"За социалната самота на 'бащината дъщеря' (Случаят...

Снежана Димитрова За социалната самота на ‘бащината дъщеря’ _________________________________________________________________________________

СОЦИОЛОГИЧЕСКИ ПРОБЛЕМИ

Специален брой, 2011 ___________________

Живото тяло – следа и микроархив

ЗА СОЦИАЛНАТА САМОТА НА ‘БАЩИНАТА ДЪЩЕРЯ’ (Случаят Дорина Илиева-Симпсън)

Снежана Димитрова

Резюме: Тръгвайки от факта („зад който могат да стоят хиляди мотиви“) на ов-ластяващ се утопичен женски идеал (за една друга благотворителност за изключе-ните други в инвалидните им тела), този текст се опитва да очертае историчност-та на една друга женска субективация, пораждана в опита да се надживее женско-то класово социално страдание: обезнаследяването на буржоазната наследничка в публичното и частното след обезсилване символната ефикасност на „името на бащата“. Откроявайки онези средоточия на болезнен женски преживелищен опит, в чиято перспектива светът в своето негативно настояще („насилие и страх“, „ли-цемерие и несъстрадание“, „ревност и социална злоба“) става видим за Дорина Илиева-Симпсън, този текст се превърна в есе за една друга женска социална са-мота (в онова сякаш не-мое-тяло, заложник на другия), за да очертае социалната и културна ефиктивност на една друга социална женска икономия (вяра и състра-дание). Оттук той иска да разкрие другите свидетелства, истини, факти и архиви – на изключените други, в чиято оптика се ‘изкривява’ познатото историческо минало в своето непознато друго.

I. „Аз бях вече белязано лице: първо като дъщеря на Ненчо Илиев...“:

за теоретичните предизвикателства на един женски биографичен случай

Приютих се в този влак, тръгнала навярно към непознатото, тръгнала към голямата самота да бъда неспособна да намеря моя баща,

даже към галактическата самота да го изгубя завинаги1.

1. Както героинята на Елизабет Костова, героиня на собствената си драма, и Дорина Ненчева Илиева тръгва към навярно непознатото, заемайки се със смъртоносна игра – да се изплъзне от овластяващите се репресивни светове, майчиния и комунистическия2, след като остава сама, без „моя баща,

1 Костова 2008. 2 Срв. Where do you come from? By Dorina Simpson; Архив ПГУ-ДС, Л.Д. 22-1052, V-0-

36734; Ф. 4, оп. 3. а.е. 64, НРС, ф.1, а.е. 502. Срв. също епистоларната връзка между майка и дъщеря, установена във времето, когато Дорина напуска Европа (1951–1952 г.), за да се изп-лъзне от ‘пипалата’ на две разузнавателни служби (британската и българската) като съпруга на висшия чиновник в британските колонии в Индийския океан Ф. Симпсън (избрал да замени високите си позиции на висш дипломат във Форин офис с ниско престижните служби в коло-

217

Социологически проблеми, Специален брой 2011 _________________________________________________________________________________

бохема“, убит без съд и присъда през ранната есен на 1944 г. Явно тръгнала към голямата самота, търсейки един свят – на закрилящия, разбиращ баща, Дорина пропада в друга действителност – на агонизираща буржоазна София след 9.09.1944 г.: старите мрежи на лоялност са проядени и нови играчи пре-дефинират правилата на старата властова игра. Поема даже към галактичес-ката самота, защото не намира света на „моя баща“ (благосклонно усмих-натото лице на Патриарха, място на позитивната ù социализация), когато се изправя лице в лице с неразпознаваемите „стари бащини приятели“, новите актьори на комунизираща се София. Техните погледи и действия сега раз-лично позиционират тялото ù в новия стар бащин свят, договаряйки други условия за женската ù субективация, за да проявят новата интерсубективна среда, в която се очертава реалността на загубата ù („моя баща – моя свят“). Реалност, от която изплува сякаш само сянката на обезцененото буржоазно наследство (капитали и капиталови залози) и на „изхабени женски козове“ (артистичен талант, съобразителност, творчески възможности и ефикасност, интелигентност, чар, гъвкавост). Сянка, властово хвърляна сякаш само от осъществяваната в публичното комунистическа конфискация на бащиния ù високо буржоазен свят (следователно и на условията за нейната женска су-бективност: „палавата, умна, талантлива и чаровна Ненчова дъщеря“) през фигурата на придаваната в публичното идентичност (на буржоазната наслед-ничка): „дъщерята на народния враг, на фашисткия писател“, „класово осъз-нат враг“, „мръсна капиталистка“.

Но тъкмо тази травматична реалност (на публични идентификации) – локус на „болка и страдание“ (лишеност и отхвърленост), на „социална обър-каност и културна неловкост“ (изключеност и чуждост) – отваря в бързо ста-линизираща се България друг буржоазен биографичен шанс за Дорина Илие-ва, „дъщерята на убития от комунистите без съд и присъда баща“. Опитвайки се да се справи с травмата (комунистическата конфискация на един свят през обезличаващата и обезобразяващата смърт-присъда на безследно изчезналия баща), следователно отговаряйки и на онези „социални дискурси, структури, институции и процеси, които са работили, за да отнемат нещо, което е ценно за мен“ (Flatley 2008), Дорина Илиева носи свидетелство за ресурса, върнал

ниалното ведомство на Нейно Величество). Любопитно възстановяваната връзка между разде-лените (във времето и пространството) майка и дъщеря е архивирана в документалната си пъл-нота (по обясними причини) от агентите на Държавна сигурност (срв. Л.Д. – 22-1052, л. 163–200), но от тези писма няма следа в личния архив на Дорина, която доста грижливо съхранява „архива на един живот“ (бащиния ù), докато майчиният ù е явно безследно изчезнал (вероятно и защото е обезстойностен в един символен жест) – дъщерята (след смъртта на майката) се отказва от правата си върху неотчуждената от комунистите част от „наследствения имот в София“ (където майка ù остава да живее сама, тъй като брат ù Крум напуска България вероят-но в края на 1945 г., а тя – в навечерието на новата 1948 г.), за да възстанови правата си върху другото наследство на този дом (оцелелите в него – от комунистическата конфискация – „ба-щини ми неща“).

218


буржоазния шанс (като друг) на биографичната траектория на „дъщерята на народния враг“: меланхолията, произведена в потиснатия траур за една за-губа3. Друг буржоазен шанс, зад който прозира овластяващата се друга су-бективност на Ненчовата дъщеря, явно постигана във всекидневни битки за позитивно надмогване на това, от което тя всекидневно е лишавана. Друга женска субективация, чиято власт се удостоверява от Дорининото оцеляване в агонизиращата и бързо комунизираща се София тъкмо като „дръзко съст-радателната“ дъщеря на убития от комунистите баща, т.е. като друга и на „дъщерята на фашисткия писател“, и на „благовъзпитаното буржоазно моми-че“ (както несъзнавано свидетелства и авторът на нейния некролог4). Затова именно тази нейна друга женска власт носи и едно автентично (друго) свиде-телство: какво ценно тъкмо на нея са ù отнемали социалните дискурси, исто-рическите революции и властовите инстанции на публично признание, т.е. тази женска власт става исторически документ за това, как се съ-отнася ин-дивидуалното женско биографично време с колективно историческото. Съ-отнасяне, което (в случая на ‘бащината дъщеря’) е ефект на една женска ме-ланхолия (произведена от ценностни загуби)5.

В една предишна статия – „Само един свидетел – загуба, меланхолия, архив

(биографичният случай Дорина Илиева-Симпсън)“ (Димитрова 2010) – отстоявах епистемологичните залози на микроисторията, разкривайки другите архиви на ис-торическото изследване, за да обърна гръб на негласната конвенция в историчес-кото поле („един свидетел не е свидетел“) и остойностя автентичното свидетелст-во („жив свидетел, жертва, оцелял участник“); автентичност, зад която изплува силуетът на Дорина Илиева-Симпсън, оцелялата буржоазна наследничка, „единс-твения свидетел“ на смъртта на своя баща Н. Илиев, буржоазния писател и поли-тик, безследно изчезнал във времето на комунистическия революционен терор след 9.09.1944 г. Заслушването в нейното свидетелство – съпротивлявало се баща ù да остане в „списъка на безследно изчезналите“, списък особено стигматизирал живота на жертвата: „осъден на безследност“ – допусна да се изведе Ненчо Илиев от „Архива на безчестните люде“ (в смисъла на Фуко), след като се възстанови неговата биографична траектория по чупливите светли следи (от потъналия в мрак живот на убития като „фашистки престъпник“ без съд и присъда баща); следи, оставени като особени отпечатъци (интериоризираните ценности на него-вия бохемски свят и мъжка действеност6) в делата на дъщерята (публично приз-

3 Относно теоретичните разпри около Фройдовото концепиране на меланхолията и новото

теоретизиране на „афективния терен на модерността“, в който проблемът за загубата е ключов срв. Flatley 2008; Eng and David Kazanjian 2003.

4 Петър Увалиев, В памет на Дорина Илиева-Симпсън, MBE. Вж. в настоящия броя рубри-ката Архив на стр. 214–216.

5 Groppi 2008: 725–748. 6 Н. Илиевата действеност се състоява в културни посредничества между различните по-

лета (политическо, литературно, дипломатическо), които продължават да очертават полето на възможностите в буржоазна България, срв. Митаков 2001; Чудомир 2004; Казнджиев1960, както и документите за римските му дипломатически служби (1911, 1920–1926) във: ЦДА, ф.

219


натата културна ефикасност на една друга женска благотворителност за изключе-ните други – „недъгавите и безпомощните“, излишните и мизерните в британски-те колонии в Индийския океан). Следи, които са архивирани в особено депо: жен-ската меланхолия, породена от ценностна загуба (на „моя баща – моя свят“), ме-ланхолия сама по себе си свидетелство за сложни и вкризени отношения с онова, което е загубено (ако се доверим на З. Фройд). Но тъкмо в работата на Доринина-та меланхолия – в превръщането на едно отношение към загубата в друго (в сми-съла на Дж. Флатли), процес, в който се формира истинският характер на егото (от неговите изгубени обекти)7 – явно се произвежда и другият архив: „архивът на един живот“, който (тъкмо като такъв) остава потопен в реалността на афек-тивния опит. Архив, чието отваряне – следователно проследяването (в различни парадигмални режими) на неговото собствено вътрешно ансамблиране в очерта-ване локусите на Доринината болка, радост, наслада, страдание, гняв, страх, за-вист... – стана условието да се провиди онова, което изглежда непроницаемо: „афективната реалност на историческия (революционен) опит“. Затова не скрих (в традицията на микроисторическата практика) и протоколите от изследователските процедури (в техните гранични възможности) за разкриване „архива на един жи-вот“ (какъвто в случая е самото културно и социално наследство на Дорина Илие-ва-Симпсън в областта на благотворителността за „всекидневно осъжданите на унизителна смърт“ в британските островни колонии в Индийския океан) като ус-ловие да се възстанови един друг автентичен „архив“ (на живота на безследно изчезналия баща), чийто достъп остава затрупан от идеологическите пластове на

176к, op. 18, a.e. 130, a.e. 708; ф. 353к, оп. 1., а.е. 364, 365, 375, 391, 468. В (не)ефикасността на неговата действеност се разкрива – освен другото – и същността на „собствените ценностни мрежи“, срв. и пространните частни писма на Енрико Дамяни относно откриването на итали-ански лекторат в Софийския университет до Н. Илиев (явно негова идея) – Add 7088 A-E, 635E, Department of Manuscripts & Rare books, British Library. Срв. и една картичка на Н. Илиев до М. Арнаудов: „Шумен 28 /Х/ 1933. Във всеки случай, ако помогнеш на Василева [Вероятно случай на несправедливо уволнена учителка, на който Н. Илиев се натъква като висш инспек-тор в Министерството на финансите. – Бел. С.Д.], ще извършиш не само едно добро дело, но ще поправиш и една безподобна несправедливост“ (Шумен 28 /Х/ 1933) – НА, БАН, ф. 58к, оп.1, л. 1–2. Срв. и другото свидетелство на Н. Илиев за времето му като счетоводител и пред-ставител по печата в българската легация в Рим, романът му „Ирина“ (Илиев 1922), който е пренаписан отново като „Стръмен път“ (Илиев 1943) – неговото литературно свидетелство за опита (миналото, което не иска да си тръгне), в чието посредничество се развива (в рамките на литературната институция) ненормативният жанр testimonio (Beverley 2004: 93–102), загрижен не от литературността, а от настоятелната неотложност да съобщиш, да споделиш проблема на бедността, мизерията, социалното страдание, битката за оцеляване на ‘отритнатия от живота’; неотложност, в която се впримчва „самият наративен акт“, чийто залог е да се „създаде съучас-тие с читателите в ангажиране на тяхното чувство за етика и справеливост“. Всички тези фраг-ментарни документи, носейки отпечатъка от първично политическото („с цялата сила на же-ланието“), настояват да бъдат разкривани и другите лица на (исторически) всекидневното, на баналното (в разследване на онези „факти, зад които могат да стоят хиляди мотиви“), за да се прояват местата на съотнасяне на индивидуалното биографично време с колективно истори-ческото, местата, в които се отваря подстъпът към друго скратата реалност на историческия опит – практическото минало, откъдето изплува светът на Дорининия баща („моя баща, бохе-ма“).

7 Срв. The Freud Reader 1995: 584 – 589; Flatley 2008.

220


историческите времена. Разкриване, започнало (в този случай) колкото от съ-афектация на два мъжки траура, съответно в частното (на съпруга ù Ф. Симпсън) и в публичното (на П. Увалиев, автора на нейния некролог, излъчен от българска-та секция на BBC и публикуван на български език в списание „Лада“8), толкова и от настроенията на тези двама недепресивни меланхолици. Меланхоличните им настроения са разчитаеми в своите симптоми: търсенето на онези естетически практики, превръщащи едно отношение към загубата в друго, каквото в случая е опитът (колкото съзнаван толкова и несъзнаван) на двама мъже да се овластят в разпореждането с миналото – рекомпозирайки сега и така архива-Дорина в два противоречиви акта на съзнавани намерения (отваряйки, за да затворят „докумен-талните му досиета“, и дезархивирайки, за да архивират следите си в онова общо някога – съвместната им история). Зад тяхната мъжка власт прозира освен сянка-та на сложната афективна реалност на отношенията с тяхната Дорина и призра-кът на вкризените отношения с тяхното минало (ценностни загуби, с които не са се справили9). Сенчеста призрачност, властово удържана във фигурата на „дръзко

8 Петър Увалиев, В памет на Дорина Илиева-Симпсън, MBE. Некрологът е публикуван в

сп. Лада (1/1992: 16–18) с едно разширение – „Една българка”. В своята неуместност, видима от обявлението му на корицата на това ‘женско’ списание, публикуването му всъщност удос-товерява условието за невъзможност за комунистическото ù бъдеще – всекидневните неви-дими конфискации на нейната уникалност в придавани идентичности. Срв. съдържателния контекст (артикулиран от изброените теми на корицата), в който се появява съобщаването за смъртта на Една Българка (публичния траур за нея), срв. и сблъсъка на два визуални документа за друга женска субективност (на снимката към некролога Дорина е уловена в мига, когато тръгва да получи наградата (BE) за благотворителната си дейност, а манекенката от корицата позира в една от социално договорените роли на женскостта), т.е. за случваща се във визуал-ното пространство на репресивния агент – окото на другия, женска субективация. Тъкмо в така изявената неуместност Дорина Симпсън явно не допуска разпореждането с нейното кул-турно наследство, оставайки и в смъртта си чужда и отчуждаваща се (и през един свой фотог-рафски образ) от не-нейния ценностен свят (на лицемрие, страх, несъстрадание). Срв. „Визуа-лен архив“ в настоящия брой, фиг. 20/21.

9 Срв. досиетата в архива на ДС за българската общност в Лондон (ПГУ-ДС, ф. 4, оп. 9, а.е. 8); срв. спомените на Соня Рув (Рув 2010). Ф. Симпсън като втори секретар (1945–1947 г.) на британската мисия в Междусъюзническата комисия в София заради личната си настойчи-вост (въпреки съпротивите на съветските дипломати и пречките на официалната комунисти-ческа власт и тайните служби) и с подкрепата на западните дипломатически мисии успява да получи пропуск за процеса срещу Никола Петков (5–16.08.1947 г.). Детайлните донесения на Симпсън до Форин офис (FO 371/66915-24, 66939) осигуряват информация за външния свят относно „същността на комунистическото правосъдие“. Те стават и „основният документ“ за публикации в западния печат, които създават силни обществени и политически настроения срещу Българската комунистичека партия и героя от Лайпцигския процес, „който не допуска възможности за справедливо правосъдие за политическия си опонент, такива каквито допусна Гьобелс във фашисткия процес срещу него“ (Пак там). „Сведенията от първа ръка за всички процесуални нарушения и неспазени закони“ във връзка с „Процеса Петков“, разкриващи „същността на комунистическото правосъдие и законов ред“ на фона на „комунистическото пропагандно затъмнение“ (че „България е цивилизована правова държава“) основават полити-ката на Запада за забавянето на приемането на България в ООН). Тъй като в дипломатическия си имунитет Ф. Симпсън е недосегаем за комунистическите служби за сигурност, нейните агенти разработват план за „дискредитирането му като чужд шпионин и екстрадирането му от страната“ (ПГУ-ДС, Л.Д. 22-1052), а разобличаващите факти и документи срещу британския

221


състрадателната Дорина“, в контрола над чието очертаване двама мъже (едини-ят несъзнавано, другият съзнателно) всъщност се стремят да изградят положител-но отношенията си с вкризеното си минало (българското дипломатическо и коло-ниалното маврицианско на единия и българското буржоазно и английското емиг-рантско на другия). Средоточие на техните кризи остава тъкмо овластяващата се друга женска субективност в благотворителната дейност за изключените други на дъщерята на безследно изчезналия дипломат и писател Н. Илиев10. Затова в пре-дишната си статия откроявах проявилата се власт на една женска субективност в блокираната мъжка власт над нейното наследство в едно особено място: автен-тичното Доринино свидетелство (каквото е неговото „състояване в неотделимост-та на опита на настоящето“, това тук и сега на бялата колониална диплома-тическа съпруга, от онова някога, непосилната гледка „дъщерята на фашисткия

дипломат трябва, съгласно този план, да се осигурят от неговата годеница, затова и Дорина попада в мазето-затвор на ДС, но тъкмо нейната съпротива срещу комунистическото насилие (да оцелееш в терора на комунистическото мазе, надигравайки тъкмо конфискуващата му власт, пункт, който тук ще изоставя) проваля тази скрита комунистическа перспектива за дип-ломата от кариерата, залагайки друг изход от нея (вж. бел. 1 и 25). Симпсън напуска България със съпругата си Дорина, освен другото, подавайки ù ръка, за я да спаси от „живота-самоубийство“ (на „дъщерята на народния враг“ и на „годеницата на западния шпионин“) в комунистическа България (Дорининото „мазе-затвор“). Но така и не успява да подаде ръка на буржоазния адвокат Борис Кусев, неговият „професионален преводач“, този, на когото дължи отразяването на процеса (откъм юридическата му страна, в чието нарушение се разкрива и същността на този процес). Затова, когато е подложен петдесет години по-късно на „професи-онален разпит“ (от страна на български колеги историци) за „процеса Н. Петков“, Симпсън се връща в миналото си през официалния дипломатически архив (записките от това посещение са в личния му архив), за да започне писмения си отговор на въпроса за ролята му в отразяването на този процес така: „Пълно описание на процеса срещу Н. Петков може да бъде открито в дипломатическата поща (номер 233 до София от 20 август 1947 г.). Но аз искам да посоча два трайни спомена от процеса... за две различни нагласи на участниците в процеса“, – за да изяви фигурата на Борис Кусев – „Ден след ден с господин Кусев присъствахме на процеса... Чрез решението си да ме придружава в съдебната зала, в която се водеше процесът срещу лидера на парламентарната опозиция на комунистическото правителство на Георги Димитров, Борис Кусев попадаше в центъра на събитията и се подлагаше на значителен риск. Считам, че той показа, че е смел човек и се радвам на възможността да му отдам своята почит“. Всъщност всичко, което Симпсън иска да разкрие за процеса срещу Н. Петков са незнайните профили на хора, „свързани с британската или американската мисии, на които е гледано с подозрение от комунистическите власти и които бяха преследвани и измъчвани, без да имаме възможност да им помогнем“. А горчивият остатъчен спомен за безсилие (заради политическите игри) проя-вява „собствените ценностни мрежи“, очертавайки местата, в които са се засрещали с Дорина (отвъд произход, класа, образование...) – копнежа за справедливост към изключените други: „Двете години, прекарани в България, представляват за мен тъжен и обезсърчаващ период. След освобождението на Европа от нацистите очаквахме период на свобода за всички народи и уважение на демократичните права. Вместо това бяхме принудени да наблюдаваме безпомощ-но как името на демокрацията беше използвано напразно и авторитарните комунисти проведо-ха политика на Gleichschaltung [вкарване в правата линия], достойна за разгромените фашис-ти“. – Simpson’s Archive, SSEES, UCL, London.

10 Обикновено в интервютата със Симпсън, връщащи го към дипломатическото му минало в България, той говори за дипломата и политика Н. Илиев. Срв. Simpson’s Archive, SSEES, UCL, London.

222


писател“, нейната Горгона). Власт, която се очертава във факти (които са сякаш от реда на онези, които „нямат нищо общо с каквито и да било истини“11): неоста-вения затворен от една мъжка консервативна представа (за публично и частно, за историческата стойност на женското индивидуално биографично време) друг (афективен) архив, „архива на един живот“, и оттук неоставения без отговор ся-каш реторичен въпрос на мъжа, който пише некролога ù: кой е „находчивият сце-нарист, смогнал да сплете в една повествователна нишка мрачината на следвоенна комунистическа България и ведрината на Индийския океан, сирашки недоимък и салонен блясък, изящно очарователна женственост и твърда мъжка воля, покруса и победа“ (Увалиев 1993). Точно тя, както загатнах в предишната си статия, кон-сервативната (мъжка) политика на публично признание на женската уникалност само във видимия ù документ (социално ефикасна друга благотворителност за из-ключените други) бива обезсилена в основния си властови залог – да не се допус-не публичното дезархивиране на частния опит (каквото е самото разкриване на „архива на един живот“), и така оставя следата от легитимното насилие над жен-ското наследство. Следа, която тъкмо като такава настоява за други аналитични разследвания на документите от този архив, за различно от вече случилото се от-варяне на „архива на един живот“ (в съ-афектацията на две мъжки субективнос-ти), за да се провиди невидимата (сякаш неисторическа) реалност: другото час-тно (скритата афективна реалност на опита), което явно съучаства в овластяваща се (и в публичното си признание) друга женска субективност на ‘бащината дъще-ря’. Тя, както загатнах в предишния си текст, е наративно договаряна в разказа за съзряването ù (Where do you come from?) и действено изпълнена в неконвенциални форми на женска благотворителност (Tamarin Cheshire Home). Проявената (пос-мъртно) Доринина власт върху нейното наследство („архива на един живот“) в условието си за възможност – автентичното свидетелство („жив свидетел, жертва, оцелял участник“) – е онова, което настоява да бъдат щателно обследвани (т.е. аналитично разпитани) неговите два свидетелски документа, документите на ов-ластилата се друга (отвъд хоризоната на социалните очаквания на настоящите ù светове) женска субективност (в ефекта на една женска меланхолия).

2. Оттук в настоящия текст ще се опитам да отстоявам епистемологич-

ните залози на микроисторическата парадигма в разкриване историчността на една женска субективност, застъпвайки тезата за нейния особен ‘архив’: меланхолията, историчността на афективния опит12. Следователно, слушайки Дорининото свидетелство, носено от овластяващата се женска действеност в особено поле (благотворителността за излишните и мизерните в британските колонии в Индийския океан), този текст е опит да се очертае как в съучастие с високо буржоазния хабитус (наследството) и капиталовите залози, удър-жащи инерцията на буржоазната ù траектория, се формират и другите ресур-

11 „Зад един факт могат да стоят хиляди мотиви и всички да са еднакво валидни, защото

един факт има хиляди страни. А и колко много истини съществуват, които нямат нищо общо с каквито и да било факти. Твое задължение е да ги проследиш. Във всеки миг многообразието е до нас“ (Дърел 2000: 412).

12 Срв. Freud 1995: 584–589; Flatley 2008; Groppi 2008.

223


си за алтернативна женска субективация в бързо комунизираща се София и в (пост)колониален Мавриций; т.е. как болезненият опит, белязал момичешко-то ù тяло, и неговото надживяване (изграждането на Tamarin Cheshire Home, намерената естетическа практика за превръщане на едно отношение към за-губата – страдание, в друго – състрадание) формират ресурса на уникалната ù женска биография. Болезнен опит, трупан в женското ù тяло тогава, когато изгубилата известния си баща дъщеря, сякаш оставайки неспособна да го открие (следователно осъзнавайки своята загуба), пропада в „граничните зе-ми“ на „маргиналната културна идентичност“, т.е. в неутрално дефинирания „собствен двусмислен статус на едновременна принадлежност към повече от една колективни идентичности“ (Rishoi 2003: 156–160). Затова и фабулата на този текст ще се гради около разплитането на един основен сюжет: как в на-чина на пропадане и пребиваване на ‘бащината дъщеря’ в „граничните земи“ на периферната културна идентичност се отваря хоризонтът за друга женска субективация (тогава и за друга, сякаш отвъд исторически конструираните и политически договорените социални роли, женска идентичност).

Доринината женска власт, пораждана в една неконвенционална форма на благотворителност – Tamarin Cheshire Home, въплътила естетиката на „красиво подадената ръка“ за облекчаване страданието тъкмо на всекиднев-но осъдените да живеят в онази галактическа леденост: онова не-мое-тяло, ‘оголено’ (в социална неловкост, болка и унижение) било от режима на пси-хиатричните клиники, медицинския дискурс и родителския срам, било от природната стихия (на ураганните островни бури) – е факт, удостоверяващ самото женско отношение към болезнения (класов) опит – социалното стра-дание. Отношение, което е във връзка с надживяването на женското соци-ално страдание (срам, отхвърленост, изключеност, лишеност, болка). Връз-ка, която, както ще се опита да отстоява този текст, е от реда на онези истини, зад които сякаш не стоят никакви факти. Затова в предишната си статия (Димитрова 2010) загатнах, че в самите естетически практики (изборът на природното място за Tamarin Chesire Home, организацията на неговото кул-турно пространството и неговия социален живот13), оразличаващи Доринина-

13 „Chesire Home е разположен на Западния бряг на острова. ... Tamarin е името на много красиво дърво, което дава плодове, но те са горчиви и сладки. Нашият дом е в едно от най-идилично красивите места, гледа към морето, и всички най-добри сърфисти от целия свят ид-ват тук. Нашите обитатели не могат да плуват и карат сърф, защото са сериозно пострадали от детски паралич, въпреки това те са щастливи да гледат къпещите се красави тела или сърфи-ращите атлетични тела и предпочитат да седят дълго в сянката на огромното дърво (Tamarin) и да наблюдават ставащото на плажа. (...) Ние имаме много добри и завършени майстори на чет-ката, които, въпреки че са инвалиди, могат да чертаят и рисуват много добре и правят чудесни занаятчийски изделия. (...) За последната голяма търговска изложба, организирана в центъра на града, им предложих да направят плакати, които да бъдат изложени в различните търговски павилиони. „Това е шансът ви да участвате на изложба“, им казах, но „ С какво?“, питаха те, предложих им да разкажат историята на живота си в картини, „как като бебета сте се разболе-ли от паралич, живелите сте в забравени места, осигурявани от медицинската власт, как наме-

224


та благотворителност (стремяща се да промени отношението към непосилно-то: всекидневното живеене в инвалидното, сякаш не-мое-тяло, място на со-циален срам, унижение и отхвърленост, на лишеност и изключеност), е оста-вен двоен отпечатък – както от болезнен женски опит, така и от отношението към този опит.

Документът (Tamarin Cheshire Home), както настоява това изследване, е (историческият) документ, който съдържа онези (емпирически) следи, чието дезархивиране (в цялата условност на подобен анализ) би отвело до скритата друга реалност – женското отношение към болката и страданието – на пуб-лично призната женска друга субективация (в културната и социалната си ефикасност), скрита афективна реалност на видимата в публичното женска власт, чието разкриване всъщност не оставя без отговор сякаш реторичния въпрос на П. Увалиев за ресурса на една друга женска субективация.

Оттук този текст остава свързан и с теориите за женската икономия (в смисъла на Е. Сиксу): сякаш един утопичен хоризонт на „женска либидна икономия в насладата от възможността за рискови вложения, вид отворе-ност“, „различно отношение към другия“ (Cixous 1994); хоризонт, който в случая на Дорина се очертава в битките ù за един друг свят, различен на ней-ното несправедливо настояще; свят, за който тя се бори основно в полето на благотворителността за „всекидневно осъдените на унизителна смърт“ (каквото за Дорина е самият живот в безпомощно физически и психически тяло, място на социална самота). Затова този текст иска да открои онези сре-доточия на женски преживелищен болезнен опит, през чиято перспектива светът в своето негативно настояще („насилие и страх“, „лицемерие и несъст-радание“, „ревност и социална злоба“14) става видим за Дорина; настояще, към което ‘бащината дъщеря’ явно заема критическа позиция през своя уто-пичен идеал – един по-добър свят (доброта, щедрост, отвореност) за изк-лючените други (отхвърлените: излишните и мизерните в (социално) инва-лидните си тела); настояще, което тя явно иска да промени (както свидетелс-тва овластяващата се женска действеност в сякаш периферното на мъжките властови залози поле: благотворителността за изключените други) през една друга женска вяра (в излишните) и друга устременост (към другото на нега-тивното ù настояще). Вяра и устременост – оставащи от реда на онези истини, които сякаш „нямат нищо общо с каквито и да било факти“, – в които Дори-на иска да изгради общността на унизените и излишните, за да я направи видима и огледа в нея лицемерието и агонията на своя настоящ свят; общ- рихме това слънчево място и щастие“ и т.н., те бяха много възбудени, работеха здраво и нап-равиха много добри и експресивни плакати, които бяха окачени в търговските павилиони…“ – „Tamarin Chesire Home, Mauritius“, by Dorina Simpson, Dorina Simpson’s Private Archive. Срв. също статиите ù в Mauritius Mental Health Journal, както и основанията за наградите на ЮНЕСКО за дейността ù и мотивите за приемането ù като член на Световната организация за психично здраве. – Dorina Simpson’s Private Archive

14 Срв. Where do you come from? By Dorina Simpson, SSEES, UCL, London.

225


ност, пораждана в съ-афектации на (невидимите) общи субективации – ефект на болезнен опит: човешко страдание и социална неловкост, какъвто е самият (инвалиден) живот в онази непосилна леденост: не-моето-тяло, фи-зически белязано и социално стигматизирано.

II. „Палавата, умна, талантлива и чаровна Ненчова дъщеря“:

(емпирически) следи и (исторически) документи

Всички литературни истории, които прочетох, ме въвлякоха в нещо като изследване на историята15.

1. Зад видимо самоубийствената (дори за доносниците на ДС16) реал-

ност на Дорининото неподчинение на комунистическите идеологически ин-терпелации („дъщерята на фашисткия писател“) – да живее в публичното и частното като „палавата, умна и талантлива Ненчова дъщеря, дъщерята на убития от комунистите баща“, т.е. парадоксално да оцелява във видимата трансгресия на охранителните граници между публично и частно – стои не-видимото. Търсенето на онези естетически практики, през които да се огледа и отрази непосилното („класово осъзнат враг“) като друго (в публичното и частното): дъщерята, непредала своя баща, „момичето от високата буржоазна класа с достойно подадена ръка към сега прокажените, всекидневно осъж-даните на унизителна смърт в едно класово насилие“17. Зад Доринината съп-ротива срещу формите на комунистическа конфискация на нейния буржоазен

15 Костова 2008. 16 Срв. и доносите за нея на различни (по социален произход, културна формираност и ро-

дов пол) агенти на службите на ДС във: Архив ПГУ-ДС, Л.Д. 22-1052, V-0-36734; Ф. 4, оп. 3. а.е. 64, НРС, ф.1, а.е. 502. Дорина влиза в обсега на интереса на службите (за да излезе от него в края на 1960-те), когато през март 1946 г. като студентка в университета с помощта на стари-те си бащини „политически другари“ (оцелели и в приятелството си към Ненчо) получава раз-решение от образователното ведомство (въз основа на Закона за народното просвещение от 1940 г.) да учи социология и журналистика в Рим (V-0-36734, Where do you come from? by Dorina Simpson). Но за да „осъществи мечтата си“ (смело изразявана на висок глас в нейната студентска среда, доста предпазлива в публичното чертаене на буржоазното си бъдеще, т.е. не така самоубийствено безразсъдна като ‘бащината дъщеря’), Дорина е задължена да се обърне към МВР, за да получи паспорт, с който обаче, в нейния случай, се оказва, че може да бъде снабдена само след като бъде проучена в „морално, материално и политическо отношение“ (V-0-36734), и тъкмо тези нейни „проучватели“ с донесенията си (V-0-36734) ù затварят пътя към Рим, и така всъщност съучастват в отварянето на друг буржоазен шанс пред Ненчовата дъще-ря.

17 Реалност, разкривана не само в некролога на П. Увалиев или очертавана в субжанра на testimonio, изградил наративната тъкан на нейните автобиографични самопризнания (срв. Where do you come from? by Dorina Simpson; Димитрова 2010), или пък прозираща в другия ресурс на овластяващата се друга женска субективност, но проявена тъкмо в донесенията на агентите и доносниците на ДС (срв. двете досиета на Дорина Илиева-Симпсън, „Балерината“ и „Пенка“. – Архив ПГУ-ДС, Л.Д. 22-1052).

226


свят – натрапливо настояващото: ето-така-като „дъщерята на убития от кому-нистите Ненчо Илиев“, талантлива и щедра, с винаги подадена ръка към вдо-виците и сираците на убитите буржоазни политици – прозира, освен другото, и усилието да преодолее социалната обърканост и неловкост, пораждана в процеса на социалното обезнаследяване на буржоазната наследничка18.

Съпротивите на ‘бащината дъщеря’ срещу комунистическото насилие –(не)съзнавано стремящи се да обезсилят символната ефикасност на една смърт-присъда, превръщаща безследно изчезналия баща във „фашистки прес-тъпник“ и така стигматизираща живота както на убития (обречен на безслед-ност), така и на оцелялата наследничка (осъдена на обезнаследност) – стават мястото на превръщане на едно отношение (болка и страдание, срам и уни-жение, гневност и неумолимост към предалите нашия буржоазен свят’19) към загубата („моя баща – моя свят“) в друго (светлост: щедрост и радост, чувствителност и отвореност за страданието и болката на социално униже-ния в изкривеното си не-мое-тяло). Но тъкмо в този процес на променящо се отношение към загубата – в търсенето на естетически практики (в случая на Дорина по-скоро в отговор на онези процеси, институции и социални дис-курси, които всекидневно ù отнемат онова, което е ценно за нея), заменящи една дълбоко вкризена емоционална връзка („баща ми фашист?“) с интерио-ризирането на загубения обект („света-на-моя-баща“) като друг (бохемстващ, отворен, щедър и социално чувствителен) – всъщност се овластява (сякаш само парадоксално) женската действеност („дръзко състрадателната“ с краси-во протегната ръка към прокажените: излишните и отхвърлените от кому-нистическия проект) на „момичето от високата буржоазна класа“. И тъкмо така пораждащата се женска власт – удостоверявайки процеса на предогова-ряни и изпълнени алтернативни женски идентичности (отвъд властовите иде-ологически интерпелации на комунистическия дискурс) – става условието за възможност за оцеляването на ‘бащината дъщеря’ като друга (на „дъщерята на фашисткия писател“) във „времето на суров революционен терор“ срещу нейния свят. Защото в публично отхвърляната перспектива на светлото ко-мунистическо бъдеще (като опозиция на тъмното фашистко буржоазно ми-нало на нейния баща и неговата класа) – след като въплъщава и носи все по-вече онова, което сега е публично обезценявано като „фашистко и престъп-

18 Зад Дорининото болезнено преживяване на буржоазното класово предателство – видимо

в образите на гнева и презрението ù срещу предалите класата на „моя баща, бохема“ – прозира, освен другото, и реалността на обезвластеното (публично и частно) в символната си ефикас-ност име на бащата, на „моя баща, бохема“, а следователно и на обезстойностеното ù буржо-азно наследство (капиталите на Патриарсите и техните залози), значи и на вече сякаш нева-лидените ù „собствени ценностни мрежи“ и „женски печеливши козове“ (формирани и догова-ряни в условията на високо буржоазния ù свят). Процесът на прозиране в тази реалност и съп-ротивата срещу нея всъщност в Дорининия случай е процесът на изпълването на социалното пълнолетие на ‘бащината дъщеря’.

19 Срв. Where do you come from? by Dorina Simpson.

227


но“ (наследството на бащината ù буржоазна бохема и нейните ценностни мрежи), оставайки безучастна към комунистическия проект и неговите съ-творци (в съучастие с онова, което властно отдръпва тялото ù от там, нейния високо буржоазен хабитус) – Дорина предоговаря женската си субективност в едно особено (идентичностно) място: вярата в светлото буржоазно мина-ло („моя баща, бохема, винаги готов да подаде ръка на отритнатия“). А тъкмо другата женска субективация се удостоверява от един особен факт, от самия ù (самоубийствен) начин на живот – светлост и лекота, която във всекид-невната видимост на едно настроение (смях, радост, жизнерадост) е публич-но привидяна като лекомислие и в нейната собствена среда, на софийския хайлаф (както свидетелства и пишещият некролога ù). В тази негативна перс-пектива Доринината светлост – в същинското си предразположение (щед-рост, отвореност, разбиране) към другия (каквото е и красиво протегната ù ръка към прокажените) – остава непроницаема за консервативния, еснафски буржоазен (превърнал се в не-неин) свят. Но тъкмо тази привидност и онази невидимост играят в създавания публичен образ („красивата и с леко поведе-ние дъщеря на убития Ненчо“20), образ, който е признак за критично отваря-щата се културно-нормативната пропаст между Дорининия въобразен класов свят и същинското тогава българско буржоазно общество. Защото в този не-ин образ се оглежда негативно (като еснафски и клюкарски) собственият ù висок буржоазен свят, за да се превърне в мястото, откъдето тя се отчуждава от този свой идентичностен свят (на собствената класа и родов пол), отчуж-дение, което е симптом за кризата на социалните ù (само)идентификаци.

Следите на тази криза са архивирани в модалността на нейния некро-лог: „Но това, което тогава изглеждаше необяснимо безучастие или дори ле-комислие, е било само було […]. Но навярно бихме го усетили, ако знаех-ме, че тя бе имала дързостта да броди по незнайни села, за да снабдява с хра-на и дрехи заточеници – вдовици и сираци на безсмислено убити държавници […]“. В условността си тази модалност сама по себе си е признак за една дру-га скрита реалност на опита: недоверие, напрежение и изключеност на два свята (Дорининия и този на нейното сега така враждебно обкръжение, към което явно принадлежи и авторът на некролога ù). Афективна реалност, коя-то изплува зад едно „мъжко преклонение пред една женска святост“, тъкмо защото то самото е състоявано в модуса на покаянието, чието тук-условие остава Доринината смърт – отваряйки възможността за нормализирането на болезненото минало (на интерсубективни отношения). Нормализация, която се случва в едно като че ли неустоимо желание на автора на Дорининия нек-

20 В сътворяването на този публичен образ на ‘бащината дъщеря’ дял имат и едни публич-но излагани картини (някои явно и във време, когато се предполага, че дъщерята е в дълбок траур за своя убит от комунистите баща) – еротичните актове на Олга Брадистилова; дял, зад който, освен другото, прозира властта на българската патриархална култура (в негативните възприятия на културните образци на женска еротика). Срв. актовете (фиг. 17 и 18) във „Визу-ален архив“.

228


ролог: да се прояви най-сетне (в светлината на публичното сега-разкаяние) негатива на тогава видимото минало („лекомислие и безучастие“ на Ненчо-вата дъщеря) в позитивния (тогава невидим в своето настояще) образ: „дръзко състрадателната Дорина“. Но този акт на мъжко покаяние както заради своята сякаш нормална естественост (сега позитивното проявяване на негативното някога), така и заради мястото на своето случване (некролога на ‘бащината дъщеря’), по-скоро прикрива другото си условие – даденото вече публично признание тъкмо на самопроявилото се като друго (в неконвенци-онална форма на женска благотворителност за излишните и отхвърлените в Мавриций) Доринино невидимо минало (нейната меланхолична загуба21), което в своето настояще (още тогава) носи положително обещание („с кра-сиво подадена ръка“ към настоящо прокажените) за нейното бъдеще. Друго условие, което е неволно архивирано (в ефекта на афективния опит) през ав-торовото подчертаване на историчността на една женска благотворителност – каквото е тук и сега вмъкнатото „още тогава“. Това е следата, която по-скоро разкрива какво Увалиев се опитва да прикрие: указанието за времевата невидимост (живото минало – афективния опит) на настоящите основания за една женска действеност, която точно (в тази си същност) тогава (както и след това) остава непроницаема тъкмо за него. В начина на състояването си (като разкаяние, опитващо се да ‘архивира’ точно като такова онова, кое-то тогава...) актът на мъжкото покаяние всъщност е симптоматичен за една друга реалност на афективния опит: отваряната в идентичностни битки и оттук критично неизградимата културно-нормативна пропаст между два цен-ностни (буржоазни) свята, Дорининия и на автора на некролога ù. А тази дру-га реалност плътно се отпечатва в една друга следа – Увалиевата (неволна) въздишка „Навярно бихме го усетили..., ако знаехме...“, която сама по себе си е признак за протичащата друга (на „благовъзпитано буржоазно момиче“) женска субективация, друга женска субективност, чието първо (реално или въобразено) признание – „Ненчо, тя ще стигне далеч, очарователна и умна е...“22 – Дорина получава в бащиния си мъжки бохемски свят (към който при-надлежи и авторът на некролога ù).

Тази следа – незнанието за и нечувствителност към „истинната Дори-на“ – информира сякаш само за тогавашната невидимост на Доринината дру-га същност, забулена от видимото (нейно „безучастие или дори лекомис-лие“). Невидимост, която, удостоверявайки факта на взаимната непроницае-мост (като афективна реалност на опита им) на двата вече явно разгранича-ващи се буржоазни свята (Дорининия и Увалиевия) и носейки така свидетел-

21 Всъщност за нея свидетелство носи тъкмо пишещият некролога ù: „нейното страдание

още тогава превърнато в състрадание“ (Увалиев 1991, 1992). 22„Обичах разговорите им и понякога парадирах със собствените си идеи за тяхно голямо

забавление, а те повтаряха „Ненчо, тя ще стигне далеч, очарователна и умна е“. Аз естествено харесвах похвалите им“. – Where do you come from? by Dorina Simpson.

229


ство за ценностното им отчуждение, всъщност разкрива друго: самия процес на сега договаряната друга културна ефикасност на Дорининия „чар, ум, та-лант и изобретателност“ (сякаш изхабените ù женски козове са преостойнос-тени като други в образа на другата – „дръзко състрадателната“ – Дорина). Процес, който се разкрива и през една друга симптоматика – състояваната в действена наслада женска субективация, каквато е болезнено оразличаващо-то „ето-така-като дъщерята на убития от комунистите Н. Илиев“, която скри-то тъче наративната тъкан на разказа за съзряването на ‘бащината дъщеря’ (Where do you come from? by Dorina Simpson). Следователно изпълването на нейната същностна идентичност („достойна дъщеря на своя баща“) през действия, които критично подриват хоризонта на социалните очаквания (за буржоазната наследничка) – „благовъзпитано буржоазно момиче“, „класово осъзнатата дъщерята на народния враг“, е пунктът, в който се прокарва не-видимата културно-нормативна пропаст между Дорина и настоящите ù (в смъртоносна тогава битка) светове: възходящия комунистически и агонизи-ращия буржоазно консервативен.

Затова и онова, което тогава видимо изглежда като самоубийствено в двата настоящи на Дорина социално властови свята – не случайно тя е види-ма за тях в един общ образ: „лекомислие и безучастие“23, но всъщност в мяс-тото на нейния отказ от подчинение на – на практика удостоверява другата (непроницаема тогава) реалност: процеса на овластяваща се друга женска субективност, процеса на нейното оцеляване. Затова и за заобикалящите властови светове тя остава еднакво изключена и отхвърляна, враждебна и чужда – било като не-Ненчова дъщеря, „лекомислена и с леко поведение“ („не-благовъзпитаното буржоазно момиче“), било като „дъщерята на убития от комунистите баща“ („не-осъзнатия класов враг“). Реалността на негатив-ния (социален) опит – обърканост и отхвърленост, лишеност и изключеност – оставя своя документален отпечатък тъкмо в образа на онова було, което още тогава е изглеждало „необяснимо“ (за околния вече друг, отчужден като не-неин, свят): нейното „лекомислие и безучастие“. Дорининият некролог, архивирайки (в своята модалност), освен другото, и симптоматиката („леко-мислие и безучастие“ – в сякаш не-траур за своя баща) за една женска (соци-

23 В този образ тя е впечатана (с много малко изключения) в личното си досие (срв. Ар-

хив ПГУ-ДС, Л.Д. 22-1052, V-0-36734), чийто автор е колкото нейният доносник, толкова и общественото мнение (за което неволно свидетелства пишещият некролога ù). Зад този публи-чен образ на ‘бащината дъщеря’ (освен светът, на който Дорина „обръща гръб“) изплува и нейният младежки свят, който тъкмо в своята друга култура на интерсубективни отношения (удостоверявани в други настроения) е останал неразбираем за носителя на патриархалната консервативна култура (какъвто често е бил нейният доносник) и затова е бил с лекота обезли-чен в легитимния идеологически образ – „морално и класово разложената буржоазия“, и из-кривен в езика на неразбиращата другостта култура, език, който е белязал образа на Дорина по такъв начин, че неговата стигматизираща власт бива публично оспорена едва след смъртта ù (в нейния некролог).

230


ална) самота (на ‘бащината дъщеря’), всъщност настрои изследователския фокус на този текст към това да обследва доколко тъкмо болезненият женски социален опит (пораждан в негативност – „не на теб...мръсна....“, не-дъщеря на своя баща) и отношението към него (надживяван в позитивна негативност, превърнатата в друго негативна позитивност – „с красиво подадена ръка само към“ и „гордо обърнат гръб единствено на“) очертават самия процес на ов-ластяващата се женска друга субективност; субективация, която само сякаш парадоксално става условието за Дорининото социално и културно оцелява-не след онова тогава, когато дискурсът на настоящите ù светове извръща към нея „озъбеното си лице“ (ако заема образа на Фуко).

Защото така предоговаряната ù сега субективност („Ненчовата умна, палава и изобретателна дъщеря“) в конкретната женска действеност („бохем-стващата дъщеря на убития баща“, „умна и изобретателна в оцеляването си“, „дръзко състрадателна“ към сега излишните и изключените) става онзи огле-дален щит, в които тя отразява убийствения публичен образ („баща ми фа-шистки престъпник?“) – тъмното настояще и мрачно бъдеще на своето светло минало („моя баща бохема“) – като друго („моят баща бе мил и чове-чен... с винаги протегната за помощ ръка към“ другите, „отритнатите от жи-вота“). В невидимото си дръзко действено състрадание – тук така възвръ-щайки нормалността на „моя буржоазен свят“ тъкмо в неговите наследени и продължени като други ценности: чувствителност към страданието и отворе-ност за болката на унижените в изкривеното им сега социално тяло на „фа-шистки престъпници“ – Дорина се бори позитивно да изгради отворената пропаст между настоящето и миналото си. Пропаст, критично отваряна тъкмо през особено свързаните в своята негативност – не-Ненчова дъщеря – класови идентификации за буржоазната наследничка в настоящите ù властови светове (стария буржоазен и новия комунистически). Оттук тази пропаст е позитив-но изграждана в негативни действия: Дорининият обърнат гръб на предалите „моя баща, бохема“ ) и нейната осмиваща ехидност към културно другия (не-класата) на „моя баща, буржоазния писател, политик и дипломат“ са белег, освен другото, за вкризени културни идентичности. Тази негативна действе-ност (пораждаща образа на отчужденият околен свят като културно друг – не-класата на „моя баща“, в който позитивно се оглежда, за да се нормализира изкривената в публичното фигура на „моя баща, фашист“) става условие за Дорининото оцеляване (психическо, афективно и физическо) тогава, когато обкръжаващият социален свят извърне към нея неласкавото лице на „новия ред и закон“ (т.е. когато тялото ù, освен другото, се превърне в особен обект на идеологическите интерпелации на публично придаваната идентичност на буржоазната наследничка). Защото в нейния сега надменно „обърнат гръб“ (на предалите „моя баща, бохема“) се оспорва негативната фашистка иден-тичност на класата на „моя баща“, докато в така „дръзко състрадателно“ „подадената ù ръка“ (тогава образ на красивото) се удържа позитивният об-раз на бащиното ù минало като друго (бохемската светлост: щедрост, радост,

231


наслада). В две противоречиви действия – състрадание и ехидност – ‘бащи-ната дъщеря’ отваря (негативно: отхвърляйки и отричайки) пропастта (между мен и другите), за да изгради позитивно (подавайки ръка в устременост към друг свят) вкризените отношения с миналото си и така да отвори позитивния хоризонт (в негативното си настояще) на друго буржоазно бъдеще (в утопия-та). През двете ценностни съпротиви (заради ефикасността си: позитивно ов-ластяваща се женска субективност в съпротива на) се създава културно прос-транство за друг социален идеал (един по-добър свят, какъвто в случая е кра-сиво даряваната подкрепа за настоящо изключените други). Идеал, който всъщност не допуска Дорина да бъде погълната от своето настояще: кому-нистическото (в неговия мрак, оскъдност, затвореност, насилие, омраза) и агонизиращото консервативно буржоазно (в неговата еснафска дребнавост: клюки, завист, социална злоба и предателства24).

Следователно, в действеността си (колкото съзнавана, толкова и не-съзнавана като „дъшерята на своя баща“) Дорина овластява женската си дру-га субективност (през интериоризран идеал, една ценностна загуба, превър-ната в друго, преостойностеното ù буржоазно наследство в ефекта на работата на нейната меланхолия), надживявайки възможната си двойна социална и културна смърт – бивайки не-Ненчовата дъщеря, значи оставайки завинаги неспособна да открия моя баща (бохема). Двойна социална смърт, каквато за буржоазната наследничка тогава явно е тъкмо свързаното в негативността си (не-дъщеря на своя баща) сега формулираното обещание за нейното бъ-деще: „светлото българско комунистическо“ (удържано в мрачната идентич-ностна фигура: „класово осъзнат враг“, значи завинаги белязана като „дъще-рята на фашисткия писател“, тогава на не-моя-баща)25 и несигурното (преда-телско към миналото си) българско буржоазно консервативно (удържано в

24 Тъкмо този свят (в неговото негативно настояще) се удостоверява и от една забележка

на агента разузнавач към българското посолство в Лондон, настояваща, че на „тези сведения за семейство Симпсън“ (които се оказват неистинни), получени от българската общност в Лон-дон, „не може да се разчита, защото клюката, завистта са основни там“. – Архив ПГУ-ДС, ф. 4, оп. 9, а.е. 8. Срв. също писмото на Надя Кукова до дъщеря ù в Лондон от 23.4.1953: „... Ти ско-ро не си ми писала клюки от Лондон, но аз макар и в София ги научавам. Значи Дора и Фри са се развели. Този брак не може да звърши по друг начин. Сега сигурно Фри наново ще се върне в кариерата... (...) Новината научих от Венчо. Той е станал големец и не смее да ни се обажда. Човеченце! – а ти как го обичаш...“. – Архив ПГУ-ДС, Л.Д. 22-1052, л. 189.

25 Срв. протоколите от разпитите на Дорина, когато тя е задържана от службите за сигур-ност и вербувана за техен агент, както и нейното свидетелство – в разказа за съзряването ù – за момента, когато жизненият ù хоризонт се свива до екстремната си точка – живот-самоубийство (на дъщерята изгубила завинаги своя баща, на „дъщерята на народния враг“) заради преживя-ното в комунистическата килия и когато изпитва в тялото си непосилното (културната и соци-алната си смърт), бивайки не-Ненчовата дъщеря, предала „моя баща, бохема“: „когато на ко-лене повтарях след тях, че баща ми е свиня [Допускам, че явно и тук е пропусната думата фа-шист, защото в изказа на онова време двете думи са сякаш неразчленимо свързани. – Бел. С.Д.], че моят баща и Господ е Сталин, че обичам Сталин и Г. Димитров...“ – Where do you come from? by Dorina Simpson.

232


привидно стабилния социален образ: „благовъзпитано буржоазно момиче“, значи отказвайки се да търся желаното – света на „моя баща бохема“).

2. Доринината женска действеност се овластява и в един сякаш интуи-

тивно естетически и етически бунт срещу комунистическия проект и консер-вативното буржоазно общество, какъвто е самото живеене като „дръзко съст-радателната Дорина“, момичето от висшата буржоазна класа, което се бори ‘да бъде себе си’: „Ненчовата умна, палава и изобретателна Дорина, дъщеря на своя баща“, във време на комунистическо символно и физическо насилие срещу класата на този баща. Всекидневно договаряйки така женската си дру-га субективност (в двойни съпротиви срещу нормативно стигматизиращите дискурси на идентичността), Дорина поражда микроспецифичните условия за оцеляването на буржоазната наследничка. Или: в-тъкмо-така-укрепването на онази сега крехка реалност („нашия буржоазен свят“ – „моя баща, бохе-ма“) в ‘позитивина негативност“ – обръщайки гръб на, за да подаде ръка към – е самото условие за оцеляването на Ненчовата дъщеря; защото само тук (в тази реалност) Н. Илиев би сега оставил живи следи – оцелелия негов свят в света на дъщерята (значи победилата нейна вяра в светлата ценност на бур-жоазното ù наследство), а така не би се състоявала всекидневно и неговата смърт-присъда, осъждаща убития на безследност, а оцелялата дъщеря на обезнаследеност. Тъкмо в Доринината съпротива на микрониво – „удър-жайки жив“ „света на моя баща, бохема“, като въплъщава все повече негови-те ценности, артикулирани във всекидневни телесни предразположения към – всъщност се блокира комунистическият проект (в условието си за възмож-ност): всекидневната символна и физическа конфискация на високо буржо-азната ù среда през комунистическата смърт-присъда над нейния свят. Така се обезсилва символната ефикасност на комунистическата идентификация за буржоазната наследничка – „дъщерята на народния враг“ (т.е. социалното ù убийство) и се пораждат условията за нейното оцеляване в едно особено мяс-то: светлата ù вяра (симптом за живата символна власт на буржоазното наследство) в онзи неин свят („света на моя баща, бохема“). Неин-свят, кой-то всекидневно е отвоюван в специфичната нейна-борба – в (символни) мик-росъпротиви колкото срещу комунистическото насилие (над нейния буржоа-зен свят), толкова и срещу неговите буржоазни съ-творци: обърналите гръб на света на бащините ù ценности тъкмо в страха си да подадат ръка на дъще-рята на безследно изчезналия баща26. Страх, в който тъкмо те така – в пре-дателско безверие – създават света на сега прокажените (наследниците на свалената от власт буржоазна бащина класа като „престъпно фашистка“):

26 „Хората, за които мислехме, че са ни приятели, вече не бяха. Когато срещахме семейни

приятели, които бяха оцелели, те пресичаха на другата страна и се преструваха, че не ни поз-нават. Собствените ми съученици не искаха повече и да ме знаят...“ – Where do you come from? by Dorina Simpson.

233


място на състоялата се смърт-присъда над нейния свят. В телесната предраз-положеност на другите – неподаващи ръка на, обръщащи гръб на, минаващи на срещуположния тротоар на (Дорина) – всекидневно се удържа стигмата върху нейното минало (значи и бъдеще), стигма, която, символно обезценя-вайки буржоазното ù наследство, всъщност удържа болезненото: вкризените отношения с миналото („баща ми фашист?“). В тази сега друга телесна пред-разположеност към Ненчовата дъщеря се състоява социалната ù смърт: Дори-ниното припознаване като „дъщерята на фашисткия писател“ (на не-нейния баща), така се състоява и самото условие за комунистическия проект – не-нейното „светло бъдеще“ на дъщеря, загубила завинаги своя баща.

Следите от (символно ефикасната) съпротива на ‘бащината дъщеря’27 – срещу болезненото настояще: хвърляната върху светлата ù вяра („моя баща, бохема“) тъмна сянка („баща ми фашист?“) от констелирания (в предателст-вата на другите) свят на сега прокажените (като наследници на престъпни-ци) – са ‘впечатани’ в своебразен документ (както свидетелства самият ù некролог): образа на „дръзко състрадателната Дорина“28. Образ, чиято сим-волна власт се удостоверява и от факта, че той е мястото на състоялото се мъжко покаяние. И тъкмо като такъв (място на символна власт, следователно документ за овластяваща се друга женска субективност) този образ е ключ към разкриване на онази (афективна) реалност на Дорининия свят, която ос-тава тогава непроницаема (за автора на некролога ù): дръзката вяра в другия, следователно и в един по-добър (за другия, тогава и за мен) свят; друг на нас-тоящия ù (изпълнен със страх, безверие, социална злоба...) свят, тъй като бива изграждан във вяра и воля, засвидетелствани в най-автентичния си документ: един самоубийствен акт (какъвто тогава е била „дързостта да броди по нез-найни села, за да снабдява с храна и дрехи заточеници – вдовици и сираци на безсмислено убити държавници...“). Защото по-дарявайки вярата си в свет-лото буржоазно минало (следователно удостоверявайки и волята за негово-то светло бъдеще) като място на споделимост (през красиво по-дадената ръ-ка за помощ към сега „осъжданите всекидневно на унизителна смърт“ в пуб-лично социално разкривявано и така превръщано в безпомощно тяло), Дори-на създава условие за общуване (каквото е поемането на така подадената ръка), в чийто двоен афективен ефект (доверие значи и вяра) се констелира позитивният (като огледален на „предалите бащините ценности“) свят на сега не-прокажените (не-обезверените и не-предалите нашите ценности). Тъкмо от тази невидима афективна реалност (пораждана в отношение дар – контра-дар) изплува Дорининият истинен (за нея) социален свят, в който тя оцелява.

27 Тъкмо от тази Доринина дейност няма следа в личното ù досие, т.е. както в един общ

образ (на „лекомислие и безучастие“) ‘бащината дъщеря’ става видима’ за двата ù настоящи свята (от които тя се отчуждава), така и в един общ друг образ („дръзко състрадателната“) тя остава невидима за тях.

28 Срв. също снимката в нейния некролог (вж. „Визуален архив“, фиг.25).

234


Свят, всекидневно отвоюван от комунистическото насилие (срещу нейната класа) и неговите съ-участници („обърналите гръб на своето минало“) през отказа от обезверяване (което всъщност е оцелялата друга вяра в друг буржо-азен свят, „света на моя баща, бохема“). Така се поражда и невъзможността да „си предател“ (като всекидневна микрополитика в телесната предразпо-ложеност: светлост и щедрост в „широко отворени ръце и усмивка“...29, пози-тивно отразяваща другата, негативната: мрак, затвореност и пресметливост в подминаване, неподаване на ръка, наведена глава...). Невъзможност, която е явно условието за Дорининото оцеляване. Още повече, че само в негативното (на комунистическото) настояще (каквото е действената съпротива на ‘бащи-ната дъщеря’ в нейната наслада: „ето-така-като-дъщерята на...“) би могло да се провиди позитивното ново бъдеще за буржоазното наследство (настойчиво засенчвано тъкмо от предателството на бащината ù класа, условие за кому-нистическата символна и физическа конфискация на нейния свят). Така кон-стелираният (в отношенията на дар: „моята вяра“ – контрадар: „вашето не-обезверяване) невидимо позитивен Доринин свят е всъщност онази магия, която тогава и след това обгръща с мъгла живота на ‘бащината дъщеря’ (за да го забули и за пишещия некролога ù). Защото тъкмо в процеса на тези да-рообмени (съ-афектиращи се във вярата си интерсубективности) се блокира (за „дъщерята на фашисткия престъпник“) символната ефикасност на кому-нистическия проект (следователно и възможностите за пречупването на би-ографията ù). В така вкризяваната символна ефикасност на едно насилие – през ефективни микросъпротиви: „дръзко състрадателната“ към, място на превърнато едно отношение към загубата (страдание) в друго (състрадание), както неволно удостоверява тъкмо П. Увалиев – се създават всъщност усло-вията за изправяне на пречупената в смъртта на бащата биография на дъще-рята: от палавата, умна и изобретателна дъщеря на Ненчо Илиев, уважаван буржоазен писател и дипломат, сладката кръщелница на Крум Чапрашикови, обещаваща 18-годишна кинозвезда, любим модел на Олга Брадистилова30 до „дъщерята на народния враг Ненчо Илиев“.

Затова наративно състояваното (разказа за съзряването ù Where do you come from? by Dorina Simpson) изправяне на пречупената биография на ‘ба-щината дъщеря’, указвайки за афективната реалност на женския социален опит, всъщност архивира и условието си за изпълване на магическата си перформативност (ако заема ключовия термин от изследванията на родовия пол). Условие, което (както удостоверяват следите в нейния некролог) е: един друг на (нейното тогава настояще) свят, констелираният стар бащин свят като друг през действена вяра и солидарност; свят на вяра и солидар-ност, в който явно не е бил допуснат авторът на нейния некролог, както сви-детелства неговата въздишка на покаяние: „Но това, което тогава изглеждаше

29 Срв. Where do you come from? By Dorina Simpson. 30 Срв. Частен архив (необработен) на Олга Брадистилова в НХГ, София.

235


необяснимо безучастие или дори лекомислие, е било само було […]. Но на-вярно бихме го усетили, ако знаехме, че тя бе имала дързостта...“. Затова, архивирайки в модуса на покаяние (и в ефекта на Фройдовата меланхолия), П. Увалиев всъщност дезархивира (оставяйки следи в една мъжка меланхо-лична въздишка) подстъпите към изплъзващата се реалност на историческото минало (афективната реалност на човешкия опит), реалност, впечатана в ед-на така овластяваща се още тогава женска действеност („дръзко състрада-телната Дорина“). Затова тъкмо тази действеност (уловена във фигурата на „дръзко състрадателната Дорина“) е пунктът, откъдето изплува силуетът на недепресивната меланхоличка, силует-фигура, чието улавяне и разгадаване – следователно дезархивиране на следите, оставяни от афективния опит на един човешки живот – парадоксално ще формира самия залог за едно истори-ческо изследване. Защото тези следи са от реда на онези истини, които сякаш не са свързани с каквито и да било факти. В Дорининия биографичен случай това е истината за нейния копнеж за справедливост (от каквато в настоящия на ‘башината дъщеря’ социален свят всекидневно са лишвани излишните и мизерните, затворени в разкривеното си от публичния социален дискурс и болестта тяло), както и за светлата ù вяра в светлото буржоазно друго бащи-но минало на бохемска щедрост, отвореност, творческа наслада и въображе-ние, на друго отношение към „отхвърлените от живота“, лишените и мизер-ните). Истина, която явно обаче има общо с факта на негативния социален опит (отхвърленост и чуждост), превърнат в позитивни социални действия (провидяния и солидарно защитаван свят на изключените други), а следова-телно и с историческия документ за една женска субективност: Tamarin Cheshire Home – нетрадиционна форма на женска благотворителност, осъ-ществявана в британските колонии в Индийския океан, и нейния ‘афективен архив’ (Where do you come from? – разказа за съзряването ù). Така тъкмо тази истина, оставайки архивирана както в невидимите си факти (търсеното на онези естетически практики, превръщащи едно отношение към загубата – страдание, в друго – състрадание), така и във видимия си документ (за въплъ-тена друга женска етика и естетика на „красиво подадена ръка“ към изключе-ните други в (социално) инвалидните им тела), носи свидетелство за друга невидима (историческа) реалност – позитивната друга женска икономия (копнеж за и вяра във). Тази позитивно друга (социална) женска икономия, бивайки (в своята реалност) пораждана в съпротивата на ‘бащината дъщеря’ срещу двойно негативното ù настояще: буржоазно консервативното (ли-цемерно и агонизиращо в завист, социална злоба и предателства) и възхо-дящото комунистическо (конфискуващо и лишаващо в мрак, насилие, омра-за), всъщност кара да се прояви една по-различна (негативна) визия за позна-тото историческо (буржоазно и комунистическо) минало.

3. Доринината съпротива срещу негативното ù настояще – в удържания

(и несъзнавано през продължителния ù в частното, но невъзможен в публич-

236


ното траур31) жив образ на моя баща („бедният ми баща бе добър, мил и ви-наги готов да подаде ръка на отхвърлените“), т.е. в самото въплъщаване на всичко онова безценно за нея (освен другото и светлостта: смях, доброта, щедрост, отвореност и творческа радост) от „света на моя-баща-бохема, бур-жоазния писател и политик“ (сякаш само „такъв, какъвто е заснет от моите очи“) очертава мястото ù във възходящия комунистически свят: отблъсната и чужда, за да бъде оставена в неговите културни и социални маргиналии. Но тъкмо тези локуси (на Доринината човешка болка и социално страдание) из-дълбават пропастта между комунистическия колективен проект (в него-вия идеологически хоризонт: „светло комунистическо бъдеще за класово осъзнатата дъщеря на народния враг“) и индивидуалните жизнени очак-вания на буржоазната наследничка (в мечтателния хоризонт за „успешна ар-тистична кариера на дъщерята на известния баща“). Пропаст, която кри-тично се разширява в два сякаш противоречиви процеса: свиване хоризонта на Дорининото желано бъдеще („талантлива актриса, дъщеря на известен баща, буржоазен писател“) през идеологическите интерпелации на комунис-тическия проект („класово осъзнат враг“) и неговото ново отваряне като дру-гото („дръзко състрадателната Дорина“) на нейното комунистическо насто-яще („дъщерята на фашисткия писател“) заради обещанието на нейното ми-нало („достойната дъщеря на своя баща“). Обещание, което става видимо в начина на проявяване на нейното събитие на прага на зрелостта в разказа за съзряването ù: „...хванати-ръка-за-ръка Татко и аз се поклонихме на пуб-ликата, бях силно възбудена, че съм го направила толкова добре, моят баща също“32. Няколко изречения (сред триста и шейсет машинописни страници на наративно отстояваната друга Азовост – на „благовъзпитаното буржоазно момиче“ и на „дъщерята на фашисткия писател“), които всъщност сгъстяват фабулата на идентичностната ù драма (от постановъчния сценарий на зре-лостта) през изплувалата тук реминисценция за женска наслада – удовлетво-реното желание на другия („моя баща бохема“) като място на изпълнената ù друга женска субективация, а следователно и като локус на позитивната па-мет (на женското ù тяло)33. Нейното събитие – успешен театрален дебют в

31 Тъкмо в потиснатия, освен другото, и от комунистическото насилие публичен траур за „жертвите на комунистическия революционен терор“ се поражда неудоволетворявания коп-неж за „света на моя баща, бохема“, копнеж, които тъкмо като такъв, е невидимият, трудно умъртвяван враг на комунистическия (етически и есттически) проект.

32 Where do you come from? by Dorina Simpson. 33 Срв. появата на прилагателното thrilled (сгъстеност и плътност на афекта), което в мес-

тата на последвалите само две свои употреби (в инак многословния и богат на прилагателни Доринин разказ за съзряването ù) отново свидетелства за едно настроение на радостна превъз-буда, използването на главната буква за индивидуиране на съществителното (баща) и получи-лата се конструкция: „Татко-АЗ-моя баща“, отново в ефекта на афективната памет (желание, възбуда, удовлетворение), отказа от глагола изпълнявам/играя (за роля), изместен от правя, за да се свърже в равностойност таланта на баща и дъщеря и да ги направи колкото съизмерими във взаимно признание, толкова и автентични в самоизразяването си (настояване удържано

237


ролята на Сузана от бащината ù пиеса „Съпругът на Сузана“34 – се очертава в ефекта на съ-афектирали се други субективности (на баща и дъщеря) в ситу-ация на даробмени („Аз бях неговата желана дъщеря“, „А това бе моят Ба-ща“), която, впечатвайки се в телесно действие („ръка-за-ръка ... се покло-нихме...“), оставя следата (в афекта – радостната възбуда) за едно (онтоло-гическо) съ-участничество („Татко-Аз-моя-баща“). Затова от нейното съби-тие изплува и образът на Дорининото момичешко щастие – „достойна дъ-щеря на своя баща“, публично осребрила бащиния капитал (културно наслед-ство), за да стане (поне в този миг и на това място) желаният от бащата нас-ледник, и оттук да надживее негативната си идентичност („родена момиче, не-момче, (желания) бащин наследник“), което означава тук така успешно да подкопае тъкмо пластта на социалната негативност на патриархалната култура („родена не-момче“)35. Образ-място на позитивната ù социализация, който всъщност разкрива и условията за другата ù женска субективация („палавата, умна... културно ефикасна... Ненчова дъщеря, дъщеря на своя ба-ща“), изпълваща се (в наслада) през талантлива игра на една особена сцена (на свръхреалност, на извънредност).

Неочаквано добре изпълнявайки характерна женска роля от бащините си пиеси (капризно своенравна красивица, хитра съпруга и умно политиканс-тваща любовница, за да попадне в капана на собствените си, макар и талант-ливи, интриги и да остане в дълбок траур за своите загуби) от нехарактерна за тази роля позиция (на осемнайсет годишно момиче от средите на високата буржоазия без този професионален и онзи житейски опит), Дорина всъщност публично договоря и изпълва в светлините на театралната рампа другата (на „благовъзпитано буржоазно момиче“) своя женска субективност. Талантливо играейки и така успешно печелейки публиката (и оттук благосклонността на

тъкмо в повторението на глагола „правя“). Още повече, че за нея тази роля е извоювана въпре-ки волята на баща ù (който се опитва да осигури известна, с опит актриса за ‘своята Сузана’) с ‘невинна интрига’ („след като Татко си замина аз казах на директора, че баща ми е съгласен да получа ролята“). Where do you come from? by Dorina Simpson.

34 В Доринината архивна сбирка с изрезки от вестниците, отразявали участието ù във филма „Ива Самодива“ и всичко за неговото филмиране, за срещите с унгарските и български-те актьори и т.н., се намира и малко съобщение в местната преса (в рубриката „Млади артис-ти“): „Дорина Ненчо Илиева, която е изпълнила с голям успех главната роля от пиесата „Съп-ругът на Сузана“ от Ненчо Илиев. (...) Младата актриса е дъщеря на писателя Ненчо Илиев“ [подч. мое – С.Д.]. То е публикувано под снимката ù в ролята на Сузана. Тъкмо тази снимка заема самостоятелна страница в младежкия ù албум, с който Дорина трудно се е разделяла. Срв. съобщението за представянето на пиесата „Отмъщението“ на Ненчо Илиев (на хасковска-та театрална сцена) във вестник „Утринна поща“ (бр. 2166, 4.12.1934 г.), което не се намира в архива ù, нито в бащиния ù (факт, зад които „могат да стоят хиляди истини“). Срв. също Дори-нината снимка (от театралната сцена) с кадрите от филмовата лента (различни дубли от сни-мачната площадка на филма „Ива Самодива“, 1943, незавършен, режисьор Кирил Петров, съв-местна продукция с „Лена Филм“, Унгария).

35 Where do you come from? by Dorina Simpson.

238


Патриарха за неговия всъщност друг наследник36), Дорина ‘счупва’ еднов-ременно няколко сякаш устойчиви социални и родовополови конвенции (контролиращи тялото ù в негативни идентификации: „не за момиче“, „не за нейната класа“). Затова тук и така (насладата от театъра, в която се разк-рива ‘сцената на сякаш истинния – афективно друг – живот’) всъщност се ‘оголва’ (за буржоазната наследничка) всекидневното социално лицемерие на собственото ù общество (удържано във фигурата на „благовъзпитано буржо-азно момиче“), при това в едно особено настроение (на радостна възбуда, видимо в аплаузите, т.е. отново в съ-афектирали се толкова различни субек-тивности). Затова в така сега създаденото настроение изпъква вътрешната възможност (едно друго онтологическо съучастничество – другия наглед на Патриарха: мекото, усмихнато, щедро благосклонното лице на „моя баща, бохема“, и друга съ-афектирана публика) за Доринината друга женска субек-тивация (изпълвана в игрова подмяна на публично негативни културни и со-циални женски идентификации, значи и индентичностни роли)37.

В така случващото се – предоговорена и изпълнена друга женска су-бективност („палавото, умно момиче...“) в наслада (удовлетвореното жела-ние на другия за другия – „той е моят баща“, „тя е моята дъщеря“) – тъкмо върху осветената сцена на експерименталния театър в Пазарджик (централна-та класическа театрална сцена е затъмнена в очакване на поредния смъртоно-сен рейд над София от междусъюзническата авиация), когато Дорина сменя

36 Пак там. 37 Срв. преживяното на театралната сцена с това на снимачната площадка, на която неиз-

менно присъства майката („социалният ù съгледвач“): „В един случай, имаше любовна сцена и аз трябваше да прегърна и целуна героя на филма. Тъй като до тогава в живота си не бях целу-вала все още истински момче, аз бях непохватна, но също съм сигурна, че щях да го изиграя по-добре, ако Мама не ме гледаше. След края на снимачния ден тя ми каза, че сцената била особено лоша. ‘Не игра естествено, беше много фалшиво’, ми каза тя. Бях наистина много ядо-сана, че не разбира защо съм била недодялана. В един момент иска да бъда невинна, а в след-ващия да играя любовни сцени сякаш имам голям опит“ [подч. мое – С.Д.]. – Where do you come from? by Dorina Simpson. Главната филмова роля е мястото на неудовлетвореност, на социална неловкост и обърканост за Дорина. Тъкмо във визуалното пространство на майчиния поглед (разпознатия репресивен агент, следящото око на другия, което в случая удържа хори-зонта на социалните очаквания за „благовъзпитано буржоазно момиче“) дъщерята остава ско-вана и лошо играеща любовните сцени (в сякаш онова не-мое-тяло, заложник на другия). Май-чиният ù поглед (терорът на консервативната норма) вгорчава насладата на дъщерята да изиг-рае отново нехарктерна за възрастта си роля (на русалка, чието тяло е въплъщението на власт-та и безвластието на женската красота) пред камерата, зад която разпознава другата естетика-та: т.е. благосклонния поглед на мъжа от артистичния свят на „моя баща, бохема“. В огорчени-ето на дъщерята прозира осъзнаваното от нея лицемерие на буржоазно-консервативната патри-архална култура (контролираща тялото ù в културни образци на приписвани идентичности, в които вкризява тъкмо отношенията ù с мястото на нейната наслада – моето тяло, превърнато в място на срам и сконфузеност). Срв. снимките от снимачната площадка, явно уловили в кадър тъкмо тази лошо изпълнена любовна сцена. (вж. „Визуален архив“, фиг. 6–9. Всички публику-вани тук снимки са снети от филмотечното копие – немонтиран четиричасов материал от неза-вършения Доринин филм.)

239


легитимния културен настойник, майка си („възрастната ми почтена придру-жителка“) с извън-редния, баща си („бохема“, който въпреки майчините ù на-дежди не става Дорининият „социален съгледвач“38), когато остава сама, без брат си (който изпълнява отечествения си дълг в царската армия39), се проя-вява скритата свръхреалност на нейното събитие: екстаза на войната (т.е. произведените моменти на извънредност, взривената всекидневност на все-кидневното, създадената атмосфера, напомняща религиозен празник40). Ся-каш сбъдването на женския ù фантазъм – засрещане на артистичния талант на дъщерята с писателския на бащата, за да бъде публично унаследен бащи-ният културен капитал от друг наследник („дъщеря ми“) и то в радостна въз-буда (ефект на съ-афектирали се други субективности), подкопаваща родово-половата негативност на буржоазния проект (социалните очаквания за моми-чето от високата буржоазна класа) – отваря хоризонта за друга женска субек-тивация и всъщност откроява друго (на субективното ù) външно (обективно) събитие, което се превръща в условието за възможност за нейното събитие – междусъюзническите бомбардировки над София (и последвалата ги евакуа-ция). Те взривяват и социалното, произвеждайки тази среда на несигурност, на чупливи граници в интерсубективните отношения, на накърнени родово-полови пространства, на разпаднал се контрол върху достъпа до публично и частно. Именно в тази среда се формира и сцената (на свръхреалност), в чия-то извънредност и екстазна атмосфера (в която обаче самата война като война е потисната и изтласкана) се състоява Дорининото събитие (неговата символ-на власт формира залозите на идентичностните ù битки, в които се прокопа-ват неизградимите културно нормативни пропасти между буржоазната нас-ледничка и предалите ценностно другото – света на „моя баща, бохема“). Хоризонтът на други жизнени очаквания за ‘бащината дъщеря’ – „достойна дъщеря на своя баща“, локус на позитивно договорената и изпълнена друга женска идентичност – парадоксално се отваря в момента на неговото застра-шено бъдеще (пролетта на 1944 г.), сякаш отворен в момента на своето затва-ряне. Самите условия за възможност за стават самото друго (условията за невъзможност за). Същите бомбардировки (произвеждайки моменти на свръхреалност, в която се състоява Дорининото извънредно събитие) пред-вещават българското поражение във Втората световна война, а значи и бъл-гарското комунистическо бъдеще, донесло символната и физическа смърт на Дорининия баща и неговия свят (значи и на буржоазната наследничка, „Нен-човата дъщеря“).

38 Where do you come from? by Dorina Simpson. 39 Този момент от биографията на брат ù Крум не е архивиран в разказа за съзряването на

сестрата, а в донесенията на агентите, които възстановяват биографичната траектория на „сина на народния враг“.

40 Срв. тетрадките дневници на Р. Музил за Голямата война (Muzil 1999: 87–105).

240


Нейното събитие (на прага на зрелостта ù) – себе-изпълване („талант-лива и умна... Ненчовата дъщеря“) в изпълненото желание на „моя баща, бо-хема“: състоялото се публично признание на писателя41 в бурните аплаузи на публиката, накарали го да напусне „дъното на залата“ и да се качи на сцената (вероятно за първи и със сигурност за последен път в живота му) – проявява, освен другото, мястото, откъдето „палавото, умно момиче ще стигне дале-че“: „усмихнатото лице на Патриарха, моя баща, бохема“. Тук всъщност се индивидуират вътрешните възможности за една друга женска субективация – съ-афектация на други субективности на баща и дъщеря на една сцена на свръхреалност.

4. Начинът на вкризяване на символната ефикасност (тъкмо на това из-

граждащо идентичностно събитие на прага на зрелостта) – във фигурата на „фашисткия писател“ – отваря културно неизградима пропаст между двата настоящи на Дорина свята (буржоазния и комунистическия), която така носи свидетелство за една друга меланхолична загуба („моето желано женско бъ-деще“), пораждаща социалната ù самота (ресурса за алтернативна женска су-бективност, всъщност – нейната уникалност). Тъй като тъкмо в така отваря-ната пропаст – останала неизградимо издълбана в справянето с травматичен социален опит (лишеност и отхвърленост; изключеност и чуждост) – Дорина предоговаря и изпълва женската си друга субективност: високо буржоазна идентичност, съзидателност в радост и наслада, социална ефикасност на една женска утопична естетика – красиво протегната ръка към всекидневно осъж-даните на унизителна смърт (в ‘социално изкривеното им тяло’), позитивна памет за моето тогава (‘светла вяра в светлото ù буржоазно минало: „моя баща, бохема’).

Затова и този текст е опит да се търси и подчертае историчността на една женска субективност в ключа на микроисторическата парадигма, като се отстоява тезата за нейния особен архив (в съгласие с Дж. Флатли): мелан-холията, историческия архив за ценностните загуби в един човешки живот; афективен архив, чието разкриване, нека повторя, всъщност удостоверява как историческите процеси, социалните дискурси и техните практики са ра-ботили, за да отнемат тъкмо на мен-Дорина, онова, което е било мое ценно, и оттук очертава една друга скрита реалност на историческото (афективната

41 Публично признание, каквото Н. Илиев е търсил с пиесата си „Отмъщението“ (играна

на хасковска сцена), тъй като в личния архив на Дорина е запазен и документ, от който става ясно, че с тази пиеса Н. Илиев участва в конкурса на Министерството на просвещението за насърчаване на българското драматично изкуство (по същото време, когато пиесата е поставе-на в провинциалния драматичен театър). Ръкописът на пиесата се намира във: Add 7088 A-E, 635E, Department of Manuscripts & Rare books, British Library. Фабулата ù е свързана с битките за получаване на една литературна награда. Но тази пиеса всъщност намира и друго призна-ние, влизайки във фонда на Британската библиотека (благодарение грижата на дъщерята да не допусне друга конфискация на културното наследство на своя баща).

241


реалност на (историческия) опит, практическото минало). Оттук и постоян-ният стремеж на този текст да извлича опита, който е трупан в Дорининото тяло от сблъсъка на историческите времена и културни светове, за да анали-зира нейното друго отношение към класовия ù социален опит (на момичето от високата буржоазия). Опит, който явно се складира в особеното си депо – афектите (Фройдовият автентичен архив) тогава, когато илюзорната хомо-генност на историческото време е взривена и ресурсите за преговарящите стратегии между отделните микропозиции на социалните играчи са дестаби-лизирани, тогава, когато нейното тяло обитава нов комплексен културен, по-литически и социален свят, в който сега проядените мрежи на лоялности, ня-кога договаряни в буржоазната ù среда, я оставят да попада в ледените прост-ранства на галактическата самота („граничните земи“ на „културна иден-тичност“, където открива онова не-мое-тяло, заложник на другия). Така в разследване на условията за една друга женска субективация (в случая на До-рина) се разкрива процесът на самото живеене в социална самота, за да се прозре неговата друга фактичност: осъществяваните в публичното идентич-ностни конфискации (освен другото и от дискурса за жените) на Доринини-ната уникалност („палавата, умна... Ненчова дъщеря“) и съпротивата срещу тях. А във факта на овластената друга женска уникалност всъщност се разк-рива и индивидуацията на тези условия като вътрешна възможност за ней-ното оцеляване, т.е. очертава се онова кога тъкмо Дорина и това защо тъкмо така ‘бащината дъщеря’ провижда негативните културни, социални и идео-логически конвенции, срещу които се опълчва, за да прояви специфичния си ресурс да надживее негативното настояще (мястото на двойно вкризената ù класова идентичност) на своите светове, буржоазно консервативния и белия колониален. И двата идентичностни за Дорина свята се ‘оголват’ – в настоя-щата „несправедливост и жестокост“ на културните, социалните и полити-ческите си проекти – през своите всекидневни политики за ‘оголване’ (в со-циално засрамване и културно унижение: „не на теб, мръсна капиталистка“; „не ти, мръсна чужденка“) на самата буржоазна наследничка (т.е. в процеса на нейното обезнаследяване в публичното и частното, започнал в горещата есен на комунистическия терор срещу нейната класа). ‘Бащината дъщеря’ се втренчва в културните неравенства (локусите на „човешка болка и социално страдание“) в своя свят (за да не може сякаш да откъсне погледа си оттам), когато се изправя лице в лице със ‘социално и културно изкривеното си тяло’ (на не-Ненчовата дъщеря) в двойно негативните образи на социална и културна отхвърленост („дъщерята на фашисткия писател“; „лекомислено и безучастно буржоазно момиче“) – място на едно всекидневно (сякаш неви-димо) насилие, в което се поражда светът на изключените други („мръсните капиталисти“, „палавото момиче... непокорната Ненчовата дъщеря“).

Светът в негативното си настояще („агония и насилие“) става видим за момичето от високата буржоазна класа през един болезнен фокус (който тък-мо като такъв не би могъл да бъде замъглен било от природната щедрост на

242


океана, било от салонния блясък на колониалното общество): онова друго ся-каш не-мое-тяло (заложник на другия), някак си ставащо ‘социално и култур-но инвалидно’ (в срам, унижение и страх от това, което е) и оттук превър-нало се в място на Доринината човешка болка и социално страдание. Другият свят, на разкривеното от болка и страдание инвалидно тяло (място на човеш-ка мрачност, социална и културна невидимост), сякаш се разпознава от тяло-то на буржоазната наследничка: онова мое тяло, попадало в „граничните зе-ми“ на „културната идентичност“, т.е. пребивавало в галактическата леденост на своята чуждост (сякаш-в-не-себе си), когато е захвърлено в социална не-ловкост (заради своята отхвърленост и изключеност: „не на теб, мръсна...“) или когато е оставено културно смутено от самото себе си в желанието на другия („ти си красиво момиче, пълно е със сладки татенца и чужденци, оти-вай и вземи цената за портрета ти, която сега ти искам“42). Очите на Дорина

42 С тези думи Дорина помни Брадистилова и в този ù наративен образ иска да я остави в разказа за съзряването си – Where do you come from? by Dorina Simpson, сякаш иска да я запе-чата там ето такава. Зад този Доринин акт всъщност прозира женската ù криза – вгорчаваните отношения на Дорина с нейното тяло (място на женската ù наслада) през еротичните актове на Брадистилова и тяхното публично излагане (явно без знанието на Дорина). Изплувалите от думите на Брадистилова образи на друго красивото Доринино тяло – „отгледано за мъжка нас-лада“, на друга женска красота, която се „търгува и купува“ (от мъже, но с женско съучастни-чество), става пунктът, в който Дорина се сбогува с идеализирания образ на колективното буржоазно минало (на „моя баща, бохема“): „Грабнах шпаклата ù и се опитах да разрежа порт-рета си, но само повредих една друга картина“. Тук проявеният ‘кадър’ на гневно афектиралата се Дорина явно в резониращия ефект на прорязалото слуха ù „ти си красиво момиче... сладки татенца... цената“ (афект, зад който прозира безсилието ù срещу лицемерието на патриархална-та култура, конфискуващо тялото ù като място на женска наслада) всъщност носи свидетелство за вкризените ù отношения тъкмо с ценностния свят на „моя баща, бохема“. Защото, припозна-вайки в „окото зад четката на художничката“ (близка на римското общество на Н. Илиев) „бо-хемската естетика“, Дорина явно свободно е позирала (в наслада в онова мое-мое-тяло) и, заб-равяйки, че позира като модел в ателието на Брадитистилова в дрехи на благовъзпитано бур-жоазно момиче (1942–1943 г.), тя е прекрачила неприкосновените граници на буржоазната частност, „разголвайки момичешката си душа“, пред жената, в която е припознала бащиния си ценностен свят (за да стане тя жената, „пред която предадох родителите си, разказвайки за техните отношения“). Свобода и разголване, удостоверявани от различните ù портрети изпод четката на Брадистилова, които явно ревностно са улавяли (не)съзнавано изпълваните и договаряни различни Доринини идентичности във визуалното пространство на артистичното ателие (защото е припознато като „бащиният ù свят“ – значи пространство на щедрост, радост и светлина). И тъкмо този свят се взривява и разпръсква в думите на жената, която се превръ-ща в „отвратителното и пресметливо същество“, свят, които след това Дорина събира и оце-лостява като друг в своето друго тяло – устремено, копнеещо и състрадаващо, всъщност тяло-то, в което си отвоюва онова не-мое-тяло, заложник на другия. Срв. вс. портети на Дорина, дело на Брадистилова („Визуален архив“); те всички са били излагани на изложбите на Брадис-тилова съответно: през 1939 г. в Galeria di Roma на Международна изложба (за която Ив. Фу-нев пише: „...за българската колония изложбата беше празник и място, където се навъртъхме всяка привечер на деня“ – Необработен частен архив на Олга Брадистилова в НХГ, София; срв. Н. Илиев 1922), през 1943 г. и 1946 г. на изложбите ù в салона на Чиновническото дружество в София, включително и през 2008 г. на юбилейната (по случай стогодишнината на Брадистило-ва) изложба в НХГ (вж. фиг. 19 от „Визуален архив“). Затова как тези изложби влизат в офици-

243


Илиева се отварят за другото („лишените и отхвърлените“, „изключените и излишните“) в „мрака на комунистическа България“, когато се сблъсква с ед-на невидима сякаш микро- и макроконфискация – на тялото ù – от сега влас-товите други дискурсивни практики, от сега друга перформативност (жесто-ве, погледи, изкази) в публичното и частното, които я карат да пропада в ле-дените пространства на маргиналната културната идентичност („красива же-на за мъжка наслада“, „дъщерята на народния враг“, „мръсната капиталист-ка“). Тъкмо тази конфискация, отричайки нейната уникалност („палавото мо-миче... Ненчовата дъщеря“ – място на договаряната друга женска субектива-ция), всъщност поражда условията (социална сконфузеност и културна обър-каност), в които тялото ù да бъде с лекота улавяно и оплитано (значи подчи-нявано и владяно) в мрежите на идеологическите интерпелации („благовъз-питано буржоазно момиче“, „класово осъзнат враг“, „мръсна чужденка“)43. Другото (настоящата негативност) на световете, в които Дорина пребивава – „страх и омраза“, „лицемерие и несъстрадание“, „ревност и злоба“ – се разк-рива пред буржоазната наследничка, когато тя се изправя лице в лице тъкмо с това друго позициониране44 на тялото ù в публичното и частното само защо-

алната публичност срв. (критическите) статии за тях (срв. изрезките в архива на художничката, от самите вестници – „Изгрев“, 5. IV.1946 г., бр. 517, „Седмица“, 8.VI.1946 г. – няма следа в депозитните библиотеки). Портретът на Дорина от Римската изложба сега е притежание на Софийската художествена градска галерия, портретът (от 1943 г.) заедно с един, от явно тогава рисуваните актове, са притежание на Градската галерия на Панагюрище, на която художничка-та дарява картините си; другите са притежание на НХГ.

43 „С красиви сини очи като твоите, ти имаш велико бъдеще пред себе си, забрави баща си и ела да вечеряш с мен довечера“. Тъкмо тези друго красиви Доринини очи, с които тя сега може „да стигне далече“, ако се откаже да търси своя баща и в чиито сега друго видян блясък се пречупва и изкривява образът на другата ù светлост („Ненчо, тя ще стигне далеч, очарова-телна и умна е...“), някога отразена в очите на бащиния мъжки бохемски свят, отключват cam-era obscura на паметта (за тогава, когато „щях да разбирам все повече и повече колко труден е животът с такива безскрупулни хора и без баща, който да ме закриля“), за да се проявява негативът ù в образите на афектираната Дорина (гневна, яростна, страхуваща се, мразеща и ехидна, безсилна, сякаш друга на Ненчовата дъщеря – щедрата, наивната, светлата...), локуси на социалното ù страдание и човешка болка (признак за кризата на социалните и културните идентификации за буржоазната наследничка). С тези думи Дорина помни Т. Павлов, от когото (като стар бащин ù познат) тя търси помощ за своя в неизвестност баща (отдавна вече мъртъв). – Where do you come from? by Dorina Simpson.

44 Или: тогава, когато чука на врати, които преди са се отваряли бързо и лесно пред „Нен-човата дъщеря“ (министерства, дворец, кино, театър, оперета), а сега старите бащини познай-ници ги затварят с други многозначителни усмивки (сякаш си отмъщават за едно многозначно тогава, когато – друго негативно, оставало невидимо за Дорина минало); тогава, когато отива да плати договорената цена за портрета си, изработен от Олга Брадистилова, и среща една дру-га непозната жена, „отвратително пресметлива“ („не жената, която съм „харесвала и на която съм вярвала“), която хвърля сянка върху вярата ù в ценностния свят на „моя баща, бохема“, вярата, в която Дорина иска да оцелее, т.е. да изгради позитивно отношенията си с вкризеното си минало; тогава, когато разтваря радостно ръце, за да прегърне еврейската си приятелка (за-върнала се в София от изселничеството, по време на което със съдействието на Н. Илиев, До-рина ù изпраща книги и дрехи), но чува само друг изблик на доволство: „Радвам се, че баща ти

244


то същото това нейно тяло сега е лишено от ‘мантията’ си, от символната ефикасност на бащиното име, от физическата и психическа реалност на моя баща – неговия разбиращ и закрилящ поглед, а значи и от особеното огледало за позитивна идентификация, каквото за Дорина са бащините очи.

‘Бащината дъщеря’ се отчуждава от настоящия си свят – следователно и от неговото бъдеще като такъв, какъвто е сега, за да се устреми към уто-пичния си идеал: друг културен и социален свят за изключените други (в двойно инвалидизираните им тела от човешка болка и социално страда-ние) – тогава, когато тя се сблъсква с онези новоконструирани (в съучастие с „народа на нейния баща“45) комунистически идентичностни дискурси и инс-титуции на физическо насилие, които всекидневно я лишават (символно и реално) от онова, което е ценно за нея: „света на моя баща, бохема“ (вярата в неговите ценности), а значи и от желаното женско бъдеще („достойна дъщеря на своя баща, бохема, известният буржоазен писател“), всъщност бащиното ù желание. Тази лишеност тя открива в културно и социално разкривеното си тяло, създавано във визуалното пространство на „онзи репресивен агент – окото на другия“ (DalMolin 2000)46, който ‘сега’ работи в особен режим на интерсубективни (негативно афектни) отношения: недобронамереност, за-вист, злоба. Двойна социална разкривеност, в която се отразява двойно нега-тивният процес на нейното обезнаследяване (превръщането ù в не-Ненчова дъщеря в публичното и частното), за да се очертае сърцевината на женската ù загуба: ‘първичната рамка на сцената на нейната идентичност’ (каквато за ‘бащината дъщеря’ е играта под благосклонния поглед на бащата)47, т.е. ус-

е мъртъв!“ и вижда обърнатия ù гръб (знак за друг политически свят и някога невидимо минало на отношения); тогава, когато с наивна смелост (друго настроение в антибуржоазна комунизи-раща се София, което едва не ù е струвало живота, както е видно от доносите за нея) носи кра-сивото си кожено палто (символ на оцелелия от комунистическата конфискация неин висок буржоазен свят и място на позитивно изградени, след смъртта на бащата, отношения между майка и дъщеря), а в лицето ù избухват думите: „не за теб, мръсна капиталистка“ (друг образ на културна и социална идентификация за „дъщерята на убития от комунистите баща“); тогава, когато се оказва винаги сама на отсрещния тротоар, защото довчерашните близки, с наведе-на глава, преминават на другата страна, за да не ù подадат ръка, превръщайки я в социално прокажена (признак за друго възприятие на онова щастливо някога и това мрачно сега).

45 Тъкмо тази фигура на не-Ненчовия народ изплува зад последните думи (овластения ба-щин завет в смъртта му): „Моля те, изведи Дорина от България, ако можеш. Не я оставяй дори да се ожени за българин. Аз вече нямам илюзии за моя народ, на него не може да му се вярва“. Where do you come from? by Dorina Simpson.

46 Но в същото това визуално пространство Дорина открива онова (което ще напластява женската ù субективност: „невероятната женственост“, както свидетелства и пишещият некро-лога ù) друго възпрепятстващо мъжкия контрол върху визуалното пространство: „целостта на красивото ù тяло, действащо като гледка, която смълчава мъжете“, целостта, в която мъжете губят контрола на визуалното пространство. Срв. анализа на Е. ДалМолин на прочитите на архивния текст на Фройд (Главата на Медуза) във: DalMolin 2000: 105.

47 Срв. Дорина някак си забравя, пропуска една друга важна роля от юношеството си, че „тя е известната „Ружка Дружка“ от Радио София“ (нещо обаче, което не забравят нейните

245


ловието за договарянето и изпълването на нейната уникалност („палавото, умно и изобретателно момиче“, Ненчовата дъщеря)48.

Нещо повече: тази женска малка загуба (лично частна) отразява и една друга загуба (общо публична) – рамката на колективната ù идентичност, т.е. на високо буржоазния ù български консервативен свят (в неговото сега нега-тивно проявено настояще: агония и лицемерие, страх и завист, злоба и несъ-страдание). Тъй като така изкривяваното ù женско тяло (освен другото, през друг поглед и желание на благосклонните тогава бащини приятели към Нен-човата дъщеря) сега проявява все повече ‘негатива’ (разкривайки невидимото някога лицемерие) на онова позитивно преди (щедрост, доброта и отвореност, културна креативност) на Дорининото буржоазно минало. Тъкмо така проя-

доносници), пропуска я може би, тъкмо защото тази ù роля е на друга затворена сцена, и сякаш не се играе, изпълва под погледа на.

48 Но тъкмо в играта – място на договаряни идентичности в подчинение на и съпротива срещу, Дорина несъзнавано влиза в позиция на действено лицемерие в неговата друга форма – театралността на всекидневието (и оттук се поражда възможността за още други аналитични разпластявания на женската идентичност и женската еманципация). Изобретателно заигравай-ки се (в позитивна културна съзидателност) с мъжки позиции (и предразположения към) – сле-дователно преостойностявайки сякаш обезстойностените си (във фигурата на „мръсната чуж-денка“) женски козове: чар, красота, ум, талант..., ценностни мрежи (щедрост, вяра, отвореност към другия) и капитал (произход, образование...) – тъкмо под благосклонния поглед на Патри-арха (политическия мъж д-р Рамгулам, първият министър-председател на постколониален Мавриций, „мил и човечен“, „бохем и женкар“ като „моя баща“, тогава, освен другото, подв-ластен и на женската красота), Дорина всъщност печели идентичностната си битка (бивайки „Дорина като Дорина“ – „палавата, умна, талантлива и чаровна Ненчова дъщеря“ – желаната от баща си дъшеря, но и себе желана). Следата от така овластяваща се друга Доринина женс-ка идентичност (в битките ù срещу възможостта да бъде не-Ненчовата дъщеря, останала нес-пособна да открие своя баща, дори да го загуби завинаги) и нейният еманципиращ ресурс, е оставена в едно специфично място: образа на „милия мошеник“ (д-р Рамгулам). Образ-признак (в оксиморонната си стилистика) за негативно вкризени отношения тъкмо с политическия властови свят на Патриарха, защото тук е оставено самопризнание за опита да се помирят два ценностно чужди (в Дорининото възприятие) свята (значи и за разпознатите ценностно осно-вополагащи противоречия в неговата мъжка действеност), за да се изгради културно-нормативната пропаст между „бохема“, „родения за лидер“ и „мошеника“, корумпиращ окол-ния свят. Още повече, че тъкмо тази корумпираност на света е привидяна от Дорина като усло-вие за убийството на нейния баща като „фашистки писател и народен враг“, тогава и за нейна-та социална смърт – „дъщерята на народния враг“; т.е. тук е отпечатано желанието ù да оце-лости фигурата на Патриарха в сякаш позитивното легитимиране („такъв-какъвто-е“, „мил мошеник“), оцелостяване, случило се обаче тъкмо в съзнаваното „съизмервайки се със“ (Той..., но и Аз..., такива-каквито-бяхме), в което се легитимира женската друга икономия в културната си ефикасност (всъщност мястото на Доринината женска еманципация): културно посредни-чество между различните полета. Затова тъкмо тази следа от Дорининото снизхождение към и превъзходство над – ‘бащината дъщеря’, назоваваща „мил мошеник“ д-р Рамгулам (който ми напомня „моя баща“), носейки отпечатъка на вкризена афективна реалност (сякаш предаден отново нейн свят, на „моя баща, бохема“), допуска да се продължи разомагьосването на овлас-тилата се женска действеност и Доринина еманципация – подписалата разказа си за съзряване-то като Дорина Симпсън.

246


вилата се (в ‘социално изкривеното ù тяло’) скрита негативност на миналото ù („страх, завист и двуличие“) всъщност вкризява възможния ресурс (светли-те публични и частни образи на буржоазното: културно съзидателния, в свет-лост и щедрост, свят на „моя баща, бохема“) за съпротивата на ‘бащината дъщеря’ срещу комунистическото физическо и дискурсивно насилие (сим-волно обезценило буржоазното наследство и неговите капиталови залози тъкмо във фигурата на „социално неефикасна и политически обречена бур-жоазна класа заради нейния егоизъм, дребнавост и лицемерие“). Още повече, че така разкривяваният (в двойна негативност) „бащин бохемски свят“ (впе-чатващ се в тялото ù през друга сега перформативност) е онова въобразено (в смисъла на огледални отношения: реалност и отразен образ) място (в очите на другите), в което Дорина получава първото признание на своята уникал-ност: „Ненчо, тя ще стигне далеч, очарователна и умна е...“, за да въобрази ‘първичната рамка на сцената на своята идентичност’ – играта под благоск-лонния поглед на Патриарха – условието за договаряната и изпълнена нейна уникална женска субективност: „палавото, умно и изобретателно момиче“, желаното от бащата момиче, неговата наследничка.

Затова сякаш другото („светът това са изключените други“) става ви-димо (за да не остане забулвано от друго) за ‘бащината дъщеря’ тогава, кога-то тя остава сама (сякащ неспособна да открие Патриарха, „моя баща, бо-хема, мил и човечен“) срещу извърналото се към буржоазната наследничка друго лице на света (реда на дискурса, негативно ‘озъбилото ù се настояще’, конфискуващо и лишаващо, стигматизращо и изключващо), за да пропадне в „граничните земи“ на „културна идентичност“ (в онова не-нейно-тяло, обе-зобразено във, защото е лишено от). Мястото, в което се прокопават онези неизградими културно-нормативни пропасти между мен и другите, пропас-тите, в които Дорина поема дистанции от припознатия като не-неин-свят (в настояща агония и социално лицемерие, в настоящо насилие и социална зло-ба), следователно и от неговия заложник: онова не-мое-тяло, чуждата ù дру-гост (социално разкривеното ù тяло, снело в себе си културната си околност).

Буржоазната наследничка, губейки своя баща (и оставайки сякаш нес-пособна да го намери), изгубва почва под краката си и пропада в празното, в нищото (не-Ненчова дъщеря, т.е. оказва се в онзи неутрално дефиниран „соб-ствен двусмислен статус на едновременна принадлежност на различни кул-турни идентичности“). Но тъкмо там – в нищото – се сътворява като друга (устремена в копнеж и порив за…, дръзко състрадателна към…. Хори-зонтът за тази друга женска субективация се отваря в „мрака на комунисти-ческа България“, когато Дорина се изправя лице в лице с меланхоличната си загубата („моя баща – моето желано женско бъдеще“).

247


III. Вместо заключение: за едно друго женско пълнолетие

Загубата отваря настоящето и го ориентира към непознато бъдеще49.

Лице в лице с така озъбилото ù се негативно настояще през сега други

позиции (лицемерие, страх, несъстрадание) на вече другите (на „моя баща, бохема“) Дорина започва да изпълва социалното си пълнолетие, сбогувайки се с едно идеализирано колективно буржоазно минало (на „моя баща, бохема“), което отчуждава в настоящо негативния образ на (социалното) двуличие и (политическия) фалш, т.е. на не-класата на „моя баща, бохема“ (такъв, ка-къвто е заснет в моите очи: „влюбен в живота, жените и изкуството, движещ се в света на богатите и властимащите, но мил и човечен към отритнатите от живота“).

Опитвайки се да изведе благотворителността (Tamarin Cheshire Home) – основана на друга естетика („красиво подадената ръка...“), свързана с друга етика („съхранено човешко достойнство“) – извън властовите залози на бяло-то колониално и постколониално индуско общество в Мавриций, Дорина удостоверява друго социално пълнолетие (в сякаш наивността на светлата си вяра в светлото си минало – „моя баща, бохема“, място на заета критическа позиция към негативното ù настояще), в което разкрива тъкмо другия потен-циал (в копнеж за и устременост към) на женската икономия (друго отно-шение към изключения друг – „на искрено състрадание“, отварящо утопичния хоризонт на „живот във вяра“). Дорининото друго социално пълнолетие, но-сейки свидетелство за надживяното социално страдание (в овластяващата се женска действеност в друга благотворителност за изключените други в инва-лидното им тяло), продължава да очертава мястото на болезнения женски опит – ‘оголеното тяло’, лишено от ‘социалната си мантия’ (капиталите на Патриарсите) заради капризите на социалните и политическите игри, и от-тук обект на различни конфискации (в публичното и частното): локус на со-циална обърканост и неловкост, на социален срам и унижение, тогава и на социална самота (в онова не-мое-тяло, заложник на другия)50.

Доринината друга благотворителност, заела се с облекчаването на ин-дивидуалното страдание (такова каквото то се е разкрило в интервютата с

49 Eng and Kazanjian 2003: 17. 50 Защото в случая на ‘бащината дъщеря’ ‘оголеното ù тяло’ (в обезвластената символна

ефикасност на „името на моя баща“) се превръща в локуса, в който се разбулва негативната социална реалност (за ‘бащината дъщеря’) на света, към който се стреми: пресметливост и сделки, значи лицемерие и страх, тогава и липса на състрадание и вяра. Реалност, зад която прозират сложните и противоречиви социални отношения в консервативния високо буржоазен свят, към който тя принадлежи (по произход и наследство), които превръщат сладостно невин-ната Доринина игра (да договаря в наслада идентичността си в позитивното: „Ненчо, тя ще стигне далеч, очарователна и умна е...“) в смъртоносна игра за нейното оцеляване в свят „без баща, който да те закриля“.

248


болните деца, ‘заключени у дома’ в родителския срам от „безпомощното, со-циално ненужно тяло“, и с „лудите жени“, затворени голи в психиатричната болница), създава други условия за неговото надживяване в изградените дру-ги отношения на ‘отритнатия от живота’ с онова не-мое-тяло (изкривявано в болестта, в родителския срам, в социалното унижение на режима на психиат-рията) – място на отворената културно-нормативна пропаст между мен и дру-гите. Тази друга женска благотворителност всъщност дезархивира, архиви-райки един друг ресурс на Доринината друга женска субективация. Защото в нея се индивидуира женският (Доринин) опит в надживяването на човешката болка и социалното страдание – в онова мое-мое-тяло, конструирано във ви-зуалното пространство на друг (репресивен) агент: благосклонния поглед на Патриарха, насърчаващите бащини очи, щедрото око на бохема.

Затова тя първо се справя с извеждането на инвалидно безпомощното тяло от лудницата и дома – сковавано там в друг терор (на медицинския психиатричен дискурс и на родителския срам) – в тяхното културно друго (Tamarin Cheshire Home), търсещо да компенсира културни дефицити – на „красиво подадена ръка към“, пазещо човешкото достойнство на „отрирнатия от живота“, а после и с изграждането на онзи хабитат (Доринината у-топия), обиталището (Tamarin Chesire Home), пораждащо условия за друго живеене на автентичността (моето тяло), а оттук и за справянето с онова не-мое-тяло (място на негативно други конфискации в публичното и частното, значи и на галактическата социална самота, място на отчуждения социален свят като негативно значимия друг) в това мое-мое-тяло (такова, каквото е: локус на болката, страданието, но и на насладата...).

Зад образите на афектиралата се Дорина (живите следи от конфликт-ната за Дорина социална реалност, впечатана – в афекта – в тялото ù) изплу-ва другата Дорина, която всекидневно губи почва под краката си, пропадай-ки в нищото – онова не-мое тяло,‘оголено’ в различни (не)видими режими на конфискации, отнемащи всекидневно, нещо ценно, от мен Дорина. Тази конфликтна социална реалност ‘бащината дъщеря’ осъзнава в конфискуваща-та ù сила, когато се изправя лице в лице с „голото си тяло“ (в две сякаш ети-чески и естетически чужди едно на друго места: в акта на Брадистилова и в килията-мазе на Държавна сигурност).

През опита в „голото си тяло“ – локус на социална сконфузеност и кул-турна обърканост, локус, от който тя се опитва да извади голите женски тела в лудницата в Мавриций, заемайки се с тяхното „обличане“ – Дорина навлиза (с друга психическа, социална и културна скорост) в процеса на социалното си женско пълнолетие. Защото сякаш оттам – в голото си, сякаш не-мое-тяло, ‘сведено’ само до биологичното („Те взеха палтото и дрехите ми и ка-заха с презрителна ирония „Нямаш нужда от тези, тук е топло.“51), и пред гледката на „красота, която само се търгува и купува в тяло, отгледано само

51 Срв. – Where do you come from? by Dorina Simpson.

249


за удоволствие и мъжка наслада“52) – Дорина започва да провижда условията за тази крайна форма на отричане (ти не си нищо освен...) на уникалността ù, а именно: всекидневните други невидими конфискации на нейната автентич-ност. Или: пропадайки в ‘голото си’ сякаш не-мое-тяло, Дорина живее чуп-ливостта на културно нормативните граници, крехкостта на интерсубектив-ните отношения, а значи и на неустойчивия ценностен социален свят. Тъкмо в така проясняващата се същност на социалното, в случая на Дорина през го-лото-ù сякаш не-мое тяло, явно изплува самата вътрешна възможност на не-гативното ù настояще – моето тяло, заложник на репресивен агент (нена-ситното в желанието си за мен око, окото на другия), в нейното външно ус-ловие: тук и сега състоялото се обезнаследяване на буржоазната наследничка (обезвластеното в публичното и частното, в символната си ефикасност име на бащата, на „моя баща, бохема“, тогава и на капиталите на Патриарсите и техните залози). Тези социално-културни прозрения остават свързани с ис-тина, зад която стои фактът на неконвенционалната женска благотворител-ност (освен другото, и заради битката ù да остане извън полето на мъжките властови залози53). Факт, който удостоверява надживяването на женското социално страдание, произвеждайки документа за едно друго женско соци-ално пълнолетие, удържащо утопичния хоризонт за друга социална справед-ливост за изключените други. Нещо повече, оттук, в онова така породено сякаш не-мое-тяло – голо, самотно в социалната и културната си оголеност, залог в мъжки властови борби – Дорина осъзнава другата си женска власт: гледката на красивото ù (в целостта си) тяло, т.е. властта, която изплува тъкмо зад онова друго (желанието, което играе в окото на другия), осъзна-тата власт, която съучаства в напластяваната и договаряна друга женска До-ринина субективност, изпълвана в игра на идентичностни подмени, в които подрива хоризонта на социалните очаквания, превръщайки ги в тяхно друго. Играта, която бива изпълвана в насладата от излагането на оцелостеното мое-мое-тяло (в женската си красота) във визуалното пространство на репре-сивния агент, и самата гледка (завършената цялост на красивото ù тяло), обезсилваща властта на Патриарха, стават оттук възможност за отвоюване-

52 Срв. – Where do you come from? by Dorina Simpson; срв. голото тяло на Дорина в еротич-ните актове на Брадистилова – вж. „Визуален архив“ в настоящия брой.

53 Срв. напр. как завършва артистичното участие на обитателите на Tamarin Cheshire Home в голямото търговско изложение (бел. 14): „Аз взех плакатите и ги занесох на хората да ги изложат в павилионите. Това е последното, което можем да кажем за нашите творби, тъй като в деня на откриването на изложението някои от политическите опоненти на кмета органи-зираха малка битка и говорителите, официалните лица, телевизионните оператори със скъпата си техника завършиха в езерото с лилиите, и очевидно други се възползваха от суматохата и ограбиха павилионите. Та там отидоха нашите творби. Художниците от Cheshire бяха ядосани и ми казаха: „Няма да рисуваме никога повече“. Трябваше да им обърна внимание, че техните творби са били всъщност високо оценени, тъй като са изчезнали заедно с радиокасетофоните, шивачните машини, камерите, уискито и цигарите. Така те обещаха, че ще продължат да рису-ват.“ – Tamarin Chesire Home, Mauritius, by Dorina Simpson, в: Dorina Simpson’s Private Archive.

250


то на онова не-мое-тяло (заложник на другия), отвоюване, което само по себе си е свидетел за една друга гледка – гледката на разкривеното в социална конфузия, културна обърканост и болка тяло, тогава и на онова инвалидно-мое-тяло (фрагментирано, ‘нарязано в отделни образи’, обезобразено). Друга гледка (Доринината Горгона), удържаща тъкмо опита за крехкостта и чупли-востта на настоящето на моето тяло, опит, чиято власт явно съучаства в избора на името и мястото на дома за инвалиди – Tamarin Cheshire Home. На-речен е на името на красиво дърво, което ражда сладко-горчиви плодове (Tamarin) – както и самото тяло: място на наслада и огорчение – и расте на най-красивото място в залива, където е построен домът и откъдето се откри-ват двете оглеждащи се една в друга гледки: инвалидните тела на обитатели-те на дома и красивите тела на гмурците, местните и гостите на острова, в чието визуално (огледално) пространство изпъква тъкмо крехкостта на чо-вешкото тяло, всъщност и на социалния свят, впечатан в него.

Когато попада (в ателието на Брадистилова) в позицията, от която ед-новременно я гледат (но и тя ги гледа) две чужди ù Дорини в (еротичните) образи на преждевременна културна съзрялост (социална и психическа – на „благовъзпитано буржоазно момиче“, сексуална – на „красива жена за мъжка наслада“)54, ‘бащина дъщеря’ всъщност съглежда друга непосилна гледка (разкривено, и обезобразено, не нейно тяло), т.е. гледката, в която е погълната точно себе-желаната („палаво, умно, чаровно, талантливо“, освободено в радост и наслада момиче, Ненчовата дъщеря). Тя, тази непосилна гледка, на практика се оказва нейната гледка-граница, отвъд която е мястото на нейна-та смърт, защото в гледката на разкривеното и обезобразено тяло на Ненчо-вата дъщеря прозира другата скрита реалност – силуета на не-Ненчовата дъщеря (нейната Горгона), на оказалата се неспособна да намери своя баща дъщеря, условието за превръщането ù в „дъщерята на фашисткия писател“ (мястото на културната и социалната ù смърт). Същевременно тъкмо през та-зи гледка-граница (втренченият невиждащ поглед) се отваря (в травматичен опит) културно-нормативната пропаст между мен (Дорина) и другите (преда-лите класата на „моя баща, бохема“), в чиято неизградимост се пораждат ус-ловията тя да се сътвори отново като друга. Пропадайки в пространство, съз-дало се в сблъсъка на различни позиции на гледане – въплътени в портрети-раните ù идентичности, Дорина попада в особена ситуация на неутралност, тъй като, оглеждайки се един в друг негативно (всеки е същностно отрицание на другия), нейните портрети всъщност се неутрализират взаимно, т.е. обез-силват нормативната си власт, като отнемат и символната ефикасност на при-писваните идентичности за ‘бащината дъщеря’ и така отварят (за миг сякаш само) празно пространство извън досега на репресивния агент, окото на дру-гия, в мига на неговото неутрализиране в онова отчуждено не-мое-тяло, не-

54 Срв. – портрета на Дорина (1943) в дрехи и поза на „благовъзпитано буржоазно моми-че“ с голото ù тяло („Визуален архив“).

251


досегаемо за властта на другия (в чуждостта и празнотата си), тяло, в което тя започва да се сътворява като друга. Вероятно такова визуално пространство се създава в сблъсъка на обърнатите една към друга позици на гледане (в мястото на Tamarin Chesire Home), откъдето явно се поражда и насладата да „оставаш дълго под дървото и да гледаш към другата страна на живота (на плажа), и сякаш да не можеш да се откъснеш оттам“, както свидетелства са-мата Дорина за своето съ-творение – Tamarin Chesire Home55.

П.П. Именно тази друга Доринина благотворителност – място на овластява-щата се друга женска субективност – не само разкрива въплъщаването на со-циалните принуди тъкмо в онова игриво намигане („техните правила, но моя-та игра“, когато осребрява само сякаш изхабените си женски козове), остой-ностявайки капиталови залози (буржоазно наследство) в полето на възмож-ностите, но и удостоверява как индивидуалното женското търсене на себе си всъщност подрива основанията на символния ред (властта на Патриарха). Така тя, другата женска благотворителност подчертава друг (исторически) факт (индивидуирането на опита): как всичко това я подтиква да обитава, предизвиква и променя сложни социални и културни структури. Тази некон-венционална женска благотворителност всъщност продължава да носи друго историческо свидетелство – за това, как се съотнася индивидуалното женско биографично време с колективно историческото време, съотнасяне, в което се очертава тъкмо „афективният терен на модерността“ (в смисъла на Дж. Флат-ли), а значи и „истините, зад които „не стоят никакви факти“, както и фактът, зад който „стоят хиляди мотиви“: домът за инвалиди на остров Мавриций, дело на Дорина Илиева-Симпсън, родена българка, но съпротивлявала се да остане такава.

Литература

Дърел, Л. 2000. Александрийски квартет. Маунтолив. Клиа. София: Хемус. Казанджиев, С. 1960. Срещи и разговори с Йордан Йовков. София: Български писател. Костова, Е. 2008. Историкът. София: „Сиела“. Илиев, Н. Ирина. 1922. София: „Живот“. Илиев, Н. Стръмен път. 1943. София: „Живот“. Митаков, В. 2001. Дневник на правосъдния министър в правителствата на Г. Кьосеиванов и Б.

Филов. София: Труд. Чудомир 2004. Дневник. Варна: Liternet. Рув, С. 2010. Петър Увалиев или Пиер Рув. Един живот. София: Сиела. Beverley, J. 2004. Testimonio: On the Politics of Truth. Minnesota: University of Minnesota Press. Cixous, H. 1994. The Hélène Cixous Reader edited by Susan Sellers. London: Routledge. The Freud Reader 1995. The Freud Reader edited by Peter Gay. London: Vintage.

55 Tamarin Chesire Home, Mauritius, by Dorina Simpson. Dorina Simpson’s Private Archive.

252


Groppi, A. „La sindrome malinconica di Lucrezia Barberine D’Este. In: Quaderni Storici 43 (2008) : 725–749.

DalMolin, Eliane. 2000. Cutting the Body: Representing Woman in Baudelaire’s poetry, Truffaut’s Cinema, and Freud’s Psychoanalysis. Michigan: The University of Michigan Press.

David L. Eng and D. Kazanjian (eds). 2003. Loss. The politics of mourning. London: University of California Press.

Flatley, J. 2008. Affective Mapping. Melancholia and the Politics of Modernism. London: Harvard University Press.

Muzil, R. 1999. Diaries, 1899–1942. New York: Basic Books. Rishoi, Ch. 2003. From Girl to Woman: American Woman’s Coming-of-Age Narrative. New York:

State University of New York Press. Биографична справка: Снежана Димитрова е доцент по Най-нова балканска история в катедра „Обща история“, ЮЗУ „Н. Рилски“, автор е на книги и статии в полето на рефлексивната исто-рия, микроисторията и изследвания на родовия пол. Последните ù публикации са: Der Mensch im Krieg Krisen der modernen Identität im Angesicht des Todes, Bulgarien 1915–1918. In: Veit Didczuneit/Jens Ebert/Thomas Jander (Hrsg.), Schreiben im Krieg – Schreiben vom Krieg. Feldpost im Zeitalter der Weltkriege, Klartext Essen, 2011, pp. 165–177; „Само един свидетел“ – загуба, меланхолия, архив (Биографичният случай Дорина Илиева-Симпсън), в: Социологически проб-леми, 3–4/2010, 53–84; „The Soldier’s Death Sentence (1915-1918): Trauma, Archives, and Witness“ (A case study of N. Iliev’s unpublished war plays and published war short stories). In: An-nual for Social History, Beograd, 1/2009, 1–47. Адрес за кореспонденция: Email: [email protected]

253

"За социалната самота на 'бащината дъщеря' (Случаят...

Documents

Transcript of "За социалната самота на 'бащината дъщеря' (Случаят...