~ 1 ~

ПЛОВДИВСКИ УНИВЕРСИТЕТ ,,ПАИСИЙ ХИЛЕНДАРСКИ,,

ФИЛОСОФСКО-ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

К У С О В А Р А Б О

Т А

ДЪРЖАВНОПОЛИТИЧЕСКИ МОДЕЛ НА ВТОРОТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА

ДЕСПОТИ

~ 2 ~

ИМЕ:Ваня Илиева

СПЕЦИАЛНОСТ:История-редовно обучение

ФАК.НОМЕР:1309271025

гр.Пловдив

Близо двувековното византийско владичество оказало силно влияние върху

формирането на административната уредба и на институциите на Втората

българска държава.Неслучайно повечето названия на държавните чиновници и

висши сановници са от византийски произход.През епохата на Второто

българско царство,владетелите в Търново започнали да раздават на най-

близките си сродници титли аналогични с византийските.Във византийската

рангова стълбица,в навечерието на освобождението на България през

1185/1186г.станали някои изменения.В последните години на XI век най-

високата титла в Империята кесарската,отстъпила място на

севастократорската.Половин столетие по-късно е въведена титлата

„деспот”.

Терминът „despotes” е от гръцки произход,но има стар индоевропейски

корен.Буквалният превод и първоначалното значение на думата е „господар

на дома”,но още през Античността тя придобива значението най-общо на

„господар”.По-късно терминът „деспот”бива употребяван ,и като обръщение

към висши духовници.Според Прокопий Кесарийски „деспот” е термин въведен

от Юстиниан за императора,в последствие се утвърждава и е в употреба до

XII век.Най-дълго терминът се запазва в монетите,по които го срещаме,чак

до рухването на Империята през 1453 година.Въпреки,общо взето точната

институционна употреба,думата „деспот” до края запазва и значението си

на „господар”.Терминът „деспот” носи специално значение,а именно

дворцово достойнство.Изворите свидетелстват,че то води началото си от

~ 3 ~

времето на Мануил I Комнин.Това мнение,въпреки че преобладава в

историографията,понякога е сериозно оспорвано.Л.Брейс

например,основавайки се на едно свидетелство на Михаил Псел,твърди,че

титлата е създадена още от василевса Михаил V за Йоан Орфанотроф, а пък

А.П.Каджан посочва шест случая,когато различни лица са назовани като

деспоти още преди случая със зетя на Мануил Комнин,за който ще стане

дума по-долу.Г.Острогорски отбелязва,че свидетелството на Псел не бива

да бъде разглеждано в смисъл на титла,а в най-общо значение на

„господар”,още повече,че според същия автор,а по-късно и по-думите на

Анна Комнина,през посочения период най-висшето достойнство си остава

това на кесаря.През 1163 година Мануил I Комнин въвежда титлата

деспот,като най-висша след василевса.Мануил Комнин създава титлата,за

неговия зет-маджарския принц Бела-Алексий,с което владетелят целял една

бъдеща лична уния.Бела-Алексий е престолонаследник на своята страна и

носи титлата Urum(Uron),а женейки се за дъщерята на императора става и

негов евентуален наследник,по-този случай се създава и деспотската

титла.Интересно тук е,че на маджарски „Urum” означава „мой господар” и

по-смисъл отговаря на гръцкото „деспот”.Така в Империята се създава една

нова титла,макар и по- конкретен случай,която също така отговаря на

традициите в Маджарско.Скоро Бела-Алексий се разделя с деспотското

достойнство,но титлата запазва своето значение до 1204 година.До

завземането на Константинопол от кръстоносците,деспотите запазват

качеството си на зет-престолонаследник.Титлата е носена последователно

от Алексий Палеолог и Теодор Ласкарис – женени за дъщери на Алексий III

Ангел.От самият и характер се разбира,че през този период тя не може да

бъде притежавана от повече от едно лице едновременно, и е изключено

нейното даване,когато владетелят има син,който да наследи престола.След

1204 година и особено след реконкистата на Константинопол през 1261

година,титлата претърпява голямо развитие.Именно тогава тя придобива

~ 4 ~

значение на висше дворцово достойнство,което не е свързано с никакви

функции,нито пък с престолонаследяване.

Титулната система на средновековна Сърбия също познава деспотското

достойнство.И там се проследяват основните характеристики от образеца на

Империята,но все пак има някои особености.Първите сведения за деспоти в

Сърбия са още от преди царската коронация на Стефан Душан,което

означава,че титлата е получавана от чужбина – от Константинопол или

Търново.Носителите на високото достойнство от втората половина на XIV

век – Йоан Оливер,Деян,Йоан Комнин Асен,Вълкашин,Йоан Углеша,Йоан Драгаш

и др.-са го получили от сръбски царе.Това,което прави впечатление в

случая е,че те не са придворни,а обикновено,владетели на обширни области

в провинцията и то главно в завоюваните ромейски територии.След смъртта

на Стефан Душан сръбските деспоти успяват да си извоюват завидна

самостоятелност.В това отношение може да се посочи деспот Йоан

Углеша,който даже се титулувал самодържец.Петнадесето столетие носи нова

специфика.Вече няма сръбски цар и титлата се получава от Константинопол.

За деспотското достойнство в средновековна България,може да се

постави въпросът,дали то е една чисто дворцова титла или е било държавна

служба свързана с определени задължения в администрацията.В

чуждестранната историография,титулярния характер на деспотите е

безспорен,но все още се оспорва от някои български автори.По същество

титулярният характер на деспотското достойнство не може да се

оспорва,поради самото му присъствие в йерархията,но дали освен това то е

било свързано с определени държавни функции?Според Кодинос

деспотът,както и севастократорът и кесаря нямат служба в държавния

апарат.Съмнение обаче хвърля един израз – Р.Гийан го превежда „un

commandement militaire”, а Ж.Верпо само „un commandement” .От тези

преводи е ясно,че става дума за командуване на военен подход в строго

определени случаи.Но едва ли това са били единствените държавни

~ 5 ~

дейности,с които суверенът е могъл да натовари един деспот.Важното е да

се знае,че тези дейности не са необходимо свързани с титлата така,че да

я превърнат в част от държавния апарат.Става дума за задачи,поставени по

конкретен случай,задачи,които нямат нищо общо с титлата на изпълняващото

ги лице.Още от създаването си през 1163година деспотската титла заема

първо място в йерархията и не го губи до края на Империята през XV век.И

тук българската историография оспорва това положение,изключение прави

Д.Закитинос,който поставя кесаря начело на листата.В една от своите

статии Е.Савчева отбелязва и то правилно,че самото появяване на титлата

„деспот”в средновековна България не може да не предизвика промени в

йерархичната структура,и севастократорът вече преминава на втора

позиция.Едновременно с това Савчева твърди,че през първата половина на

XIII век деспотската титла отстъпва в йерархията на севастократорската

и,че по-времето на цар Смилец,те може би,са били равностойни.Авторката

се основава на един откъс от Синодика,където деспот Алексий Слав е

поставен в текста след севастократорите Александър и Стрез.Савчева

едновременно приема,че достойнството не е било дооформено и за това още

не е заело първото място,но пък е съществувало и затова Александър

получава титлата севастократор.Така може да се обобщи,че през първата

половина на XIII век деспотската титла е съществувала в България, но все

още остава нетипична за двора в Търново.По-отношение на вътрешното

степенуване на титлата,Кодинос съобщава,че деспотите,синове на

василевса,имат преимущество пред тези,които са били братя или

зетьове,предимството било главно в придворните церемонии,а не за

същностна разлика в титлите.Що се отнася до участието на деспота в

дворцовия ритуал,трудно би било ромейските извори да бъдат отнесени към

българските условия.Въпреки,че търновските царе силно са се стремили да

наподобяват василевсите,едва ли в техния двор е могла да се осъществи

цялата сложна и скъпоструваща практика на Константинопол,а

деспотите,само за двама може да се твърди с относителна сигурност,че са

~ 6 ~

пребивавали в Търново– Георги Тертер и деспот Константин,зетя на цар

Йоан Александър.

На следващо място,може да се разгледат някои специфични проблеми

около деспотската титла по българските земи.Историята и в средновековна

България,въпреки че повтаря основното от ромейската титулярна

традиция,поставя някои питания.На първо място стои въпросът с появата на

титлата в българската държава.Първият българин,носител на деспотската

титла,е Алексий Слав,син на неизвестна по-име сестра на цар Петър,Асен и

Калоян.Въпросът тук е, доколко неговото достойнство се вписва в

българската титулярна система.Алексий Слав получава сана си от

императора на Латинската империя Анри–негов тъст и сюзерен.Същевременно

той присъства в българския Синодик заедно с царските братя– Стрез и

Александър.Това дава основание да се твърди,че след 1230 година,когато

Йоан II Асен завзема по-голямата част от бившите територии на Теодор

Комнин,включително земите на Алексий Слав,българският цар признава

неговата титула и тя присъствала в Българския държавен живот.Титлата на

Алексий Слав поставя още някои питания.Знае се,че до 1204 година деспоти

са зетьовете престолонаследници.Латинските императори на Константинопол

се стремели да поддържат традицията на Източната империя и продължавали

да раздават висшите ромейски титли.Така след 1204 година деспоти стават

доджът Енрико Дандоло и след него Марино Зено.Както се вижда настъпили

някои съществени изменения в държавно-политическия смисъл на

титлата,защото нито Дандоло,нито Зено били зетьове престолонаследници.За

Алексий Слав,макар и зет на императора,също не може да се твърди,че е

престолонаследник,още повече,че е женен за извънбрачна дъщеря на Анри.И

така смисълът,който има титлата по-рано,е вече загубен,в България също

не бихме могли да го търсим.По-време на Второто царство са известни

двама деспоти–царски зетьове.Първият е крънският владетел Елтимир,но за

него не може да се твърди със сигурност дали е получил титлата в това си

~ 7 ~

качество.Вторият е деспот Константин от Лондонското Евангелие.И двамата

не са престолонаследници.След двамата деспоти-царски зетьове,следващият

известен български велможа,носител на деспотското звание, е Яков

Светослав.Той бил въведен в достойнство от никейския император Теодор II

Ласкарис.Случаят с Яков Светослав е типичен пример за някои интересни

проблеми,които стоят във връзка с деспотската титла в България през XIII

век.Той не се задоволява само с това достойнство,а си присвоява и царска

титла–така е назован не само в някои маджарски кралски документи,но и в

помениците.Теоретично съотношението между деспотската и царската титла

на Яков Светослав е ясно – става дума за могъщ български местен

владетел,който,след като спечелва известна самостоятелност в

северозападните покрайнини,се обявява за цар с или без прякото

съдействие за това на маджарския крал.Друг носител на титлата е

българският болярин от кумански произход,а после и цар,Георги Тертер.Не

е ясно кой владетел извършва деспотската промоция спрямо Георги Тертер

година преди да заеме царския престол в Търново.Според Пахимер,инициатор

на това събитие бил византийският василевс Михаил VIII Палеолог,който

внушил на видния търновски болярин Тертер да се разведе със съпругата си

и да се ожени за сестрата на цар Иван Асен III.Това било условието за

получаване на деспотското достойнство,като специално се изтъквало

регламентираното от векове изискване,кандидатът да е член на царското

семейство –в случая да стане член на Асеневата фамилия.Така и

станало.Тертер се развел с първата си съпруга,оженил се за сестрата на

Иван Асен III – Кира Мария.след което бил прокламиран за деспот.Както

стана ясно до момента,според Георги Пахимер,Георги Тертер бил издигнат

за деспот от Михаил VIII Палеолог.В това вярват и Гийан,и

Феранчич,въпреки че становището на Пахимер не е логично.Невъзможно било

български сановник да се прокламира за ромейски деспот,без да е имал

роднинска връзка със семейството на василевса.Специално подготвеният и

реализиран брак с българската принцеса,която нямала пряка роднинска

~ 8 ~

връзка с императорската фамилия в Константинопол,означавал само

едно:Георги Тертер е получил високата титла от своя шурей Иван Асен III

през 1279г.,и се явява юридически първият провъзгласен български деспот

в Търново.Друг е въпросът,че фактически идеята била замислена и

реализирана с прекия натиск на византийския василевс Михаил VIII,който

наложил на Иван Асен III да я изпълни безропотно.Не се знае дали Иван

Асен се е съгласил с охота на тази стъпка или просто е нямал

избор,защото е осъзнавал,че дължи положението си и е придобил царската

титла от Михаил VIII.И така носителите на деспотското достойнство в

България през XIII столетие са Алексий Слав,Яков Светослав и Георги

Тертер.Първият – потомък на Асеневци и претендент за престола,получил

своята титла от император Анри,вторият – могъщ местен владетел,присвоил

си царска титла и получил достойнството си вероятно от Никея и третият –

силният човек в Търново,завладял по-късно трона и получил титлата със

съдействието на василевса,ако не направо от него.Изглежда,че през

първото столетие на Второто българско царство деспотската титла се

противопоставя на царската и в известен смисъл я дублира.Изворите обаче

не позволяват да се прави нещо повече освен едно предположение.Интересна

е една теза на Ферянчич,че българските царе започват да дават доста

късно деспотски достойнства – едва от Елтимир насетне.Трудно е както да

се подкрепи,така и да се отхвърли това твърдение.Няма съмнение,че

титлата присъства в България през XIII век,независимо от къде произхожда

тя.Дори да се отхвърли случая с Алексий Слав,то Яков Светослав и Георги

Тертер са несъмнено на българска държавна територия.От друга

страна,изглежда,че тази титла остава малко чужда на българската

действителност – не само във връзка с казаното по-горе,но и с явното

забъркване на чужди сили и в трите случая.Действително през XIII век

деспотската титла остава,като че ли малко изместена от

севастократорската.В продължение на около половин столетие се наблюдават

трима севастократори,които са твърде силни политически –

~ 9 ~

Стрез,Александър и Петър,първите двама са братя на владетеля,а

третият,макар и само негов зет по-сестра,изглежда доминира над

политическия живот в държавата към 1253г.Впоследствие обаче през XIV век

деспотската титла заменя севастократорската.Броят на известните

български деспоти значително се увеличава,докато няма данни за нито един

севастократор.Това косвено се потвърждава и от един извор – ..Молитва за

поставяне на кесар и деспот,,–където севастократорското достойнство не

се споменава.Трудно може да се допусне,че титлата на севастократора

е ,,изпаднала,, от йерархията,по-скоро липсата и в изворите говори,че тя

е станала нетипична за българската действителност и чужда за двора в

Търново,където охотно се приела деспотската титла.Първият български

владетел,който по собствена воля и собственоръчно венчал със

стематогирион български деспот в Търново,бил самият Георги I Тертер.Той

се възползвал от ниската легитимност на Иван Асен III в българското

общество и на високото си положение на деспот,регистрирано точно от Иван

Асен III, успял да овладее трона в столицата и прокламирал за деспот

брат си Елтимир.Същевременно обаче в Погановският и в Бояновският

поменик,името на деспот Елтимир е пропуснато.Хронологически,точно на

неговото място в помениците, т.е. между управлението на цар Георги I

Тертер и цар Теодор Светослав,е поставен мистериозният деспот

Куман,чиято самоличност е обект на продължителна дискусия.Оформили се

две становища по-въпроса,Ив.Дуйчев и напоследък В.Игнатов застъпват

идеята,че Куман е собствено име на деспот от края на XIII век,докато в

другото становище на Ферианчич се настоява,че това име по-скоро било

знак за етническа принадлежност на неизвестен деспот.При това състояние

на наличната информация единственото,което може да се твърди,е,че става

дума за видна личност от последните две десетилетия на XIII век.По-

вероятното е,че Куман е собствено име,но изобщо не бива да се отхвърля

възможността то да сочи и неговия етнически произход.

~ 10 ~

Деспотската титла поставя и още един въпрос,а именно – в какви

роднински отношения се намират носителите на титлата през XIII век с

владеещия цар.Ромейските извори изрично посочват,че що се отнася до

Империята,то там тя е притежавана само от най-близките роднини на

василевса.Това има значение преди всичко за даването на титлата.В

България нещата са различни,тъй като титлата по-всяка вероятност е

получавана от Константинопол.Все пак достойнствата на Алексий Слав,Яков

Светослав и Георги Тертер са били признавани и зачитани от Търново,което

поставя въпроса за връзките с българския двор.Съпоставяйки данните и за

тримата български деспоти от XIII век се разбира,че те са били в

родствени връзки и с двете царуващи фамилии – в българската столица и в

Константинопол.Алексии Слав освен зет на император Анри,от когото е

получил своето достойнство,е и племенник на първите Асеневци.Яков

Светослав получил титлата след женитбата си с дъщерята на Теодор II

Ласкирис,именно по тази линия той е роднина и с Константин Асен,който е

женен за нейна сестра.Георги Тертер е зет по сестра на Йоан III Асен,а

чрез това се свързва и с Палеолозите.В случая на Георги Тертер специално

е подчертано значението на роднинската връзка при почитането с деспотско

достойнство,защото той е принуден да се разведе с първата си жена.Що се

отнася до отношенията цар-деспот в средновековна България,отново са на

лице някои специфични проблеми.Получаването на титлата само по себе си

поставя нейния носител в известен смисъл под суверенитета на онзи,който

му я е дал,поне в йерархично отношение.И тримата деспоти,за които стана

дума,получават титлата си от външна сила.Нейното придобиване ги

приобщава към ромейската йерархична система,на върха на която стои

константинополския василевс.Трябва да се отбележи обаче,че през XIV век

получаването на титлата от Константинопол става вече нетипично за

представителите на българското болярство.На границата между двете

столетия българските царе започват да дават деспотски титли.Защо тогава?

Сведения могат да се извлекат от грамотите,които дават данни за

~ 11 ~

цялостното усложняване и обогатяване на институционната система.Най-

вероятното обяснение е,че относително късното възприемане на тази

практика от Търново се дължи на цялостно забавяне в процеса на

възприемане на културата на Империята в България.Едно от основните

различия с ромейската практика е в кръга на удостоените лица.По времето

на Палеолозите съществува системата най-големият син и престолонаследник

да носи царската титла,а по-малките синове да са деспоти.Всичко това е

във връзка с династичната политика на владетеля с оглед осигуряване

наследяването на короната и запазване на най-висшите титли за

управляващото семейство.В България тази практика не може да бъде

посочена,като нещо установено.От известните ни български деспоти само за

един може да се каже,че е бил царски син – Михаил от фреските в с.Долна

Каменица.Михаил обявява по-големия си син Йоан Стефан за цар,а поне един

от по-малките си синове – за деспот.Въобще практиката да се обявява

престолонаследника за цар не е била чужда на българските владетели –

така постъпват Константин Асен,Георги Тертер и почти всички владетели

през XIV век.Това обаче не се свързва с ромейската практика да се дава

деспотска титла на по-малките синове.В тази връзка може да се разгледат

случаите на Михаил III и Йоан Александър например,които предоставят

интересен материал.От двата брака на цар Михаил Шишман са ни известни

само четиримата сина от дъщерята на крал Милутин.От тях Йоан Стефан носи

царската титла още приживе на баща си.Йоан Кантакузин,който отделя не

малко внимание на другия син – Шишман – не го споменава с никаква титла

и,ако такава съществуваше,той едва ли би я пропуснал.Единственото

упоменаване на Людовик в един неаполитански документ не говори нищо за

неговото звание.Остава само Михаил,който е известен с деспотска

титла.Особеността при цар Йоан Александър се състои в това,че всички

негови синове носят царска титла – безпрецедентен случай в българската

средновековна история.Докато в случаите на някои от тях – Михаил

Асен,Йоан Срацимир и Йоан Шишман – може да се каже,че става дума за син-

~ 12 ~

престолонаследник,то това не е така при другите двама синове,носещи

името Йоан Асен.Всичко това навежда на мисълта за една целенасочена

политика на Йоан Александър в тази посока.При това положение деспоти

помежду преките наследници липсват.Въпреки случая с деспот Михаил,който

е единствен,в България не се наблюдава ромейската практика да се дава

деспотска титла на по-малките синове.Интересен в това отношение е

фактът,че при даването на титлата българските царе дори не се

ограничават в кръга на най-близките роднини – синове,братя и

зетьове.Открива се един доста широк кръг от роднини,които са носели най-

високата дворцова титла.Може да се каже,че при раздаването на титлата

българските царе са провеждали политика,различна от тази на

василевсите.Деспотското достойнство в известен смисъл губи в България,а

и в Сърбия династическата си характеристика.

Във връзка с практиката на раздаване на деспотската титла в България

през XIV век,интерес представлява и въпросът за удостояването на

чужденци.Империята например,широко я използва за привличането на могъщи

властелини към своята политика.Въпросът дали е използвана и от

българските царе предизвиква интерес,тъй като това би се отразило върху

цялостната преценка на външната политика на Царството и би дало една

нова характеристика на неговата политическа доктрина.Единствената

страна,където бихме могли да търсим титли, давани от българските царе,е

Сърбия.След 1346г. Стефан Душан е цар на сръбската държава и може сам да

раздава титлите,единствения,който се открива в изворите е деспот

Драгослав.Мнението на Ферянчич е,че Драгослав по-вероятно да е получил

титлата си от Търново,не от Константинопол.Изглежда е съществувала

практика за даване на деспотски титли в чужбина,но други данни не се

откриват.

За да се разбере правилно деспотската титла,както и правата и

положението на нейния носител,има още нещо,на което трябва да се обърне

~ 13 ~

внимание – на инсигниите.Всеки елемент от облеклото и другите атрибути

на деспота – като се започне от венеца и се свърши с цвета на сбруята и

палатката-има знаково значение,бележещо неговото място в

йерархията.Ромейските извори доста ясно свидетелстват в това

отношение.За съжаление обаче домашните извори са твърде бедни.Малко,но

автентични са изобразителните източници за деспотските одежди и регалии

в България.Първо – портретът от Долна Каменица,където е стенописан

деспот Михаил,малкият син на цар Михаил Шишман.Второ – изображението на

Константин от Лондонското Евангелие.Има още едно изображение – това на

деспот Яков Светослав върху неговата монета.Той е представен стоящ

насреща с военни доспехи,лорос и стема.Изображението на Яков Светослав

обаче е от такъв характер,че едва ли можем да получим богата представа

за инсигниите на интересуващата ни институция.Образът се свързва повече

със западни модели и отбелязва по-скоро царските претенции на видинския

господар,а не неговото деспотско достойнство.За одеждите на ромейските

деспоти към средата на XIV век доста пълна информация предоставя

трактатът на Кодинос.Скиадионът на деспота е изцяло покрит с бисери и

съдържа неговото собствено име,бродирано със златна нишка.Висулките

са,като тези на василевса,но без възли и палми.Туниката е червена,като

на василевса,с бродерии,но без военни знаци.Тампарионът също е червен с

ширти.Чорапите са червени,а обувките-двуцветни:виолетови и червени с

бродирани с бисери орли.Шпорите,са като царските,а каишите-

двуцветни.Седлото отново е двуцветно,с бродирани орли на също

двуцветното покривало.Деспотската палатка е бяла,осеяна с червени

орлета.Изрично е отбелязано,че деспотите деца не носят своя скиадион в

двореца.Скараниконът на носителите на титлата е украсен със скъпоценни

камъни,а каввадионът е виолетов или червен ,бродиран с бисери според

собственото желание на велможата.

~ 14 ~

Подобно описание,като Кодиновото едва ли може да се постигне относно

деспотите в никоя от съседните на Империята страни,не само поради

оскъдни извори,а и едва ли униформата при дворовете в Търново или Скопие

е била толкова изящна.Разбира се между България и Сърбия има разлики

особено що се отнася до XV век,когато сръбските владетели притежавали

обикновено деспотско достойнство.

Данните,произхождащи от двата портрета на български деспоти,също не

позволяват да се направи пълно описание,подобно на това от трактата на

Кодинос.И все пак,макар и от малкото,но автентични и заслужаващи доверие

източници,можем да добием представа за деспотските одежди и регалии в

България и да се разгледат най-важните елементи между

инсигниите.Изключително важен елемент е деспотския венец.Деспотите

Михаил и Константин носят доста различни корони.Ето как Д.Панайотова

описва тази от фреските от Долна Каменица: „Деспот Михаил има на главата

си корона,която се състои от метална лента,комбинирана с дъно от дебела

и твърда материя.В основата на короната,върху металната лента

скъпоценните камъни,рубини и изумруди,са обковани с малки метални

скобки,а всичко това е осеяно с бисери.Отпред металната лента се издига

в правоъгълна форма,върху която блести сияещ камък – характерен за

деспотската корона.Две бисерни висулки се спускат от короната пред

ушите.”Относно описанието на короната,югославските изследователи

М.Чорович-Любинкович и Р.Любинкович отбелязват,че този вид корона е

твърде архаичен.Подобни,но не еднакви,се срещат у ранните

константинополски,български и нормански владетели.Такава корона не се

открива у нито един балкански деспот през XIV – XV век.Венецът на деспот

Константин е от съвсем друг вид.Той представлява златен обръч,на който

отпред и отстрани се виждат плочки с прикрепен върху тях по-един

голям,червен скъпоценен камък-рубин.Целият венец е украсен с

бисери.Както се вижда разлика между венците на двамата деспоти има,какво

~ 15 ~

определя тя?В трактата на Кодинос се прави различие между деспотите

синове и зетьовете на василевса.Разликата между Михаил и Константин е

именно такава.Не на последно място е и това,че двамата са разделени от

около половин столетие – време,което би могло да има значение.Освен това

короните на двамата български деспоти са допълнени с камери,венецът на

Михаил е с три камери,а този на Константин с четири.Тук се вижда прилика

с византийския деспотски венец,който е с четири камери по описанието на

Кодин.Друг интересен елемент е скиптърът.И двамата български деспоти са

изобразени със скиптри.Такива могат да бъдат открити и в Сърбия,но не и

в трактата на Кодин.Деспот Михаил е изобразен държащ в дясната си ръка

кръст,украсен с бисери и скъпоценни камъни.Такъв кръст не се среща в

Сърбия,но го откриваме у константинополските василевси след Теодор

Ласкарис,а също в изображението на цар Йоан Александър и на младия цар

Йоан Шишман в Лондонското Евангелие.Царският зет деспот Константин е

изобразен с червен жезъл,в края на който има украшение във форма на два

конуса,опиращи се един в друг с върховете си,като в точката на

допирането са съединени с топче.Прави впечатление,че такива жезли носят

освен деспота и трите царски дъщери,неговата съпруга и двете и сестри.а

освен това и царица Теодора и дори цар Йоан Асен.Разлика тук може да се

открие между отделните лица носещи скиптър и какъв знак е той за

тях.Кръстове имат само самодържецът и неговият престолонаследник,но при

този на младия цар липсва украшението от скъпоценни камъни.Изненадващо е

обаче,че скиптрите в десниците на Михаил и Константин са пропуснати в

Книгата за ранговете,но все пак скиптърът е реално използвана регалия от

редица деспоти.Облеклото на двамата деспоти е доста близко по тип и

кройка.Деспот Михаил е с дълга далматика с два реда бродирани двуглави

орли отпред.Така е и при Константин.И при двамата дрехата се закопчава

отпред,като през гърдите минава златотъкана и обсипана с бисери

лента,върху която у Михаил се виждат копчетата.От лявата и дясната

страна минава по още една лента,а при Константин,чието изображение е

~ 16 ~

запазено изцяло ,тя обрамчва дрехата и отдолу.Малка разлика в одеждите е

това,че на деспот Михаил са по-богато украсени,както и по-късите

ръкави.По-голяма разлика има в цветовете.Дрехата от фреските в Долна

Каменица е тъмносиня,а не червена или пурпурна,освен това Михаил носи от

долу риза от бял плат с украсени маншети – един сравнително късен

елемент.Разлика се открива и в колана.Този на деспот Михаил е много по-

близък до царския лорос,макар и да има известни разлики и да не е

прехвърлен през лявата ръка.За обувките може да се съди само по

миниатюрите от Лондонското Евангелие,тъй като долната част от

изображението на Михаил не е запазена.Обувките на Константин са по-

различни от тези на останалите членове на семейството.Цветът им е по-

тъмен и има съпоставени по-тъмна и по-светла част.Разлика има и в цвета

на възглавниците ,върху които са стъпили.Може да се каже по- нещо и за

изображенията на съпругите на деспоти.Кера Тамара например,макар и

изрично посочена с титлата,не се отличава по-нищо в облеклото от двете

си сестри.Тук тя присъства повече,като царска дъщеря,отколкото като

деспотица.Що се отнася до съпругата на деспот Михаил,то някои елементи

от нейното облекло и украшения – затворената корона с

наушници,двуглавият орел,многото бисери – подчертават определени

особености в инсигниите.Да не забравяме,че жените на тези сановници само

условно носят титлата,доколкото тя е притежание на техния съпруг.В този

смисъл знаковото значение на одеждите им се ограничава с това да

отразява това на съпрузите.Именно за това Кодин не говори за женските

одежди.И така,може да се отбележи въз основа на наличните данни и

направените описания на деспотското облекло,че не е стриктно следван

ромейският модел,но не може и да се пренебрегне.Одеждите на деспот

Михаил,както и тези на деспот Константин са достатъчно различни,за да не

може да се изтъкват особености на деспотското облекло в средновековна

България и достатъчно близки,за да има все пак един и същ подход към

тях.Не трябва да се забравя и различното положение на двамата – единият

~ 17 ~

е син,а другият само зет на царя.Важен е фактът,че в случая с фреските в

Долна Каменица става дума за владетелско изображение,макар и костюмът на

деспот Михаил да не е обичайното владетелско облекло.За това говорят не

само споменатите вече инсигнии,но и благославящият Исус Христос над

деспота и жена му.

Следва да се обърне внимание,по-обстойно,на получаването на

деспотската титла.Деспотските инсигнии се връчват на удостоения при

спазването на особен ритуал.Такава промоция е могла да бъде извършена

единствено от цар(василевс),и все пак в историческата книжнина са

изказани мнения,че деспотската титла е могла да бъде наследена или да е

получена от владетел,нямащ царски ранг,макар тези твърдения да не са

обосновани.Всички титли,включени в ромейската йерархична система,са

давани на определен човек,обикновено пожизнено.Те не са

наследствени.Какво е положението в България?Изворите не свидетелстват за

сериозни отклонения от ромейската практика.Въпреки това в

историографията се среща необосновано приписване на деспотската титла на

някой само въз основа на това,че негови наследници или предходници са я

притежавали.Такъв е случаят с видинския владетел Шишман и със сина му

Белаур,но тези твърдения са направени само мимоходом.Деспотското

достойнство е могло да бъде давано само от василевс или цар.В

историографията са изказани становища,че то би могло да бъде давано и от

крал.Тези твърдения се основават на един сръбски летопис,в който се

казва,че след като станал крал,Вълкашин дал на своя брат Йоан Углеша

гръцките области и титлата деспот.В трактата си Кодин очертава и кръга

от лица,носители на титлата.Става дума за най-близките роднини –

синове,братя и зетьове на василевса.Този кръг не винаги е бил стриктно

спазван,така сочат и изворите.През различните епохи са правени

значителни отклонения, в Империята,както и в славянските страни.Кодинос

дава сравнително пълно описание на ритуала за поставяне на титлата

~ 18 ~

деспот.Той се извършва в триклиноса,където е трона на василевса,отделен

с копринена завеса.Този,който ще бъде удостоен предварително се облича в

инсигниите си.Василевсът излиза от своята стая с корона и всички царски

знаци.Завесата се разтваря и всички го поздравяват с полихронион.Двама

от най-висшите велможи завеждат деспота пред владетеля,а той стоейки

прав произнася: „Въздига те царството ми за деспот” и отново се пее

полихронион.Деспотът целува крака на императора,а той собственоръчно го

коронова с венец с безценни камъни,съставен от четери малки арки

отпред,отзад и отстрани ако става дума за син на владетел,или само една

– отпред – ако е зет.След това владетеля се оттегля в стаята си.Друг

интересен извор е запазената в няколко преписа молитва за поставяне на

деспот и на други висши достойнства.Това обаче е чисто църковен

ритуал,различен от предния.При този ритуал деспота се явява пред

архийерея,който прочита съответната молитва.Отбелязва се Божията

промисъл,която е избрала именно това лице.Отправят се молитви за по-

нататъшно добруване на новопоставения и пожелания да не се отклонява от

пътя.Има и някои отклонения при даването на деспотското достойнство,при

извънредни обстоятелства.На първо място е съобщението на Георгиос

Сфранец,че папата е удостоил като деспот Андрей Палеолог – първия син на

деспот Тома.В този случай изглежда римската курия,според западните

традиции,смята титлата за наследствена и,че синът има право на нея,след

като бащата я е носил.В текста обаче е подчертано,че папата го удостоява

– следователно дори в този случай не се е смятало,че тя преминава

автоматично по низходяща линия.Второ,вече се знае,че титлата деспот може

да бъде давана само от цар или василевс,но папата поставя Андрей

Палеолог за деспот през 1465 година – тоест повече от десетилетие след

падането на Империята.Затова може да се твърди,че този случай е

изключение.Сходно положение се наблюдава и в сръбско-маджарските

отношения.През втората половина на XV до средата на XVI век маджарските

крале дават деспотски титли на последните представители на сръбските

~ 19 ~

владетелски родове.Това също става след 1453 година,когато в

Константинопол вече няма василевси.

Като висш сановник деспотът имал право да издава свои акти.Повечето от

тях си имали своя канцелария,където са се изготвяли официалните

документи.Деспотските акти са сребропечатните слова или аргировули,за

разлика от златопечатните царски слова – христовулите.Примери за акти

на български деспоти са Сигилионът на Алексий Слав от януари 1220

година,който е съставен изцяло по образец на ромейските акти.От друга

страна,след 1230 година владетелят на Мелник бива приобщен към България

и,неговата канцелария оказва известно влияние върху българската

дипломатика.Писмото на Яков Светослав до Киевския митрополит също може

да се разглежда,като текст излязъл от канцелария на български

деспот.Особеност,която различава българските деспоти от ромейските е

монетосеченето.Не са известни монети на ромейски деспоти.Правото да сече

такива е принадлежало изключително на василевса и то не е било

накърнявано.В това отношение положението в съседните балкански страни е

различно – средновековна Сърбия предоставя богат материал.Има запазени

монети на деспот Йоан Оливер,както и на деспотите от XV век.Монети на

деспот в България се срещат още през XIII век – тези на видинския

господар Яков Светослав.Преди около половин столетие Т.Герасимов е

публикувал две негови медни корубести монети.На тях владетелят е

изобразен стоящ насреща,с военно облекло.От двете страни на фигурата има

надпис,а на обратната страна е изобразена св.Богородица.Издателят

обосновава становището си,че става дума именно за монети на деспот Яков

Светослав,а не за такива на цар Теодор Светослав Тертер,както сочи

Мушмов.Интересна нова трактовка на монети на Яков Светослав се дава в

излязлото неотдавна специално изследване на българските средновековни

печати и монети на Юрукова и Пенчев.На лицевата страна те разпознават

св.Димитър Солунски с надпис,на обратната страна е изобразен деспотът

~ 20 ~

прав,насреща,със стема,сакос и лорос.Дясната му ръка държи меч,опрян на

рамото,а лявата се опира на щит.Според авторите тези монети са

изключително пропагандни и са разпространявани в Търново при посещението

там на деспот Яков Светослав,когато той бил осиновен,а после и убит от

царицата.В този случай най-вероятно не става дума за някакво деспотско

монетосечене – данните навеждат на мисълта,че по този начин видинският

господар е искал да настои на царската титла.За това свидетелства,както

лоросът,така и някои от другите инсигнии.Най-сериозният аргумент обаче е

присъствието на св.Димитър Солунски,чието идеологично значение за

владетелите от XIII век е несъмнено.Също така не трябва да се забравя,че

Яков Светослав имал същите права на престола,като съпруг на сестрата на

Йоан IV Ласкарис,както и цар Константин Асен.В този

смисъл,вероятно,трябва да се разбира и присъствието на термина

„деспот”.Без да се отрича притежаването на тази титла от видинския

господар,в случая тя изглежда сочи царското достойнство,присвоено си от

него.Да не се забравя също и,че именно върху монетите в Империята

василевсът се титулува,като деспот чак до XV век.Другият български

деспот,с чийто монети разполагаме,е Добротица – владетелят на

Карвунската земя.Следват няколко доста различни монети,които могат да се

разделят на две групи.Първата група обхваща медни монети с монограма на

Тертеровци на лицевата страна и с изображение на двуглав орел върху

опашката.Някои екземпляри са контрамаркирани.Герасимов отнася монетите

към цар Георги I Тертер,но това становище е сериозно оспорено.Към тази

група може да се отнесе и една уникална сребърна монета,намерена на

дунавския остров Пъкуйул луй Соаре.На лицевата и страна има изобразен

двуглав орел и околовръстен надпис „АФ(N) TOY(TON) TERTERI”,а върху

опаката – Иисус Христос на трон.Втората група монети също се

локализират в района на Силистра – о.Пъкуйул луй Соаре.Герасимов

определя тези монети,като монети на Иванко,сина на Добротица.Той

отхвърля мнението на Мушмов,че това са монети на Йоан Александър,като

~ 21 ~

деспот.От друга страна това становище на българския нумизмат е оспорено

от румънски изследователи Конович и Диакону,които виждат в тези

монети,съответно такива на Добротица и на неговия син Йоан Тертер.Сходна

с тази на Конович е и позицията на Юрукова и Пенчев,които ги определят

като монети „с титлата деспот и името Йоан Добротица.”През миналото

столетие Любич публикува монета намерена в Скопие,която той отнася към

Константин Драгаш.На лицевата и страна е представен Иисус Христос на

трон,а на обратната – две стоящи фигури с околовръстен надпис името

Константин и титлата „деспот”.Остроготски доказва,че Константин Драгаш

не е притежавал деспотска титла,от което може да се посочи,че и монетата

не е негова.Интересно предположение подхвърля Фреянчич,че тя може да е

на деспот Константин от Лондонското евангелие.Това мнение е доста

неприемливо обаче,има основания да се смята,че зетят на цар Йоан

Александър е живял при двора в Търново.Не е вероятно той да сече

собствени монети,още повече такива,единственият екземпляр,от които да

бъде открит в Македония.Въпросът тогава е кой деспот я е сякъл,тъй като

от изворите определен отговор не би могъл да се даде на този етап,то

най-вероятно е монетата да има сръбски произход.Въпросът,който може да

се постави по отношение на монетосеченето,е дали то определя някаква

същностна разлика между ромейските деспоти и тези в България и

Сърбия.Едва ли монетосеченето влиза в самия комплекс от права,които

определят статуса на титлата,по-скоро става дума за практическото

положение на лицето.Знае се,че деспотската титла през XV век е носена от

владетелите на Сърбия,положението в България е от сходно естество.Деспот

Яков Светослав е самостоятелен и почти независим владетел в

северозападните български земи,който постоянно сменя ориентацията си

между България и Маджарско и даже си присвоява царска

титла.Монетите,които се откриват,идват да потвърдят именно това.Типът на

изображението върху тях води към западните паралели и не съвпада напълно

с практиката в балканските страни,даже отразява повече царските му

~ 22 ~

претенции,отколкото деспотската титла.При това положение,не може да се

търси в дадения случай поставянето на начало на една българска традиция

на деспотското монетосечене,а просто изява на самочувствие на един могъщ

местен владетел.Подобно е положението и в Добруджа.Добротица може само

условно да бъде наричан български деспот.Неговите владения са извън

пределите на Царството,титлата си получава от Константинопол,а и цялата

му политика има ориентация към Империята.Що се отнася до монетите – те

не са просто монети на деспот,който ги сече в това си качество,а такива

на един владетел,който господства над почти целия западен бряг на Понта.

Както през X и началото на XI век,така и през XIII-XIV век Византия

продължава да бъде основен моден законодател,източник на идеи и

пример,който знатните българи приемали охотно.Специално най-висшите

сановници,т.е. севастократорите и деспотите,просто се чувствали

задължени да следват в костюмите и аксесоарите византийските деспоти и

севастократори,защото в случая не ставало дума само за мода.В дрехите и

накитите били кодирани съответните рангове,поради което се явявали в

ролята на инсигнии.Също така през XIII-XIV век се формира едно

специфично общобалканско политическо и културно пространство,укрепвано

чрез многобройни смесени бракове на висши аристократи.Ето защо станала

обичайна практика знатни българи да получат деспотска или

севастократорска промоция при византийския василевс,латинския император

и сръбския цар.Вероятно имали и препотвърждаване на титлите или най-

малко зачитане на легитимността им от останалите балкански владетели.