Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа:...

РРууммеенн ГГююрроовв

ЕЕППИИССТТЕЕММООЛЛООГГИИЧЧЕЕССККИИ ООССННООВВИИ

ННАА ААННААЛЛИИЗЗАА::

ППООЗЗННААННИИЕЕ ИИ ЗЗННААННИИЕЕ

ССооффиияя,, 1155 ааппрриилл 22001144 гг..

hhttttpp::////ssttuuddiiaa--aannaallyyttiiccaa..bbllooggssppoott..ccoomm

Румен Гюров. Епистемологически (1)..., с. 1

Познание

Смята се, че епистемологията сама по себе си не е нормативна, методологическа дисциплина, т. е. че тя не задава нормативите на науката (Розов 1977: 17–18, 107, 110).

„„ЕЕппииссттееммооллооггиияяттаа ннее ссее ззааннииммаавваа сс ппррееддппииссаанниияя,, аа ссааммоо сс ооппииссаанниияя ии ооббяяссннеенниияя.. ВВ ннааууккааттаа ввееррннииттее ппъъттиищщаа вв ииззввеессттеенн ссммииссъълл ссее „„ппррооккааррвваатт ссааммии””,, ччрреезз ддееййссттввииттееллнноо рреешшааввааннее ннаа ееммппииррииччннииттее ппррооббллееммии““ ((ГГееррдджжииккоовв 11999955:: 220099;; ввжж.. ссъъщщоо FFoorrsstteerr 11999977:: 22,, 55––66))..

Епистемологията може да бъде разглеждана като теория за същността, източниците, формата и ограниченията на познанието (Gegeo and Watson-Gegeo 2001: 3). Епистемологическата рефлексия откроява емпирично закономерностите на познанието (Розов 1977: 4) и това позволява съобразяването с тези закономерности, използването им при изграждане на рационална научна методология.

Епистемологически основи на анализа могат да бъдат онези правила на научното познание, които произтичат от епистемологическата рефлексия и снемат закономерностите на познанието в осъзната норма.

Познанието е процес на ориентиране в заобикалящата среда, на търсене и намиране на опорни точки във взаимодействието на човека с действителността. Същност на познавателния процес е произвеждането на знание (Розов 1965: 67). Произвеждането на знание обаче е възможно само като резултат от функциониране на рефлексивна нормативна система, т. е. на нормативна система, изградена благодарение на осъществявана рефлексия (Розов 1977: 100–105).

РРееффллееккссиияя ее „„ввссяяккоо ооссъъззннааввааннее ннаа ммииннааллаа ддееййнноосстт сс ццеелл ииззррааббооттввааннее ииллии ффооррммууллииррааннее ннаа ннооррммааттииввии““((РРооззоовв 11997777:: 8844))..

Освен това по отношение на познавателния процес:

„„ББииддееййккии ссввъъррззааннаа сс ммееттооддииччеессккаа ррааббооттаа,, ррееффллееккссиияяттаа ннооссии ииннжжееннеерреенн,, ккооннссттррууккттииввеенн ххааррааккттеерр.. ИИннттеерреессуувваа яя ннее ттоовваа ккаакк ффааккттииччеессккии ттрряяббвваа ддаа ппррооттииччаа ппооззннааннииееттоо,, аа ттоовваа ккаакк ттоо ппррооттииччаа вв нняяккааккъъвв ооппттииммааллеенн ссллууччаайй......““ ((РРооззоовв 11997777:: 111133))

Системата на познанието е именно такава рефлексивно детерминирана нормативна система, която произвежда знание. Прилагането на рефлексия от системата на познанието снема условията на дадено взаимодействие и извършва последваща оценка на резултата от него (Розов 1977: 78). Задачата на рефлексията е да разработи, построи, фиксира и въведе въз основа на тази оценка нормативи на познанието, така че те да осигурят неговото по-нататъшно функциониране като система за отразяване на действителността (Розов 1977: 107–110).

Рефлексията е тази, която допринася в най-голяма степен за преодоляването на субективизма, на субекта, „привнасящ неприсъщ за действителността смисъл“ (вж. Шухов 2007). Отразявайки обекта, т. е. обективираната част от действителността или цялата обективирана действителност, човек неизбежно е субективно въвлечен в познанието (Розов 1977: 111–113). Рефлексията превръща субекта на познание (познаващия човек) в „неутрален индикатор“ на взаимодействието му със средата, при което „процедурата на избор е определена от обекта“ (Розов 1977: 112), т. е. начинът на взаимодействие е обективно определен, независим от волята на субекта.

„„ППооккааззаанниияяттаа ннаа ииннддииккааттоорраа ннее ссее ииннттееррппррееттиирраатт,, ттее ссаа вваажжннии ии ииннттеерреессннии ссааммии ппоо ссееббее ссии.. ННааббллююддааееммооттоо ппооввееддееннииее ннаа ииннддииккааттоорраа ппррии ннееггооввооттоо ввззааииммооддееййссттввииее сс


ооббееккттаа ппррееддссттааввлляявваа ииммеенннноо ссъъддъърржжааннииее ннаа ххааррааккттееррииссттииккааттаа,, ккоояяттоо ппррииппииссввааммее ннаа ооббееккттаа““ ((РРооззоовв 11997777:: 9966))..

Рефлексията постига обективиране на самия субект, като преодолява епистемологически неправомерната интроспекция, т. нар. парадокс на Мидас (Розов 1977: 30 и сл.), налагането на субективни стандарти върху действителността. Рефлексията реализира възможностите за постигане на обективност, респективно на истинност на отражението и на адекватност на субекта в последващото му взаимодействие с действителността. Иначе казано:

Познанието е отражение на действителността, което в същността си представлява произвеждане на знание. Производството на знание е рефлексивно нормиране на субект-обектното взаимодействие в рационално обективирани отношения и цели формиране на адекватно поведение на субекта спрямо действителността.

Необходимостта от рационално овладяване на действителността и самата същност на процеса на познание изискват да бъде отделено непосредствено внимание на централното епистемологическо понятие – понятието „знание“.

Знание

„Разузнавателният анализ представлява получаване на

ново знание (познание) за скритите страни

на изследвания обект...“

Юрий Търкаланов

„Ако объркването е първа стъпка към знанието,

аз трябва да съм гениален.“

неизвестен автор

Фундаменталността на понятието „знание“ в епистемологията е съизмерима с фундаменталността на понятията „материя“ във физиката, „атом“ в химията, „човек“ в антропологията, „информация“ в теорията на информацията. Затова изработването на ясно, точно, действено и завършено определение за знанието има основополагащо значение за епистемологията, така както определенията за материя, атом и информация са основополагащи във физиката, химията и теорията на информацията. Разкриването на спецификата на знанието започва с разбирането за неговата структура:

„„ФФииллооссооффссккиияятт ааннааллиизз ннаа ппррииррооддааттаа ннаа ннааууччннооттоо ззннааннииее ппррееддппооллааггаа ррааззггллеежжддааннее ннаа ннееггооввааттаа ссттррууккттуурраа,, ккооееттоо ппооззввоолляявваа ддаа ббъъддаатт ооттккррооееннии ппъъттиищщааттаа ии ннааччииннииттее ззаа ппооссттииггааннее ннаа ееддииннссттввоо ии ссииннттеезз ннаа ззннаанниияяттаа,, ввооддеещщии ддоо ффооррммииррааннееттоо ннаа ннооввии ппоонняяттиияя,, ддоо ккооннццееппттууааллеенн ссииннттеезз““ ((ССппииццннааддеелльь 22000000:: ВВввееддееннииее))..

От тази гледна точка, единственото истинско проникновение, разкрило скритото тайнство на знанието, е свързано с името на съветския гносеолог Михаил Розов. Неговата концепция очертава изчерпателна, емпирично осезаема, творческа и методологически значима научна представа за знанието. Разработената в неговия труд „Проблемы эмпирического анализа научных знаний“ (Новосибирск, 1977, 224 с.) теоретична схема може да бъде обобщена накратко в израз, който определя знанието едновременно като:

универсален образец на човешката дейност (Розов 1977: 142–145); набор от фактори на избор на поведение (Розов 1977: 78–81, 127–130); резултат от целенасочено търсене (Розов 1977: 141–150); нормативно закрепено значение (Розов 1977: 150–151).

Следователно:


ЗЗннааннииееттоо ее ууннииввееррссааллеенн ((ввссееооббххввааттеенн,, ооббщщооввааллииддеенн)) ооббррааззеецц ннаа ччооввеешшккааттаа ддееййнноосстт,, ппррееддссттааввлляявваащщ ццееллееннаассооччеенноо ииззггррааддеенн ннааббоорр оотт ффааккттооррии ннаа ииззббоорр ннаа ппооввееддееннииее сс ннооррммааттииввнноо ззааккррееппеенноо ззннааччееннииее..

Образец на човешката жизнедейност

„Докато мирно си стоя и нищо не правя, идва пролетта,

а тревата никне.“

дзен-коан

Разкриването на същността на понятието „знание“ започва с описание на неговите особености като образец на човешката жизнедейност, защото: първо, не всеки акт на дейността е образец и второ, не всеки образец е знание. Жизненият акт става образец само тогава, когато може да осигури някакъв стандарт – повторение и възпроизводимост – във всеки последващ жизнен акт (Розов 1977: 87). Образецът става знание само тогава, когато не съществува друг стандарт с качества да го замени и само тогава когато се превръща в универсален (всеобхватен, общовалиден) заместител на всяко друго възпроизводство и повторение на даден акт на човешка дейност (Розов 1977: 141–143). Следователно знанието е универсален образец за повторение на дадена дейност, без заместител във всеки последващ момент на нейното възпроизводство.

Цялостната човешка жизнедейност, отделното човешко действие, всеки жизнен акт могат да бъдат изразени с формулата:

Ux∆P,

където U са условията, х – обектът, ∆ – действията, Р – продуктът (набелязаният или естествено произтичащият резултат). Подредбата на отделните компоненти във формулата може да се променя в зависимост от взаимодействието им в един или друг контекст на отношението между субект и действителност (Розов 1977: 126–127). Всъщност тази формула е финална идеализация, която може да бъде разтълкувана така:

ВВссяяккаа ччооввеешшккаа ддееййнноосстт:: ссее ииззввъърршшвваа ппррии ооппррееддееллееннии ииззххооддннии ууссллооввиияя ((UU));; ее ссввъъррззааннаа ппрряяккоо сс ккооннккррееттеенн ооббеекктт ((хх));; ппррееддссттааввлляявваа ппоо ссъъщщеессттввоо ссппееццииффииччнноо ддееййссттввииее ((ΔΔ)),, ссъъооббррааззеенноо сс ууссллооввиияяттаа,, ооббееккттаа ии ппрреессллееддввааннааттаа ццеелл;; ррееззууллттиирраа вв ккррааеенн ппррооддуукктт ((РР)),, ччииииттоо ооссооббееннооссттии ссаа ооттрраажжееннииее ннаа ууссллооввиияяттаа,, ооббееккттаа,, ввъъззддееййссттввииееттоо ии ццееллттаа ннаа ввъъззддееййссттввииееттоо..

Познанието като вид човешка дейност (Чешев 2003: § 8.1) и актът на познание като жизнен акт могат да бъдат изразени с една и съща формула и да бъдат описани в рамките на един и същи образец като отражения на действителността. Подобен подход откроява тяхната онтологична същност и диалектическото единство между действителност и познание, респ. тяхната универсалност.

Разбирането за знанието като образец на човешката жизнедейност отразява неговите същностни характеристики и представлява максимално обобщение на спецификата му. Разгледано по такъв начин, знанието не просто отразява диалектическото единство на света, но и реално въплъщава приложението на първия принцип на философския подход.

Методологическо следствие от разбирането за знанието като образец на човешката жизнедейност е установяването, доколкото е допустимо, на епистемологическа норма, която изисква при изучаването на даден обект изгражданата представа за него да разкрива и обхваща: условията за неговото съществуване; спецификата на самия обект,


неговата същност; взаимодействията на обекта и резултатите от тези взаимодействия. Отразената във формулата Ux∆P концептуална представа изразява същността на едно абстрактно-теоретично знание за действителността и познавателния процес. Тази диалектическа представа притежава едновременно онтологически, епистемологически, методологически и антропологически (Чешев 2003: § 3.1, 4.1, 4.2, 5.1, 5.2, гл. 7 и сл.) функции.

Постигнатата абстракция за знанието е търсеният резултат от рефлексия, която нормативно отстранява субекта, за да запази обективността на отражението на действителността при всеки конкретен избор във всеки отделен жизнен акт. Здравата връзка с действителността, „изчистена“ от волята на субекта, се конституира в съдържанието на понятието „клетка памет“ (Розов 1977: 126).

Понятието „клетка памет“ е понятие с реално емпирично съдържание, чиито източници са:

способността на обективната действителност да отразява сама себе си, което прави възможно познанието;

наличието на извършваща рефлексия система като проява на самоотразяващата се действителност.

Забележителната черта на окръжаващата субекта действителност да отразява сама себе си, вкл. всяко състояние на покой и всяка промяна на състоянието, е израз на диалектическото единство на всичко съществуващо. Всичко оставя следа в битието, бидейки част от него:

„„ССррееддааттаа ппооддккррееппяя ппооззннааннииееттоо ((ccooggnniittiioonn)) ннее ссааммоо ппаассииввнноо,, ккааттоо ппрроояяввяявваа ссааммаа ссееббее ссии,, нноо ии ааккттииввнноо,, ккааттоо ззааппааззвваа ддееййннооссттттаа ннаа ссууббееккттаа ((aaggeenntt aaccttiivviittiieess)) ззаа ббъъддеещщаа ууппооттррееббаа ии ффууннккццииоонниирраа ппоо ттааккъъвв ннааччиинн ккааттоо ввъънншшннаа ппааммеетт““ ((HHeeyylliigghheenn eett aall.. 22000077:: 33 eettcc..))..

Рефлексията превръща обективното отражение (респ. самоотражение) на всяка промяна в резултат, който представлява клетка памет. Следователно:

ККллееттккааттаа ппааммеетт ее ррееззууллттаатт оотт ооббееккттииввнноо ввъъззддееййссттввииее ннаа ссррееддааттаа ввъъррххуу ддааддееннаа ррееффллееккссииввннаа ссииссттееммаа ((рреесспп.. ссууббеекктт ннаа ппооззннааннииее вв ккааччеессттввооттоо ммуу ннаа ррееффллееккссииввннаа ссииссттееммаа)).. ССъъддъърржжааннииееттоо ннаа ккллееттккааттаа ппааммеетт ввккллююччвваа ееддннооввррееммеенннноо ппооннее ддвваа ввииддаа ооббррааззии –– ннаа ддааддеенн ооббеекктт ии ннаа ддееййссттввииее,, ккооееттоо ссее ииззввъърршшвваа сс ттооззии ооббеекктт.. ФФооррммииррааннееттоо ннаа ккллееттккааттаа ппааммеетт ссее ооссъъщщеессттввяявваа ппоо ппъъттяя ннаа ррееффллееккссиияяттаа ппррии ввссееккии ееддиинн ккооннккррееттеенн аакктт.. ФФооррммааттаа ии ссъъддъърржжааннииееттоо ннаа ккллееттккааттаа ппааммеетт ссаа ззааккррееппееннии ннооррммааттииввнноо ии ввъъззппррооииззввооддииммии оотт ввссяяккаа ддррууггаа ррееффллееккссииввннаа ссииссттееммаа ((рреесспп.. ввссееккии ддрруугг ссууббеекктт ннаа ппооззннааннииее))..

По същество клетката памет е най-елементарната форма на знание (Розов 1977: 143) и може да бъде изразена с формулата

x∆,

където x е отражението на обекта, а Δ – отражението на действието (Розов 1977: 91).

Подобно разбиране за първичната структура на знанието изразява бележитият швейцарски философ и психолог Жан Пиаже (1896 – 1980 г.). Според него на най-ниско равнище и в най-проста форма знанието представлява схема – мисловна репрезентация на някакво действие, извършвано с физически или мисловен обект (вж. Солсо 2006: 424–431). Следователно, когато говорим за клетка памет (или за формула


на знанието), винаги трябва да имаме предвид, че става дума за отражение (мисловна репрезентация) на действителността. В този смисъл клетката памет може да бъде разглеждана като емпирично знание.

Набор от фактори на избор на поведение

„И този, който не иска да прави избор, избира.“

еврейска поговорка

Наличието на фактор на избора на поведение във феноменологията на знанието подчертава неговата практическа насоченост, тъй като всяко знание е свързано с дадено (обективно проявено) взаимодействие и с оценка на резултата от дадено (обективно проявено) поведение (на някакъв субект):

„„...... ззаа ккооннккррееттннооттоо ззннааннииее ппррааккттииккааттаа ее ббииллаа ии ссии ооссттаавваа ооссннооввннаа ссффеерраа ннаа ппррииллоожжееннииее!! ЗЗааииммссттввааййккии ффооррммууллииррооввккааттаа,, ттрряяббвваа ддаа ккаажжеемм ттааккаа:: ппррааккттииккааттаа ссее ппрроояяввяявваа ккааттоо ннееооббххооддииммоо,, нноо ннее ии ддооссттааттъъччнноо ууссллооввииее.. ВВ ннееяя ввссее оощщее ннее ее ооппррееддееллеенн ттооззии ссууббеекктт,, ккооййттоо ббии ппооддеелл ииннииццииааттииввааттаа ззаа ппооллууччааввааннее ннаа ззннаанниияя.. ННее ее яясснноо ии ккааккввоо ххааррааккттееррииззиирраа ммооммееннттаа,, ккооййттоо ооппррееддеелляя ккооннккррееттннааттаа ппооттррееббнноосстт оотт ддааддееннии ззннаанниияя......““ ((ШШууххоовв 22000077:: ВВ--2288))..

Конкретната потребност от знание, подтикът към неговото формиране се определя от появата на фактор на избора на поведение. Възникването на фактор на избора на поведение е свързано с активирането на дадена клетка памет като норматив. За да се активира клетката памет, е необходимо компонентите й поотделно и самата клетка като цяло да бъдат: първо, повторими и реално възпроизводими; второ, обективно да присъстват в „полето на дейност“ на дадена рефлексивна нормативна система (респ. системата на познанието).

„„...... ппооллееттоо ннаа ддееййнноосстт ззаа ддааддееннаа ннооррммааттииввннаа ссииссттееммаа ее ммнноожжеессттввооттоо оотт ттееззии ееллееммееннттии ннаа ссррееддааттаа,, ччииииттоо ооббррааззцции ссее ссъъххрраанняявваатт вв ппааммееттттаа ннаа ссииссттееммааттаа.. ЕЕллееммееннттииттее ннаа ппооллееттоо щщее ннааррииччааммее ффааккттооррии.. ККъъмм ттяяхх ссее ооттннаассяятт ооббееккттииттее,, ссррееддссттввааттаа ии ппррооддууккттииттее ннаа ддееййннооссттттаа ((ффааккттооррииттее ннаа ппррооииззввооддссттввоо)),, аа ссъъщщоо ии ееллееммееннттииттее ннаа ссррееддааттаа,, ккооииттоо ооппррееддеелляятт ииззббоорраа ннаа ккллееттккааттаа ппааммеетт вв ссллууччаайй ннаа ууссллооввнноо ккооппииррааннее ((ффааккттооррии ннаа ииззббоорраа))““ ((РРооззоовв 11997777:: 7788––7799,, ввжж.. ппоо--ппооддррооббнноо 7744––7799))..

Възникването и съществуването на фактори на избор на поведение става само в условия на взаимодействие между поне две системи, при което едната система задава нормативи на другата, която извършва избора съгласно тези нормативи. Възникването и съществуването на нормативите за избор е относително независимо от избиращата системата.

„„ВВ ппррееддееллнниияя ааббссттррааккттеенн ссллууччаайй ввссяяккаа ннооррммааттииввннаа ссииссттееммаа [[......]] ммоожжее ддаа ббъъддее ррааззггллеежжддааннаа ккааттоо ннааммиирраащщаа ссее вв ооттнноошшееннииее ннаа ккооммппооззиицциияя сс ппррииррооддааттаа,, ккоояяттоо ппррооддууцциирраа ннааббооррии оотт ффааккттооррии ннаа ииззббоорр““ ((РРооззоовв 11997777:: 8811))..

С други думи, обективните закони в природата, но разбирана не само като физическа реалност, сами по себе си представляват нормативи, които определят поведението на всеки обект, който е част от нея, и задават фактори на избор на поведение при системите с рефлексия. Следователно:

Фактор на избора на поведение е всеки задължителен и възпроизводим функционален образец във взаимодействието между поне две системи, представляващ изграден чрез рефлексия въз основа на клетка памет норматив за извършване на определено действие с даден обект.


Едно кратко определение за фактор на избора на поведение може да придобие следната формулировка:

ФФааккттоорръътт ннаа ииззббоорраа ппррееддссттааввлляявваа ииззггррааддеенн ии ссъъххррааннеенн ччрреезз ррееффллееккссиияя ннооррммааттиивв ззаа ииззввъърршшвваанноо сс ддааддеенн ооббеекктт ддееййссттввииее..

Което и да е определение за фактор на избора на поведение винаги трябва да бъде в контекста на няколко ключови съображения по отношение на предпоставките, решаващото значение, спецификата и удобството при употребата на понятието:

Първо. Задължителна предпоставка за възникване на фактор на избора на поведение е взаимодействието между поне две системи в условията на извършвана рефлексия върху това взаимодействие.

Второ. Рефлексията е от решаващо значение за изграждане както на клетката памет, така и за превръщането й в норматив, т. е. във фактор на избора – fs(xΔ).

Трето. Неделимостта на компонентите на клетката памет (на отраженията на обекта и на действието с него – хΔ) е нейна отличителна черта, която определя и спецификата на фактора на избора на поведение. Отношението между фактор на избор на поведение и клетка памет е отношение между форма и съдържание, като и двете включват в себе си тази неделимост.

Четвърто. Доколкото е невъзможно да съществува „избор без поведение и поведение без избор“ (в извънепистемологичен смисъл обаче и двете са възможни), дотолкова двата термина, „избор“ и „поведение“, се предполагат един друг. В такъв случай, в рамките на предлаганата концепция за знанието и по подразбиране, е допустимо да бъде употребен за удобство съкратен вариант „фактор на избор“, производен от понятието „фактор на избора на поведение“.

Формирането на факторите на избор е важна и неотменима черта в пораждането и функционирането на знанието, която определя същността на познавателния процес като цяло.

„„ППооззннааннииееттоо [[......]] ее ддееййссттввииее ннаа ззааппааззввааннее ннаа ееффееккттии вв ппааммееттттаа,, ппррееддссттааввлляявваащщии ппъъррввоо,, ссппооммееннии ззаа ввъъззддееййссттввииее ии ввттоорроо,, ррееффллееккссиияя ввъъррххуу ннааммеерреенниияя оотт ннаасс ооттггооввоорр ннаа ввъъззддееййссттввииееттоо.. [[......]] ППоо ссъъщщеессттввоо ппооззннааннииееттоо ппррииввеежжддаа ппоодд ооббщщ ззннааммееннааттеелл ввъънншшнниияя ддррааззннииттеелл ии ввъъттрреешшнниияя рреессууррсс ннаа ооттггооввоорраа..““ ((ШШууххоовв 22000077:: ВВ--4433))..

Понятието „ефекти в паметта“ у А. Шухов (2007) е в пряка корелация с понятието „фактори на избора“ у М. Розов (1977), но А. Шухов привнася неправомерно когнитивни характеристики в епистемологическата рефлексия. Понятието „спомен за въздействие“ у А. Шухов (2007) е в пряка корелация с понятието „клетка памет“ у М. Розов (1977) и подобно на понятието „ефекти в паметта“ привнася неправомерно когнитивни характеристики в епистемологическата рефлексия. Следователно, може да се каже, че факторът на избор според Алексей Шухов е проекция на фиксиран обобщен образ-отговор на всяко ново конкретно въздействие и се проявява като обособен обективен „ориентир за частния интерес“ (вж. Шухов 2007: В-44) на субекта в дадена ситуация. Факторът на избор може да бъде проявен единствено при наличие на вътрешен ресурс, с който субекта да съумее да даде стандартизиран отговор на дадено предметно въздействие. По такъв начин във всяка конкретна познавателна ситуация могат да бъдат непосредствено откроени:

опредметеният обект, оказващ въздействие (хs); нормативът за отражение (фактор на избора: fs);


ресурсът за възпроизводство (повторение) на вече извършено с даден обект действие (Rs);

стандартизираният отговор на съответното въздействие (Δs).

Факторът на избора наред с ресурса за възпроизводство е в сърцевината на конкретната познавателна ситуация, която може да бъде формализирана в израза:

xsfsRsΔs,

където xs е предметът, fs – факторът на избор, Rs – ресурсът за възпроизводство, а Δs – стандартизираният отговор.

Факторът на избор позволява превръщането на обекта на познание в предмет на конкретно изследване. Затова въздействието на обекта е винаги опредметено (хs) (вж. Чешев 2003: Введение), т. е. винаги имаме предметно-материално (определимо емпирически, когнитивно доловимо) въздействие. Спецификата на обектното въздействие върху субекта определя предметността (следователно и изследваемостта) на обекта на познание. Изразена по друг начин, разликата между обект и предмет изглежда така:

ООббееккттъътт ее „„ттоовваа,, ккооееттоо ппррооттииввооссттооии ннаа ссууббееккттаа вв ннееггооввааттаа ппррееддммееттнноо--ппррааккттииччеессккаа ии ппооззннааввааттееллннаа ддееййнноосстт [[......]] ввъъвв ввззааииммооддееййссттввииее ссъъсс ссууббееккттаа......““ ((ФФииллооссооффссккиийй...... 11998833:: 445533))..

ППррееддммееттъътт ее „„ккааттееггоорриияя,, ооббооззннааччаавваащщаа нняяккаакквваа ццяяллооссттнноосстт,, ооттддееллееннаа оотт ссввееттаа ннаа ооббееккттииттее вв ппррооццеессаа ннаа ччооввеешшккааттаа ддееййнноосстт ии ппооззннааннииее““ ((ФФииллооссооффссккиийй...... 11998833:: 552255))..

От една страна, понятието „обект“ подчертава дискретността (обособяването) на (част от) действителността, в която протича обект-субектното взаимодействие (борбата на противоположностите), а понятието „предмет“ откроява холистичната специфика на това взаимодействие (взаимното проникване на противоположностите) (срв. Шухов 2007: ІІІ-7 и сл.). Предметът е конкретно проявен в действителността обект при взаимодействието му със субекта. От друга страна, предметът не е част от обекта, а е познавателно отразена обособена цялост на множество негови прояви (в света от обекти), гранична контактна област, в която протича взаимодействието действителност-субект.

„„ТТоовваа,, ккооееттоо ммоожжее ддаа ббъъддее ооттддееллнноо,, ииммеенннноо ттоо ее ппррееддммеетт [[......]] ППррееддммеетт ее ввссииччккоо ттоовваа,, вв ккооееттоо ее ззааллоожжеенн ррааззддееллииттеелл,, ппррееддссттааввлляявваащщ ппрроояявваа оотт ттааккъъвв ввиидд,, ппоо ооттнноошшееннииее ннаа ккоояяттоо ммоожжее ддаа ссее ггооввооррии ззаа ккооннттааккттннаа ссппооссооббнноосстт.. ТТооггаавваа ввссииччккоо,, ккооееттоо ннее ммоожжее ддаа ввллееззее вв ссъъппррииккооссннооввееннииее,, ттоо,, ииззввииннееттее,, ннее ее ппррееддммеетт““ ((ШШууххоовв 22000077:: ВВ--3377))..

Предметът е отделеност в съприкосновение с цялото. Затова контактността на предмета (хs) е неотделима от обособеността на обекта (х), в същия смисъл както обектът е неотделим от своята особена проява като предмет. В обект-субектното взаимодействие не съществува предмет без обект и обект без предмет, защото обектът/предметът и самото взаимодействие са част от едно цяло – действителността. Отношението между обект и предмет изразява отношението между съдържание и форма на една и съща част от действителността.


Резултат от целенасочено търсене

Познанието е призвано да реши две взаимосвързани задачи: да постигне обективните закономерности на съществуващото и да разкрие мястото на субекта в света. За да изпълни своето призвание, познанието се проявява едновременно в две ипостази: като дейност и като поведение (Чешев 2003: Введение). Затова знанието, което е продукт на познавателния процес, от една страна, е свързано с предметно-практическата дейност на субекта и, от друга – въобще с отношението между субекта и заобикалящия го свят.

Двойнственият контекст на познавателната изява формира съответно обективното значение и субективния смисъл на знанието (респ. на познавателния процес). Разграничението между понятията „значение“ и „смисъл“ може да бъде поставено с отвличането от или с въвличането на субекта в рефлексивния процес на усвояване на действителността: значението е обективна, а смисълът – субектна характеристика на знанието съответно в практическата дейност и в цялостното отношение на субекта към света. И така:

Значението е:

(1) „това, което даден случай превръща в детерминант по отношение на даден обект“;

(2) „такава условност на представата, която е свързана със случая и затова е неотделима от своята конкретна „точкова” локализация“;

(3) такава представа, която е открита само за ограничен брой определения, и... (4) каквото е, защото значението отразява онтологичния детерминизъм –

действието на строгите обективни закони на действителността.

Смисълът е:

(1) „всичко онова, което сме способни да припишем на обекта“; (2) нещо, което „се основава именно на факта на дадена наша постъпка, при която

ние придаваме на предмета някакво отъждествяване“; (3) „такава представа, която е открита за отъждествяване с принципно неограничен

брой определения“, и... (4) каквото е, защото отразява субективната свобода, свободата на съотнасяне на

субекта към действителността в стремежа да я постигне, и изразява безкрая на познавателното усилие.

Или: „По-просто казано, смисълът е нашето разбиране за революцията като очакване на светлото бъдеще, значението – тягостната картина на междуособната война“ (Шухов 2007: В-3).

ЗЗннааччееннииееттоо ссъъддъърржжаа ооббееккттииввннииттее ххааррааккттееррииссттииккии ннаа ззннааннииееттоо,, ккооииттоо ссаа ззааллоожжееннии вв ррееффллееккссииввннииттее ооббррааззии ннаа:: ссппееццииффииччннииттее ууссллооввиияя ннаа ввззааииммооддееййссттввииее ммеежжддуу ддааддеенн ооббеекктт ии ппооззннаавваащщиияя ггоо ссууббеекктт ((UUss)),, ддааддеенниияя ооббеекктт вв ппррееддммееттнноо ввззааииммооддееййссттввииее сс ппооззннаавваащщиияя ссууббеекктт ((ххss)),, ввъъззддееййссттввииееттоо ннаа ссууббееккттаа ввъъррххуу ооббееккттаа ннаа ппооззннааннииее ((ΔΔss)),, ккррааййнниияя ррееззууллттаатт оотт ппррееооббррааззууввааннееттоо ннаа ооббееккттаа ((РРss))..

В ядрото на знанието факторът на избор откроява в тези рефлексивни образи техните обективни черти – предметност и действеност на субект-обектното взаимодействие. Превръщането на фактора на избор в активатор откроява субектните характеристики на знанието – неговия смисъл. Тогава предметността и действеността на субект-обектното взаимодействие биват преобразувани в предмет на изследване като причинност и телеология на взаимодействието. Самият предмет и самото действие в зависимост от позицията на субекта и неговата крайна цел могат да „сменят местата


си“, като бъдат превърнати съответно предметът в действие, действието в предмет на изследване.

С други думи, предмет на изследването може да бъде всеки компонент, заложен в структурата на знанието, и всяко отношение между компонентите. Всеки компонент може да бъде разглеждан и като динамика (действие), а не просто като вещна статика (вещ). Разкриването на това обективно епистемологическо богатство е част от крайната цел от значение за познаващия субект.

Условията, предметът, действието и резултатът дават отражение върху субекта, който индикира тяхното въздействие и упражнява от своя страна въздействие върху тях. Намирайки тяхното значение и смисъл, субектът опредметява сам себе си. Саморефлексията е същностна черта на значението и смисъла на знанието, произтичаща от неговата специфика на образец на практическата дейност.

Субективно и обективно се съчетават в неразривно единство в единството на смисъла и значението на знанието. Едновременно с това смисълът и значението на знанието са отражение на смисъла и значението на предметно-практическата дейност на субекта в отношението му към обективната действителност. Така се проявява единството на знанието с онова, което то отразява. Защото всяко знание се реализира не само в познавателния процес, но преди всичко в цялостната предметно-практическа дейност на субекта. Основанията за съществуване на знанието трябва да бъдат търсени именно в тази дейност, тъй като тя създава необходимостта от знание и определя целите на неговото използване.

Знанието се появява по необходимост; то не е произволно явление и не е виртуална реалност, макар да създава такава. В еволюционен и исторически аспект знанието се заражда заради човека като познаващ субект, за да служи на неговите потребности и цели. Знанието възниква, за бъде преодоляно неравенството между ограничения във времето и пространството субект и безкрайността на обективната действителност:

„„ЕЕддннаа ннееооббххввааттннаа ббееззппррееддееллнноосстт,, ллиишшееннаа оотт жжииввоотт ии ссммииссъълл,, ссттооии ссрреещщуу ррааззууммаа.. РРааззууммъътт,, ввееддннъъжж ддооппууссннаалл ттааззии ббееззппррееддееллнноосстт,, ммоожжее ддаа йй ппррооттииввооссттооии ссааммоо сс ааббссооллююттаа ннаа ззннааннииееттоо,, ссъъсс ЗЗннааннииееттоо сс ггллааввннаа ббуукквваа ии ооттттуукк ббееззккррааййннааттаа ммоощщ ннаа ддееййссттввииееттоо,, ееддииннссттввеенноо ааддееккввааттннаа ннаа ВВссееллееннааттаа““ ((ГГееррдджжииккоовв 11999955:: 1144))..

„„ООббооббщщааввааййккии ццяяллааттаа ггааммаа оотт ннееооббххооддииммии ууссллооввиияя,, ннииее ттрряяббвваа ддаа ссии ппррееддссттааввиимм,, ччее ззннааннииееттоо ссее ппоояяввяявваа ииммеенннноо ттаамм,, ккъъддееттоо ссее ппоояяввяявваа ииннддииввииддъътт [[ссууббееккттъътт]],, ччууввссттвваащщ ооггррааннииччеенниияяттаа ннаа ссъъщщеессттввуувваащщааттаа ппррааккттииккаа,, ттаамм,, ккъъддееттоо ссее ииззввъърршшвваа ппррееооццееннккаа,, „„ррееввииззиияя““ ннаа ттааззии ппррааккттииккаа““ ((ШШууххоовв 22000077:: ВВ--2288))..

С други думи, познаващият субект се стреми да придобие знание, за да разбере и преодолее ограниченията на средата, в която се намира, за да разкрие възможностите как да удовлетвори собствените си потребности (не само епистемологични). В този смисъл подтикът за знанието е извън субекта, но възможността за знание е вътре в познавателната система, изградена от субекта.

Доколкото импулсът за познание произтича от външни обстоятелства, то и източникът на фактори на избор се намира извън разпознаващата ги система (SR) като следствие от взаимодействието й с друга система (Sa), която излъчва към нея факторите на избор. В този случай факторите на избор се проявяват като активатори (Розов 1977: 128):

SafaΔcSR,


където Sa e система-източник на фактори на избор, fa е активатор, Δc – акт на разпознаване на активатора, SR – разпознаваща система.

Когато едната система разполага с повече фактори на избор от другата, то тя се проявява в ролята на „разузнавач“ (Розов 1977: 128). Когато двете системи разполагат с еднакво количество фактори, но едната проявява способност да произвежда повече съчетания от тези фактори, то тя се проявява като „инструктор“ (Розов 1977: 129). Когато двете системи са подсистеми на една обединяваща ги система (Su), то активаторите не просто са образци за подражание, които разпознаващата система трябва да следва за преобразуване на действителността, те са преди всичко средство за целенасочено управление (Розов 1977: 133).

Необходимостта от знание е определящо, но не и достатъчно условие за появата му. Решаваща причина за зараждането на знанието е превръщането на обмена на активатори в цел. Превръщането на обмена на активатори в цел представлява по същество преднамерено търсене на определени активатори и по такъв начин окончателно универсализиране на образеца на предметната дейност на субекта. В случая този образец се използва не за непосредственото преобразуване на обективната действителност, а за преобразуване на нейното субективно отражение (вж. Розов 1977: 143).

Затова появата на знанието е поява на норматив не само за предметно-практическата дейност, но и за самото знание като такова, с появата си знанието нормира и самото себе си. Като всеки норматив то преследва относително отчуждена, но възнамерявана да бъде присвоена, т. е. постигната цел, която се реализира в двете ипостази на познавателния процес: в предметно-практическата дейност и в поведението на познаващия, произвеждащия знание субект. Затова знанието е проява преди всичко на активното отношение на субекта едновременно към обективната действителност и към себе си като взаимодействащ с тази действителност.

Целенасочено преследван резултат

Значението, смисълът, необходимостта и целта на знанието изразяват проявените отношенията в познавателната ситуация, като тези отношения са подчинени на един-единствен императив – преодоляване на недостатъците в практиката на субекта. Изразено в кибернетични термини (вж. Heylighen et al. 2007: 3–4), значението, смисълът, необходимостта и целта на знанието се свързват пряко с оцеляването на субекта. Факторите на избор са своеобразни, идентифицирани от субекта стимули (stimuli) на външната среда (т. е. активатори) за вземане на решение (decision-making) и за разрешаване на даден проблем (problem-soving). Понятието вземане на решение е друг изказ на избора на поведение, а решаването на проблема изразява понятието изпълнение на решение. В тази концептуална рамка активирането на факторите на избор означава очертаване на необходимостта от вземане и изпълнение на решение за преодоляването на даден проблем. Преодоляването на проблемите пред субекта, разрешаването на проблемността като ориентир за знанието е негова крайна цел, фундаментална необходимост, обективно значение и субективен смисъл, т. е. целенасочено търсен резултат.

Нормативно закрепено значение

Системата на познанието е рефлексивна нормативна система и резултатите от нейното функциониране (т. е. знанията) функционират като нормативи (Розов 1977: 84–86). Нормативността на знанието е закрепена във функциите, които то изпълнява в системата на познанието като цяло и поотделно, в нейните основни подсистеми:


особена мнемологична подсистема за идентифициране и закрепване на фактори на избор, съвместими, т. е. консистентни (непротиворечиви, последователни, взаимодопълващи) с вече идентифицираните и закрепени фактори на избор;

особена рефлексивна подсистема за търсене и фиксиране – своеобразен обмен – на фактори на избор;

особена комуникационна подсистема за производство на активатори; особена репродуктивна подсистема за възпроизводство на стандартизирани

отговори на активаторите и за постигане на завършен резултат (артефакт) (Розов 1977: 144–153).

Във всяка една от подсистемите в системата на познанието знанието изпълнява в качеството си на норматив различни функции съответно като:

„средство за фиксиране на новия фактически материал, новия опит“ (Un); „програма за обработка, интерпретация на резултатите от наблюдението“ (xn); „програма за решаване на задачи“ (Δn); „програма за постулиране на познавателни задачи“ (Pn) (Розов 1965: 108).

Отделните съставни части на знанието са носители на неговите нормативни функции (Розов 1965: 109) fn(UxΔP → UnxnΔnPn), които според връзката си със съответните подсистеми могат да бъдат назовани консистентна, информационна, технологична и телеологична функция. Функционалната нормативност на знанието определя проявата му като:

идея в обмена на образци-фактори на избор, респ. при изпълнение на консистентната му функция – fn(Un);

информация в обмена на образци-активатори, респ. при изпълнение на комуникационната му функция – fn(xn);

технология в производството на образци-фактори на избор, респ. при изпълнение на технологичната му функция – fn(Δn);

цел в производството на образци-активатори, респ. при изпълнение на телеологичната му функция – fn(Pn).

ККооннссииссттееннттннааттаа ффууннккцциияя на знанието е свързана с проявата му на „средство за фиксиране на новия фактически материал, новия опит“, т. е. съвместяване на нов и стар познавателен опит. При отразяване на обективната реалност знанието снема онтологията на действителността в идея за света (U → Un). По същество новият познавателен опит бива вписван в създадена вече от познаващия субект онтологическа картина. По такъв начин законите на битието са първият норматив, който знанието отразява и вплита в субект-обектните отношения: човек не може да не се съобразява със законите на Вселената, в която живее, но той се съобразява с тях така, както ги разбира, въз основа на знанието, което отразява за него тези закони. Именно затова нормативността на знанието е консистентна, защото произтича от съвместяване на обективните закони в поведението на субекта (чрез знанието като образец на човешката дейност).

ИИннффооррммааццииооннннааттаа ффууннккцциияя на знанието е свързана с проявата му като „програма за обработка, интерпретация на резултатите от наблюдението“, т. е. норма за интерпретиране на рефлексивното отражение на действителността. Рефлексията върху реалността снема нормативно нейните предметни характеристики (x → xn) във факти за случващото се, т. е. в информация за обекта на рефлексия. По такъв начин знанието снема неопределеността, преобразува независещата от субекта действителност в разпозната среда.


Функционално проявено като информация, знанието позволява на субекта действено да усвоява заобикалящата го среда (∆), при което фиксираната вече рефлексивна подредба на обективната действителност се превръща в активатор на неговото поведение. Именно предопределеното активиране на субекта при обмена на знание (комуникационния акт) поражда особена нормативност, която може да бъде наречена информационна нормативност.

ТТееххннооллооггииччннааттаа ффууннккцциияя на знанието е свързана с проявата му като „програма за решаване на задачи“ (∆ → Δn), т. е. норма за преобразуване на обкръжаващата субекта среда. При преобразуването на заобикалящата действителност знанието превръща рефлексивно опредметеното субект-обектно отношение в технология. Знанието-технология усвоява действителността, т. е. превръща външния за субекта свят в нещо свойствено, разпознато, съединява субект и обект на познание. Активната преобразуваща сила на знанието-технология е сила, която е породена в „крос-катализата“ на съвместяване на субекта със света и активирането на неговия избор на поведение; тази сила поражда особена нормативност на знанието, която затова може да бъде наречена технологична нормативност.

ТТееллееооллооггииччннааттаа ффууннккцциияя на знанието е свързана с проявата му като „програма за постулиране на познавателни задачи” (Рn). В поредицата от разсъждения за функционалността на знанието това означава норма за въз–производство на рефлексивно опредметеното практическо субект-обектно отношение. С други думи: знанието цели да отрази обективно реалността, каквато е, да снеме в себе си нейната причинност, да следва нейния технологичен норматив, да впише потребностите на субекта в света и да промени реалността според възможностите на субекта да удовлетвори тези потребности (Герджиков 1995: 94). Знанието винаги съдържа цел и в този смисъл нормативността, зададена от знанието-цел, е телеологична нормативност.


Източници

1. Герджиков 1995: Герджиков, Сергей. Граници на науката. София, 1995, 306 с. 2. Капра 1997: Капра, Фритьоф. Дао на физиката, София, 1997, 376 с. 3. Розов 1965: Розов, Михаил. Научная абстракция и её виды. Новосибирск, 1965, 140 с. 4. Розов 1977: Розов, Михаил. Проблемы эмпирического анализа научных знаний. Новосибирск,

1977, 224 с. 5. Солсо 2006: Солсо, Роберт. Когнитивная психология. Издание 6-е. Санкт-Петербург, 2006, 589

с. 6. Спицнадель 2000: Спицнадель, Василий. Основы системного анализа. Санкт-Петербург, 2000,

326 с. www.vusnet.ru, 12.08.2007, MSWord. 7. Търкаланов 2003: Търкаланов, Юрий. Разузнавателният анализ. София, 2003, 140 с. 8. Философский... 1983: Ильичев, Леонид, и др. Философский энциклопедический словарь.

Москва, 1983, 840 с. 9. Чешев 2003: Чешев, Владислав. Проблема познания в философии. Томск, 2003,

www.philosophy.ru, 06.09.2007, HTML. 10. Шухов 2007: Шухов, Алексей. Теория абстрагирования и качественого анализа,

http://nounivers.narod.ru, 28.08.2007, НТМL. 11. Forster 1997: Forster, Malcolm. A Biased Introduction to the Philosophy of Science. Madison,

Wisconsin, USA, 1997, http://philosophy.wisc.edu, 06.04.2010, PDF, 14 p. 12. Gegeo and Watson-Gegeo 2001: Gegeo, David, and Karen Ann Watson-Gegeo. “How We Know”:

Kwara‘ae Rural Villagers Doing Indigenous Epistemology – The Contemporary Pacific, Volume 13, Number 1, Spring 2001, 55–88, www.usp.ac.fj, 24.10.2008, PDF, 34 p.

13. Heylighen et al. 2007: Heylighen, Francis, et al. The Emergence of Distributed Cognition: A Conceptual Framework, http://pespmc1.vub.ac.be, 25.09.2007, PDF, 18 p.

Задължително цитиране като:

Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа: познание и знание. София, Studia Analytica, 15.04.2014 г.

Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа:...

Documents

Transcript of Гюров, Румен. Епистемологически основи на анализа:...