Хесус Уерта де Сото,Професор по политическа икономия, Универсидад Комплутенсе де Мадрид, Испания. 

"Това, което отличава Австрийската школа и ще й донесе безсмъртна слава, еименно фактът, че е създала теория на икономическото действие, а не на

икономическото равновесие или бездействие."1

                                                                   Лудвиг фон Мизес

1. ВъведениеКрахът на реалния социализъм преди няколко години и кризата на социалната държава означаваха тежък удар за предимно неокласическата изследователска програма, която до този момент подкрепяше социалното маневриране, и то в момент, когато заключенията на Австрийския теоретичен анализ за невъзможносттана социализма изглежда се потвърдиха до голяма степен. Нещо повече, през 1996 година се отбеляза 125-годишнината на Австрийската школа, която, както знаем, съществува официално от 1871 г. с публикуването на Grundsätze2 на Карл Менгер. Ето защо ми се струва, че сега е подходящият момент да се върнем към анализа на различията между двата подхода, Австрийския и неокласическия, както и към техните сравнителни предимства в светлината на последните събития и най-новатаеволюция на икономическата мисъл. Това проучване обхваща следните раздели. Най-напред ще бъдат обяснени и подробно разгледани характеристиките, които отличават двата подхода (Австрийския и Неокласическия). След това ще бъде представен обобщен обзор на Methodenstreit (полемика за методиката), която тече в Австрийската школа от 1871 г. до момента, като се обсъдят различните "етапи" и последици. А в заключение ще се предостави отговор на най-честите критики към Австрийския подход заедно с оценка на сравнителните предимства на двете гледни точки. * Благодаря на Лилънд Йегър, Израел М. Kцрцнер и на  двама  анонимни рецензенти за благосклонните им забележки по тази студия. Предишната версия на съдържанието й беше представена  на среща на кръга Мон Пелерин във Виена, септември 1996 година.1 Мизес-1978 г., стр.. 36.Том 8, брой 1, март 1998, стр. 75-113 

  2.      Основните различия между Австрийската и Неокласическата школи Може би една от главните особености, които липсват в учебните програми на институтите по икономика е, че те все още не са дали цялостна, обобщена представа за основните елементи на съвременната австрийска парадигма спрямо общоприетия неокласически подход. В таблица № 1 (с. 78-79), съм се опитал да запълня тази празнота по един завършен, но същевременно ясен и стегнат начин, така че да е възможно с един поглед да се разберат различните противоположни точки между двата подхода, които след това накратко обсъждам. 2.1. Теорията на действие (Австрийци) спрямо теорията на решение (Неокласици)

 За австрийските теоретици, икономическата наука се основава по-скоро на теорията на действието, отколкото на теорията на решението, и това е една от особеностите, която най-ясно ги разграничава от техните колеги-неокласици. В действителност понятието за човешката дейност съдържа в себе си понятието за индивидуалното решение, както и още много други елементи. На първо място, за Австрийците, съответната концепция за действие включва не само хипотетичния процес на вземане на решения в среда на "налични" знания за целите и средствата, но преди всичко, и това е най-важното, "самото възприятие на рамката на целите и средствата, където следва да се осъществи разпределението и спестяването".3 Освен това, най-важният фактор за Австрийците не е самото взимане на решение, а фактът, че то се взима под формата на човешко действие в процеса, който (с или без кулминация) се проявява в поредица от взаимодействия и процеси на координация; именно тяхното изучаване е субектът на изследване в икономическата наука за Австрийците. Следователно, икономикатаза Австрийците далеч не е теория на избор или решение, а теория за процесите на социалното взаимодействие, които могат да бъдат координирани в по-голяма или по-малка степен в зависимост от находчивостта, проявявана от различните участници във всяка предприемаческа дейност.4

Следователно, Австрийците са особено критични към тясната концепция за икономиката, която произхожда от Робинс и добре познатото му определение за нея като наука, изучаваща използването на оскъдните ресурси, които може да се употребят за алтернативни цели, за да се задоволят човешките потребности.5 Концепцията на Робинс предполага налични знания за целите и средствата и следователно, икономическият проблем се свежда до чисто технически проблем на разпределение, максимизиране или оптимизиране, като се отчитат познати ограничения. С други думи, концепцията на Робинс за икономиката съответства на ядрото на неокласическата парадигма и е напълно чужда на съвременното звучене на методиката на Австрийската школа. Всъщност човекът на Робинс еzМенгер-1871.3 Кирцнер-1973, стр. 33.4 Кирцнер -1991, стр. 201-208.5 Робинс-1932 и 1972. 

автомат, или карикатура на човешко същество, което просто реагира на събитиятапасивно. На концепцията на Робинс трябва ясно да се противопостави позицията на Мизес, Kирцнер и останалите Австрийци. Те считат, че това, с което човек наистина се занимава, вместо само да насочва дадени средства към дадени цели, е непрестанно да търси нови цели и средства, като се учи от миналото и използва въображението си, за да открие и да създаде (по пътя на действието) бъдещето. Ето защо, за Австрийците икономиката се включва или интегрира в еднамного по-обща и по-широка наука, обща теория на човешкото действие (а не на човешкото решение). Според Хайек, ако за тази обща наука за човешкото действие"е необходимо име, то сега ясно дефинираният и широко използван от Лудвиг фон Мизес термин „праксеология” науки изглежда най-подходящ".6

 2.2. Субективизъм (Австрийци) срещу обективизъм (неокласици)Вторият аспект от основно значение за австрийците е субективизмът7? За тях субективистичната концепция се състои от опит за изграждане на икономическата наука въз основа на реалното човешко същество от плът и кръв, считано за творческото и водещо действащо лице във всички социални процеси. Ето защо, за Мизес "икономиката не се занимава с неща, които са осезаеми материални обекти.Тя се занимава с хора, техния замисъл и действия. Благата, стоките и богатството и всички останали елементи на поведението не са елементи на природата, те са елементи на човешкия замисъл и поведение. Този, който иска даги изучава, не трябва да се съобразява с външния свят. Той трябва да ги търси в замисъла на хората в действие".8 Поради това, за Австрийците и при това до голяма степен за разлика от Неокласиците, ограниченията в икономиката не се налагат от обективни явления или материални фактори на външния свят (например,петролните резерви), а от човешкото предприемаческо субективно знание (откритието, например, на карбуратор, който удвоява ефективността на двигателяс вътрешно горене, има същия икономически ефект като удвояването на всички физически запаси от петрол).2.3. Предприемач (Австрийци) срещу Хомо Икономикус (Неокласици)Предприемачеството е силата, която играе водеща роля в Австрийската икономическа теория, докато, от друга страна липсата му в неокласическата икономическа наука не може да не направи впечатление. В действителност предприемачеството е типичен феномен на реалния свят, който е в непрестанен дисбаланс, и поради това няма място в моделите на равновесие, разработвани от неокласическите автори. Освен това Неокласиците считат предприемачеството просто за още едно средство за производство, което може да се насочва в съответствие с очакваните разходи и ползи от него, без да осъзнават, че при един такъв анализ на на предприемача, те допускат неразрешимо логическо6 Хайек-1952, стр. 209.7 Австрийската субективистка концепция позволява икономиката да бъде обобщена в наука, която се занимава с всички човешки действия и има пълна обективна валидност, който е парадоксално само на външен вид.8 Мизес-1996, стр. 92.противоречие: да се търсят предприемачески ресурси предвид очакваните от тях ползи и разходи предполага убеждението, че в настоящия момент разполагаме с някаква информация (вероятната стойност на бъдещите разходи и ползи), преди да тя е била създадена от самото предприемачество. С други думи, основната функция на предприемача е да създава и открива нова информация, която не е съществувала предварително и няма как да е известна, а това означава, че е невъзможно човек да вземе някакво неокласическо предварително решение за насочване въз основата на очакваните разходи и ползи. Нещо повече, днес всички Австрийски икономисти единодушно класифицират като заблуда убеждението, че предприемаческа печалба произтича едва ли не от поемането на рискове. Рискът, напротив, единствено поражда допълнителен разходза производствения процес, който няма нищо общо с чистата предприемаческа печалба.9

 2.4. Предприемаческата грешка (Австрийци) срещу ретроактивна рационализация навсички минали решения (Неокласици) Обикновено липсва оценка на твърде различната роля на концепцията загрешка приАвстрийската и Неокласическата школи. За Австрийците е възможно да се допусне най-проста предприемаческа грешка10, когато предприемачите пропуснат да откриятвъзможност за печалба на пазара. Именно съществуването на този тип грешка водидо чисто предприемаческа печалба. Точно обратното, за Неокласиците никога нямачисти предприемачески грешки, за които впоследствие може да се съжалява (достойни за съжаление грешки). Това се дължи на факта, че те рационализират всички минали решения в контекста на един предполагаем анализ на възвръщаемостта на направените разходи в рамките на ограничено максимизиране. Следователно, в неокласическия свят няма никакво основание за съществуването на чисто предприемаческа печалба и, когато се споменава, тя се разглежда единствено като заплащане за услугите на дадено средство за производство или като приход, произтичащ от поемането на риск. 2.5.Субективна информация (Австрийци) срещу обективна информация (Неокласици) Предприемачите постоянно генерират нова информация, която по същество е субективна, с практична насоченост, разнородна и трудна за изразяване.11 Именнозатова субективното възприятие на информацията е основен елемент в Австрийската методика, който липсва в Неокласическата икономика, тъй като последната винаги се стреми да обработва информацията обективно. В действителност повечето икономисти не осъзнават, че когато Австрийците и Неокласиците използват термина информация, те имат предвид коренно различни неща. По същество информацията за неокласиците, подобно на стоките, е нещо, което е обективно и се купува и продава на пазара в резултат на максимизиращо решение. Тази "информация", която може да се съхранява на различни носители, по никакъв начин не е информацията в субективния смисъл на Австрийците - съответното практическо знание, което се създава, тълкува, опознава и използваот участника в контекста на9 Ibid., стр. 809-81110 Kирцнер-1994a, тoм I, стp. 223-22611 Виж Уерта де Сото-1995. конкретно действие. Именно затова Австрийците критикуват Стиглиц и други неокласически теоретици на информацията, че не са съумели, подобно наАвстрийците, да интегрират своята теория за информацията с предприемачеството – постоянният й източник. Освен това според Австрийците Стиглиц не разбира напълно, че информацията е винаги субективна и че пазарите, които те наричат "несъвършени", а не генериращи "неефективност" (в неокласическия смисъл), водят до образуване на потенциални възможности за предприемаческа печалба, които обикновено се откриват и оползотворяват от предприемачите в процеса на координация, който те непрекъснато стимулират на пазара.12

2.6. Предприемаческата координация (Австрийци) срещу всеобщо и/или частично равновесие (Неокласици) Моделите на равновесието на неокласическите икономисти обикновено игнорират координиращата сила, която предприемачеството има за Австрийците. В действителност тази сила не само създава и предава информация, но нещо по-важно - тя движи и координацията между некоригираното поведение на действащителица в обществото. Реално цялата социална некоординираност се материализира във възможност за печалба - латентна, докато не бъде открита от предприемачите. След като предприемачът разбере, че е налице възможност за печалба и предприеме действия, за да се възползва от нея, възможността изчезваи настъпваспонтанен процес на координация, което обяснява тенденцията към равновесие, съществуваща във всяка една пазарна икономика. Нещо повече, координиращата същност на предприемачеството е единственият фактор, който дававъзможност на икономическата теория да съществува като наука, разбирана като теоретична съвкупност от закони за координацията, които обясняват обществените процеси.13 Този подход обяснява защо Австрийските икономисти се интересуват от изучаване надинамичната концепция за конкуренцията (разглеждана като процес насъперничество), докато неокласическите икономисти се концентрират изключително върху типичните за сравнителната статика модели на равновесие, ("съвършена" конкуренция, монопол, "несъвършена" или монополистична конкуренция).14 За Мизес, както виждаме в цитата в началото на тази студия, няма никакъв смисъл в изграждането на икономическата наука на12 За Австрийската критика срещу теорията на информацията на Гросман-Стиглиц, виж Томсен-1992; и също Kирцнер 1997., стр. 60-85.13 Ротбард и Kирцнер критикуват крайно субективистката позиция на някои теоретици, които, като Лахман и Шакъл, смятат, че на пазара няма координираща тенденция. Тази грешка идва от невежеството по отношение на координиращата сила на всяко едно предприемаческо човешко действие. Виж Ротбард-1995c,по-конкретно стр. 56-59; Kирцнер -1995, стр. 11-22.14 Моите колеги от Австрийската школа обикновено отчитат факта, че предприемаческите процеси принципно водят системата към равновесие, но признават, че то никога не се достига. Аз предпочитам да говоря за различен модел, описан от мен като "социален взрив", който позволява един неограничен ръст на знанията и цивилизацията да се осъществява толкова регулирано и хармоничено (т.е. координирано), колкото е по силите на човек във всяка историческа ситуация. Това е така, защото предприемаческит процес на социалната координация никога не изчезва или не се изчерпва. С други думи, действието на предприемача сесъстои основно от създаване и предаване на нова информация, която неизбежно ще промени общото възприемане на целите и средствата на всички участници в обществото. Това от своя страна води до неограничен брой прояви на нови несъответствия, предполагащи нови възможности за предприемаческа печалба, които предстои да бъдат открити и координираниот предприемачите. Това се повтаря последователно в един безкраен динамичен процес, койтонепрестанно движи цивилизацията напред (модел на координиран "социален взрив"). ВижУерта де Сото-1992, стр. 78-79.

базата на модел на равновесие, където се приема, че цялата необходима информация за очертаване на съответните функции на търсенето и предлагането сесчита за "дадена". Основният икономически проблем за Австрийците е съвсем различен - да се изучава динамичния процес насоциално координиране, при който отделните индивиди непрестанно генерират нова информация (която никога не е "дадена"), докато търсят целите и средствата, считани от тях за значими в контекста на всяко действие с тяхно участие, като по този начин създават, без да го осъзнават, спонтанен процес на координация. Следователно за Австрийците основният икономически проблем не е технически или технологичен, както обикновено се приема от теоретиците на неокласическата парадигма, когато допускат, че целите и средствата са "дадени" и поставят икономическия проблем едва ли не като единствено технически проблем на максимизиране. С други думи, за Австрийците основният икономически проблем не се състои в максимизиране на известна целева функция, подлежаща на ограничения, които също са известни. Тойе, напротив, строго икономически:  възниква при наличието на много взаимно конкуриращи се цели и средства, когато информацията за тях не е нито "дадена", нито постоянна, а пръсната из умовете на безброй човешки същества, които непрекъснато я създават и генерират отново и отново и поради тази причина е изключено да са известни всички възможни настоящи алтернативи  плюс всички предстоящи такива, както и относителната интензивност, с която всяка една от тях ще бъде преследвана.15

При това е нужно да се осъзнае, че дори и това, което на пръв поглед изглежда като едно просто максимизиращо или оптимизиращо човешко действие, винаги съдържа предприемачески компонент, тъй като участникът в него трябва да е осъзнал по-рано, че този курс на действие,  сам по себе си автоматичен, механичен и ответен, е най-препоръчителен при конкретните обстоятелства, в които се е озовал. С други думи,неокласическият подход е просто един частен случай с относително второстепенно значение, който се включва и отчита в Австрийската концепция, която е много по-обща, по-богата и по-разяснителна по отношения на реалния свят. Нещо повече, за Австрийците няма смисъл микроикономиката и макроикономиката дасе изолират в два водонепроницаеми раздела, както правят неокласическите икономисти. Напротив, икономическите проблеми трябва да бъдат изучавани заеднона базата на взаимосвързаност, без да се прави разлика между техните микро и макро компоненти. Радикалното  отделяне на "микро" от "макро" аспектите на икономическата наука е един от най-характерните недостатъци на съвременните уводни ръководства и учебници по политическа икономия. Вместо да осигуряват единно третиране на икономическите проблеми, както се опитват да правят Мизес и Австрийските икономисти, те винаги представят икономическата наука като разделена на две различни дисциплини ("Микроикономика" и "Макроикономика") безникаква връзка помежду им и които, следователно, могат да бъдат изучавани поотделно. Както правилно отбелязва Мизес, това разделяне произтича от използването на понятия, които, като общото ниво на цените, пренебрегват прилагането на субективната и маргиналистка теория за стойността към парите и остават закотвени в

15A.M. Eндрес дори се позовава на "Meнгеровия принцип за не-максимизиране". Вижстатията му Eндрес-1991, стр. 275-295, по-конкретно бележка под линия 5 на стр.281.пред-научния етап на икономиката, когато все още са съществували опити за анализи в контекста на глобални класове или съвкупности от блага, а не в контекста на постепенно нарастващите или маргинални единици от тях. Това обяснява факта, че към днешна дата е разработена една цяла "дисциплина" въз основа на изследване на предполагаемите механични връзки между "макроикономическите" съвкупности, и е трудно, ако не и невъзможно, да се разбере нейната връзка с индивидуалното човешко действие .16

Общо взето, неокласическите икономисти са превърнали модела на равновесие в пресечна точка на своите изследвания. В този модел, те приемат, че цялата информация е "дадена" (било то в сигурни или вероятностни измерения) и че различните променливи са перфектно регулирани. От Австрийска гледна точка основният недостатък на тази методика е, че с приемането на всички променливи и параметри за перфектно регулирани става лесно да се правят погрешни заключения за причинно-следствените връзки между различните икономически понятия и явления. По този начин, равновесието ще действа като един вид завеса, която би попречила на теоретика да открие истинската посока, съществуваща в причинно-следствените връзки на икономическите закони. За неокласическите икономисти съществуват не законите за тенденция, които се движат в една единствена посока, а взаимно (кръгово) движение между различните явления, първоначалният произход на които (човешкото действие) си  остава скрит или се счита за несъществен.17

2.7. Субективна стойност (Австрийци) срещу обективна стойност (Неокласици)Друг основен елемент на Австрийската методика е чисто субективната концепция за стойността. Много автори смятат, че не би било много трудно тя да се включив основната неокласическата парадигма. Независимо от това, Неокласиците включват субективния характер на стойността само риторично и в крайна сметка, въпреки че споменават значението на концепцията за стойността на възможностите, те винаги я включват в моделите си в една обективизирана форма.А за Австрийците стойността е субективната цена, която участникът определя за целите и от която се отказва, когато решава да предприеме и следва определен курс на 16"Съвременната икономика не пита каква е стойността на "желязото" или "хляба", а на каква цена желязото или хлябът имат стойност  за действащ индивид на и определено място и в определен момент. Не може да процедира по същия начин обаче по отношение на парите. Уравнението за размяната е несъвместимо с основните принципи на икономическата мисъл. То представлява връщане към мисленето на епохи, в които хората не са разбирали праксеологическите явления, защото са били в плен на холистични понятия. То е напълно безплодно,също  както и спекулациите в миналото относно стойността на "желязото" и "хляба" изобщо ". Мизес-1996, стр. 400.17 Мизес нарича равновесието "равномерно въртяща се икономика" и го смята за въображаемаконструкция със строго спомагателно значение за усъвършенстване на аналитичноторазбиране на само два проблема в нашата наука - появата на предприемаческа печалба в динамична среда и връзката, която съществува между цената на потребителските стоки и

услуги и цената на средставата за производство, необходими за производството им. В този конкретен аспект, аз бих отишъл още по-далеч и от самия Мизес, тъй като  вярвам, че е напълно възможно да се обясни появата на предприемаческата  печалба и тенденцията към определяне на цените на средствата за производство  в съответствие със сконтираната стойност на пределната им производителност , без изобщо да се използват модели на равновесие (общо или частично), а единствено динамичния процес, който се стреми към това, което Мизес нарича "окончателно състояние на покой" (което никога не се достига). Виж Лудвиг фон Мизес-1996, стр.. 248. действие. С други думи, обективна стойност няма. Стойността по-скоро трябва дасе открива чрез предприемаческата находчивост на всеки един участник. В действителност, много възможни алтернативи могат да останат незабелязани, но след като бъдат открити, те радикално променятсубективното възприемане на стойността от страна на предприемача. Следователно, не съществува обективна стойност, която принципно да формира цената на целите. Реалната ситуация е точно обратната: стойността се приема за субективна (и, следователно, се определя) в зависимост от субективната стойност на действително търсените от участника цели (потребителските стоки). Ето защо, за Австрийските икономисти именно крайните цени на потребителските стоки, като материализация на субективните оценки на пазара, определят цената, която участникът желае да заплати, за да ги произведе, а не, както неокласическите икономисти така честотвърдят, обратното. 2.8. Вербален формализъм (Австрийци) срещу математически формализъм (Неокласици) Друг представляващ интерес аспект е различната позиция на двете школи по отношение на използването на математическия формализъм в икономическия анализ.От зората на Австрийската школа нейният основател, Карл Менгер, се е погрижил да отбележи, че предимството на вербалния език се състои в способността му да изрази същността (Das Wesen) на икономическите явления, нещо, което математическият език не може да направи. Наистина, в писмо до Валрас през 1884г. Менгер си задава въпроса: "Как можем се доберем до  знание за тази същност,например, същността на стойността, същността на поземлената рента, същността на печалбата на предприемача, на разделението на труда, на биметализма, и т.н., с математически методи? ".18 Математическият формализъм е особено подходящ за изразяване на състоянията на равновесие, изучавани от Неокласическите икономисти, но не позволява включването на субективната реалност на времето, да не говорим за творческия дух на предприемача - основнихарактеристики на аналитичните разсъждения на Австрийците. Като че ли Ханс Майер обобщава слабостите на математическия формализъм в областта на икономиката по-добре от всеки друг, като казва, че: "По същество, в сърцевината на теориите за математическото равновесие се крие иманентна, повече или по-малко прикрита заблуда: тоест, те свързват в едновременни уравнения не-едновременни величини, действащи в генетично-причинно-следствена последователност, все едно че съществуват заедно по едно и също. време. Едно състояние на нещата се синхронизира чрез "статичен" подход, а в действителност ние сме изправени пред

процес. Но просто не може да се разглежда генеративнияпроцес "статично" като състояние на покой, без да се елиминира именно това, което го прави такъв, какъвто е".19 Това означава, че за Австрийците много от теориите и заключениятана неокласическия анализ на потреблението и производството нямат смисъл. Такъве случаят, например, с така наречения "закон за равенството на претеглената (по цени) пределна полезност", чиито теоретични основи са много съмнителни. В действителност, в този закон се застъпва тезата, че участникът е в състояние да оцени едновременно полезността на всички стоки, с които разполага, пренебрегвайки факта, че всяко действие е последващо и творческо, иче стоките не се оценяват едновременно, в резултат на което се изравнява предполагаемата им пределна полезност, а18Валрас-1965, стр. 3.19 Maйер-1994, стp. 92. 

по-скоро една след друга, в контекста на различни етапи и действия, при които съответната пределна полезност може да бъде не само различна, но дори и несравнима.20 Накратко, за Австрийците използването на математиката в икономиката епорочно, тъй като те синхронично свързват величини, разнородни по време и предприемаческакреативност. По същата причина, за Австрийските икономисти нямат смисъл и често използваните от неокласическите икономисти аксиоматични критерии за рационалност. В действителност, ако един индивид предпочита А пред Б и Б пред В, напълно е възможно, той да предпочита В пред А, което не го направи "ирационален" или непоследователен, ако просто е променил мнението си (дори и това да трае само една стотна част от секундата – времето, за която този проблем преминава през разсъжденията му).21 За Австрийците, неокласическите критерии за "рационалност" по принцип не са наясно с понятията за постоянство и последователност. 2.9. Взаимоотношение с емпиричния свят - различното значение на "предвиждане" Накрая, различните взаимоотношения с емпиричния свят и различията по отношениена възможностите за предвиждане поставят парадигмата на Австрийската школа на коренно противоположни позиции спрямо Неокласиците. Всъщност, фактът, че "наблюдаващият" учен не може да получи практическата информация, която постоянно се създава и открива по децентрализиран начин от "наблюдаваните" участници-предприемачи, обяснява теоретичната невъзможност за някаква емпирична проверка в областта на икономиката. В действителност, Австрийците смятат, че същите причини, които обуславят теоретичната невъзможност на социализма, доказват, че емпиризмът, както и анализът на възвръщаемостта на направените разходи или утилитаризмът в своята най-чиста форма не са жизнеспособни в нашата наука. Без значение е дали един учен или управленец правят суетни усилия да се сдобият със съществената  за всеки отделен случай практическа информация, за да проверят теориите си или придадат координационенхарактер на командите си. Ако това беше възможно, щеше да има смисъл тази информация да се използва или за координиране на обществото чрез принудителни команди (социализъм и интервенционизъм), или за емпирична проверка на

икономически теории. Въпреки това, по същите причини, на първо място, с оглед на огромния обем от въпросната информация, второ, поради естеството на съответната информация (разпространявана, субективна и негласна), трето, поради динамичния характер на предприемаческия процес (не може да се предава информация, която все още не е генерирана от предприемачите в непрестанния им,обновителен творчески процес); и четвърто, поради самия ефект на 20 Ханс Майер ни обяснява, че когато "всички различаващи се по вид или качество потребностине са налице реципрочно една към друга, то постановката на закона за равната пределната полезност става невъзможен в реалния свят на психиката". И той много описателно добавя в коментар за теоретичната абсурдност на принудително синхронизиране на оценката на полезността, че "това е все едно някой да изрази изживяването от  естетическата стойностна една мелодия – изживяване, което се определя чрез последователни изживявания, предизвикани от отделните ноти, от гледна точка на естетическата стойност на едновременното хармонизиране на всички ноти, от които се състои мелодията ". Майер-1994 г., стр. 81 и 83. Много подобни критични анализи могат да бъдат направени по отношение на кривите на безразличие-предпочитание, както и на ефекта на  дохода - ефекта на заместване. Виж, в този смисъл, Паскал Сален, Сален-1996, с. 95-106.21Мизес, 1996, с. 102-104. И също така, Ротбард-1990, от стр. 228 г. нататък. За използването на математиката в икономиката, виж, още, нашите коментари на стр.. 100. 

принудата и научното "наблюдение" (който изопачава, опорочава, спъва или просто прави невъзможно предприемаческото създаване на информация), както социалистическият идеал, така и позитивисткият или строго утилитарният идеал са невъзможни от гледна точка на  Австрийската икономическа теория.Със същите тези аргументи може да се обоснове и убеждението на Австрийците, чев икономиката е теоретично невъзможно да се правятконкретни предсказания {т.е. предсказания, които се отнасят до определени координати на времето и мястото сколичествено емпирично съдържание). Това, което ще се случи утре, никога не може да се узнае по научен път днес, тъй като до голяма степен то зависи от знания и информация, които все още не са генерирани от предприемача и поради това все още не може да са известни. В икономиката, следователно, може да се правят само общи "предсказания за тенденциите" (които Хайек нарича примерни предсказания). Те са по същество  с теоретичен характер и се отнасят най-много до прогнозата за нарушенията и последиците от социалната дискоординация, породена от институционалната принуда (социализъм и интервенционизъм) на пазара.Нещо повече, трябва да помним, че във външния свят не съществуват обективни факти, които могат да се наблюдават непосредствено, поради обстоятелството, чеспоред Австрийската субективистка концепция "фактите" в икономическите изследвания са просто идеи, които някои други имат за това, към което се стремят и вършат. Те никога не могат да бъдат наблюдавани непосредствено, а сетълкуват единствено в исторически план. За да се тълкува социалната ситуация, която е вече история, е необходима предварителна теория както и ненаучна отправна преценка (verstehen или разбиране). Тя не е обективна, но може да

варира от един историк до друг, като превръща дисциплината му(историята) в истинско изкуство.В заключение, Австрийците смятат, че емпиричните явления са постоянно променливи, така че в социалните събития няма параметри или константи, а всичко е една "променлива". Това прави традиционната задача на иконометрията трудна, ако не и невъзможна, а заедно с нея и всяка една версия на позитивистката методическа програма (от най-безобидния верификационизъм до най-изтънчената фалсифируемост на Попър). За разлика от позитивисткия идеал наНеокласиците, Австрийските икономисти се стремят да изградят своята дисциплиначрез aприоризъм и дедукция. Накратко, въпросът се състои в подготовката на цяллогично-дедуктивен aрсенал22 въз основа на сами по себе си очевидни знания (аксиоми, като субективната концепция за човешкото действие с нейните основни елементи), които възникват по пътя на интроспекция в личния опит на самия ученили се смятат за очевидни, защото никой не може да оспорва аксиомите, без да си противоречи.23 Този теоретичен арсенал 22Следователно, един изключителен пример за това е извеждането на Закона за намаляващата възвръщаемост, който Мизес излага в изключително логически план (точка 2 от глава VII на Мизес 1996). Това логическо извеждане се основава на факта, че in sensu contrario, ако споменатият закон не важеше в света на човешкото действие, то смятаното за фиксирано средство за производство щеше даима неограничен производствен капацитет и, следователно, щеше да бъде безплатно благо. Карл Менгер, синът на великия Австрийски икономист, се опита,по наше мнение безрезултатно, да опровергае теоремата на Мизес за строго праксеологичния характер на Закона за намаляващата възвръщаемост. Виж Менгер-1979, стр. 279-30223 Първото становище се поддържа от Ротбард, а последното от Мизес. Виж резюмето наАвстрийската методическа позиция от Ханс-Херман Хопе в Хопе-1995, както и най-новата иразяснителна статия на Смит-1996, стр. 179-192. 

според Австрийците, е абсолютно необходим за адекватна интерпретация на едно привидно несвързано множество от сложни исторически явления, от които се състои социалният свят, както и за очертаване на историята, насочена към миналото или за предсказване на събития в бъдещето  (типична мисия на предприемача) с минимална степен на съгласуваност, гаранции и шансове за успех. Вече е възможно да се разбере голямото значение, което Австрийците принципно отдават на историята като дисциплина, както и на собствените си усилия да я разграничат от икономическата теория, като същевременно я свържат с нея по подходящ начин.24

           Хайек нарича сциентизъм неоснователното прилагане в областта на социалната наука на методи, подходящи за естествените науки,. И така, в природата са налице константи и функционални отношения, които позволяват прилагането на математически език и извършването на количествени експерименти

в лабораторни условия. Но Австрийците смятат, че в икономиката, за разлика от света на физиката и естествените науки, не съществуват функционални отношения (а оттук и функции на търсенето, предлагането, разходи или други подобни).Нека си припомним, че в математиката, съгласно теорията на множествата, функцията е просто един-към-едно (биективно) съответствие между елементите на две множества, които се наричат "начално множество" и "крайно множество". Катосе вземат под внимание вродените творчески способности на човека, който непрекъснато генерира и открива нова информация във всяко едно конкретно обстоятелство, където действа предвид целите, които възнамерява да преследва исредствата за постигането им, с които счита, че разполага, става очевидно, че не е налице нито един от трите елемента, необходими за съществуването на функционална връзка: а) елементите на началното множество не са нито дадени, нито постоянни; б) елементите, които съставляват крайното множество, не са нито дадени, нито постоянни и в) и най-важното, не са дадени и съответствията между елементите на двете групи, тъй като те по-скоро варират непрекъснато в резултат на действието и творческите способности на човека. И така в нашата наука, според Австрийците, използването на функции налага в информацията да се въведе презумцията за постоянството, като радикално се елиминира главното действащо лице на целия социален процес - човекът, надарен с вродени творческипредприемачески способности. Голямата заслуга на Австрийците се състои в това,че успяват да демонстрират, че е напълно възможно да се създаде целия корпус на икономическата теория по пъта на логиката,25 без да е необходимо да се използват функции или да се въвеждат презумпции за постоянството, които са в противоречие с творческата природа на човека, единственото главно дестващо лице на всички социални процеси, изучавани от икономическата наука. Дори и най-известните неокласически икономисти е трябвало да признаят, че има важни икономически закони, които не могат да бъдат емпирично проверени (като теорията на еволюцията и естествения подбор).26

 24Благосклонно и безпристрастно обяснение на методическата  парадигма на Австрийците може да се намери в Колдуел-1994, стр. 117-138. Най-значимите произведения относно връзката между теорията и историята  са на Лудвиг фон Мизес, Мизес 1957г., и класическият труд на Хайек, Хайек-1979.25 За предпочитане е да се казва "праксеологично". Според Мизес, логиката може да се разграничи от праксеологията, защото  първата  е константа и aтемпорална, а втората включва време и креативност. Мизес-1996, с. 99-100,26 Виж Росен-1997, с. 139-152. 

Австрийците поставят специален акцент върху неспособността на емпиричните изследвания да движат развитието на икономическата теория. По същество, в най-добрия случай те предоставят някаква информация за някои аспекти на резултатите от обществените процеси, които протичат в действителност. Но не предоставят никаква информация за формалната структура на същите тези процеси,а именно тя е предметът на изследване на икономическата теория. С други думи, статистиката и емпиричните изследвания не може да осигурят никакви теоретични

знания (грешката на историците от Немската школа през 19 век се състояла именно в това и до голяма степен и се повтаря и до днес от икономистите от Неокласическата школа). Нещо повече, както Хайек правилно заяви в речта си приполучаване на Нобеловата награда, съвкупности, които могат да се измерват със статистически средства, често са лишени от теоретичен смисъл и обратното, много понятия с голямо теоретично значение не могат да бъдат измерени или разглеждани емпирично.27

Накратко, основните критики, които Австрийските икономисти отправят към Неокласиците, са следните: на първо място, те се концентрират изключително върху състояния на равновесие чрез един максимизиращ модел, който предполага, че участниците имат пълна информация относно целевите функции и техните ограничения; второ, често случайният избор на променливи и параметри за целевата функция и ограниченията по принцип включва най-очевидните от тях, а пропуска други, които, независимо от голямото си значение, по-трудно се поддават на емпиричен  анализ (морални ценности, обичаи и др.); трето, те се концентрират върху модели на равновесие, които разглеждат от позициите на математическия формализъм и по този начин скриват истинските причинно-следствени отношения; четвърто, те издигат до нивото на теоретичните изводи простите интерпретации на историческата ситуация, които, макар и релевантни в някои случаи, не може да се считат за универсално теоретично валидни, тъй катовключват само исторически обусловени знания. Горните съображения не означават,че всички заключения на неокласическия анализ, са погрешни. Напротив, много оттях вероятно са подходящи и валидни. Единственият въпрос, към който Австрийците искат да привлекат вниманието е, че няма гаранция за валидността на заключенията, направени от неокласическите икономисти, а валидните може спокойно да се извлекат от застъпвания от тях динамичен анализ.  Освен това този анализ има предимството, че позволява да бъдат изолирани погрешните теории (а и те не са малко), тъй като разкрива дефектите и грешките, които в момента се прикриват от емпиричния метод, основан на разработения от неокласическите икономисти модел на равновесие,. 3. Етапите на Мethodenstreit Още от основаването си през 1871 г. до днес Австрийската школа непрестанно усъвършенства своите методически позиции, с други думи, в продължение на многодълъг период от време и почти винаги водена от многобройните доктринални полемики, в които участвала. В същност може да се счита, че Methodenstreit, или полемиката за методите, тече от самото начало на Австрийската школа и до днес и е повлияла и продължава да влияе значително върху развитието на икономическата наука. По-долу ще разгледаме най-важните етапи в Methodenstreitна27Хайек-1989, стр. 3-7. 

Австрийската школа, през които  е преминала до момента. 3.1. Първи етап: Карл Менгер срещу Немската историческа школа28

              Няма съмнение, че Австрийската школа по икономика възниква през 1871г. с публикацията на Менгер "Принципи на икономиката". Най-оригиналната и важна отличителна идея в приноса на Менгер се състои в опита му да структурираикономиката въз основа на човека като творчески фактор и основно действащо лице във всички социални процеси, както и като отправна точка (субективизъм). Плодовете на тази концепция са двете най-значими идеи на Менгер. На първо място и за първи път в икономическата наука Менгер теоретизира върху основата на процес на действие, формирано от поредица от междинни етапи ("икономически блага от по-висш порядък"), което участникът предприема, изпълнява и се опитвада приключи до получаването на крайния или окончателен потребителски продукт ("икономически блага от първи порядък"). По-точно Менгер стига до извода, че "когато разполагаме с допълващи блага от конкретен по-висш порядък, първо трябва да ги трансформираме в блага от предходния по-нисш порядък, а след това поетапно в блага от последователно намаляващ по ред порядък, докато най-накрая се оформят като блага от първи порядък, които единствено могат да бъдатизползвани директно за задоволяване на нашите потребности. "29

 Вторият съществен принос на Менгер е неговата икономическа теория за появата на социалните институции. Той открива, че институциите са резултат от социаленпроцес, формиран от множество човешки действия и ръководен от редица индивиди (предприемачи), които  в конкретните за тях исторически време и място, са способни да разкрият пред останалите, че целите им се постигат по-лесно, ако възприемат определено, контролирано поведение. По този начин се задейства единдецентрализиран процес на опит и грешка, при който принципно преобладават формите на поведение, координиращи най-добре социалните несъответствия, така че посредством подсъзнателен социален процес на учене и имитиране лидерството,инициирано от най-творческите и успешни в действията си индивиди, се разширяваи бива последвано от останалите членове на обществото. По този начин контролираното поведение илиинституциите, върху които се крепи животът в обществото, възникват в икономическата сфера (пари), правната сфера (правила инравствено поведение) и лингвистиката.30

Фактът, че професорите от Немската историческа школа не само не разбирали неговия принос, но и го смятали за опасно предизвикателство към историцизма, със сигурност са породили голямо разочарование у Менгер. Всъщност, вместо да осъзнаят, че приносът на Менгер е теоретичната подкрепа, така необходима на еволюционната концепция за обществените процеси, те смятали абстрактния и теоретичен характер на анализа за несъвместим с проповядвания от тях тесен историцизъм. Това 28Макар че той не съвпада напълно с описанието ни на различните противоречия между Австрийците и неокласиците, би трябвало да се направи справка с обобщението на Лорънс А. Уайт, Уайт-1984.29 Виж особено заглавия 2, 3 и 4 от глава I на Менгер-1981, стр. 51-71. Цитатът в текста е на стр. 67, (курсивът е мой).

30 Най-яркото и кратко обяснение на теорията на Менгер може да се намери в статията му, публикувана на английски език: Менгер-1892 г., стр. 239-255. Тази статия бе наскоро преиздадена от Израел М. Кирцнер в Кирцнер-1994, стр.91-106, особено стр. 98-99.

било началото на първата и може би най-известната полемика, в която са били въвлечени Австрийците - Methodenstreit (полемика I), ангажирала интелектуалната енергия на Менгер за няколко десетилетия.31

Един от най-важните вторични продукти на Methodenstreit се оказала зараждащатасе у Менгер формулировка на подходяща за икономическата наука методика. Тя се състои от серия теории, представляващи "формата" (в аристотеловия смисъл), която изразява същността на икономическите явления и се открива посредством процес на вътрешен размисъл (интроспекция) в хода на логически процес, основанна дедуктивни разсъждения. Историята съпровожда теорията и е съставена от емпиричните факти, които формират "материята" (в аристотеловия смисъл). Няма теории, които да могат да бъдат извлечени директно от историята, но, от друга страна, тя има нужда от предварителна теория, за да се интерпретира по подходящ начин. По този път Менгер създадава основите на бъдещата традиционна методика на Австрийската школа.32

Някои последни изследвания показват как Менгер всъщност чрез Сей просто възобновява една много по-стара традиция на мисълта, прекъсната именно поради негативното влияние на Адам Смит и Английската класическа школа. Тук имам предвид континенталната католическа традиция, която на светска основа вече била изградила всички основни елементи от парадигмата на Австрийската школа. Следователно, по отношение на спонтанната поява на институциите, ние можем, както разкрива Бруно Леони, да се върнем чак до правната традиция на римляните,33 на испанските схоластици 34 като Хуан де Луго и Хуан де Салас,35 и френските теоретици Балесба през 1692, маркиз Д'Aржансон31 Терминът "историцизъм" има най-малко три различни значения. Първото от тях, идентифицирано с Историческата школа по право (Савини, Бърк) и в противовес с картезианския рационализъм, е значението, защитавано от Австрийската школа в нейния теоретичен анализ на институциите. Второто значение е в съзвучие с Историческата школа по икономика на немските професори от 19-ти век и американските институционалисти от 20 век. Те отричат възможността за съществуване на защитаваната от Менгер и Австрийски икономисти универсално валидна абстрактна икономическа теория,. Третият вид историцизъм се съдържа в основата на методическия позитивизъм или сциентизма, който се опитва да използва емпиричното наблюдение (историята), за да утвърди  или фалшифицира  теории, което, според Хайек, е само още една проява на толкова критикувания от Австрийците картезиански рационализъм,. Виж Кубеду-1993 г., стр. 29-30.32 Относно Сей като предвестник на Австрийския метод, виж по-конкретно Ротбард-1995b,том. II, стр. 12-18.33Леони-1991, стp. 88.34Между другото, последните изследователи на приноса на испанските схоластици към икономическата теория включват: Ротбард, 1976, стр. 52-74; и Ротбард-1995a, том I, глава 4, стр. 97-133; Белтран-1996, стр. 234-254, Грис-Хъчинсън-1952 и Moс/Райън-1993; Шафуен-1986; и

Уерта де Сото-1996, стр. 59-81. Интелектуалното влияние на испанските теоретици от Школата на Саламанка върху Австрийската школа обаче не е чисто съвпадение, или просто каприз на историята. То се дължи на близките исторически, политически и културни отношения, които възникват между Испания и Австрия в следствие на управлението на Карлос V и брат му Фернандо I, и продължават в разстояние на няколко века. Нещо повече, Италия също изиграва важна роля в тези  отношения, действайки като истински културен, икономически и финансов мост между двете най-отдалечени точки на империята (Испания и Виена). В това отношение да се види книгата на Жан Беренгуер, Беренгуер-1990.35Първият, търсейки смисъла на равновесната цена, достига до заключението, че тя зависи от толкова голям брой конкретните обстоятелства, че само Бог е в състояние да я знае ("Pretium iustum mathematicum licet soli DEU notum", Disputationes де Iustitia et Iure Sumptibus Petri Prost, Лион 1643, том II, D.26, S.4, N.40, стр. 312). и Хуан де Салас, който заявява във връзка с възможностите да се знае конкретна информация за пазара, че е толкова сложно, "quas exacte comprehendere et ponderare Dei est nonз hominum "(Commentarii in Secundam Secundae D. Тhomas deContractibus, Sumptibus Horatij Lardon, Лион 1617, IV, № 6, стр. 9).

през 1751 г. и преди всичко Tюрго, които много преди Адам Смит, вече били формулирали безсистемния характер на знанията, обхванати от социалните институции, разбирани като спонтанни заповеди. Така, през 1759 г., Tюрго стигадо извода, че "няма нужда да се доказва, че всеки отделен индивид единствен може да прецени компетентно как най-изгодно да използва земите си и труда си. Той единствен разполага с конкретното знание, без което и най-просветеният човек може само сляпо да привежда доводи. Учи се от многократните си опити, отуспехите си, от загубите си, и придобива усет към конкретното знание, което е много по-полезно от теоретичните знания на безразличния наблюдател, тъй като се стимулира от нуждата". Освен това Тюрго споменава и "пълната невъзможност да се администрират посредством неизменни правила и непрекъснат надзор многобройни транзакции, които само поради необятността си не може да бъдат напълно опознати, и които, освен това, са непрекъснато зависими от многобройни, непрекъснато променящи се, неуправляеми, дори непредвидими обстоятелства".36 И субективната теория на стойността е разработена от испанските схоластици през l6 век, по-конкретно от Диего де Коварубиас и Лейва.37 Луис Саравия де ла Кале е първият сред тях, който категорично заявява,че цените определят разходите, а не обратното. Испанските схоластици също прилагат тази субективистка концепция към теорията на парите (Aспилкуета Наваро и Луис де Молина), като и те включват разработената преди това от Сан Бернардино от Сиена и Сант'Aнтонио от Флоренция концепция за предприемача, която в последствие се превръща в център на изследванията на Кантилон, Tюрго иСей.Цялата тази традиция е прекъсната от негативните последици от Протестантската реформа, което до известна степен обяснява регресията, загатната от Адам Смит и наскоро обобщена от Лийланд Б. Йегър в неговия "Отзив" за посмъртната книга на Ротбард за историята на икономическата мисъл със следните думи: "Смит отхвърля предишни изследвания за субективната стойност, предприемачеството и акцента върху реални пазари и ценообразуване и заменя всичко това с трудовата

теория на стойността и доминиращия фокус върху неизменното дългосрочно естествено равновесие на цените - един свят, където няма място за предприемачеството. С подкрепата си за забраната на лихварството и с разделянето на професиите на производителни и непроизводителни той смесва калвинизма с икономиката. Освен това, с многобройните си безсмислици  и квалификации то се отдръпва от laissez-faire на няколко френски и италиански икономисти от осемнадесети век. Трудовете му са несистематични и раздирани от противоречия ".38

36 Ротбард-1995a, том I, стp. 268, 369, 387 и 388.37 Становището на Коварубиас за парите с е цитира от Карл Менгер на стр. 157 от първото немско издание на неговите Grundsätze, Менгер-1871 (стр. 317 от английското издание, публикувано от New York University Press през 1981).38 Йегър-1995. Аз не разбирам как някой, който е прочел задълбочено двата тома на Ротбард, може да продължава да застъпва  тезата, че Адам Смит е бил предшественик на Австрийската школа.Освен това, ако Ротбард е прав, ще има важни аргументи в  защита на тезата, че Австрийската школа води началото си от Испанска школа и че немските предшественици на Менгер не са повлияни от Смит, а по-скоро от католическата субективистка традиция, която възприемат от Жан-Батист Сей  чрез Хуфеланд и други. 

3.2. Втори етап: Бьом-Баверк срещу Джон Бейтс Кларк (а също и срещу Маршал и Маркс) Водещият участник във втория етап на Methodenstreit на Астрийската школа е Бьом-Баверк. Този втори кръг се материализира в една изключително важна за нашите цели полемика (полемиката с Джон Бейтс Кларк- полемика II-) и дебатите от второстепенно значение с Маршал (полемика III) и Маркс (полемика IV).Джон Бейтс Кларк радикално се противопоставя на динамичната концепция за действието, въведена от Менгер и, преди всичко, на менгеровата концепция за действието, което се формира от поредица от последователни етапи. В резултат на това, Кларк смята капитала за хомогенен фонд, който се самовъзпроизвежда, така че производството {т.е. човешкото действие) е мигновено и не включва времето. Тезата на Кларк е абсолютно необходима, за да се оправдае заключението му, че лихвеният процент се определя от пределната производителност на капитала. Това не само налага последният да се счита за фонд, който мигновено се самовъзпроизвежда, но също така и наличието на идеално регулирана статична среда (в равновесие), както и определяне на стойността на средствата за производство спрямо историческата  цена на производството им. Самият Кларк изрично признава, че тезата му има смисъл единствено в идеално регулирана статична среда в равновесие, като заявява, че "при динамично състояние на обществото ... е необходимо време преди благата дастанат готови за консумация и в този времеви отрязък се налага собствениците да чакат за бъдещите си продукти. След като веднъж се установи серията от блага в различните етапи на развитие, се разкрива нормалното действие на капитала".39 Бьом-Баверк критикува тезата на Кларк,40 като я нарича мистичнаимитологична и изтъква, че тя представлява не само радикална атака срещу динамичната концепция на Менгер, а и окончателно утвърждаване на

статичната парадигма на равновесието в света на икономиката. По мнението на Бьом-Баверк, което впоследствие е било потвърдено от фактите, това ще има много сериозни последици за бъдещото развитие на икономиката. Впоследствие неокласическите автори след Кларк, отново осъзнават, че съхраняването на цялата им теоретична постройка, налага да се премахне въведената от Менгер динамичната концепция за действието, състояща се от серия от времеви етапа. Това се случва, например, на основателя на  Чикагската школа, Франк Х. Найт, който през тридесетте години възпроизвежда съвместно с Хайек и Maчлъп разразилата се в края на 19-ти век полемика39 Кларк-1893, стp. 312.40 Бьом-Баверк- 1895 г., стр. 113-131, възпроизведена на стр. 131-143 на Кирцнер-1994. Нещо повече, изключително далновидно Бьом-Баверк подчертава, че ако възтържествуватстатичните възгледи на Кларк, отново ще се появят опроверганите от по-ранните икономисти доктрини за недостатъчното потребление, както всъщност става с кейнсианството, което произлиза от неокласическия Маршал : "Когато човек се поддаде на професор Кларк и приеме такава трактовка на въпроса, то твърдението, че капиталът не се консумира, се явява като още една неточна, блестяща метафора, която изобщо не трябва да се възприема буквално. Този, който я възприеме буквално, изпада в тотална грешка, която всъщност науката вече веднъж е допускала. Тук имам предвид познатата и по едно време широко разпространявана доктрина, че икономията е социално зло, а класата на прахосниците - полезен фактор в социалната икономика, защото спестеното не се харчи и така производителите не могат да  намерят  пазар ". Пак там, стр. 137. между Кларк и Бьом-Баверк.41 Влиянието на Кларк е много негативно за по-нататъшното развитие на икономическата мисъл, защото той се изправя срещу американските институционаристи, с което привидно признава правотата на Австрийците в полемика им с Немската историческа школа. Ав действителност неговата защита на парадигмата на равновесието и фронтална му атака срещу динамичната концепция на Менгер за действието означава, че руслото на нашата наука се отклонява в посока, коренно противоположна на пътя,очертан от Австрийците. Извън полемиката с Кларк (която ще наричаме полемика II, за да я разграничим от полемика I между Менгер и историците), Бьом-Баверк участва и в още две полемики - едната с Маркс и другата с Маршал, които също отразяват различни аспекти на Австрийската школа. С Маркс – въз основа на факта, че последният неотчита субективността на времевотопредпочитание, която елиминира потенциала намарксисткия анализ на принадената стойност или експлоатацията.42 С Маршал - защото той се опитва да реабилитира Рикардо, поне що се отнася до предлагането, като защитава идеята, че то се определя преди всичко от съображения, свързани с историческата цена на производство и е невъзможно да включи Австрийската концепция за субективната стойност на възможността с всичките й изводи.43

 3.3. Трети етап: Мизес, Хайек и Майер срещу социализма, Кейнс и Неокласиците Третият етап на методическите противоречия на Австрийците започва с третото поколение икономисти от Австрийската школа начело с Мизес. Най-важната

полемика в този период е инициирана от Мизес и се отнася дотеоретичната невъзможност на социализма (полемика V). Всъщност, за Мизес теорема за теоретичната невъзможност на социализма е непосредствена последица от разработената от Австрийците субективистка и динамична концепция. В действителност, ако източникът на всички потребности, оценки и знания, се намира в творческия 41 Найт, например, счита теорията на Менгер за икономическите блага от първи  и по-висш порядък(концепцията за поетапното човешко действие) за едно от по-маловажните му  икономически постижения. Виж написания от него  "Пролог" за първото английско издание на Dingwall/Hoselitz-1950. Сред  по-важните статии в рамките на полемиката с Чикагската школа са статията на Фриц Maчлъп Maчлъп-1935 г., включена в Kирцнер-1994, том II, стр. 275-315; и Хайек-1936, стр. 199-228.42 Бьом-Баверк-1959, том I, стр. 241-321, и Бьом-Баверк 1962 г., стр. 201-302.43Виж Бьом-Баверк-1959, том Ill, глава.VIII, стр. 97-115; и Бьом -Баверк 1962, по-конкретно "Основният стандарт на стойността", стр. 303-370. Субективната концепция за стойността на възможността първоначално е била разработена от Фридрих фон Визер през 1876 година. (Виж статията му  "За  взаимоотношението между разходи и стойност", глава 8 от том. I от Kирцнер-1994, стр. 207-234). Мизес доказва, обаче, че Визер е привърженикът на Австрийската школа, който стои най-близо до неокласическата парадигма на Лозанската школа: "Визер не е творчески мислител и като цяло е по-скоро вреден, отколкото полезен. Той вдействителност никога не разбира същността на идеята за субективизма в Австрийската школа на мисълта и това ограничение го води към много злополучни грешки. Неговата теория за импутацията е несъстоятелна. Неговите идеи за изчисляване на стойността дават основание за заключението, че той не може да се нарече привърженик на Австрийската школа,а по-скоропривърженик  на Лозанската школа (Леон Валрас и др. и идеята за икономическото равновесие) ". Мизес-1978 г., стр. 36.        предприемачески потенциал на човека, то всяка система, която, подобно на социализма, се основава на използването на насилствена принуда срещу свободното човешко действие, ще попречи на създаването и предаването на информацията, необходима за координиране на обществото. Нещо повече, Мизес е напълно наясно, че ако неокласическите икономисти не са в състояние да разберат теоремата за невъзможността на социализма, то това се дължи на факта,че те не са били в състояние да приемат Австрийската субективистка и динамичнаконцепция. Всъщност, за Мизес "илюзията, че рационален ред на икономическо управление е възможен в общество, основано на обществена собственост върху средствата за производство, дължи съществуването си на теорията за стойността на класическите икономисти и упорития недостатък на мнозина съвременни

икономисти да не могат да обмислят последователно крайните следствия от фундаменталната теорема на субективистката на теория, .... Всъщност именно грешките на тези школи правят така, че социалистическите идеи да процъфтяват".44 Така, като пример, ние отново може да споменем основателя на Чикагската школа Франк Х. Найт, който дори заявява, че "социализмът е политически проблем, който следва да бъде обсъждан в контекста на социалната иполитическа психология и икономическата теория почти няма какво да каже за него ".45 И, всъщност, дори и днеснеокласическите икономисти все още не разбират дълбоките теоретични основания за невъзможността на социализма и най-много да се опитат да обяснят падането му a posteriori или като прибягват до "грешката", допускана в тълкуването на статистическите данни, която произтича от реалните социалистически системи и се приема от "гилдията" с недостатъчно критичен дух, или като си служат с довода, че ролята, на "стимулите" в икономическия живот е била оценена незадоволително.46 За щастие, бившите социалистически икономисти виждат фактите по-добре от неокласическите си колеги на запад и осъзнават, че Оскар Ланге и останалите неокласически социалисти, "никога не успяват да отговорят на Австрийското предизвикателство".47 Все пак е обнадеждаващо да се спомене как наскоро един неокласически автор от ранга на Джоузеф Е. Стиглиц най-накрая признава, че "стандартните неокласически модели са отчасти виновни за катастрофалната ситуация, в която се озовават толкова много страни от Източна Европа. Налице са силни аргументи в подкрепа на тезата, че идеите за икономиката доведоха половината от населението на света до нечувано страдание ".48

Полемиката с макроикономистите, особено срещу Кейнс и теоретиците от Кеймбридж(полемика VI), която от Австрийската страна основно се води от Хайек, също естествено произтича от противопоставянето на концепции, застъпвани от извършвания изключително от гледна точка на макроикономическите съвкупности анализ, на  разработената от Австрийците динамичната концепция за44Mизес-1996,стр. 206.45 Найт-1938, стp. 267-268.46 Това са единствените обяснения, които, например, са споменати от Гари Бекер в неговато "Президентско обръщение"на регионалната среща на обществото Мон Пелерин в Прага, Чехословакия, от 3-6 ноември 1991 г. под общото название "В търсене на прехода към свободно дбщество ".47Брус/Ласки-1985, стр. 60. И самият Робърт И. Хайлбронер стига до заключението, че: "Мизес е прав: социализъм е голямата трагедия на този век". Вижте статиите му Хайлбронер -1990a, стр. 1097-1110; Хайлбронер -1989, стp. 90-91, и Хайлбронер -1990b, стp. 91-100 (по-конкретно стp. 98).48 Стиглиц-1994, стp. ix-xii.пазара. Естествено, че тук не можем да разглеждаме конкретното развитие на цялата тази полемика,49 но в таблицата на следващата страница е представено резюме на различните отличителни аспекти, които съществуват между Австрийскатаи Неокласическа школа (включващо, за нашите цели, монетаристите, кейнсианците и всичките им различни наследници) по отношение на макроикономиката.50

 

Тези теоретични дискусии, които протичат предимно в периода между двете световни войни, най-накрая убеждават Австрийците, че предполагаемата им победа

в първия етап на Methodenstreit с Немската историческата школа е била пирова, или дори строго номинална, подобно на случая с теоретиците от Валутната школа със закона на Пийл през 1844 година. Следователно, както казва Kирцнер, един от най-важните вторични продукти на спора за невъзможността на социализма е, че той принуждава Австрийците да усъвършенстват още повече методическата си позиция, да осъзнаят дълбоките й последствия и, преди всичко, да прозрат напълно методическата бездна, която ги разделя от Неокласиците.51 По този начин, малко по малко, Австрийските икономисти започват втора версия на Methodenstreit, този път срещу появата на неокласическата парадигма, както и предефиниране на методическите си позиции, изложени основно в трудовете на Мизес, Maйер и Хайек, публикувани през тридесетте, четиридесетте и петдесетте години (полемика VII). Така Мизес конкретизира и утвърждава методиката, противопоставяща се на използването на математиката в икономиката, както и на позитивизма в различните методически произведения, обобщени в първата част на "Човешкото действие". В едно обширно произведение, на което все още не е отговорено, Ханс Майер отправя опустошителна критика към функционалния и математически анализ на неокласическата теория на цените. Благодарение на Израел М. Kирцнер статията на Майер е едва наскоро публикувана на английскипод заглавие "Познавателната стойност на функционалните теории за цената: критични и позитивни изследвания на ценовия проблем".52 И накрая, Хайек обобщава и формулира своите методически критики на емпиризма, водещ началото си от Сен Симон, както и на тесния утилитаризъм на неокласическия анализ на възвръщаемостта от направените разходи в книгата си "Контрареволюцията на науката", публикувана през 1952 г..53 За съжаление, на следващата година е публикувана творбата на Милтън Фридман "Есета по позитивистка икономика", която добива изключителнапопулярност и по този начин дава силен тласък на използването на позитивистката методика в нашата наука. Въпреки че в гореспоменатата творба, Хайек до голяма степен предусеща, отговаря и критикуванай-важните положения от излязлата почти едновременно книга на Фридман, той по-късно казва, че "едно от нещата, които често съм заявявал публично, е, че едно от нещата, за които съжалявам най- 49Виж, например, Хайек-1995.50 Настоящата таблица е леко коригирана и разширена версия на таблицата, включена в Хайек-1976 г., стр. 47-49; виж също така  и Скузен-1990, стр. 370.51 Независимо от това, този процес отнема известно време, а това обяснява сентенцията на Фриц Maчлъп, според която "истинският триумф на Австрийската школа се състои в това, че нейният принос се е вписал в икономическото русло до такава степен, че никой не я възприема повече като Австрийска "Изненадващо, Мизес сам е казал нещо подобно през 1932 година. Израел Kирцнер, "Въведение" до том I на Kирцнер-1994, стр.. XVI по-нататък.52Майер-1994, Vol. II, стр. 55-168. Разширена версия на оригиналната статия е публикувана наиталиански няколко години по-късно: Майер-1937, стр. 645-799.53 Хайек-1952a.54 Фридман-1953. 

много, е, че не съм се върнал към критика на трактата на Кейнс "Обща теория", но това важи в същата степен и за "Есета по позитивистка икономика" на Милтън Фридман, което в известен смисъл е доста опасна книга".55

 3.4. Четвърти етап: неоавстрийците срещу основното течение и методическия нихилизъм Последният етап на методическата дискусия протича през последните двадесет и пет години. След като потвърждават как неокласическите модели (на общото равновесие) са били използвани за обосновката на теоретичната възможност за социализма, Австрийските икономисти вече са се убедили в правотата на позицията си. Нещо повече, много позитивистки настроени неокласически теоретици вярвали, че в крайна сметка единствено емпиричните съображения можели да наклонят окончателно везните в полза на капиталистическата или на социалистическата икономическа система,56 като напълно пренебрегвали всички предходни теоретични учения на Австрийската школа, които демонстрират невъзможността на социализма и излишно осъдили голяма част от човечеството на огромно страдание за десетилетия наред през този век. За Австрийците, особено отговорни за това страдание били не само голяма част от привържениците на Неокласическата школа, защото пренебрегвали съдържанието на австрийския анализза невъзможността на социализма, но и позитивизмът, който продължава да влияе върху нашата наука и който проповядва, че единствено опитът, независимо от каквато и да било теория, е в състояние да докаже шансовете за оцеляване на всяка една социална система.Следователно, няма нищо чудно в забележителното възраждане на Австрийската школа през последните двадесет и пет години, нито пък в усилията, които нейните членове полагат за привеждане на най-важните постижения на нашата дисциплина в съответствие със субективистката методика и лансирания от Менгер динамичен подход, като я пречистват от грешките, които позитивистката парадигма на равновесието подмолно внася в корпуса й. Нещо повече, нарастването на рафиниранияметодически нихилизъм, който възниква от времето научението на Карл55Хайек-1994, стр.. 145. Другаде Хайек изяснява още по-задълбочено методическите си  различия с Фридман и неокласиците по следния начин: "Фридман е заклет позитивист, който вярва, че научният аргумент не трябва да съдържа нищо друго освен емпирично доказани твърдения. Моят аргумент е, че след като знаем толкова много подробности за икономиката, задачата ни  е да сложим познанията си в ред. Едва ли ни е необходима нова информация. Голямото ни затруднение идва в момента, когато трябва  да систематизираме това, което вече знаем. Ние не помъдряваме много от статистическата информация -само получаваме  информация законкретната ситуация в момента. Но в теоретичен план не мисля, че статистическите изследвания ни водят някъде ... между монетаризма на Милтън и кейнсианството има повече допирни точки, отколкото между мен и едното или другото течение... Чикагската школа мисли основно в "макроикономически" план. Привържениците й се опитват да анализират от гледна точка на съвкупности и средни стойности, общо количество пари, общо ценово ниво, общата заетост, всички тези статистически величини ... Да вземем "количествената теория"на Фридмън,  преди четиридесет години написах, че имам силни възражения срещу количествената теория, защото тя е един много груб подход, който пропуска много неща -

съжалявам, че човек с ерудицията на Милтън Фридман не го използва като първи подход, а го смята за всеобхватния подход. Ето защо, в крайна сметка нашите различия произлизат наистина от методиката ". Виж Pool/Postrel-1993, стр. 129-130.56 Ето защо Джордж Стиглер счита, че двете страни в дебата за социализма се провалят, когато оценяват високо "емпиричните" последици от съответните си позиции, тъй като само "емпиричните доказателства" можели да разрешат различията, които съществуват между защитниците на капитализма и на социализма . Вижте книгата му Стиглер-1975, стр. 1-13 и критичния коментар на позицията му, представен от Норман П. Бари, Бари-1984, стр. 573-592.Попър, дава повод за нова полемика (полемика VIII), която този път се води дори в рамките на самата Австрийска школа. Триумфът на методическия плурализъмвъзниква, в началото, в полза на Австрийците, тъй като техният метод, почти захвърлен в забвение от голяма част от научната общност, отново започва да бъде "уважаван" (като останалите). Независимо от това, много Австрийци най-сетне разбират, че нагласата да се "приема всичко" в сферата на методиката, станала толкова на мода днес, коренно противоречи на критериите за методическастриктност и изследователската програма за научната истина, които Австрийците традиционно са защитавали. Това обяснява неотдавнашната реакция на много Австрийски икономисти срещу нихилизма и методическия плурализъм, породени от херменевтичната пост-модернистка позиция на разни автори, които, подобно на наДиърдри MакКлоcки и Дон Лавоа, вярват, че научната истина зависи до голяма степен от културния контекст, в който тече спорът между водещите участници. Израел Kирцнер57 и Ханс-Херман Хопе58 дори споменават факта, че навлизането на херменевтиката в икономическата методика означава, в известен смисъл, възкресение на старите грешки на Немската историческа школа, тъй като това поставя критериите за научната истина в зависимост от условни външни ситуации. 4. Отговори на някои критики и коментари Сега ще отговорим на някои от обичайните критични коментари по отношение на Австрийската парадигма, тъй като ги смятаме за неоснователни поради причините,които ще посочим. Най-честите критики срещу Австрийците са както следва: 4.1 Двата подхода (Австрийският и Неокласическият), не се изключват взаимно, апо-скоро се допълват Това е тезата на много неокласически автори, желаещи да отстояват  еклектична позиция, която да не влиза в открит конфликт с Австрийската школа. Все пак Австрийците по принцип смятат тази теза просто за жалко следствие от типичния за методическия плурализъм нихилизъм, според който всеки метод е приемлив и единственият проблем на икономическата наука е да се избере най-подходящият метод за всеки конкретен проблем. Ние считаме тази теза едва ли не за опит да се имунизира неокласическата парадигма срещу мощните критични аргументи, повдигнати срещу нея от Австрийската методика. Тезата за съвместимостта би имала смисъл, ако неокласическият метод (базиращ се на равновесие, постоянствона предпочитанията и тясната концепция за рационалност) съответстваше на реалния начин, по който постъпват човешките същества, а не обезсилваше до

голяма степен теоретичния анализ, както смятат Австрийците. Това е причината за огромното значение на преформулирането на неокласическите теоретични заключения с помощта на субективистката и динамичната методика на Австрийците, за да се види кои от тях продължават да са валидни и кои трябва да се отхвърлят поради теоретични дефекти. От Австрийска гледна точка Неокласическият метод е изначално сбъркан и, следователно,57 Виж Kирцнер-1994b, стр.. 328.58 Хопе-1995, стр.. 54. А също и Ротбард-1989, стр. 45-59, и Ротбард-1996, стр. 173-178.   създава сериозни рискове и опасности за анализатора, защото принципно го отклонява от истината.59

И накрая, би трябвало да се отбележи, че според теорията на Хайек за йерархията на спонтанните редове, в зависимост от степента на тяхната сложност, даден ред може да обясни, да включи и да отчете относително по-прости редове. Но това, което не можем да си представим, е, че един сравнително прост ред може да включи и да отчете други, които се състоят от по-сложна система от категории.60

 Ако това прозрение на Хайек се приложи в областта на методиката, то тогава може да си представим, че сравнително по-богатият, по-сложният и по-реалистичен Австрийски подход може да обхване и да включи Неокласическия подход и това ще важи най-малко за сравнително редките случаи, когато хората избират да се държат по по-реактивния и тясно максимизиращ начин, отстояван отНеокласиците. Но това, което не може да проумеем е как да включим в неокласическата парадигма човешките реалности от рода на творческото предприемачество, които далеч надхвърлят концептуална схема на неокласическитекатегории. Опитът насила да се вкарат изучаваните от Австрийците субективни човешки реалности в рамките на неокласическата усмирителна риза неизбежно водиили до тромавото им охарактеризиране или до здравословния провал на неокласическия подход, предизвикан от по-сложната, по-богатата и по-експликативната концептуална схема на Австрийската гледна точка. 4.2 Австрийците не би трябвало да критикуват Неокласиците, че използват опростени постановки, които помагат да се разбере реалността В отговор на този толкова често използван аргумент Австрийските икономисти заявяват, че е едно да се опрости една постановка, а съвсем друго - тя да се направи напълно нереална. Всъщност Австрийците не възразяват срещу опростенитепостановки на Неокласиците, а срещу тяхното несъответствие с емпиричната реалност на начина, по който се разкрива и действа човешкото същество (динамично и творчески). Следователно, именно съществената нереалност (а не опростяването) на неокласическите постановки по принцип застрашават, от Австрийска гледна точка, валидността на теоретичните заключения, до които те вярват, че стигат при различните проблеми на приложната икономика - предмет натехните изследвания.

 4.3 Австрийците търпят неуспех при формализиране на теоретичните си предложения Това е, например, единственият аргумент срещу Австрийската школа, който Стиглиц излага в последния си критичен трактат за 59Поради същата причина не е приемлива и тезата на Бари Смит (Смит-1994, стр. 330-331), според която Австрийската методика би била подходяща за полагане на принципните основи на дисциплината, а неокласическият емпиризъм да поеме преди всичко проблемите на приложната икономика. Отново, подходът на Бари Смит би бил правилен, ако сциентисткатаметодика на неокласиците по принцип не прикриваше проблемите от реален интерес чрез генериране на дефекти в теоретичния анализ, които влияят до голяма степен на валидността на неговите заключения. 60 Хайек-1952b, стр. 184-194.моделите на общото равновесие.61 Ние вече обяснихме причините, поради които ощеот самото начало болшинството Австрийски икономисти са много недоверчиви към използването на математически език в нашата наука. За Австрийските икономисти използването на математическия формализъм е по-скоро порок, отколкото добродетел, тъй като се състои от символичен език, изграден в съответствие с изискванията на света на естествените и инженерните науки и логиката, откъдетовидимо отсъстват субективното време и предприемаческата креативност. Поради това той по принцип игнорира най-съществените характеристики на човека - главният участник в социалните процеси, които икономистите трябва да изучават.Така, например, Парето сам разкрива този сериозен недостатък на математическияформализъм, като признава, че никъде в анализите си не отчита действителния участник в социалния процес (човека) и че, за целите на неговия математически анализ на икономиката, "индивидът може да изчезне, стига да ни остави снимка на вкусовете си".62 В същата грешка изпада и Шумпетер, когато заявява, че " само трябва да "се осведомиш" от отделните индивиди за функциите на стойносттана потребителските стоки и така получаваш всичко останало".63

 Във всеки случай, все още предстои отговорът на математиците (ако въобще могатда дадат такъв) на предизвикателството да се формулира и разработи една цяла нова "математика", която да включва и позволява анализ на творческия капацитетна човека с всичките му последствия, като по този начин не се прибягва до постановките за константност, принадлежащи на света на физиката и движеща силав основата на всички известни до момента математически езици. По наше мнение, обаче, идеалният научен език за включване на този творчески капацитет е именноезикът,  спонтанно създаден от човешките същества в предприемаческото им ежедневие, който се материализира в различни словесни езици и форми на речта, преобладаващи днес по света. 4.4    Австрийците извършват много малко емпирични действия Това е най-честата критика на емпириците към Австрийците. Въпреки че Австрийците отдават изключително значение на ролята на историята, те

признават, че сферата на тяхната научна дейност - теорията, която е необходимода се знае, преди да се приложи към реалността или илюстрира с исторически факти - е много различна. От своя страна Австрийците смятат, че е налице прекомерно количество от емпирични трудове и относителна липса на теоретични изследвания, които ни дават възможност да разберем и интерпретираме това, което наистина се случва. Освен това, методическите постановки на Неокласическата школа 61 Стиглиц дори озаглавява един от разделите на книгата си "Хайек срещу Стиглиц", Стиглиц-1994, стр. 24-26. За съжаление, той се опитва да реконструира неокласическате модели с помощта на статична методика, основана на равновесие и формализиран език, като не успява, от гледна точка на Австрийците, да избегне методическите грешки на същите модели, както самият той критикува. Виж Съливан-1996, стр. 183-189.62 Парето-1971, стр. 120. Парето се позовава специално на инструмента на кривите на безразличие – предпочитание, чието използване, по наше мнение, е много негативно за икономическата наука, тъй като той не признава причинно-следствения и несинхронен характер на всички човешки действия, не отчита факта, че единствено човекът разглежда комбинациите, считани за най-подходящи за всяка конкретна цел {безразличието не предполага някакво човешко действие) и не отразява адекватно най-универсалния  и релевантен феномен на допълващия характер на благата. 63 Виж Шумпетер-1908, стр. 227. Най-известната критика на научната книга на Шумпетер е написана от Фридрих фон Визер, Визер-1994a, стр. 285-303.   (равновесие, максимизиране и константност на предпочитанията), макар и на пръв поглед да улесняват емпиричните проучвания и "проверката" на някои теории, често прикриват правилните теоретични отношения и, следователно, може да предизвикат сериозни теоретични грешки и погрешно тълкуване на това, което наистина се случва в даден момент или при някое историческо обстоятелство.     4.5 Австрийците отхвърлят прогнозирането в икономическата сфера Вече видяхме, че Австрийските теоретици са много резервирани и предпазливи по отношение на възможностите за съставяне на научни прогнози за това, което предстои в икономическата и социалната сфера. Те по-скоро имат за цел да изградят схема или арсенал от теоретични понятия и закони, които да позволяватинтерпретирането на реалността и да помагат на хората (предприемачите) да действат с по-големи шансове за успех. Въпреки че "прогнозите" на Австрийците са само качествени и изградени от теоретична гледна точка, те водят до парадокса, че на практика, тъй като постановките на техния анализ са много по-реалистични (динамични и предприемаческо-творчески процеси), техните изводи и теории значително увеличат шансовете за по-успешни прогнози в областта на човешкото действие в сравнение с възможностите на Неокласическа школа.64

                  4.6 Австрийците не разполагат с емпирични критерии за  валидиране на теориите си

 Според тази критика, често отправяна от емпириците, страдащи от комплекса на Св. Апостол Тома "няма да повярвам, докато не Го видя", само емпиричната реалност може със сигурност да определи кои теории са правилни или не. Както видяхме, тази гледна точка пренебрегва факта, че емпиричното "доказателство " в областта на икономиката никога не е безспорно, тъй като се отнася до сложни исторически явления, които не подлежат на лабораторни експерименти, където съответните явления се изолират, а всички аспекти с потенциално влияние се оставят постоянни. С други думи, икономическите закони са винаги закони ceteris paribus, но в действителност другите елементи никога не остават равни. Според Австрийците, валидирането на теории е напълно възможно чрез постоянното отстраняване на дефекти във веригата на логико-дедуктивното мислене на различните теории и с особена предпазливост в момента,  когато те се прилагат към действителността и се налага да се прецени дали съдържащите се в тях постановки са налице или не в  64 Два примера за това, което казваме, са "прогнозата" за краха на реалния социализъм, която е заложена в Австрийския анализ на невъзможността на социализма и прогнозата на Австрийците за Голямата депресия от 1929 г. Нито едно от тези много значими исторически събития не беше прогнозирано от неокласическите икономисти. В този смисъл, виж Скузен-1993, стр. 247-328. Робинс-1931, стр. XII, се позовава на прогнозата на Мизес и Хайек за безпощадното настъпване на Голямата депресия в резултат на паричните и кредитните ексцесии през двадесетте години, която се появява изрично в статия от Хайек, публикувана през 1929 г. в аналите на Monatsberichte des Osterreichischen Instituts fur Konjunkturforschung. Тази Австрийски прогноза е в разрез с оптимизма на много Неокласици (Кейнс и монетаристите като Фишер), които, дори няколко месеца преди Кризата, не престават да твърдят публично, че икономическият бум на на двадесетте и характерният за него висок борсов индекс ще продължат за неопределено време.  конкретния исторически случай - предмет на анализа. Като се има предвид еднородната логическа структура на човешкия ум, този непрекъснат процес на валидиране, предлаган от Австрийците, е повече от достатъчен за постигане на съгласие между различните научни труженици. Още повече, че независимо от външните признаци, това съгласие обикновено по-трудно се постига по отношение на емпиричните явления, които, предвид сложния им характер, винаги са обект нанай-разнопосочни тълкувания.  4.7. Обвинението в догматизъм До голяма степен благодарение на забележителното възраждане на Австрийската школа и на факта, че е по-разбираемо за икономическата професия, това обвинение за щастие се повдига все по-рядко. Независимо от това, в миналото много Неокласически икономисти се поддавали на лесното изкушение глобално да дискредитират цялата Австрийска парадигма и да я определят като "догматична",

без подробно да проучват различните й аспекти или да се опитват да отговорят на повдигнатите от нея критики. 65

 Брус Колдуел е особено критичен към това презрително отношение на Неокласиците, които дори не си правят труда да се запознаят с позициите на Австрийските методици, и на свой ред го определя като догматично и анти-научно, като стига до извода, че по никакъв начин не е обосновано от научна гледна точка. Всъщност, и по отношение на позицията на Самюелсън, Колдуел си задава въпроса: "Какви са причините за тази почти анти-научна реакция към праксеологията? Налице е, разбира се, загриженост от практична гледна точка - човешкият капитал на повечето икономисти ще бъде драстично намален (или изваден от употреба), ако цялата дисциплина се постави на праксеологични основи. Но първопричината за отхвърляне на методиката на Мизес не е толкова користна. Казано по-просто, съсредоточаването на праксеолозите върху изконнитеоснови на икономиката със сигурност изглежда безсмислено, ако не и перверзно, на икономистите, които покорно са си научили методиката от Фридман и поради това са уверени, че постановките не са от значение и че ключът е в прогнозите ... Независимо от произхода й, такава реакция сама по себе си е изначално догматична и анти-научна".66

 Обичайният начин, по който Неокласическите икономисти представят това, което считат за основната гледна точка на икономиката, е много по-арогантен и догматичен. Те я основават изключително на принципите на равновесие, максимизиране и константност на предпочитанията. В резултат на това те възнамеряват да монополизират концепцията за "икономическата гледна точка", като разпрострат закона за мълчанието върху други алтернативни концепции, които, подобно на  Австрийската, си оспорват с тях областта на научните изследвания с много по-богата и по-реалистична парадигма. Надяваме се, че за доброто на бъдещото развитие на нашата дисциплина този прикрит догматизъм 65Виж, например, острите забележки на Самюелсън, който стига дори до там да заяви, че съществуването на Австрийските икономисти го кара да "трепери за репутацията на темата ми". (Merton 1972, том Ill, стр. 76l). А също и обвиненията срещу Аавстрийската школа от Блауг в Блауг, 1980, с. 91-93 - Въпреки това, както ще видим по-късно, наскоро Марк Блауг постепенно променя позицията си и е все по-благосклонен към констатациите на Австрийската школа, ако не в дедуктивната си методика, то поне в приемането на динамичния предприемачески подход и критиката  на модела на равновесие на неокласическата парадигма на Валрас. 66 Колдуел, 1994, стр. 118-119.постепенно ще изчезне в бъдеще.67

 За щастие, някои неокласически автори напоследък започват да признават тесногръдието и ограниченията на традиционната концепция за "икономическата гледна точка". Например Стиглиц заявява, че "критиките към Неокласическата икономика не визират единствено неуспеха й да отчете по-общите последици на икономическата организация и характера на обществото и отделния човек, а и прекалено ограниченото й взиране в едно подмножество на човешките характеристики - личен интерес, рационално поведение".68 Независимо от това,

тази по-отворена концепция все още не се е утвърдила, и ето защо повечето от Неокласиците заслужено се обвиняват в "научен империализъм", тъй като се опитват да обхванат в тясната си концепция за рационалността сфери, които, като семейството, престъпността, както и икономическия анализ на закона, стават все по-широки. В това отношение, Израел М. Kирцнер наскоро заяви, че "съвременните икономисти като че позволяват на най-тесните формулировки на постановката за рационалността да диктуват социалната политика по начин, койтокритиците лесно може да възприемат като много опасен. Не е изненадващо, че всичко това стимулира една остро критична реакция ".69

 5. Заключение: Оценка на успехите и неуспехите на двата подхода Казаното до момента не означава, че следва да се отхвърлят едва ли не всички, или поне болшинството теоретични заключения на Неокласическите икономисти. Нашата препоръка по-скоро би трябвало да доведе до преразглеждане и, ако е уместно, преработка на Неокласическите доктрини с помощта на Австрийския подход. По този начин значимите валидни заключения на теоретиците на Неокласическата школа ще бъдат утвърдени, а латентните грешки, тайно скрити оттеоретичните "очила" на неокласическия изследовател, ще излязат наяве.Все още не сме споменали един аспект, особено значим за всички либертариански икономисти с интерес към стимулиране на научните изследвания в теорията и практиката на човешката свобода. Факт е, че Неокласическата методика, стъпила на тясната концепция за рационализма, утилитарния анализ на възвръщаемостта нанаправените разходи и постановките на константност и пълна наличност на необходимата информация (в детерминистки или пробабалистки аспект), в крайна сметка много лесно стига до оправдаване на принудителните мерки – резултат от държавната намеса. С други думи, типичният подход на "социалното инженерство",така естествено възприет от Неокласиците, ги превръща, почти без да го осъзнават, в "анализатори", склонни с лекота да предпишат интервенционистка рецепта за различните специфични 67Един пример за този  навик на Неокласиците да си присвояват пълните изключителни права върху "правилната" концепция за "икономическа гледна точка" може да бъде речта на Гари Бекер при получаване на Нобелова награда, Бекер, 1995, стр. 633-658. 68 Стиглиц, 1994, с. 27369 Kирцнер, 1992, стр. 207, Но обвинението в империализъм не е оправдано, когато се отнася изключително до обхвата на прилагане на икономическата наука, а не до  използването на Неокласическия подход – и от гледна точка на Австрийците, тъй като икономиката се счита за обща теория на човешкото поведение, тя е  приложима за всички сфери на човешкото действие. Обвинението в империализъм е ясно обосновано единствено,  когато се прилага концепцията, базирана на строго рационалния homo oeconomicus не по отношение на обхвата на прилагане на правилно разбраната икономическа гледна точка, а по отношение на Неокласическия опит да се прилага строго рационалисткия подход към всички човешки области.  

проблеми, които диагностицират в реалния свят. Именно това придава по-успешна "оперативност" на Неокласическата школа, но също така и в много случаи в крайна сметка обикновено оправдава принудителните мерки на държавния интервенционизъм. Сега проблемът се поставя с особена злободневност сред Неокласическите ни съюзници от Чикагската школа, чиято преданост и усилия в защита на свободата са безспорни, въпреки че теоретичните им изводи често са далеч от онова, което би се считало за желателно от либертарианска гледна точка, тъй като попадат под влиянието на научната концепция на Неокласическаташкола и я следват с колкото се може по-голяма преданост. Така, още през 1883 година, в критиката си към Адам Смит Менгер показва как всички, които са се опитвали научно да създадат и усъвършенстват социалните институции, са стигалидо интервенционистки заключения.70 И неотдавна, един от изтъкнатите членове на либертарианското общество "Мон Пелерин" изрази съжаление, че "е обезсърчително, когато нашите Чикагски съюзници използват своите изявени таланти, за да съдействат на държавата да прави по-ефикасно онова, които или не би трябвало да прави или да прави в много по-малка степен."71 Факт е, че в желанието си да са либертарианци, Неокласическите теоретици често стават жертва на така наречения "парадокс на либертарианските "социални инженери" - всъщност те напълно споделят научната парадигма на Неокласическите социални инженери, а същевременно се опитват да обосноват с помощта на една и съща аналитична перспектива и инструменти предимно "по-либертариански" политики, които често са в разрез с основните принципи на свободата. В крайна сметка те,често без да го осъзнават или искат, стигат до насърчаване на типичната за държавната намеса институционална принуда. Това се случва не само, защото в ръцете на по-малко съвестни или по-малко свободолюбиви теоретици, техните аналитичните иновации може с лекота да се използват за обосноваване на интервенционистки мерки, но и защото, както е в посочения от Крейн случай,самите те предлагат рецепти, които макар и привидно да водят в правилната посока, в крайна сметка често утвърждават интервенционистката роля на държавата. Това напрежение между научния подход на неокласиците и либертарианството възниква отново и отново в хода на историята на икономическата мисъл и може би най-показателен пример е Джереми Бентам, който въпреки първоначалните си либертариански увлечения, в крайна сметка оправдава важни интервенционистки мерки.72 Във всеки случай, очевидно е, че подходът на социалното инженерство, насърчаван от общоприетата неокласическа парадигма, е до голяма степен отговорен за разширяването на ролята на държавата в настоящиявек. Ето защо трябва да считаме, че Ханс-Херман Хоппе е прав, когато твърди, че неокласическата позитивистка методика често в крайна сметка се превръща в "интелектуално прикритие за социализма".73

  70За  Meнгер този  (неокласическиl) подход  "противно на намеренията на представителите му неумолимо води към социализъм". Meнгер-1963,стp. 177.71             Крейн- 1996, ръкопис, който предстои да се публикува, стр. 6. Също така, Уилям Х. Хът, в превъзходната си книга Хът-1981, привежда няколко конкретни примери, където неокласическите либертариански икономисти пряко или косвено оправдават интервенционистки мерки.

72Мъри Н. Ротбард дори посочва как " случаят с Джереми Бентам трябва да бъде поучителен за множеството икономистш, които са склонни да спояват утилитарната философия с икономиката на свободния пазар ". Ротбард 1995b, стр. 5573 Хоппе-1988.   Провалът на реалния социализъм и кризата на държавата на благоденствието, считани за най-амбициозните опити за социално инженерство, направени от човекапрез този век, ще имат огромно влияние върху бъдещото развитие на неокласическата парадигма. Очевидно е, че Неокласическата икономика е допуснала някъде фундаментална грешка, за да не може да анализира или да предвиди предварително такова значително историческо събитие. Ето защо Неокласикът Шъруин Росен е трябвало да признае, че "провалът на централното планиране в последното десетилетие дойде като изненада за повечето от нас."74 Ание вече видяхме критичните коментари по отношение на стандартните неокласически модели, направени от Стиглиц в неговата "Социализмът-накъде? " За щастие, методически не се налага да се започне от нулата - голяма част от аналитичните инструменти, необходими за насочване на икономическата наука по по-реалистичен път, вече са формулирани и усъвършенствани от теоретиците на Австрийската школа, които са ги изготвяли, изяснявали, защитавали и избистрялив хода на поредица полемики, както знаем, с теоретиците на Неокласическата парадигма. В изблик на смелост някои от тези теоретици наскоро обявиха, че изоставят модела на общото равновесие и статичната Неокласическа Валрасова парадигма - Марк Блауг, например, признава в заключение, че: "Аз стигнах бавнои изключително неохотно до извода, че те (Австрийската школа) са прави, а всички ние - не."75 Нещо повече, здравословното влияние на сегашните обстоятелства започва вече да се усеща в серия от научни изследвания при общоприетата парадигма (теорията на търговете, теорията на финансовите пазари,икономическия анализ на информацията, теорията на индустриалната организация итеорията на игрите и стратегическите взаимодействия). Независимо от това, необходимо е да се отправят известни предупреждения във връзка с тези повече или по-малко последни развития: при положение, че те просто въвеждат малко по-реалистични постановки, като същевременно запазват Неокласическата методика непокътната, е възможно да видим подмяната на една серия методически дефектни модели с други също толкова погрешни. По наше мнение, единствено навлизането вновите области на динамичния подход, основаващ се на разработените от Австрийците пазарни процеси, субективизъм и предприемаческа креативност, ще позволи да се стимулира ползотворно развитието на икономическата наука в зората на новата ера. Оценката на сравнителния успех на различните парадигми обикновено се прави от Неокласическите икономисти в строго емпирични и количествени измерения в съответствие със същността на методическата им гледна точка. Така, например, те обикновено смятат, че броят на учените, които възприемат една методическа гледна точка, е критерий за "успеха" й. Те също така често се

 

  74 Росен, 1997 г., стр. 145 Друг изненадан теоретик е Роналд Х. Коуз: "Нищо от това, което съм чел или знаел, не предполагаше, че сривът ще се случи ". Коуз, 1997, стр. 4575 Виж Блауг/Maрчи-1991, стр. 508 Още по-наскоро, Блауг отново разглежда неокласическатапарадигма във връзка с използването й за оправдаване на социалистическата система като нещо "толкова административно наивно, че е чак смехотворно. Само опиянените от съвършено конкурентната теория за статичното равновесие биха могли да залитнат по такива глупости. Като студент през 1950-те аз бях един от тях и мога само да се дивя на собствената си тъпота. "Блауг, 1993 г., стр. 1571. позовават на количеството специфични проблеми, които очевидно са били "решени"в оперативно отношение от въпросната гледна точка. Все пак този "демократичен"аргумент, основан на броя на учените, които възприемат дадена парадигма, не е много убедителен. И това не се дължи единствено на факта, че в историята на човешката мисъл, дори и в естествените науки, мнозинството учени често допускат грешки, а и на  допълнителния проблем в икономическата сфера, свързанс емпиричните доказателства, които никога не са безспорни и поради това погрешните доктрини не се идентифицират и отхвърлят веднага.             Нещо повече, макар и основната им икономическа теория да е погрешна, когато базираните на равновесието теоретични анализи получат явно емпирично потвърждение, те може да се считат валидни за много дълги периоди отвреме. Дори и съдържащите се в тях теоретична грешка или дефект най-накрая да излязат наяве, като се има предвид, че те са били изготвени във връзка с оперативното решаване на конкретни исторически проблеми, когато проблемите вече не са актуални, допуснатата в анализа теоретична грешка остава незабелязана или, до голяма степен, скрита за мнозинството. Ако към изложеното по-горе прибавим и факта, че и до днес съществува (и ще продължи да съществува и в бъдеще) наивно, но значително търсене от страна на много социални агенти (най-вече, публичните власти, социалните лидери и гражданите като цяло) на конкретни прогнози и емпирични и "оперативни" анализи, отнасящи се до различните мерки, които икономическата и социалната политика може да предприемат, то очевидно е, че това търсене (подобно на търсенето за хороскопи и астрологични прогнози) ще продължи да бъде задоволявано на пазара чрез предлагане на анализатори и социални инженери, които предоставят на клиентите си под формата на научна почтеност и легитимност това, което последните искат. Както правилно заявява Мизес, "развитието на икономическата професия е отроче на интервенционизма. Професионалният икономист е специалист, който играе решаваща роля при определяне на различни мерки за намеса на правителството в бизнеса. Той е експерт в областта на икономическото законодателство, което днес неизменно има за цел да пречи на функционирането на пазарната икономика".76                 

Ако поведението на едни професионални специалисти по държавна намеса е, в крайна сметка, дефинитивният съдник на парадигма, като Австрийската, която разкрива нелегитимността на техните интервенционистки мерки, то  това обезсилва "демократичния" аргумент. При това, ако се признае, че в областта наикономиката, за разлика от естествените науки и инженерните специалности, се

76 Mизес-1996, стp. 869борави не само с непрекъснат прогрес, а понякога се допускат и важни регресии77 и грешки, които отнемат дълго време, докато се идентифицират и коригират, то тогава и броят на очевидно успешните "оперативни" решения не може да се приеме като дефинитивен критерий, тъй като това, което днес изглежда "правилно" от оперативна гледна точка, утре може да се види, че е стъпило на погрешни теоретични постановки. За разлика от емпиричните критерии за успех78, ние предлагаме алтернативен качествен критерий. Съгласно нашия алтернативен критерий, парадигмата ще е по-успешна, ако доведе до по-голям брой правилни теоретични разработки от съществено значение за развитието на човечеството. В това отношение е очевидно, че Австрийският подход явно превъзхожда Неокласическия. Австрийците успяха да изградят теория за невъзможността на социализма и ако тясвоевременно беше взета под внимание, щеше да се избегне огромното страдание на човешкия род. Нещо повече, историческият крах на реалния социализъм илюстрира точността на Австрийския анализ. Подобен пример може да се приведе ивъв връзка с Голямата депресия от 1929 г., а също и с много други области, където Австрийците са разработили своя динамичен анализ на ефектите от разкоординиращата намеса от страна на държавата. Такъв е случаят, например, с паричната и кредитната сфера, областта на теорията за икономическите цикли, преработването на динамичната теория за конкуренцията и монопола, анализа на теорията за интервенционизма, търсенето на нови критерии за динамична ефективност, която да замени на традиционните критерии на Парето, критичния анализ на концепцията на "социалната справедливост", изградена на основата на статичната Неокласическа парадигма и, накратко, на по-доброто разбиране на пазара като процес на социално взаимодействие, задвижван от предприемачеството. Всичко това са примери за значимите качествени успехи на Австрийския подход, които контрастират със сериозните недостатъци (или неуспехи) на Неокласическия подход, между които  трябва да се изтъкне общопризнатата му неспособност да разпознае и предвиди невъзможността и вредните последици от социалистическата икономическа система във времето.  Превод: Катя Манчева  77Илюстрации на регресия в развитието на икономическата мисъл ще бъдат, например, възраждането на обективната теория за стойността от нео-Рикардианската школа, кейнсианският икономически анализ, отхвърлянето на времевото измерение и теорията на капитала в съвременната макроикономическа

мисъл и тесните понятия за рационалност, максимизиране и равновесие, върху които е конструиран неокласическият анализ..78 Допълнителни аргументи срещу т. нар. пазарен тест на Австрийска икономика саприведени в блестящата студия на Леланд Йегър,  Йегър -1997, стp. 153-165. Ясно е, че за да се преодолее инерцията, заложена от постоянното социално търсене на конкретни прогнози, рецепти за намеса и емпирични изследвания, които се приемат лесно въпреки факта, че съдържат в себе си значителни дефектиот теоретична гледна точка, скрити в емпирична среда, където е много трудно дасе получи безспорно доказателство за представените изводи, ще се наложи да се продължи разширяването и задълбочаването на субективния и динамичен подход, предложен от Австрийската школа в областта на нашата наука. В тази връзка, трябва да си припомним често цитираното изречение на Хайек, че "вероятно няма да е преувеличено да се каже, че всеки важен напредък в икономическата теория през последните сто години е по-нататъшна стъпка в последователното прилагане на субективизма" 79. Ако Хайек е прав, само последователното прилагане на Австрийския субективистки метод може да даде тласък на икономическата наука в бъдеще.                   Нестихващата Methodenstreit ще продължава, докато хората всеоще предпочитат доктрини, които ги устройват пред теоретично верни доктрини, идокато преобладава рационалистката фатална самонадеяност на човека, която го кара да вярва, че при всяко конкретно историческо обстоятелство той разполага с много повече информация, отколкото притежава в действителност. Срещу тези опасни тенденции в човешката мисъл, които неминуемо ще се появяват отново и отново, ние разполагаме единствено с много по-реалистичната, по-богатата и по-хуманистична методика, разработена от теоретиците на Австрийската школа, към която аз, тук днес, най-любезно приканвам да се присъединят колкото се може повече свободолюбиви учени.   79 Хайек-1952a, стр. 31. Хайек добавя в бележка 24 (на стр. 210), че субективизмът "вероятно е прокарван най-последователно от Лудвиг фон Мизес и аз вярвам, че повечето особености на неговите възгледи, които първоначално поразяват много читатели като странни и неприемливи, се дължат на факта, че в последователното разработване на субективисткия подход той отдавна е изпреварил съвременниците си ".  

Сподели в

E-MAIL АБОНАМЕНТ

Запишете се в нашият електронен бюлетин за да получавате новини от ИК МАК

АУДИО/ВИДЕО

АРХИВ

Публична лекция на Лешек Балцерович - 30 юни 2009, ШератонАудио запис от премиерата на "ЛЕШЕК БАЛЦЕРОВИЧ"Интервю с ЛЕШЕК БАЛЦЕРОВИЧ по Хоризонт - част 1ПРОЧЕТИ

АРХИВ

ДОБРОДЕТЕЛТА НА ЕГОИЗМАФинансиране на правителството в едно свободно общество“Кой е подходящият начин на финансиране на управлението в едно напълно свободно общество?”Този въп...

прочети повече

ЛИБЕРТАРИАНСТВОТО:ВЪВЕДЕНИЕЗАКОНЪТ И КОНСТИТУЦИЯТАТясно свързан с въпросите за обхвата на държавата е почитаният либертариански принцип за властта на закона. В своята...

прочети повече

ИКОНОМИКАТА В ЕДИН УРОКУРОКЪТ Икономиката приютява повече заблуди от която и да е друга област на човешкатамисъл. Това не е случайно. Свойст...

прочети повече

ФИЛОСОФИЯТА: КОМУ Е НУЖНАЕгалитаризмът срещу инфлацията – есе 12Парите са инструментът на хората, достигнали до високо ниво на производителност и дългосрочен контрол над живота си....

абонирай ме

прочети повече

МОНЕТАРИЗМА КАТО ИКОНОМИЧЕСКА ДОКТРИНА

ВЪЗНИКВАНЕ И РАЗВИТИЕ И РАЗПРОСТРАНЕНИЕ НА МОНЕТАРИЗМА.

- Миотон фрийдмън е роден през 1912г. в Бруклин в с-во на имигранти.

-от 1946г. е проф. в Чикакския универ. Той и изследва икономическите циклии парично-кредитна политика на държавата.Самоопределя се като привърженикна класическия либерализъм.

-през 1976г. печели Нобелова награда за изследванията си в областта напотребителските функции-той доказва влиянието на дългосрочните оценки затекущия доход на икономическите агенти върху икономическите процеси.

-водач на Чикакската школа, откривател на знаменатото ателие на парите.

-основна цел на монетариската доктрина : намалянето на парите и паричнатаполитика,като решаващо и най-ефиктивно средство за ръководене на пазарнотостопанство.

За Запада той остава преди всичко политикът,който говори за свобода катоикономически категория.

Теоретични фундаменти на монетаризма

Икон. Либерализъм за икономията без държава за доминираща роля начастния сектор и пазарна конкуренция.

Теория на Австрийската субективна школа

Теория на Вероятностите

Тезата: Икономическата нестабилност е почти винаги с резултат от погрешноорганизирано предлагане на пари

За търсена на пари в икономиката

3 външни аспекта на търсенето на пари

Богатство и неговите съставки

Оценка на богатството

Факторите,от които зависи търсенето на пари:

1.тотално богатство и желание на собственика да подържа такава структурана влизащите в него активи,която да му носи макс. изгода.

2.Цената и доходът от съответни форми на богатство

3.Вкусът и препочитания на единица,притежаващ богатство

Краен извод:Както при индивидите, така и при производителите единицатърсенето зависи от едни и същи фактори,стига само разбиранията заполезността да са изравнени.

Предлагането на пари в монетариската теория

-основна сила предизвикваща красноречия ефект от паричната политика не е вдейността на банката, емитираша допълнително количество пари.

-Тя е в поведението на частния сектор,който предвид ниския лихвен проценттърси възможността да се освободи от излишни парични запаси, с коетоактивизира търсенето на стоки и услуги и от там на произвотствто.

Ролята на парите в икономиката

-Тя се обяснява с паричния мултипликатор който има 2 варианта:

1.дългосрочния мултипликатор е равен на скоростта на обръщение

2.краткосрочният е равен на 3 пъти мултипликатор за дълъ период от време.

Следователно: Не е рядкост да констатира,че краткосрочно увеличаване напаричния запас с1%,предопределя нарастване на националния доход с 4,5%.

За кратък период от време,паричните изменения влият преди всичковърху производството.

За продължителен период от време растежът на паричната маса влияенай-вече върху цените.

За така наречената контра революция в паричната теория.

1.Количествена теория за парите

2.Основен механизъм,чрез изменението в равнището на цените е фактътна реалните касови остатъци

3.Неефективността на държавното регулиране особено в дългосрочнаперспектива.

4.Монетариското правило,което трябва да е в рамките на 3-5% годишно.

За инфлацията

ТЕЗА: Инфлацията е финансово явление,което е резултат на по-бързоувеличение на количеството на парите по отношение на производството.

Следователно под инфлация се разбира устойчивото и продължителнонарастване на парите.

Причини,които карат правителствата да практикуват инфклационна ,икономическа и парична политика:

1.Метод за бързо набира на приходи за държавен бюджет

2.пълна заетост от кейнскианския тип

3.контрол върху изменение на паричната маса.Два аспекта на борба синфлацията:

-Рестриктивна парично-кредитна политика

-индекси

Монатариска хипотеза за инфлация

1.Инфлация винаги и навсякъде е парично явление

2.В качеството си на данак върху наличните пари инфлацията може дабъде по-малко значима.

3.Главно и основно доказателство за съществуване на инфлация епокачването на цените.

Реформи в данъчната система

1.Той напомня ,че плоския данък,това,като допринесе заикономическото чудо в Естония и се разпространява много бързо вцентрална и Източна Европа,също с идея ,предложена и защитавана отМилтон Фридман

2.Винаги и при всякакви обстоятелства Фридман е подкрепялнамалението на дануците. Обяснявал позицията си така:Бюрокрациятахарчи чужди пари за чужди хора,което е много по неефективно отхарченето на свой пари за себе си.

Бюджетния дефицит в икономията

1.Дефицитите са пагубни за световната икономика

2.Препоръчва на съвременните правителства да балансират ежегоднодуржавните бюджети и да намалят данаците.

Основни варианти на монетаризма

1.Глобален монетаризъм Робър Мънден и други

2.Фридмански монетаризъм

Кейнсианска икономикаот Уикипедия, свободната енциклопедия

Кейнсианска икономика или още на български Кейнсианство (на английски: Keynesian economics, произнасяно /ˈkeɪnziən/, също наричано Keynesianism и Keynesian Theory (Кейнсианска теория)) е макроикономическа теория, базирана на идеите на британския икономист от 20-те години на 20 век Джон Мейнард Кейнс. Кейнсианската икономика твърди, че решенията начастния сектор може понякога да доведат до недостатъчно добри и ефикасни макроикономически резултати и за това защитава активните политически отговори от страна на държавния сектор, в това число и монетарна политика от страна нацентралната банка, както и действия от страна на правителството по фискалната политика за стабилизиране на бизнес цикъла. [1] Теориите формирани на базата на

Кейнсианската икономика имат за основа книгата Обща теория на заетостта, лихвата и парите, публикувана през 1936, интерпретациите на Кейнс обаче поддържат много спорни полета, както и има няколко школи на икономическатамисъл, които твърдят, че са последователи на неговите "завети".

Кейнсианска икономика се застъпва за смесения тип икономика - основно частен сектор, но с голяма роля на държавното управление и публичния сектор - и служи като икономически модел през последните години на Голямата депресия, Втората световна война, пост-военната икономическа експанзия (1945–1973), макар че губи от своето влияние след стагфлацията от 70-те на 20 век и навлизането на монетаризма и неолиберализма. Финансовата криза от 2007-2010 връща дискутирането на Кейнсианските идеи ипредизвивка възраждане на Кейнсианскта мисъл. Предходният британски министър председателГордън Браун, настоящият президент на САЩ Барак Обама и други световни лидери са използвали Кейнсианската икономическа мисъл за създаване на държавни икономически стимули и програми за такива, за да се опитат да асистират икономическото положение на техните страни [2].

Кейнсианството оспорва Закона на Сей.

20. Монетаризмът като икономическа доктрина

В монетариската доктрина всичко е подчинено на една основна цел- Налагането на парите и

паричната политика като решаващо и най- ефикасно средство за ръководене на пазарното

стопанство.Смята се, че монетаризма се опира на следните няколко теоретични постановки:

1) държавата да не взима доминиращата роля на частния сектор и пазарната икономика.

2) фридманския монетаризъм абсолютизира ролята на индивида и неговото поведение при

взимането на съответно икономическо решение.

3) възприемат цените като основен елемент в пазарната икономика. Фридман лансира

обстановката, че: „икономическата нестабилност е почти винаги резултат от погрешно

организирано предлагане на пари. Наред с това монетаристите отхвърлят всички

кейнсиански механизми, защото те са пагубни за икономиката”. Фридман доразвива три

важни аспекта на търсенето на пари, а именно:

1) богатството и неговите съставки

2) оценката на богатството

3) факторите от които зависи търсенето на пари

Според Фридман три важни фактора оказват влияние върху търсенето на пари в икономиката:

А) тоталното богатство и желанието на собственика му да поддържа такава структура на

влизащите в него активи, която да му носи максимална изгода.

Б) цената и доходът от съответната форма на богатството.

В) вкусът и предпочитанията на потребителите, които имат възможност да притежават това

богатство 

С други думи както при индивидите- търсенето на пари зависи от едни и същи фактори

стига само разбиранията за полезността на тези пари да бъдат изравнени » в този аспект

монетаристите възприемат основни постуати от представителите на Австрийската субективна

школа и по- точно- един от законите на Херман Госен.

По отношение на предлагането на пари монетаризма критикува кенесианската икономическа

концепция, която паричната политика.

Кейнс смята, че всяко увеличаване на предлагането на пари от Централната банка

предизвиква спадане на лихвения % и намаляване на рентабилността на активите под

формата на акции и облигации. Тъй като търсенето на пари е много чувствително към

лихвения % това означава, че количеството на парите, които Централната банка е вкарала

в паричното обръщение изцяло се поглъща от частната тезаврация и видим ефект в

икономиката явно не се чувства.

Процесът на частна тезаврация се характеризира като натрупване на пари, частно

спестяване „складиране на пари” без те да се пускат в сферата на паричния оборот, т.е.

частната тезаврация е процес на спестяване на пари » нито в пряк, нито в преносен

смисъл.

Според Кейнс паричната политика не влияе върху развитието на икономиката.

Обратно на кенесианците,за монетаристите основната сила, предизвикваща краткосрочния

ефект от паричната политика не е в дейността на банките имитиращи допълнително

количество пари, а в поведението на частния сектор, който в предвид ниския лихвен % ще

търси възможности да се освободи от излишните парични запаси, тъй като те се

обезценяват, което ще се активизира в търсенето на стоки и услуги, и от там на

производството. Интересен е механизма, чрез който парите оказват влияние върху

икономиката на базата на емперични бази. Фридман доказва следните две хипотези:

1) когато краткосрочните колебания на паричната маса се изменят в същия смисъл, но по-

бавно отколкото се изменя националния доход, скоростта на обръщението се изменя в същия

смисъл, който се изменя и националния доход. 

2) ролята на парите в икономиката може да се обясни, чрез т.нар. „паричен

мултипликатор”.

- дългосрочния мултипликатор е равен на скоростта на обръщение

- краткосрочния мултипликатор е равен на три пъти мултипликатора от дълъг период от

време » не е рядкост да се констатира, че краткосрочното увеличаване на паричния запас

с един % предопределя нарастване на националния доход с около 4,5%.

Монетаристите лансират т.нар. „монетарско правило”,според което годишния прираст на

агрегатното предлагане на пари трябва да съответства на годишния прираст на БВП, текущи

цени, което да бъде 3-5% годишно.

Според Фридман за кратък период от време паричните изменения влияят преди всичко върху

производството и реалния БВП, а за продължителен период от време растежът на паричната

маса влияе най-вече върху цените.

Така всяко изменение на парите в икономиката се обвързва с два ефекта:

краткосрочен- спад в производството, а другия – свързан с инфлационното и дефлационно

покачване на цените.

Изследователите смятат, че монетаризма прави „контрареволюция” в паричната теория, чрез

три основно постановки:

1) Количествената теория за парите като водеща съставка на монетариската теория за

стопанския цикъл и чисто паричното обяснение за паричната инфлация.

2) Основният механизъм за осъществяване на паричното въздействие, което се проявява

чрез лихвения % както твърдят кейнсианците, а чрез измененията в равнището на цените

ефектът на реалните касови остатъци.

3) Подчертаване и аргументиране на неефективността на държавното регулиране, особено в

по- дългосрочна перспектива.