• ЗА НАС • Международна научна конференция “Старопланинският регион в историята на

българските земи”

Регионален исторически музей –Габрово

ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“

П Р О Г Р А М А

На национална конференция

Старопланинският регион в историята на българските земи

Габрово 2-3 октомври 2014 г.

Четвъртък 2.10.2014 г.

Настаняване на участниците в хотел Балкан, ул. Емануил Манолов № 14

РЕГИСТРАЦИЯ 9.30 – 10.00 ПЛЕНАРНО ЗАСЕДАНИЕ – Залата на РИМ- Габрово, ул. Николаевска № 10 ВОДЕЩ – Красимира Чолакова

10.00 -10.10 - Официално откриване и приветствия 10.10 - 10.30 Встъпителен доклад – Проф. д-р Петко Ст. Петков (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“) Балканът като ориентир и мерило. Размисли на един 50-годишен професор по българска история

Сутрешно заседание. Водещ: Проф. д-р Петко Ст. Петков (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“)

10.30-10.40 Доц. д-р Стефан Йорданов (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”) "Крепостите на Хемус, въстанията от 21 и 26 г. от н.е. и

Тракийското царство. Бележки върху политическата история на древна Тракия от периода на римската експанзия на Балканите"

10.40-10.50 Гл. ас. д-р Живко Жеков (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”) Стара планина в стратегическите концепции на Римската империя I-V в.

10.50-11.00 Пламен Дoйчев (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”) Ранновизантийска фортификация-реконструкция на строителния процес

11.00-11.10 Росен Йосифов (РИМ-Габрово) Селищното развитие в Централна Северна Стара планина по археологически данни

11.10-11.20 Гл. ас. д-р Николай Хрисимов (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”) За времето на усвояване на предпланинските и планинските райони в Първото българско царство

11.20-11.30 Гл. ас. д-р Янко Христов (Югозападен университет „Неофит Рилски“), Румен Йорданов (СУ „Св. Климент Охридски“) Едно пътуване през Източна Стара планина (По данни от Сказание за железния кръст)

11.30-11.40 Гл ас. д-р Момчил Младенов (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”) Старопланинският регион и българо-византийската война от 1190 г.

11.40-11.50 Ивелин Иванов (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий ”) Стара планина и Пиренеите или за някои паралели в историческото развитие на Югоизточна и Югозападна Европа през Средните векове

11.50-12.00 Д-р Кирил Маринов (Лодзки универсетет, Полша) Географията на Хемус (Предбалкана, Стара планина и Средна гора) според византийските автори

12.00-12.10 Иван Христов (РИМ-Габрово) Балканът през Средните векове - преграждащ и обединяващ

12.10-12.20 Надежда Ботева (ИМ-Севлиево) Християнски кръстове от църква № 1 на археологически обект Хоталич, Севлиево

12.20-12.30 Д-р Атанаска Стамболийска (РИМ – Велико Търново) Развитие на селищната мрежа в Търновска каза през XV-XVII век.

12.30-12.40 Ас. д-р Кръстьo Йорданов (Институт за исторически изследвания - БАН) Дервентджийството в района на Стара планина и Предбалкана през XVI в.

12.40-12.50 ДИСКУСИЯ

12.50-13.40 ОБЕДНА ПОЧИВКА

Следобедно заседание. Водещ: Проф. дин Милко Палангурски (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”)

13.40-13.50 Ивета Миленова (ИМ- Севлиево) "60 години Исторически музей Севлиево. Музейни уредници, фондове, сгради, експозиции.

13.50-14.00 Добромир Tърновски (РИМ-Габрово) Експозиция Дечкова къща - Габрово, в търсене на гражданина-балканджия и Новото време

14.00-14.10 Даниела Цонева (РИМ-Габрово) Габровската ръкописна традиция – от християнството към националната идея (XV-XIX век)

14.10-14.20 Доц. д-р Венцислав Мучинов (Институт за изследване на

населението и човека - БАН) Старопланинският регион в османската

миграционна политика през XIX век (до 1878 г.)

14.20-14.30 Гл. ас. д-р Гергана Георгиева (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”) Стопанско развитие на един предбалкански регион в срeдата на XIX век. Арбанаси, Лясковец, Горна и Долна Оряховица

14.30-14.40 Д-р Светла Атанасова (РИМ-Велико Търново) Фискални

задължения на населението от Търновска каза през 1853-1856 г. (По

документи от архива на Георги Попсимеонов)

14.40-14.50 Теодор Тончев (РИМ-Ловеч) Турската власт в Ловеч по време на политическите разкрития в България от есента на 1872 г.

14.50-15.00 Надя Тошмакова (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”) Стара планина – люлка на първите обществени библиотеки

15.00-15.10 Иван Марков (Русе) Неизвестен документ от 70-те години на ХIХ век с данни за архиепископ Йосиф Соколски в Киев

15.10-15.20 Тодорка Михалева, доц. д-р Стефан Йорданов (ВТУ „Св.

св. Кирил и Методий“) Покрусата на поражението или за

старопланинската Голгота на апостолите на Априлското въстание

15.20-15.30 Павел Митков, Златина Чорева (НПМ „Шипка -

Бузлуджа”) Стратегическо значение на Шипченския проход през

Възраждането и Руско-турската война 1877-1878 г.

15.30-15.40 ДИСКУСИЯ

15.40-15.50 КАФЕ-ПАУЗА

15.50-16.00 Проф. дин Милко Палангурски (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”) Балканджиите в УНС

16.00-16.10 Докторант Драгомир Йорданов (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”) Стара планина като политическа граница в Ново време.

16.10-16.20 Докторант Драгомир Георгиев (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”) Адвокат Христо Родев – още един достоен син на Габрово

16.20-16.30 Ирина Димитрова (Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна) „Спомени името ми, за да ме извикаш отново на живот” (Из непубликувано документално наследство на проф. Пенчо Райков по повод 150 години от рождението му)

16.30-16.40 Илина Папазова (Дирекция „Регионален държавен архив” Варна) Върбица след Освобождението в документите от личния фонд на Петър Златев Груев

16.40-16.50 Румяна Денчева (АЕК „Етър”) Търговията в Анадола, отразена в търговските тефтери на Тодор Казасов от Габрово

16.50-17.00 Катя Гечева (ДА – Габрово) Документи на почетните граждани на Габрово, съхранявани в ДА-Габрово.

17.00 ДИСКУСИЯ

18.30 Разглеждане на обновената постоянна експозиция на РИМ-Габрово в Дечкова къща

20.00 ВЕЧЕРЯ

Петък, 3.10.2014 г. Залата на РИМ-Габрово, ул. Николаевска № 10

Сутрешно заседание. Водещ: Доц. д-р Ангел Гоев (АЕК“Етър“)

9.30-9.40 Доц. днк Маргарита Карамихова (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий ”) Нови поклоннически центрове във Велико Търново

9.40-9.50 Доц. д-р Валентина Шарланова (ИЕФЕМ - БАН) Осеновлашки манастир „Седемте престола” – пазител на народностния дух и култура

9.50-10.00 Дејан Крстић (Народног музеја у Зајечару, Србија) Култна места северозападног бугарског пограничја

10.00-10.10 Доц. д-р Ангел Гоев (АЕК „Етър“) Балканджията като пазител на българската народна традиция

10.10-10.20 Величка Илиева (АЕК “Етър“) Новото време и промените в АЕК „Етър“

10.20-10.30 Десислава Вутова (Музей на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян) Светци и свети места в Троян и Троянско

10.30-10.40 КАФЕ - ПАУЗА

10.40-10.50 Анюта Каменова - Борин (ИМ-Чипровци) Култови места в Западна Стара планина

10.50-11.00 Венета Мишева (ИМ-Етрополе) Манастирът „Света Троица” и Христовият кръст в Етрополе

11.00-11.10 Д-р Камен Дончев (ИЕФЕМ - БАН) Обичайното право на торлаците в Монтанско като отражение на местната социална действителност.

11.10-11.20 Силвия Вутева (РИМ-Ловеч) Смехът и хуморът на българина-начин за оцеляване (Балканският етнос – социален и културен феномен)

11.20-11.30 Даниела Тодорова–Дабкова (Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна) Към въпроса за развитието на овощарството в Тревненско до средата на XIX в.

11.30-11.40 Милена Драгнева (ИМ-Провадия) Балканджии оставили следа във Възраждането на Провадия

11.40-11.50 Лидия Горанова (Специализиран музей за резбарско и зографско изкуство - Трявна) Живот отдаден на театъра. За сестрите Златина Недева, Невяна Тенева и Марта Попова от Трявна

11.50-12.00 Гл. ас. Татяна Цанкова (Музей „Дом на хумора и сатирата”) Стефан Фъртунов - създателят на Дома на хумора и сатирата - Габрово

12.00-12.10 Светлана Михайлова (Музей „Дом на хумора и сатирата”) Някои моменти от търговския и емоционален живот на габровеца преди и след Освобождението

12.10-12.20 Венета Георгиева-Козарева (Музей „Дом на хумора и сатирата”) Едно име в темелите на музея „Дом на хумора и сатирата”

12.20-12.30 ДИСКУСИЯ

ЗАКРИВАНЕ НА КОНФЕРЕНЦИЯТА

Срок за предаване на докладите – в деня на конференцията (2-3 октомври 2014 г.)

Обем до 15 м.с.(по 1800 знака), Times New Roman, разредка 1,бележките на всяка страница.

КРЕПОСТИТЕ НА ХЕМУС, ВЪСТАНИЯТА ОТ 21 И 26 Г. ОТ Н.Е. И ТРАКИЙСКОТО ЦАРСТВО. БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ ПОЛИТИЧЕСКАТА ИСТОРИЯ НА ДРЕВНА ТРАКИЯ ОТ ПЕРИОДА НА РИМСКАТА ЕКСПАНЗИЯ НА БАЛКАНИТЕ Стефан ЙОРДАНОВ (ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”) Брънка от онези събития, във връзка с които на преден план излиза информация за една твърде решаваща роля на планинската верига, наричана в древността Хемус, са две събития от епохата на римската експанзия на Балканите. И по-конкретно – въстанията от 21 и 26 г. от н. е., т. е. във време, когато Рим явно вече е политическият хегемон на Балканите, но някои пост-одриски политически формации все още запазват известна самостойност. Представени накратко, събитията през 21 г. са следните: Койлалетите, одрисите и диите, категоризирани от Тацит като могъщи тракийски етнополитически колективи (nationes), въстават срещу Рeметалк II и римските му съюзници, като едни от тях го обсаждат във Филипополис, а други се отправят оттатък Хемус да търсят съюзници. Между водачите, обсаждащи Рeметалк, обаче нямало единство, и в резултат той успял да осъществи излаз от Филипополис, а пристигналият под Филипополис пропретор на Мизия – Публий Велей – да нанесе поражение на силите на трите племена (последно по време изложение за тези събития: Kirov, Sl. 2011, p. 303 sqq.; Петков, Пл. 2012, с. 173 и сл., и указаните там извори и лит.). Това е събитие, което в един надпис (IGRR , I, 777; OGIS, 378) е окачествено като Койлалетската война. От особен интерес с оглед ролята на Хемус са събитията от 26 г., защото те се представят от Тацит като въстание на обитаващите планинските райони на Хемус траки („планинските траки”); с тяхното въстание успял да се справи римският пълководец Гай Попей Сабин. Водачи на това въстание били Динис, Тарса и Турезис, от които последният е определен като водач на независимите траки на юг от Истрос, което разширява обсега на участвалите във въстанието траки далеч вън от височинните труднодостъпни райони на Хемус, които били явно най-силно защитеният им re[gi]fugium. В сраженията с планинските траки на страната на римляните участвали и военните сили на Реметалк като помощни отряди, и именно те силно пострадали от ожесточено нападение на въстаниците, при което, както предполага например Пл. Петков (2012, с. 175), е загинал и самият Рeметалк. Така и в конфликта от 26 г. се оказват вплетени едни и същи противници – Рeметалк и римляните, от една страна, въстаналите траки, от друга страна, и независимо че при второто събитие изворът не сочи кой точно е въстанал, възможно е да е напълно резонно предположението на Й. Юрукова, за което бегло ще стане дума по-долу, че това отново били трите етнополитически колектива – койлалетите, одрисите и диите. Въпреки че разказът на основния и като че ли единствен източник за тези събития, големия римски историк Тацит, предлага ясно и относително обстоятелствено

изложение за тези събития, то все пак остават много неизясени въпроси. Това е разбираемо – римският историк не влиза, а в определени случаи твърде вероятно не е бил в състояние да влезе в едно детайлно повествование, в което да поясни всички упоменати от неговия разказ реалии. Очертаването на тези неизясени въпроси, както и частичното решаване на някои от тях, най-вече с оглед ролята на Хемус, ще се опитам да осъществя в настоящите предварителни кратки бележки. * * * Проблемни остават при анализа на тези събития отговорите на редица въпроси, в това число: Кои са участниците в двете въстания от 21 и 26 в. пр.н.е.? Незнатни ли са водачите на въстанията? Защо въстаниците се установяват в крепостите в Хемус? Как събитията от 21 и 26 в. пр.н.е. осветляват историята на т. нар. Тракийско царство? 1. Първият въпрос, за участниците в събитията, като че ли има ясен отговор – у Тацит се посочва, поне за въстанието от 21 г., кои са участниците в събитията – могъщите, съгласно неговата категоризация, тракийски етнополитически колективи – койлалетите, одрисите и диите (Coelaletae Odrusaeque et Dii, validae nationes). Проблемите, които все пак възникват въпреки това уж ясно изворово известие, са следните: 1. 1. Койлалетите са известни от много малко свидетелства вън от известието за т. нар. Койлалетска война от 21 г. (вж. основната информация за тях, представена накратко у von Bredow, I. 2004 [2006] [2014])1. Самата им поява в известието на Тацит за въстанието от 21 г. вече налага въпроса – щом те са били един от могъщите етнополитически колективи, защо се появяват в данните на изворите едва във връзка с това събитие. В това събитие тяхното участие е регистрирано изрично; в него те са заедно с одриси и дии. Й. Юрукова обаче смята, че въстанието от 26 г. също е организирано от трите етнополитически колектива – на койлалетите, одрисите и диите (Юрукова, Й. 1992, с. 201) – твърдение, което не се опира на преки известия на изворите и поради това е приемано с резерви (напр. от Петков, Пл. 2012, с. 175–176). От друга страна, също така хипотетично като горецитираното предположение на Юрукова, e и предположението на самия Пл. Петков (2013, с. 30–31, бел. 3), който вижда като участник във въстанието от 21 г. редом с койлалети и одриси, колектива на бесите, отъждествени от него с диите, а във въстанието от 26 г. – колективът на „планинските траки (вероятно бесите = диите = т. нар. автономни траки)”. Явно е, че състоянието на изворовата информация за политическата активност на койлалетите оставя неизяснен голям кръг въпроси, свързани с локализацията им, с политическите им взаимоотношения с останалите validae nationes, с изясняването на проблема, какво предопределя дотогавашната им слаба политическа активност, ако наистина е била слаба, и т. н. 1. 2. Нуждае се от изясняване и връзката на събитията от 21 и 26 г. с въстанието на Вологез от 12 г. пр. н.е., определяно в изворите като въстание на бесите. Но беси и одриси се появяват в изворите много често в контекст, предполагащ значителната близост на двата етнополитически колектива, а, както видяхме, Пл. Петков отъждествява единия от участниците във въстанието от 21 г., диите, именно с бесите. Във всеки случай, що се отнася до занимаващите ни събития, и бесите от 12 г.пр.н.е., и тройната коалиция от 21 и респ. 26 г. воюват срещу един и същ противник – поддържаната от римляните т. нар. сапейска династия. Впрочем, бесите са срещу римляните и Реметалк и по-рано – през 19/18 г. пр. н. е., когато Марк Лолий (Marcus Lollius), помагайки на Реметалк, покорява бесите. През 29 г. пр.н.е., при кампанията си в Тракия, Марк Лициний Крас също воюва с бесите и след разгрома им предава на

одрисите беското светилище на Дионис – една от причините за антиримското въстание на Вологез. Бесите са активна страна и в събитията, съпътствали смъртта на одриския владетел Садала в 42 г. пр.н.е., когато срещу тях воюва успешно Марк Юний Брут, подпомаган от сапейския (?) династ Рескупорис, който впоследствие става одриски владетел. Може би показателни за нашата тема са и събитията от 57–56 г. пр. н. е. Тогава управителят на Македония, Луций Калпурний Пизон, убил вероломно беския династ Рабокент, който бил дошъл в лагера му с предложение за военна помощ; според обвинителната реч на Цицерон, за да извърши това политическо убийство, Пизон бил подкупен с 300 таланта от одриския владетел Котис. Че тези събития са брънка от династични борби в Одриското царство, в случая личи особено ясно. Непосредствено преди това, в 60–59 г. пр. н. е. „беси и тракийци” били победени в голямо сражение от проконсула на Македония Гай Октавий, бащата на бъдещия император Август. Най-вероятно тогава той получил знамение за бъдещото величие на сина си тъкмо в беското светилище на Дионис, като в случая е от значение, че и при тези събития явно невралгичното светилище на Дионис, окачествявано като беско, отново играе важна роля. По време на големия тракийски поход на Марк Теренций Варон Лукул през 72–71 г. пр.н.е. бесите са също сред противниците му. И за да завършим този ретроспективен преглед, отчасти може би непълен, трябва да прибавим и продължителните войни в Тракия в самия край на II в. пр.н.е., предизвикани от нахлуванията на независими племена в контролираната от римляните територия, по време на които проконсулът на Македония Марк Минуций Руф спечелил голямо сражение срещу скордиски, беси и други тракийци край замръзналия Хеброс, което му донесло триумф в 106 г. пр.н.е. Ако представим така обрисуваното военностратегическо противостоене на римляни и беси в нормалния постъпателен ход на събитията, то те са противници още от края на II в.пр.н.е. и през целия I в. пр.н.е. (в годините 72–71; 60–59; 57–56; 42; 29; 19/18; 12). Детайлното проучване на събитията може да внесе корекции в отделни техни перипетии и хронологични измерения, но генералната картина на хода им представя бесите като неизменните противници на Рим, срещу които той разчита преди всичко на т.нар. сапейска династия и при които той явно използва някакви династични противоречия, от които сапеите са по-скоро страна, а не родоначалници на отделна династия, различна от Тересовата. Сред известията за тези събития данните на Евтропий за събитията от 72–71 г. пр.н.е. са особено интересни, защото според този автор и Хемус е сред териториите, завладени от римляните. Според Евтропий Лукул пръв обявил война на бесите, победил ги в битка в Хемус, подчинил Ускудама, определен у него като град, обитаван от бесите, превзел Кабиле, стигнал до Дунав и разорил градовете по Понта (Eutrop., VI, 10). А у Фест дори се изброяват покорените от Лукул „тракийски провинции” – Тракия, Хемимонт, Долна Мизия, Скития, Родопа и Европа (Thracia, Haemimontus, Moesia inferior, Scythia, Rhodope, Europa; Fest., Breviarium, 9). В тези две известия етнополитонимът беси е използван именно като събирателен термин, който обаче не назовава траките въобще, а на практика назовава одрисите заради съвпадението на владяните от бесите територии, временно завоювани от Лукул, с териториите на Одриското царство съгласно данните на автори като Херодот, Тукидид и др. А в известието на Фест изброените шест тракийски провинции може би отговарят на основните парадинастнии на Одриското царство – с единствена уговорка за Скития, но под Скития Фест може би разбира гетската парадинастия на одрисите, оказала се по-късно под пряк скитски контрол; нещо, което донякъде се потвърждава от текста на Сервий (цит. по: Sallustius, Opera…, 1821, p. 446), който пише: „Getae sunt Mysii, quos Salustius a Lucullo dixit esse superatos. [Самите гети са мизи, които според Салустий били подчинени от Лукул.]” 2.

На Балканите римляните заварват политически формации – наследници на голямото Одриско царство, но през века, решителен за завоюването на земите на траките, т. е. I в. пр.н.е., те воюват почти главно с бесите, одрисите до въстанието от 21 г. почти „отсъстват”, а за тяхната главенствуваща роля над някогашните одриски територии претендират „сапеите”, т.е. представителите на одриско-сапейската династия, които чрез формирането на т.нар. Тракийско царство на практика печелят. Анализирани в комплексното единство на тяхната информация, данните на различните извори обвързват тясно бесите с териториите на Одриското царство и, което също е важно с оглед на нашата тема, и с Хемус, респ. Хемимонт или планинските траки на Тацит. Именно в Хемус въстаниците от 26 г. са победени от римските войски на Сабин в съюз с т. нар. одриско-сапейска династия, оглавявана в тези събития от Реметалк, но трябва да се отбележи, че още Лукул побеждава бесите отново в Хемус, както твърди Евтропий. Хемус е твърдина на бесите, на планинските траки, а защо не и на койлалети, след като едно известие на изворите, макар и единствено с такова твърдение, разполага тук Великокойлалетия. 1. 3. Като се върнем отново към въстанията от 21 и 26 г., то едно формално подобие се открива и между количествената определеност на двете събития – съответно, три етнополитически колектива са участниците във въстанието от 21 г. и като че ли огледално трима са и водачите по време на въстанието от 26 г. пр. н.е. А ако се следва разказа на Тацит буквално, на всеки от тях се подчинява отделна група, избираща и различно решение за воденето на сражението с римляните и съюзниците им – Реметалковите траки. 1. 4. Измежду упоменатите от Тацит племена, възправили се срещу Реметалк и римляните, диите са окачествявани като независим от одрисите колектив; Медок [I] (407–386 г. пр. н. е.), указва Ал. Фол (1975, с. 128), не успял да ги подчини, тъй като указание за тяхната автономност било наемането през последната фаза на Пелопонеската война на техен отряд на служба при Демостен, при което те разграбили Микале. Такова тълкуване на известията на изворите (в случая на Thuc., VII, 27–30) е възможно, но би могло да се постави въпросът означава ли това, че те са имали автономност спрямо одриската държава, при положение, че в събитията от 21 и 26 г. те са в единен контингент заедно с одриси и койлалети. 1. 5. Във връзка с тези въпроси евентуалната локализация на койлалетите е проблем, който има твърде важно значение. Налице ли е яснота по този въпрос, много по-пълно ще се изясни и ситуацията във връзка със събитията от 21 и 26 г. в политическо и военностратегическо отношение. Проблемът в това отношение се усложнява от споменаването на койлалетите у Плиний Стари като съставени от два клона – малокойлалети (Coelaletae minores) и великокойлалети (Coelaletae maiores). Вече имах възможност да споделя някои съображения по отношение на тази двойка етноними (Йорданов, Ст. 2014, с. 37–38). Смятам за неприемливи досегашните локализации, изхождащи от становището на В. Томашек, Д. Дечев и Ив. Венедиков3, че в етнонима койлалети трябва да се види гръцката лексема koilon ‘котловина’ (последно у Делев, П. 2014, с. 310–312). П. Делев дори открива за мало- и великокойлалетите подходящи котловини в Рило-Родопския масив, според мен – неубедително. Работата е там, че, първо, в лингвистично отношение етнонимът представлява изцяло тракийски композитум – на този въпрос бегло ще се спра по-долу, и второ, че така или иначе подобни локализации пренебрегват необосновано сведението на античния автор. По този начин едно от възможните решения несъмнено е, че Великокойлалетия е областта под Хемус, и нейни са големите крепости, които се съпротивляват при въстанията от 21 и 26 г. Така че под планински траки Тацит явно визира обитателите на областта Великокойлалетия, респ. и обитателите на областта Великокойлалетия.

1. 6. Не противоречи на такава представа и респ. на данните на Плиний за две подразделения на койлалетите и информацията на Птолемей за стратегиите – административни единици за ранния период на римското владичество в Тракия, с оглед тяхното разположение. Сведението на Птолемей е едно от базисните за установяването на евентуалната локализация на стратегиите, и от значение е яснотата къде той поставя стратегията Кой(ла)летике – дали я разполага в регион, който би отговарял на локализациите, произтичащи от информацията у Плиний – под Родопите за малокойлалетите и под Хемус за великокойлалетите, или пък данните му противоречат на локализациите у Плиний. Струва ми се, че е по-резонно да се приеме първата вероятност – за липсата на противоречие между двата основни извора по този въпрос. Каква е картината у Птолемей? Ако се следва редът на изброяване у него (Ptol., III, 11, 6), могат да се очертаят четири групи стратегии: В първата група той поставя последователно Дантелетике, Сардике, Усдикесике, Селетике. Изброяването върви, тръгвайки от поречието на Струма и Софийското поле и се движи на изток в земите на север от Хемус. „Откъм Македония и Егейско море” започва групата стратегии, изброени в последователност в посока на изток, а именно Медике, Дросике, Кой(ла)летике, Сапаике, Корпилике и Кенике. Това изброяване също започва от поречието на Струма и най-вероятно върви по поречието на Марица в посока към Тракийския Херсонес. Третата група стратегии, разположена над Медике, обхваща Бесике, под Бесике – Беннике, и накрая Самаике. Отделно от тези три групи, в четвърта локализация, от Перинт до Аполония, Птолемей поставя стратегията Астике. При такова изброяване Кой(ла)летике действително ще се окаже най-вероятно в Горнотракийската низина – от Родопите до Хемус. Слава богу, на койлалетите им „провървява” в римско време – имат си стратегия, а одрисите? Шеговитият въпрос поставя един много сериозен проблем – защо няма стратегия с името на една от validae nationes, участвала във въстанията от 21 и може би и 26 г.? Очертаването на този проблем не е мой принос – формулирането му принадлежи на Сл. Киров (в лично писмо до автора на настоящия текст)4. По този начин данните на Птолемей предвиждат съществуването на стратегия Койлалетике на едно очаквано място съобразно другия основен извор за койлалетите, но никъде не споменават за одрисите, което несъмнено се нуждае от обяснение. 1. 7. В литературата, както е известно, са правени опити данните за завръщането на ветераните от римската армия по родните места да подпомогнат установяването на локализацията на племенни обиталища и респ. локализацията на звената на административната организация на доримска и римска Тракия; в последно време към тези въпроси насочва вниманието си И. Топалилов (2013, с. 10–19), осъществявайки някои много интересни наблюдения. Прави впечатление, че разгледаният от него стар и относително нов материал фиксира като вероятно родни места на онези траки, които са окачествени с етникона Bessus, територии, на практика разполагащи се главно в някогашната територия на Одриското царство при най-голямото му разширение. Какво предизвиква тази картина, при условие, че бесите са изяснявани като обитаващи главно район при и респ. в Родопите, където би следвало да се връщат ветераните? Аз не приемам изцяло становища, че при такова завръщане е бил възможен елемент на случайно заселване, необвързано с произхода на ветераните. Територията, в която се срещат ветерани-беси, е в голяма степен съвпадаща с териториите, евентуално контролирани от въстаниците от 26 г. Дали наистина лексемата беси е била не етноним, а соционим, както се е предполагало в литературата? Въпросите остават, но приблизителното съвпадение с въстаническата територия с център Хемус е според мен факт, чието изясняване ще отговори на някои от поставените по-горе въпроси.

И. Топалилов предлага една според мен добре обоснована локализация на Бесика – „Бесика се е простирала в района на Родопите, като впоследствие е била разделена между Никополис ад Нестум и Филипопол. Липсата на голям брой бески ветерани във Филипопол, което е в пълен контраст с Никополис ад Нестум, показва според него не само района на концентрация на рекрутите в рамките на региона, контролиран от последния, но е и в унисон с данните на Плиний за това къде са се намирали бесите: amnem Strymonem accolunt dextro latere Denseletae et Maedi ad Bisaltas usque supra dictos, laevo Digeri Bessorumque multa nomina ad Mestum amnem.” (Топалилов, И. 2013, с. 19; в случая е приведен текст от Плиний: Nat. Hist., IV, 11, 40) Съгласно такава локализация, съюзниците на Рим – Рескупорисовци и Реметалковци, т.е. т. нар. сапейска династия, на практика резидират и имат стабилен контрол над териториите в Сапаике, Астике и др., като че ли с център Бизие. Тоест, една от периферните някога парадинастии се вплита в борба с централния район на Одриското царство, респ. с други негови периферни парадинастии, с цел подчиняване и възглавяване на всички негови някогашни територии. По такъв начин Тракийското царство е на практика възстановяване на старото Одриско царство – поорязано и под римска егида. 2. Незнатни ли са водачите на въстанието? Каква е логиката на това твърдение в епохата на древността и как би могло то да се разбира? 2. 1. Твърдението като че ли принадлежи на сапейските съюзници на Рим – водачите на въстанията са незнатни, Реметалк е легитимният защитник на правата си срещу незнатни претенденти. Подобна логика на едно пропагандно политическо твърдение, отглас от което да е достигнал до Тацит, е твърде вероятна. Реметалк е без съмнение принадлежащ на клонка на Тересовата династия, значи той е легитимен владетел. Дали обаче твърдението, че Тарзас, Турес и Турезис са незнатни, не е действително въпрос на политическа пропаганда в рамките на династични борби, една от страните на които си е избрала за съюзник римляните? 2. 2. По принцип имената на одриските владетели представляват една категория имена, която приемам за „царски” имена, като се срещат главно сред монократичните одриски и постодриски владетели, или сред парадинасти или въобще висши длъжности в тези формации. Но един поглед към наличната информация за именната система на траките показва една нейна специфика, която ме кара да се съмнявам до известна степен в незнатния характер на въпросните имена. Вярно е, че някои имена на исторически владетели от Балканите, като чутовния Децебал, изглежда са изключително разпространени имена; в Северна България случаите, в които името Децебал е засвидетелствано, са около десетина. Имената са обаче произхождащи или от военни дипломи, или от епитафии и посвещения в големи светилища. Приемам, че такива документи регистрират предимно имена на хора с високо положение. Многото имена на траки – служещи в помощните войски или легионите на Рим, са по-скоро имена на тракийски „дартаняновци” – високопоставени или обеднели аристократи по пътя на военното щастие и облагите от военната служба – единствено които са могли да разполагат със средствата за надгробни паметници или посвещения в светилищата. Част от тях са все пак потомци на одриски или пост-одриски царствени фамилии. Сред тях се появяват имена в случаи, които са едно от основанията ми да не приемам буквално известието на Тацит за незнатността на водачите на въстаниците от 26 г. 2. 3. Това е в сила например за името Тарсас. Така някой си Ταρσας Ταρσου е посветител в светилището при Глава Панега (IGBulg., II, 536) и като че ли може да се приеме, че името заради високата частотност би могло да се категоризира като широко разпространено популярно име, нещо като Петко Петков у българите, или Иван Иванич у руснаците, или Дмитро Дмитренко у украинците, или Ханс Хансен у немците и т. н.

2. 4. Още по-характерен е примерът с войника (gregalis) от ala I Thracum victrix , от Норик, на име Cotus, син на Tharsa, определен чрез етникона Thrax (RGZM , 3 = AE, 2004, 1259)5. Името се появява във военна диплома от септември 79 г., т. е. 4–5 десетилетия след въстанията от 21 и 26 г. – в диплома, открита в Абритус, засвидетелстваща според Дан Дана настаняване на ветерани от тракийски произход, „твърде вероятно – във връзка с консолидацията на римската власт в Мизия през епохата на Флавиите” (Дана, Д. Ономастика…, pass.;). Но Котис е тракийско име, което най-рано е фиксирано като име на член от одриската династия – името на един от особено успешните одриски владетели, Котис I. Аристократичният произход и на този войник е твърде възможен, и в този случай отново се срещаме с името Тарсас – баща на въпросния Котис. Привеждам само два измежду относително многобройните случаи на употреба на имената Тарсас, събрани у D. Detschew (1976, S. 492–493) – като че ли примери за едно стандартно, широко разпространено име. Но дори и да е така, появата му в надписи като цитираните, както и появата му като част от имената на личности – негови носители редом с „кръщелните“ им римски императорски патронимикони, гентилни или лични имена, говори именно за възможността те да са били хора с високо обществено положение. 2. 5. В родното си място ли се завръща Котис, син на Тарсас? Този войник с „царско” име се установява в района на града Абритус, именно където е открито посвещението на Реметалк [II], изготвено под грижите на Аполоний, син на Ептайкент, стратег с cursus honorum, поставил го начело на много административни единици – Анхиало и стратегиите [Селети]ке и Рюсике (IGBulg., II, 743). Войникът с „койлалетски”, респ. хемимонтански патронимикон се завръща в територията на стратегия – административна единица от Тракийското царство; ситуацията несъмнено е до известна степен показателна, при условие, че въстаниците са разчитали и на помощ от териториите отвъд Хемус, където във времето на унитарното Одриско царство изглежда е съществувала негова парадинастия. 2. 6. Епиграфският материал потвърждава донякъде последното твърдение – за наличието на одриски парадинасти отвъд Хемус. Така в надпис от посвещение на Тракийския конник, произхождащ от с. Тръстика (близо до дн. гр. Благоево) отново се срещаме с типично „владетелско” име – посвещението е от Аврелий Реметалк заедно с баща му Марциал (IGBulg., II, 750 = CCET, II, 2, 550). По такъв начин присъствието на Реметалковци в териториите на Тракийското царство отвъд Хемус се засвидетелства както чрез преките данни за техен административен контрол тук, така и чрез присъствието на ветерани. Примерът с тези два случая – Аполоний, син на Ептайкент, стратег на Реметалк II и по-късният Аврелий Реметалк, е според мен показателен. Ако е основателна тезата, формулирана от Р. Вулпе, за функционираща у одрисите система за наследяване, обозначавана от него като танистрия, която според мен може да се категоризира като фратриархатно-парадинастична система (концепцията на Р. Вулпе: Vulpe, R. 1976, p. 15 ff.; 22 ff.; моята трактовка на феномена с оглед на древна Тракия: Йорданов, Ст. 2000, глава тринадесета, с. 241–247; за общоисторическите измерения на феномена, с лит.: Йорданов, Ст. 2009, с. 118–119), то тази система явно е функционирала и в пост-одриските етнополитически формации. И в Тракийското царство явно именно тази система е поставяла начело на стратегиите, които по своята функционалност били своеобразни областни наместничества, стратези – родственици помежду си, и в такъв случай двете лица от стратегиите на Тракийското царство, разположени отвъд Хемус, би следвало да са в родствена връзка. Реметалк II контролира района на Абритус чрез стратег, който е негов родственик, но носи различно от неговото име. Наследникът (?)

на този родственик от римско време, Аврелий Реметалк, ще носи име, което го представя като принадлежащ на същата клонка от “сапейската” одриска царска генеалогия. Сходните имена от останалите райони, които са имена, типични за одриската царска генеалогия, ще принадлежат на други разклонения на тази генеалогия. Възстановката е хипотетична, но е възможното доразвитие на бегло представените тук наблюдения в това отношение, като в спецификата на фактологическия материал се долавя функционирането на конкретно явление с корени в тракийската действителност от одриско време, чието запазване в политическата практика от завоевателите е закономерно и очаквано. Впрочем, че посредством администрирането на териториите на север от Хемус от Тракийското царство потомци на одриско-сапейската династия се вливат в римската администрация, е документално засвидетелствано и от друг пример. Така наследниците на последния владетел на Тракийското царство, Реметалк III, през римския период изглежда населяват Одесос и респ. Марцианополис. Тук те явно заемат някакви длъжности, защото един от тях, на име Максим, отбранява Марцианопол срещу готите (Dexippi Atheniensis Fragmenta, ex Scythica (Fr.Gr.H. 100 F 25, 2); цит. по: ГИБИ, I, с. 3–5, текст и превод на български език; срв. и коментара в бел. 25 на стр. 199, с лит.; срв. Detschew, D. 1976, S. 402). Интересно е, че проследено във времето, името Реметалк се появява и по-късно, по времето на император Валент, когато някакъв трибун, на служба в двореца, на име Румиталка (Rumitalca enim tribunus), участва в междуособните борби на Прокопий срещу Валент (Amm. Marcel. XXVI, 8, 1–3). Явно е, че наследниците на одриско-сапейската династия са с доста активна роля в живота на балканските римски провинции, намирайки се на относително високи обществено-политически позиции. 2. 6. Но с оглед на нашата тема особено показателен е онзи случай, в който в надпис от военна диплома, датирана в 86 г., т. е. във времето на император Домициан, се споменава името на ветеран, който е определен като койлалет; дипломата е издадена на Seuthae Traibithi Cololetic(o) equiti coh. II. Thracum6. Случаят според мен е твърде показателен – ако личност от койлалетите носи одриското „владетелско” име Севт, то койлалетите явно имат някакво много тясно обвързване с одрисите. Масово тракийско име, разпространено сред редица тракийски племена – в случая това ми се струва по-невъзможно, обичайно относително многобройните му употреби в доримската епоха са свързани с одриската династия и производните пост-одриски династични домове. 3. Защо въстаниците се установяват в крепостите в/при Хемус? Фортификационните предимства на района с крепостите в него ли са единствената причина? 3. 1. Описаните събития действително се развиват основно в планински терен. Възможно ли е, обаче, да бъде възстановена по-точно историко-географската определеност на събитията? Кои са крепостите (крепостта), които обсажда Сабин? Смятам, че на този етап да се даде по-определен отговор не е възможно. Ако разкопки от типа на проведените от Иван Христов при Кози грамади в Средна гора изявят следи от провежданата от Сабин обсада на неназованата у Тацит крепост, респ. крепости (по-значително струпване на находки на въоръжение във и вън от съответните крепости, в това число – специфично римски артефакти и т.н.) и респ. следи от сражения по време на въстанието от 26 г., едва тогава ще може да се тръгне към по-детайлен анализ в това отношение. Разполага се вече с известна систематизация на данните за поселищната система в подножието на Хемус (Узунов, Ж. Д. 2011) и тя указва, че селището, обсаждано от Сабин, би могло да бъде някое от укрепените селища тук – евентуално това биха могли да бъдат укрепените селища при Севтополис, при Крън, а може би и при Мъглижкия проход в Казанлъшката долина, или да речем, укрепеното селище при с. Васил Левски или Анево кале в Карловската котловина. Но на тези обекти не са

осъществявани системни археологически проучвания. Що се отнася до информацията на единствения писмен извор за събитията, независимо от установяваната при археологическото разузнаване широко разпростряна система от укрепени селища в района на Средна гора, подбалканските котловини и непосредствено под Хемус, описанието на Тацит дава представа за генерално сражение при една от крепостите, където резидирали и тримата водачи на въстанието. При това възможността за издигането на насип, от който да бъде обстрелвана вътрешността на крепостта, говори за разполагането й в относително полегати, не много високи планински склонове, въпреки че христоматийният пример на Масада показва какви височинни терени са в състояние да атакуват чрез землени инженерни съоръжения римляните. Планинските крепости са обичайно труднодостъпни, но горките въстаници, уповаващи се на труднодостъпността им – съградени били върху отвесни и островърхи скали (Tac. Ann., 4.46) –, не улучили на противник; римляните са имали добър опит в сраженията в планински условия, така че поражението е било почти неизбежно. Прави впечатление и поведението на двете тракийски формации – Реметалковата в помощ на римляните, и онази на въстаниците, обозначавани като планински траки в литературата. Едните грабят башибозушки селата на другите, последните ги избиват поголовно в отмъщение. Вместо това римляните, поне така са представени у Тацит, воюват методично и дисциплинирано. 3. 2. Възможно е също обсажданата крепост да не е била непременно в подножието на Хемус, а да е била в Средна гора. В текста на Тацит обаче липсва отграничаване на двете планински вериги, той на практика описва само решителните действия при крепостта, която според него е при Хемус, така че в това отношение също са невъзможни уточнения. Но поведението на въстаниците в случая има една определеност, недоловима пряко в известието на Тацит. Следва да се зададе въпросът защо въстаниците се укрепват за решителни действия срещу римляните и срещу Реметалк в района под Хемус. Смятам, че важна причина за това е било обстоятелството, че в района, опиращ на север в Хемус и може би простиращ се и по северните склонове на Хемус, в който двете планини заемали централно място, бил централният район на някога унитарното Одриско царство и не случайно именно той послужил като re[gi]fugium на въстаниците. Това е била „горна Тракия” на Ксенофонт, сърцевинната територия на Одриската държава, която е представлявала мощна фортификационна агломерация, имаща стратегически предимства при продължителни военни действия. Стабилна опора за одриската експанзия някога, тя сега се оказала трудно защитима. 4. 1. Тук ще се спра съвсем бегло и върху въпроса за етнонима койлалети, главно с оглед на това, какво би прибавила неговата етимология към изясняването на очертаната по-горе картина. Аз не приемам станалата вече традиционна негова категоризация като гръко-тракийски хибрид; според мен той е изцяло тракийска лексема. Не ще и дума, че ако в състава на лексемата койлалети не присъства гръцката лексема със значение „котловина”, то това ще означава известна ревизия на мненията, обвързващи историко-географската локализация на койлалетите, респ. на двата им клона, с някаква котловина. Дори койлалетите и да са обитавали котловина или котловини, не това е предопределило формирането на техния етноним. Какво може към момента да се каже за етимологията на етнонима? 4. 2. Проблемът е как да се „разчетат” двете компоненти на това композитно име – етнонима койлалети. До първата компонента на етнонима койлалети се приближават две имена. Това е, първо, името на градското поселище Êïqëá (и варианти) в Херсонес и производните

от него съответно етникон Êïιëáνοί и божески епитет Êïιëáνή. Второ, близка е по фонетичен облик и първата компонента на личното име Caele-tharidas, указано от Д. Дечев като съдържащо вероятно етимологичен паралел на първата компонента на етнонима (Detschew, D. 1976, S. 249). Не съм осъществявал проверка родствена ли са тези две първи компоненти – на личното име и съответно на етнонима койлалети. Обичайно обясненията на етнонима тръгват от първия пример, който се успоредява с гръцката лексема êïqëïò 'кух; хлътнал; глух; вдлъбнат' и в първата компонента на етнонима се търси значението „котловина, долина”. Вл. Георгиев застъпва едно по-различно становище, в което приема етнонима като изцяло тракийска лексема – и в двете му компоненти7. Склонен съм да приема именно тракийската етнолингвистична принадлежност на етнонима. Според мен възможно е обаче едно по-различно обяснение от онова, което предлага Вл. Георгиев. 4. 3. Да се спрем на първата компонента на етнонима, койла-/кела-. Възможно е тя да представлява лексема със семантиката ’единен, цял’, бидейки коренна и семантична съответка на общоиндоевропейското обозначение на семемата “общност (въобще)” – срв. старогръцкото koinon, латинското coelum, славянското цял. Такова решение е примамливо, но във фонетично отношение е по-скоро неприемливо. Така при анлаутен звук с- [= k-] , би следвало да възстановим в началото на първата компонента на етнонима койлалети и.е. k(ç)-, а евентуалния изходен и.е. корен като *k(ç)el- / *k(ç)ol-. Индоевропейското k(ç) в началото на думата дава в балтски и тракийски k, а в славянските езици č, ч, срв. тракийското Kersula и литовск. Keršuliškių (kaimas) > keršas > и.е. *k(ç)er(ə)so-s срещу славянското черен (вж. Дуриданов, И. 1976, с. 40). 4. 4. Един интересен семантичен паралел на тракийската дума койлалети според мен се съдържа в славянската дума человек. Правените досега етимологии на етнонима не са се спирали върху този негов твърде вероятен семантичен аналог. Как се обосновава това семантично успоредяване? Успоредяването всъщност е частично, по отношение на първите компоненти на славянската и тракийската лексеми. Според мен първата компонента в етнонима койлалети, койла-/кела-, вероятно е от същия корен като компонентата чело- от человек и сродната й славянска лексема челяд. Славянската лексема человек има доста на брой етимологии; най-точна засега като че ли е онази, принадлежаща на Г. Цимер (цит. по: Трубачев, О. Н. 1959, с. 173–175; срв. също: Иванов, Вяч. Вс., Топоров, В. Н. 1984, с. 95, както и Derksen, R. 2008, p. 80–81, където тази етимология е окачествена като традиционна). Според тази етимология това е композитна лексема, разчленяваща се във вида čělo-věkъ, където: čělo- < čěljadь ‘род’, и věkъ със значение ‘дете, деца’, т. е. ‘детето/децата на рода’. Етимологичните паралели на славянската лексема челяд8 броят и примери от балтските езици – съответно литовск. kiltis f. (i) 4 ‘tribe’, и латвийск. cilts f. (i) ‘tribe, origin’ (вж. още: Bender, H. H. 1921, S. 101. 105, на базата на предположение на Bernecker и др.; също: Derksen, R. 2008, p. 80). Тук спадат и славянските лексеми от етимологичното гнездо на новобълг. коляно, и литовската лексема kēlias ‘род, семейство’. Може да се помисли и дали този кръг лексеми не пояснява също и лувийската лексема kaluti , разглеждана като съответка на хетск. irha ‘ред’, ‘ кръг’, ‘ общество’, което за Топоров остава неясно (вж. Топоров, В. Н. 1980, с. 306). За изясняването на втората компонента на лексемата человек се привличат показателни балтски примери на образувания от същия етимон – литовското vaĩkas ‘дете’, старопруското waix 'слуга' (и woykello 'слуга', може би диминитув). В семантично отношение лексеми като вайкас и век се детерминират от представата за времеви срок и по семантична обусловеност на изграждането приличат на лексеми като

годиначе и яре, ярка, т. е. едногодишни, респ. млади животни9; във връзка с това допускам, че славянският соционим вече е производен от същия корен и означава “ събрание на всички “вайкас” , но това е тема за отделно проучване. Въз основа на сравнението с тази славянска лексема, структурата на етнонима койлалети и евентуалното значение на неговите компоненти имат следния вид, представени графично:

Тракийски етноним Coela- -letae?

Славянски етимологични паралели

Чело-

Чел-яд-

-век

Балтски етимологични паралели спрямо славянската

лексема человек

kēlias; kiltis и др.

-vaikas

Значение род дете; деца?

Какво ще е в такъв случай значението на тракийския етноним – „деца на рода”? Компонентата -letae от етнонима койлалети – със значение „дете; деца”, също като -век от человек? И в семантично отношение също като -век в славянското человек – развитие от обозначение на възрастовия статус на човешкото същество, аналогично на лексеми като годиначе и яре, ярка? Доколко паралел на втората компонента на тракийския етноним представлява лексемата лето, новобълг. лято, използвано и за обозначаване на времеви срок от човешкия живот? Дали отношение към нея няма и семантиката й в рамките на композитната лексема лето-расль – „израстък”, но и „потомък”? Независимо че В. В. Мартынов (1985, с. 46–47) приема лексемата лето като част от италийския ингредиент в праславянския език (lěto „лето, благоприятная пора” < италийск. *laitos), резултат от славяно-италийски контакти с датировка около XII в. пр. н. е. (Мартынов, В. В. 1985, с. 44; 48; подробно за етимологията на лексемата вж. в: ЭССЯ, 15, с. 10–12), то наличието на вероятно етимологични палеобалкански паралели би очертало друга картина в конкретния случай. Въпросът дали точно лето е славянският етимологичен паралел на тракийската лексема, засега няма да обсъждам тук. 4. 5. Що се отнася до втората компонента на етнонима, компонентата -letae, на която в горната таблица не съм посочил съответка, то искам да отбележа, че според мен и тя има балтски етимологични паралели. Ще изложа накратко основанията за търсенето на такова изясняване на втората компонента на етнонима. Етимологичен паралел на тракийската лексема, засвидетелствана от компонентата -лети на етнонима койлалети, който досега не е анализиран като такъв, се открива в лексемата *leitjai (мн. ч.) в един от езиците от балтската група индоевропейски езици, които, както е известно, са най-близките родственици на тракийските племенни езици измежду останалите индоевропейски езици. При това според мен има вероятност тази лексема – според мен етимологичен паралел на тракийското -letae – да е не само трако-балтска изоглоса, но и трако-балтска изосема. Фиксацията на лексемата *leitjai през историческата епоха в писмени извори я очертава като технически термин за назоваване на териториални единици на средновековната литовска държава и респ. на тяхното население. В крайна сметка, съгласно една група предположения, към този термин възхождат и етнонимът литовци, и хоронимът Литва. По принцип етнонимът и хоронимът нямат общоприета етимология и върху етимологията им дискусиите продължават (вж. между публикациите от последно време например: Dubonis, A. 1996; Karali ūnas, S. 2007; Ионкус, А. 2007; Jonkus, A. 2009; и

др., и стоящите на различно становище: Zinkevičius, Z. 2009; Baranauskas, T. 2009 и др.). Симас Каралюнас търси в leičiai (от *leitjai) дофеодални родови или общинни общности. Те имали собствена, наследствена земя, живеели и изпълнявали задълженията на рода, могли да попечителстват (“įleitinti”) и други от свободните, имали право да носят оръжие и да воюват. Както обаче се установява по употребата на термина в изворите, тези свободни въоръжени хора формират вече отряди от княжески дружинници, откъдето вероятно се развива значението „управлявани от княжески дружинници територии”. Характера на този термин като обозначение за воини, респ. княжески дружинници, подчертава и А. Йонкус, привличайки към анализа литовските лексеми lydeti и palyda („изпращане, съпровождане на свита”), както и правейки съпоставка с феномена на казачеството, който според него представлявал „вероятно значительно измененным видом той же литвы” (вж. Ионкус, А. 2007, pass.; Jonkus, A. 2009).. Според А. Дубонис leičiai би трябвало да е първичното име на литовците, по-древното им име, което от XV–XVI век нататък бързо отпаднало и било заменено с общолитовския етноним, производен от събирателното съществително име Leitava, т.е. етнонимът се развил от хоронима Литва. Лексемата leičiai била названието на административни единици в бъдещата територия на Литва – Дубонис изброява leičiai съответно във воеводството Тракаи и във воеводството Вилнюс – което при трансформацията си родило бъдещото име Литва (вж. Dubonis, A. 1997, psl. 9–10; също: Dubonis, A. 1997; Dubonis, A. 1998). По такъв начин Lietuva би следвало да означава просто „държава, властови съюз на leičiai” («valstybė, valdžių « lietų sąjunga» – Jonkus, A. 2009, pass.). Симас Каралюнас търси като етимологичен паралел на литовския соционим единствено в германския пример на норвежките думи leie, lede "už rankos ar pavadžio vesti". А. Йонкус – един от авторите, които приемат теорията на С. Каралюнас, че в основата на литовския етноним стои соционим – се опитва да разшири етимологичните паралели на лексемата leičiai. Той търси паралели на лексемите, респ. корените leit-/liet-/lit- не само във връзка с германските и славянските езици, но и по-широко – във връзка с романските езици и респ. латински, както и с гръцки, респ. старогръцки (вж. повече у Ионкус, А. 2007, pass.; Jonkus, A. 2009). Като вероятни етимологични паралели на лэты/лэды, както е възстановен видът на изходния соционим у него, са посочени два примера – първо, старогръцката лексема ή λειτουργία – обществена служба или повинност, литургия (обяснявана като композитум в състав от λείτον > λήϊτον [liton], название на т. нар. пританей у ахейците и по-късно – държава, народ, подобно на думата λαός; и корена έργ-, έργάζομαι, работя, трудя се, правя); второ, латинската лексема litare, като този втори пример той окачествява като по-несигурен, може би защото се приближава до търсенето на етимологично решение в стила на сарматизма10. 4. 5. Палеобалканският тракийски пример е според мен по-резонният етимологичен паралел на балтския етноним литовци, особено на изходния негов етимон *leitjai. Този последният се приближава плътно до компонентата -лети на занимаващия ни тракийски етноним, който, впрочем, се среща и при редица други тракийски етноними. Според мен възможно е да се изведе родство на базата на коренна етимология между тракийската и балтската лексеми. Като че ли добре се проследява значителната близост във фонетичния състав на корена, представен съответно като *leit- и ëçô-. Кореновата гласна първоначално е била дифтонг или дълга гласна; изписването на компонентата -лети (ëçô-) в старогръцки чрез ç като че ли отразява първичен дифтонг или дълга гласна, който в латинския запис е вече монофтонг – може би заради процеса на монофтонгизация на някои тракийски дифтонги, който според

изследвачите настъпва някъде около границите на н.е., т. е. към времето на въпросната койлалетска война. Изложените бележки позволяват едно относително добре обосновано решение на въпроса за произхода на този тракийски етноним; това решение може да бъде представено трафично по следния начин:

Тракийски етноним coela- -letae

Славянски етимологични паралели

чело- от чело-век чел-яд-

коляно (?)

λєто (?)

Балтски етимологични паралели

kēlias; kiltis и др. *leitjiai

Значение род? общност? потомци; дете; деца? юноши >

воини?

4. 6. Тук няма да анализирам всички въпроси, свързани с етимологичния анализ на компонентата -лети, която приемам за още един пример на трако-балтска изоглоса, при това със сходен семантичен развой в двата езикови ареала11. Впрочем, името на стратегията Койлалетике е вторият случай, в който името на тракийска стратегия представлява трако-балтска изоглоса, респ. композитум в състав от две лексеми – трако-балтски изоглоси. Другият пример, указан като такъв в литературата, е името на стратегията <ÁóïõôéêÞ или Áèéïõôéêç (вж. за него: Дуриданов, И. 1998, с. 86–87). Изясняването на етимологията на етнонима койлалети и по-конкретно на неговата втора компонента, се нуждае от анализ на редица още негови евентуално също така етимологични паралели – сложен комплекс от въпроси, към които се надявам да се върна в едно бъдещо изложение. 4. 7. Непременно трябва да се отбележи обаче, че единият от двойката етноними мало- и великокойлалети като че ли е изрично фиксиран в изворите и с неговото пълно тракийско име. Това е споменатият в Певтингеровата карта (Tabula Peutingeriana, Segm. 8, 3) хороним, респ. название на стратегия Pete[co]l[a]letica. Появата и на пряка тракийска съответка на етнонима Coelaletae maiores в изворите – стига да е точна възстановката Pete[co]l[a]letica на съответното име от Певтингеровата карта – поставя още въпроси, към които при случай също се надявам да се върна (вж. лингвистичния анализ на така възстановяваната лексема у Georgiev, Vl. I. 1978, S. 15–16). 4. 8. Също така няма да обосновавам детайлно в настоящата работа и различието между предлаганата от мен етимология и етимологията на Вл. Георгиев (Georgiev, Vl. I. 1978, S. 15–16). Възстановяваната от Вл. Георгиев изходна семантика на етнонима дори ми импонира заради възможността да се открие тракийски еквивалент на описателния алоним за едно от тракийските племена – махайрофорите. Едно от основанията да се насоча към търсене на друга коренна етимология е в неточното според мен разчленяване на композитума койлалети на изграждащите го компоненти. Нужни са и някои допълнителни уточнения по фонетичния му облик. Но тези въпроси изискват едно по-пространно изложение, което при случай ще се опитам да осъществя другаде. Искам да подчертая обаче, че независимо чия етимология е резонното решение, това не променя констатацията, че етнонимът койлалети представлява изцяло тракийска лексема, което дава друга насока на онези общоисторически изводи, които биха били опряни на лингвистичния анализ – например изводите за географската локализация на двата тракийски етнополитически колектива, назовани с етнонима койлалети.

* * * Изложените по-горе бележки водят до следните сравнително обосновани изводи или обратното – очертават следните проблеми, нуждаещи от още усилия за по-нататъшното им изясняване: Етнополитонимът койлалети обозначава в един от вариантите си – „велики койлалети” – територии в Хемус или непосредствено под Хемус, като има известни основания да се мисли за евентуална – пълна или частична – идентичност между Великокойлалетия и Хемимонт. Хемус е „щитът”, последният отбранителен вал на Одриското царство не само в хода на въстанията от 21 и 26 г., но и в предшестващите събития – брънка от процеса на римското завоюване на тракийските земи. Етнополитонимът койлалети представлява композитум, с етимологични паралели съответно: първо, като композитум и с оглед първата компонента – в славянските лексеми челяд и человек, и второ, с оглед втората компонента – в древната литовска лексема *leitjiai , към която вероятно възхожда литовският етноним lietuviai. Въпрос на бъдещи проучвания са някои по-нататъшни уточнения на етимологията на компонентата -letae на тракийската лексема, в това число – каква семантика трябва да се търси в -letae, като една от вероятностите е тя да е идентична с едно от значенията на нейната балтска изоглоса *leitjiai – област, управлявана чрез отряд leiciai. Така предложената етимология е добро основание да се отхвърли досегашната трактовка на етнонима като носен от колектив, обитаващ някаква котловина, тъй като, както виждаме, етнонимът е композитна лексема със съвсем различна семантика. Така това ни позволява да потърсим по-убедителна локализация на колектива, визиран от този етнополитоним. За установяване на тази локализация не е необходимо да му търсим котловина нито под Хемус – Подбалканските полета, нито под Родопите. Указанията на Плиний Стари за географското разположение на мало- и великокойлалети не са корелираща величина със значението на тези етнополитоними. Семантиката на етнополитонима койлалети визира други реалии, свързани със социално-политическата организация на траките и в случая според мен – на пост-одриските формации, с които се срещат римляните. Проблемите остават. Бележки: 1 Койлалетите действително не се радват на добро изворово засвидетелстване (практически пълно привеждане на известията на изворите вж. у Georgiev, Vl. I. 1978, S. 15). Може би единственото друго известие, освен Тацит, в което за тях се повествува малко по-детайлно, е известието на Валерий Флак (Val. Flac., 6, 83) за въоръжаването им с някакъв тип оръжие, подобно на бумеранг, наречено cateia. Приема се, че става дума по-скоро не за действително известие, а за поетична реалия, тъй като този тип оръжие и лексемата, с което то е назовано, се приемат за келтски. Вж. напр. de Hoz, J. 2006, p. 118. 2 Срв. още някои доводи, че Лукул покорява на север от Хемус именно гетите или респ. и гетите, у Тачева, М. 1987, с. 76–77.

3 На практика за пръв път това предположение е направено от В. Томашек във връзка с обясненията му за упоменаването на етнонима койлалет в надпис от римска военна диплома от 86 г. Той извежда етнонима койлалети и СелИ Койла от 3ïpëïò (3ï8éëïò) ,hohl‘, производна на корена qel.: qol, drehen, bewegen; sich bewegen, bewohnen, weiden‘ (Tomaschek, W. 1980, S. 86). У Дечев името също се изяснява чрез грц. êïqëïò 'кух; хлътнал; глух; вдлъбнат' (срв. Detschew, D. 1976, S. 249; срв. S. 250, s. v. Êïqëá etc. êïqëïò). Същото етимологично решение застъпва и Ив. Венедиков (1982, с. 63–64). Различна е единствено етимологията на Вл. Георгиев, вж. Georgiev, Vl. I. 1978, S. 15–16. 4 В лично писмо до автора от 27 март 2014 г. Славчо Киров приема обяснението на Венедиков, застъпвайки мнението, че Coelaletae не е етноним и идва от гръцки, като означава „тези които живеят в долината“ „ долининци“, при което в това тяхно назоваване се има предвид (горната) долина на Марица. Той задава и въпроса кой има право по отношение на локализацията на койлалетите, Плиний или Клавдий Птолемей. Според него по-точен е Плиний, включително защото стратегията не е длъжна да се препокрива с името на племето, а и няма Одрюсика. 5 Ala I Thracum victrix обичайно резидира в Панония, във Виндобона, бъдещата Виена, но за известно време е в Норик. Вж. Alföldi, G. 2014, Appendix X, p. 260. От 118/119 до 250 г. тя е в Карнунтум, където наследява ala III Augusta Thracum. 6 Вж. CIL , XVI, Dipl. 33. Вж. най-общо за тази кохорта, служеща в Юдея: Pflaum, H. G. 1967, p. 353. 7 Вж. препратките от библиографската справка в бел. 3, по-горе. 8 Иванов и Топоров изясняват по следния начин етимологията на лексемата человек с оглед и на етимологичните й паралели, и на семантичното й развитие: “В этих условиях и сам муж, хозяин дома выступает как своего рода царь, его жена как царица, а домашние – челядь как аналог, с одной стороны, придворных – советников, с другой стороны – военной дружины (ср. слав. *čeljadь, с.-хорв. чÐљ΄āд ’челядь, домочадцы, люди’, пол. czeladź ’челядь, слуги’ и др. при греч. ôÝëïò ’дружина, отряд’, др.-инд. kulam ’родь, семья, множество’, др.-ирл. cland ’потомство’, ’ род’, валл. plant ’дети, потомство’ с тем же развитием суффикса *-nt-, что и в славянском; ностр. Kula ’община, род’, фин. Þÿlä ’деревня’ из ’сельская община’, тур. gil ’дом, домочадцы’; слав. *čelo-věk соответственно представляет собой архаизм со значением ’дитя, сын рода’, что потверждается множеством типологических параллелей).” (Иванов, Вяч. Вс., Топоров, В. Н. 1984, с. 95). 9 Иванов и Топоров търсят по-различна семантика: “Но věkъ не только пространственно-временная рамка жизни, но и сама жизнь, жизненная сила, воплощающаяся в жизненном веществе, – в поколениях людей (ср. лит. viẽkas ’жизненная сила, жизнь’, vỹkis ’жизнь’ и т. п.), определяемых рождением их, ростом, возрастом. В этом смысле особенно показательно точное соответствие между слав. *věkъ и лит. vaikas ’ребенок, детеныш’ (ср. также ниже о *čьlo/čеlo-/-věkъ) и т. п., котороые должно пониматься как обозначение реализовавшейся жизненной силы (в этом смысле значение прусск. waix, woykello ’работник, слуга, батрак’ отражает более поздний этап проецирования старого понятия на плоскость социальных отношений).” (Иванов, Вяч. Вс., Топоров, В. Н. 1984, с. 90). 10 Той пише буквално следното по този повод: „Менее вероятна связь слов лэты/лэды с латинским litare. Однако поскольку ученые рассматривают происхождение легенды об италийком происхождении литовского народа (миграция патриция Палемона с его семейством или дружиной), следовало проследить этимологические связи Литвы со словом: lito, avi, atum, are [ … ] совершить жертвоприношение при благих предзнаменованиях; nec auspicato, nec litato instruunt

aciem – не совершив ни ауспиций, ни жертвоприношения, (военные трибуны) выстраивают войско в боевой порядок.” (Ионкус, А. 2007, pass., с препратка към латинско-руския речник на И. Х. Дворецкий; подч. от мен, Ст. Й.). Аналогично позоваване на гръцките лексеми литургия и лейтон, вероятно следвайки Йонкус, вж и у Patackas, A. 2009, pass. 11 В настоящото изложение остават неанализирани редица важни проблеми: налице ли е езиково родство между, първо, компонентата -лети и етруското лично име Lethe, и второ, компонентата -лети и редица други палеобалкански имена, сравнявани, впрочем, с упоменатото етруско име (например от Woudhuizen, F. C. 2006–2007, p. 264). Впрочем, в съвременната лингвистична литература тези въпроси засега също не са подлагани на анализ. Цитирана литература – извори и модерна историография: Венедиков, Ив. 1982 – Иван Венедиков. Тракийската топонимия в движение. Населението на Югоизточна Тракия. – В: Мегалитите в Тракия, част 2, Тракия Понтика [Тракийски паметници, 3]. София, 1982, 32–170 ГИБИ, I – Извори за българската история. Т. I. Гръцки извори за българската история. Т. I. София, 1954 Дана, Д. Ономастика… – Дан Дана. Ономастика на местното население от територията на р. Русенски Лом (античната Almus?). – В: Попово в миналото, том IX (под печат) Делев, П. 2014 – Петър Делев. История на племената в Югозападна Тракия през I хил. пр. Хр. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 2014 Дуриданов, И. 1976 – Иван Дуриданов. Езикът на траките. София: Наука и изкуство, 1976 Дуриданов, И. 1998 – Иван Дуриданов. Фракийские этимологии. – В: ΠΟΛΥΤΡΟΠΟΝ. К 70-летию Владимира Николаевича Топорова. Москва: Издательство ИНДРИК, 1998, 86–89 Иванов, Вяч. Вс., Топоров, В. Н. 1984 – Вяч. Вс. Иванов, В. Н. Топоров. К истокам славянской социальной терминологии (семантическая сфера общественной организации, власти, управления и основных функций). – В: Славянское и балканское языкознание. Язык в этнокультурном аспекте (сборник). Отв. редакторы Э. И. Зеленина, В. В.Усачева, Т. В. Цивьян. Москва: Наука, 1984, 87–98 Ионкус, А. 2007 – Антанас Ионкус. Размышления по поводу статьи С. Каралюнаса «Истоки имени и государственности Литвы». – In: Moscovia. Lietuviški sąsiuviniai. Литовские тетради. Cahiers Lithuaniens, 2007, 1 < http://www.moscovia1.narod.ru/mokslas/2007_1_Jonkus_Karaliunas.htm > Йорданов, Ст. 2000 – Стефан Йорданов. Тракийският воин. Проучвания върху военната и социалната история на древна Тракия. Велико Търново: Издателство Faber 2000 Йорданов, Ст. 2009 – Стефан Йорданов. Проблеми на потестарно-политическата и историческата етнология. Библиография, историографско и проблемно-теоретично проучване. Част първа. Въведение в проблематиката. Велико Търново: Издателство “ИВИС”, 2009 Йорданов, Ст. 2014 – Стефан Йорданов. Фракийская этнонимия в свете языковедческого наследия О. Н. Трубачева. – В: Северное Причерноморье: К истокам

славянской культуры. VIII чтения памяти академика О. Н. Трубачева. Материалы. Феодосия, 17–19 сентября 2014 г. [Российская академия наук; Феодосийский музей древностей; Национальная академия наук Украины]. Феодосия, 2014, 37–38 Мартынов, В. В. 1985 – В. В. Мартынов. Глоттогенез славян. Опыт верификации в компаративистике. – Вопросы языкознания, 1985, № 6 Петков, Пл. 2012 – Пламен Петков. Военно-политически отношения на тракийските владетели в европейския Югоизток между 230/229 г. пр. Хр. – 45/46 г. сл. Хр. Велико Търново: Издателство „Фабер”, 2012 Петков, Пл. 2013 – Пламен Петков. Военно-политически отношения между династичните домове на одриси, беси и сапеи (около 48 – около 12 г.пр.Хр.). – В: Музеят и градът. Сборник с доклади от Националната научна конференция, посветена на 50-годишнината на Музея на занаятите, с научен ръководител проф. д.изк. Лозанка Пейчева (Троян, 18 – 19 октомври 2012 г.). Троян, 2013, 16–37 Тачева, М. 1987 – Маргарита Тачева. История на българските земи в древността. Втора част. Развитие и разцвет на робовладелското общество. София: Наука и изкуство, 1987 Топалилов, И. 2013 – Иво Топалилов. Още веднъж за стратегия Бесика. – Журнал за исторически и археологически изследвания / Journal of Historical and Archaeological Research (Шумен), 2013, 1 брой, 10–19 Топоров, В. Н. 1980 – В. Н. Топоров. Прусский язык. Словарь. I–K. Москва: Издательство „Наука”, 1980 Трубачев, О. Н. 1959 – О. Н. Трубачев. История славянских терминов родства и некоторых древнейших терминов общественного строя. Москва, 1959 Узунов, Ж. Д. 2011 – Живко Димитров Узунов. Селищни модели в Горнотракийската низина през VI – I в. пр. Хр. (Северните части на Западна Горнотракийска низина, Карловска и Казанлъшка котловини). [Нов Български университет. Департамент Археология]. Дисертация за присъждане на образователна и научна степен доктор. Научен ръководител: Доц. д-р Анелия Божкова. София, 2011, 261 с., ил. Фол, Ал. 1975 – Александър Фол. Тракия и Балканите през ранноелинистическата епоха. София: Издателство Наука и изкуство, 1975 ЭССЯ, 15 – Этимологический словарь славянских языков. Праславянский лексический фонд. Выпуск 15 (*lĕtina – *lokačь). Под редакцией члена-корреспондента АН СССР О. Н. Трубачев. Москва: Издательство “Наука”, 1988 Юрукова, Й. 1992 – Й. Юрукова. Монетите на тракийските племена и владетели. Т. I. София, 1992 AE – Année Épigraphique (Paris) Alföldi, G. 2014 – Geza Alföldi. Noricum [Routledge Revivals]. Routledge, 2014 Baranauskas, T. 2009 – Tomas Baranauskas On the Origin of the Name of Lithuania. – Lituanus. Lithuanian Quarterly Journal of Arts and Sciences, Volume 55, No. 3, Fall 2009 Bender, H. H. 1921 – A Lithuanian Etymological Index. Based upon Brugmann’s Grundriss mid the etymological dictionaries of Uhlenbeck (Sanskrit), Kluge {German), Feist {Gothic), Berneker {Slavic), Walde {Latin), and Boisacq {Greek). By Harold H. Bender, Ph.D., Professor of Indo-Germanic Philology in Princeton University. Princeton: Princeton University Press – London: Humphrey Milford – Oxford: Oxford University Press, 1921 CCET, II, 2 – Corpus Cultus Equitis Thracii, II. Zl. Gočeva, M. Oppermann. Monumenta inter Danubium et Haemum reperta. 2. Regio oppidi Tărgovište, Abritus et vicinia, Sexaginta Prista et vicinia, Nicopolis ad Istrum et vicinia, Novae. [EPRO, 74]. Leiden, 1984

CIL – Corpus Inscriptionum Latinarum, I–XVII, Berlin, 1863 sqq. Derksen, R. 2008 – Rick Derksen. Etymological Dictionary of the Slavic Inherited Lexicon. [Leiden Indo-European Etymological Dictionary Series. Edited by Alexander Lubotsky. Volume 4]. Leiden – Boston: Brill, 2008 Detschew, D. 1976 – Dimiter Detschew. Die Thrakischen Sprachreste. Wien, 1976 Dubonis, A. 1996 – Artūras Dubonis. Vardas Lietuva. Ties Lietuvos valstybės ištakomis. – Aidai. Naujasis Židinys, 1996, Nr 1–2, 7–12 Dubonis, A. 1997 – Artūras Dubonis. Leičiai – „lietuviai lietuviuose“: problema Lietuvos istoriografijoje ir istoriniuose šaltiniuose (XIII–XVI a.). – Lietuvos valstybė XII–XVIII a. Vilnius, 1997, 31–44 Dubonis, A. 1998 – Artūras Dubonis. Lietuvos didžiojo kunigaikščio leičiai: iš Lietuvos ankstyvųjų valstybinių struktūrų praeities.Vilnius: LII leidykla, 1998, 160 p. Fest., Breviarium – Festi Breviarium rerum gestarum populi Romani, ed. R. Mecenate, 1819 Georgiev, Vl. I. 1978 – Vladimir I. Georgiev. Thrakische Etymologien. – Балканско езикознание / Linguistique Balkanique, XXI/1, 1978, 5–20 de Hoz, J. 2006 – Javier de Hoz. Léxico paleohispánico referido a armamento y vestidura. – Palaeohispanica, 6 (2006), 117–130 IGB , II – G. Mihailov. Inscriptiones Graecae in Bulgaria Repertae, vol. II (Inscriptiones inter Danubium et Haemum Repertae). Serdicae, 1958 IGRR – Cagnat, R., et al. Inscriptiones graecae ad res romanas pertinentes, Paris, 1911–1927 Jonkus, A. 2009 – Antanas Jonkus. Dar kartą apie LIETUVOS vardo kilmę. – In: Moscovia. Lietuviški sąsiuviniai. Литовские тетради. Cahiers Lithuaniens, 2009, 9 < http://www.moscovia1.narod.ru/mokslas/2009_09_Jonkus_Lietuva.htm > Karali ūnas, S. 2007 – Simas Karaliūnas. Lietuvos vardo ir valstybingumo ištakos. – In: Moscovia. Lietuviški sąsiuviniai. Литовские тетради. Cahiers Lithuaniens, 2007, 1 < http://www.moscovia1.narod.ru/mokslas/2007_1_Karaliunas_LietuvosVardas. > Kirov, Sl. 2011 – [Université Michel de Montaigne Bordeaux 3 ; École Doctorale Montaigne Humanités (ED 480) ; Université Nouvelle Université Bulgare. Thèse de Doctorat en Cotutelle en Histoire, Langues, Littérature anciennes – Université de Bordeaux 3 ; en Histoire et Archéologie – Nouvelle Université Bulgare]. Rome et la Thrace depuis les premiers contacts jusqu’à la provincialisation. Présentée et soutenue publiquement le 2 décembre 2011 par Slavtcho Kirov. Sous la direction de prof. Jean-Michel Roddaz et de prof. Zlatozara Gočeva. [Bordeaux, 2011], 760 p. OGIS – Dittenberger, W. Orientis Graecae Inscriptiones Selectae. Supplementum Sylloges Inscriptionum Graecarum, 2 vol. Leipzig, 1903–1905 Patackas, A. 2009 – Algirdas Patackas. Lietuva, Lieta, Leitis, arba ką reiškia žodis „Lietuva“. – LRytas.lt Kultura. Istorija, 2009-08-11 12:39 < http://kultura.lrytas.lt/-12499654771249731456-lietuva-lieta-leitis-arba-ką-reiškia-žodis-lietuva.html# > Pflaum, H. G. 1967 – H. G. Pflaum. Un nouveau diplôme militaire d’un soldat de l'armée d’Égypte. – Syria. Tome 44, 1967, fascicule 3–4, 1967, 339–362 RGZM – B. Pferdehirt, Römische Militärdiplome und Entlassungsurkunden in der Sammlung des Römisch-Germanischen Zentralmuseums, I–II. Mainz, 2004 Sallustius, Opera…, 1821 – Caius Crispus Sallustius ad codices parisinos recensitus cum varietate lectionum et novis commentariis item Julius Exsuperantius e codice nondun explorato emendatus, curante J. L. Burnouf. Parisiis, colligebat Nicolaus Eligius Lemaire, MDCCCXXI [1821], 688 pp. Tomaschek, W. 1980 – Wilhelm Tomaschek. Die Alten Thraker. Eine ethnologische Untersuchung. Wien: Verlag der Österreichischen Akademie der Wissenschaften, 1980

von Bredow, I. 2004 [2006] [ 2014] – Iris von Bredow. Coelaletae. – In: Brill’s New Pauly. Antiquity volumes. Edited by Hubert Cancik and Helmuth Schneider. Volume 3 (Cat – Cyp). Brill Academic Pub, 2004 Online edition – 2006, 2014 < http://referenceworks.brillonline.com/entries/brill-s-new-pauly/coelaletae-e617890 > Vulpe, R. 1976 – R. Vulpe. Studia Thracologica. Bucureşti, 1976 Woudhuizen, F. C. 2006–2007 – Fred C. Woudhuizen. Traces of Ethnic Identities in Etruscan Onomastics (Supplementum Epigraphicum Mediterraneum 30). – Talanta, XXXVIII–XXXIX (2006–2007), 259–276 Zinkevičius, Z. 2009 – Zigmas Zinkevičius. Kada atsirado Lietuvos vardas? – Draugo šeštadieninis priedas, 2009 Rugsėjo 26 d., psl. 8 Публикувано и във „Voruta”, Nr. 13 (679), 2009 m. liepos 4 d.