30 години секция „История на света и международните...

БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

ИНСТИТУТ ПО ИСТОРИЯ

30 години СЕКЦИЯ „ИСТОРИЯ НА СВЕТА И

МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ В НОВО И НАЙ-НОВО ВРЕМЕ”

С благодарност към създателите и първи ръководители на секцията

академик Константин Косев професор Витка Тошкова професор Луиза Ревякина

30 years OF THE DEPARTMENT OF MODERN AND

CONTEMPORARY HISTORY OF THE WORLD AND INTERNATIONAL RELATIONS

In acknowledgment and with gratitude

to the founders and the first Heads of Department, Academician Konstantin Kossev,

Professor Vitka Toshkova, Professor Louiza Revyakina

БЪЛГАРСКА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ

ИНСТИТУТ ПО ИСТОРИЯ

30 години СЕКЦИЯ „ИСТОРИЯ НА СВЕТА

И МЕЖДУНАРОДНИТЕ ОТНОШЕНИЯ В НОВО И НАЙ-НОВО ВРЕМЕ”

София • 2010

Редакционна колегия: Ст. н. с. ІІ ст., д-р Тамара Стоилова Н. с. І ст., д-р Виолина Атанасова Н. с. І ст., д-р Петя Димитрова Н. с. І ст., д-р Воля Аргирова

Рецензент: Ст. н. с. ІІ ст., д-р Илияна Марчева

© Институт по история на БАН, 2010

ISВN 978-954-92267-9-9

Съдържание

Секция „История на света и международните отношения в ново и най-ново време“ .............................................9 Максим Анисимов. Причини за силовите решения в руско-полските отношения в навечерието на управлението на Екатерина II ..................................................11 Воля Аргирова. Японско-американският военен съюз: предизвикателствата на ХХІ век ...........................27 Виолина Атанасова. Двустранните отношения като фактор за формирането на образа на Индия в България (50-те – 80-те години на XX век) ..............................44 Йорданка Бибина. Исмаил Джем и турско-гръцкото сближение .......................................................62 Татьяна Гавристова. Уче Океке и улизм: об истоках африканского модернизма .........................................83 Теодоричка Готовска-Хенце. Владимир Сис – борец на два фронта .......................................................................95 Пенка Данова. Българите през погледа на Доменико Сестини (1779 г.) ...................................................112 Петя Димитрова. Европа и краят на „втората“ Югославия ...................................................................126 Детелина Динева. Европейската инициатива за прозрачност и регламентирането на лобистката дейност в Европейския съюз ..............................146

5

Мария Колева. Икономически отношения на Германия със страните от Югоизточна Европа 1919-1929 г.....................................................................................161 Николай Кочанков. Полско-чешкото съперничество, карпато-украинският въпрос и българската дипломация (1938–1939) .....................................174 Инна Манасиева. Украинската народна република и България (Дипломатически аспекти). 1918-1920 г. ...............198 Христо Милков. Френският май 1968 в българските дипломатически документи ................................210 Луиза Ревякина. Съветската дипломация и „колективната сигурност“. 1934-1939 .....................................229 Тамара Стоилова. Революционна Франция и руската дипломация в Константинопол ..................................252 Витка Тошкова. „До всички военнослужещи, чиято позиция изисква познаване и разбиране на руските методи за правене на бизнес“ .......................................268 Румяна Чукова. Спецификата на исляма в постсъветска Централна Азия ..................................................285 Галина Шатохина-Мордвинцева. К вопросу о роли и месте либеральных и консервативных партий в сегодняшних Нидерландах ..........................................302 Tatiana Kostadinova. Institutional Design and Ethnic Strife in Eastern Europe, 1990-2000 ............................327 Автори .…………………………………………………………347

6

Contents Department of Modern and Contemporary History of the World and International Relations .................................................................9 Maxim Annissimov. Russian-Polish Relations on the Eve of Catherine II Reign: Reasons for Decisions to Exercise Power ........................................11 Volya Argirova. The Japan-US Military Alliance: The Challenges of the 21st Century ..................................................27 Violina Atanassova. Bilateral Relations as a Factor in the-Image-Making of India in Bulgaria, 1950-1980 ........................44 Yordanka Bibina. Ismail Cem and the Turkey-Greece Rapprochement .................................................62 Tatyana Gavristova. Uche Okeke and Ulism: On the Origins of African Modernism .............................................83 Teodorichka Gotovska-Henze. Vladimir Sis: A Fighter on Two Fronts ..................................................................95 Penka Danova. The Bulgarians as Seen by Domenico Sestini, 1779 ............................................................112 Petya Dimitrova. Europe and the End of the Second Yugoslavia ...................................................................126 Detelina Dineva. The Transparency Initiative and Regulation of Lobbying Activities in the European Union ....................................................................146

7

Maria Koleva. Germany’s Economic Relations with Southeast Europe, 1919-1929 ................................................161 Nikolai Kochankov. The Polish-Czech Rivalry, the Carpathian-Ukrainian Question and Bulgarian Diplomacy (1938-1939) ..........................................174 Inna Manassieva. The People’s Republic of Ukraine and Bulgaria, 1918-1920 ................................................................198 Hristo Milkov. Bulgarian Diplomatic Documents about France’s Events of May 1968 ...............................................210 Louisa Revyakina. Soviet Diplomacy and the “Collective Security” System, 1934-1939 ................................229 Tamara Stoilova. Revolutionary France and Russian Diplomacy in Constantinople ....................................252 Vitka Toshkova. „To All Service Personnel Who Are in Position which Require Knowledge and Understanding of Russian Methods of Doing Business“ ........................................268 Roumiana Chukova. The Characteristics of Islam in Post-Soviet Central Asia ............................................................285

Galina Shatochina-Mordvintseva. On the Role and Place of the Liberal and Conservative Parties in the Present Day Netherlands .....................................................................................302 Татяна Костадинова. Институционално устройство и етнически конфликти в Източна Европа 1990-2000 г. ...................................................................................327

Authors ……..……………………………………………………347

8

Секция

„История на света и международните отношения в ново и най-ново време“

Секция „История на света и международните отношения в

ново и най-ново време“ е създадена като научно звено в Инсти-тута по история през 1981 г., с цел да бъде задоволена назрялата по това време необходимост от задълбочаване на научните из-следвания в областта на европейската и на световната история, както и от представянето на българската история в контекста на световните процеси и явления. По този начин Институтът по ис-тория разшири обхвата на своята дейност и постави нови задачи пред българската историография.

През изминалите 30 години членовете на секцията разработ-ваха значителни проблеми от историята на Европа, Азия, Аме-рика. Тематично те обхващат актуални от гледна точка на съ-временността проблеми, свързани с развитието на отделни страни и региони, на международните отношения, на взаимо-действието и взаимовлиянието между Изтока и Запада. Послед-ните 15 години, свързани с процесите на глобализация, с нараст-ването на тесните връзки между отделните държави и народи, наложиха научноизследователските проблеми на секцията като приоритетни за българската историческа наука.

Представените в сборника статии отразяват научните интере-си и изследователските задачи на секцията в момента. Общите проекти и работата на всеки един от научните сътрудници пре-върнаха секцията в действителен център за изследвания върху новата и съвременната история на Европа и света, който успеш-но сътрудничи с останалите секции от Института по история, с всички сродни по проблематика институти на БАН, със СУ „Св. Климент Охридски“ и с други академични институции. Секция-та поддържа международни научни контакти. Участието на външни автори е израз на интереса към нейната проблематика. В същото време демонстрира желанието за сътрудничество, пример за което са и проведените през годините конференции и поредицата сборници на секцията.

9

10

Department of Modern and Contemporary History

of the World and International Relations

The Department of Modern and Contemporary History of the World and International Relations was established as a research unit of the Institute of History in 1981. Its purpose was to meet the strong demand of the day for expanding research further in the field of European and World history, as well as to present Bulgarian history in the context of world processes and events. Thus, the Institute of History enlarged the scope of its studies and presented new tasks to Bulgarian historiographers. During the past 30 years the Fellows of the Department have been carrying out research on significant problems of European, Asian and American history. They also cover important issues, from the present day perspective, like the mutual influence and interaction between the East and the West. The changes in the international relations in recent years, the enhanced interdependence of the different regions and the processes of globalization turned the research of the Department into priority subjects of study for historians.

The articles included in this volume reflect the present research interests of the Department. The team projects and the work of each and every Fellow turned the Department into an actual study center for Modern and Contemporary history of Europe and the world. It works in successful cooperation with the other Departments of the Institute of History and also with other relevant Institutes of the Bulgarian Academy of Sciences, with the Sofia University St.Kliment Ohridski and with other academic institutions. The Department maintains international contacts and foreign scholars have participated in various conferences and projects including this one.

Максим Анисимов

ПРИЧИНИ ЗА СИЛОВИТЕ РЕШЕНИЯ В РУСКО-ПОЛСКИТЕ ОТНОШЕНИЯ В НАВЕЧЕРИ-

ЕТО НА УПРАВЛЕНИЕТО НА ЕКАТЕРИНА II В историографията руско-полските отношения по време на

управлението на Екатерина II са изследвани достатъчно изчер-пателно, от различни гледни точки и на базата на значително ко-личество материали от руските архиви. Извън вниманието на историците обаче остава предходният период, в който са зало-жени основите на политиката, провеждана от Екатерина спрямо Полша. Тук може да бъде отбелязана единствено работата на Б. В. Носов, която частично засяга руско-полските отношения по времето на Елизавета Петровна1. Но повечето документи от Архива на външната политика на Руската империя (АВПРИ) към Министерството на външните работи на Руската федерация, касаещи отношенията между Русия и Жечпосполита2 непосред-ствено преди разделянето на Полша, не са въведени в научно обръщение. Предлаганата статия, написана на базата на доку-менти от АВПРИ, само донякъде може да запълни тези пропус-ки в историографията.

1 Носов, Б. В. Установление российского господства в Речи Посполитой

1756-1768. М., 2004. За гледната точка на Б. В. Носов вж. подр. Анисимов, М. Ю. Планы России в отношении Польши во время Семилетней войны (по поводу работы Б. В. Носова). – Отечественная история, 2008, № 5, 172-178.

2 Жечпосполита (пол. Rzeczpospolita – република) – официално название на полско-литовската държава (в която кралят е избиран от съсловен парламент – сейм) през XVI-XVIII век, създадена след обединяването на Полското кралст-во и Великото Литовско княжество през 1569 г.

11

МАКСИМ АНИСИМОВ

Жечпосполита (по-нататък ще се използва и наименованието „Полша“), постоянно е в центъра на вниманието на руската ди-пломация. Основна причина за това е важната роля на Полша в политиката на Петербург, постоянната вътрешнополитическа не-стабилност на републиката на шляхтата и своеволията на полс-ките поданици.

Въпросът за границата е един от най-болезнените в руско-полските отношения. Същината на проблема е в това, че руско-полската граница, установена още с Андрусовското примирие (1667) и потвърдена от „Вечния мир“ (1686), фактически не съ-ществува – нейното точно местоположение така и остава нео-бозначено.

В началото на 50-те години на ХVІІІ век властите на Русия и Жечпосполита се опитват да урегулират дейността на гранични-те комисари, но тяхната първа среща така и не се провежда, а делегациите си отправят взаимни обвинения за провала на пре-говорите и за неявяването на определеното място в договорено-то време. По-нататък работата на комисиите на практика е пара-лизирана – във всеки случай полските комисари не могат да влия-ят по какъвто и да е начин върху шляхтичите от земите около границата.

Русия отдавна се опитва да прокара демаркационата линия, не само за да отбележи точно своите територии, но и за да сло-жи край на масовото бягство на селяни и старообрядци, да от-крие митници и да урегулира споровете между руските и полс-ките помешчици чрез издигането на гранични укрепления. Обаче всички опити за това завършват без успех и Русия е принудена да отстъпи, тъй като не може да извърши маркирането едност-ранно, а полският сейм не e в състояние да разреши съвместното му започване, защото работата му се парализира от правото на шляхтичите на „liberum veto“3.

За да прекрати незаконните преминавания на границата, през 1754 г. Петербург премества по-близо до нея линията на руските

3 Liberum veto (лат.) – „свободна забрана“, или „право на свободен глас“, т. е.

правото на всеки член на сейма на Жечпосполита да направи със своя протест недействителни постановленията на сейма. За да бъдат приети решенията на сейма, са били необходими гласовете на всички депутати.

12

Причини за силовите решения в руско-полските отношения...

13

форпостове и увеличава броя им. Шляхтичите, притежаващи владения в крайграничните райони, са крайно недоволни, тъй като смятат, че форпостовете се строят на техните земи. Един шляхтич например, преминавайки край два от руските форпос-тове, заявил на драгуните, че това е негова територия, и настоял укрепленията да бъдат преместени, „като се заричал, че ако не се махнат, ще заповяда да бъдат съборени“4. Полските жители наистина превземат няколко форпоста и разхвърлят по второс-тепенни трансгранични пътища направените от войниците бари-ери, които трябвало да принудят търговците да превозват стоки-те си през митниците по главните пътища.

Става ясно, че форпостовете, митниците и борбата с контра-бандните пътища се превръщат в сериозна пречка за полските жители, огромната част от които се издържат от контрабанда, грабежи и подслоняване на руски бегълци. Бобруйският старос-та5 С. Лопот например заявява, че преди бил изнасял дървен ма-териал за Рига, а сега, след като руснаците започнали да му взе-мат мита, щял да покрива загубите си, като налага мита на рус-ките търговци. До секретаря на руското посолство във Варшава Йохан (Ян) Жичевски (поляк по произход) е изпратен рескрипт, в който се пояснява, че доколкото поляците и преди са събирали мита от руските търговци, то действията на Русия са само ответ-на мярка. Отговорът, който Петербург дава на тези заплахи, Жи-чевски трябвало да съобщи лично на самия староста: „не би би-ло зле там да го чуят“6. Подобни неясни мерки едва ли са впе-чатлили Лопот.

По пътищата в спорните земи руските власти поставят само бариери, докато на собствената си територия заповядват контра-бандните пътища да се затрупват с дървета и да се прокопават ровове. Но и това не може да спре полските жители и те, органи-зирани понякога в отряди от по 500 души, разчистват пътищата и на руска територия. Нещо повече, полските шляхтичи, с които

4 АВПРИ, ф. 79, Сношения России с Польшей (СРП), оп. 1, 1755 г., д. 3, л.

119об. 5 Староста – глава на староство (уезд, район) в Жечпосполита. Староствата

са били градски и селски. 6 Пак там, 1754 г., д. 6, л. 65об.-66.


никой не можел да излезе наглава, нанасят побои и вземат в плен цели отряди руски войници. Така например през юли 1755 г. при един от руските форпостове поляци под предводителството на някой си Шченявски, трактемировски староста, взели в плен „като по време на война“ и отвели в Жишчев един унтер-офицер и 12 драгуни и ги държали там седем дни. Шченявски всъщност бил официален началник на този град, чието население се със-тояло от руски бегълци, макар че според член VII на „Вечния мир“ от 1686 г. градовете Трактемиров, Жишчев, Чигирин, как-то и ред съседни, като спорни трябвало да останат „празни“ чак докато властите на Русия и Жечпосполита вземат специално ре-шение. Освен това въпросният староста бил издигнал на руския остров в Днепър 10 бесилки. Руските власти за първи път реша-ват да отговорят адекватно, изпращат отряд да разруши бесил-ките и нареждат на киевския вицегубернатор Костюрин да се за-щитава със сила от подобни възмутителни действия на поляци-те. Във Варшава Жичевски трябвало да съобщи „комуто следва“ за този инцидент, като „убедително помоли да се отстранят не-справедливостите“7. Самият Жичевски още на 3 юли 1755 г. пи-ше за своите съотечественици-дворяни, че те се държат с Русия „като теле с лъв“, без да виждат опасността от своите действия, и съветва руските власти да подсигуряват с въоръжени отряди строителството на укрепления по границата8.

Жичевски съобщава също, че в граничещите с Прусия земи шляхтичите били ограбили пруски унтерофицер, изпратен в Полша да вербува доброволци за армията на Фридрих II. Прус-кият крал безуспешно търсил от полските власти удовлетворе-ние, а след това изпратил в Полша отряд от 40 хусари, които за-ловили виновниците и ги откарали в Прусия, и, както бил чул Жичевски, един от тези шляхтичи вече бил обесен. Прочитайки това донесение, руският канцлер граф А. П. Бестужев-Рюмин за-писва в полето на страницата, че съобщението за този инцидент „не би било излишно да се отбележи за довеждане до знанието на нейно императорско величество“9. Жичевски твърди още, че

7 АВПРИ, ф. 79, СРП, оп. 1, 1755 г., д. 5, л. 102. 8 Пак там, д. 7, л. 7-7 об. 9 Пак там, л. 119об.

14


15

ако Русия последва примера на пруския крал, то от това „би има-ло повече полза, отколкото от всички тукашни оплаквания“10.

Споровете за границите и нападенията на руските укрепле-ния продължават и след началото на Седемгодишната война (1756-1763). Форпостовете не успяват да спрат нито бягството на руските селяни в Полша (на 15 юли 1756 г. например над сто-тина селяни, цяло едно село, избягали от своя помешчик на пол-ска територия11), нито разбойническите действия на полските жители, които все повече и повече зачестяват.

Ако първоначално нападенията на руските територии щател-но се разследват от руските власти и резултатите от подобни разследвания заедно с фамилиите на конкретните виновници се довеждат до знанието на полските власти, то по-късно на руски-те дипломати във Варшава просто се съобщават фактите – на-пример, че според донесения от Киевска губерния, 200 полски жители били навлезли в руска територия и изгорили един от граничните форпостове12. Същите тези полски шляхтичи, от които руските власти вече се били оплаквали на властите на Жечпосполита, демонстративно продължават да извършват нови нападения.

Тъй като полските власти не оказват никаква помощ, в Пе-тербург отново решават да прибягнат до едностранни действия, следвайки съвета на секретаря в посолството във Варшава Й. Жи-чевски. На 6 август 1759 г. до посланика във Варшава Ф. М. Во-ейков е изпратен пространен рескрипт, в който се заявява, че „непрестанните обиди и злодеяния на поляците ... в отсамната страна толкова се разпространиха, че някои от полските помеш-чици, предвождайки въоръжени тълпи, извършват разбойничес-ки нападения срещу тукашните гранични земи и срещу органи-зираните при форпостовете военни отряди, изгарят изцяло близ-ките села и в тях ... причиняват невиждани вреди и разорения ... подобни нагли оскърбления от поляците ние не можем повече да търпим“, тъй като Русия е велика държава. На полска терито-рия е изпратен руски военен отряд от 100 души, за да залови

10 Пак там, л. 188. 11 Пак там, 1756 г., д. 5, л. 250. 12 Пак там, 1759 г., д. 5, л. 20об.


един от безчинстващите в руските земи шляхтичи. Той трябва да бъде арестуван, докаран в Русия и хвърлен в затвора, където да остане, докато не бъдат изцяло възстановени всички нанесе-ни от него щети на руските поданици. На Воейков е наредено да разяснява на полските власти, че Русия няма друг изход, освен предприемането на подобни действия13. Заплахата е изпълнена и шляхтичът Ивановски е заловен и отведен в Русия.

По време на поредното нападение на полски жители срещу руско село, което в резултат изгаря, няколко от нападателите са заловени и руските власти решават да ги задържат, докато въз-становят загубите. С рескрипт от 14 август 1759 г. на Воейков е наредено не просто да съобщи отново на поляците, че Русия ня-ма друг изход, но и да доложи в Петербург за реакцията на Вар-шава на подобни известия14.

Но и тези мерки не могат да сложат край на „дързостта“ на поляците, нещо повече, техните действия стават все по-преди-звикателни: те започват да нападат вече цели подразделения на руската войска.

В края на януари 1760 г. Петербург известява Воейков за ис-тински набег на неизвестни престъпници, чиито следи водят към Полша. През юни 1760 г. отново е извършено нападение – този път срещу руския форпост край село Колибел, където напа-дателите убиват един и раняват няколко казаци, подпалват село-то, а след това нападат Вишковецката митница и пребиват ней-ните коняри15.

Съдейки по всичко, дейността на митницата по прекратяване на контрабандата е била успешна, тъй като нападенията срещу служителите ѝ зачестяват – случва се поляци и украинци от Ру-сия заедно да нанасят побои на митничарите.

Поляците на свой ред също предявяват претенции към руска-та страна, свързани с поведението на нейните поданици. Според жалбите на католическия епископ на Киев хайдамаците16, руски

13 Пак там, л. 195-197. 14 Пак там, л. 207-208. 15 Пак там, 1760 г., д. 5, л. 51-51об. 16 Хайдамаци (от тур. haydamak – нападам) – през XVIII век участници в

украинското народноосвободително движение в намиращата се в границите на

16


17

.

поданици, извършвали набези в неговите владения с покрови-телството на руските власти в граничните области, използвайки за своя база територията на Нова Сърбия (земите, в които през 50-те години на ХVІІІ век Русия заселва идващите от Балканите сърби, черногорци и др). След като подчертано бързо разглеж-дат жалбите, руските власти заявяват, че хайдамаците са полски, а не руски поданици, а освен това често се случвало поляци на-рочно да се маскират като хайдамаци с цел да извършват гра-бежи на руска територия. Затова самите полски власти трябвало да засилят борбата с хайдамаците, а Русия и така отдавна взема-ла всички възможни мерки за прекратяване на техните набези17. По-късно от границата постъпват донесения, че представяйки се за хайдамаци, нападения извършват също и кримски татари и други османски поданици. В случаите, когато хайдамаците на-истина се оказвали руски поданици, те били арестувани по запо-вед на властите.

Също толкова бързо е даден отговор на жалбата на полевия литовски хетман18 Масалски, който твърдял, че негово село край границата е нападнато от руснаци. Руските власти уверяват хетмана, че ще извършат разследване и го молят да уточни обс-тоятелствата около нападението19

Една от „горещите точки“ на руско-полските гранични райо-ни са степните територии между руската Нова Сърбия, Запоро-жието и полските територии по десния бряг на Днепър. Освен обичайните спорове за разграничаването на териториите и точ-ното прокарване на границата, ситуацията там се усложнява и от това, че тези земи са основен район на действие на хайдамаците, които поддържат тесни връзки със запорожките казаци. Руският началник на Нова Сърбия генерал-майор И. Хорват и полският воевода на Киев граф Ф. Потоцки непрекъснато се оплакват един от друг, отправяйки си взаимни обвинения за своеволниче-

Полша (на десния бряг на Днепър) Украйна, насочено срещу полско-католиче-ското насилие, украински аналог на хайдушкото движение на Балканите.

17 АВПРИ, ф. 79, СРП, оп. 1, 1760 г., д. 7а, л. 258 об.-259. 18 Полеви литовски хетман (от пол. hetman polny litewski) – заместник на

великия литовски хетман (ръководител на въоръжените сили на Великото Ли-товско княжество), влиятелна длъжност в Жечпосполита.

19 АВПРИ, ф. 79, СРП, оп. 1, 1760 г., д. 5, л. 198.


не в спорните земи. Хорват на два пъти със сила разгонва строи-телите на крепостта, която Потоцки издига на спорна земя, а По-тоцки пък в отговор подпалва няколко новосръбски хутора20, ка-то също обяснява действията си със спорната принадлежност на тази територия. Освен това, вероятно като продължение на този конфликт могат да се разглеждат действията на полския въоръ-жен отряд от 300 души начело с полски полковник и хорунжий21, който нахлува в Русия и навлиза на 20 версти навътре в нейна територия. Генерал Хорват заповядва отрядът да се яви при не-го, но това прави само полковникът, докато останалите начело с хорунжия продължават рейда си, обстрелвайки изпратените от Хорват войници и ранявайки четирима от тях. Не се съобщава с какви сили е разполагал Хорват, но той успява да прогони отря-да, като пленява упоменатия хорунжий и 28 от хората му. Реше-но е арестуваните, в т. ч. и доброволно предалият се полковник да бъдат задържани в Русия до приключване на разследването. На 25 август 1761 г. на руския представител във Варшава Воей-ков е наредено да съобщи за това на полските власти и да отбе-лежи, че Русия ще предприема срещу подобни действия всички необходими мерки, за да не посмее никой „да върши такива наг-лости, които занапред никога вече няма да се търпят“22.

Смъртта на Елизавета Петровна (25 декември 1761 г.) и въз-царяването на Петър III не променят ситуацията – продължават предишните оплаквания и претенции на Русия към Полша. Все-ки път руското правителство изисква от своите дипломати да на-стояват пред полския двор виновниците за нападенията да бъдат наказвани, защото „толкова наглата и без каквато и да било при-чина извършена от полските жители постъпка е твърде сериоз-на“, или че „нападенията, обидите и грабежите, които се извър-шват, не могат да се търпят повече“23. То обаче се ограничава само със словесни протести, без да предприема някакви други действия.

20 Хутор – чифлик, ферма. 21 Хорунжий (от пол. chorąży, букв. знаменосец) – полска армейска длъж-

ност, началник на дворянското опълчение в един уезд (хоругва). 22 АВПРИ, ф. 79, СРП, оп. 1, 1761 г., д. 5, л. 298-299 об. 23 Пак там, 1762 г., д. 2, л. 17об.-18; д. 5, л. 81.

18


19

Проблемът с нападенията по руската граница действително е квинтесенцията на руско-полските проблеми. Той е резултат и от неопределеността на границата, която не е точно обозначена, и от липсата на естествени прегради, които биха могли да по-пречат на изтичането на работна ръка, стоки, суровини и парич-ни средства от Русия, и от агресивността на оставената без кон-трол полска шляхта, която не обръща внимание нито на кралс-ките укази, нито на заплахите на руското правителство. Осъзна-вайки, че подобни действия по нейните граници нанасят вреда върху репутацията ѝ в очите на Европа, Русия в края на краища-та демонстрира своите възможности, като отблъсква с оръжие отделни нападения на своя територия и дори залавя „най-отли-чилите се“ шляхтичи в техните имения на полска територия. То-ва обаче не може да ги спре. Дори при подобни действия от страна на Русия шляхтата се чувства напълно недосегаема, как-то се чувства в самата Полша от доста отдавна. Ситуацията мо-же да бъде променена само с мащабни реформи, които да заси-лят властта на краля и да ограничат правата на шляхтата. Но подобни реформи са невъзможни без дълбоки сътресения в са-мата Полша и без намесата на европейските държави и на Тур-ция в нейните дела. Решаването на отколешните проблеми на Русия с руско-полските гранични райони би могло да се осъщест-ви и чрез едностранно преразглеждане на руско-полската грани-ца и прокарването ѝ по естествени прегради, изключващи гра-ничните спорове и затрудняващи безконтролното преминаване на държавната граница.

Повод за такова преразглеждане на границите става Седемго-дишната война. На конференцията при Височайшия двор, свика-на да обсъди въпросите, свързани с войната с Прусия, са опреде-лени целите на тази война, в която Русия планира да завладее Пруското кралство (т. е. Източна Прусия) и да го размени с Пол-ша срещу Курландия и срещу „закръглянето на границите“ в Ук-райна и в Белорусия, с което да се сложи край на жалбите24 (тряб-ва да се отбележи, че се имат предвид жалбите и на двете страни, а не само руските). Интересното е, че в началото на XX век полс-

24 Соловьёв, С. М. История России с древнейших времён. 1749-1761. Кн.

XII. М.-Харьков, 2003, 423-424.


кият историк К. Валишевски пише с възторг за тези планове на Русия: става дума „за това да се отстъпи на Жечпосполита Източ-на Прусия в замяна на част от Украйна, т. е. да се осъществи най-прекрасната мечта, която по това време би могъл да лелее всеки полски патриот. Да се върне на вече раздробеното наследство на Пястите и Ягелоните тази полска земя, люлка на тяхното могъ-щество; да се върне на Полша, отказала се от владения, които все едно рано или късно ще ѝ се изплъзнат, истински излаз на море заедно с бреговата ивица от Елбинг до Мемел, широка сто мили; да се върне тя отново към своето естествено развитие, като съ-щевременно бъде нанесен смъртоносен удар по нарастващото и заплашително могъщество на нейния предишен васал – та това е спасение за Полша, защита на нейното политическо бъдеще от твърде очевидните опасности, осигуряване на нейния икономи-чески разцвет, широко открит хоризонт за неизброими успехи!“25

В решенията на Конференцията не се споменава нищо за това къде би трябвало да минава новата граница. През 1763 г., при Екатерина II, вицепрезидентът на Военната колегия граф З. Г. Чер-нишов предлага руско-полската граница да бъде прокарана по естествените прегради – Днепър и Западна Двина26.

З. Г. Чернишов предлага също към Русия да премине намира-щият се на десния (полския) бряг на Днепър белоруски град Мо-гильов заедно с околностите. Причините за подобно предложе-ние биха могли да бъдат следните.

Могильов е резиденция на последния православен йерарх в Жечпосполита – белоруския епископ, въпреки че според услови-ята на „Вечния мир“ от 1686 г. поляците са длъжни да запазят четирите православни епархии – Луцка и Галицка, Перемишълс-ка, Лвовска и Белоруска, и да гарантират, че полският крал „на всички живеещи там хора..., които запазват тази вяра, няма да причинява никакви притеснения и римската вяра, и унията няма да ги принуждава да приемат..., а според стародавните права ще спазва църковната свобода и независимост“27. Три от четирите

25 Валишевский, К. Дочь Петра Великого. М., 1989, с. 512. 26 Черкасов, П. П. Двуглавый орёл и королевские лилии: Становление рус-

ско-французских отношений в XVIII веке, 1700-1775. М., 1995, с. 309. 27 Полное собрание законов Российской империи. Т. 2. М., 1830, с. 777.

20


21

епархии обаче отдавна са предадени на унията. Положението на последната, Белоруската, е доста тежко – в дипломатическата преписка от това време непрекъснато се срещат жалби от дейст-вията на католическите и униатските йерарси, на полско-литовс-ките магнати и обикновените шляхтичи. Постоянно намалява броят на православните църкви и манастири, които насилствено са присъединявани към унията и се забранява ремонтирането им. На оскърбления са подложени не само православните све-щеници и монаси, но дори епископите, в частност Георги Конис-ки, чиято кандидатура за епископския пост е издигната от Елиза-вета Петровна. Русия все по-активно започва да се интересува от делата на Белоруската епархия и навярно именно това обяснява плановете за включването на Могильов към територията, която се предвижда да бъде присъединена към Русия.

При това сред населението на самата Жечпосполита още от-преди съществува нагласа, че именно руската армия ще решава проблемите на православните. През 1756 г. католическите влас-ти във Вилно, които постоянно притеснявали местния правосла-вен манастир, научават, че в Полша е пристигнал капитанът на руския Ямбургски полк фон Зейферт, който според слуховете се бил отправил за Вилно, за да разследва нанесените на манастира „Съшествие на Светия Дух“ обиди. Това така ги притеснява, че те веднага се обръщат към монасите с молба за помирение. Оказ-ва се обаче, че капитанът пътува за Дрезден по съвсем други де-ла, и всички те, които току-що изплашено молели за помирение, изведнъж се отказват от предишните си намерения и започват още по-настървено да притесняват монасите28.

Друг сериозен проблем в руско-полските отношения са бе-гълците. На територията на Жечпосполита има стотици хиляди, а според някои дори повече от милион руски бегълци – старооб-рядци, селяни, бивши войници и рекрути. Чл. V на „Вечния мир“ задължава Полша да не приема на своя територия избягали руски поданици. Руските дипломати постоянно настояват пред полски-те власти да заставят шляхтичите да върнат руските бегълци, заселили се в техните земи, кралят разпраща съответните уни-версали до своите поданици, но това не дава никакви резултати.

28 АВПРИ, ф. 79, СРП, оп. 1, 1756 г., д. 22, л. 1об.


В началото на 1751 г. Петербург се сдобива с конкретен по-вод да поиска от полските власти предаване на бегълците. В Псковска губерния е задържан един от нападащите руските села „крадци“, който се оказва избягал руски рекрут. Според негови-те показания той избягал в Полша и попаднал във владенията на вдовицата на ясмонския староста, шляхтичката Е. Огинска, от която поискал разрешение да се установи там. Огинска постави-ла условие, че в замяна той трябвало да участва в разбойничес-ките нападения на руска територия. Всичко, което бившият ре-крут и подобни нему заграбвали, предавали на Огинска вместо наем29. След тези признания литовският велик хетман княз М. Радзивил арестува бегълците, подслонени от Огинска, но тя подава апелация. И това дело се проточва, роднините на вдови-цата, влиятелните графове Огински, ѝ оказват подкрепа и през май 1752 г. хетман Радзивил е принуден да се извини на Жичев-ски, че не е в състояние да удовлетвори руските претенции, тъй като из Полша незабавно плъзват слухове, че той е подкупен от Русия и заедно с нея иска да ограничи свободата на шляхтата30. Според тогавашния руски посланик при кралския двор в Дрезден Г. Грос проблемът с бегълците би могъл да се реши, само ако „на частните лица бъде позволено сами и въоръжени да издир-ват своите бегълци, по примера на пруския крал, който използва този начин на силезийската граница“31.

Няколко години по-късно, след съгласуване с властите в Жеч-посполита, Петербург се възползва от съвета на Грос. Полков-ник Д. Панов, граничен комисар в Новгородска губерния, е упъл-номощен редовно да преминава в крайграничните земи на Жеч-посполита и да връща всички бегълци, които открие в полските села. Това не е нещо ново, още през 1735-1736 г. руски офицери са изпращани в Полша със същата цел. Те обаче не успяват да постигнат някакви успехи, както не постига кой знае какви ус-пехи и Панов.

Руските помешчици започват сами да преминават границата, за да издирват своите бегълци. Това обаче ги излага на ред опас-

29 Пак там, 1751 г., д. 4, л. 31-31об. 30 Пак там, 1752 г., д. 10в, л. 206. 31 Соловьёв, С. М. Цит. съч., с. 185-186.

22


23

ности. През 1757 г. например полският управител на именията на граф Огински М. Вележински заловил руския помешчик под-прапоршчик О. Станиславски, който със съответното разреше-ние издирвал своите избягали селяни. Нещо повече, офицерът бил пребит, ограбен и хвърлен в тъмница от управителя, който на всичко отгоре се забавлявал за негова сметка, демонстрирай-ки своите стрелкови умения – руският офицер бил принуждаван да държи между пръстите монета, която Вележински избивал с куршум32.

Тези семейства на избягали руски поданици, които желаят да се завърнат след провъзгласената от Петербург амнистия, не само са задържани с всички средства от поляците, но и насила са връ-щани на полска територия и то дори от руските гранични укре-пления. Такъв е случат например с три семейства на руски пода-ници, които през 1757 г. напуснали Полша, добрали се до руските форпостове и се приютили там. Поляците ги застигнали вече в са-мите форпостове и ги отвели обратно, като пътьом ограбили рус-кия пандурин и квартирмайстера33.

В края на 50-те и началото на 60-те години на XVIII век пре-тенциите на Русия към полските власти по повод пребиваването на руски бегълци на тяхна територия непрекъснато се увелича-ват. По въпроса обаче няма никакво раздвижване, напротив, си-туацията само се влошава – след огромните загуби, понесени от пруската армия в началото на Седемгодишната война, Фридрих II започва да изпитва недостиг на войници и започва да вербува нови сред руските бегълци в полските земи. При това обикнове-но дори без да се иска съгласието на самите рекрути – достатъч-но е полският шляхтич, на чиито земи са се настанили избягали-те руски поданици, просто да ги продаде на пруския вербовач.

Слухове за подобни вербувания достигат до Русия, но кон-кретни доказателства са получени едва в началото на 1759 г., ко-гато в страната доброволно се завръща избягалият селянин Пьотр Лабанков и разказва за пруските вербовчици, кръстосващи тери-торията на Великото Литовско княжество34. Горе-долу по също-

32 АВПРИ, ф. 79, СРП, оп. 1, 1757 г., д. 9, л. 418-418об. 33 Пак там, 1758 г., д. 9, л. 233. 34 Пак там, 1759 г., д. 5, л. 19.


то време в Русия се завръщат и трима старообрядци, които съоб-щават, че в околностите на белоруския Витебск шляхтичът Рат-кович насилствено набирал руски бегълци на пруска служба35. Руските дипломати настояват полските власти да пресекат вся-какви подобни дейности, но реакцията на последните не е из-вестна. Във всеки случай, властите във Варшава са безсилни – техните настоятелни искания до секретаря на пруското посолст-во във Варшава Беноа да бъдат прекратени „насилията“ на прус-ките военни на полска територия, а също и обезценяването на полските монети, така и не донасят някакъв резултат36.

В крайна сметка през 1760 г. руските власти все пак решават да изпълнят по-раншния съвет на секретаря на руското посолст-во във Варшава Жичевски и да последват примера на пруския крал. Още през януари 1761 г. категорично са отхвърлени жал-бите от своеволията на руски военни на полска територия, пода-дени от литовския хетман княз М. Радзивил и от коронния мар-шал граф Е. Мнишек, след като руски гранични отряди навлизат в полска територия и насила отвеждат в Русия седмина шляхти-чи. Петербург отговаря, че те укриват руски бегълци, наруша-вайки нагло кралските укази, и тъй като няма други начини да им бъде оказано въздействие, „затова не е удивително, че руските помешчици..., като не виждат друга надежда, от отчаяние и нежелание повече да търпят накрая вземат мерки с помощта на намиращите се по границите форпостове да заловят тези полски шляхтичи, които несправедливо притежават и из-ползват техните хора заедно с покъщнината им“37. Намерението на руските власти е шляхтичите да бъдат държани, докато не върнат в Русия всички бегълци (двама от тях впрочем са пус-нати незабавно, след като се установява, че във владенията им няма руски бегълци).

Епизодът е характерен с това, че въпреки твърдия отказ за ос-вобождаването на поляците, заловени в собствените им владе-ния, руските власти все пак решават да се дистанцират от подоб-ни акции, представяйки като техни инициатори руските помеш-

35 Пак там, л. 91. 36 Пак там, 1760 г., л. 7а, л. 191-192. 37 Пак там, 1761 г., д. 5, л. 35об.-36.

24


25

чици, които уж сами се били уговорили с войниците от фор-постовете.

Но и подобни решителни действия, въпреки предположенията на Жичевски, не впечатляват кой знае колко полските шляхтичи и проблемът с връщането на бегълците, договорено още с руско-полския „Вечен мир“ от 1686 г., така и остава нерешен.

Възцаряването на Екатерина II през 1762 г. поставя началото на нов етап в руско-полските отношения. За новата императрица е съставен (вероятно от канцлера граф М. И. Воронцов) „Кратък преглед на състоянието, в което се намират полските дела спрямо Русия при възкачването на престола на императрица Екатерина II“. Проблемите са същите, като и при Елизавета Петровна: наруше-ния от полска страна на условията на „Вечния мир“ от 1686 г. – на унията са предадени три от четирите православни епархии, православните от Белоруската епархия продължават да бъдат подлагани на притеснения, жалбите от руска страна по повод нарушаването правата на нейните едноверци в Белорусия оста-ват без резултат. Все още не са разграничени териториите меж-ду двете държави, тъй като, както твърдят поляците, това може да бъде направено само от сейма. Работата на сейма обаче не-прекъснато се осуетява от шляхтичите, използващи правото си на „liberum veto“. Опитите руската територия да бъде защитена с помощта на форпостове се натъкват на активното противо-действие на поляците, които се разпореждат в руските гранични райони, нападайки дори издигнатите в тях форпостове. Градове-те край границата, намиращи се на полска територия, като Жи-щев например, въпреки условията на „Вечния мир“, са заселени от полските власти и то предимно с бегълци от Русия. Изобщо в полските земи има „огромен брой“ руски бегълци, които поля-ците, въпреки споразуменията, не връщат. В последните години от управлението на Елизавета като единствено средство за въз-действие се прилага една неизползвана дотогава мярка: „поняко-га заради непредаването и задържането на тези бегълци, някои дребни полски шляхтичи насила са прехвърляни и държани от-сам границата.“38

38 Пак там, 1762 г., д. 8, л. 4.


26

Русия все по-често прибягва до сила при решаването на проб-лемите в руско-полските отношения, за което спомага Седемго-дишната война. Според споразумението с полските власти от 1757 г. руските войски използват територията на Жечпосполита, за да преминават в пруските владения, а също като база за скла-диране на припаси и разполагане на подкрепления. При това чак до 1761 г. руската армия не се намесва във вътрешнополските дела.

Същата година, малко преди смъртта на Елизавета, Русия ре-шава да разположи в Познан и околностите 12-хилядния корпус на княз М. И. Волконски и уведомява за това както полския кралски двор, така и съюзниците си от антипруската коалиция – Франция и Австрия. Повод за това стават донесенията на руския посланик във Варшава Ф. М. Воейков и на командващия руската армия по време на Седемгодишната война фелдмаршал А. Б. Бу-турлин, съобщаващи за нарастване на пропруските настроения във Велика Полша, които биха могли да доведат и до създаване-то на антикралска конфедерация. Волконски е упълномощен в случай на каквито и да е антируски или антикралски вълнения не само да призовава поляците към ред с помощта на манифес-ти, „но и да се старае с воинска строгост да загаси разпалващия се огън в самото начало“39, макар и в заповедта по този повод да се правят задължителните в такива случаи уговорки, че това ще бъде направено само в краен случай и че Русия, както и преди, зачита спокойствието и свободата на Жечпосполита.

Така, правителството на Екатерина II вече е подготвено както за необходимостта от промяна на границата с Полша с цел да бъдат защитени икономическите и политическите интереси на страната, така и за използването на сила при решаването на про-блемите в двустранните отношения.

39 Пак там, 1761 г., д. 5, л. 330-331.

Воля Аргирова

ЯПОНСКО-АМЕРИКАНСКИЯТ ВОЕНЕН СЪЮЗ: ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА НА ХХІ ВЕК

На 19 януари 2010 г. се навършиха 50 години от подписва-

нето на японско-американския Договор за взаимно сътрудни-чество и сигурност1. Същността на споразумението за съюза между Япония и САЩ се съдържа в два от членовете на догово-ра: член V по същество задължава САЩ да защитят Япония при евентуално нападение, а съгласно член VІ Япония поема анга-жимента да предоставя своя територия за бази на САЩ, които те да могат да използват за защитата � и за поддържане на си-гурността на региона.

Значението, което този договор има за двете страни, както и ролята му за запазване на мира и стабилността в Азия едва ли могат да бъдат подценявани. За отбелязване е, че макар и рожба на Студената война, военният съюз между двете държави про-дължава съществуването си и след нейния край. Той не загубва значението си в новата международна среда, която става още по-непредсказуема именно поради липсата на паритета, осигу-ряван от статуквото на биполярното блоково противопоставяне. Най-общо факторите, определящи необходимостта от продъл-жаване на съществуването на съюза, са: периодът на Студената война в Източна Азия не е завършил поради заплахата за сигур-

1 Japan-U.S. Security Treaty: Treaty of Mutual Cooperation and Security be-

tween Japan and the United States of America – www.mofa.go.jp/region/n-america/ us/q&a/ref/1.html. Първоначалният договор за сигурност между Япония и САЩ е подписан на 8 септември 1951 г. в Сан Франциско и е ревизиран в действа-щия понастоящем договор на 19 януари 1960 г.

27

http://www.mofa.go.jp/region/n-america/%20us/q&a/ref/1.html

http://www.mofa.go.jp/region/n-america/%20us/q&a/ref/1.html

ВОЛЯ АРГИРОВА

ността на региона от страна на Северна Корея; въпреки неоспо-рваното глобално господство на японския съюзник през втората половина на 80-те и през 90-те години, предизвикателствата към мира и стабилността в света нарастват (разпространението на ядрените оръжия в Югозападна Азия, мъчителното разпадане на Социалистическа федеративна република Югославия, иранската ядрена програма и т. н.); събитията от 11 септември 2001 г. и заплахите за мира, свързани със световния тероризъм.

Празнуването на юбилея обаче е скромно. Официално то е от-

белязано с военноморска демонстрация на флота на японските сили за самоотбрана, със съвместна декларация на японско-аме-риканския Консултативен комитет за сигурност (ККС)2 и декла-рации на японския премиер Юкио Хатояма и американския пре-зидент Барак Обама3. Всички декларации са интересни не тол-

кова с това, което подчертават – колко е голямо значението на съюза за стабилността и просперитета на Източна Азия и че той ще продължи да играе важна роля в обозримо бъдеще, колкото с това, което премълчават, а именно – напрежението в отношенията между двете страни в последно време по повод неудовлетвори-телното според САЩ изпълнение на съюзническите ангажименти от страна на Япония, включително и проблема с американската военновъздушна база Футенма на о. Окинава.

1. Промени в американската стратегия С идването си на власт през януари 2001 г. администрацията

на президента Джордж Буш започва преразглеждане на отбрани-

2 Joint Statement of the Japan-U.S. Security Consultative Committee Marking

the 50th Anniversary of the Signing of the Japan-U.S. Treaty of Mutual Cooperation and Security. – www.mofa.go.jp/region/n-america/us/security/joint1001.html. Японс-ко-американският консултативен съвет за сигурност (Japan-U.S. Security Con-sultative Committee) е създаден през 1976 г. с цел по-тясно сътрудничество между двете страни в областта на отбраната, включително и съвместно плани-ране на отговор на евентуално нападение срещу Япония. Той е известен още като 2+2, тъй като се състои от министрите на външните работи и на отбраната на двете страни.

3 Вж. текста на декларациите съответно на: www.kantei.go.jp/foreign/ hatoyama/statement/201001/19danwa_e.html; www.america.gov/st/texttrans-english/ 2010/January/20100119191020eaifas0.8014446.html

28

http://www.mofa.go.jp/region/n-america/us/

http://www.kantei.go.jp/foreign/%20hatoyama/statement/201001/19danwa_e.html

http://www.kantei.go.jp/foreign/%20hatoyama/statement/201001/19danwa_e.html

http://www.america.gov/st/texttrans-english/%202010/January/20100119191020eaifas0.8014446.html

http://www.america.gov/st/texttrans-english/%202010/January/20100119191020eaifas0.8014446.html

Японско-американският военен съюз...

29

телната си политика, което включва и реформа на въоръжените сили.

От 2001 г. насам Министерството на отбраната периодично публикува доклад, известен като Четиригодишен преглед на от-браната. Целта на този документ е да изясни отбранителната стратегия на САЩ, като се посочат структурата на въоръжените сили, плановете за модернизация и предложенията за бюджетно-то финансиране, от които те зависят. От Четиригодишния пре-глед, публикуван на 30 септември 2001 г., непосредствено след терористичните атаки на 11 септември, става ясно, че на мястото на традиционния подход, основаващ се на готовност за реагира-не на конкретна заплаха, т. е. неутрализиране на известен про-тивник по предварително подготвен сценарий4, като основна стратегия ще бъде приет нов подход, основаващ се на боеготов-ността за реагиране на неочаквана заплаха, независимо от това къде и от какъв вид е тя5. Очевидно по този начин САЩ започ-ват подготовка за предизвикателствата на променящата се дей-ствителност в света, свързани не на последно място със заплаха-та от тероризъм.

Предстоящите промени не могат да бъдат осъществени за един ден. В статия в сп. „Форин Афеърс“ от 2002 г. тогавашният министър на отбраната Доналд Ръмсфeлд казва: „Преобразува-нията в армията не са събитие; това е процес в действие. Няма

4 При подхода, основаващ се на заплаха (threat-based approach), източникът

на заплаха е предварително определен, изгражда се боеготовност, която да се справи с него, войските се разполагат отрано, за да се предотврати материализи-рането на заплахата. На практика обаче този подход има недостатъци. От нача-лото на 90-те години САЩ се готвят за конфликт с Ирак и Северна Корея. Но други конфликти избухват на Балканите, в Сомалия, Източен Тимор, след което идват терористичните атаки от 11 септември 2001, последвани на свой ред от войните в Афганистан и Ирак.

5 Quadrennial Defense Review Report, Department of Defense, United States of America, September 30, 2001. – www.defense.gov/pubs/pdfs/QDR2001.pdf. Чети-ригодишният преглед е стратегическата рамка на Министерството на отбрана-та, в която се разглеждат текущите и бъдещите предизвикателства спрямо аме-риканското военно могъщество. Документът има за цел да служи като средство за изработването на нови насоки, боеспособност и инициативи.

http://www.defense.gov/pubs/pdfs/QDR2001.pdf


да настъпи момент, в който да обявим, че въоръжените сили на САЩ са „трансформирани“6.

Тази трансформация непосредствено засяга състоянието на американските бази в чужбина. Фактор, който играе значителна роля в преразглеждането на американското присъствие в раз-лични точки на планетата, е т. нар. революция във военното де-ло7, благодарение на която днес по-малобройна военна единица е способна по време на военни действия да прояви боеготов-ност, равна или дори по-голяма от тази на традиционна по раз-мер военна част.

Тази промяна в отбранителната политика на Вашингтон има огромно влияние и върху военното присъствие на САЩ в раз-лични части на света, включително в Япония. Съгласно тради-ционния подход, основаващ се на реагиране на известна запла-ха, потенциалните горещи точки са идентифицирани и амери-канските войски са съответно предварително разположени в бли-зост до тях, за да сдържат заплахата. В противоположност на то-ва подходът, основаващ се на боеготовността за реагиране на неизвестна опасност, предполага, че САЩ не знаят къде и кога може да възникне конфликт. Следователно техните войски тряб-ва да са разположени на стратегически места както в страната, така и извън нея, откъдето да могат да бъдат бързо предислоци-

6 Rumsfeld, D. Transforming the Military. – Foreign Affairs, May/June 2002,

Vol. 81, No 3, 20-32. Авторът на статията посочва: „Как САЩ да се защитят от неизвестна, непозната и неочаквана заплаха? Един от начините е усвояването на нови технологии за създаването на многообразен арсенал: намалени ядрени сили, усъвършенствано конвенционално въоръжение и различни защитни щи-тове срещу ракетни, космически и компютърни атаки. Обаче и най-модерните оръжия на света няма да защитят страната, ако Пентагонът и въоръжените си-ли не променят начина си на подготовка, военни действия и мислене. Амери-канците и тяхната армия трябва да приемат променящите се коалиции, да раз-берат необходимостта от изпреварващ удар и да се подготвят за нов вид война, която все повече може да бъде водена с невоенни средства. Настъпи времето за осъществяването на такива промени; 11 септември е доказателството за това.“

7 Концепцията за революцията във военното дело (Revolution in Мilitary Аffairs – RMA) е виждане за бъдещето на воденето на война, свързано с техно-логични и организационни нововъведения в американските (и други) въоръже-ни сили. Дебатът за революцията във военното дело привлича все по-голямо внимание през последните години. Вж. Gray, C. Strategy for Chaos: Revolutions in Military Affairs and the Evidence of History. London: Frank Cass, 2004.

30


31

рани при нужда, при което отпада необходимостта те да бъдат стационирани в бази в близост до предполагаемия театър на во-енни действия.

Посоките на промените в отбранителната политика на САЩ са очертани първо в документа „Ръководство по планиране на ре-формирането“ от 2003 г. В него Министерството на отбраната посочва, че тези усилия са насочени към реформирането на три области: боеготовност, ефективност и сътрудничество, включи-телно на международната сцена8.

Така се стига до идеята за глобално предислоциране на аме-риканските въоръжени сили зад граница, която президентът Джордж Буш обявява на 24 август 2004 г. и която тогавашният министър на отбраната Доналд Ръмсфелд представя пред Сената на 23 септември с. г. В доклад пред Сенатската комисия по въо-ръжените сили Ръмсфeлд, очертавайки ръководните принципи за преразглеждане на състоянието на военните бази в чужбина, заявява, че министерството се е отказало от остарялото виждане да се осланя на присъствие и маса, което отразява мисленето на индустриалния век, в замяна на използване на напреднал потен-циал и боеготовност9.

8 Transformation Planning Guidance, Department of Defense, United States of

America, April 2003. – www.defense.gov/brac/docs/transformationplanningapr03. pdf. Боеготовността се свежда до серия от програми, които имат за цел да по-вишат степента на технологична подготовка на армията чрез въвеждане на ви-соки технологии, включително програмата Стелт на американските ВВС, с ко-ето да се осигурят успешни военни действия на американските въоръжени си-ли. Ефективността означава намаляване на разходите чрез подобряване на бю-рократичните процедури в Министерството на отбраната, както и създаване на условия за бързо вземане на решения и изпълнението им. Сътрудничеството е областта, която придобива изключително значение с оглед войната срещу те-роризма. То има за цел да възпира дейността на терористичните организации, като повиши степента на обмяна на информация между полицейските и разу-знавателните служби, а също и на други отдели и агенции (като създаденото за целта на 25 ноември 2002 г. Министерство на вътрешната сигурност – вж. www.dhs.gov/xabout/history), свързани с провеждането на антитерористични операции, както и да активизира съдействието с чуждестранните партньори и съюзници. Вж. Transformation Planning Guidance, April 2003.

9 The Global Posture Review of United States military forces stationed overseas: hearing before the Committee on Armed Services. United States Senate, One Hun-dred Eighth Congress, second session, September 23, 2004. – www.archive.org/

http://www.defense.gov/brac/docs/transformationplanningapr03.%20pdf

http://www.defense.gov/brac/docs/transformationplanningapr03.%20pdf

http://www.dhs.gov/xabout/history


Идеята за глобално предислоциране на американските войски е резултат на Четиригодишния преглед на отбраната от 2001 г. и преследва две задачи. Първата, както бе отбелязано по-горе, е да се променят позициите, на които са разположени въоръжените сили, в съответствие с преминаването към новия подход, почи-ващ на боеготовността за реагиране при непредвидени обстоя-телства, като се оптимизира мрежата от бази за експедитивна реакция на неочаквани конфликти. Втората е да се даде възмож-ност военнослужещите и техните семейства да останат базирани на територията на САЩ максимално дълго време. Министер-ството на отбраната се опитва да съкрати периода на служба из-вън страната и чрез намаляване броя на войските, базирани в чужбина. Този план би направил по-лесно и поддържането на необходимото ниво въоръжени сили в Ирак. САЩ все още имат над 100 000 военни там поради несигурността на ситуацията. Издръжката на такава голяма войска в Близкия изток и осигу-ряването на военно присъствие в Европа и Азия се превръща в голямо бреме за военната машина на САЩ, а редуцирането на войските, базирани извън страната (с изключение на Ирак), ста-ва неотложна необходимост.

2. Американското военно присъствие в Азиатско-тихоокеан-

ския район Очевидно размахът на реформата включва и военните съюзи

на САЩ с други държави, както и състоянието на войските им, които са разположени извън територията на страната10, включи-телно тези, които се намират в АТР.

Този район има по-комплицирана картина на сигурността, отколкото други райони с американско военно присъствие. Тук се преплитат проблеми на сигурността, които от гледна точка на Япония представляват особена заплаха за нейната безопасност.

details/globalposturerev00unit. Глобалното предислоциране е известно още и ка-то Integrated Global Presence and Basing Strategy (IGPBS) – Обща стратегия за глобално присъствие и разположение на базите.

10 Относно състоянието на базите, разположени на територията на САЩ, вж. Defense Base Closure and Realignment Act of 1990 (Public Law 101-510, as amended through the National Defense Authorization Act of Fiscal Year 2003). – www.defense.gov/brac/docs/legis03.pdf

32

http://www.defense.gov/brac/docs/legis03.pdf


33

Това са останалите в наследство от Студената война нерешени противостояния (Корейският полуостров) и териториални спо-рове (Тайванският пролив), които могат да предизвикат потен-циални конфликти, както и нови моменти, като вероятните пре-тенции на Китай рано или късно да оспори хегемонията САЩ в тази част на света. При тази ситуация американските въоръжени сили в Азия и Тихия океан, за разлика от Европа например, не могат изцяло да преминат към новия подход на бързо реагиране. В този смисъл е необходимо те да останат разположени на пред-ни позиции в съответствие с конвенционалния, основаващ се на очакваната заплаха подход и да продължат да играят ролята на сдържащ фактор пред опасността от дестабилизация в района.

От друга страна, Азиатско-тихоокеанският район трябва съ-що така да се бори срещу заплахите на ХХІ век – дейността на международните терористични организации, етнически и рели-гиозно подклажданите сепаратистки движения. Тъй като не мо-же да се предвиди къде и кога тези дестабилизиращи елементи могат да бъдат задействани, то американските войски в региона трябва да са в състояние бързо да отразят тези предизвикател-ства. Нещо повече, поради факта, че Япония има само ограни-чена бойна готовност за бърза предислокация, очаква се амери-канските въоръжени сили да играят ръководна роля при непред-видени обстоятелства.

Следователно разположените в тази част на света американски въоръжени сили трябва да продължат да изпълняват сдържаща роля в Източна Азия, като едновременно поддържат състояние на бойна готовност за бързо реагиране. Наред с това обаче САЩ са под натиск да намалят въоръжените си сили в среден и дълго-срочен план. Ето защо при преразглеждането на позициите си в региона Вашингтон трябва да намери решение, което да отгова-ря на тези многобройни и разнородни изисквания. За постигане-то на тези цели започва осъществяването на следните шест про-мени, отразени в Четиригодишния преглед на отбраната, изда-ден през февруари 2006 г.11 Те включват: намаляване на общия

11 Quadrennial Defense Review Report, Donald H. Rumsfeld, Secretary of De-

fense, Department of Defense, United States of America, February 6, 2006. – www.

http://www.airforce-magazine.com/SiteCollectionDocuments/TheDocumentFile/%20Defense%20Reviews/QDR05.pdf


брой сухопътни сили, разположени на предни позиции; повиша-ване на боеспособността за нанасяне на точни поразяващи уда-ри; бързо предислоциране на по-малки и по-мобилни бойни еди-ници с цел реагиране на непредвидени конфликти; усилване ролята на съвместното командване и контрол между родовете войски (например при нанасяне на поразяващ целта удар е необ-ходима тясна координация между военновъздушните сили и на-земния персонал); неутрализиране на ракетна заплаха с изграж-дане на бази колкото може по-далеч от театъра на военните дей-ствия, включително и в морето, и разполагане на системи за про-тиворакетна отбрана (ПРО); усилване на сътрудничеството със съюзниците.

Съюзниците на САЩ в АТР, за разлика от тези в Европа, имат само ограничена готовност за бързо реагиране и цялата те-жест за това пада върху разположените там американски войски. Имайки предвид ограничените си ресурси, САЩ не биха могли винаги да се справят сами с всички непредвидени ситуации. Не-що повече, ако приемем, че тенденцията към намаляване числе-ността на войските, разположени на предни позиции, остане не-променена, то логично е да нарасне зависимостта от ресурсите на съюзника. Тъй като способността за реагиране спрямо не-предвидени обстоятелства поставя акцента не върху отделните системи оръжия, войскови части или бази, а върху тяхната бое-готовност като цяло, то сътрудничеството със съюзниците също се разглежда като компонент от тази боеспособност. На примера на Япония по-долу ще стане ясно, че сътрудничеството със съ-юзниците в разработването на стратегия и на оперативна дей-ност придобива все по-голямо значение.

В този смисъл е интересно да се види как посочените шест промени, които се извършват в американските войски, разполо-жени в АТР, се отразяват на японско-американските военни отношения и на предислоцирането на базите в Япония12. Рефор- airforce-magazine.com/SiteCollectionDocuments/TheDocumentFile/Defense%20 Reviews/ QDR05.pdf

12 Основа на сегашното взаимодействие в рамките на двустранния военен съюз е действащото от 1997 г. Ръководство за японско-американското сътруд-ничество за отбрана, одобрено от ККС на 23 септември 1997 г. (The Guidelines for Japan-US Defense Cooperation, September 23, 1997. Japan-U.S. Security Con-

34




35

мата в американската армия води до преговори между двете страни, в резултат на които ККС изработва документ с название „Американско-японска пътна карта за осъществяване на преди-слоцирането“ от 1 май 2006 г.13

Страните не предвиждат съкращение на числения състав на разположената на о. Окинава американска база, тъй като морс-ките пехотинци там са готови да неутрализират широк кръг от заплахи, включително терористични, в западната част на Тихия океан14. Всъщност предислоцирането, за което става дума в до-кумента, се отнася за преместването на щабквартирата на морс-ката пехота и някои обслужващи части от Окинава на о. Гуам, при което общата численост на американското присъствие в за-падната част на Тихия океан остава непроменена.

sultative Committee Document – www.mofa.go.jp/region/n-america/ us/security/ guideline2.html). То заменя първото ръководство за сътрудничество в областта на отбраната, прието от 17-я ККС на 27 ноември 1978 г. Необходимостта от преразглеждане на почти двадесетгодишното предишно ръководство е продик-тувана от промените, настъпили в международната обстановка, най-вече края на Студената война, които са отразени в Основните насоки на програмата за национална отбрана от 1995 г. (National Defence Program Outline in and after FY 1996, Ministry of Foreign Affairs of Japan, December, 1995, английската версия на документа вж. на www.mofa.go.jp/POLICY/security/defense96/index.html) и Японско-американската съвместна декларация за сигурност (Japan-US Joint Declaration on Security: Alliance for the 21st Century, www.mofa.go.jp/region/n-america/us/security/security.html). Декларацията е подписана на 17 април 1996 г. от президента на САЩ Бил Клинтън и японския премиер Рютаро Хашимото (11 януари 1996 - 30 юли 1998).

13 United States-Japan Roadmap for Realignment Implementation, May 1, 2006. – www.mofa.go.jp/region/n-america/us/security/sec/doc0605.html

14 Американското присъствие в Североизточна Азия е основно по суша – в Южна Корея и Япония, и би трябвало да се очаква, че съкращенията ще засег-нат и двете бази. Функциите им обаче се различават. Базираните в Южна Ко-рея войски трябва да защитават страната от Северна Корея, т. е. да отблъснат предварително известен противник по предварително готов сценарий (след съ-кращенията с 12 500 души, американските войски в Южна Корея от малко над 40 хил. през 2000 г. са вече 28 хил. през 2008 – вж. www.heritage.org/Research/ NationalSecurity/troopsdb.cfm, www.globalsecurity.org/military/library/news/2008/ 04/mil-080420-afps02.htm); докато морските пехотинци на Окинава са в състоя-ние да действат много по-гъвкаво – както в условията от периода на Студената война, така и в съответствие с новите предизвикателства на ХХІ век, поради което намаляване на състава там е малко вероятно.

http://www.mofa.go.jp/region/n-america/%20us/security/%20guideline2.html

http://www.mofa.go.jp/region/n-america/%20us/security/%20guideline2.html

http://www.mofa.go.jp/POLICY/security/defense96/index.html

http://www.mofa.go.jp/region/n-america/us/security/security.html

http://www.mofa.go.jp/region/n-america/us/security/security.html

http://www.mofa.go.jp/region/n-america/us/security/sec/doc0605.html


Второ, боеспособността за нанасяне на поразяващ удар се очаква да бъде приложена във всичките три центъра, в които са разположени американските бази, по-специално Южна Корея, където намаляването на американските сухопътни войски ще на-прави ролята на военновъздушните бази в другите два центъра още по-значителна.

Трето, готовността за бързо предислоциране ще бъде осъ-ществена, като на морската пехота се предоставят плавателни съдове с висока скорост. В допълнение на това ще бъде подобре-на стратегическата транспортна мрежа с център базата в Йокота.

Четвърто, в базите на територията на Япония ще се прилага въвеждането на съвместно командване и контрол. В Япония, къ-дето инфраструктурата е изключително добре развита, са разпо-ложени важни части на военноморските сили, на морската пехо-та и на военновъздушните сили. В документа на ККС от октом-ври 2005 г. относно предислоцирането на американските въоръ-жени сили в Япония се казва: „Боеспособността на командната структура на армията на САЩ в Япония ще бъде модернизирана като оперативен елемент на главното командване, който да из-пълнява съвместни задачи.“15 Съвместното командване и кон-трол на американските въоръжени сили в Япония би улеснило оперативното сътрудничество с японските сили за самоотбрана, като по този начин се усилва и двустранният военен съюз.

Пето, при наличие на заплаха от ракетна атака е необходимо въвеждането на мерки за защита срещу нея, тъй като Япония (а и Южна Корея) е в обхвата на балистичните ракети с малък и среден радиус на действие, с които разполага Северна Корея. Ето защо САЩ и Япония полагат усилия за неутрализиране на заплаха от вражески балистични ракети чрез изграждане на про-тиворакетна защита.

Шесто, военният съюз на САЩ с Япония ще продължи да се развива с оглед задълбочаване на съюзническите им отношения, за да се обезпечи сигурността в региона. Това означава и засил-ване на сътрудничеството между Силите за самоотбрана и аме-

15 Security Consultative Committee Document: US-Japan Alliance: Transform-

ation and Realignment for the Future, October 29, 2009. – www.mofa.go.jp/ region/ n-america/us/security/scc/doc0510.html

36

http://www.mofa.go.jp/%20region/%20n-america/us/security/scc/doc0510.html

http://www.mofa.go.jp/%20region/%20n-america/us/security/scc/doc0510.html


37

риканските въоръжени сили в Япония, което на свой ред допри-нася за укрепването на съюза.

3. Предислокацията на американските бази в Япония – пре-

дизвикателство пред съюза Както става ясно от казаното по-горе, американските въоръ-

жени сили в глобален мащаб и в Азиатско-тихоокеанския район в частност са в процес на реформиране и предислокация. В Япо-ния тези усилия се изразяват под формата на серия от разговори между двете заинтересовани страни под названието Инициатива за преразглеждане на отбранителната политика (ИПОП)16. Още на 29 октомври 2005 г. в резултат на тези разговори ККС издава документ, в който са направени препоръки за предислокацията на американските войски в Япония, както и препоръки за японс-ките сили за самоотбрана. В този документ членовете на ККС възлагат на съответните ведомства на двете страни „да финали-зират тези специфични и взаимосвързани инициативи и да изра-ботят планове, включително график за конкретното им изпълне-ние, не по-късно от март 2006 г.“17 Тази задача е приключена в срок и води до публикуването на гореспоменатата „Американс-ко-японска пътна карта за осъществяване на предислоцирането“ от 1 май 2006 г.

Настоящото предислоциране на американските бази в Япо-ния, което е следствие на договореностите, постигнати от двете страни през 1996 г. в рамките на Специалния комитет за дейст-вие на Окинава (СКДО)18, е вторият кръг от широкомащабното пренареждане на американските войски в Япония след края на

16 Defense Policy Review Initiative (DPRI). Инициативата стартира в края на

2002 г. и има за цел активизиране на американско-японския военен съюз и адап-тирането му към възникналите нови заплахи на ХХІ век.

17 U.S.-Japan Security Consultative Committee (SCC) Document: U.S.-Japan Alliance: Transformation and Realignment for the Future, October 29, 2005.

18 Special Action Committee on Okinawa (SACO), в превод СКДО, е създаден в резултат на протестите на японската общественост срещу присъствието на американските войски на острова, повод за което е изнасилването на японско момиче от американски военнослужещи през септември 1995 г. Целта е да се предложат инициативи за намаляване на бремето, което хората на Окинава по-насят от настанените там американски войски, като по този начин се засили японско-американският съюз.


Студената война. Целта на СКДО е да улесни преместването и консолидирането на базите на Окинава и да намали бремето на местните общини. Споразуменията, отразени в окончателния до-клад на СКДО, включват предислоциране на американската во-енновъздушна база от Футенма във водите около ез. Хеноко край град Наго на Окинава, консолидиране на радарните инста-лации в 10 точки и връщане на опразнените обекти на Япония, както и въвеждане на мерки за редуциране на шума от прелита-щите самолети19. Когато тези споразумения бъдат изцяло изпъл-нени, на Япония ще бъдат върнати около 5 хил. хектара земя и ще се намали съотношението на американските военни бази на Окинава спрямо тези в Япония като цяло от сегашните 75% на 70. Понастоящем само тренировъчният обект в Аха и северната част от базата Кувае са върнати на Япония и тече процедурата по връщането на земята, на която се намират останалите бази, макар и със закъснение. Едва ли е необходимо да се пояснява, че връща-нето на тези опразнени обекти или земи означава не закриване-то, а преместването на съответните военни бази в други части на Япония, което не се посреща особено добре от местното населе-ние и от властите в предполагаемите нови местоположения на базите.

Въпреки че с местните власти на Окинава са договорени усло-вията за връщане на земята на военновъздушната база Футенма, което се превръща и в символ на договореностите съгласно СКДО и е започната екологична и техническа оценка на обекта, работата се забавя поради протести на защитници на околната среда. В резултат на това Япония и САЩ решават да преминат към осъществяване на ИПОП по начин, който да улесни по-ран-ното прилагане на споразуменията от СКДО.

Между договореностите съгласно ИПОП и тези от СКДО обаче има съществена разлика. Процесът, свързан с ИПОП, не означава просто предислоциране на военните бази на САЩ от едно място на друго в рамките на Япония. Неговата цел е тази реформа да се осъществява с оглед цялостното укрепване на японско-американския съюз, като се вземат под внимание раз-

19 The SACO Final Report, December 2, 1996. – www.mofa.go.jp/region/n-

america/us/security/96saco1.html

38

http://www.mofa.go.jp/region/n-america/us/security/96saco1.html

http://www.mofa.go.jp/region/n-america/us/security/96saco1.html


39

личните промени. Така през втората половина на 90-те години влизат в действие Японско-американската съвместна декларация за сигурност (1996)20, Ръководството за японско-американското сътрудничество за отбрана (1997)21 и споразуменията СКДО (1996). Тези споразумения и договорености намират място в про-цеса ИПОП, който обхваща всички въпроси, включени в посоче-ните документи.

Споразуменията по СКДО, постигнати в резултат на негоду-ванието на местното население, както и на цяла Япония, от при-съствието и поведението на американските военнослужещи на Окинава, имат за цел преди всичко да редуцират военните бази на САЩ там. Тези споразумения обаче са постигнати по време, когато Вашингтон все още няма яснота относно азиатската си стратегия след края на Студената война. Освен това, намалявай-ки присъствието си на острова в този момент, САЩ рискуват да бъдат неправилно разбрани от държавите в региона, които биха възприели това като сигнал, че американците се готвят да нама-лят своята ангажираност с проблемите на сигурността в Азия в дългосрочен план. Ето защо САЩ се придържат към статуквото, като не намаляват броя на войските си в Япония, но наред с това се стараят да повишат ефективността на базите си, разположени на Окинава.

Постигнатите споразумения обаче все още не се прилагат в действие. Напрежението между Вашингтон и Токио по повод липсата на напредък особено по въпроса за съдбата на базата Фу-тенма се усилва още повече с идването на власт на Японската демократическа партия (ЯДП) след парламентарните избори от 30 август 2009 г. Победата на ЯДП отхвърля почти 54-годишно-то господство на консервативната Либерално-демократическа партия (ЛДП) на Япония22. Новият министър-председател Юкио Хатояма идва на власт благодарение и на предизборното обеща-ние да премести базата не само извън о. Окинава, но дори извън

20 Вж. бел. 12. В нея се очертава бъдещето на японско-американския съюз. 21 Вж. бел. 12. 22 Либерално-демократическата партия на Япония е на власт от 1955 г. (с

кратко прекъсване от 9 месеца през 1993-1994, когато не може да събере необ-ходимото парламентарно мнозинство, за да образува правителство) до 30 ав-густ 2009 г.


Япония. На настояването на американското правителство японс-ките власти да изпълнят поетите ангажименти, японският пре-миер отговоря, че ще вземе решение по въпроса през май 2010 г. Ситуацията се усложнява още повече, когато на 24 януари 2010 г. изборите за кмет на Наго с 52% печели Сусуму Инамине, който е противник на плана за преместването на американската воен-новъздушна база в този град23.

Правителството на САЩ в продължение на месеци изчаква да чуе позицията на Токио по този проблем24. Решението относ-но предислокацията на базата Футенма в префектура Окинава трябва да е внимателно обмислено и да удовлетворява и двете страни. То трябва да отчита многообразието от фактори, сред които, от една страна, са желанията на жителите на Окинава, по-насящи най-голяма част от бремето по поддръжката на амери-канските бази в Япония (както бе посочено по-горе, 75% от тях са разположени там), да намалят американското военно присъст-вие на острова. Това би подобрило състоянието на околната среда и би намалило проблемите на местното население, които при-съствието на чужди войници неминуемо създава. Пренебрегва-нето на тези настроения би могло да се превърне в предизвика-телство за целостта на японско-американския съюз за сигурност. От друга страна, трябва да се вземат под внимание и исканията на Вашингтон, който смята, че частични решения на проблема (като например преместване на хеликоптерната база, но не и на морските пехотинци, което би затруднило военната им подго-товка) не са в полза на целите на съюза и че японската страна трябва да се придържа към изпълнение на Американско-японс-ката пътна карта за осъществяване на предислоцирането.

На 4 май 2010 г. Япония и САЩ започват разговори на ниво министерства на отбраната по въпроса къде да бъде преместена военноморската база Футенма25. Началото им съвпада с посеще-нието на министър-председателя Хатояма в най-южната японска

23 Негов предшественик и конкурент на изборите е Йошикадзу Шимабуку-

ро, поддръжник на преместването на базата в Наго, тъй като смята, че тя ще бъде източник на работни места и инвестиции.

24 Йомиури шимбун, 27 февр. 2010. 25 Майничи шимбун, 4 май 2010.

40


41

префектура Окинава, където на 25 април се провежда масова де-монстрация с искане Футенма да бъде преместена извън терито-рията на острова. Посещението на министър-председателя де-монстрира не само неговите усилия и надежда да намери реше-ние на въпроса за предислоцирането на базата, но и неговата сла-бост – неспособността му да изпълни даденото по време на пре-дизборната надпревара обещание, както и да даде отговор пред Вашингтон в рамките на самоналожения срок до 31 май 2010 г. Търсейки подкрепата и разбирането на местните власти за при-лагането, макар и в модифициран вариант, на постигнатите през 2006 г. споразумения между двамата съюзника, Хатояма всъщ-ност признава, че не е в състояние да спази най-важното си пред-изборно обещание. Японският лидер е принуден да поднесе изви-ненията си на жителите на Окинава за това, че базите ще трябва да останат на острова26. Така, в началото на май 2010 г. става яс-но, че на този етап американските бази не могат да напуснат Окинава. Въпреки че резултатът е приемлив за американската страна, то едва ли неяснотата на японската позиция в продълже-ние на девет месеца допринася за разбирателството между съюз-ниците.

В същото време развитието на събитията около базата Фу-тенма показва колко важна е динамиката на японско-американс-ките съюзнически отношения и как това се отразява на вътреш-нополитическия живот на Япония. Вълната от недоволство сред японската общественост, предизвикана от неспособността на министър-председателя да сдържи обещанието си за премества-не на американските бази от Окинава, довежда до политическа криза и той е принуден да подаде оставка на 2 юни 2010 г.

На 8 юни 2010 г. в телефонен разговор между президента Обама и новия японски лидер Наото Кан, последният потвър-ждава непоколебимостта си да спазва споразуменията от 2006 г. за предислоцирането на базите, от което американският ръково-дител остава доволен27. Една от първите инициативи на минис-тър-председателя е да се срещне на 15 юни 2010 г. в Токио с гу-бернатора на Окинава Хирокадзу Накаима. На срещата Кан из-

26 Йомиури шимбун, 4 май 2010. 27 Асахи шимбун, 8 юни 2010.


разява съжалението си, че споразуменията между Токио и Ва-шингтон е необходимо да бъдат спазени, т. е. че базата Футенма ще бъде преместена в Наго, но че японското правителство ще се опита да облекчи товара на жителите на Окинава във връзка с разположените там американски бази28. Очевидно е, че Кан смя-та да работи в посока към възстановяване на доверието между Вашингтон и Токио.

Едва ли има съмнение, че САЩ и Япония ще преодолеят противоречията си в името на съюза за сигурност, който е изго-ден и за двете страни, свидетелство за което е и неговото 50-го-дишно съществуване. Ето защо не бива да ни учудва премълча-ването при честването на юбилея на изпитанията, пред които съ-юзът е изправен понастоящем. Моменти на взаимно неразбира-не съществуват във всички видове взаимоотношения и японско-американските не са изключение. Измеренията на ролята на съ-юза обаче излизат далеч извън рамките на непосредствената двустранна взаимна изгода. Така например в съвместната декла-рация на ККС и в декларациите на японския премиер Юкио Ха-тояма и американския президент Барак Обама по повод 50-го-дишнината от подписването на японско-американския договор за сигурност се набляга на значението на съюза както за двете страни, така и за просперитета на Източна Азия, и този факт не е случаен. През последните години в тази част на света, включи-телно в Япония, все повече се говори за изграждане на Източно-азиатска общност и обезпечаване на нейната сигурност29. Както отбелязват и японските специалисти обаче, за тази цел е необхо-димо „Япония да участва по-активно в създаването на условия на сигурност в Източна Азия. Министър-председателят Хатояма спра-ведливо отбелязва необходимостта от равноправно партньорст-во между САЩ и Япония и значението на [изграждането на] Източноазиатската общност. Но когато в Азия се говори за Из-точноазиатска общност, това не може да се разглежда отделно от ролята на САЩ, които са гарант за сигурността на района. За

28 Асахи шимбун, 16 юни 2010. 29 Вж. Asia’ New Multilateralism. Cooperation, Competition, and the Search of

Community. Ed. by M. J. Green and B. Gill. New York: Columbia University Press, 2009. 382 p.

42


43

да тръгне по този път, Япония трябва да започне сериозна дис-кусия как да изгради по-добра структура за сигурност в региона в партньорство със САЩ.“30

В този смисъл може да се каже, че макар и международната среда да има различна конфигурация в сравнение с периода, кога-то възниква японско-американският Договор за взаимно сътруд-ничество и сигурност, съюзът продължава да играе незаменима роля за обезпечаването на сигурността в района на Източна Азия и неговото значение като гарант срещу новите заплахи и преди-звикателства към мира и стабилността може само да нараства – особено в светлината на зараждащия се интерес на Токио към участие в регионални структури за сигурност31.

30 Hitoshi Tanaka. The US-Japan Alliance: Beyond Futenma. – East Asia In-

sights: Towards Community Building. Publ. by the Japan Center for International Exchange (JCIE). February 10, 2010. – jcie.org/researchpdfs/EAI/5-1.pdf

31 Вж. Fukushima Akiko. Japan’s Perspective on Asian Regionalism. – In: Asia’s New Multilateralism: Cooperation, Competition, and search for Community. Ed. By Michael J. Green and Bates Gill. N.Y.: Columbia University Press, 2009, 103-127.

Виолина Атанасова

ДВУСТРАННИТЕ ОТНОШЕНИЯ КАТО ФАКТОР ЗА ФОРМИРАНЕТО НА ОБРАЗА НА ИНДИЯ В БЪЛГАРИЯ

(50-те – 80-те години на XX век) Като фактор за формирането на образа на дадена страна дву-

странните отношения влияят главно върху представите за ней-ната външнополитическа ориентация и мястото ѝ в международ-ния живот. Наред с това обаче те са средство за корекция или до-пълняемост на една по-цялостна картина, представляваща „ком-плекс от образи“ с различен произход и с различна продължи-телност, която е характерна за определен период от време. В на-стоящата статия ще бъде обърнато внимание именно на тази дву-посочна връзка в съществуващия в годините на социализма сред българското общество образ на Индия. Макар че тук няма да бъде разработван въпросът за неговата приемственост, която ще бъде предмет на анализ на друго, по-широко изследване, искам да подчертая, че устойчивите представи, развили се дълго преди установяването на дипломатически отношения между България и Индия през 1954 г., продължават да си прокарват път в общес-твото и след този период. В тях господстват главно културни асоциации, разпространени сред различни социални групи и на-ложени по силата както на външни влияния, така и на опреде-лени нужди на българското културно развитие.

Основните въпроси, които се разработват в настоящата ста-тия, засягат съотношението между двустранните отношения и тяхното представяне пред българското общество, тъй като офи-циалните контакти съвсем не са огледало на образа, който се създава у българските граждани. Първо, защото това, което ни

44

Двустранните отношения като фактор...

разказват управляващите за тези отношения, не е просто отра-жение на фактическата им страна. И второ, защото опитите на политиците да контролират и манипулират общественото мне-ние невинаги отговарят и дори често противоречат на изисква-нията на широката публика. Както показват някои изследвания за други страни, стремежите и представите на обикновените хо-ра са „далеч от политическите игри, теории, сценарии и фобии на лицата, приемащи решения, експертите и консултантите“1.

* * *

На 21 април 1955 г. Петър Вутов е назначен за извънреден и пълномощен министър в Индия2. От особено значение за начал-ния етап на контактите между България и Индия е посещението на вицепрезидента на Индия С. Радхакришнан през 1956 г. у нас, което е първата мащабна по своя характер заявка за устано-вяване на успешно сътрудничество между двете страни. Отзву-кът на това събитие сред българското общество е наистина силен: речите на С. Радхакришнан са публикувани изцяло в българския печат, а студията за хроникални и документални филми посве-щава на събитието филм с многозначителното заглавие „Скъп гост“, което показва отношението на авторите му към Индия3.

Двустранните отношения между Индия и България се радват на висока оценка от страна на българските официални лица. Та-ка в слово, посветено на 50-годишнината от установяването на дипломатически контакти между България и Индия, д-р Любо-мир Попов (през 1961 г. той става първият български посланик в Индия) отбелязва: „Това е наистина един светъл юбилей на офи-циалното приятелство и сътрудничество между малка България и велика Индия... Изминалият половин век се характеризира действително с активни контакти и приятелско сътрудничество на всички равнища и в много посоки“4.

1 Колосов, В. „Низкая“ и „высокая“ геополитика. Образы зарубежных

стран в представлениях российских граждан. – Отечественные записки, 2002, № 3, http://magazines.russ.ru/oz/2002/3/2002_03_05-pr.html

2 АМВнР, оп. 12, папка, 16, п. н. 329, л. 1. 3 Пак там, оп. 13, папка 18, п. н. 296, л. 133. 4 Попов, Л. Светла годишнина. – Светилник, 2004, бр. 6, с. 20.

45

http://magazines.russ.ru/oz/2002/3/

http://magazines.russ.ru/oz/2002/3/

ВИОЛИНА АТАНАСОВА

В интервю във връзка със същата дата Драговест Горанов, тогавашният посланик (2003-2008) в Индия, заявява, че „офици-алните отношения винаги са били приятелски, без спорни и от-крити въпроси, както в областта на двустранната, така и в меж-дународната политика“5.

По същество и като се изключат особеностите на дипломати-ческия език и двете изказвания са може би едни от най-точните и най-премерените, които открих сред множеството официални речи и изказвания по този въпрос. Преди всичко те поставят ак-цента върху „официалните отношения“ и върху отсъствието на „принципни“ противоречия между двете страни. В същото вре-ме пред обикновения читател те представят една в известна сте-пен идеализирана картина на двустранните връзки.

Третият акцент – „винаги“ – изисква специално разглеждане, макар и накратко, на българо-индийските отношения. То показ-ва, че процесът на задълбочаване на взаимните контакти е бавен и труден6, а сътрудничеството на различните равнища до среда-та на 70-те години е в ограничени рамки. Условно те могат да бъдат разделени на три периода: през първия – 50-те и началото на 60-те години, са сключени първите договори за икономичес-ко и културно сътрудничество; вторият продължава до средата на 70-те години, когато благодарение на културната политика на Л. Живкова в българо-индийските отношения настъпва промяна, третият – до края на 80-те години, когато в резултат на полити-ческите промени в България нормалният ход на двустранните отношения е временно прекъснат.

50-те години са период на първоначално установяване на връзки в различни области, на опознаване и проучване на въз-можностите на другата страна. За мястото, което заема България в индийската политика, може да се съди от една брошура за ор-ганизацията на дейността на Министерството на външните рабо-ти на Индия за 56/57 г., където в приложение на с. 32 се засягат

5 Томова, Ю. Индия – страна на ярки контрасти. – http://www.diplomatic-bg.com/c2/content/view/450/47/

6 Дори фактът, че до 1970 г. индийският пълномощен министър, акредити-ран в НРБ, няма седалище в София (през 1955-1964 г. то е в Белград, а през 1964-1970 – в Букурещ) говори за слабата активност на двустранните отноше-ния между двете страни през тези години.

46


и отношенията ѝ с нашата страна: „Вицепрезидентът на Индия направи посещение на добра воля в България и Румъния. То много допринесе за укрепването на разбирателството и приятел-ството с тези страни.

Индийската културна делегация също посети тези две стра-ни. Търговската спогодба с Румъния е подновена с още една го-дина. „Откриването на Индия“ на г-н Неру е преведена на ру-мънски език. Румъния си сътрудничи с Индия в развитието на енергийните източници.“7

В същото време и в двете страни се забелязва взаимен инте-рес и се предприемат опити за неформални инициативи от стра-на на граждани и обществени организации. В архива на МВнР могат да бъдат открити многобройни преписки с искания на све-дения от разностранен характер за живота и държавното устрой-ство в България и Индия. Един подобен пример е и молбата на учениците от 10 б клас при Средно смесено училище „Нешо Бончев“, гр. Панагюрище, до Димитровския съюз на народната младеж (ДСНМ) през 1955 г. да направи постъпки пред легация-та на република Индия за материали във връзка с организиране на вечер на Индия8. С огромен интерес българската обществе-ност посреща издаването на български език на книгата на Джа-вахарлал Неру „Откриването на Индия“ през 1955 г., изложбата на индийското изобразително изкуство и седмицата на индийско-то киноизкуство и други културни прояви9.

Въпреки че правителствата на двете страни редовно обменят информация по международни и двустранни въпроси, взаимни-те посещения на високо равнище са незначителни.

7 АМВнР, оп. 14, папка 17, п. н. 272, л. 59. 8 Пак там, оп. 15, папка 17, п. н. 357, л. 2. За същото говорят и две писма до

МВнР – на дружеството на ДСНМ при 11 клас, училище „Хр. Ботев“, с. Алек-сово, Свищовско, и на пионерската организация „Септемврийче“ при Средно смесено училище в с. Вълчи Дол, Провадийско, с молба да им се съдейства за установяване на връзки с индийски деца и за получаване на материали за Ин-дия. – Пак там, оп. 15, папка 17, п. н. 364, л. 2.

9 Атанасова, В. България – Индия: първи стъпки в установяването на кул-турните взаимоотношения (50-те – началото на 60-те години на XX в.). – В: Сборник в чест на 70-годишнината на акад. Константин Косев. С., 2009, 23-24.

47


През втория период, който продължава до средата на 70-те години, в българо-индийските отношения не настъпва съществе-но подобрение, дори според мен може да се говори за известен застой. В политическата сфера няма спорни въпроси, в много отношения позициите на двете страни са сходни, но както офи-циалните, така и неофициалните политически контакти са вяли. В доклад на тогавашния посланик в Индия Хр. Димитров за 1964 г. се споменава, че дори мероприятията, набелязани за укрепване на връзките между БКП и ИКП, са малобройни10. В същия доклад той отбелязва посещението на министъра на просветата на Ин-дия, г-н Чагла, като го обяснява със запазването на баланса, тъй като преди и след пътуването си в България и Съветския съюз, Чагла посетил Англия и други западни страни11.

След подписването на търговската спогодба (1956) и на спо-годбите за културен обмен (1963), както и за научно-техническо сътрудничество (1967), отношенията се канализират в конкрет-ни краткосрочни планове, които в много случаи не се изпълня-ват. Периодът може да бъде определен като застоен. В докумен-тите често се изтъква, че сред страните извън социалистическия лагер Индия е един от най-големите консуматори на български индустриални стоки и по-специално на машини, но не трябва да се забравя, че това се дължи преди всичко на огромната ѝ тери-тория и на общия обем на нейната външна търговия. Сред съще-ствуващите проблеми се откроява преди всичко търговският дисбаланс със значително превишаващо българско активно сал-до. „Причината е – отбелязва посланик Н. Белчев – не защото Индия няма какво да ни предложи, а защото нашите търговски предприятия не изпълняват протокола за стокообмена между две-те страни, не купуват фиксирани стоки. По мое наблюдение мно-го от нашите търговски предприятия по същество не следват ин-струкциите на Правителството да купуват всички стоки от раз-виващите се страни, когато последните ги имат. Чувствам обаче, че е нужно Министерството да се бори за преодоляване на „апа-тията“ в търговията ни с развиващите се страни. Доколкото раз-

10 АМВнР, оп. 21, д. 98, преп. 1190, л. 3. 11 Пак там, л. 2.

48


бирам, това е един общ проблем, засягащ не само отношенията ни с Индия.“12

Затруднена е търговията с машиностроителна продукция, на която българските управляващи много разчитат, тъй като курсът на индийското правителство към самообезпечаване води до огра-ничаване на вноса на редица индустриални стоки, които се про-извеждат в самата Индия (а към този момент тя има голям напре-дък в тази област). Остава открит и въпросът с комплектните до-ставки. По сведения на посолството „нашите експортни стоки и комплектното оборудване, което се предлага на Индия, се оказва твърде ограничено по асортимент и структура, което пречи за по-нататъшното развитие на някои отношения с Индия“13. Сред изброяваните проблеми са неизпълнението на задълженията от българска страна, недостатъчното количество и добро качество на предлаганите стоки, неконкурентоспособните цени14, а особено през 60-те години и реекспортът, който влошава климата на икономическите отношения между двете държави и заради който „нашата страна може във всеки момент да бъде жертвана като търговски 15 партньор“ .

Събитията от края на 60-те и началото на 70-те години, които разчупват инерцията и „оживяват“ не само политическите, но и икономическите и търговските отношения между България и Индия, са посещението на премиера на Индия Индира Ганди в София през 1967 г. и последвалото в отговор посещение на ми-нистър-председателя на НРБ Тодор Живков в Делхи в началото на 1969 г. В резултат през 1967 г. в Ню Делхи е сключена Спо-годба за икономическо и техническо сътрудничество с Републи-ка Индия, по силата на която България предоставя на Индия кредит в размер на 187,500 млн. индийски рупии (15 млн. дола-ра) за доставката на комплектни обекти със срок за погасяване 11 години и 2,5% годишна лихва16.

12 АМВнР, оп. 26, д. 54, преп. 1115, л. 96. 13 Пак там, преп. 1118, л. 2. 14 Пак там, оп. 21, д. 98, преп. 1190, л. 4; оп. 26, д. 55, преп. 1123; оп. 25, д.

42, преп. 1008, л. 3, и др. 15 Пак там, оп. 21, д. 98, преп. 1190, л. 5. 16 Пак там, оп. 25, д. 42, преп. 1004, л. 3, 6.

49


Българските управляващи възлагат големи надежди на бързо-то реализиране на заема, опирайки се на популярността му сред индийските фирми и на сключените веднага след отпускането му десет договора за комплектни доставки17. Взима се предвид и опитът на Югославия, която според постъпила информация са-мо за шест месеца била сключила контракти за кораби и танкери за 42 млн. долара, или с повече от 50% от последния ѝ кредит18. Особено настоятелно се правят опити за създаването на смесен комитет за разширяване на икономическите и търговските връз-ки на министерско равнище (предложение, направено от Т. Жив-ков по време на посещението му в Индия)19.

В действителност обаче в процеса на осъществяване на по-стигнатите договорености възникват затруднения, които се дъл-жат на редица причини. Сред тях могат да се посочат следните: ограниченията от страна на индийското правителство, налагани върху вноса на машиностроителна продукция в резултат на стра-тегията за самообезпечаване на страната20, приета още в първите години на независимостта; липсата на достатъчен капацитет на българските предприятия за доставка на предпочитаните от ин-дийските фирми стоки21; недостатъчното познаване на индий-ските предприятия, сключили договори с България по клаузите на кредита22; нежеланието на индийската страна да подкрепи идеята за създаване на смесен комитет23 и др.

На втория етап културните отношения изостават от икономи-ческите. Не се спазват сроковете с подписването на културните планове по културната спогодба поради забавяния на посещени-ята на делегациите от страна и на двете държави, често обясня-вани с липса на средства. В документите обаче се срещат и дру-

17 Пак там, оп. 24, д. 45, преп. 1281, л. 18. 18 Пак там, преп. 1297, л. 6. 19 Пак там, оп. 25, д. 42, преп. 1005, л. 1. 20 Например с трактори. – Пак там, оп. 26, д. 54, преп. 1116, л. 4-5. 21 Пак там, преп. 1118, л. 2, 3-4. 22 Пак там, л. 13-14. 23 Отказът на Индия да бъде създаден смесен комитет се обяснява с отсъст-

вието на единен орган, който да поема ангажименти от името на всички фирми или да им налага контакти, а така също и с опита на подобен комитет с участи-ето на Индия и ЧССР, който не осигурява нужните резултати (вж. пак там, оп. 28, д. 59, преп. 1224, л. 3; оп. 26, д. 55, преп. 1125, л. 1-5, 7, и др.).

50


ги обяснения. Така, докато през 50-те години Комитетът за при-ятелство и културни връзки с чужбина (КПКВЧ) проявява ини-циатива за организирането на множество мероприятия у нас и то на широка основа, които макар и да не се осъществяват в пълен обем заради липсата на средства, са свидетелство за желанието за контакти, то през 60-те и началото на 70-те години се наблю-дава известна незаинтересованост и стесняване на рамките на посещаемостта на различните културни прояви, посветени на Индия у нас. Липсата на активност от наша страна често води до съответен отговор и от индийска страна. Освен това, както се отбелязва в доклад на посланика от 1964 г., „нашите претенции винаги са доста големи и без да са съобразени с възможностите и условията на индийската страна, на двустранната спогодба и на уточнения културен план. Така например искаме цигуларят Е. Камиларов да гостува на търговски начала, нашият футболен тим да получи хонорар в долари и пр., след като имаме догово-реност за начина на плащането в подобни случаи“24.

Могат да се посочат много примери с неизпълнението на кул-турните планове (програмата за обмен през 1971/1972 г. напри-мер е изпълнена едва на 84%25), но по-същественото е, че като се изключат няколко индийски филма и някои сравнително ред-ки гостувания на индийски изпълнители у нас (напр. изпълнени-ето на индийски фолклорен ансамбъл в зала „България“, Банкя и Самоков26), посветените на Индия чествания, вечери и др. са ограничени в рамките на тясна група културни дейци27. Едва ли може да се каже, че това е поради липсата на интерес у широка-та публика – в посолството се получават много писма на българс-ки граждани, в които се изразява искреното им възхищение от тази страна и от нейните лидери. Но през разглеждания период не съществуват контакти на широка основа – не е развит туриз-мът, контактите на неформално равнище са сведени от българс-ка страна до различни организации (Димитровския комунисти-чески младежки съюз, Съюза на българските жени и др.), които

24 Пак там, оп. 21, д. 98, преп. 1190, л. 8. 25 Пак там, оп. 28, д. 59, преп. 1236, л. 4. 26 Пак там, оп. 26, д. 53, преп. 1133, л. 5. 27 Пак там, оп. 27, д. 67, преп. 1252, л. 10.

51


са силно централизирани, българският пазар почти не познава индийските стоки за широко потребление и т. н.

Културната политика на Л. Живкова бележи третия период в развитието на българо-индийските отношения. Тя изиграва го-ляма роля за сближаването между двете страни. Нейното значе-ние се състои не само в разширяването на културния обмен и в тласъка, който тя дава за задълбочаването на официалните кон-такти на всички равнища и във всички области, но и в съдейст-вието ѝ за осъществяването на нови инициативи. Сред тях, ос-вен изложбите и концертите, трябва да се отбележат поканата на преподавател за изучаване на индийски танци, организирането на курс по хинди28, а по-късно и на санскрит при СУ „Климент Охридски“, планомерната подготовка на специалисти по страна-та и откриването през 1984 г. на катедра по индология в Центъра за източни езици и култури (ЦИЕК) и пр. Това води и до про-никването на нови сведения за Индия.

С други думи, двустранните връзки между България и Индия едва ли биха могли да се класифицират като „безоблачни“. Ма-кар и представени непълно, в случая те са само трамплин към основния въпрос – какво искат да ни внушат нашите управлява-щи за тях.

* * *

Развитието на двустранните отношения оказва непосредстве-но влияние, когато се отнася до обема и насоките на създаваните представи за Индия у нас (до последния период съсредоточени главно в политическия ѝ образ). Наред с това от самото начало неизменно присъстват два ясно изразени момента, залегнали в официалната линия при представянето на страната: от една стра-на, се подчертава „приятелският“ характер на двустранните от-ношения между двете държави – определение, което играе важ-на роля за развитието на положителния образ на Индия, а от друга – той винаги е поставен в контекста на акцентирането вър-ху преимуществата на социалистическото развитие – в известна степен това е опит за подхранване на националното ни самочув-

28 Курсът по хинди е открит още в началото на 70-те години в отговор на

откриването на лекторат по български език при Делхийския университет.

52


ствие, показвайки престижността на контактите ни с един „велик народ“. Тази тема се развива на фона на отношенията на Индия с други страни и на нейната външна политика.

Тезата за „приятелския“ характер на двустранните отношения се обосновава с три основни постулата: 1) че Индия е един от най-важните партньори на СССР (и следователно на социалисти-ческия лагер); 2) че като изявен представител на необвързаните държави Индия провежда миролюбива външна политика на съ-трудничество със страни с различен социален строй; 3) че дву-странните отношения между нашите две страни се основават на „активно и плодотворно сътрудничество“.

Градацията им не е случайна. Един макар и непълен преглед на пресата29 за разглеждания период показва превес на съобще-нията, свързани със съветско-индийските отношения, които оче-видно трябва да служат за пример на останалите социалистичес-ки страни. Вестниците често изобилстват с препечатки от ТАСС за различни съвместни мероприятия на Индия и СССР, като на-пример за проведен в Делхи двудневен семинар „Великата ок-томврийска социалистическа революция и борбата на Индия за национално освобождение“30, за икономическата помощ на Съ-ветския Съюз за Индия („СССР е верен приятел“)31, за прегово-ри по различни въпроси между двете страни, за взаимни посе-щения и др. Връзката между „двете велики страни“ не е пропус-ната и в популярната литература, посветена на Индия, например в книгите на Т. Кюранов „Накъде върви Индия?“32 и на В. Сей-ков „Индия – реалност и стремежи“33.

Многобройни, но далеч не толкова обширни са материалите, посветени на позицията на индийското правителство по между-народни въпроси (Виетнам, Персийския залив и пр.) и на отно-

29 Пресата е основното средство за представянето на Индия в разглеждания

период. Тя, както и останалите средства за масова информация, научно попу-лярната литература и пътеписите и др., които също играят роля за разпростра-нението на сведенията за Индия и за двустранните ни отношения, е изцяло за-висима от официалната линия на българското правителство.

30 Работническо дело, 22 авг. 1977. 31 Работническо дело, 23 ян. 1980. 32 Кюранов, Т. Накъде върви Индия? С., 1974, 111-113, 129-145 и др. 33 Сейков, В. Индия – реалност и стремежи. С., 1981, 135-143.

53


шенията ѝ с капиталистическите и развиващите се страни (ак-центът пада върху пакистано-индийските отношения, Индия и САЩ и Индия и Китай, и в по-малка степен на мястото на Ин-дия в Азия). В началния период се отделя голямо внимание на Движението на необвързаните и на мястото на Индия в него („Миролюбивите народи няма никога да забравят изключител-ните заслуги на Индия в изработването на Петте принципа34 за съвместно съществуване на страните с различно държавно устройство“35), но след 70-те години на XX век публикациите по този въпрос са немногобройни, свързани главно с някои големи инициативи на Движението или с политиката на други страни спрямо него36. Тези материали са аргумент главно за показване-то на миролюбивия характер на индийската външна политика и целят най-вече да докажат сходството ѝ с позициите на социали-стическите правителства.

Като правило материалите са кратки и информативни. Об-ширни са някои статии, главно препечатани от ТАСС. Те влияят силно преди всичко върху нагласите на населението, което при-знава водещата роля на СССР. На този фон българо-индийските отношения не изпъкват особено до средата на 70-те години, ос-вен в случаите, когато се отразяват по-значими събития или се отбелязват националните празници на Индия. Прави впечатле-ние, че голяма част от публикациите се изпращат директно от посолството за БТА. Журналистическите материали са относи-телно малко, а още по-рядко се срещат индийски материали, ма-кар че някои вестници, като „Земеделско знаме“ и „Народна младеж“ проявяват желание да работят с местни кореспонден-ти37. Сред причините за недостатъчното количество кореспон-

34 Панча-шила (хинди) – петте принципа на международните отношения,

приети през 1954 г. от Индия и Китайската народна република: взаимно ува-жение на териториалната цялост и суверенитета, ненападение, ненамеса във вътрешните работи, равенство и взаимна изгода, мирно съвместно съществу-ване и сътрудничество между държавите.

35 Работническо дело, 26 ян. 1957. 36 Освен отразяването на някои важни мероприятия на Движението, то се

споменава главно във връзка с опитите на САЩ и Китай да „внесат раздор“ сред участниците. Вж. Кооперативно дело, 6 февр. 1981.

37 АМВнР, оп. 14, папка 16, п. н. 268, л. 231, 237.

54


денции от индийски граждани могат да се споменат затруднена-та комуникация и цензурата. За това говори една преписка меж-ду Посолството на НРБ и Министерството на външните работи от 1958 г. относно статия от председателя на Индийско-българ-ското дружество в Делхи по случай Националния ден на Индия. Официалното извинение е, че е получена твърде късно, но всъщ-ност българските вестници отказват да публикуват статията, тъй като тя „подлежи на някои основни промени и съкращения и съ-държа известни не много правилни установки“38.

Третият етап на двустранните отношения се характеризира с рязко нарастване на публикациите в пресата, на пътеписите и популярната литература, както и на телевизионните и радиопре-даванията, които разширяват представите за Индия. Добре из-вестни от този период са журналистите В. Сейков и Д. Кънева, които в голяма степен съдействат за проникването на нови све-дения за страната. От значение е, както споменах по-горе, и уве-личаването на културния обмен между двете страни. Широко се популяризират пътуванията на Л. Живкова до Индия, различни съвместни инициативи на двете страни и пр.

* * *

Характерът на българо-индийските отношения се представя с редица клишета, които целят създаването на трайни стереотипи за Индия. Преговорите винаги преминават „в атмосфера на дружба и разбирателство“39. Приятелските контакти и сътрудни-чеството между официалните лица се превръщат в „приятелски отношения между двата народа“. В официалните изявления от социалистическия период винаги се акцентира върху независи-мостта, постиженията, мира и дружбата между народите: „На-шият народ – заявява председателят на Президиума на Народно-то събрание Георги Трайков в реч по случай връчването на акре-дитивните писма на посланика на Република Индия Гопал Сингх, – изпитва топли приятелски чувства към трудолюбивия и миро-любив индийски народ, към неговите непрестанни усилия за из-

38 Пак там, оп. 15, папка 17, п. н. 357, л. 59, 61. 39 Пак там, оп. 28, д. 59, преп. 1236, л. 3.

55


граждането на независима, икономически развита Индия, да жи-вее в мир и разбирателство с другите народи…

Ние високо ценим и се радваме на изключителните постиже-ния, достигнати от Индия в областта на промишленото произ-водство, селското стопанство, образованието и социалното пре-устройство на обществото през последните 23 години на незави-симо развитие...“40

Клишето за дружбата между индийския и българския народ е едно от най-разпространените не само в официалните заявления, но и в журналистиката: „Българският народ – пише в една ста-тия по случай Деня на независимостта на Индия – е щастлив, че е в редиците на най-искрените и верни приятели на индийския народ“41.

С цел връзките между двете страни да се представят като още по-близки, особено силно се подчертава сходната съдба на двата народа, живели дълги години „в робство“: „Българският народ винаги се е възхищавал на дългогодишната героична борба на индийския народ за извоюването на национална независимост… Преди 25 години42 българският народ също така с цената на го-леми и скъпи жертви извоюва своята свобода.“43

Освен официалните речи и заявления, които са най-често екс-понирани в българския печат, двустранните отношения се пред-ставят предимно чрез сведения за посещения на български офи-циални лица в Индия, за мероприятия по различни поводи, орга-низирани и проведени в индийската столица и други градове, за нашите успехи в социалистическото строителство и в развитие-то на двустранните контакти. Тук трябва да се отбележи, че „българската витрина“ заема ключово място в работата на по-солството в сферата на пропагандата в Индия. В България обаче тези въпроси също имат съществено значение с оглед да се ак-центира върху предимствата на социалистическия строй. Специ-

40 Пак там, оп. 23, д. 53, преп. 1083, л. 21-22 41 Работническо дело, 26 ян. 1957. 42 В повечето от изказванията сравнението засяга освобождението на Бъл-

гария от османско господство. Тук впечатляващото е, че колониалната зависи-мост на Индия се съпоставя с периода на капиталистическото развитие на Бъл-гария.

43 АМВнР, оп. 23, д. 53, преп. 1083, л. 22.

56


ално се подчертават „забележителните успехи“ на НР България в развитието на селското стопанство (сериозен проблем, за кой-то индийското правителство търси решение): „От изостанала аг-рарна страна България се превърна в страна с развита промиш-леност и модерно селско стопанство.“44 „Забележителен възход“ е озаглавен и един кратък материал за дните на България в Дел-хи, организирани от Общоиндийската асоциация за индийско-българско приятелство, културния център на СССР и българско-то посолство по случай 35-ата годишнина на социалистическата революция в България45. „Висока оценка“ от индийска страна получават инициативите за честване на 1300-годишнината на българската държава и асамблеята „Знаме на мира“, като в ре-зултат се предвижда създаването на смесен междуправителствен комитет за изработване на насоки на сътрудничеството между Индия и България46.

Тези и редица подобни съобщения целят не само повишаване на авторитета на България в очите на собствения ѝ народ и на чуждестранните читатели. Те са и белег за нарасналото само-чувствие на българските управляващи и в известна степен за чувството за превъзходство, което те се стремят да насадят как-то с темата за съветско-индийските връзки, така и с непрекъсна-тото подчертаване на популярността на България в развиващите се страни47 и на необходимостта да им се оказва помощ48.

На тази цел в голяма степен е подчинен и образът, който се създава с развитието на темата за Индия като страна и народ. Тук освен пресата и популярната литература, голяма роля изи-грава изборът на обекти на културния обмен от страна на заин-тересованите институции. Заявката е несъмнено амбициозна – на среща на секция „Индия“ при КПКВЧ с посланика С. Тан в

44 Пак там. 45 Работническо дело, 12 септ. 1979. 46 Работническо дело, 22 февр. 1981. 47 Актуални проблеми на вътрешната и външната политика на БКП. С.,

1977, с. 314. 48 Пак там, с. 317. Вж. и Атанасова, В. Културният модел на Людмила

Живкова в българското културно самоопределение между Изтока и Запада. – В: Проблемът Изток–Запад. Превъплъщения в ново и най-ново време. С.: Акад. изд. „Марин Дринов“, 2005, с. 306.

57


Букурещ е заявено, че „главната задача е да се съдейства за вза-имното опознаване на двата народа и развитието на разбирател-ството между тях чрез издаване на книги, публикации в печата, организиране на срещи и лекции…“49

Това опознаване има своя специфика през социалистическия период: в книгата си „Индия“ писателката Анна Каменова, сра-внявайки познанията за Индия от периода преди 9 септември 1944 г. и промените след него, отбелязва, че новият период „от-крехва прозорец“ към познанието за съвременна Индия, за бор-бите на индийския народ за освобождение, за неговите „усилия да превъзмогне своята изостаналост“50. А поетът Младен Исаев изтъква големия интерес към Индия в нашата страна, като под-чертава, че ако някога това е бил интерес към нейната екзотика, то сега това е интерес към един приятелски велик народ, към не-говите постижения и проблеми51.

Така, винаги когато и по какъвто и да е повод се описва стра-ната, акцентът се поставя върху извоюването на независимостта и върху напредъка в развитието ѝ. Вестникарските материали са изградени почти винаги в една и съща схема: тежкото колониал-но минало; стремежът към ускоряване на темповете в развитие-то на всички области (този въпрос често се илюстрира с пети-летните планове и с развитието на тежката индустрия); миролю-бивата международна политика; дружбата със СССР, топлите приятелски връзки с България. Не са отминати и проблемите, с които се сблъсква страната: бедността; някои по-сериозни външ-ни конфликти, най-вече с Пакистан, САЩ и Китай; някои рели-гиозни противоречия в случаите, когато те се основават на кон-кретни събития; някои други проблеми, също с конкретен про-изход. В отделни случаи се прави опит да се покаже резкият контраст между богатство и бедност, постижения на световно равнище и изостаналост, минало и настояще52. В популярната литература и в пътеписите схемата се допълва с описания на

49 АМВнР, оп. 26, д. 55, преп. 1139, л. 1. 50 Каменова, А. Индия. Поредица „Пред новата карта на света“ 4. С., 1962,

с. 4. 51 АМВнР, оп. 26, д. 55, преп. 1139, л. 1. 52 Вж. напр. Бочуков, П. Съжителстват минало и бъдеще. – Работническо

дело, 26 ян. 1981; Сейков, В. Цит. съч.

58


най-известните паметници на културата и на отделни черти на индийското поведение, които са странни за европейците, на не-обичайния ритъм на живота в градовете, на флората и фауната.

В по-голяма степен от написаното и казаното от нашите офи-циални лица, журналисти и писатели обаче върху българското население влияе автентичното, проникнало чрез немногоброй-ните прояви на културния обмен. Както споменах, до средата на 70-те години той е ограничен, но и след този период остава от-носително незадоволителен. Това се дължи преди всичко на дис-балансите в представянето на страната. Широката публика има най-близък достъп до индийското кино. Сред филмите обаче, които се прожектират в България, преобладават социалните сю-жети за тежкото положение на трудещите се. Подобна е и ситуа-цията с преводната художествена литература. Превеждат се главно автори-реалисти, пишещи на социални теми и неколцина съвременни поети. Не се превежда класическата литература от древността и средновековието (изключение правят преводите на „Рамаяна“ и „Махабхарата“ и на индийски народни приказки). Тук трябва да добавя, че преводите от индийски езици са изклю-чителна рядкост. Литературата, превеждана преди 1944 г., е трудно достъпна – до нея се стига главно чрез личните библио-теки. Дори Рабиндранат Тагор – един от най-известните индийс-ки автори в България – до 80-те години на XX век е представян със стари преводи53. От друга страна, съвременната индийска живопис е слабо позната в България, тъй като КПКВЧ възразява срещу излагането на „ултрамодерното изкуство“ на голяма част от индийските художници54. Слабо познато е и изкуството от по-стари периоди, както и класическият театър и класическата индийска музика, макар че в България са гостували индийски изложби и театрални групи55. Проблемът е, че те, от една страна, са немногобройни, посещенията им са краткотрайни и затова широката публика има слаб достъп до тях, а от друга – че

53 АМВнР, оп. 14, папка 17, п. н. 276, л. 38. 54 Пак там, оп. 21, д. 101, преп. 1213, л. 25. 55 Във всяка от изброените сфери на литературата и изкуството има, макар

и редки, изключения – през 50-те години това се дължи на ентусиазма и слаба-та преценка на отговорните фактори; през 70-те и 80-те – на разкрепостяването на културния живот у нас.

59


те трудно биха могли да бъдат разбрани без предварителна под-готовка. По-популярни са индийските народни танци и музика, както и художествените занаяти. Белите петна в познаването на класическата философия, религията и социалната структура на Индия се запълват с четене на чужда, предимно руска и западна литература, която не във всички случаи е достоверна, а на исто-рията – и от преведената през 1955 г. книга на Дж. Неру „Откри-ването на Индия“56. Най-известните личности у нас са Махатма Ганди, Джавахарлал Неру, Индира Ганди, Рабиндранат Тагор, Амрита Притам и неколцина други, свързани с България. Целе-насочена подготовка на специалисти по Индия започва едва след 70-те години.

Информацията за една страна остава едно от най-важните условия за формиране на представите за нея. Сведенията за Ин-дия у нас са сравнително пълни, но разнопосочни и дисбалансът между отделните звена на познанието за нея създава условия за опростяване и изкривяване на нейния образ. В същото време през 70-те – 80-те години в България започват да се дискутират все повече въпроси, свързани с Индия, които не срещат одобре-нието на официалните институции (тук няма да развивам този проблем, тъй като той е предмет на друго изследване), които оказват влияние върху развитието му у нас. Така, в съзнанието на българското население тя битува като два отделни свята – за едни това е светът на съвременното ѝ развитие, което я нарежда сред бедните и слаборазвити икономически страни57, макар и изявяваща се в международно отношение; за други – страна с богата духовност, в малка степен засегната от проблемите на XX век. Стига се до деформирани представи – миролюбието и търпимостта (приемани в духа на пацифизма) се налагат върху политиката и практическите решения на Индия; с духовността (често разбирана като аскетизъм) се правят опити да бъде обяс-нена бедността.

56 В голяма степен за тази ситуация допринася почти пълното отсъствие на тази страна в образователните програми и слабата научна база.

57 Според официални заявления от началото на 70-те години, Индия навли-за в етап на своето развитие, когато икономическата и военната ѝ мощ достига такова ниво, което ѝ дава възможност да претендира за велика световна сила. – Вж. АМВнР, оп. 27, д. 65, преп. 1204, л. 81.

60


61

В заключение трябва да се отбележи, че анализът на въпроса за ролята на двустранните отношения в развитието на образа на Индия в България позволява да се направят изводи за произхода на някои трайни стереотипи: за мястото на Индия в междуна-родните отношения – като страна с „миролюбива външна поли-тика“, водена от идеални принципи; за двустранните отношения – за България Индия е „верен приятел“, а българо-индийските връзки се развиват в непрекъсната „възходяща линия“; по отно-шение на развитието на страната – „изостаналост вследствие на колониалното минало“; „бедна страна“, „правителство и народ с прогресивни убеждения“. Продължава обаче да съществува и стереотипът за „богатата духовна култура“ на Индия, който е създаден в друго време и под влияние на различни фактори. Той влияе в голяма степен върху официалните решения през 70-те – 80-те години.

Йорданка Бибина

ИСМАИЛ ДЖЕМ И ТУРСКО-ГРЪЦКОТО СБЛИЖЕНИЕ

Процесите, развили се в последните десетилетия на ХХ век и

довели до коренна промяна в баланса на световните сили, неиз-бежно засегнаха и нашия Балкански регион, поставяйки го пред различни предизвикателства и необходимостта от нови теории и доктрини в сферата на международните отношения и диплома-цията, както и от по-гъвкави практики. С разпадането на социа-листическата система изчезна и главната разделителната линия, минаваща през региона – тази между НАТО и Варшавския дого-вор. Блоковото противопоставяне се преустанови, създавайки за кратко време своеобразен „вакуум“ в отношенията, който обаче не трая дълго. Същевременно в условията на политическа неста-билност в балканските страни в периода на „преход“, както вече свикнахме да го наричаме, се развиха центробежни процеси, довели и до роене на балканските държави, етнически войни и напрежения. Старите обвързаности се разтуриха, но на тяхно място не възникнаха автоматично нови – НАТО не замени едно-кратно и еднозначно Варшавския договор, а процесите на евро-атлантическата интеграция протичаха и протичат бавно и труд-но. Появи се и ново „разделение“ на полуострова – на страни-членки на Европейския съюз и страни извън него. За преодо-ляването му много от тях определиха за свой външнополити-чески приоритет европейското членство. Но и евроинтеграцията протича на етапи, а перспективите всички балкански страни да се окажат в едно „семейство“ са по-скоро дългосрочни. Тази не-виждана досега динамика, протичаща сякаш в едно сгъстено вре-

62

Исмаил Джем и турско-гръцкото сближение

мепространство, наложи промяна и във външнополитическите стратегии на балканските страни.

С пълна сила това важи и за Турция с нейното традиционно силно и значимо място на Балканите. След като десетилетия на-ред външната ѝ политика се определяше от основополагащия кемалистки принцип „Мир в страната, мир в света“, непосредст-вено рефлектиращ върху отношенията ѝ със съседите, внасяйки елемент на сигурност и постоянство, след Втората световна вой-на страната трябваше да избира своето място в единия от двата противостоящи си лагера, при това – на самата им разделителна линия, минаваща през полуострова. През десетилетията до 90-те години на ХХ век турската външна политика неизбежно трябва-ше да се ограничава в едни твърде ясни и регламентирани пара-метри, определени от принадлежността ѝ към един от двата бло-ка в този двуполюсен модел на света. Геостратегическото ѝ поло-жение и роля до голяма степен определяха и значимостта ѝ в съ-ществуващия дотогава баланс на силите.

В края на 90-те години разпадът на социалистическата систе-ма и последвалото разпускане на Варшавския договор като че ли за известно време разколебаха увереността на Турция, че ще запази своите силни геополитически козове, но не след дълго ре-алностите показаха, че това няма как да се случи. Много бързо турската дипломация се окопити и се ориентира към формули-ране на своята нова външнополитическа стратегия, характеризи-раща се с действия, чиято цел е да засилят позициите на страна-та както на Балканите, така и в Близкия изток и в Централноази-атския регион. Нейното влияние расте постъпателно, макар уст-ремът ѝ към членство в Европейския съюз да минава по доста трънливи пътеки и все още да среща силния отпор на редица държави и на немалка част от европейската общественост1.

В тези нестабилни общо за света и за Балканския регион го-дини начело на турската дипломация застава една изключителна личност – Исмаил Джем. Именно по време на неговия мандат (1997-2002) се задълбочава значително процесът на обновяване на турската външна политика. Според самия него точно тогава

1 Бибина, Й. Европейските граници: стремежи и съмнения (Турция и Евро-

пейския съюз). – Историческо бъдеще, 2006, 1-2, 87-116.

63

ЙОРДАНКА БИБИНА

Турция в значителна степен успява да „смени черупката си“ и да излезе от параметрите на традиционната си външна полити-ка, която от своя страна престава да се възприема като „свещена крава“. Именно чрез обновяването във външнополитическата сфера и разработването на нови, отговарящи на настъпилите промени направления в следваната стратегия страната успява да измени и погледа към ролята си в света и региона. В резултат от тези усилия се появява една Турция, която според Исмаил Джем е „сериозна, влиятелна в сферата на световните международни отношения, съзнаваща собствената си сила, държаща на думата си и засилила влиянието си върху една обширна география“2.

В тази промяна не можем да не съзрем и отпечатъка на лич-ността на Исмаил Джем. Кой е той обаче? Роден е през 1940 г. в Истанбул в заможното семейство на Ихсан Ипекчи, един от пи-онерите на турската филмова индустрия, основател и партньор в дружеството „Ипек филм“ и собственик на няколко популярни киносалона. Братовчед е на убития по-късно от Мехмед Али Аг-джа журналист от в. „Миллийет“ Абди Ипекчи. През 1959 г. за-вършва Роберт колеж, а през 1963 – право в университета в Ло-зана. През 1981 г. следва магистратура по социология на поли-тиката в парижкия Институт за политически науки. Кариерата си започва като писател и журналист, работи в различни печат-ни издания, а през 1971-1974 г. става председател на Истанбулс-кия бранш на Синдиката на турските журналисти. През 1974-1975 г. е назначен за директор на Турското радио и телевизия (ТРТ), а отстраняването му се превръща в голямо обществено събитие, тъй като именно тогава турските медии се реформират значително, давайки възможност за по-голяма свобода в изказ-ването на различни мнения, за по-голямо разнообразие и обхват на важните за обществото теми. Точно затова Исмаил Джем по-лучава подкрепа от много широки социални слоеве, когато от-казва да напусне поста си при смяната на политическата власт, което би означавало и отстъпление от постигнатото по времето на неговия директорски мандат демократизиране и обновяване на ТРТ, сиреч на обществените медии в страната. След тази ши-

2 Cem, İ. Bütün eserleri – 1. Türkiye, Avrupa, Avrasya. Strateji. Yunanistan.

Kıbrıs. Türkiye İş Bankası Kültür Yayınları. 2009, s. 18.

64


роко отразявана в турските медии сага, той заема поста зам.-ди-ректор на Европейския медиен институт в Германия (1975-1981), а след 1985 г., наред с журналистическата си дейност, се впуска в политиката, заемайки важни постове в централното партийно ръководство на Социалдемократическата партия3.

На парламентарните избори през 1987 и 1991 г. Исмаил Джем е избран за депутат от Истанбул, а в изборите от 1995 и 1999 – от Кайсери. В периода 1987-1997 е първоначално член, а впо-следствие – председател на турската парламентарна делегация в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа в Страсбург, а през 1989-1995 г. е избран за зам.-председател на Социалисти-ческата група в асамблеята. През 1995 г. е министър на култура-та на Турция, а в периода 1997-2002 – външен министър.

След смъртта на тогавашния турски президент Тургут Йозал през 1993 г. Исмаил Джем се кандидатира за президент, но без успех, макар че социологическите проучвания сочат подкрепа на голяма част от турската младеж за неговата президентска кандидатура. През 1995 г. напуска Републиканската народна партия (РНП) и се присъединява към Демократическата лява партия (ДЛП). Непосредствено преди парламентарните избори през 2002 г., на 20 юли, Исмаил Джем и няколко турски полити-ци обявяват, че напускат ДЛП, за да създадат нова политическа партия – „Нова Турция“, но губят подкрепата на най-популяр-ния си съюзник, министъра на икономиката Кемал Дервиш, и не успяват да спечелят дори едно депутатско място в парламента.

Междувременно И. Джем трябва да се бори и със сериозното си заболяване. След завръщането си от лечение в Америка, на 24 октомври 2004 г., той закрива партията „Нова Турция“, при-съединявайки се отново към РНП и става съветник на нейния лидер Дениз Байкал. Същевременно до самата си смърт Исмаил Джем чете лекции в истанбулския университет „Билги“. Умира на 24 януари 2007 г. На погребението му присъства неговият близък приятел, бившият министър на външните работи на Гър-ция Георгиос Папандреу-младши. Той полага маслинова клонка от дървото, посадено като символ на мира от двамата външни министри в Гърция през 2000 г. – годината, в която двамата са

3 Тя се трансформира нееднократно и приема различни имена.

65


удостоени с наградата „Политик на годината“ от Американския институт „Изток-Запад“ за дейността им за подобряване на от-ношенията между Турция и Гърция4.

Исмаил Джем оставя голямо книжовно наследство от 14 моно-графии, основно в областта на политическата социология и соци-алдемокрацията. На българската историческа колегия е известен най-вече с изследването си „История на изостаналостта в Тур-ция“. Възнамерявал е да напише тритомник за външната поли-

тика на Турция – „Турция, Европа, Евразия“, но поради ранната си смърт не успява да завърши третия том. Първият е озаглавен „Стратегия. Гърция. Кипър“, а вторият – „Съюзът на Европа5 и Турция“. Освен това журналистът Джем Дюндар успява по време на близо двегодишното мъчително боледуване на Исмаил Джем да запише едно от най-дългите си интервюта с него и да ги пуб-ликува в книгата „Моето сбогуване“, в обем от близо 300 страни-ци, които съдържат оценките, анализите и възгледите на този за-бележителен турски политик и дипломат6.

Един от най-характерните моменти в подхода на Исмаил Джем като външен министър става стремежът му към обновява-не на външнополитическата стратегия и доктрина, което за него до голяма степен е свързано с отхвърляне на зависимостите на Турция спрямо „големите“ и желание страната му да води по-самостоятелна политика с оглед на своите интереси, които спо-ред него са продиктувани и от нейната „историческа география“. Твърде интересен момент е и това, че в основата на своята вън-шнополитическа доктрина той поставя историята и културата. Исмаил Джем нееднократно подчертава, че за него най-важната цел е Турция да заеме своето челно място в прогреса на чове-чеството и света. А за да е в синхрон със съвремието си, с епо-хата, тя трябва според него да „мобилизира всичко натрупано в историческото си развитие“7.

4 Cem and Papandreu receive Statesman of the Year award today. – Hurriyet,

http://arama.hurriyet.com.tr/arsivnews.aspx?id=-517622 5 Игра на думи от „Европейски съюз“ – „Съюзът на Европа“. 6 Ben böyle veda etmeliyim, Söyleşi: Can Dündar, “İsmail Cem Kitabı”, Türkiye

İş Bankası, 5. baskı. 2008. 7 Пак там, с. 3

66

http://arama.hurriyet.com.tr/arsivnews.aspx?id=-517622


Така за пръв път историята и културата, културно-историчес-кото наследство са заложени в самия фундамент на външната политика на Турция, при това в сложен за нея, за региона и за света период на „намествания“ в баланса на международните сили. Още преди това, през 1995 г., когато е макар и само някол-ко месеца (от юли до октомври) министър на културата, И. Джем успява да предизвика преразглеждане – в културен и историчес-ки аспект, на османската история. По онова време приближава 700-годишнината от създаването на империята, но, по неговите думи, никой дори не си спомня за това, докато той, като мини-стър на културата, не включва тази годишнина в дневния ред на страната, обръщайки внимание върху необходимостта този пе-риод от турската история да бъде всестранно и отново освет-лен8. Това е и зона на особена чувствителност за балканските съседи на Турция. По този начин той вярва, че ще бъдат преодо-лени наследените най-вече от ХІХ век негативни нагласи главно сред балканските (но и близкоизточните) съседи на Турция, на-миращи се преди това в границите на османската държава. Това „изчистване на въпроса“ е необходимо и с оглед на новата ли-ния на турската балканска политика, лансирана и от Ахмед Да-вутоглу9 – „нулеви проблеми със съседите“.

По тази причина дълбинното разбиране на историята се пре-връща за Исмаил Джем в един от важните аргументи за практи-ческите действия и поведението на турската дипломация. Из-хождайки от това, той смята, че съвременната турска република следва на първо място да види и възприеме своята идентичност като израз на натрупванията на всички култури, развили се и съ-ществували по нейните земи, както и да усвои собственото си

8 Пак там, с. 185. 9 Ахмед Давутоглу е външен министър на Турция от 1 май 2009 г. Профе-

сор и дипломат, посланик, той е автор на няколко значими монографии: Alter-native Paradigms: The Impact of Islamic and Western Weltanschauungs on Political Theory. University Press of America, 1993, Civilizational Transformation and the Muslim World. Quill, 1994; Küresel Bunalım. Küre, 2002; Osmanlı Medeniyeti: Siyaset İktisat Sanat. Klasik, 2005. Най-цитирана е книгата му „Стратегическа дълбочина“ (Stratejik derinlik: Türkiye’nin uluslararası konumu. Küre Yayınları, 2001). Бил е главен съветник по външната политика на 58-о и 59-о правителст-во на Турция (на министър-председателя Реджеб Тайип Ердоган и президента Абдуллах Гюл).

67


културно наследство „от Йония до Византия, от Централна Азия до селджуците и османците“ и да стане представител и преноси-тел на всички култури, родени в нейната „историческа геогра-фия“10. „Определящия фактор в турската културна идентичност“ той вижда в историята и географията, в седемвековното съжи-телство на ислямската и европейската цивилизация, в специфич-ната култура, отразила и влиянието на революционните рефор-ми в Републиката (на Мустафа Кемал Ататюрк); в това, че е културен израз на обширната география от Средна Азия до бре-говете на Бяло море, Балканите и Централна Европа, средство за културен диалог и културни взаимодействия на тази обширна територия, дори и за синтез на културите. Той смята, че в пери-ода на мандата си, изхождайки от тези аргументи, Турция е съу-мяла да накара и ЕС да разбере по-добре някои невралгични за Турция моменти и да бъде по-добре приета11.

При новия подход към геополитическото положение и потен-циала на Турция за И. Джем е важно също така тя да се освободи от представата за себе си като за държава, обградена от „истори-чески“ врагове и да престане да бъде „пазач“ на статуквото, в ро-лята на какъвто се е виждала в рамките на традиционната си вън-шна политика от периода преди Т. Йозал и преди важните проме-ни в света и в геополитическите реалности.

По времето на мандата на Исмаил Джем като външен мини-стър Балканите са все още неспокоен регион, характеризиращ се с „нестабилност и несигурност“12. Току-що е приключила вой-ната в Босна, Косово преживява своята трагедия, Югославия е бомбардирана, режимът на Милошевич е свален. В Организаци-ята за сътрудничество на Югоизточна Европа Турция и Гърция се стремят не към ескалация на напрежението в балканските страни, а към помирението им. Макар да имат различия помеж-ду си по някои въпроси, като този за Косово, опасността от граж-данска война в Македония, напрежението в Албания, в крайна

10 Cem, İ. Цит. съч., 41-42. 11 Пак там, с. 41. 12 Пак там, с. 147.

68


сметка двете страни са единодушни по отношение на подкре-пата си за мира и стабилността в региона13.

Сред интересните инициативи Исмаил Джем посочва три-странната среща-форум на външните министри на Турция, Гър-ция и България за засилване на сътрудничеството между тях, която по неговите думи, може да се смята за „символично нача-ло“14, тъй като заедно с Надежда Михайлова и Георгиос Папан-дреу в един и същи ден те се срещат сутринта в България, след-обед – в Одрин, а вечерта – в Гърция15. През 2000 г. министрите отново се събират в Пловдив, като и двамата първи дипломати на Гърция и Турция ясно изразяват подкрепата си за българско-то членство в НАТО, а също така обсъждат и въпроса за облек-чаване на визовия режим и икономическото сътрудничество в пограничните райони. Исмаил Джем подчертава, че решението да се създадат работни групи, които да подготвят обсъжданите проекти за търговски и културен обмен, както и в областта на туризма, биха допринесли за икономическото оживление в по-граничния район16.

По отношение на Балканите в този период обаче за Турция като най-важни се очертават отношенията с Гърция. В първите няколко години от мандата на И. Джем те са извънредно сложни и се изострят особено покрай случая с Абдула Йоджалан17, схващан от турска страна като подкрепа на ПКК и на тероризма от страна на Гърция. Според турския външен министър самата личност на неговия гръцки колега Теодорос Пангалос18 също допринася за това, макар самият Джем да е на мнение, че лич-ностите не са от толкова голямо значение в сферата на външна-та политика. Точно в момента, когато Исмаил Джем заема поста

13 Пак там. 14 Пак там. 15 http://www.omda.bg/bulg/news/release/090220.HTM. На тази среща Турция

не приема предложението на Надежда Михайлова да бъде подписана обща де-кларация за приятелство, добросъседство и сътрудничество.

16 http://new.standartnews.com/archive/2000/03/06/theday/index.htm 17 Става въпрос за скандала, свързан с разкритията за близките връзки на

лидера на Кюрдската работническа партия (ПКК) с представители на официал-ните среди в Гърция. Вж. Cem, İ. Цит. съч., 104-105.

18 Външен министър на Гърция в периода 22 януари 1996 – 18 февруари 1999. Понастоящем вицепремиер на Гърция.

69

http://www.omda.bg/bulg/news/release/090220.HTM

http://new.standartnews.com/archive/2000/03/06/theday/index.htm


външен министър, отношенията между Турция и Гърция19 са на най-ниско ниво в сравнение с останалите балкански съседи. Не-що повече, още в първите дни на мандата си той е изправен пред предизвикателството да застане лице в лице с острия и до голяма степен превърнал се в хроничен проблем – този за отно-шенията с Гърция, поставен за разглеждане по време на Мад-ридската среща на върха на НАТО на 9 юли 1997 г. Защото не-престанната ескалация на напрежението между двете страни за-силва загрижеността както от страна на Атлантическия съюз, така и на САЩ. По това време двата съюзника са на прага едва ли не на военен сблъсък поради спорните въпроси между тях за Егейския басейн (за континенталния шелф, сериозното несъгла-сие за определяне границите на териториалните води на двете държави, обвиненията в нарушаване на националното въздушно пространство, опасните маневри на военни кораби и, разбира се, Кипърския проблем). „Войната на флаговете“ в Кардак (1996)20 с цялата произтичаща и едвам преодоляна опасност от реален конфликт е все още „пресен спомен“, а позицията на Гърция по въпроса за 12-милната зона21 се възприема от Турция като

19 За балканската политика на Гърция в разглеждания период вж. подр.

Христакудис, А. Балканската политика на Гърция през 90-те години. С., 1998. 20 На гръцки – Имия. Един от многото безлюдни острови, споровете за ко-

ито обаче по онова време заплашват сигурността в Егея. Зад привидно малова-жния въпрос за малкия ненаселен остров се крие по-значимият проблем за ми-литаризацията от страна на Гърция на някои острови в противоречие с редица международни конвенции – Лозанския мирен договор (1923), Конвенцията за проливите (Монтрьо, 1936), Парижкия мирен договор (1947), а също и за про-блемите, произтичащи от факта, че в басейна на Егейско море съществуват и други т. нар. сиви зони, или острови с неуточнена принадлежност.

21 Понастоящем те са установени в пределите на шест морски мили. При това положение гръцките териториални води обхващат около 43% от басейна на Егейско море, турските – 7,5%, като останалите почти 50% са международ-ни води. Съобразно разпоредбите на Конвенцията по морско право (1982), по която Гърция е страна, всяка държава – страна по нея може да установи сувере-нитета си в пределите на 12 морски мили. Ако в Егейския басейн се установят подобни граници, а бреговата ивица на гръцките острови бива използвана като базова линия, горепосоченото съотношение ще придобие следния вид – 71% за Гърция, 8,8% за Турция и едва 17,5% остават международните води.

70


causus belli22. В атмосферата на открит антагонизъм и неприкри-та враждебност диалогът сякаш е спрял.

За възстановяването му, както и за снемане на напрежението значителна роля изиграват усилията на американската диплома-ция и личната намеса на държавния секретар Мадлин Олбрайт. Благодарение на тях е осъществена и Мадридската среща между турския президент Сюлейман Демирел и министър-председате-ля на Гърция Костас Симитис. Исмаил Джем е в състава на тур-ската делегация, придружаваща Демирел. Както сам признава, той би могъл да отложи преговорите под предлог, че току-що е поел поста, но смекчаването на турско-гръцкото напрежение е сред основните цели на външнополитическата му програма, обявена още с поемането на този отговорен пост23. Нещо пове-че, за него подобно начало на търсене на общо съгласие върху някакъв текст на споразумение с Гърция, постигнато дори с це-ната на компромиса, е важно както от гледна точка на сигур-ността в Егейския басейн, така и за „образа на Турция“24, на подобряването на който той наистина много държи, защото прекрасно разбира всички дотогавашни негативи, дължащи се на исторически, а и на съвременни негативни стереотипи за Турция в Европа.

За него като външен министър съвместната декларация (ко-мюнике) от Мадрид има особена стойност, защото в текста ѝ е заложено съгласие по основните моменти, тровещи отношени-ята, като този за елиминиране на опасността от случайни инци-денти от рода на сблъсъка заради Кардак/Имия, а също и по от-ношение на необходимостта да се създаде една здрава основа, върху която да се гради бъдещото развитие на отношенията с Гърция по посока на помирението и сближаването25. Като най-

22 В отговор на ратификацията на Конвенцията по морско право от страна

на гръцкия парламент (31 май 1995 г.) турското Национално събрание приема резолюция, по силата на която на правителството се предоставят всички право-мощия, в т. ч. свързани с обявяване на война.

23 Cem, İ. Цит. съч., с. 88. 24 Пак там. 25 За по-подробни разяснения върху основните моменти в турско-гръцкото

комюнике от Мадрид в светлината на оценките на Мадлин Олбрайт вж. пак там, 95-98.

71


характерна особеност на този помирителен текст Исмаил Джем изтъква постигнатото съгласие за въздържане от едностранни действия и зачитане на взаимните „жизнени интереси“. Или всяка една от страните се съгласява да не предприема едно-странни действия срещу другата, а напротив, да се търси диа-логът между тях и на тази основа да се работи за постигане на мирно разрешение на проблемите26.

Като цяло тази обща декларация от Мадрид се оценява като важен момент в усилията на Гърция и Турция да постигнат напре-дък по спорните въпроси и да предотвратят по-нататъшни инци-денти в Егейско море, които биха имали непредвидими последи-ци, а също и като успех за администрацията на Клинтън, изиграла ролята на активен посредник при гръцко-турските преговори за Егейско море, както и в отношенията Гърция – Турция въобще27.

Турската общественост посреща постигнатото в Мадрид с положителен оптимизъм и със заглавия в печата като „Отваря се вратата за диалог“, „Пролетни ветрове повяха от Мадрид“, „Об-надеждаващо начало в Мадрид“, „Мадридският повей в Атина“, „Всички спечелиха в Мадрид“, а в. „Миллийет“ пряко свързва постигнатото с „ключовата роля на външния министър Исмаил Джем“28. Самият той дава множество изявления за печата, орга-низира пресконференции за чуждестранни журналисти, на кои-то подчертава важността на Мадридския процес за подобряване имиджа на страната, а също, че от гледна точка на Турция, „това е един важен дипломатически успех“, доколкото ѝ дава възмож-ност за в бъдеще винаги да се позовава на „това подписано от Гърция споразумение“. Макар да не донася очакваното от Тур-ция „политическо разбиране“, както той изтъква, тази обща де-кларация е „поставило малка въпросителна за Западна Европа“ по отношение на гръцките твърдения, или както той ги нарича – „пропаганда“, и така е отприщила по-голямата вълна на въпро-сите, които биха могли да повлияят на баланса в отношението към Турция и към Гърция. Практическият резултат от този про-

26 Пак там, с. 97. 27 Бечев, Д. Хронология на най-важните моменти в гръцко-турските отно-

шения след 1989 г. – http://balder.prohosting.com/asen/b_4.htm 28 Cem, İ. Цит. съч., с. 97.

72

http://balder.prohosting.com/asen/b_4.htm


цес той вижда на срещата на върха на Европейския съюз в Хел-зинки в края на 1999 г, когато и Западна Европа, и САЩ проявя-ват по-голямо разбиране към позициите на турската страна29.

В своята книга Исмаил Джем ясно откроява два периода в турско-гръцките отношения по времето на своя мандат, пряко свързани с личностите на двамата негови гръцки колеги – Тео-дорос Пангалос и приемника му Георгиос Папандреу30. Макар с Пангалос да са познати още от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (1987-1997), срещата им в Мадрид преминава доста служебно, а следващата в Ню Йорк през септември 1997, по време на двустранните преговори, Исмаил Джем оценява ка-то „диалог между глухи“, защото всеки един от тях само пре-повтаря тезите на своята страна, без да се започне наистина ня-какъв диалог31. Ситуацията се влошава, когато само няколко дни след това в телевизионно интервю Пангалос нарича турците „разбойници, насилници, убийци“, с които е „невъзможно да се преговаря“32. Джем споделя, че когато в турското представи-телство в ООН се е получило това писмо, му е било трудно „да повярва на очите си“, както и да отговори в съответния стил.

По този начин продължава словесната престрелка между два-мата първи дипломати и в следващите години (1997-1998), без реално да се постигне някакъв напредък в подобряването на двустранните връзки. Точно обратното, задълбочава се враж-дебността в тях, подсилена и от случая с Йоджалан. Този скан-дал сякаш изпарява умерения оптимизъм за подобряване на турско-гръцките отношения след Мадридския процес, а кюрдс-кият проблем се налага трайно като генератор на напрежение в гръцко-турските отношения33. Турция изпраща ноти до гръцка-та страна, настоявайки за забрана на кюрдските организации в Гърция и за спиране на гръцката подкрепа за ПКК. Скандалът „Йоджалан“ бележи „дъното“ на турско-гръцките отношения в този момент.

29 Пак там, с. 100. 30 Външен министър в периода 19 февруари 1999 – 13 февруари 2004. По-

настоящем министър-председател на Гърция. 31 Cem, İ. Цит. съч., с. 103. 32 Пак там, с. 104. 33 Бечев, Д. Цит. съч.

73


През 1998 г. обаче Турция се стреми да не спира инициати-вите си за помиряване, независимо от видимата им едностран-ност и безрезултатност, защото именно по този начин вярва, че ще покаже и на Европа, и на САЩ погрешността на предполо-жението, че Турция е страната, която не иска помирение. Са-мият Исмаил Джем изтъква, че Гърция по това време е основна тема за турското Външно министерство точно заради неспира-щата опасност от война, неволен повод за която биха могли да дадат въоръжените сили на двете страни в Егея. Същевременно тази несигурност ги принуждава да правят и твърде големи и излишни военни разходи34. Какъвто и да е отговорът на турски-те инициативи за продължаване и реализиране на постигнатото в Мадрид, турската дипломация е убедена, че те ще имат поло-жително въздействие върху световното обществено мнение.

Значението на Гърция за Турция в този момент е твърде го-лямо и от гледна точка на няколко други фактора – несъмнено тя има силно влияние върху начина, по който страните-членки на ЕС, за който Турция е подала своята кандидатура, я възприе-мат. Едно от основните противоречия между двете страни е за Кипър. По-късно Кипърският въпрос отново е актуализиран и с оглед на турската кандидатура за ЕС, дори в даден момент ре-шаването му след десетилетната криза е поставено едва ли не като предварително условие за разглеждане кандидатурата на Турция. В основата на турско-гръцките противоречия са и егейските спорове, затова Турция излиза с предложение да за-почне изчистването им, което не само ще снеме съществуващо-то напрежение и несигурност в региона, но ще създаде и благо-приятни условия за икономическо сътрудничество.

На 12 февруари 1998 г. Турция отправя официална нота до Гърция, до Генералния секретар на ООН, Генералния секретар на НАТО и до страните-членки, съдържаща няколко основни предложения: двете страни да идентифицират егейските пробле-ми помежду си; постигнатото на Мадридската среща споразуме-ние да се превърне в официален договор между двете страни; да се реализират предлаганите от Генералния секретар на НАТО мерки за засилване на сигурността в Егейския регион, като бъ-

34 Cem, İ. Цит. съч., с. 107.

74


дат допълнени и разширени с предложенията на двете страни; да се създаде смесена експертна група, определена от двете пра-вителства, за търсене на решение на проблемите; по покана на турската страна през март 1998 г. да се осъществи среща на ви-соко равнище между двамата министри за обсъждане на изгот-вените от експертите предложения било в Атина, било в Анка-ра. Въпреки първоначално противоречивите реакции на тези предложения от различни политически среди, в крайна сметка Гърция дава „ненужно остър отрицателен отговор“, който, по думите на Джем, „затваря всички врати“35.

Така напрежението в двустранните отношения продължава през цялата 1998 г., намирайки израз в различни инциденти като нарушения на въздушното пространство над Южен Кипър, спо-ра за ракетите С-30036 и най-вече заради споменатия скандал с Йоджалан, като малко след предаването му на Турция гръцкият външен министър Т. Пангалос подава оставка (март 1999). Тази смяна поставя началото на нов период в двустранните отноше-ния, които постепенно започват да бележат подем. Нещо пове-че, И. Джем оценява тази оставка като „важно събитие в турско-гръцките отношения“37.

В първоначалния момент при смяната, въпреки положител-ната оценка, която Джем дава за гръцкия министър-председател Симитис, като за много добър политик, „знаещ къде да избърза и къде да спре, и много добре успяващ да пресметне, къде тряб-ва да отстъпи крачка назад“, турският външен министър разби-ра, че най-вероятно някакъв конкретен резултат надали ще бъде постигнат, но посочва и положителния момент, че „все пак не-що се прави“38.

35 Пак там, с. 113. 36 Съвместно с Никозия Атина лансира нова военна доктрина, в която осно-

вен акцент е изграждането на единно отбранително пространство, обхващащо териториите на Гърция и гръцката част на Кипър. В рамките на новата доктри-на кипърските гърци заявяват през лятото на 1997 г. намерението си да разпо-ложат на острова установки с ракети земя-въздух от типа С-300, които за заку-пени от Русия. Това среща енергичните възражения както на кипърските тур-ци, така и на Анкара и Вашингтон.

37 Cem, İ. Цит. съч., с. 126. 38 Пак там, с. 25.

75


Но истинските надежди наистина се свързват с Георгиос Па-пандреу, когото Джем познава още като зам.-министър на външ-ните работи и цени заради нееднократно изказваното от него мнение в полза на преодоляване на турско-гръцкото противо-поставяне. И. Джем отделя особено внимание на Папандреу като на „фактор“ за значимата промяна в двустранните отно-шения, отбелязвайки възникналото помежду им лично доверие и взаимно разбиране на логиката на „другия“39. Това, което спо-ред Джем разграничава Папандреу като политик от Т. Пангалос и останалите гръцки държавници, виждащи интереса на Гърция „в противопоставянето, конфронтирането с Турция“, е разбира-нето му за това, че „интересът на Гърция е в сближаването с Турция“40.

Първите резултати от смяната на гръцкия външен министър не закъсняват. Новите положителни тенденции се проявяват още през април 1999 г., когато се търсят решения за подписване на обща спогодба между двете страни за борба с тероризма и се заражда на една нова атмосфера в двустранните отношения, ориентирана към стабилизирането и подобряването им. Турско-гръцкото сближение се оценява като важно от няколко гледни точки – с оглед намаляване опасността от военен сблъсък в Егейския басейн, ползите от предполагаемото развитие на ико-номическите връзки с богатата съседна държава – Гърция, а съ-що и по отношение на промяната в следваната дотогава поли-тика на непримиримост, подклаждана и от пропагандната война между двете страни. Не на последно място, очакванията на тур-ската страна са, че подобно сближаване би довело и до въздър-жане на Гърция от вето по отношение на кандидатурата на Тур-ция за ЕС41.

Претегляйки всички плюсове на новата политика, И. Джем пише известното си писмо до Г. Папандреу от 24 май 1999 г., в което предлага да се изготви спогодба за борба с тероризма и да

39 Пак там, с. 140. 40 Пак там, 140-141. 41 Дълго време стремежът на Турция за членство в ЕС се сблъсква със съ-

противата на Гърция, която нееднократно използва правото си на вето и създа-ва сериозни спънки в отношенията на Турция с Брюксел.

76


се започне реализирането на „План за помирение“, като доку-ментите се обсъдят от най-високопоставени служители на мини-стерствата на двете страни42. Поставянето на искането за общо споразумение за борба с тероризма като предварително условие за подобряване на отношенията създава затруднения пред гръц-ката страна. В отговора до турския си колега обаче Папандреу предлага сключването на не една, а на много повече спогодби (в областта на туризма, културата, икономиката и пр.), включител-но и тази, за която най-много е настоявала турската страна43, но във формулировката все пак се позовава на сътрудничество в рамките на различните международни спогодби за борба с теро-ризма. Конкретните параметри на реализацията на предвидено-то в разменените помежду им писма двамата министри уточня-ват по време на лична среща в Ню Йорк в сградата на ООН. Ед-на от основните теми е и тази за балканското и черноморското сътрудничество, за което е постигнато решение за разширяване, особено в рамките на Пакта за стабилност44, за което да допри-несат деловите среди в Турция и Гърция. Тази среща от 3 юли 1999 г. бележи и началото на новия период на търсене в турско-гръцките отношения.

Макар да се смята, че опустошителните земетресения в райо-на на Мраморно море през август 1999 г. допринасят за настъ-пилия подем в турско-гръцките отношения, и дори да се говори за „земетръсна дипломация“ (earthquake diplomacy), Исмаил Джем обръща внимание, че още преди това, непосредствено

42 Текстът на писмото вж. у Cem, İ. Цит. съч., 128-129. 43 Текстът на писмото на Папандреу от 25 юни 1999 г. вж. пак там, 131-133. 44 На 10 юни 1999 г. в Кьолн на срещата на върха на ЕС се учредява Пакта

като партньорство между държави и международни организации. Тук са всич-ки страни от Югоизточна Европа, страните от ЕС, САЩ, Русия, Канада, Япо-ния, Норвегия, Швейцария, както и Световната банка, Международният валу-тен фонд, ЕБВР, ЕИБ, ООН, НАТО, Организацията за икономическо сътрудни-чество и развитие (ОИСР), ОССЕ. Това съзвездие от влиятелни актьори на международната сцена си поставя за цел както постигането на стабилност и икономически напредък в региона, така и трайното решаване на конфликтите, но не чрез военни интервенции, а чрез мащабна и дългосрочна превантивна стратегия за Балканите. Като крайна цел на Пакта участниците в него си по-ставят присъединяването на страните от Югоизточна Европа към ЕС като пъл-ноправни членки.

77


след нюйоркската им среща, са осъществени срещи и разговори на пет работни групи в Анкара и Атина, довели до много поло-жителни резултати и до подготвянето на редица споразумения до фазата на подписване. С други думи, подобряването на отно-шенията е започнало по планомерен и регулиран начин, а земе-тресенията просто са били фактор, ускорил този процес. „Гър-ция показа едно наистина съседско и приятелско отношение... а гръцкият народ искрено сподели нашата болка“45, признава са-мият Исмаил Джем.

При все това турският външен министър определя като реша-ващ за гръцко-турското сближение „факторът Папандреу“. Ва-жен фактор на близостта между двамата е сходството в мирогле-да, политическия им „профил“ на социалдемократи и не на по-следно място – личностните им характеристики46. И. Джем много говори за доверието помежду им, което е в основата на деловите и личните им отношения, и донякъде е разковничето за разбира-телството им при обсъждането на твърде невралгични и рискови проблеми между страните. Развилото се лично приятелство между тях обаче не означава, че те не водят политика в интерес на собствените си страни.

Първата подписана от двамата спогодба е за борба с терориз-ма, като в тази връзка се реализират и първите от десетилетия насам взаимни посещения на външните министри – след цели 25 години гръцкият външен министър посещава Турция, а турс-кият му колега за пръв път от 30 години посещава Гърция. Така, в резултат от тези инициативи в началото на 2000 г. Гърция и част от гръцката общественост „обръщат поглед към Турция“ и започват да я възприемат по-различно от „насажданото от десе-тилетия от гръцките политици, гръцкия печат и медии, от църква-та“ негативно отношение към турците и Турция47. И в това Исма-ил Джем съзира важния пробив в двустранните връзки. Нещо по-вече, двамата осъществяват и инициативи по отношение на пале-стинско-израелския конфликт, взаимно разширяват влиянието и международния си авторитет и в ЕС, и в Близкоизточния регион.

45 Cem, İ. Цит. съч., 137-138 46 Пак там, с. 141. 47 Пак там, с. 144

78


Особено значение Джем отдава на срещата им с палестинския лидер Ясер Арафат, която показва, от една страна, че когато Гър-ция и Турция действат заедно, авторитетът и на двете в междуна-роден план се повишава, а от друга – че „Турция може да бъде по-влиятелна и функционална в Близкия изток“48.

По отношение на балканската политика обаче Джем отбеляз-ва, че наред със сътрудничеството между Турция и Гърция съ-ществува и „конкуренция“ и съперничество за влияние в регио-на. Предимството на Гърция в това отношение той вижда в ней-ното еврочленство и в по-големите ѝ икономически възможнос-ти. Първото дава „козове“ на гръцката страна, доколкото всички балкански държави се стремят да станат членки на Евросъюза и Гърция им предлага съдействие и покровителство в това отно-шение като единствена страна-членка по това време. А това за-силва нейното влияние на Балканите. По отношение на второто, с големите си финансови възможности гръцките фирми успяват да станат приоритетни купувачи в процеса на приватизация във всички балкански страни.

В тази надпревара Джем вижда два силни момента по отно-шение на Турция. Първият е членството ѝ в НАТО (но и Гърция също е членка) и помощта ѝ за страните от региона за приемане-то им в тази организация. Вторият – преживяната обща история и общ начин на живот през вековете, което води и до определе-на манталитетна близост, като не на последно място важно зна-чение имат и многобройните турски малцинства, останали в Ко-сово, Македония, България, Гърция. Той дори смята, че гръцко-турското сближаване е допринесло за спечелване гласовете на турското население в Западна Тракия в полза на партията на Па-пандреу – ПАСОК49. Като цяло Исмаил Джем вижда в турските малцинства на Балканите положителен за Турция фактор: „Те (малцинствата – б. м., Й. Б.) са равноправни граждани на своите страни, но техните турски особености винаги ще натежават в полза на Турция.“50

48 Пак там, 144-146. 49 Пак там, с. 148. 50 Пак там, с. 149.

79


Започналото по време на неговия мандат и с активната гръцка подкрепа чрез политиката на Георгиос Папандреу турско-гръцко-то сближаване допринася и за смекчаване на позицията на Гър-ция по отношение на турското членство в ЕС, на което преди то-ва тя остро се противопоставя. Същевременно Исмаил Джем смя-та, че по това време въпреки редицата преимущества на Гърция, Турция е успяла да запази „баланса“ по отношение на влиянието си на Балканите. В това, както и в общата цел за мир и стабил-ност на Балканите И. Джем вижда положителните плодове на постигнатото в двустранните гръцко-турски отношения51, иначе традиционно обременени от множество нерешени проблеми.

Един от тях е кипърският въпрос. На него и на вероятните шансове за решаването или нерешаването му той отделя значи-телно място в своите анализи52, като отбелязва необходимостта да се започне разговор за политиката, която „Турция ще бъде принудена да следва по отношение на Севернотурската кипърс-ка република (СКТР)“, да се инициират срещи и преговори с всички заинтересовани по този проблем страни. Правилният подход за него е „да се направи всичко възможно за общо реше-ние, което да бъде прието и от двете общности в Кипър“, но съ-щевременно смята, че Турция трябва да е готова и за варианта Кипърският въпрос да не получи в обозримо бъдеще своето раз-решение. Нещо повече, И. Джем смята, че възприемането на проблема като „неразрешим“ би могло да се сметне и за „улес-няващо евентуалните бъдещи проблеми“53.

Тази линия намира своето продължение и днес. Без да отрича наличието на нерешени проблеми, външният министър на Тур-ция Ахмед Давутоглу заявява, че в турско-гръцките отношения има голяма разлика в сравнение със ситуацията преди 10-15 го-дини, доколкото днес проблемите помежду им се решават кон-структивно, „без ескалиране на напрежението“, и ги определя като „отлични“54.

51 Пак там, с. 184. 52 Пак там, 187-296. 53 Пак там, с. 296. 54 Турция ще превърне ЕС във фактор на международната сцена, смята тур-

ският външен министър. – Дневник, 5 окт. 2009.

80


Заговори се и за нов период в турско-гръцките отношения. В изявлението си след срещата между първите дипломати на двете държави на 29 януари 2010 г. Давутоглу посочва, че може да се говори за нов период на преки преговори между двете страни и за засилване на сътрудничеството. Проведените с гръцкия му колега Димитрис Друцас разговори били конструктивни в много широк аспект и отбелязали единодушие по редица спорни въпроси. Тур-ският външен министър посочва, че в отношенията между Тур-ция и Гърция наистина има доста проблеми, които трябва да бъ-дат решени, но потенциалът за сътрудничество между двете стра-ни може да допринесе и за решаването на редица регионални и глобални проблеми. От своя страна Д. Друцас също изразява удо-влетворение от сближаването между двете страни и посочва, че позитивният дух на срещата с турския му колега ще се отрази на добросъседските отношения55.

* * * През периода, когато начело на външната ѝ политика е Исма-

ил Джем, Турция търси исторически, културни, икономически възможности за реализиране на политиката си за мир и стабил-ност на Балканите, като същевременно се стреми да запази мяс-тото си в „баланса на силите“, като се конкурира за влияние с Гърция. Но именно тогава се поставя и началото на забележи-телното турско-гръцко сближаване, чрез което Турция се стре-ми да улесни решаването на исторически наследените дълбоки проблеми между двете страни, а също така и да „неутрализира“ препятствията от гръцка страна за своето членство в ЕС, което е сред най-важните ѝ външнополитически приоритети. Наред с то-ва тя успява да заеме една много по-независима позиция по от-ношение на Запада и да го накара да се вслуша и в нейните ар-гументи при решаването на редица проблеми, което се отразява положително върху международния ѝ авторитет и подобрява международния ѝ имидж. Наред с многото международни, реги-онални, вътрешнополитически и други фактори, от решаващо значение се оказва и личностният фактор, личното приятелство,

55 Нов период в турско-гръцките отношения. – world.actualno.com/news_

282195.html

81

http://world.actualno.com/news_282195.html


82

4.

изградено върху доверието между двамата външни министри – Исмаил Джем и Георгиос Папандреу.

Литература: ACCESS Association. Balkan Neighbours. Sofia, 1999. Ahmad, F. The Making of Modern Turkey. London: Routledge, 1992. Bahcheli, T. Greek-Turkish Relations Since 1955. London: Westview special

studies in international relations, 1990. Bibina, Y. Bulgarian Policy on the Cyprus Issue, 1950s - 1960s. – Journal for

Studies on Turkey, 16. Jahrgang 2003, Heft 1+2, 2004, 145-166. Constas, D. (ed.) The Greek-Turkish Conflict in the 90’s. Domestic and Exter-

nal Influences. New York, 1991. Couloumbis, Th., C., Lyberopoulos. The Troubled Triangle: Cyprus, Greece,

Turkey. Athens, 1998. Hughes, B. Continuity and Change in World Politics. Baltimore: Johns Hopkins

University Press, 1995. Keridis, D. Political Culture and Foreign Policy: Greek-Turkish Relations in the

Era of European Integration and Globalization. NATO Fellowship Final Report, 1999.

Lewis, B. The Emergence of Modern Turkey. Oxford: Oxford University Press, 1968.

Nachmani, A. Israel, Turkey, and Greece: Uneasy Relations in the East Medi-terranean. New York: Frank Cass & Co, 1988.

Sezer, D. Turkey in the Post-Cold War Era. – In: The Southeast European Yearbook 1994-1995. Athens, 1995, 519-542.

Wilson, A. The Aegean Dispute. Adelphi Paper 15. London: International Insti-tute for Strategic Studies, 1979-80.

Wilkenson, J. Moving beyond Conflict Prevention to Reconciliation: Tackling Greek-Turkish Hostility. A Report to the Carnegie Commission on Preventing Deadly Conflict. New York: Carnegie Corporation of New York, 1999.

Балканите 1987 г. Ситуационен анализ. С., 1987. Бжежински, З. Голямата шахматна дъска. С., 1997. Гарабедян, А. Цюрихско-лондонските споразумения за Кипър. – В: Бал-

каните след Втората световна война. С., 1978. Гарабедян, А. Кипърският вариант в политиката на Турция спрямо т. нар.

външни турци. – В: Национални проблеми на Балканите. История и съвремен-ност. С., 1992.

Стефанов, Г. Външна политика. Дипломация. Въпроси на теорията и практиката. С., 199

Христакудис, А. Балканската политика на Гърция през 90-те години. С., 1998.

Тодорова, А. Гърция и България във външната политика на Турция през 80-те години на ХХ в. – В: Изследвания в памет на Апостолос Христакудис. Studia Balkanica, 26, 2007, 52-73.

Татьяна Гавристова

УЧЕ ОКЕКЕ И УЛИЗМ: ОБ ИСТОКАХ АФРИКАНСКОГО МОДЕРНИЗМА

Рубеж ХХ-ХХI веков в искусстве ознаменовался расцветом

африканского модернизма. Африканские художники вошли в мировую художественную элиту, став продолжателями тради-ций, заложенных французскими импрессионистами, фовистами, сюрреалистами, немецкими экспрессионистами, итальянскими футуристами, русскими авангардистами. Многие из них роди-лись и выросли в Нигерии, где, в отличие от большинства дру-гих государств континента, имеется относительно развитая ин-фраструктура музейного дела (музеи, галереи, выставочные за-лы, специализированные учебные заведения) и осуществляется подготовка профессиональных художников, критиков и искус-ствоведов.

Освобождение Африки от колониальной зависимости дало мощный импульс развитию искусства. В процесс его деколони-зации оказались вовлечены художники, писатели, поэты, публи-цисты. В их числе всемирно известные Воле Шойинка1, Джон П. Кларк2, Уче Океке3. Они начали переосмысление теории и практики творческой деятельности и разработки новых стилей и жанров в литературе и искусстве. В результате возник африкан-

1 Воле Шойинка (родился в Нигерии в 1934 году) – писатель, театральный

деятель, поэт; по этнической принадлежности йоруба; первый африканец, удо-стоенный Нобелевской премии (1986) в области литературы.

2 Джон(сон) Пеппер Кларк (родился в Нигерии в 1935 году) – поэт, публи-цист, драматург, по этнической принадлежности иджо.

3 Уче Океке (родился в Нигерии в 1933 году) – художник, поэт, собиратель фольклора, педагог; по этнической принадлежности игбо.

83

ТАТЬЯНА ГАВРИСТОВА

ский модернизм, который стал отражением духовной свободы, питавшей африканское общество в ходе 50-70-х годов ХХ века. Его развитие изначально носило очаговый характер. В рамках данной статьи речь пойдет только об одной разновидности аф-риканского модернизма – улизме4, хотя существуют и другие (например, трансавангардизм5).

Улизм возник в Нигерии в 60-х годах ХХ века. Однако вряд ли можно рассматривать его как исключительно нигерийское явление. Во-первых, потому, что он объединил художественные традиции разных народов Европы, Азии и Африки. Во-вторых, потому что в числе его последователей представлены не только нигерийцы.

История возникновения и становления улизма по времени совпала с оформлением художественной школы Нсукки (Ниге-рия). У ее истоков стояла группа художников во главе с У. Оке-ке. В 70-80-х годах ХХ века он возглавлял отделение изобрази-тельного и прикладного искусства в Университете Нигерии в Нсукке, где и начались его эксперименты с графикой ули, имею-щей для него и его народа (игбо) сакральный смысл.

Ули – система миниатюрных письменных рисунков (симво-лов), распространенная в Восточной Нигерии. Носителями тай-нописи являются женщины – игбо. В детстве У. Океке воспри-нял ее от матери. На основе ули художник создал собственный стиль, утонченный и элегантный. Его отличительными чертами стали манипуляции с линиями, которые, виртуозно переплета-ясь, расходились и сходились, набухали и истончались, создавая изображение, сотканное из множества знаков (точек и черточек, окружностей и спиралей). Все они вместе и каждый в отдель-ности обладали собственным весьма неоднозначным смыслом, закодированным (замаскированным) и требующим дешифровки (демаскировки) в процессе приобщения к творчеству, как со сто-роны автора (художника), так и соавтора (его зрительской ауди-

4 Впервые термин „улизм“ был использован Симоном Оттенбергом в 1997 го-

ду применительно к одному из направлений модернизма в нигерийском искус-стве. – См. Iwalewa Forum, 1998, № 1, p. 18.

5 Подр. см. Гавристова, Т. М. Изобразительное искусство в поисках иден-тичности: Эль Анатсуй. – Азия и Африка сегодня, 2009, № 9, 71-75.

84

Уче Океке и улизм...

тории). Будучи неразрывно связаны друг с другом, эти перепле-тения линий и фигур рождали образы, во многом, иллюзорные. Странные существа (люди и звери), странные предметы и фор-мы, в странном пространстве существовали в рамках иного из-мерения или некой новой реальности, сложной и изменчивой (сродни сновидению или мистификации), в мире, недоступном для тех, кто не знает „пароля“ и не способен разгадать заданную автором загадку.

Большое значение имело то, что З. Фрейд называл „фантази-рованием“6. Линии рождали форму, которая, постепенно напол-нялась содержанием и сама неожиданно становилась знаком, претерпевая разнообразные метаморфозы. Дешифровка знаков превращалась в увлекательную игру – для зрителей и создателей произведений.

В 1961 году в галерее Мбайо в Ибадане У. Океке впервые представил рисунки, выполненные в стиле улизма: „Джамаа“ (1961), „Ана Ммуо“ (1961) и другие. Выставка проходила в ус-ловиях патриотического подъема. Провозглашение независимо-сти (Нигерия получила независимость 1 октября 1960 года) дало мощный импульс развитию искусства и стало первым шагом к его деколонизации. В среде интеллектуальной и культурной элиты шли споры о том, насколько молодые государства и об-щества приспособлены к современным реалиям, в чем состоит аутентичность и как соотнести понятие идентичности с чувст-вом патриотизма, национальной гордости и единства.

Актуализация традиций народа игбо, одного из самых много-численных и динамичных в Тропической Африке (игбо нередко называют африканскими „евреями“ и „японцами“, прежде всего, за их умение приспосабливаться и активно использовать дости-жения других культур и цивилизаций) к этому времени достигла апогея. Уже было создано Нигерийское общество изобразитель-ного искусства – оно возникло в октябре 1958 года в Зарии. У истоков его создания стояли братья Уче и Симон Океке и Демас Нвоко (все – игбо). Активно шел процесс сбора и записи легенд и сказок игбо, фиксация произведений устного народного твор-чества.

6 Подр. см. Фрейд, З. Художник и фантазирование. М., 1995.

85


В 1961 году в Ибадане возник клуб Мбари (в переводе с язы-ка игбо: созидание, творчество) – творческое объединение писа-телей и художников Нигерии. Клуб имел зрительный зал, выста-вочное помещение, издательство и школу-мастерскую. В Ошог-бо был создан Мбари „Мбайо“. В 1962 году по инициативе Мба-ри „Мбайо“ была организована первая летняя школа, в которой обучались африканские художники. Курировал ее известный не-мецкий искусствовед-африканист Улли Байер. Со временем про-ведение таких школ стало регулярным. Начался процесс тира-жирования достижений африканской культуры.

Для У. Океке важным было то, что он, как художник, смог, наконец, рассказать о себе, о жизни своего народа, о буднях и праздниках Нигерии. Акцентируя внимание на том, что невиди-мо и незаметно, на знаках и символах, уникальных и универ-сальных для разных этносов и культур (не только для игбо: по-добная система есть у акан и других африканских народов), он произвольно выстраивал их в одну цепочку, наделяя чудодейст-венной силой, позволяющей трансформироваться, перемещать-ся, исчезать, появляться снова, становиться иными и оставаться самими собой. Благодаря таланту художника, древняя тайно-пись (знаки ули) обрела новый смысл, а сам У. Океке стал родо-начальником современной африканской живописи, неразрывно связанной с художественной культурой: с литературой, истори-ей, языком. Знаки ули давали импульс для осмысления увиден-ного. Живопись функционировала как повествование, как рас-сказ или сказка с реальным и волшебным смыслом.

Изначально художник культивировал идею развития концеп-туального искусства и вслед за концептуалистами рассматривал свои произведения как некий незавершенный (незаконченный) продукт, который требовал работы мысли со стороны художни-ка и зрителя. Проблема восприятия художественных произведе-ний заключалась, прежде всего, в том, что их нельзя было трак-товать однозначно. Абсолютная связанность линий создавала иллюзию вязкости, зыбкости, расплывчатости форм. Пульсация видимых образов (в зависимости от угла созерцания, зримые образы то возникали, то исчезали) держала зрителя в постоян-ном напряжении, заставляя сомневаться не только в правиль-ности трактовки произведения, но и в адекватности восприятия

86


реальности. Так возникали художественные импровизации и ин-терпретации разнообразных сюжетов, исторических событий, фактов и т. д.

Техника улизма базировалась на письме чернилами и тушью на бумаге, что усиливало впечатление недосказанности. И, по-добно тому, как традиционные китайские (а вслед за ними япон-ские и корейские) мастера заполняли пустоты на свитках стихо-творными строками, У. Океке и его последователи (художники-поэты: Обиора Удечукву7, Олу Огуйбе8 и другие) – стали ис-пользовать вкрапления текста на полотнах, чтобы снабдить зри-теля, если не ключом, то, по крайней мере, комментарием к уви-денному.

Задача художника заключалась в том, чтобы научить аудито-рию не просто видеть, а видеть иначе (по-другому, по-разному): сквозь тайную завесу, сквозь время и расстояния. Для этого соб-ственно и нужен был комментарий. Без него произведения не-редко теряли смысл. Маскировка образов художником преду-сматривала демаскировку их зрителем, кодировка предполагала декодирование, шифр – дешифровку. Творческий процесс, та-ким образом, становился интерактивным, и художник подсказы-вал зрителям путь к разгадке сюжета (чтобы постичь смысл уви-денного, следовало погрузиться – вчувствоваться – в него). Уви-денное рождало новые образы и ассоциации, новые мысли и чувства, побуждало к осмыслению и обсуждению.

Изначально У. Океке делал ставку на международную ауди-торию. Обращение к ней было не случайным и объяснялось ря-дом причин. Во-первых, в Африке (и в Нигерии, в частности) практически отсутствовала собственная зрительская публика. Не существовало ни художественной критики, ни профессиона-лов, способных адекватно осознать и оценить смысл поисков новых стилей и жанров в искусстве, ни сколько-нибудь реаль-ной поддержки со стороны спонсоров или властей. Во-вторых,

7 Обиора Удечукву (родился в Нигерии в 1946 году) – художник, поэт; по

этнической принадлежности игбо. 8 Олу Огуйбе (родился в Нигерии в 1964 году) – поэт, писатель, художник,

литературный и художественный критик, искусствовед; по этнической прина-длежности игбо.

87


ситуация в Нигерии была чрезвычайно сложной. Гражданская война (1967-1970), создание государства Биафра, геноцид на-рода игбо заставили многих художников пересмотреть свои взгляды на искусство, задуматься о его социально-политической значимости, обратиться к освещению актуальных для челове-чества тем жизни и смерти, материнства и детства, войны и ми-ра, геноцида и холокоста. Художники в Нигерии никогда не со-трудничали с властью, хотя вряд ли их можно считать аполитич-ными. Многие были поставлены на грань жизни и смерти. Мар-гинальность их состояния в исследовательской литературе в зна-чительной степени преувеличена, однако именно она стимули-ровала поиски ими новых стилей и форм.

У. Океке считал, что искусство должно быть социально ори-ентированным, что оно должно информировать и анализировать происходящее в мире, воспитывать зрителя, развивать его и да-же в определенном смысле способствовать формированию ново-го общественного сознания, универсального, общечеловеческо-го. В течение многих лет он собирал и записывал легенды и сказки народа игбо и в них черпал сюжеты для произведений. Сказочные образы, в значительной мере универсальные, всегда наиболее адекватно воспринимались в самых разных аудитори-ях. Художник использовал их в ряде работ9. Так он пытался привлечь внимание публики.

Поиск новых концепций и сюжетов привел У. Океке к пере-осмыслению теории и практики творческой деятельности. Он вовлек в него писателей, публицистов, художников, чтобы на-метить траекторию поисков. Вместе они искали идеи и идеалы, жанры и стили, обращаясь к традициям африканской и евро-пейской культуры, к христианству и исламу, к доколониальной и колониальной истории и в итоге пришли к синтезу идей и форм, соединив в общем контексте настоящее, прошлое и бу-дущее.

Университет Нигерии в Нсукке сыграл огромную роль в про-цессе инвентаризации достижений традиционной африканской культуры. В отличие от Ибаданского университета, самого ста-рого высшего учебного заведения страны, созданного по бри-

9 См. „Ведьма“ (1969); „Крещение“ (1974).

88


танской модели и долгие годы функционирующего как филиал Лондонского университета, Университет Нигерии в большей мере воспринял традиции американской высшей школы. В нем царил дух политической и духовной свободы, столь необходи-мый для генерирования атмосферы творчества.

Отделение истории искусства в университете было открыто в 1961 году, спустя год после провозглашения независимости, и сразу стало одним из динамично развивающихся. Способствова-ла этому атмосфера „плавильного котла“, характерная как для американских университетов, по образцу и подобию которых создавался университет, так и для самой Нсукки, большого го-рода, торгово-экономического и культурного центра, в пределах которого, в основном, мирно уживались представители разных культур, этносов и конфессий.

В период гражданской войны в Нсукке жили художники–иг-бо и ощущали себя здесь в относительной безопасности. И хотя университет не работал, дискуссии в художественной среде про-должались. Атмосфера кризиса стимулировала процесс поиска стиля – универсального и уникального, способного интегриро-ваться в мировую практику и теорию искусства. Так возник улизм. Он вырос из конфронтации с колониализмом и дикта-торскими режимами как визуальное выражение реального опы-та, став одной из разновидностей его критического переосмы-сления в условиях, когда вербальные попытки сразу пресекались и по существу были запрещены. На рубеже 60-70-х годов улизм оказался не только новым стилем в искусстве, но и своеобраз-ным Эзоповым языком, с помощью которого можно было не только общаться, но и целенаправленно тиражировать информа-цию, рассчитанную на широкую зрительскую аудиторию.

Молодежь училась у У. Океке. Многие видели в нем Учителя (с большой буквы). Его идеи завораживали. Художники О. Уде-чукву и его жена Ада10, О. Огуйбе, Марсия Куре11, Эль Анат-

10 Ада Удечукву (родилась в Нигерии в 1960 году) – художник по батику, дизайнер, график; ее творчество развивается под воздействием двух составля-ющих: традиций игбо и английской культуры.

11 Марсия Куре (родилась в Нигерии в 1970 году) – художница, график; училась в университете Нигерии в Нсукке (1987-1994); магистр (1995), выстав-лялась в Нсукке, Кадуне, Берлине, Нью-Йорке, Вашингтоне, в 1997 году – в

89


суй12, восприняли улизм вместе с теорией „естественного синте-за“13, культивирующей мысль о том, что искусство не имеет ни этноса, ни расы, будучи специфической (универсальной) фор-мой общественного сознания (в силу условности и малой значи-мости языковых барьеров как таковых).

Идея синтеза, объединившая их в 70-х годах ХХ века, была направлена на преодоление соперничества между культурами, что в условиях Африки и Нигерии, которую нередко восприни-мали как Африку „в миниатюре“, в силу концентрации здесь большинства характерных для континента проблем (экономи-ческих, политических, этнических, региональных, социальных, конфессиональных), было крайне важно. У. Океке, его ученики и сподвижники (школа Нсукки) пришли к мысли о необходи-мости синтеза на пути создания единой нигерийской культуры. Она должна была базироваться на аккумуляции культур йоруба, игбо, хауса и западных традиций, на использовании современ-ной и традиционной техники и материалов. Это был не просто синтез нового и старого, не только синтез форм. Смысл „естест-венного синтеза“ У. Океке видел в том, чтобы каждый этнос вложил в нигерийскую культуру и соответственно в искусство все лучшее. Так, по его мнению, развивалась европейская и ми-ровая культура. Так можно было выжить в условиях конкурен-ции с западной цивилизацией и доказать, что у Африки, в це-лом, и Нигерии, в частности, есть своя история и культура и у них в свою очередь имеется большое будущее.

музее афро-американского искусства Университета Южной Флориды (Тампа). В творчестве использует образы и знаки, характерные для мифологии игбо и акан, многие ее работы выполнены в стиле улизма: экспериментирует в облас-ти формы и цвета; отдает предпочтение цветам пустыни: желто-коричневой и охряной гамме.

12 Эль Анатсуй (родился в Гане в 1944 году) – скульптор, художник, теоре-тик искусства; учился в Гане и Нигерии, по этнической принадлежности эве; в творчестве использует символы и знаки культуры Нок, идеограммы акан и гра-фику игбо, близок традициям улизма; наиболее известные композиции „Пись-мена на стене“ (1979), „Лик африканской истории“ (1988), „Лоскутное одеяло истории“ (1992-1993) „Руины памяти“ (1979), „Миграция I“ и „Миграция II“ (1988), „Очередь за визами“ (1992), „Разрушение“ (1992), „Приобщение к исто-рии“ (1995).

13 Okeke, U. Natural Synthesis. Nsukka, 1960.

90


У. Океке стал приверженцем идеи синтеза не случайно. Его отец, убежденный христианин (католик) и книгочей, в жизни своей сменил много профессий. Он работал учителем, садовни-ком, дизайнером мебели, собирал книги, граммофонные плас-тинки, произведения живописи и приобщил сына к западной культуре, к музыке и чтению. В детские годы, благодаря отцу, У. Океке прочел Библию, мифы Древнего Рима и Греции, В. Шекспира – классические тексты определили генный субстрат его произведений.

Интерес к графике ули, как уже отмечалось, У. Океке унасле-довал от матери. В 1958 году, став студентом Нигерийского кол-леджа искусства, науки и техники14 (обучение в нем строилось по западному образцу), он начал изучать графику ули и создал культурный центр на родине матери, в Кафанкане. Свой интерес к культуре игбо У. Океке объяснял стремлением находиться в гармонии с самим собой. Воспитанный в лоне европейской культуры, эстет и эрудит, он рано пришел к мысли о том, что африканская культура, в том числе культура игбо, является не-отъемлемой частью мировой.

Актуализация подобного рода установок совпала по времени с заявлением авторитетного немецкого африканиста и искусство-веда Улли Байера о том, что „традиционное искусство в Ниге-рии умерло“15. В 1968 году в интервью он заявил, что современ-ное нигерийское искусство перестало быть аутентичным, спро-воцировав, таким образом, интерес к африканским традициям и реалиям.

Политическая ситуация в Нигерии (гражданская война, уста-новление диктаторских режимов, массовый отток нигерийцев за рубеж) способствовала активизации деятельности „говорящих художников“. Идейная направленность их творчества выража-лась единством слова и молчания (иначе в условиях цензуры до-нести до зрителя свои идеи и установки было трудно). Эмоцио-нальный опыт (ощущения) они пропускали сквозь сознание (во-

14 Ныне университет им. Ахмаду Белло в Зарии. 15 The African Diaspora. African Origins and New Worlds Identities. Ed. by I.

Okpewho, C.B. Davies, A.A. Mazrui. Indiana Univ. Press, Bloomington & Indian-apolis, 1999. P. 397.

91


ображение) и любой сюжет могли развернуть от реализма к аб-стракции и наоборот. В своем творчестве они соединили фило-софию и поэзию, историю и языкознание, публицистику и пла-кат, текст и рисунок, выступив глашатаями африканской исто-рии и культуры16. Лаконичность, недосказанность, кажущаяся незавершенность произведений создавала почву для игры во-ображения. Гибридизация форм, методов и стилей определила основную тенденцию развития современного искусства Африки.

Идея „естественного синтеза“ У. Океке и улизм, культивиро-вали взаимосвязь традиций прошлого и настоящего, снискав не-мало сторонников и последователей. Не только нигерийцы, но и И. аль Салахи (Судан)17, Л. Химид (Танзания)18, и другие масте-ра африканской живописи подчеркивали свою принадлежность к улизму и школе Нсукки. И, хотя словосочетание „нигерийский модернизм“ (или „нигерийский авангард“) для многих звучит как оксюморон (бессмыслица), именно в лоне изобразительного искусства Нигерии и нигерийской диаспоры он возник, развива-лся и оказал огромное воздействие на художников и скульпторов.

16 О них см. Гавристова, Т. М. Африканский художник в западном об-

ществе. – Азия и Африка сегодня, 1999, № 6, 66-69; Ее же. Мост между двумя культурами. – Там же, 2004, № 6, 62-68; Ее же. Изобразительное искусство на пути реабилитации африканской истории. – Вестник Ярославского государст-венного университета имени П. Г. Демидова. 2007, Т. 3. Серия: История, № 1, 42-48; Ее же. Презентация истории Африки в изобразительном искусстве. – Мир Клио. Сб. статей в честь Лорины Петровны Репиной. Том 2. Под ред. О. В. Воробьевой. М.: ИВИ РАН, 2007, 346-359; Ее же. „Неудобная правда“ (аф-риканские художники на пути визуализации истории). – Вестник Ярославского государственного университета имени П. Г. Демидова, т. 5 (2007). Серия: Гу-манитарные науки, № 2, 11-16; Ее же. Й. Шонибаре: искусство интерпретации истории. – Азия и Африка сегодня, 2006, № 12, 56-58, и другие.

17 Ибрагим аль Салахи (родился в Судане в 1930 году) – художник, писа-тель, поэт, педагог; основатель хартумской художественной школы и „группы пустыни и джунглей“, выступавшей в поддержку использования традиций аф-риканской и арабской культуры как основы для создания произведений совре-менной литературы, живописи и скульптуры; создатель новой художественной эстетики на основе взаимодействия традиций иконографии, символизма и со-временных технологий.

18 Любайна Химид (родилась в Занзибаре в 1954 году) – художник, скульп-тор, дизайнер, историк искусства, педагог.

92


Ученики У. Океке в совершенстве владели азбукой знаков – иносказательным языком, который в значительной мере базиро-вался на знаковой системе ули. Их неслучайно называют „гово-рящими художниками“. Особая манера, основанная на поэтико-метафорическом мышлении, позволяет им (через символ) заста-вить зрителей вспоминать, узнавать, сопоставлять, сопережи-вать, сочувствовать, соучаствовать, отдавая дань индивидуаль-ной и коллективной памяти, провоцируя процесс припоминания (ранее виденного и слышанного, а также невиданного и неслы-ханного).

Примером тому служат произведения О. Удечкувы: „Дорога в Абуджу“ (1982, 1994); „Поступь поколений“ (1981); „Лики и безликие“ (1985); „Беженцы: мать и дитя“ (1985); „Дорога в Нсук-ку“ (1987); „Путь к Неизведанному“ (1989), „Разные головы, разные мысли“ (1998) и другие.

О. Огуйбе практически всегда использовал минимум худо-жественных средств. „Скопище страха“ – так назывались его выставка, состоявшаяся в 1992 году в Лондоне, в галерее „Са-ванна“, и сборник стихов и рисунков19. Художник судил об эпо-хе, опираясь на образы, им сотворенные: визуальные (ули) и вербальные. В его произведениях они переплетаются и суще-ствуют в неразрывной связи. На страницах книги текст поэмы „Император и поэт“ размещен в виде петли. Виселица (петля) для автора – знамение времени, знак тем, кто хочет знать, каким образом складывались отношения художника и власти в Ниге-рии в условиях диктатуры С. Абачи. Стихотворения и поэмы еще острее, чем рисунки. В них, оставляя намеки, он переходит на крик, возвещая о том, что в Нигерии

„вешают поэтов и художников... сжигают их книги... ломают им шеи.“20 Визуальная практика улизма, и, прежде всего, четкость, пла-

стичность и связанность линий, нашла отражение в скульптуре и металлоконструкциях, в постановочном искусстве, в искусстве декораций, в текстильном дизайне.

19 Oguibe, O. A Gathering Fear. Bayreuth, 1992. 20 Там же, 51-58.

93


94

Актуализация традиций обеспечила улизму и его создателю успех в Нигерии и за ее пределами. В Европе возникла мода на неевропейский модернизм, возникший вне Парижа и Нью-Йорка, „иной“, „туземный“, непохожий на другие, однако, безусловно, рассматривавшийся специалистами и искушенной публикой как исторический и географический феномен. Обращение улизма к острой политической и исторической тематике сделало его ис-кусством во злобу дня – своеобразной ловушкой, в которую по-падали разные люди: диктаторы и правозащитники, политики, звезды шоу бизнеса, зрители, читатели художественных журна-лов и каталогов выставок. Для многих из них улизм представлял собой не только новое видение, но и новый опыт, привнесенный в искусство ХХ века из Африки.

Теодоричка Готовска-Хенце

ВЛАДИМИР СИС – БОРЕЦ НА ДВА ФРОНТА Настоящата статия си поставя за цел да представи изключи-

телно разнообразната дейност на именития „български чех“ Владимир Сис по време на Първата световна война. Дейност конспиративна и рискована, посредническа и дипломатическа, културна и журналистическа, която прескача граници и фрон-тови линии и служи с еднакъв плам и на първото, и на второто му отечество.

Избухването на световния конфликт заварва Владимир Сис във втората му родина. От няколко години младият журналист, публицист и ерудит трайно се е установил в София, но не пре-късва връзките си със семейството и приятелите си в Прага, и особено с по-възрастния си брат Франтишек, с ръководството на младочешката партия1 и с лидера ѝ д-р Карел Крамарж. Всъщ-ност цялата неофициална дипломатическа совалка между София и Прага се осъществява по линията Владимир Сис – Франтишек Сис – Карел Крамарж и обратно. Затова преди да разгледаме дейността на по-малкия от братята Сис, нека представим оста-налите двама герои на нашия разказ.

Франтишек Сис е журналист и публицист, по това време директор на партийния орган на младочехите в. „Народни лис-ти“, а към края на войната изпълнява и длъжността генерален секретар на партията2. Той е дългогодишен и най-тесен идеен

1 Тогава официалното название на партията е Народна партия на свободо-

мислещите. 2 Вж. подр. Sís, Vl. Dr. Karel Kramář: život a dílo. Praha, 1930, p. 236; Červin-

ka, V. Karel Kramář, jeho život a význam. Praha, 1930, p. 25.

95

ТЕОДОРИЧКА ГОТОВСКА-ХЕНЦЕ

съратник на лидера на партията д-р Карел Крамарж3. В неговата идейна и приятелска орбита са и други членове на семейство Сис – сестрата Милослава и по-малкият брат Владимир4. И два-мата споделят журналистическите пристрастия на големия си брат. След арестуването на Крамарж през 1915 г., за което ще стане дума по-късно, Франтишек Сис продължава съпротивата срещу австрийците, като оглавява неконформисткото крило на младочешката партия.

Карел Крамарж е харизматична личност с репутацията на най-известния в Европа чешки политик от времето на Австро-Унгария5. Преди да се посвети на политиката, той получава со-лидно юридическо и икономическо образование, защитава до-кторат по право, специализира политически науки в Париж6. Дебютирал в далечната 1891 г. като младочешки депутат и най-млад представител във Виенския райхсрат (от 1894 г. и в Земс-кия сейм на Бохемия), той участва неизменно в парламентарния живот на Австро-Унгарската монархия, като на два пъти дори е в ръководството на виенския парламент7. Крамарж е между мал-кото чешки депутати, които са в състояние да обсъждат пробле-мите на външната политика на империята8. Благодарение на пу-бликациите му във френски и британски списания, неговото име е известно и в чужбина, той е приеман и изслушван от руския император и неговия външен министър, поддържа лични връзки с френски, руски, сръбски, български политици, води изключи-телно богата кореспонденция9.

3 Личната кореспонденция на Крамарж e в Archiv Národního Muzea (ANM)

Pozůstalost Dra. Karla Kramáře. 4 Част от писмата на двамата също са запазени в личния архив на Крамарж,

ANM Pozůstalost Dra. Karla Kramáře, Osobní korespondence, inv. č. 640. 5 Denis, E. Dr. Karel Kramář a Evropa. – In: Dr. Karel Kramář – k šedesatým

narozeninám. Praha, 1920, p. 3. 6 Вж. подр. Lustigová, M. Karel Kramář – první československý premiér. Pra-

ha, 2007, 15-21. 7 Готовска-Хенце, Т. Владимир Сис, българите и неославистка политика до

1914 г. – В: Владимир Сис и България. Съст. А. Златева. С., 2006, 15-35. 8 Krofta, K. Politická postava Karla Kramáře. Prahа, 1930, p. 10. 9 Готовска-Хенце, T. Неославизмът и чешко-българските връзки от нача-

лото на 20 в.: две лични съдби. – В: Ролята на чешката интелигенция в общест-

96

Владимир Сис – борец на два фронта

Политическата дейност на Крамарж остава белязана от една непроменена и независеща от перипетиите външнополитическа доктрина за тясно сътрудничество на Хабсбургите с Романови като контрабаланс на близостта им с Хохенцолерните10. В също-то време ратува за приятелско и активно отношение спрямо бал-канските славянски държави11.

Избухването на Първата световна война, в която Австро-Ун-гария воюва рамо до рамо с Германия и против Русия, го поста-вя пред тежък избор. Импулсивният Крамарж обаче не се коле-бае дълго. „Денят на обявяване на война на Русия беше и ден на раздялата с Австрия завинаги“ – отбелязва категорично този до-тогава изключително лоялен към империята политик12.

Още през 1914 г. около него се формира нелегално ядро за съпротива, което започва да събира шпионски материали за Ан-тантата13. В конспирацията участват и най-близките му сътруд-ници по партия, между които е и Франтишек Сис. В условията на строга конспирация те почти ежедневно посещават друг свой съмишленик – Алоис Рашин, който ги приема в кабинета си в редакцията на „Народни листи“. Там те обсъждат основния про-блем – как да установят контакти със съюзническите правител-ства, като избегнат бдителността на военните власти.

Крамарж, подобно на Масарик, решава да използва контак-тите си в неутрални държави. Под кодовото име „таткото“ той започва шифрована кореспонденция. В Швейцария връзката е публицистът Всеволод Сватковски, който по това време пред-ставлява руската телеграфна агенция в страната и е дългогоди-шен идеен съратник и личен приятел на семейството му14. В България довереникът е също проверен и близък човек – по-мал- вения живот на следосвобожденска България. Ред. М. Черни и др. Прага, Бъл-гарски културен център, 2008, с. 57.

10 Krofta, K. Цит. съч., с. 9. 11 Това особено проличава през 1912 г. Вж. подр. Готовска-Хенце, Т. Дина-

миката на пътя: Балканската война – пробен камък за политическата лоялност на младочехите. – В: История на пътя. XII понтийски четения, ВСУ. Варна, 2006, 157-173.

12 Kramář, K. Pět přednášek o zahraniční politice. Praha, 1922, s. 57. 13 Paulová, М. Tajný výbor Maffie a spolupráce s Jihoslovany v letech 1916-

1918. Praha, 1968, р. 13. Soukenka, J. Karel Kramář 1914- 1918. Praha, 1930, р. 30. 14 Sís, Vl. Dr. Karel Kramář, р. 237.

97


кият брат на Франтишек Сис – Владимир, който по това време вече трайно се е установил в българската столица.

Владимир Сис си извоюва популярност като военен корес-пондент на младочешкия „Народни листи“ по време на Балкан-ската война 1912 г.15

В Мустафа паша (дн. Свиленград) той дори е приет от цар Фердинанд. На причудлива смесица от чешки и словашки бъл-гарският владетел, явно предизвестен за близостта на младия журналист с известния чешки политик, го моли да предаде въз-хищението му от речите на Крамарж в Австрийските делегации16.

Тесните фамилни връзки на Сис с водача на неославистите пък му осигуряват близост със славянофилските кръгове в Бъл-гария. Както е известно, през 1910 г. Крамарж посещава София като почетен председател на Втория подготвителен славянски конгрес17. През 1912 г., в самото навечерие на Балканската вой-на, българският премиер Иван Евст. Гешов поверява на Сис важна неофициална информация, която той трябва да предаде на Крамарж18. На следващата година, когато Междусъюзническата война разтърсва славянския свят и по-голямата част от чешкото общество19, както и самият Крамарж подкрепят сръбската стра-

15 Златева, А. Чешкият журналист Вл. Сис и неговата фотоепопея за Балкан-

ските войни от 1912-1913. – В: Чехи в България: Ролята на чешкото присъствие в българското национално възраждане. Ред. В. Траянов. С., 2009, 137-173. Част от репортажите му са публикувани на български език. Вж. Готовска-Хенце, Т. Ре-портажите на Владимир Сис от навечерието на Балканската война 1912 г. – В: Историята – професия и съдба. Сборник в чест на чл. кор. д. ист. н. Г. Марков. С., 2008, 205-225; Същата. Младочешката преса за Балканската война 1912 г. Част 1. – В: Клио. Юбилеен сборник в чест на ст. н. с. I ст. Милен Куманов. С., 2008, 517-533.

16 Готовска-Хенце, Т. Неославизмът и чешко-българските връзки..., с. 61. Австрийски делегации – парламентарен орган в Австро-Унгария, създаден при образуването на дуалистичната монархия през 1867 г., в който участват предста-вители, делегирани от двете части на империята. Крамарж е член на австрийска-та комисия през всички свои мандати.

17 Готовска-Хенце, Т. Неославизмът, българите и руската политика 1908-1912. – В: България и Русия между признателността и прагматизма. С., 2008, 225-227.

18 Готовска-Хенце, Т. Нови сведения за мисия на Владимир Сис при обявя-ването на Балканската война. – Архивен преглед, 2008, бр. 1-2, 106-112.

19 Rychlík, J. Dějiny Bulharska. Praha, 2006, р. 158.

98


на, Владимир Сис остава пламенен защитник на новата си роди-на, като само за 12 месеца подготвя пет книги20. През 1914 г. международната общественост се запознава с българската пози-ция за Македония благодарение на очерка му, публикуван в чешка и немска версия21. През същата година той вече е подгот-вил за издаване и книгата си „Нов Балкан“, която има за цел да представи българската кауза на „по-достъпно за чешките мозъци гледище – славянското“22.

Активно ангажиран с българската национална кауза и със стабилни връзки в различни политически кръгове в страната, младият журналист има достъп и до най-висшата политика. Името на Крамарж, отдавна вече известно на Запад, му отваря вратите на чуждите мисии в София23. Връзките му с британския посланик са редовни, с руския представител – тесни24. Всички тези благоприятни обстоятелства, както и фактът, че България все още е неутрална страна, са взети под внимание от младочеш-ките лидери.

Владимир Сис – теоретик и неофициален дипломат на

бъдещата чехословашка държава През август 1914 г. Владимир получава от брат си писмо, в

което той му поставя задача да сондира мнението на съюзници-те за политическото бъдеще на чехите25. „Това е особено важно за д-р Крамарж“ – подчертава Франтишек, като го съветва да во-ди преговорите от името на неослависткия лидер26. В Прага очак-вали информация и за настроенията в българската столица.

20 Златева, А. Чешкият журналист и публицист Вл. Сис и книгата му „Нов

Балкан“. – В: Имиджът на Балканите: исторически подходи и комуникационни перспективи. Съст. М. Златева. С., 2008, с. 127.

21 Sís, Vl. Mazedonien. Zurich, 1914; Makedonie. Praha, 1914. 22 Цит по: Златева, А. Чешкият журналист и публицист..., с. 128. 23 Sís, Vl. Jmeno Dra. Karla Kramáře v cizině. – In: Sbornik Dra Karla Kramáře.

1930, p. 333; Soukenka, J. Цит. съч., с. 40. 24 Готовска-Хенце, T. Неославизмът и чешко-българските връзки..., с. 63. 25 Sís, Vl. Příspěvek k dějinám Maffie. – ANM, Pozůstalost Dra. Karla Kramáře,

o. 2. inv. č. 639, машинопис. 26 Sís, Vl. Dr. Karel Kramář, р. 237.

99


Едновременно с това от Прага към София потичат шпионски сведения за дислокацията на австроунгарската армия и нейното придвижване, производството на оръжие и муниции, обзори за стопанското и финансовото състояние на двуединната импе-рия27. В българската столица те имат един адресат – Владимир Сис, който пък има грижата дискретно да ги достави там, където трябва28. В повечето случаи сведенията са предавани на руския военен аташе полк. Татаринов, който пък поддържа редовна връзка с руския генерален щаб29. В шифрованите съобщения, които Сис изпраща до Прага, присъстват три основни теми: за готовността на съюзниците да приемат евентуална чехословаш-ка независимост в края на войната и за границите, в които тя да бъде осъществена, за отношенията с Русия и за политическите настроения в българската столица.

С рапорт от края на септември той уведомява Прага, че съюз-ниците като цяло се държат окуражително, но настояват чехите да се докажат като истински съюзници и да не пропускат благо-приятната възможност, която войната им предоставя, за да ре-шат бъдещето си30. При все че преговорите са неофициални и неангажиращи (Сис ги води от името на Крамарж), софийските дипломатически представители все пак обещават да сондират мненията на правителствата си и да го уведомяват.

В третия таен рапорт от София идват и отговорите. Британ-ската страна продължавала да се придържа към традиционния баланс на силите в Централна Европа, т. е. очаквала запазването на Двуединната империя, но изразявала и разбиране по повод необходимостта от реформирането ѝ в интерес на подвластните народи. Преди всичко Лондон не одобрявал идеята за поява на нова славянска държава в руската политическа сфера31. Френс-кият представител Панафьо общувал приятелски със Сис и бил благоразположен към чехите, но ги съветвал да се ориентират към преустройство на монархията в разбирателство с унгарците.

27 Sís, Vl. Příspěvek k dějinám Maffie, p. 1. 28 Lustigová, M. Цит. съч., с. 121. 29 Soukenka, J. Цит. съч., с. 39. 30 Sís, Vl. Dr. Karel Kramář, р. 237. 31 Soukenka, J. Цит. съч., с. 40.

100


Както е известно, западните съюзници остават на твърди пози-ции за запазване на двуединната монархия почти до самия край на войната32. В тези ранни сондажи на Сис единствено италиан-ският посланик по понятни причини не виждал проблем в идея-та за унищожаване на старата империя и създаването на нова държава на нейна територия33.

Тайният информатор от София е знаел много добре, че за Кра-марж от най-голяма важност е позицията на Русия. За младоче-хите е от основно стратегическо значение двете страни да имат бъдеща обща граница. Затова и новият рапорт обръща специал-но внимание върху мнението на руския посланик Савинков34. Той бил уверил неофициалния мисионер на Прага, че чешките стремежи към независимост са „най-искрено приети“ в Петро-град35, живо разпитвал за отношенията на бъдещата чешка дър-жава с Русия. Разисквана била и държавната форма36. Основната препоръка от руска страна била чехите да изложат исканията си в специален меморандум.

Тайните рапорти съобщават и за настроенията в българската столица, за които Сис получава информация от свои доверени лица в различните политически кръгове. В първото си донесе-ние до Прага той съобщава, че правителствените среди са сдър-жани, докато опозицията дори не се опитва да скрива русофилс-ките си настроения37. В следващите доверителни информации обаче той вече предупреждава за конфликтния потенциал на българо-сръбските отношения38.

Известието предизвиква безпокойство у лидера на неославис-тите. В шифрования си отговор, изпратен през октомври, наред с основната цел – включване на чешкия въпрос в дневния ред на Антантата, той настоява младият българофил да използва влия-

32 Вж. подр. Готовска-Хенце, Т. Назад към изгубения трон: последният

хабсбургски император и държавите-наследнички. С., 1996, 55-58. 33 Sís, Vl. Příspěvek k dějinám Maffie, p. 3. 34 Sís, Vl. Dr. Karel Kramář, р. 238. Според Соукенка името на посланика е

Савински. – Soukenka, J. Цит. съч., с. 40, 41. 35 Sís, Vl. Dr. Karel Kramář, р. 238. 36 Soukenka, J. Цит. съч., с. 40. 37 Пак там, с. 39. 38 Sís, Vl. Dr. Karel Kramář, р. 237.

101


нието си сред тамошните русофилски кръгове и да ги убеди да се ангажират с преодоляване на противоречията със Сърбия. С това очаквал да се предотврати и привличането на България на страната на Централните сили39. Както е известно обаче, въпре-ки протестите на славянофилски настроената опозиция, прави-телството в София решава да се присъедини именно към тази групировка, така че в това отношение намесата на Сис не изи-грава никаква роля.

Междувременно в края на 1914 г. водачите на младочешката партия се захващат с разработването на меморандума, който по единодушното им мнение трябвало да бъде „максималистичен“40.

Проектът предвижда три възможни решения на чешкия наци-онален въпрос, съобразно изхода на войната: пълна независи-мост, възстановяване на историческото чешко държавно право в рамките на старата монархия, т. е. издигане статута на чешките земи до положението на Унгария, и евентуална уния с Русия41.

Този проектомеморандум достига успешно до София през януари 1915 г. Същевременно Франтишек изпраща на брат си инструкция за действие и писмо с пояснения42. Трябвало да се действа внимателно и избирателно. Крамарж съветвал планът за унията да бъде обсъждан с руския посланик, но не и с британс-кия, който не скривал недоверието си към източния съюзник и бил доста резервиран към проблема за радикално решение на чешкия въпрос за сметка на старата империя43.

Сис не губи време и довършва работата. Той се придържа към пунктовете, изработени в Прага, като съобразява и конкрет-ната обстановка, т. е. нагласата на представителите на Антантата. Неговата версия е готова през март 1915 г.44 Тя включва вече

39 Пак там, с. 238. 40 Освен историческите области на Чешкото кралство и Словакия, Мемо-

рандумът включвал пруска Силезия, както и областите Кладско и Лужице. 41 За осъществяването на последната възможност изрично се упоменавало,

че не става въпрос за присъединяване на чешките земи като руска губерния. – Sís, Vl. Příspěvek k dějinám Maffie, 2-3.

42 Soukenka, J. Цит. съч., с. 41. 43 Sís, Vl. Dr. Karel Kramář, p. 239. 44 Този документ беше открит в архива на Франтишек Сис от д-р Красими-

ра Мархолева, която подготвя обнародването му. В архива на Крамарж се пази текста на две други също оригинални версии на документа, едната от които на

102


очертаните алтернативи за политическото бъдеще на страната плюс знаменателната точка 3, която предвижда даването на же-лезопътни коридори за новата държава – на юг към Адриатическо море с пристанище Риека и на изток към балканските държави45.

Мечтата за излаз на южно море не е нова за чешката полити-ка – тя се прокрадва в речите на Крамарж още по време на „ло-ялния“ му към старата империя период. За „държава със свобо-ден собствен икономически размах чрез свежия въздух на сво-бодното егейско море“ мечтае и Сис в книгата си „Нови Балка-ни“ месеци преди това, имайки предвид южнославянския кон-трол над Егея46. Сега вече идеята се превръща в политическо ис-кане – „свежият въздух на свободното Eгейско море“ трябва да бъде отреден на бъдещата Чехословакия.

Софийската версия на меморандума е коригирана от Франти-шек Сис, който настоява от окончателния текст да отпадне пара-графът, предвиждащ евентуално запазване на Дуалистичната монархия. Но вече е късно. Междувременно проектът на Сис, придружен от изработена от него карта на бъдещата държава (въз основа на карта от времето на Карл IV!), е връчен на дипло-матическите представители на Великобритания, Франция, Русия и Италия в София47. По този начин чрез чуждите дипломати в столицата на все още неутрална България меморандумът на во-дача на неославистите стига до съглашенските правителства48.

Съществуват разногласия на коя точно дата става това. На ед-но място Владимир Сис посочва, че връчването е станало на 20 или 22 март 191549. Тази датировка най-вероятно е съобразена с връчването на документа на ирландския благородник О. Махо-ни, който напуска българската столица на 24 март 1915 г. с анга-жимента не само да предаде екземпляр от проекта на правител-

френски, т. е. точно тази, която получават представителите на съюзническите правителства.

45 Soukenka, J. Цит. съч., 42-43. 46 Цит. по: Златева, А. Чешкият журналист и публицист..., с. 128. 47 Soukenka, J. Цит. съч.,с. 43. 48 По тактически съображения, единствено в текста, връчен на руския по-

сланик, се споменава за връзките на бъдещата независима държава с Русия. – Вж. Soukenka, J. Цит. съч., с. 43.

49 Sís, Vl. Dr. Karel Kramář, р. 239.

103


ството в Лондон, но и най-горещо да го подкрепи50. В запазения оригинален документ от архива на Крамарж, писан от Владимир Сис, обаче се посочва, че меморандумът е връчен в края на март51. В мемоарната литература тази акция се датира още по-късно – през април52. Твърде вероятно е различните версии на документа да са връчвани на различни дати, което е трудно да се възстанови по памет, особено като се има предвид, че не става въпрос само за едно оригинално копие.

Владимир Сис търси и други канали за разпространяването на меморандума си, поради което изработва и повече копия на документа. Едно от тях е предадено на полк. Татаринов и е пред-назначено за руския генерален щаб53. Друго достига до проф. Ми-люков54. За френското правителство един екземпляр на мемо-рандума отнася проф. Луи Леже55.

За британската столица е изпратен още един екземпляр, пре-даден на софийския кореспондент на „Таймс“ Джеймс Баучер, който се ангажира да го предаде на Уикхъм Стийд, личен прия-тел на Крамарж56, подкрепящ чехословашката кауза57. Така по различни пътища и канали Сис подсигурява достигането на до-кумента до отделните правителства, като същевременно се гри-жи и за разгласяването му.

Неуморният чех поддържа връзка с представителите на Ан-тантата в София до момента, в който България се включва във войната на страната на Централните сили. Ден преди отпътува-нето на посланиците от страната Сис успява да предаде ценни сведения за придвижването на австрийските войски и за настро-енията на войниците, за цялостното финансово състояние на им-перията, за производството на оръдия и за някои военни нововъ-

50 Пак там, с. 239. 51 Sís, Vl. Příspěvek k dějinám Maffie, р. 1. 52 Soukenka, J. Цит. съч., с. 44. 53 Sís, Vl. Příspěvek k dějinám Maffie, р. 5. 54 Sís, Vl. Dr. Karel Kramář, р. 239. 55 Sís, Vl. Příspěvek k dějinám Maffie, р. 5. 56 Пак там, с. 5. 57 Това става не толкова по линия на Крамарж, колкото след активната наме-

са на проф. Т. Г. Масарик, който пропагандира чехословашката кауза в Лондон. – Вж. Готовска-Хенце, Т. Назад към изгубения трон..., с. 48.

104


ведения58. След 1915 г., с изграждането на чешкия емигрантски комитет под ръководството на проф. Масарик, тежестта на чеш-ката национална съпротива се измества на Запад59.

Владимир Сис и акциите на българските славянофили

до края на войната На 21 май 1915 г. по нареждане на военните власти Карел

Крамарж е арестуван и отведен в затвора на Храдчани и за една нощ преживява целия ужас между „Осанна“ и „Разпни го!“ „Чувствах неизразимо дълбоко унижение, че аз, който някога бях един от водачите на парламентарното мнозинство..., който имах наистина изключителна роля в сейма и в Делегациите и бях известен в толкова много политически кръгове в Европа ... бях захвърлен в една смрадлива килия като убиец или прост злодей.“60 След него са задържани и други чешки водачи. Това нанася сериозен удар на младочешкото крило на съпротивата.

Процесът започва на 6 декември 1915 и продължава до 3 юни 1916 г., т. е. цели 122 дни! Срещу Крамарж е повдигнато обвине-ние в държавна измяна по § 58 от Наказателния закон61, изложе-но на 105 машинописни страници, разделени в 14 глави62. На-личният доказателствен материал обаче е неубедителен.

Призовани са много свидетели, някои от висшите управлява-щи кръгове на империята63. Повечето от тях се стараят да не уличават обвиняемия с изказванията си. Тъй като някои от обви-ненията са свързани и с дейността на Крамарж по линия на нео-славизма, от София д-р Стоян Данев веднага изразява пред Сис готовността си да замине за Виена и да участва в процеса като свидетел в полза на Крамарж64.

58 Sís, Vl. Příspěvek k dějinám Maffie, р. 5. 59 Готовска-Хенце, Т. Назад към изгубения трон..., 47-48. 60 Цит. по: Sís, Vl. Karel Kramář, 247-248. 61 Paulová, М. Цит. съч., с. 31. 62 В 15 глава се разследвали деянията на другия младочешки лидер Алоис Ра-

шин. – Вж. Lustigová, M. Цит. съч., 133-137. 63 Например министър-председателят граф Щругх, пражкият градоначал-

ник граф Тун, барон Паул Гауч и др. 64 Soukenka, J. Цит. съч., 171-175.

105


След арестуването на дългогодишния депутат гласовете в мла-дочешката партия за промяна на политиката и за по-голяма лоял-ност към Виена се засилват – отчасти и поради чувството, че от поведението им ще зависи съдбата на техния лидер. Франтишек Сис обаче остава привърженик на предишната линия. Вътрешно-партийните разногласия нарастват и през 1916 г. безкомпромис-ният журналист се разграничава, като полага началото на нов вестник „Народ“, около който се обединяват видни представите-ли на изкуството, политиката и науката65. По-малкият му брат все още е в София и е ангажиран с обществена и журналистическа работа. От 1915 г., наред с дейността си в земляческото дружест-во „Чех“, той става член и на Славянското дружество в България.

Едва приключил с „антантовската“ си мисия, или по-точно едновременно с приключването ѝ, той се захваща с не по-малка страст с новата – спасяването на Крамарж. Последният му ра-порт, връчен на представителите на страните от Антантата пре-ди да напуснат българската столица, включва и конкретни данни за развитието на панслависткия процес в Прага. Наред с това той съобщава и за преследването на славяните в империята, и за настроенията на отделните ѝ подвластни народи66.

Въпреки липсата на убедителни доказателства за държавна измяна, на 3 юни 1916 г. Карел Крамарж (заедно с Рашин) е осъ-ден на смърт за държавна измяна. „Присъдата на военния съд предизвика ужас у всички приятели на Крамарж“, спомня си френският славист Ернст Денис67.

Не по-малко шокирани са и българските приятели на Кра-марж. Славянофилските водачи Данев и Гешов били „напълно депримирани“ от известието за присъдата. Проф. С. Бобчев из-разил възмущението си пред Сис: „Светът ще търпи ли подобно нещо!“ Дори водачът на демократите Ал. Малинов откровено коментирал, че това е „началото на края на Австро-Унгария“68. Очевидно именитият български политик е имал предвид това, че

65 Готовска-Хенце, Т. Неославизмът и чешко-българските връзки..., с. 63. 66 Sís, Vl. Příspěvek k dějinám Maffie, р. 5. 67 Denis, E. Цит. съч., с. 7. 68 Sís, Vl. Jmeno Dra. Karla Kramáře v cizině. – In: Dr. Karel Kramář – k šede-

satým narozeninám, р. 337.

106


с империята е свършено, щом като и лоялни политици като Кра-марж са изпратени на съд за държавна измяна.

Приятелите на Крамарж не се задоволяват само да вербализи-рат емоциите си. Малко известен в литературата факт е, че бъл-гарските славянофили ходатайстват за него на най-високо рав-нище. Проф. С. Бобчев посещава австрийското посолство в Со-фия, където разбира, че и от други места са предприети „подоб-ни стъпки“. Той си тръгва само след уверението, че „старият им-ператор няма да потвърди смъртната присъда“69.

Около месец след произнасянето на присъдата българските славянофили опитват и други канали за влияние – чрез мисията на испанския Червен кръст, която през лятото на 1915 г. посеща-ва София. Акцията е замислена от Гешов и отново поверена на Владимир Сис. Разбира се, това ходатайство не може да окаже решаващото значение. Необходима е дипломатическа интервен-ция на най-високо ниво. Ернес Денис се опитва по католическа линия да ангажира със съдействие Ватикана и папата, а видни писатели и интелектуалци ходатайстват пред американския по-сланик там70. Със съпричастие процесът е следен и от американ-ския президент Уилсън, но той е убеден от държавния секретар Лансинг да не създава опасен прецедент с намеса във вътрешни-те работи на Хабсбургската империя71.

По-голям ангажимент към съдбата на Крамарж демонстрира официална Русия. Външният министър пише лично писмо със застъпничество в полза на Крамарж до испанския крал Алфонс XIII. Писмото е предадено на испанския посланик в Париж от Йозеф Дюрих – един от водачите на чешките емигранти в Русия. Моментът е особено подходящ, като се има предвид, че малко преди това испанската кралица се била обърнала с подобна молба към Изволски72. Най-вероятно именно ходатайството на испанс-кия крал изиграва основна роля за спасяването на осъдения на смърт чешки политик73.

69 Bobčev, S. S.: Mé osobní vzpominky na dra. Karla Kramáře. – Пак там, 198-199.

70 Denis, E. Цит. съч., с. 7. 71 Lustigová, M. Цит. съч., с. 138. 72 Sís, Vl. Jmeno Dra. Karla Kramáře..., р. 337. 73 Lustigová, M. Цит. съч, с. 138.

107


В крайна сметка смъртната присъда остава непотвърдена от най-висшата инстанция: по стечение на обстоятелствата старият император Франц Йосиф почива в деня, в който трябвало да сто-ри това. Неговият наследник на трона от своя страна няма наме-рение да започва управлението си с окървавени ръце74. Крамарж и останалите обвинени в процеса са амнистирани. Младочешкият водач се завръща триумфално в Прага през октомври 1917 г., при-ветстван като „водач на народа“ от ликуващи по улиците тълпи и от лятото на следващата година отново е в политиката, като участва в работата на възобновения чешки Национален съвет.

Междувременно Владимир Сис изпълнява нова мисия – този път в полза на второто си отечество. Макар че не е особено щастлив от факта, че България се включва във войната на стра-ната на Централните сили, той проявява разбиране към българ-ския избор, защото знае, че той е продиктуван от незадоволител-ното решение на българския национален въпрос. Дали тази тре-та война, водена в името на националното обединение, ще за-върши с успех? Във всеки случай в София очакват именно това и в края на 1916 г. Българската академия на науките организира „научно-разузнавателна“ експедиция из новоприсъединените зе-ми. Предвид солидната подготовка на чешкия журналист в об-ластта на античната археология и палеология, той е изпратен в Гръцка Македония да събира, превежда и публикува ръкописи. В резултат на неговите издирвания Народната библиотека в Со-фия се сдобива с ценни ръкописни попълнения. Дейността му обаче довежда до протести от гръцка страна и до търкания между българското и германското главно командване75.

Краят на войната заварва по-младия Сис все още в България. Като председател на чешкия емигрантски комитет на 10 ноемв-ри 1918 г. той организира полагането на клетва към новоосвобо-деното отечество на около 500 свои земляци и участва в основа-ването на дружеството „Българо-Чехословашка взаимност“, на което става секретар76.

74 Готовска-Хенце, Т. Назад към изгубения трон..., с. 54. 75 Димитрова, Е. Документи за Владимир Сис. – В: Владимир Сис и Бълга-

рия, 227-228. 76 Пенчев, Вл. Владимир Сис и българската култура. – Пак там, 135-136.

108


Крамарж е сред „орисниците“ на Чехословакия. Той участва в преговорите в Женева между задграничното крило и „домаш-ната“ антиавстрийска съпротива, довели до създаването на пър-вото правителство на независимата държава77. В него на дълго-годишния лоялен към империята политик, превърнал се поради перипетиите на войната в страдалец, борец и „водач на народа“, е отредена длъжността министър-председател.

Чехословакия е призната от Антантата за съвоюваща страна. Заедно с още 27 държави, тя участва на мирната конференция като победителка. Нейният млад, но вече добре познат сред ди-пломатите външен министър Едуард Бенеш седи суверенно между гръцкия и сръбския представител78. Чехословашката де-легация на мирната конференция се оглавява от министър-пред-седателя.

За разлика от Прага, където ликуват, в София покрусата е не-описуема. Победена и окупирана, страната е изолирана от външ-ния свят. Тогава славянофилите отново се сещат за чешкия си съмишленик. „От сърце се радвам, че оглавявате първото чешко правителство!“ започва писмото си до Крамарж Владимир Сис. По-нататък той го известява за разговора си с българския минис-тър-председател, който предлагал водачът на неославистите да поеме арбитърството в българо-сръбския спор и „така да сближи двата народа и да направи възможно влизането на България в общата славянска федерация“79. С подобна молба за застъпниче-ство в полза на България към него се обръща и Стоян Данев80.

Но призивите за славянска солидарност, идващи от София, не намират отзвук. Много вода е изтекла от времето на Втория под-готвителен славянски конгрес в София. Водачът на неослависти-те е подкрепил сръбската страна в българо-сръбския спор още през 1913 г. Изминалата война още повече е засилила неприязън-та му: българите не само са станали съюзници на Германия, но са

77 Lustigová, M. Цит. съч., 144-146. 78 Paulová, M. Цит. съч., с. 51. 79 Писмо на Вл. Сис от София до К. Крамарж от 1.12.1918. – ANM, Pozůsta-

lost Dra. Karla Kramáře, Osobní korespondence, 9514-9996. 80 Данев, Ст. Dr. Karel Kramář. – In: Dr. Karel Kramář – k šedesatým naroze-

ninám, p. 204.

109


извършили и най-непростимото за него предателство – през 1915 г. те са се сражавали срещу русите в Добруджа81.

Преди всичко на преговорите в Париж обаче Крамарж е обсе-бен от една единствена фикс идея – „спасяването на Русия от болшевиките“. На тази кауза той се посвещава с такава пламен-ност и решителност, че оставя грижата за защитата на чехосло-вашките национални интереси на Бенеш.

По стечение на обстоятелствата Крамарж пада бързо от своя политически „Олимп“ – в Прага е образувано ново правителство на „червено-зелената“ коалиция.

Изминалата война, в която България участва на страната на Централните сили, засилва неприятелските настроения сред чешкото общество и „чувството на болезнена горчивина“. „То-гава не му се е мислило много: осъждаше се и то по чувства“ – обобщава настроенията Сис82.

Затова и едва-що завърнал се в освободеното си отечество, той веднага се захваща да гради нов, положителен образ на Бъл-гария. „Трябваше много да се обяснява, да се направи достъпно за разбиране и трезво обсъждане.“83 Започва да изнася сказки и разяснителни лекции, пише пропагандни статии за „Народни листи“ и „Моравско-слезски деник“ и публицистични за „Ческа ревю“. Той поема международната рубрика на „Народни листи“, като за известно време е и главен редактор на вестника. Като журналист, публицист и активен сътрудник на чехословашко-българската взаимност в Прага той е един от най-енергичните и предани радетели за възстановяване и укрепване на връзките между двата народа, силно пострадали вследствие на световния конфликт. „Чешки приятел на българите“ – така в България с бла-годарност оценяват изявите му в „Славянски глас“84.

81 Bobčev, S. S. Цит. съч., 198-199. 82 Сис, Вл.: Чехословашко-българската взаимност в Прага. – В: Чехосло-

вашки обзор. С., 01.05.1924, с. 78. 83 Пак там. 84 Славянски глас, 1925, кн. 2, 45-46: летопис.

110


111

Приложение Владимир Сис: Името на д-р Карел Крамарж в чужбина Един горещ летен ден по телефона ми се обади Иван Евст. Ге-

шов, председател на българския Червен кръст. Каза ми, че току-що в София е пристигнала Военна мисия на испанския Червен кръст, за да направи инспекция в пленническите лагери.

„Полковникът, който води мисията, каза Гешов по телефона, е личен приятел на испанския крал. Аз ще уговоря среща с него, а Вие го помолете да използва влиянието си при крал Алфонс, за да [го убеди] да ходатайства във Виена в защита на д-р Крамарж“.

Бях много благодарен за това предложение и веднага, още преди обяд, отидох в хотел „България“. Посещението ми беше вече предизвестено и шефът на испанската мисия ме прие много любезно.

„Да, знам вече за какво става въпрос, говорих за това с г-н през. Гешов и г-н д-р Данев. Разкажете ми още подробности.“

Говорихме по-продължително за положението на чешкия на-род, за д-р Крамарж и за неговата политическа роля. Призовах го да посредничи за испанска интервенция по случая.

„Мога да Ви обещая, че ще поговоря с Негово Величество крал Алфонс. Да се надяваме, че ще е възможно да се направи нещо във Виена!“

Тръгнах си, не, по-точно летях по стълбището на хотела и изтичах направо при Гешов.

„Обеща!“ извиках още от вратата. „Слава Богу, дано нещо стане!“

Dr. Karel Kramář – k šedesatým narozeninám. Praha, 1920, 333-334.

Превод: Теодоричка Готовска-Хенце

Пенка Данова

БЪЛГАРИТЕ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ДОМЕНИКО СЕСТИНИ (1779 г.)

Доменико Сестини (1750-1832) е един от многобройните

италиански пътешественици, които през втората половина на ХVІІІ столетие имат възможността да прекосят Югоизточна Европа и да завещаят на идните поколения своите неподправе-ни впечатления от тези земи и от народите, които ги населяват. Съчиненията, посветени на тези пътувания, засягат различни провинции на Хабсбургската и на Османската империя, както и Дунавските княжества. Това са разнолики по жанр и разнооб-разни по съдържание творби – пътни дневници, мемоари, писма и др.1 Животът и дейността на този флорентинец са непознати

1 Тук като пример за автори, писали и за българите от този период, ще

спомена само имената на Франческо Гризелини (1717-1783), който в годините 1772-1774 обикаля Банат и Темешвар (дн. Тимишоара) и описва състоянието на църквата и живота на населението по тези земи; братята Костантино-Гули-елмо и Карло Лудолф, които в периода 1777-1780 г. пътуват през малоазийс-ките и балканските провинции на Османската империя, понякога в компания-та и под вещото ръководство на Сестини; естествоизпитателят Ладзаро Спа-ланцани (1729-1799), който ни е завещал любопитни бележки за живота на българите в Тракия и Мизия след пътуването си по тези земи през 1786 г. За тези пътувания вж. Griselini, F. Lettere odeporiche sul Banato di Temesvar. Milano, 1779; Oţetea, A. Contribution à la Question d’Orient. Esquisse historique, suivie de la correspondence inédite des envoyés du Roi des Deux-Siciles à Constantinople (1741-1821). Bucarest, Editura Naţionala, 1930; Spallanzani, L. Viaggio in Oriente. Rela-zione ordinata e compilata sui giornali del viaggio a Costantinopoli e altri mano-scritti inediti del grande naturalista, corredata da sei tavole e illustrata da numerosi documenti (a cura di N. Campanini). Torino-Roma-Firenze, Fratelli Bocca Editori, 1888. Части от техните пътни бележки, отнасящи се до Дунавските княжества и съвременните румънски земи, в превод на румънски език са включени в по-

112

ПЕНКА ДАНОВА

на българския читател, както прочие и една значителна част от италианските автори и техните произведения от този период. Причина за това вероятно е по-слабият интерес към историята на италианската култура от ХVІІІ век, засенчена от значително по-популярната в световен мащаб френска култура2. Разбира се, никога не е късно подобна празнина в познанието на пътепис-ната литература да бъде запълнена.

Отбелязването на юбилея от основаването на секция „Обща история“ към Института по история на БАН е добър повод да представя на българския читател този италиански пътешестве-ник, археолог, нумизмат и естествоизпитател, както и превода на някои от неговите пътни бележки, разкриващи представите му за българите. Те несъмнено ще очертаят някои нови щрихи от колективния портрет на българина, ще хвърлят светлина вър-ху впечатленията, с които един чужденец остава, наблюдавайки ежедневния им живот, бит, обичаи и поминък.

* * *

В родината си Доменико Сестини е познат и признат преди всичко заради приносите му към археологията и нумизматиката на Близкия и Среден изток3. Интересът му към тези области на човешкото познание датират от престоя му на о. Сицилия, къде-то той работи като библиотекар и уредник на музея на принца на Бискари. Следват пътувания в Мала Азия, където Сестини научава турски език, което познание предава на латиница по

редицата Cǎlǎtori strǎini despre Ţǎrile Române, T. X, P. 1. Bucureşti, Editura Academiei Române, 2000, 381-430, 434-445, 764-783.

2 Проблемът е комплексен и едва ли е уместно тук да се спирам по-подроб-но на него. Ще отбележа, че италианските интелектуалци от ХVІІІ век си слу-жат еднакво добре както с италианския, така и с френския, по онова време международен език за образованите европейци. Самите автори понякога пи-шат и издават съчиненията си и на двата езика. Същите разсъждения са ва-лидни и за дубровничани, за които по традиция италианският е предпочитан книжовен език. Пътеписът на известния дубровнишки учен Руджер Йосип Бошкович е превеждан на български по френския текст, макар оригиналът да е на италиански. Вж. Бошкович, Р. Дневник на едно пътуване. С., 1975.

3 Pace, В. Per la storia dell’archeologia italiana in Levante. Viaggi dell’abate Domenico Sestini in Asia Minore (1779-1792). – In: Annuario della Regia Scuola Archeologica in Atene e delle Missioni italiane in Oriente. III (1916-20), 243-252.

113

Българите през погледа на Доменико Сестини (1779 г.)

собствена система на транскрипция4. Абатът обикаля Сирия, Месопотамия (Багдад и Басра), егейските острови, балканските провинции на Османската империя, Дунавските княжества, Ун-гария, Германия. В Германия работи по систематизиране на ко-лекцията на Мюнцкабинет.

През 1810 г. заминава за Париж, откъдето се завръща във Флоренция и става библиотекар на великата херцогиня Елиза Бачоки. Следва ново пътуване до Унгария, където е ангажиран с уреждане и систематизиране на нумизматичната колекция на бъдещия музей Хедервар. Благодарение на отзвука от тази му работа великият херцог на Тоскана го назначава за професор в университета в Пиза – назначение, бележещо връх в научната и академичната кариера на Доменико Сестини.

Творчеството на Сестини обхваща многобройни трудове, по-светени на дейността му при различните владетели, свързана с уреждане и систематизиране на библиотеки, музеи по естестве-на история, нумизматични сбирки, описание на антични пред-мети. Към тях е редно да се добавят и пътеписите му, и сборни-ците с писма. За нас по-специален интерес могат да представля-ват неговите пътни бележки от съчиненията „Пътуване от Кон-стантинопол до Букурещ от 1779 г. с допълнение от някои писма, свързани с различни производства и бележки за Азия“5, „Описа-ние на пътуване от Виена по Дунава до Русчук и оттам до Вар-на, а после през Черно море до Константинопол“6, както и пис-ма, включени в седемтомната му кореспонденция7.

4 В своите пътни бележки Сестини поставя в курсив турските думи, като

не пропуска да превежда на италиански съдържанието им, когато става дума за отделни изрази или топоними. Много уместно той оставя реалиите – имена на части от облекло, оръдия на труда, храни и др. – така както ги е чул от устата на местните водачи. В приведения по-долу превод съм оставила тези реалии в скоби – [...] – според записа на флорентинеца.

5 Sestini, D. Viaggio da Costantinopoli a Bukoresti fatto l’anno 1779. Con aggiunta di diverse lettere relative a varie produzioni, ed osservazioni Asiatiche. Roma, Per Antonio Fulgoni, 1794.

6 Sestini, D. Descrizione del viaggio fatto da Vienna per il Danubio insino a Rusciuk, e di là insino a Varna, e quindi per il Mar Nero a Costantinopoli. Berlino, 1807. Части от това съчинение са били превеждани на български език. Срв. Стари пътувания през България. От Доменико Сестини. – Български турист, ХХІІ, 1930, № 1, 12-14; № 2, 27-29. А. Монеджикова превежда пътеписа не от

114


Причината, поради която Доменико Сестини прекосява за първи път българските земи през 1779 г. не е пряко свързана с неговите научни интереси на нумизмат, археолог и ботаник. То-ва е възможността, която му се открива, да постъпи като секре-тар на влашкия княз Александър VII Ипсиланти (1774-1782, 1796-1797). Абат Сестини внимателно подготвя пътуването и бъдещия си престой във Влахия. За целта той посещава майката на княза, в която съзира „свободолюбив дух и европейска гра-ция, както и отлично владеене на френски език, отскоро въве-ден в дворовете на владетелите на Влахия и Молдавия“8. Тази бележка в пътеписа на флорентинеца цели да подготви почвата за един добър прием в Букурещ, надежда, която не се осъщест-вява. Освен това той посещава и своя италиански покровител граф Гулиелмо-Маурицио Лудолф (1712-1793), представител на краля на Двете Сицилии при Портата и баща на пътешествени-ците Костантино-Гулиелмо и Карло. Двете визити го снабдяват с необходимите писма, които се надява да му осигурят място в двора на влашкия владетел-фанариот.

Сестини пътува с пощата. Така той може да разчита на офи-циалната закрила на османските власти. Стреми се да се движи по утъпкани от по-ранни дипломатически мисии друмища, като не пропуска възможността да се отклонява от набелязания предварително официален маршрут, което освен че увеличава личните му разходи, го принуждава да пътува дегизиран като татарин. Тази дегизировка очевидно не смущава учения аван-

италианския му оригинал, а от превода на френски от средата на ХІХ век. Срв. Voyage de Vienne à Routchouk par le Danube et de là par terre à Varna, et de Varna à Constantinople par la mer Noir, fait en 1780 par Domenico Sestini. Traduit pour la première fois de l’italien. – In: Nouvelles Annales des voyages et des scien-ces géograpniques. Cinquième série. Paris, 1854, T. 2, 129-180; T. 3, 5-22. Същият превод под заглавие „От Тимок до Анхиало“ е препечатан в: Доосвобож-денски пътеписи (съст. Г. Клисуров). С., 1969, 100-110. Вж. също Иширков, А. Бележки за пътя Русе – Варна в ХVІІІ век и за главните селища край него. – ГСУ ИФФ, ІІІ, 1906-1907, с. 178; Ангелов, А. Девня и река Девня през погле-да на пътешественици – ХVІ-ХІХ век. – http://liternet.bg/publish10/aangelov/ devnia/devnia#6a

7 Lettere del Signor Abate Domenico Sestini scritte dalla Sicilia e dalla Turchia a diversi suoi amici in Toscana, I-VII. Livorno, 1784.

8 Sestini, D. Viaggio da Costantinopoli a Bukoresti fatto l’anno 1779, р. 1.

115

http://liternet.bg/


тюрист, свикнал с несгодите на опасни пътища. Дори когато се оплаква от несигурността на пътищата и от прекомерните раз-ходи, той с насмешка отбелязва страха на турската охрана, по-роден от евентуално закъснение и срещи с разбойници и крад-ци.

Пътят на италианеца през Източна Тракия в първата му част минава през Силиври, Чорлу, Бургас (Люле Бургаз), Хавса и Одрин, т. е. по част от диагоналния римски път, свързващ Кон-стантинопол с Централна Европа. Ежедневните записи в пътния дневник се отнасят както до една от любимите му научни об-ласти – ботаниката, така и до икономиката и поминъка на мест-ното население, неговата етническа принадлежност, обичаи и нрави. Очевидно страхът е непознат за едрия за времето си фло-рентинец, който не трепва пред новините за чума в Одрин, а смело обикаля улиците, безистените, кафенетата на града. Ос-вен че дава ценни сведения за търговията с предмети на изкуст-вото и антични монети, което отразява неговите интереси в об-ластта на нумизматиката и антиквариата, той доста подробно се спира на икономически въпроси, като например икономически-те позиции на френските търговски къщи в този голям град на Османската империя.

Тъй като Одрин е първата спирка на пощата за смяна на коне, става ясно, че пътниците са се отклонили от предварително опре-деления маршрут, според който е трябвало при Люле Бургаз да се отклонят към Лозенград (Къркклисе, или „Четиридесет църк-ви“, както услужливо превежда името на селището Сестини)9.

Оттук пощенската кола поема право на север по един от вто-ростепенните пътища през Сакар, за да мине край село Индже-

9 За пътищата през Източна Тракия вж. Аянов, Г. Стари пътища и селища край тях през Странджа и Сакар. – Известия на Археологическия институт, т. 15, 1946, 94-113. През 1767 г. през същата отсечка от пътя преминал и Карс-тен Нибур. Първото село, което споменава, е Ениджекьой, което вероятно е споменатото от Сестини [Aghiengì], а след това – Голям Дервент. По пътя от Бургас през Средец, с. Факия за Одрин през 1828 г. преминал и отрядът на руския генерал Будберг. Сведения за този път от времето на Руско-турската война 1828-1829 се съдържат и в писмата на руския чиновник Феликс П. Фон-тон, която придружавала руската войска през тази война. Вж. Фонтон, Ф. П. Хумористични, политически и военни писма из Главната квартира на Дунав-ската армия в 1828 и 1829 година. – БИБ, ІV, т. ІІ-ІІІ (1931), 221-318.

116


кьой, първото, за което се споменава, че е населявано от бъл-гари и да спре за нощувка в село Голям Дервент10. Това е пър-вото българско село, в което пътешественикът има възможност да види и да опознае по-добре българите, техния поминък, об-лекло, обичаи и нрави. Ето защо подбрах за превод описанието на това българско село от втората половина на ХVІІІ столетие.

След като напуска с. Голям Дервент (намиращо се днес бли-зо до българо-турската граница и почти изцяло обезлюдено), пощенската кола се отправя към с. Факия, където е следващата станция за смяна на коне. Авторът справедливо отбелязва, че от Факия пътят се разделя в две. Единият води към Карнобат, дру-гият – към Айтос. Пътешествениците поемат към Айтос, където е следващата смяна на конете. Два часа след като напускат Ай-тос започват да катерят Балкана, име, което Сестини споменава и превежда като „голяма планина с Лес“11.

Северно от Стара планина по-подробно са описани основни-те места, в които пощенската кола спира за почивка и/или но-щувка – Провадия, Шумен, Разград, Торлак (дн. с. Цар Калоян) и Русе. Когато на 3 октомври пътниците напускат страната, ав-торът отбелязва: „Оставихме конете, за да прехвърлим вещите си в подготвената за прехода лодка. След час тази лодка спира на едно място, тоест в Гюргево, където на брега се издига кре-пост или форт, построен от турците, и така влязохме във Вла-хия, след като напуснахме плодородната и богата провинция България, в която се добиват в изобилие жито, овес, пшеница, просо, сусам, ленено масло, восък, мед, мас, масло, сирене, до-битък, вълна, кожи, гьон, коприна, коноп, кокошки, гъски, вино и ракия.“12 За Сестини земите отвъд Балкана са „провинция България“ и именно тук той е съзрял това небивало обилие на продукти, което ще противопостави на икономическото състоя-ние на Влашкото княжество.

Прочее, когато пристига в Букурещ, го чака лоша новина. Мястото, което се надява да получи, вече е заето. Тези си нево-

10 Сестини го нарича с турското му име „Бююк Дервент“ и както винаги го

превежда за италианския читател – „голям пазач“. Вж. по-долу в приложение. 11 Sestini, D. Viaggio da Costantinopoli a Bukoresti fatto l’anno 1779, р. 39. 12 Пак там, 47-48.

117


ли и разочарования той споделя в друго свое съчинение, отна-сящо се до по-късните му пътувания от 1780 г. – „Куриозно-на-учно-антикварно пътуване през Влахия, Трансилвания и Унга-рия до Виена“13.

„Пътуване от Константинопол до Букурещ от 1779 г.“ пред-ставлява стройно изложение, обработено и редактирано от авто-ра по пътните му бележки и предназначено за широка публика. Посветено е на приятеля на Сестини – граф Костантино-Гули-елмо Лудолф, пълномощен министър на неаполитанския крал при Османската порта в периода 1789-181714. Пътеписът е отпе-чатан на 54 страници, последвани от още десет страници автор-ски бележки15. Повече от половината от този текст се отнася до нашите земи, тяхното население, до описанието на градовете и състоянието, в което авторът ги е видял след наскоро отшумя-лата Руско-турска война от 1768-1774 г. Авторът се е спрял по-подробно на състоянието на пътищата, на устройството и функ-ционирането на пощенската система, на битовата и култовата ар-хитектура в селищата на многонационалната империя. И ако гео-графските му идентификации не винаги са верни16, липсата на какъвто и да било интерес към историята на тези провинции да е факт, то наблюденията, свързани с настоящето, с местното на-селение, неговите обичаи, ежедневие и поминък, разкриват един внимателен анализ, в който прозира непредубеденост, жив интерес и симпатия към българина, както и преклонение пред трудолюбието на българката, отразено чрез задъхания ритъм на фразите, с които Сестини е описал нейния несекващ четирина-десетчасов работен ден.

13 Sestini, D. Viaggio curioso-scientifico-antiquario per la Valacchia, Transil-

vania e Ungheria fino a Vienna. Firenze, 1815, p. 3. 14 В качеството си на дипломат Костантино-Гулиелмо Лудолф (1759-1839)

играе значителрна роля по време на преговорите за мира в Яш (1792) и Буку-рещ (1812).

15 Част от тях, отнасящи се до преведените тук части, са поставени в края на превода и са означени със звездички.

16 Сестини неправилно идентифицира Провадия с античния Дионисополис (Балчик) и с. Чифлик край Шумен – с Кючук Кайнарджа. Вж. Sestini, D. Viaggio da Costantinopoli a Bukoresti fatto l’anno 1779, р. 41, р. 43.

118


Приложение Из „Пътуване от Константинопол до Букурещ от 1779 г.“ ... След като напуснахме Адрианопол и поехме на север, от-

ляво останаха далечните планини Родопи, а отдясно – няколко каменисти хълма, от които, както забелязах, бяха извличани ка-мъни за градските строежи, така че в тях се бяха образували проходи. След тричасов път през малки долини преминахме през едно българско село, наречено Агиенджи [Aghiengì], къде-то бедни хора живеят в колиби и в мизерни жилища. Продължих-ме пътя си по леки склонове, през хълмове, където могат да се видят слоеве талк. Често нашият водач се колебаеше, защото яв-но не познаваше пътя, и така след още три часа път стигнахме до друго българско село, наречено Бююк Дервент [Bujuk Dervend] (голям пазач). Открихме пазача на миля преди да стигнем село-то. Щом ни забеляза, той излезе от бърлогата си и заби бараба-на, за да получи бакшиш [Bakciz], т. е. възнаграждение, като ни каза, че пътят е чист и няма от какво да се боим.

Настанихме се за почивка в това село, където прекарахме и нощта. Нашият турчин, освен че не знаеше пътя, се страхуваше и за живота си, и тъй като постоянно мълчеше, ме караше и аз да се боя мъничко за своя. Тъй като пристигнахме в три часа след обед, имах време да обиколя околностите на селото. Така можах да се запозная с разни неща, които ми дадоха идеята за местата, през които минавахме.

Преди всичко започнах да наблюдавам флората и забелязах, че край селото растат следните растения: Cucubalus bocciferus17, Humulus Lupulus18, Datura Stramonium19, Heliotropium europa-

17 Cucubalus bаccifer – гушевица. 18 Humulus Lupulus – хмел. 19 Datura Stramonium – татул.

119


eum20, Clematis Vitalba21, Sambucus Ebulus22, Cornus mascula23, Rubia tinctorum24 и други обичайни.

Селото се състоеше от триста къщи, които бяха много мънич-ки, приземни, с не повече от две стаички всяка. Пред тях има двор, използван за зеленчукова градина и харман. Всичко това е оградено и скрито от гъстите клони на трънките, иначе казано Rhamnus Paliurus, много разпространено растение в земите, ко-ито прекосявахме.

Техният език е развален диалект на славянския, но говорят и турски, а някои и гръцки, най-вече жените. Имат църква, която обслужва цялото село, в която един поп требва илирийска ли-тургия25.

Тъй като тук няма нито един турчин, държат един чорба-джия [Ciorbagì], който е нещо като наместник – човек от самото село, задължен да събира от всички хора хараджа [Characce] и да ги задължава да изпълняват повинностите, когато минават бос-танджиите [Bostan-gì] турци или други хора на Портата, които обикалят тези земи, за да държат далеч от тук разбойници и крадци. Това задължение тегне над клетите жители, които често са малтретирани и потискани заради това.

Мъжете през повечето време са далече, да обработват земи-те. Връщат се рядко в домовете си, няколко пъти в годината. Жените са истинските пазителки и домакини на къщите. Това

20 Heliotropium europaeum – хелиотроп. 21 Clematis Vitalba – повет. 22 Sambucus Ebulus – бъз. 23 Cornus mascula – дрян. 24 Rubia tinctorum – брош. 25 Илирийска литургия – (в случая) богослужение на църковнославянски

език. Както повечето западноевропейци, неправещи разлика между южносла-вянските езици, но знаещи, че на „славянски“ се извършва богослужението на тези народи, така и Сестини тук нарича писмения и църковен език на българи-те „илирийски“. Авторът, който за духовно лице е доста нечувствителен към проблемите на вероизповеданието, на друго място нарича говора на българите „български“. Вж. Иванова, Н. Илирийският език на южните славяни в бъл-гарското книжовноезиково развитие през ХVІІ век. – ГСУ ФСФ, т. 78, кн. 1. Езикознание. 1984, 34-93 (част І); ГСУ ФСФ, т. 79, кн. 2. Езикознание. 1985, 3-48 (част ІІ).

120


са силни жени – от най-малките до най-големите, изцяло отда-дени на труда.

Спят малко часове в денонощието. Стават още в ранни зори и веднага се залавят за работа. Бяха заети с това да бият гръсти-те, да обработват конопа с най-простите инструменти, които чо-век може да си представи.

И когато настане вечер, пак не престават да работят. Спират да правят едно и веднага се заемат с друго през нощта. Няколко приятелки и роднини се събират, когато времето е хубаво на определено място. Всички с хурка, за да предат, и вретено, за да пресукват, и така стоят до полунощ и пеят на висок глас про-тяжни песни под акомпанимента на гайда, на която свирят мла-дежи, дошли на това място, за да ги ухажват.

Ако се случи навечерие на пости или на друг техен празник, тогава вечер не се работи и не се събират на определеното мяс-то, което показва, че за тях църковният празник настъпва при залез слънце на предишния ден.

Храната им е проста и умерена, макар да не им липсват про-дукти. Супите си приготвят от булгур [bulhur], т. е. от счукано жито. Не липсват бяло зеле и тикви. Хлябът им са безквасните пити26, които не стават за ядене. Вино си доставят от земите край Адрианопол, а ракия не липсва по тези места, даже се пие повече, отколкото виното. Месото и яйцата са евтини. С една дума, тези села има с какво да се издържат, макар да са прину-дени да работят повече за турчина, отколкото за себе си, тъй като на едно домакинство стигат сто пиастъра на година.

Всяко семейство само се грижи за облеклото си, което само си приготвя. Жените предат и тъкат всички платове, необходи-

Подобен обичай съществува и сред нашите селянки, който се нарича

„Филò“. Те се събират на определено място да предат, който термин идва от гръцката дума „филао“, което означава „обичам“, което ще рече, че това е събиране на приятелки, които са заедно, за да работят, а така става и сред тези хора. Подобен обичай е съществувал и сред древните египтяни, които в края на есента, след като свършвали с полските работи, се събирали нощем, за да будуват и да правят нишка и да тъкат ленено платно. „Лен“ за евреите означава будувам. Гърците го наричали „линон“, а римляните – „linum“.

26 Focaccia – дума, която етимологично отговаря на нашата „погача“, но означава безквасна пита.

121


ми за обличане и за спане като покривки и завивки. Мъжете ня-мат грижа за това, разчитайки изцяло на жените си, които имат грижата да приготвят всички необходими дрехи.

Те шият ризите си от конопено платно, груби, дълги, но тес-ни. Всичките им ръбове са избродирани в странна и гротескна бродерия. Тя е много пъстра и им служи за украса. Над ризата носят нещо като вълнена туника, най-често черна, която връз-ват на кръста с пояс, на който отзад висят различни висулки, корделки и който е обшит с пари. Ако такива липсват, приши-ват игрални жетони, на които викат мангър [manghìr]. Носят ос-вен това груби черни вълнени чорапи с папуци [Pabbucce] или пък македонското ботушче, наречено чарух [Ciaruh]. На глави-те си връзват фишу или цветни кърпи, така както правят рим-ските селянки, като отзад оставят плитките с разпуснати и нео-формени коси. Когато времето е студено намятат нещо като палто от бяла вълна или аба. На китките си носят за украса гривни във формата на полумесец, някои железни, други – сре-бърни, които лесно се слагат и свалят. На една млада булка ви-дях гривна от масивно сребро. Сигурно тежеше осем унции27, с много любопитна изработка. По средата на големите си пръсти носят пръстени, като поставят до три пръстена на всеки пръст. Ето такава е българската украса и начин на обличане „а ла бул-гара“.

Мъжете имат също такава риза със същата украса, която но-сят незапасана над гащите, които представляват горе широки панталони от бяла аба. Носят и един вид къса туника, вързана с кожен колан, а отгоре носят нещо като паландран от същия плат и цвят с вълнени чорапи и обичайните ботушки или папу-ци, а на главата си носят голяма кръгла барета от агнешка кожа, която е техният български калпак [Kalpàk]. Такова е тяхното

На турски се нарича „аба“, а сицилианските селяни му викат „албаджо“

или „абаджо“, както му викат, което не се различава много от нашия палан-дран.

27 Унция – стара мярка за тежина, отговаряща на 1/12 от либрата. В Генуа, Милано, Бреша и Палермо – 26 гр.; във Флоренция, Модена, Рим – 27 гр.; във Венеция, Перуджа и Анкона – 29 гр.; в Торино и Болоня – 30 гр.

122


облекло. Нека спомена, че както мъжете, така и жените са нис-ки на ръст, набити и като цяло може да се каже, че са красиви.

Къщите им, макар че са малки и приземни, се поддържат много чисти и подредени, като всеки инструмент или вещ се държи на определено място, а таванът, който се докосва с глава, е украсен с букети от най-различни видове цветя. Не липсва бо-силек и Tagetes или „камшик“, цвете, което расте в техните гра-дини навсякъде оттук до Букурещ. Освен това има цветове от Tanacetum28 и мамули царевица29 из цялата стая.

Принудени са да черпят вода извън къщите си. Затова жени-те им имат кобилица30, в чиито краища окачат големи медни ведра в овална форма, прилични на нашите котли, и така я но-сят на раменете си.

Всички спят в една стая, където разпъват една вълнена по-кривка за постеля и друга – за завивка. И така злочесто живеят.

За нас пилафът [Pilau] свърши, тъй като по тези места няма ориз. Същата вечер на това място хапнахме булгур, много вку-сен, сварен в пилешки бульон. По тези места има много пилета, много евтини, по три пари едното. С тях товарят цели коли с ка-фези, които карат за продан чак в Константинопол. Ще кажа още, че преди да стигнем в това село, такова оглушително пе-ене на петли цепеше въздуха, че си помислих, че могат да раз-вият голяма търговия с Голяма Британия, известна с бойните си петли, до степен да могат да освободят Полукс от битките му с царя на бебрициите31.

28 Tanacetum – бял равнец. 29 Сестини използва едно особено име за царевицата – grano d’India, „индий-

ско жито“, вместо по-разпространеното „турско жито“. 30 Stanghetta – букв. „тясна греда“. Очевидно този начин на носене на вода

е направил голямо впечатление на италианеца. Като правило в по-заможните домове в италианските градове и села водата се е теглела с ведра от кладенци, разположени във вътрешните дворове на домовете.

31 Тук Сестини проявява обичайното си чувство за хумор. „Полукс“ и „Ца-рят на бебрициите“ е алюзия с епизод, свързан с похода на аргонавтите. Един от двамата братя близнаци – диоскуридите Кастор и Полукс – бил предизви-кан на юмручен бой от Мигдон, цар на бебрициите. В боя царят на бебриции-те губи схватката.

123


В три часа след полунощ (на 30, същия месец32) решихме да потеглим, но нашият турчин продължаваше да се колебае или да се страхува, а което бе най-лошо – не знаеше пътя. Затова взехме човек от селото, който да ни придружи до определено място, така че да поемем по верния път.

Не бяхме вървели и час и половина, и ето че съмненията на турчина започнаха да се превръщат в истина. Беше призори, ко-гато срещнахме двама въоръжени конници, които ни изгледаха накриво. Слава богу, бяхме числено повече от тях, макар сред нас петимата едва ли имаше човек, въоръжен с поне един пи-щов или с някакво друго оръжие за отбрана. Тези двамата вмес-то с куршум в гърба, благоволиха да ни поздравят с глас, в кой-то прозираше повече страх, отколкото нашия. Това бе по-мал-кото зло и причина, поради която половин час след това, когато стигнахме в село Боялък [Bojalìk] (място за боядисване), на-шият турчин, уплашен повече от когато и да било, реши да спрем и да изчакаме добре да се развидели, преди отново да потеглим на път, страхувайки се още от някакво неясно пре-междие.

Това е голямо село на гърци, разположено между две доли-ни, през средата на което протича малка река.

Денят още не бе настъпил, а хората вече бяха на хармана, за да вършеят зърното, най-вече жените. Вършитбата става така, както се прави навсякъде в земите край Константинопол.

Край къщите растяха черници, с чиято шума се хранят ко-принените буби, както това се прави по всички краища на Тра-кия и България. Така се произвежда много коприна, която об-служва търговията в Адрианопол, а другата отива за Германия. Копринените буби се отглеждат и в онези краища, които се ми-ят от водите на Дунав. После ми казаха, че голяма част от тези хора изтеглят копринените нишки на ръка, без да ползват ника-къв инструмент.

След като отпочинахме час-час и половина, поехме по пътя през малки хълмове и възвишения, където можеше да се видят горички от ниски дъбове, прорязани от участъци земеделска зе-

32 Септември 1779 г.

124


125

мя, което ни караше да мислим, че тези краища са подложени на обезлесяване с цел печелене на обработваеми земи.

След още два часа път стигнахме до друго село, наречено Орта-кьой-дереси [Ortà-Kioj-Deresì] (т. е. дере на средното се-ло). След това преминахме през още три, които са на господа та-тарите, намерили подслон по местата, отделени им за селища от Портата, а към 9 часа сутринта стигнахме в Казанлък [Casanlìk], българско село, където отседнахме да починем и да похапнем нещо. Най-сетне след още два часа път през приятни места и го-рички стигнахме до пощата и село Факия [Fakkì] (гръцко име, което означава „леща“) и втората поща на 50 ч. път от Констан-тинопол, докато ние всъщност вече бяхме пътували 60 ч., тъй като бяхме пътували първо до Адрианопол, което изравнено в мили прави три часа. Бяхме пътували още 180 мили със същите коне, натоварени с бохчи, дисаги, наметала плюс разходите, ко-ито достигнаха общо до сумата 45 пиастъра, тъй като конете бяха само три на брой. Докато от Константинопол до Адриано-пол един кон се наемаше само за 10 пиастъра, тъй като кочияшът бе задължен да поема разноските по конете за своя сметка. За да измине останалия път, се наложи да му дадем по 12 на кон плюс още три на ръка, така че разходите на кон нараснаха на 15 пиастъра.

Превод: Пенка Данова

Петя Димитрова

ЕВРОПА И КРАЯТ НА „ВТОРАТА“ ЮГОСЛАВИЯ На 21 ноември 1990 г. в Париж на среща на върха на Съвеща-

нието за сигурност и сътрудничество в Европа (СССЕ) предста-вителите на 22 европейски държави, САЩ и Канада подписват основополагащ международен акт за създаването на нов свето-вен ред в Европа след обединението на Германия и след края на конфронтацията Изток–Запад. Той остава в историята под назва-нието Парижка харта. В нея тържествено се провъзгласява, че „ерата на конфронтация и разкол в Европа завърши“, на стария континент започва „нова епоха на демокрация, мир и единство“ и оттук насетне „нашите отношения ще се основават на взаим-ното уважение и сътрудничеството“1.

Но на надеждите за единна демократична Европа без войни и напрежение не е писано да се сбъднат бързо и лесно. Само месе-ци след тези прекрасни заявления част от територията на същата тази Европа е обхваната от пламъците на войната. Започва дъл-гото и кърваво разпадане на СФРЮ на национални държави, съ-проводено от въоръжени сблъсъци между всички народи, насе-ляващи федерацията.

Никой от основните действащи лица на международната аре-на не е подготвен докрай за подобно развитие, поради което и политиката на водещите световни сили търпи сложна, понякога зигзагообразна еволюция. Еволюция, протичаща на фона на ско-ротечното разпадане на световната социалистическа система, довело до разрушаване на традиционната конфигурация на ин-

1 Charter of Paris for a new Europe – http://www.osce.org/documents/mcs/1990/

11/4045_en.pdf

126

http://www.osce.org/documents/mcs/

Европа и краят на „втората“ Югославия

127

тереси и до необходимостта от тяхното преформулиране. Пре-формулиране, което освен всичко друго трябва да се извършва успоредно с набиращия скорост процес по изграждането на обе-динена Европа. Заемайки се по необходимост с нелеката задача по урегулирането на югославската криза, европейските държави на практика нямат предварителен план за своите действия, за разлика от самите участници в конфликта, които не само пре-красно осъзнават целите си, но и дълги години се готвят за тях-ната реализация.

* * *

Първоначално Европа, подобно на всички останали световни сили, е настроена негативно към разпадането на Югославия и неведнъж заявява, че застава твърдо зад териториалната цялост на федерацията, а също, че провъзгласяването на независимост-та на югославските републики, извършено едностранно, няма да бъде признато. Това звучи и в декларацията на ЕО за Югосла-вия, приета на 26 март 1991 г., и в заявлението на външните ми-нистри на страните от Общността от 23 юни с. г. На берлинската среща на Съвета на СССЕ, проведена от 19 и 20 юни, министри-те приемат специална декларация за положението в Югославия. В нея, заявявайки подкрепата си за единството и териториалната цялост на страната, те формулират основните принципи, към ко-ито и в бъдеще ще се придържа Европа при опитите си да разре-ши югославската криза: бъдещето на Югославия трябва да бъде решено от нейните народи; постоянен диалог между всички за-интересовани страни, мирно урегулиране посредством прегово-ри.

Югославските републики обаче имат друго виждане за изход от ситуацията. Водеща роля в това виждане има Словения, която въпреки всички „официални“ предупреждения, на 25 юни 1991 г. едностранно обявява своята независимост. В отговор съюзното правителство на свиканото още същата вечер заседание осъжда решението на словенското ръководство да изземе функциите на федерацията на словенската граница и митница и да установи държавна граница с Югославия и поставя пред съюзните минис-терства на вътрешните работи и отбраната задачата да бъде въз-становен контролът по границата на СФРЮ. Съгласно последва-

ПЕТЯ ДИМИТРОВА

128

лата заповед на Вътрешното министерство в Словения са изпра-тени 1900 военнослужещи от Югославската народна армия (ЮНА), 271 сътрудници на МВР и 270 митничари. Междувре-менно Мариборският и Люблянският корпус на ЮНА, а също и граничните войски са блокирани в казармите от словенските си-ли за териториална отбрана. Войната в Словения започва.

С отекването на първите изстрели и падането на първите жертви Европа започва да преосмисля позицията си за бъдещето на Югославия. Още на първото заседание на Съюзното вече, свикано същия ден, министърът на външните работи Б. Лончар предава на присъстващите, че вече са му звънили външните ми-нистри на Италия и Германия Джани де Микелис и Ханс-Дитрих Геншер и са го предупредили, че ако в Словения се стигне до сблъсък, то международната общност повече няма да подкрепя единството на Югославия2. Отстъпление от предишните си по-зиции прави и Великобритания, чийто външен министър Дъглас Хърд пък заявява, че „Великобритания е длъжна да коригира на-правеното по-рано изявление в подкрепа на целостта на Югосла-вия, като добави към него уговорката, че това не означава упо-треба на военна сила“3. Едновременно с това Европа незабавно се заема с урегулирането на конфликта.

Тежестта в този процес по идея би трябвало да падне върху СССЕ, тъй като именно това е общоевропейската институция, създадена да предотвратява възникването на конфликти в реги-она, да урегулира кризисните ситуации и да ликвидира послед-ствията от тях, в рамките на която да действат всички европейс-ки държави (а не само членките на НАТО или ЗЕС), и чиято дей-ност е насочена към изменение на нормите на поведение на дър-жавите както в отношенията им една с друга, така и във вътреш-ната им политика (главно в сферата на защитата правата на чо-века и националните малцинства). Неслучайно именно на нея Парижката харта възлага надеждите да управлява процеса на ис-торически промени в Европа и да даде отговор на новите преди-звикателства на постконфронтационния период чрез създаването

2 Вж. Tašić, P. Kako sam branio Antu Markovića. Skopje, Mugri 21, 1993, s. 115. 3 Цит. по: Удуърт, С. Балканската трагедия. Хаосът и разрухата след края

на Студената война. С., 2002, с. 284.


129

на постоянни институти. Но организацията се намира в процес на оформяне на новия си облик, свързан с глобалните промени в Европа след краха на Източния блок – току-що (18 март 1991) е създаден Центърът за предотвратяване на конфликтите със седа-лище във Виена, който все още не разполага с ресурс за оказ-ване на някаква по-съществена помощ. Все пак още на 3 юли Комитетът на висшите служители на Съвещанието отправя пред-ложение да окаже помощ за възстановяване на мира. За целта е лансирана идеята Югославия да отправи покана за изпращането на специална мисия, която да съдейства за провеждането на диа-лог между заинтересованите страни. Тази мисия, в случай че Югославия приеме предложението, трябва да осъществи кон-такт с участниците в конфликта с цел да установи по какъв на-чин може да бъде оказана помощ и да отправи своите препоръки към югославските власти4. Веднага след това СССЕ създава и специална комисия за Югославия, но тя така и не се задейства достатъчно ефективно, изтласкана на заден план от изключител-ната активност на ЕО.

Опити за предотвратяване на конфликта се правят и по линия на Западноевропейския съюз (ЗЕС). Още през декември 1990 г. генералният секретар на ЗЕС Вилем ван Екелен настоява да бъ-дат предприети спешни мерки във връзка с критичната ситуация в Югославия, като за целта със съдействието на страните от ЕО започне изграждането на военни формации на съюза. Планът на Ван Екелен е одобрен от външните министри на страните от ЗЕС с изключение на холандеца Ван ден Брук. Това, заедно с позици-ята на САЩ, които не демонстрират желание да допуснат въз-можността европейците сами да гарантират сигурността си, до-принася за провалянето на инициативата. Към нея ЕО се връща през август 1991 г., когато се търсят спешни начини за спиране на набиращата скорост война в Хърватия. Идеята за европейски миротворци е одобрена от Германия и Франция, която отдавна се опитва да наложи сформирането на самостоятелни евросили на базата на френско-германския корпус, а също и от Италия. Но Ве-

4 Документи на ООН, S/22785 (документите са достъпни в сайта на ООН на

адрес www.un.org. По-нататък този тип документи ще бъдат цитирани само със сигнатурата си); http://www.osce.org/item/15390.html

http://www.un.org/

http://www.osce.org/item/15390.html


130

ликобритания, която изобщо възразява срещу каквато и да била военна намеса в конфликта, през септември отхвърля френско-германо-италианския план за изпращане на миротворчески сили на ЗЕС в Югославия. Предложението се натъква и на отпора на СССР. Всичко това води до изоставяне на плановете за въздейст-вие върху събитията по линията на тази организация.

Най-активно в конфликта се намесва Европейската общност. На 28 юни на Люксембургската среща (28-29 юни) на главите на правителствата на страните от ЕО е взето решение Общността да изпрати своя миротворческа мисия в Югославия. В нея са вклю-чени външните министри на Люксембург (Жак Пос), Италия (Джани де Микелис) и Холандия (Ханс ван ден Брук). Тройката настоява за незабавно прекратяване на огъня и връщане на всич-ки войници в казармите, за налагане на мораториум върху де-кларациите за независимост и за избирането на хърватина Стипе Месич за федерален президент съгласно действащия ротационен принцип5. И тъй като страните се съгласяват с тези предложения, след по-малко от 24 часа пратениците на Европа се завръщат в Люксембург.

Що се отнася до последното искане, югославското ръководст-во отстъпва пред натиска на Европа и на 30 юни Месич е избран6.

5 Според чл. 328 на югославската конституция от 1974 г., с която се узако-

нява принципът на ротация на кадрите на федералното ръководство на стра-ната, всяка година на 15 май се извършва смяна на Председателя на Предсе-дателството на СФРЮ, като висшият държавен пост се заема автоматично от заместник-председателя от предходната година. На 15 май 1991 г. постът тряб-ва да бъде зает от хърватина Стипе Месич, но Сърбия и Черна гора блокират назначаването му.

6 Стипе Месич, един от лидерите на ХДС и министър-председател на ре-публиката от м. май 1991 г., става представител на Хърватия в Председателст-вото на СФРЮ в края на август 1990 г. на мястото на отзования от новия хър-ватски парламент Стипе Шувар, като по този начин става първият член на председателството, който не е комунист. И веднага декларира намерението си да постигне пълна независимост за страната си и да сложи край на съществу-ването на Югославия. А когато по-късно Хърватия взема решение да излезе от федералните органи и Месич се завръща в Загреб, той с гордост заявява: „Бла-годаря за оказаното ми доверие да се боря за интересите на Хърватия на този участък, който ми беше поръчан. Мисля, че изпълних задачата – Югославия повече не съществува.“ – вж. Югославия в огне. Документы, факты, коммента-рии (1990-1992). М., 1992, с. 370.


131

Което пък автоматично го прави и главнокомандващ федералните въоръжени сили. И още на следващия ден на среща на членовете на колективното Председателство на СФРЮ хърватинът заявява, че не одобрява действията на армията. А това незабавно поставя под съмнение легитимността на действията на Югославската на-родна армия (ЮНА), тъй като на практика излиза, че тя не се съ-образява с цивилното ръководство на държавата.

Но не така стоят нещата с останалите договорености. Воен-ните действия в Словения се подновяват почти веднага след от-пътуването на Тройката. На 2 юли ЕО се обръща с апел „да се уважава споразумението за прекратяване на огъня, постигнато в присъствието на тримата министри на ЕО“, тъй като „това за-плашва прогреса, достигнат през последната седмица в посока на урегулиране, което би било приемливо за всички заинтересо-вани страни“7. А на 5 юли е свикано специално съвещание на министрите по въпросите на политическото сътрудничество в Европа, на което е взето решение „за въвеждане на ембарго вър-ху доставките на оръжия и военна техника в цяла Югославия“. Наред с това е обявено, че Общността замразява финансовите си помощи за Югославия8. А Х-Д. Геншер директно заявява, че ако ЮНА отново се намеси в югославската политика, Общността се-риозно ще обмисли признаването на независимостта9.

На 7 юли Тройката на ЕО се среща в Бриони с представители на СФРЮ, Словения и Хърватия. Срещата завършва с подписва-нето на споразумение, известно като Брионска декларация10, с която страните се договарят за тримесечно отлагане на обявена-та от Словения и Хърватия независимост. През този период, но не по-късно от 1 август ще започнат преговори по всички въпро-си на бъдещето на Югославия без никакви предварителни усло-

7 S/22775, прил. I. 8 Според Третия финансов протокол, подписан дни по-рано (24 юни 1991 г.),

Европейската инвестиционна банка трябва да отпусне на страната заем от 730 млн. екю за периода до 30 юни 1996 г. – http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction. do?reference=IP/91/600&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en

9 Riding, A. Conflict in Yugoslavia; European Community Freezes Arms Sales and Aid. – New York Times, July 6, 1991 (http://query.nytimes.com/gst/ fullpage. html?res=9D0CEEDF173BF935A35754C0A967958260).

10 Вж. http://www.pcr.uu.se/gpdatabase/peace/Yug%2019910712.pdf

http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.%20do?reference=IP/91/600&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en

http://europa.eu/rapid/pressReleasesAction.%20do?reference=IP/91/600&format=HTML&aged=0&language=EN&guiLanguage=en

http://query.nytimes.com/gst/%20fullpage.%20html?res=9D0CEEDF173BF935A35754C0A967958260

http://query.nytimes.com/gst/%20fullpage.%20html?res=9D0CEEDF173BF935A35754C0A967958260

http://www.pcr.uu.se/gpdatabase/peace/Yug%2019910712.pdf


132

вия и на базата на принципите на Заключителния акт от Хелзин-ки и Парижката харта за нова Европа („включително тези, отна-сящи се до териториалната цялост на държавите“). Освен това в процеса на преговорите ще бъдат спазвани следните принципи: единствено и само народите на Югославия ще решават своето бъдеще; колективното ръководство трябва да упражни цялата си власт и да изпълни своята политическа и конституционна роля, що се отнася до федералната войска; всички засегнати страни ще се въздържат от всякакви едностранни действия, особено от насилие. А пък ЕО приема „молбата на страните“ да подпомог-нат и да съдействат за протичането на преговорите. Което де-факто легитимизира намесата на Европа във вътрешните работи на все още съществуващата СФРЮ. В анекс 2 пък се договаря изпращането в най-скоро време на мисия от наблюдатели на СССЕ в Словения и евентуално в Хърватия, която трябва да сле-ди за изпълнението на поетите в споразумението ангажименти.

Само месец по-късно в поредната декларация на ЕО за Юго-славия от 6 август 1991 г. вече липсва каквото и да е упоменава-не на принципа за запазване на териториалната цялост11. Стра-ните от Общността просто потвърждават „своя ангажимент да търсят съвместно с всички заинтересовани страни мирното уре-гулиране на кризата чрез преговори“. И още един нов момент: „Те предлагат на комисията да информира дванайсетте държа-ви-членки какви икономически и финансови мерки могат да бъ-дат предприети срещу тези страни, които отказват да прекратят огъня ... и как да се подобрят икономическите и финансовите от-ношения с тези, които сътрудничат.“12

И ако в тази декларация се отправя призив към Председателст-вото на СФРЮ да свика преговори за бъдещето на Югославия13,

11 S/22898. Декларацията е приета от извънредното съвещание на минист-

рите на външните работи на страните членки на ЕО в Хага, на което Германия предлага различни инициативи – от налагане на международни санкции срещу Сърбия до незабавно признаване независимостта на Словения и Хърватия въ-преки условията на Брионската декларация.

12 Пак там. 13 Междувременно през август Председателството на СФРЮ взема реше-

ние за създаването на комисия, която съвместно с хърватските власти трябва да постигне прекратяване на огъня, но тогава С. Месич се обръща към хър-


133

три седмици по-късно (27 август) ЕО вече поема инициативата изцяло в свои ръце. На срещата на министрите в Брюксел е взе-то решение да се свика мирна конференция с участието на феде-ралното председателство, федералното правителство и прези-дентите на отделните републики, както и на председателя на Съ-вета на министрите и представители на държавите-членки на ЕО, в чиито рамки ще се разработи следната арбитражна проце-дура: „Съответните власти ще представят своите разногласия за разглеждане от арбитражна комисия, съставена от петима чле-нове, избрани измежду председателите на конституционните съдилища на страните от Общността.“14 Така се стига до създа-ването на Комисията Бадентер15, в която влизат председателите на конституционните съдилища на Франция, Германия, Италия, Испания и Белгия16.

На 7 септември 1991 г. в Хага започва работа мирната конфе-ренция за Югославия под председателството на лорд Питър Ка-рингтън. Задачата ѝ е да изработи механизъм, осигуряващ мирно удовлетворяване на претенциите на всички югославски народи чрез организиране на редовни срещи на федерални и републикан-ски представители на властта. Още на първата среща на участни-ците на 12-13 септември е взето решение за създаването на две комисии: комисия по конституционни въпроси и въпроси, свърза-

ватския Сабор с призив да не се признава комисията, а Сърбия да бъде обявена за агресор!

14 S/22991. Във въпросната декларация изрично се посочва и начинът, по който ще бъдат определени петимата членове – двама ще бъдат избрани еди-нодушно от Председателството на СФРЮ, останалите ще бъдат посочени от ЕО. Но в меморандума си от 28 януари 1992 г. югославското правителство об-винява Общността в неспазване на тази процедура, тъй като и петимата ар-битри са определени от ЕО (вж. E/CN.4/1992/72).

15 По името на своя председател, френския юрист Робер Бадентер. 16 Задачата на комисията е да разреши проблемите на югоразпада в съот-

ветствие с международните правни норми. Тя изработва редица условия за при-знаване на независимостта на новите държави в Източна Европа. Именно коми-сията утвърждава принципа за нерушимост на междурепубликанските граници във федерациите (приложен при разпадането и на СССР, и на СФРЮ), като по този начин отхвърля друг важен принцип на международното право – за терито-риалната цялост на самите федерации.


134

ни с бъдещите отношения между югославските републики, и ко-мисия по правата на човека и правата на малцинствата.

На 4 октомври Ван ден Брук обявява, че в рамките на Хагска-та конференция между президентите на Сърбия и Хърватия и съюзния секретар на отбраната е постигнато споразумение от-носно урегулирането на кризата. Преди всичко страните са се договорили да създадат благоприятни условия за протичането на мирните преговори, като хърватските власти „незабавно ще свалят блокадата на казармите и другите обекти на ЮНА“, а ЮНА от своя страна „ще предислоцира и прегрупира частите и подразделенията си в Хърватия със съдействието на наблюда-телите от ЕО“17. Що се отнася до политическия аспект на уре-гулирането, решението е, че в него трябва да вземат участие всички заинтересовани страни предвид перспективата за призна-ване независимостта на тези републики, които се стремят към това, след завършване на преговорния процес. Признаването на независимостта трябва да се извършва в контекста на общото уре-гулиране и да включва следните елементи: а) свободно обедине-ние или съюз на суверенни или независими държави; б) създаване на необходимите механизми за защита на малцинствата, включи-телно гарантиране на правата на човека и възможно предоставяне на особен статут на определени райони; в) отказ от едностранни изменения на границите18.

На поредното заседание от 10 октомври, на което отново при-състват Милошевич, Туджман и ген. Кадиевич, се обсъждат по-дробностите около прекратяването на огъня, като този път се по-ставя въпросът за пълното извеждане от Хърватия на подразде-ленията на ЮНА. Но ген. Кадиевич отказва да даде съгласие с аргумента, че трябва да получи съответните указания за това от „орязаното“ Председателство19. Във връзка с това холандският

17 S/23169, прил. II. 18 S/23169, т. 21 и прил. II. 19 След като представителите на Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина

и Македония напускат Председателството, останалите четирима членове на висшия съюзен орган продължават работата на върховния орган на федерация-та. И. д. председател става представителят на Черна гора Бранко Костич, който остава на този пост до края на април 1992 г., когато е създадена Съюзна репуб-лика Югославия (СРЮ). На 5 октомври 1991 г. на своята неофициална среща в


135

външен министър заявява, че преговорният процес трябва да за-върши за два месеца, след което ЕО вече да не може да отрича „правото на независимост“20. Председателството обаче не се съ-гласява със споразумението, тъй като изключва възможността подразделенията на ЮНА да бъдат изведени от кризисните ра-йони в Хърватия, преди да бъде постигнато общо политическо урегулиране.

На 18 октомври е проведено 6-о пленарно заседание, на което вече присъстват всички участници в конференцията. На него е представен проект за „договорености за общо урегулиране“ ста-нал известен като „План Карингтън“. В т. 1 на документа е за-писано, че става въпрос за „суверенни и независими републики с международно призната правосубектност за тези републики, ко-ито желаят това“21. Що се отнася до различните области на съ-трудничество – икономически отношения, външна политика и си-гурност, правна област, както и до организационните механизми

Хаарзуйленс министрите на външните работи на страните от ЕО приемат де-кларация, с която осъждат „узурпацията на властта в Председателството от Черна гора и Сърбия – акт, който вече е осъден от другите републики на Юго-славия. Общността и нейните държави-членки осъждат тази незаконна акция, която е в разрез с Конституцията но Югославия и Парижката харта. Те не са готови да признаят никакви решения, взети от орган, който вече не може да претендира, че говори от името на цяла Югославия“ (S/23114, прил. 1). Между другото, това „осъждане“ и „непризнаване“ от страна на държавите членки на ЕО не пречи на техните представители в ООН само месец по-късно не само да приемат, но и да приветстват молбата на същото това Председателство за из-пращане на умиротворители на територията на Югославия.

20 Вж. Несъвършеният мир. Доклад на международната комисия за Бал-каните. С., 1997, с. 61. Изказването на Ван ден Брук се базира на декларацията на ЕО от 6 октомври, в която изрично се заявява, че „на срещата от 4 октомври е постигната договореност, че политическото урегулиране трябва да се търси в рамките на признаването независимостта на тези републики, които желаят то-ва“ и се настоява „всички страни да изпълнят достигнатото в петък, 4 октом-ври, споразумение във всичките му аспекти не по-късно от 24,00 ч. на 7 октом-ври (S/23114, прил. 2).

21 Междувременно на 8 октомври, непосредствено след изтичането на три-месечния мораториум, Словения и Хърватия обявяват своята независимост. На 15 октомври Скупщината на Босна и Херцеговина приема меморандум за неза-висимост, но в страната не е проведено общонародно допитване по въпроса, докато Македония още на 8 септември провежда референдум, на който населе-нието на републиката заявява своето желание за независимост.


136

за осъществяване на това сътрудничество, те не се отличават съществено от предложенията за конфедерация, които вече ре-публиките са дискутирали помежду си.

Пет от шестте републики с известни уговорки се съгласяват да работят на основата на този проект22. Но сръбският прези-дент смята, че документът е непригоден за подробно обсъждане, въпреки „редицата силни страни в изложения в него подход към правата на етническите и национални групи“. Преди всичко Ми-лошевич подчертава, че предложените решения открито отричат съществуващия конституционен строй на Югославия и факти-чески слага край на повече от 70-годишното ѝ съществуване. А подобно решение не може да вземе никой международен форум, нито дори върховната учредителна власт в страната, доколкото то е в правомощията на субектите, които навремето са създали тази държава. Ето защо според него участниците в конференци-ята нямат необходимите пълномощия да вземат подобни реше-ния. Проектът е подложен на рязка критика и от съюзния зам.-председател на Председателството, който от 3 октомври възгла-вява „орязания“ върховен орган на СФРЮ, доколкото в него се признава законността на едностранното отделяне и по този на-чин се подкопава конституционния строй на Югославия, която все още съществува като международно призната държава23.

През октомври и първата половина на ноември в Хага се об-съждат различни варианти на направените вече предложения. Ка-то през цялото време ЕО продължава да втвърдява позицията си с цел да принуди Милошевич по-бързо да приеме плана на Евро-

22 Впоследствие президентът на Черна гора Момир Булатович се отказва от

даденото съгласие. 23 Малко по-късно комисията Бадентер успешно се справя с този казус, из-

лизайки на 29 ноември с „мнение № 1“, според което „съществуването или не-същестуването на дадена държава е въпрос на физическо състояние“. И докол-кото Словения, Хърватия, Македония, Босна и Херцеговина са „изразили воля за независимост“, а съставът и работата на основните органи на федерацията „не отговарят вече на критериите за съвместно участие и представителство, свойст-вени на федеративната държава“, то Арбитражната комисия смята, че в югослав-ския случай вече не става въпрос за отделяне (secession), а за разпадане (dissolution) на държавата, което игнорира необходимостта да се спазват федералните закони и процедури, свързани с излизането на дадена република от федерацията.


137

па24. В тази връзка на 28 октомври ЕО отправя ултиматум, че ако Сърбия не приеме без уговорки предложения план и не оттегли уговорките си на следващото пленарно заседание на 5 ноември, „конференцията ще продължи работата си с републиките, които се стремят към сътрудничество с цел процесът на добросъвестно водените преговори да завърши с политическо урегулиране (т. е. признаване независимостта на тези републики, които желаят да я получат)25. И понеже това не се случва, на 8 ноември ЕО взема решение срещу Югославия да бъдат въведени санкции26.

На 23 ноември 1991 г. в рамките на конференцията, но вече и с участието на специалния представител на генералния секретар на ООН, е постигнато споразумение за прекратяване на огъня между воюващите страни. С него Милошевич, Туджман и ген. Кадиевич се договарят, че „Хърватия незабавно ще снеме блока-дата на казармите и обектите на ЮНА, разположени на нейна територия“, а ЮНА „ще започне незабавно изтегляне на военно-

24 Така например ако в плана от 18 октомври в параграфите, отнасящи се

до специалния статут (автономията) на районите с преобладаващо население от друг етнос, се посочва изрично, че „този статут се прилага към сърбите, живе-ещи в тези райони на Хърватия, в които те съставляват мнозинство“ (S/23169, прил. VI), то в следващата редакция, предложена за обсъждане на 25 октомври, въпросният текст отсъства, но за сметка на това е въведена нова точка, според която републиките трябва „изцяло и добросъвестно да прилагат положенията, действащи до 1990 г. по отношение на автономните области“ (S/23169, прил. VII) – т. е. по отношение на Косово и Войводина.

25 S/23181. 26 S/23203. Санкциите предвиждат следните мерки: незабавно да бъде спря-

но действието на Споразумението за търговия и сътрудничество на ЕО с Юго-славия и то да бъде денонсирано; страната да бъде изключена от списъка на страните, върху които се разпростира общата система за преференции; офици-ално да бъде спряна помощта по линията на програмата ФАР, като Югославия се изключва от списъка на поканените на следващото съвещание на Групата на 24-те на ниво министри, насрочено за 11 ноември 1991 г. Същия ден (11 ноем-ври) е прието „Решение на Съвета и на представителите на правителствата на държавите-членки, заседаващи в рамките на Съвета за преустановяване прила-гането на споразуменията между Европейската общност, нейните държави-членки и Социалистическа федерална република Югославия“, с което се преу-становява незабавно действието на Споразумението за сътрудничество и свър-заните с него протоколи и инструменти, а също така и на Споразумението за продуктите на Европейската общност за въглища и стомана (http://eur-lex. europa.eu/LexUriServ/LexUriServ.do?uri=DD:11:06:41991D0586:BG:PDF).


138

служещите, въоръженията и военната техника, разположена в тези казарми и на тези обекти“27.

Но и това споразумение, подобно на всички предишни, не се спазва. В крайна сметка се стига до заседанието на Съвета на ми-нистрите на външните работи на ЕО в Брюксел на 16 декември 1991 г., когато след бурни дебати ЕО излиза с решение да признае независимостта на югославските републики. За целта е достатъч-но до 23 декември всяка една от тях да заяви: желае ли да бъде призната за независима държава; признава ли задълженията, съ-държащи се в ръководните принципи за урегулиране на кризата, които се обсъждат на мирната конференция; приема ли всички положения, съдържащи се в проекта за конвенция, особено поло-женията в гл. II, отнасящи се до правата на човека и правата на националните или етническите групи, които се разглеждат на конференцията за Югославия; продължава ли да подкрепя уси-лията на генералния секретар и на Съвета за сигурност на ООН, както и продължаването на конференцията за Югославия. Пред-видена е и процедура, според която заявленията ще бъдат пред-ставени в Арбитражната комисия, за да даде тя своите препоръки до началото на влизането в сила на това решение на 15 януари 1992 г. Освен това всяка от републиките, преди да бъде призната, трябва да заяви, че няма никакви териториални претенции към съседните държави и че няма да води никаква враждебна пропа-ганда по отношение на съседите си, включително да използва на-звания, които се подразбират като териториални претенции28.

Това е на практика победа на германските виждания по юго-славския проблем29, които Бон, основен радетел за незабавното

27 На съвещанието, свикано от личния посланик на генералния секретар на

ООН Сайръс Ванс се обсъждат и възможностите за разгръщане на мироопазва-ща операция на ООН, като всички присъстващи от югославска страна се обя-вяват за възможно най-скорошното начало на подобна операция. Вж. S/23239.

28 A/46/805. 29 Германия през цялото време е най-яростният привърженик на признава-

нето на независимостта на Словения и Хърватия с аргумента, че международ-ното признаване на декларациите за независимост ще спре сръбската агресия и ще предотврати по-нататъшното разрастване на военния конфликт, тъй като ще даде право на международните сили да се намесят без съгласието на юго-славското правителство и незабавно да го спрат. Но тази агресивна позиция продължава да се поддържа дори когато югославското правителство не просто


139

признаване на независимостта, успява да наложи. Няколко дни по-късно, на 23 декември 1991 г., когато изтича срокът за пода-ване на заявленията, Германия признава Словения и Хърватия, като все пак, съобразявайки се донякъде с официалната позиция на ЕО, не променя ранга на своите консули в Загреб и Любляна до 15 януари 1992 г. От другата страна на барикадата са Фран-ция и Великобритания, които продължават да настояват, че не бива да се прибързва и че признаването трябва да се извърши едва след приключването на мирната конференция и разрешава-нето на всички спорни въпроси. Но доколкото на Европа ѝ пред-стои да извърши една изключително важна крачка по пътя на собствената си интеграция – подписването на 7 февруари 1992 г. на Маастрихтския договор, който ознаменува създаването на по-литически съюз между държавите от Европейската икономичес-ка общност и прибавя към вече съществуващия наднационален общностен стълб два нови междуправителствени стълба, едини-ят от които е Обща външна политика и политика на сигурност (ОВППС), то Париж и Лондон решават да отстъпят пред гер-манския диктат30 в името на европейското единство и европей-ското бъдеще.

В съответствие с приетата процедура Комисията Бадентер трябва да се произнесе по въпроса за постъпилите четири заявле-ния за признаване31. Това става на 11 януари 1992 г., когато арби-

дава съгласие, а се обръща с молба към ООН да бъде изпратена миротворческа мисия!

30 В мемоарите си Р. Холбрук отбелязва, че на срещата Геншер е казал на колегите си, че „ако те не го подкрепят, Германия просто ще признае едно-странно Хърватска“ – Холбрук, Р. Да спреш една война. С., 2001, с. 58. По-добна позиция не е новост, доколкото още през ноември канцлерът Х. Кол официално заявява, че ако до средата на декември не бъде постигнато прием-ливо политическо решение на конфликта, Бон ще признае официално незави-симостта на Словения и Хърватия, дори ако останалите държави от ЕО не подкрепят подобно решение. Вж. Глушко, В. С. Позиция Германии по вопро-су признания независимости республик бывшей Югославии (1991-1992 гг.). – http://www.war-history.ru/library/?id=217 и цит. лит.

31 Въпреки настоятелните призиви на ЕО към Черна гора да подаде молба за признаване, Титоград не предприема тази стъпка. На 1 март 1992 г. в стра-ната е проведен референдум, на който 75% от подадените гласове са за остава-не в обща със Сърбия държава, конституирана малко по-късно като Съюзна република Югославия.

http://www.war-history.ru/library/?id=217


140

трите оповестяват своите мнения № 2-7. Магистратите застават твърдо зад признаването на Словения (мнение № 7) и Македония (мнение № 632), но се произнасят против признаването на Хърва-тия (мнение № 5) и Босна и Херцеговина (мнение № 4). Отрица-телната препоръка към Хърватия е свързана с липсата на необхо-димите клаузи в конституцията на страната относно „специалния статут“ на малцинствата, според който те могат да имат свой за-конодателен орган, административна структура, включително по-лицейски сили, съдебни органи, система на образование и пр. Що се отнася до БиХ, спирането на нейното признаване е свързано единствено с факта, че за разлика от другите републики, тя все още не е провела референдум по въпроса за независимостта33.

Получавайки мнението на създадената от самата нея комисия обаче, ЕО решава друго. На 15 януари Европа признава Слове-ния и Хърватия34, като едновременно с това заявява, че ще при-

32 Тъй като комисията не е убедена, че Македония отговаря на условието

от Декларацията на ЕО за наличието на конституционни и политически га-ранции, че няма териториални претенции към съседни държави, членки на Общ-ността, „включително използването на име, което предполага териториални претенции“, парламентът на републиката приема поправка в конституцията, според която „Р Македония няма никакви териториални претенции към съсед-ните държави“. Това дава основание на арбитрите да се произнесат, че използ-ването на името „Македония“ не съдържа никакви териториални претенции към други държави“ и съответно да дадат зелена светлина за признаването ѝ.

33 В мнението на Арбитражната комисия за Босна се отбелязва, че „враж-дебното отношение на ръководството на босненските сърби по въпроса за не-зависимостта показва, че волята на народите на Босна и Херцеговина да обра-зуват ... суверенна и независима държава не може да се смята за изпълнена“. Затова комисията предлага въпросът да се реши чрез референдум (вж. Несъ-вършеният мир, с. 40). Именно поради това босненската Скупщина взема неза-бавно решение да проведе референдум на 29 февруари, който завършва „бла-гополучно“ на следващия ден.

34 Основание за признаването на Хърватия ЕО намира в писмото на Ф. Туджман, в което той обещава (!) да зачита правата на малцинствата. Тоест, Европа бърза да даде международно признание, дори без да се потруди да на-кара хърватския президент да подпише някакъв документ (да не говорим за постигането на споразумение между заинтересованите страни!), в който да бъ-де урегулиран въпросът с правата на сърбите в Крайна, Срем, Бараня. Още повече в момент, в който Загреб реално контролира около 1/3 от полагащата му се според тълкуванията на комисията Бадентер територия на СР Хърватия. Резултатът от това е, че дори през 2007 г. в доклада на Европейската комисия


141

знае и БиХ след провеждането на референдум. Което и става, за-това през април е призната и нейната независимост. По-трудно се придвижват нещата с признаването на Македония, която е приета в ООН едва през 1993 г. и то под името Бивша югославс-ка република Македония (БЮРМ), а спорът за името ѝ и до днес не е решен.

На 27 април 1992 г. е обявено създаването на Съюзна репуб-лика Югославия, в която се обединяват останалите две бивши югорепублики – Сърбия и Черна гора.

Така не само де-факто, но и де-юре СФРЮ престава да съще-ствува. Но с това проблемите на югопространството не свърш-ват. Въпреки многобройните инициативи, въпреки непрестанни-те дипломатически совалки, въпреки огромния политически на-тиск, европейските политици не успяват да умиротворят Балка-ните. Още дълго в региона ще се водят ожесточени сражения и ще се лее кръв. И Европейската общност, превърнала се вече в Европейски съюз, отново и отново ще продължава да приветст-ва поредното споразумение за прекратяване на огъня и да за-клеймява поредното му нарушаване.

* * * Така в началото на 1992 г. „втората“ Югославия безвъзвратно

изчезва от картата на Европа. Държавата, играла през годините на Студената война ролята на буфер между капиталистическия и социалистическия свят, рухва, неспособна да се впише в новите реалности след края на дългогодишното противопоставяне меж-ду Изтока и Запада, да намери мястото си в рамките на новия формат на международните отношения.

за Хърватия се правят констатации, че предубеждението към сърбите и особе-но към сръбските политици все още представлява сериозен проблем в хърват-ското общество, като се отправят забележки, че правителството трябва да пред-приеме повече усилия за борба с националната нетърпимост и щателно да раз-следва и да привлича към отговорност лица, причастни към извършването на престъпления по етнически мотиви. Вж. Croatia 2007 Progress Report (ec.europa. eu/enlargement/pdf/key_documents/2007/nov/croatia_progress_reports_en.pdf); вж. и Croatia 2008 Progress Report (http://ec.europa.eu/enlargement/pdf/press_corner/key-documents/reports_nov_2008/croatia_progress_report_en.pdf), където също се посо-чва, че върху защитата на човешките права продължават да оказват негативно въздействие слабостите на съдебната система.


142

Какви са тези реалности? Още с идването си на власт през 1985 г. Горбачов провъзгла-

сява политиката на „новото мислене“, неразделна част от която е и идеята за „общия европейски дом“. Отказът от „доктрината Брежнев“, позицията на Москва по време на обединението на Германия и особено по време на войната в Персийския залив (1990-1991) успяват най-накрая да убедят Вашингтон, че ерата на студената война е отишла в историята, чертаейки една благо-приятна перспектива за стабилен и сигурен световен ред след нейното приключване.

Първоначалният отговор на Вашингтон е огласената от Дж. Бейкър през декември 1989 г. в Берлин идея на Буш за „нов ат-лантизъм за новата ера“, която предполага създаването на нова система за сигурност, включваща Съветския съюз и простираща се от Ванкувър до Владивосток.

Европа също не закъснява да предложи свой грандиозен про-ект за новото мироустройство след края на Студената война. В новогодишното си обръщение към французите по случай новата 1990 г. Ф. Митеран излиза с план за широка Европейска конфеде-рация, в която трябва да влязат и източноевропейските държави.

Оживеният диалог между Изтока и Запада, заменил десети-летното идеологическо и политическо противопоставяне, е при-зван да изработи нова схема от взаимоотношения, след като пре-дишната система на сдържане и противовеси, построена на про-тивоборството между СССР и САЩ, престава да съществува. На 19 декември 1990 г. в Париж 16-те държави от НАТО и 6-те (след обединението на Германия) членки на Варшавския договор под-писват Договор за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ). Югославия обаче, която не принадлежи към нито един от двата военни съюза, остава извън водения диалог между Изтока и Запада по въпросите на разоръжаването.

Веднага след подписването на Договора в Париж започва пър-вата след края на Студената война среща на върха на СССЕ, на която е подписана Парижката харта. Обаче идеите за изгражда-нето на структурите за общоевропейска сигурност на основата на СССЕ (прераснало по-късно в Организация за сътрудничест-во и сигурност) се оказват трудно осъществими. Много скоро западните партньори на Горбачов се сбогуват с проектите за


143

„въздушни замъци“, които чертае неговото „ново мислене“ и побързват да върнат отношенията с Москва към правилата на Realpolitik. Прогресиращата дезинтеграция на Варшавския дого-вор и очевидното отслабване на позициите на съветския лидер в собствената му страна постепенно слагат край на оптимизма на Запада относно възможностите за изграждането на нова, по-ра-ционална конструкция на света като съвместно с СССР пред-приятие35. И Европа се съсредоточава върху своите оживени де-бати относно бъдещата си интеграция, от изхода на които зави-си дали планираният Европейски съюз ще си остане многона-ционално обединение на държави (съюз на правителства) или ще поеме по пътя на формирането на наднационални институ-ции (федерация), който в крайна сметка трябва да доведе до съз-даването на нов субект на международните отношения. А това пък има пряко отношение към сигурността на целия континент, доколкото разпадането на световната социалистическа система и разпускането на СИВ и Варшавския договор (1991) засягат най-непосредствено именно Европа с възникналия вакуум в си-стемата за сигурност, който много бързо трябва да се реши как да бъде запълнен. Държавите от Източна Европа, току-що започ-нали своя труден преход от комунистически тоталитаризъм към демокрация, настояват за бързо приемане в западноевропейски-те структури, което би гарантирало тяхната сигурност. Но докъ-де би могла да се разпростре обединена Европа? И какво трябва да бъде участието (или неучастието) на източноевропейските страни в новите структури.

Търсенето на новите териториални очертания на Европа е съ-пътствано от остра борба на идеи. Но независимо от това как си представят бъдеща Европа, за западноевропейците от началото на 90-те години е важно нещо, което има пряко отношение към разглежданата тук проблематика – в техните представи все още битува мнението, че източната граница на обединена Европа мо-же да се разпростре най-много до разделителната линия на като-лическия и православния свят. Неслучайно дори през 1993 г. то-гавашният председател на Съвета на министрите на ЕС Вили

35 Грачев, А. С. Горбачев. Человек, который хотел, как лучше... М., 2001,

http://rodon.org/gas/gchkhkl.htm

http://rodon.org/gas/gchkhkl.htm


144

Клаас заявява: „Страните от Югоизточна Европа принадлежат, в културно отношение, към съществувалата някога Византийска империя. Те нямат демократични традиции и традиции на ува-жение към националните малцинства. Затова би било правилно разширяването на Съюза да се ограничи до „културния кръг“ на западните държави. То трябва да спре до културните граници между православните и католическите европейски страни.“36 За-това макар че първоначално ЕО реагира на процесите в СФРЮ като приема на 26 март 1991 г. Декларация за Югославия, в която се изразява подкрепа за решаването на кризата чрез диалог и се призовават всички страни да се въздържат от употреба на сила с аргумента, че една обединена и демократична Югославия има всички шансове за интеграция в нова Европа37, процесите опре-делено не тръгват в тази посока. Нито Югославия се оказва до-статъчно „демократична“, нито Европа се оказва достатъчно го-това за бързо приемане на „обединена Югославия“ в редиците си. Неслучайно когато се стига до признаването на новите неза-висими държави, първи в списъка на ЕО са именно Словения и Хърватия, въпреки мнението на комисията Бадентер.

В крайна сметка между двата принципа, които прокламира в своите декларации за Югославия, а именно: 1) спазване на прин-ципа за уважение на човешките права, включително правата на малцинствата и правото на народите на самоопределение, и 2) спазване на нормите на международното право, включително те-зи, които се отнасят до териториалната цялост на държавите, Ев-ропа избира спазването на първия. Но и тук допуска сериозна грешка – в желанието си да спре по-бързо разрастващия се вое-нен конфликт, тя с лекота възприема принципа за автоматично-то превръщане на републиканските граници (които имат до го-ляма степен чисто административни функции), в държавни, при-ложен и на постсъветското, и на постюгославското пространст-во, при това без никакви предварителни договорености. По този начин доста фриволно и изкуствено прокараните вътрешни гра-

36 Вж. подр. Динков, Д. Сътрудничеството в Югоизточна Европа: идеи и

възможности. С., 2001, с. 13. 37 Бояджиева, Н. САЩ и конфликтът в Босна и Херцеговина (1989-1995). С.,

2000, с. 105.


145

ници, които са резултат не на последно място от стремежа да се поддържа вътрешен баланс между отделните етноси (но в рам-ките на една държава!), се оказват бомба със закъснител както за югославските народи, които все още демонстрират силно жела-ние да живеят в етнически „своя“ държава, вкопчвайки се в „на-ционални“ проекти, съдържащи характерни за края на XIX век черти, така и за западноевропейците, които по силата на собст-вената си традиция смятат, че е достатъчно една територия да бъде обявена за държава и оттук нататък да започне „изгражда-нето на нацията“38. Така Европа застава на една доста атакуема позиция от гледна точка правото на самоопределение на мал-цинствата в новообявените държави.

Вглъбена в собственото си развитие, а и напълно неспособна да изработи единна позиция поради преплитането на прекалено много разнопосочни интереси, Европа допуска недобре премис-лена прибързаност с решението си да признае независимостта на югорепубликите преди постигането на цялостно споразумение, т. е. преди окончателното решаване на всички спорни въпроси. Като по този начин проиграва един от малкото шансове кръво-пролитията да бъдат прекратени значително по-бързо.

38 Неслучайно още френският крал Анри IV заедно със своя министър мар-

киз дьо Сюли предлага следния план, насочен срещу господството на австрий-ския кралски двор в Европа: разделяне на Европа на 15 държави с общ съвет за разрешаване на спорните въпроси и създаване на обща армия и флот. – Сем-ков, М. Записки по съвременна история 1918-1945. С., 1992, http://chitanka. info/lib/text/2835/0

http://chitanka/

Детелина Динева

ЕВРОПЕЙСКАТА ИНИЦИАТИВА ЗА ПРОЗРАЧНОСТ И РЕГЛАМЕНТИРАНЕТО НА ЛОБИСТКАТА ДЕЙНОСТ

В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Паралелно с процеса на задълбочаване усилията на България

в посока присъединяването и впоследствие утвърждаването ѝ като страна-членка на Европейския съюз (ЕС) нараства интере-сът към възможностите за лобиране в полза на страната пред ев-ропейските институции. Основна предпоставка за това е задъл-боченото познаване на средата и условията, в които се извършва лобистка дейност в центъра на лобиране в ЕС – Брюксел. Осъще-ствяването на успешни лобистки действия и кампании е възмож-но само при наличието на ясна представа за това от какви прави-ла се ръководят основните актьори в този процес. Именно това е предмет на настоящата статия.

* * * Лобистка дейност в Брюксел извършват както професионални

консултанти, юридически кантори и „вътрешни“ (корпоративни) лобисти, така и неправителствени организации (НПО) и мозъчни тръстове. Те защитават интересите на индустрията, търговските организации и асоциации, гражданското общество, профсъюзи-те, регионите, кметствата. По-трудно се идентифицират според изследователите защитаващите интересите на отделни държави поради факта, че понякога работят като консултанти по лобира-

146

Европейската инициатива за прозрачност...

нето в посолствата или дори са дипломати, изпълняващи ло-бистки по характер задачи1.

Точният брой на лобиращите в Брюксел е неизвестен. Според оценка на Европейската комисия (ЕК) от 1992 г. около 12 хиляди души са обвързани с тази сфера на дейност2. През следващите го-дини тази цифра нараства, особено в резултат на политиката на разширяване, и през първото десетилетие на новия век вече се го-вори за 15 и дори 20 хиляди лобисти в Брюксел, като към 2005 г. около 2600 от т. нар. групи по интереси имат постоянно предста-вителство там. Изчислява се, че от лобистка дейност се получават годишно между 60 и 90 милиона евро3.

Първите опити да се регулира лобистката дейност в Европей-ския съюз могат да се проследят до края на 80-те – началото на 90-те години на XX век. През 1991 г. от страна на Европейския парламент (ЕП) е направено предложение да се изработи Кодекс за добро поведение по отношение на лобирането, както и да се пристъпи към ежегодно регистриране на лобистите. Поради ред причини, сред тях и невъзможността да се постигне съгласие вър-ху определението „лобист“, предложението не влиза за обсъжда-не в пленарна зала. През 1992 г. Европейската комисия изготвя първата оценка на лобистката дейност, или както вече я опреде-лят – „индустрия“. Причините за липсата на последващи оценки от страна на Комисията се съзират в задълбочаването на интегра-ционния процес посредством провъзгласения в Договора от Маа-стрихт принцип на субсидиарност. Опитите за регулирането на лобистката дейност от страна на институциите на Европейския съюз продължават и след това, като дългото търсене през 90-те години на XX век на консенсус по въпроса в Европейския парла-

1 Lobbying – the Concept. European Public Affairs Consultancies’ Association

(EPACA). – http://epaca.org/en/about-lobbying/definitions-practice 2 Commission of the European Communities. An Open and Structural Dialogue

between the Commission and Special Interest Groups, SEC (92) 2272 final. 3 Callas, S. The Need for a European Transparency Initiative. Nottingham, 3 March

2005 – SPEECH/05/130, p. 5; Saltmarsh, M. EU: Lobbying, European Style. – International Herald Tribune, 27 October 2006.

147

ДЕТЕЛИНА ДИНЕВА

мент е обяснявано отчасти и с наличието на национални различия в политическата култура4.

Трябва да се каже, че още преди началото на Инициативата за прозрачност съществуват регистри на лобистки организации, действащи в ЕС. Включването в тези регистри е на доброволни начала, което оставя огромен брой лобисти извън тях, а и изис-кваната при вписването информация е съвсем недостатъчна. Не се отразяват в достатъчен вид нито специфичните интереси, ко-ито лобистите защитават, нито параметрите на финансирането на тази дейност. Малцина сред лобистите подписват и създаде-ните от някои лобистки организации Кодекси за добро поведе-ние, а и за неспазването на последните не са предвидени сериоз-ни санкции5.

Целенасочените опити за регулирането на лобистката дейност в Европейския съюз се свързват с името на комисаря по админи-стративните въпроси, одит и антикорупция и заместник-предсе-дател на Европейската комисия (октомври 2004 г. – февруари 2010 г.), естонеца Сийм Калас. На 3 март 2005 г. той обявява в реч, произнесена в Нотингамския университет, Европейската инициатива за прозрачност. Политическите институции на Евро-пейския съюз, казва Калас, постоянно са внимателно наблюдава-ни. Идеята за прозрачност е заела челно място в обществения дебат. Тя е от първостепенно значение и за европейските инсти-туции, тъй като е съществена предпоставка за доверието към тях. Затова всяка институция трябва да е наясно, че е необходи-мо прозрачността да бъде неделима част от провежданата от нея политика6.

4 Доклад относно разработването на уредбата за дейността на представите-

лите на интереси (лобистите) в европейските институции. Комисия по консти-туционни въпроси на ЕП, 2 април 2008 г. – RR\716883BG.doc, p. 9; Lehmann, W. Soft Law or No Law? The European Parliament’s New Role in the Management of Organized Interests /Abstract/, pp. 15-16. – 10th EUSA Meeting, http://unc.edu/ euce/eusa2007/papers/lehmann-w-08d.pdf; Инотай, А. Лобиране в ЕС – органи-зационна структура, методи и стратегии за ефективно лобиране. – В: Лобиране и лобистки практики. Дискусионни материали от семинара „Лобиране и ло-бистки практики“, 15-16 март 2007 г., Банкя. Институт за икономическа поли-тика. С., 2007, с. 59.

5 SPEECH/05/130, p. 6. 6 Пак там, 2-3.

148

http://unc.edu/%20euce/eusa2007/papers/lehmann-w-08d.pdf

http://unc.edu/%20euce/eusa2007/papers/lehmann-w-08d.pdf


Прозрачността не е нова идея за институциите на Европейския съюз. Още в началото на 2000 г. Европейската комисия опреде-ля реформирането на управлението в ЕС като една от четирите си стратегически цели. През 2001 г. Комисията издава Бяла кни-га относно европейското управление. „Днес – казват авторите на Книгата – политическите лидери в Европа са изправени пред ис-тински парадокс. От една страна, европейците искат от тях да намират решения на основните проблеми пред нашите общест-ва. От друга страна, хората все повече се съмняват в институци-ите и политиката или просто не се интересуват от тях.“ Бялата книга предлага да се „отвори“ процесът на вземане на решения, така че повече граждани и организации да се включат при фор-мулирането и прилагането на политиката на Европейския съюз. С това се цели постигането на по-голяма откритост, отговорност и отчетност от страна на всички участници в процеса7.

Когато Сийм Калас лансира през 2005 г. Европейската ини-циатива за прозрачност, това става до голяма степен в отговор и на призивите на обществени и частни организации с най-различ-ни сфери на дейност. Като подчертава, че Европейската комисия е определила прозрачността като една от стратегическите си це-ли за периода 2005-2009 г., комисарят Калас изтъква необходи-мостта от нея за: 1) подсигуряването на правилното функциони-ране на процеса на вземане на решения; 2) спечелването на до-верието на обществото; 3) защитата на лицата, определящи по-литиката на съюза, „от самите тях“, за да се „попречи на човеш-ката слабост да надделее“8.

Предвижда се усилията да се фокусират върху повишаването на финансовата отговорност като съществена част от прозрач-ността в публичната администрация, както и върху въпросите за независимостта на институциите и за личната почтеност. Именно тук Сийм Калас разглежда и въпроса за лобирането в Европейс-кия съюз. Въпросът за почтеността, убеден е той, не трябва да се ограничава единствено до обществените институции. Отговорни трябва да бъдат и организациите, групите или лицата в полето на действие на институциите на ЕС, които съветват и представ-

7 COM (2001) 428 final, p. 3. 8 SPEECH/05/130, p. 4.

149


ляват клиенти, осигуряват данни или защитават обществени каузи. „Хората имат право да знаят кои са те [лобистите – б. м., Д. Д.], какво правят и за какво се застъпват“, казва Калас9.

Официално началото на Европейската инициатива за прозрач-ност е поставено на 9 ноември 2005 г. На 3 май следващата годи-на Европейската комисия обнародва Зелена книга по Инициати-вата за прозрачност в Европа, с която приканва към провеждането на широко обществено консултиране по проблемите, свързани с необходимостта от една по-структурирана рамка за дейността на лобистите, с въвеждането на правно задължение за всички стра-ни-членки на Европейския съюз да публикуват информацията за бенефициентите по европейските фондове, както и с консултаци-онните практики (обратна връзка относно минималните стандар-ти за консултиране) на Комисията10.

Предложената в Зелената книга нова рамка за лобистката дей-ност се основава върху: система за доброволна регистрация на ло-бистите, като се предвижда последните да бъдат стимулирани да се регистрират с обещанието да бъдат автоматично известявани за консултирането по въпроси, представляващи интерес за тях; общ Кодекс за добро поведение или поне общи минимални изис-квания за всички лобисти; система за наблюдение и прилагане на санкции в случай на подаване на неточни данни при регистрация-та или нарушение на Кодекса за добро поведение11.

Консултирането се провежда в периода от 3 май до 31 август 2006 г., като често това става и чрез Интернет. Европейската ко-мисия получава предложения от повече от 160 заинтересовани страни – сред тях държави-членки на Европейския съюз, заинте-ресовани групи от частния сектор, неправителствени организации и отделни граждани. В процеса участват европейски, национални и регионални организации. Проведени са и консултативни срещи в редица държави-членки на ЕС. Всички направени предложения са изложени на страницата на Европейската инициатива за про-

9 Пак там, с. 5. 10 COM (2006) 194 final, 3-4. 11 COM (2006) 194 final; Съобщение на Комисията. Последващи мерки към

Зелената книга „Европейска инициатива за прозрачност“, Брюксел, 21 март 2007 г. – COM (2007) 127 окончателен, 3-4; вж. също Инотай, А. Цит. съч., с. 60.

150


зрачност в Интернет12. Консултативните органи на Европейския съюз – Европейският икономически и социален комитет и Коми-тетът на регионите – също приемат мнения относно Зелената кни-га на Европейската комисия13.

В процеса на консултиране се открояват няколко дискусион-ни въпроса, свързани с мерките за прозрачност в сферата на ло-бистката дейност. На първо място, самият термин „лобиране“ не е приет еднакво добре от всички участници. Налага се Европей-ската комисия отново да подчертае, че определението ѝ за този феномен „не включва никаква отрицателна оценка“. Комисията определя лобирането като „дейност, провеждана с цел да се по-влияе на процесите на формулиране на политика и процесите на вземане на решения на европейските институции“. Изрично се подчертава полезната и легитимна роля на лобистката дейност в една демократична система, каквато е Европейският съюз. Въ-преки това се стига до решението новият регистър на ЕК да бъде озаглавен „Регистър на представителите на интереси“14. Очаква се в него да се впишат консултантите по въпросите на връзките с обществеността, юридическите кантори, „вътрешните предста-вители“ (клоновете на корпоративните лобита), търговските асо-циации, мозъчните тръстове и неправителствените организации, като ще им се предостави възможност да отбележат към коя точ-но категория принадлежат. Извън обхвата на регистъра остават юридическите консултации пред съда или друга административ-на инстанция, дейностите на социалните партньори като участ-ници в социалния диалог, дейностите в отговор на пряка молба на Комисията, както и тези на публичните власти15.

12 COM (2007) 127 окончателен, с. 2. 13 Вж. CESE 1373/2006; Official Journal of the European Union, 30 June 2007,

53-57. 14 COM (2007) 127 окончателен, с. 3. За термините, използвани, за да се

опише дейността на групите със специални интереси – „лобиране“, „предста-вителство на интереси“, „мобилизиране“, вж. Charrad, K. Lobbying the Euro-pean Union, 2-4. – http://nez.uni-muenster.de/download/Charrad_Literaturbericht_ Lobbying_mit_Deckblatt.pdf

15 COM (2007) 127 окончателен, с. 3; Рамка за отношенията с представители-те на интереси – http://ec.europa.eu/civil_society/interest_groups/reg_bg.htm.

151

http://nez.uni-muenster.de/download/Charrad_Literaturbericht_


По въпроса дали регистрирането на представителите на инте-реси да бъде доброволно или задължително, налага се впечатле-нието, че надделява външната подкрепа за доброволния подход. За задължителния се застъпват неправителствените организа-ции, тъй като гледат на него като на единствения начин да се осигури пълна прозрачност. Становището на Европейската ко-мисия е, че „пълна прозрачност означава преди всичко да се об-хване колкото се може по-подробно целият пейзаж от европей-ски представители на интереси“. Именно с тази цел е предложе-но вписването в Регистъра на представителите на интереси да става на доброволни начала. Поради критиките за липсата на достатъчен стимул за регистриране (обещанието да се известя-ват регистрираните лобисти за предстоящи консултации в тях-ната сфера на интереси се счита за недостатъчно) се предвижда допълнително стимулиране, което едновременно да подсили прилагането на политиката на Европейската комисия по кон-султирането16.

При вписването си в регистъра лобистите трябва да посочат името на организацията и на нейния ръководител и координати-те си за контакт, да опишат целите и задачите си и представля-ващите особен интерес за тях области на политиката. Имат въз-можност да опишат също, с цел осветляването на евентуално влияние, на което може да са подложени, членството си в асоци-ации и федерации17.

Важно място в регистъра е отделено за финансовите сведе-ния, които вписващите се трябва да предоставят. Професионал-ните консултанти и юридическите кантори, лобиращи пред ин-ституциите на Европейския съюз, трябва да декларират оборота, свързан с тази дейност, както и относителния дял на всеки от клиентите си в този оборот. Корпоративните лобисти („вътреш-ните представители“) и извършващите лобистка дейност тър-говски асоциации предоставят оценка на разходите си за пряко лобиране пред европейските институции. От неправителствени-те организации и мозъчните тръстове се очаква да декларират общия си бюджет и разбивка по основните си източници на фи-

16Вж. COM (2007) 127 окончателен, с. 4. 17 Рамка за отношенията с представителите на интереси.

152


нансиране (обществено финансиране, дарения, членски внос и др.). Съгласно възприетия от Европейската комисия подход на саморегулация, отговорността за подаването на точна информа-ция относно тяхното финансиране е на самите регистриращи се18.

Вписвайки се в регистъра, лобистите трябва да поемат задъл-жението да спазват Кодекса за добро поведение на Европейската комисия. Зелената книга по Европейската инициатива за прозрач-ност предвижда въвеждането на Кодекса в действие „по надежден и прозрачен начин“, без да разглежда подробно как ще се състави той и по какъв начин ще се наблюдава спазването му. По време на проведеното консултиране се изказват и мнения в подкрепа на един доброволен общ кодекс, за чието спазване да следят самите лобисти. Европейската комисия е наясно обаче, предвид реакци-ите спрямо Зелената книга, с трудностите, пред които подобна за-дача би изправила различните видове лобисти, особено при необ-ходимост от сътрудничество между частния сектор и неправител-ствените организации. Ето защо на саморегулацията от страна на лобистите не се гледа като на надеждна възможност. Като по-доб-ра стъпка се възприема преразглеждането и актуализирането на минималните изисквания, приети от Комисията през 1992 г.19

Кодексът за добро поведение на Европейската комисия е приет след проведено от декември 2007 до февруари 2008 г. об-ществено допитване. Следвайки принципите на прозрачност и почтеност, от които трябва да се ръководят в отношенията по-между си лобистите и Европейската комисия, Кодексът изброя-ва следните правила на поведение, които се очаква да следват представителите на интереси (лобистите): да удостоверяват са-моличността си по име и по субекта или субектите, за които ра-ботят или които представляват; да се представят точно с цел да се избегне евентуална заблуда по отношение на правещите справка в регистъра или служителите на ЕС; да заявят своите интереси и там, където е приложимо, да посочат клиентите или членовете, които представляват; да гарантират, че доколкото им

18 COM (2007) 127 окончателен, с. 5. 19 Пак там, с. 6. За позицията на ЕК от 1992 г. вж. An Open and Structured

Dialogue between the Commission and Special Interest Groups. Commission Com-munication (93/C63/02).

153


е известно, предоставената от тях информация е обективна, пъл-на, актуална и неподвеждаща; да не получават и да не се опит-ват да получат по непочтен начин дадена информация или реше-ние; да не подтикват служителите на ЕС да нарушават правила-та и нормите на поведение, които важат за тях; в случай, че са наели на работа бивши служители на ЕС, да уважават техните задължения за спазване на прилаганите към тях изисквания за поверителност20.

Механизмът за проверка и санкции при случаи на нарушава-не на Кодекса за добро поведение предвижда подаването на жалба, което може да направи всеки заинтересован. За да се из-бегне евентуална злонамереност при подаването на жалби, Ко-дексът предвижда те да бъдат подкрепяни от материални факти. Добре аргументираната жалба води до административна проце-дура, при която се спазват правата на защита и пропорционал-ността. Преди да започне официална процедура обаче, Евро-пейската комисия се обръща към съответната организация с ис-кане за повече подробности и я приканва да спазва правилата или да поправи неверните или подвеждащи данни, подадени в регистъра. В случай че бъде установено нарушение на едно или повече правила от Кодекса за добро поведение, Комисията може да наложи временно отстраняване от регистъра при същевре-менно замразяване на всички произтичащи от регистрацията предимства. Ако се констатира сериозно и продължително на-рушение на Кодекса, следва изключване от регистъра21.

От служителите на Европейската комисия също се очаква да се придържат към определени правила във взаимоотношенията си с лобистите. В хода на предхождащите подготовката на Кодекса за добро поведение консултации редица организации се обявяват за това той да обхваща по-широк кръг въпроси – например кон-фликта на интереси или ефекта на „въртящите се врати“. Стано-вището на ЕК обаче е, че тези въпроси не попадат в обсега на Ев-ропейската инициатива за прозрачност. Комисията счита, че по

20 Приложение „Кодекс за добро поведение на представителите на интереси“

към Съобщение на Комисията от 27 май 2008 г. – COM (2008) 323 окончателен, с. 8.

21 Рамка за отношенията с представителите на интереси.

154


въпроси като конфликт на интереси по отношение на нейните членове и персонал вече съществуват редица правила, които оси-гуряват необходимата защита. Те са залегнали в Договора за Ев-ропейската общност (чл. 213 и 287), Правилника за длъжностните лица (особено чл. 11-18), Кодекса за поведение на комисарите и Кодекса за добро административно поведение (по-специално гла-ва „Обективност и безпристрастност“). Членовете на Европейска-та комисия и нейните служители са длъжни да спазват тези пра-вила не само докато работят за нея, но и след приключването на служебните им задължения22.

Европейската комисия предвижда поканата за вписване в ре-гистъра и приемането на Кодекса за добро поведение да се от-насят до представителите на интереси само във взаимоотноше-нията им с Комисията. Същевременно обаче мнозина сред участ-ниците в консултирането по Зелената книга на Европейската ини-циатива за прозрачност се обявяват за възприемането на между-институционален подход към лобирането. Призивите са да се създаде единен междуинституционален Регистър на представите-лите на интереси (поне по отношение на Европейската комисия и Европейския парламент) и общ Кодекс за добро поведение. Европейската комисия подкрепя становището за общ Кодекс и регистрация „на едно гише“ и се обръща с призив към Ев-ропейския парламент, Комитета на регионите и Икономическия и социален комитет да проучат възможностите за сътрудничест-во в тази сфера23.

Лансираната от ЕК Инициатива за прозрачност е отправна точка за доклада за лобирането, подготвен от финландския депу-тат в Европейския парламент и по-късно министър на външните работи на Финландия Александър Стуб. Докладът24, приет от Комисията по конституционните въпроси на Европейския пар-ламент на 1 април и от Парламента на 8 май 2008 г., отразява възгледите на Стуб и колегите му относно най-подходящия на-чин за регламентирането на лобистката дейност в Европейския съюз. Както заявява самият Стуб в интервю, дадено по време на

22 Пак там; COM (2008) 323 окончателен, 4-5. 23 COM (2007) 127 окончателен, 6-7; COM (2008) 323 окончателен, с. 6. 24 RR\716883BG.doc.

155


подготовката на доклада, има три начина за работа с лобистите. Единият, прилаган в САЩ, стига според него „до крайност“ с 575-те страници с правила за лобистите (например не може да се предложи на политик вечеря със сервиране, а само бюфет)25. Той вижда причините за избрания от американците начин на регламентиране на лобистката дейност във факта, че в САЩ по-литическото финансиране е много тясно свързано с лобизма. Друг начин е съществуващият в повечето страни-членки на Ев-ропейския съюз – липса на каквито и да е правила относно лоби-рането. „Парламентите се вслушват в т. нар. експерти, които всъщност са лобисти“, обобщава ситуацията там Стуб и заявява: „Между тези две системи имаме европейския модел, където Ко-мисията досега няма нищо, но пък в Парламента разполагаме с регистър от 90-те години.“26

Действително, Европейският парламент има от 1996 г. свой регистър на акредитирани лобисти (в съответствие с чл. 9, § 4 от Правилника за дейността на ЕП) със специални пропуски за до-стъп – приблизително 5 хиляди на брой към момента на подгот-вянето на доклада на Александър Стуб. Парламентът разполага и с Кодекс за добро поведение (Приложение IX, чл. 3 от Правил-ника за дейността на ЕП), насочен към лобистките групи, според който в отношенията си с депутатите и служителите лобистите трябва да заявяват ясно кого представляват. Трябва също да се въздържат от предлагането, под каквато и да е форма, на пода-

25 По подобен начин, съпоставяйки американския и европейския подход

към регламентирането на лобистката дейност, еврокомисарят Сийм Калас зая-вява в иначе много сериозна по тон и съдържание реч, произнесена на среща на представители на ЕС и Американската търговска камара: „Вярвам, че имаме всички стимули да поддържаме отворена европейската система, основаваща се върху доверието и саморегулацията, без да е необходимо да регулираме нави-ците си на хранене.“ – SPEECH/07/544, p. 3.

26 Интересно е да се спомене, че на въпроса дали, предвид това че подготвя доклад в областта на лобирането, е търсен от лобисти, Александър Стуб отго-варя: „Да, така е – лобиран съм от лобисти относно лобирането.“ – http://www. europarl.europa.eu/sides/getDoc.do?language=BG&type=IM-PRESS&reference= 20080414FCS26495.

156

http://www/


ръци27. Има обаче още много да се желае, докато се достигне не-обходимото ниво на регламентиране на контактите между ло-бистите, от една страна и евродепутатите и персонала в Парла-мента, от друга.

Членовете на Европейския парламент са наясно с факта, че с разширяването на компетенциите на тази институция е нараснал и интересът на лобистите към нея. („Лобистите се обръщат не са-мо към членовете на Европейския парламент, но се опитват да влияят и върху решенията на ЕП, като също така се обръщат и към служителите в Секретариата на парламентарните комисии, политическите групи и сътрудниците на членовете на ЕП.“) При-знавайки влиянието на лобистите върху процеса на вземане на решения в Европейския съюз, те приветстват предложението на Европейската комисия за изготвянето на една по-структурирана рамка за лобистката дейност като част от Европейската инициа-тива за прозрачност. Европейският парламент предлага да се сформира възможно най-скоро съвместна работна група от чле-нове на Европейската комисия, членове на Парламента и предста-вители на Съвета на Европейския съюз, които до края на 2008 г. да обсъдят въпроса за създаването на един общ регистър за всички лобисти, които желаят достъп до Комисията, Парламента и Съвета. Работната група трябва също да разгледа въпроса за съставянето на общ Кодекс за добро поведение28.

Европейският парламент настоятелно призовава Съвета на ЕС да се присъедини към евентуалния общ регистър и заявява, че счита за необходимо внимателното разглеждане на дейността на лобистите по отношение на Секретариата на Съвета по въ-проси, свързани с процеса на съвместно вземане на решения. В случай че не се постигне споразумение за изготвянето на общ регистър, Парламентът призовава за взаимно признаване на от-делни регистри от страна на ЕК, ЕП и Съвета на Европейския съюз29.

27 RR\716883BG.doc, p. 4, 15; Lobbying in the EU: An Overview. – EU Insight,

Published by the Delegation of the European Commission to the USA, Issue No 22, September 2008, p. 1.

28 RR\716883BG.doc. 29 Пак там.

157


Във връзка с доброволния характер на предложения от Евро-пейската комисия регистър членовете на Европейския парламент изразяват загриженост, че „една изцяло доброволна система ще даде възможност на по-малко отговорните лобисти да не се съо-бразяват с изискванията ѝ“. Тяхната позиция е, че от лобистите, желаещи да имат редовен достъп до институциите на Европейс-кия съюз, трябва да се изисква задължителна регистрация. Отпра-вят призив към трите институции да преразгледат, най-късно три години след влизането в сила на общ регистър, правилника, уреж-дащ дейността на лобистите. Целта е да се прецени дали посред-ством новата система се постига необходимата прозрачност по отношение дейността на лобистите30.

Към края на 2008 г. е създадена обща работна група от пред-ставители на Европейската комисия, Съвета на Европейския съ-юз и Европейския парламент, която да обсъди доколко е осъще-ствимо създаването на общ регистър на лобистите. Членовете на работната група се срещат за пръв път официално на 16 декем-ври 2008 г., но без представителите на Съвета на Европейския съюз, и обещават да „докладват на политическо ниво колкото е възможно по-скоро“. През април 2009 г. Европейската комисия и Европейският парламент се споразумяват относно насоките в изработването на общ регистър на лобистите, както и за прера-ботен проект на Кодекса за добро поведение. Междувременно двете институции поставят началото на обща Интернет страница, чрез която заинтересованите граждани, организации и институ-ции да могат да получават по-всеобхватна информация за това кой се стреми да влияе върху вземането на решения в Европей-ския съюз31.

Още преди отварянето за вписване през юни 2008 г. на създа-дения от Европейската комисия Регистър на представителите на интереси е известно, че последният ще бъде нещо като опитно поле, което ще помогне впоследствие да се прецени доколко е осъществимо създаването на общ за трите институции (ЕК, ЕП и

30 Пак там. 31 Съобщение на комисията. Европейска инициатива за прозрачност: регис-

търът на представителите на интереси, една година по-късно, Брюксел, 28 ок-томври 2009 г. – COM (2009) 612 окончателен, с. 10.

158


Съвета на ЕС) регистър на лобистите32. През юни 2009 г., когато се навършва една година от отварянето на регистъра, Европейс-ката комисия изпълнява заявеното в съобщението Последващи мерки към Зелената книга на Европейската инициатива за про-зрачност намерение да извърши преглед на системата след из-тичането на едногодишен срок от влизането ѝ в действие и пра-ви оценка на постигнатото.

Резултатите от оценката на Европейската комисия са обнарод-вани през октомври 2009 г. В документа се подчертава, че с пус-кането на регистъра в действие на гражданите на Европейския съюз е предоставена възможността да оценят изключителното разнообразие на интереси, представлявани на ниво европейски институции. Европейската комисия е определена като един от „относително малкия брой публични органи в света, които са въ-вели практическа рамка за прозрачност“ в сферата на лобиране-то33.

Въпреки наблюдаваната неохота за вписване в регистъра от страна на юридическите кантори и мозъчните тръстове, Коми-сията го оценява като успех, като към октомври 2009 г. броят на регистрациите е надминал 2 хиляди34. Темпът на регистриране е оценен като устойчив, а самият процес – като придобиващ ха-рактера на нормална стъпка за все по-голям брой организации. Основавайки заключението си върху постигнатите резултати и наблюдаваната цялостна тенденция, Европейската комисия опре-деля като правилен избора на основните елементи на системата – доброволния подход, „разумното ниво“ на оповестяване на информацията от финансов характер и подаването на деклара-ции от страна на организации, а не на отделни лица. Заключени-ето е, че регистърът представлява сериозна основа, върху която ще може да се надгражда и която ще укрепва с въвеждането на по-нататъшни подобрения35.

32 Изказване на еврокомисаря Сийм Калас – EurActiv 29/05/08. 33 COM (2009) 612 окончателен, с. 2. 34 Към 26 април 2010 г. в регистъра са записани 2686 представители на ин-

тереси. 35 COM (2009) 612 окончателен, с. 2.

159


160

Прави впечатление, че за разлика от Европейската комисия и Европейския парламент, Съветът на Европейския съюз не се включва така активно в мерките, свързани с Инициативата за прозрачност. Това може да се дължи на факта, че от трите ин-ституции Съветът е най-малко достъпен за лобисти. Той не под-държа регистър на лобистите и насочва контактите с тях към Европейската комисия. Министрите обаче често поддържат от-ношения с местни и регионални лобистки групи според прави-лата за лобирането в своите страни. Според експерти Съветът на ЕС подхожда по-предпазливо към идеята за общ регистър може би и поради самия характер на дейността си – често протичаща в работни групи зад закрити врати36.

Ако предприетите в рамките на Европейската инициатива за прозрачност мерки за регламентирането на лобистката дейност не доведат до краен успех, съществува вероятност да излезе отново на дневен ред въпросът дали изборът на доброволния подход към регистрирането на лобистите е най-удачният. Вариантите за изхо-да от един евентуален спор по този въпрос между Европейската комисия и Европейския парламент са два. Или двете институции ще поддържат отделни регистри на лобистите, или Европейската комисия ще изпълни това, за което предупреждава още в Зелената книга – че в случай на неуспех от страна на лобистите да поддър-жат инструментите за саморегулация на дейността си (общи принципи, Кодекси за добро поведение и доброволен регистър) може да се въведе задължителното им регистриране37. Засега оба-че тенденцията е към взаимодействие между Европейската коми-сия и Европейския парламент по свързаните с регламентирането на лобистката дейност в Европейския съюз въпроси.

36 Lobbying the EU: An Overview; Transparency Initiative – EurActiv 01/10/09. 37 COM (2006) 194 final, p. 10; EurActiv 04/05/06.

Мария Колева

ИКОНОМИЧЕСКИ ОТНОШЕНИЯ НА ГЕРМАНИЯ СЪС СТРАНИТЕ ОТ ЮГОИЗТОЧНА ЕВРОПА 1919-1929 г.

В рамките на изследванията на междудържавните отношения

важна роля заема германската икономическа политика по отно-шение на Югоизточна Европа в периода от края на Първата све-товна война до избухването на световната икономическа криза. Нейното проучване може да допринесе за изясняване на въпроса за връзката между икономика и политика, един въпрос, който е особено актуален в изследванията през последните години. Про-учванията потвърждават важната роля на този регион във вън-шнополитическите планове на Германия1.

Започналата от 1919 г. ориентация на Германия към страните от Югоизточна Европа, която през годините на световната ико-номическа криза преминава в значително активизиране на гер-манската политика в региона, създава базата за изграждане на хегемониалното положение на Германия в тях през 30-те години на ХХ век.

Един анализ на целите, методите и новите моменти в полити-ката на Берлин спрямо Югоизточна Европа през периода до из-бухването на кризата ще осветли проблема за положението, ко-ето страните от региона заемат в германските външнополити-чески концепции.

1 Вж. подр. Höpfner, H.-P. Deutsche Südosteuropapolitik in der Weimarer Re-publik. Frankfurt a. M., 1983, 10-13; Tonch, H. Wirtschaft und Politik auf dem Bal-kan. Untersuchung zu den deutsch-rumaenischen Beziehungen in der Weimarer Re-publik unter besonderer Berücksichtigung der Weltwirtschaftskrise. Fr./M.-Bern-New York, 1984, 1-4.

161

МАРИЯ КОЛЕВА

В центъра на изследването ще бъде еволюцията на германс-ката политика спрямо Унгария, Югославия, Румъния и Бълга-рия. Главният мотив за изследване на темата е фактът, че иконо-мическите връзки между Германия и тези страни през годините 1919-1929 са доминиращи в двустранните отношения.

* * *

В географско отношение Унгария, Югославия, Румъния и България се причисляват към страните от Югоизточна Европа. В стопанско отношение след края на Първата световна война това са страни с преобладаващо селско стопанство, съответно с ти-пична за подобен род икономики социална структура, в която доминира селското население. Изключение прави Унгария, къ-дето индустриализацията е в по-напреднала фаза, а поради исто-рическото си развитие политически, стопански и културно е тяс-но свързана със Средна Европа. В политическо отношение става дума за антиревизионистки (Югославия и Румъния) и ревизио-нистки (Унгария и България) ориентирани страни.

Като обект на германската политика Югоизточна Европа придобива особено значение още преди и по време на Първата световна война, мотивите за което са както икономически, така и стратегически. Германската позиция се изгражда постепенно и целенасочено. В търсенето на пазари за пласмент на своите ин-дустриални продукти от началото на 90-те години на ХІХ век Германия активизира политиката си по отношение на региона, което намира израз в сключването на двустранни търговски до-говори. През 1893 г. такива договори са сключени с Румъния, Сърбия и България. В последвалия период търговският стоко-обмен между Германия и разглежданите страни показва ясна тенденция към покачване2. На капиталовия пазар обаче герман-ското участие е различно за отделните страни. Силна е позиция-та на Германия на капиталовия пазар в Румъния, по-слаба и срав-нително ниска в Сърбия, с тенденция към постепенно намалява-не след 1900 г. Стабилно и равностойно на австро-унгарското е

2 Вж. Meyer, H. German Economic Relations with Southeastern Europe, 1870-

1914, p. 84 (цит. по: Höpfner, H.-P. Цит. съч., с. 18, 19); Bundesarchiv-Potsdam (по-нататък: BAP), 31.01. Reichswirtschaftsministerium, Nr. 2576, dok. v. 2.5.1927.

162

Икономически отношения на Германия...

германското капиталово участие в Унгария. В България присъ-ствието на германски капитали е относително ниско3. По-изяве-на активност в това отношение се наблюдава през годините на Първата световна война (както и през 20-те години), когато за-почва по-засилено проникване на германски капитали в Бълга-рия.

Въпреки регистрираното от края на ХІХ век засилване на ин-тереса към Балканите обаче, те все още не са приоритет на гер-манската политика. Независимо от достигнатото високо ниво на търговския обмен през тези години, за една ясно изразена ико-номическа или политическа експанзия на Германия в Югоиз-точна Европа по това време не може да се говори. Въпреки тен-денцията към увеличаване, външнотърговският обем е все още незначителен, а по отношение на износа на капитал се наблюда-ва обратната тенденция.

* * *

Резултатите от Първата световна война (Версайският договор от 28 юни 1919 г.) създават нова политическа ситуация в Европа и през последвалите години дават нова ориентация на германс-ката икономическа политика спрямо Югоизточна Европа.

Външнополитически Германия е отслабена и загубва положе-нието си на европейска велика сила за сметка на силите-победи-телки, преди всичко на Франция.

Наложените тежки териториални и репарационни задълже-ния предизвикват вътрешнополитическа и икономическа неста-билност както в Германия, така и в Югоизточна Европа, и създа-ват благоприятна основа за възникване на ревизионистки на-строения. Две от разглежданите държави – Унгария и България, излизат от световната война като победени страни, при това със значителни териториални загуби. Не по-добро е положението в другите две страни – Югославия и Румъния. Въпреки че излизат от войната териториално разширени, пораженията от нея и по-следвалите я вътрешнополитически и икономически проблеми са значителни и довеждат до галопираща инфлация.

3 Höpfner, H.-P. Цит. съч., 17-19.

163


На този фон, като последица от разрушения от войната ико-номически живот и от вътрешнодържавните размирици в стра-ните, след края на Първата световна война стопанските отноше-ния между Германия и югоизточноевропейските страни са па-рализирани за определено време. Още през 1920 г. обаче инте-ресът на германските делови кръгове към съживяване на търго-вията със страните от региона се засилва. Това съответства на външнополитическата концепция на ръководните слоеве в ико-номиката и политиката, чиято цел е „чрез засилване на иконо-мическата позиция на Германия да се създаде основата за актив-на външна и ревизионистка политика“4.

Особено значение придобива Югославия. За да се засили ико-номическото присъствие на Германия в Югоизточна Европа с активизирането на германо-югославските двустранни отноше-ния се цели, от една страна, да се намали влиянието на Франция, а от друга, чрез едно унгарско-югославско сближаване да се по-стигне равновесие между ревизионистки и антиревизионистки държави5.

От есента на 1920 г. в страната пристигат представители на германски фирми, чиято цел е да сключат договори за доставка на германски стоки. Става въпрос за „извънредно значими тър-говски договори“, единият от които е за доставки на Военното министерство, а подписването на другите предстои6. Югославия също е заинтересована и благоразположена към по-активни тър-говски връзки с Германия.

По това време се водят и търговски преговори на правител-ствено ниво. На 5 декември 1921 г. между Германия и Югосла-вия е сключен временен договор, който макар че съдържа само най-общи клаузи, регулира търговския обмен помежду им. В ре-зултат на това в началото на 1922 г. шансовете за германската търговия с Югославия са добри и тя „почти няма конкуренция“. Решаващите икономически фактори в Германия очакват и са убедени, че в бъдеще „тази страна може да стане много важна за

4 Tonch, H. Цит. съч., с. 50. 5 Höpfner, H.-P. Цит. съч., с. 128. 6 BayHStA, MA 100863, dok. v. 29.12.1920.

164


(германския) износ“7. В следващите години двустранният тър-говски обмен постоянно нараства и през 1923 г. Германия става трети по важност търговски партньор на Югославия, доставяйки локомотиви, плугове и други селскостопански съоръжения8.

Също през есента на 1920 г. след временно прекъсване са подновени неофициалните контакти с Румъния. В края на май – началото на юни с. г. в германското Министерство на икономи-ката отчитат необходимостта „възможно най-бързо да се устано-вят икономически отношения с Румъния, защото в противен случай ще изостанат след чехите“, които предлагат на румънс-кия пазар стоки, подобни на германските, при това на по-ниски цени. Въпреки резервираната позиция на Румъния, от нейна страна съществува интерес да се възстановят стопанските връз-ки. Затова още в началото на юни 1920 г. в Румъния пристига д-р Ленер, който представлява Германското дружество за нефт, за да преговаря за бъдещи доставки на румънски нефт. В замяна на това се предвижда износ на германски машини, лампи и сурови материали9.

Всъщност германо-румънските отношения са утежнени от не-решения въпрос за отпуснатите заедно с Австро-Унгария сред-ства за окупацията, т. нар. банкноти на Генералната банка на Румъния10, по който е постигнато споразумение едва в края на 1928 г. Въпреки това състояние на двустранните отношения, търговските връзки показват различна картина. Германският износ за Румъния непрекъснато се увеличава и през 1922 г. с

7 Пак там, dok. v. 17.3.1922. 8 Пак там, dok. v. 13.2.1921; Höpfner, H.-P. Цит. съч., с. 125. 9 BayHStA, MA 100883, dok. v. 31.5.1920. 10 След германската окупация на Румъния през 1916 г. и прехвърлянето на

всички румънски банкови депозити първоначално в Молдавия, а впоследствие една значителна част от тях и в Русия, Германия решава да пусне в обръщение банкноти на Генералната банка на Румъния на стойност 2,2 млрд. леи (при курс 80 райхсмарки за 100 леи). След края на Първата световна война те са из-теглени от обръщение, но собственик на депозита в германската Райхсбанк ос-тава румънското правителство. Между 1921-1928 г. се водят трудни германо-румънски преговори за размера на депозита, който да се предаде на Румъния. На 10 ноември 1928 г. е подписано окончателното споразумение, съгласно ко-ето Румъния получава от Германия 75,5 млн. райхсмарки, платими за три годи-ни.

165


19,2% Германия вече е на първо място сред вносителите. От друга страна, сред разглежданите страни Румъния е на първо място във вносната листа на Германия11.

По-неблагоприятно е положението на капиталовия пазар. До-като до Първата световна война Германия е на първо място по внос на капитали в Румъния, след войната притокът на германс-ки капитали рязко намалява. Това се дължи, от една страна, на влошеното финансово състояние на страната, а от друга, на действието на § 18 на чл. 244 на Версайския договор, който до-пуска конфискация на германска собственост12.

Въпреки че след края на войната Германия и Унгария имат еднаква съдба, отношенията между тях се влошават. Определя-щи за това са отношенията на Унгария с Франция, както и рево-люционните настроения вътре в страната. Поради това интере-сът на Германия към Унгария намалява чувствително. Директо-рът на Отдела за Югоизточна Европа във Външното министер-ство Кьопке набелязва насоките на германската политика спря-мо Унгария по следния начин: „По отношение на своята балкан-ска и ориенталска политика Германия ще се ограничи... до по-стигане на икономически цели с мирни средства. Така Унгария, като държава, включваща се в балканската и ориенталската сфе-ра, до голяма степен загубва предишното си значение, което е имала за германската политика.“13

Началото на икономическото сближаване между двете стра-ни се поставя през 1920 г., още преди подписването на Трианон-ския договор. По инициатива на унгарската страна през май с. г. започват преговори за сключване на временно споразумение, с което да се регулират икономическите връзки. Hа 1 юни 1920 г. е подписана „Временна спогодба между германското и унгарско-то кралско правителство за регулиране на двустранните им ико-номически отношения“. С тази спогодба двете страни си гаран-тират правото на най-облагодетелствана нация, обаче без кон-кретни споразумения за митническите тарифи. Според оценките на икономическите фактори в Германия германо-унгарската

11 Höpfner, H.-P. Цит. съч., с. 198. 12 Tonsh, H. Цит. съч., 94-97. 13 Höpfner, H.-P. Цит. съч., с. 224.

166


спогодба е „изцяло“ задоволителна. Съгласно договореностите Германия получава митнически облекчения, каквито Унгария гарантира на другите страни. От своя страна Германия признава най-ниски аграрни мита на Унгария, но си запазва правото чрез административни мерки да възпрепятства вноса на някои ун-гарски продукти. Така например, прилагайки ветеринарните разпоредби, износът на животни и животински продукти от Ун-гария за Германия е почти прекратен. Въпреки нежеланието на германската страна за своевременно уреждане на този въпрос обаче, през следващите години търговският обмен между двете страни се засилва14. На 7 август 1920 г. в Будапеща се създава Германо-унгарска търговска камара. Така, въпреки господства-щият по това време в Унгария профренски курс, се дава израз на „големите симпатии и интерес“ към Германия сред влиятелните унгарски делови кръгове15 и през следващите години двустран-ният стокообмен се засилва. Най-голямо увеличение през 1925 г. показва външнотърговският стокооборот (и при вноса, и при из-носа) с Германия, която затвърждава своето трето място като търговски партньор на Унгария след Австрия и Чехословакия. В унгарския експорт делът на Германия се колебае между 6,2% (1923) и 15,2% (1932). Унгария изнася за Германия зърнени хра-ни, предимно пшеница, месо и месни продукти, вълна и яйца, птици16.

Непосредствено след края на войната в двустранните бълга-ро-германски отношения настъпва ясно дистанциране.

От 1919-1920 г. се наблюдава и ясно изразен стремеж към възстановяване на стопанските връзки между Германия и Бъл-гария, при което последната е по-настоятелна. От германска страна инициативата за активизиране на отношенията произлиза от средите на германската индустрия17. От октомври 1919 г. България многократно е посещавана от представители на гер-манския бизнес – търговци, индустриалци и представители на

14 BayHStA, MA100884, dok. v. 17.04.1923. 15 Пак там, dok. v. 8.8.1920. 16 Пак там, dok. v. 15.3.1926. 17 Mihalka, W. Deutsche Außenpolitik 1920-1933. – In: Bracher, K. D., M.

Funke, H.-A. Jacobsen (Hrsg.). Die Weimarer Republik 1918-1933. Politik – Wirtschaft – Gesellschaft. Düsseldorf, 1987, S. 308.

167


застрахователни компании. В края на 1919 г. дори се стига до основаването на германска застрахователна компания в София.

България е крайно заинтересована от възстановяване на тър-говията с Германия в резултат на променилото се след Първата световна война положение на европейския пазар за изнасящите зърно югоизточноевропейски държави, които са силно конкури-рани от отвъдокеанските страни18. Сериозни затруднения в раз-витието на двустранната търговия се появяват обаче след пови-шаването на т. нар. митнически коефициент за определяне на митата на вносните стоки през 1919-1922 г.19 Германските фир-ми трябва да заплащат повече от 50% по-високо вносно мито за внасяните от тях стоки в сравнение с митата за стоките на стра-ните от Антантата. Резултатът е ограничаване на износа на ня-кои германски фирми за България. Единствено възможният из-ход от тази ситуация е регулирането на двустранния стокообмен на базата на търговски договор20.

На 19 февруари 1921 г. е подписана спогодба за регулиране на германо-българските стопански и търговски връзки. С нея двете страни си гарантират взаимно правото на най-облагоде-телствана нация21. Така след Унгария България става втората страна от региона на Югоизточна Европа, която се включва в системата на разрешените за Германия от Версайския договор временни търговски договори. През следващите години дву-странният търговски обмен се увеличава, като през 1922 г. Гер-мания заема първо място във вноса на България22. Германските фирми доставят машини, железарски стоки, технически инстру-менти, текстил и текстилни материали, гумени изделия. От дру-га страна, през 1924 г. Германия е основният купувач на главни-

18 Schönfeld, R. Deutsch-südosteuropäische Wirtschaftsbeziehungen in der

Zwischenkriegszeit: Der Mitteleuripäische Wirtschaftstag. – In: Südosteuropa. Kon-tinuität und Wandel. Ausgewählte Beiträge von Roland Schönfeld, Hrsg. von W. Althammer und H. Brey. Südosteuropa-Gesellschaft. München, 1995, с. 196.

19 Berow, L. Industrialisierungspolitik und soziale Veränderungen zwischen den beiden Weltkriegen. – In: Industrialisierung und gesellschaftlicher Wandel in Süd-osteuropa. Hrsg. von R. Schönfeld. Südosteuropa-Studie 42. München, 1989, S. 63.

20 BAP, 31.01. Reichswirtschaftsministerium, Nr. 2395, dok. v. 5.11.1920. 21 BAP, 31.01. Reichswirtschaftsministerium, Nr. 8119, dok. v. 11.9.1921. 22 BAP, 31.01. Reichswirtschaftsamt, Nr. 2574, dok. v. 11.10.1922.

168


те български експортни стоки като тютюн, царевица и яйца. Та-ка за относително кратък период след края на Първата световна война, през 1924 г. Германия възстановява и утвърждава поло-жението си на главен търговски партньор на България23.

За разлика от търговията, германското капиталово участие в България през 1922 г. е твърде слабо. С 1,5% Германия заема едва осмо място, т. е. тя е далеч зад Белгия, Франция, Чехосло-вакия, Италия, Унгария, Америка и Швейцария24.

* * *

От началото на 1925 г. отношенията между Германия и юго-източноевропейските страни навлизат в нов етап. На 10 януари 1925 г. отпадат търговско-политическите ограничения на Вер-сайския договор. Междувременно, с приемането на плана Дауес през август 1924 г., решаването на германския репарационен проблем е пренасочено от политическо към икономическо ниво, което допринася за стабилизиране на германската икономика. В тази ситуация в периода между плана Дауес (1924) и германо-австрийския проект за митнически съюз (1931) търговската по-литика на Германия се ориентира изключително към увеличава-не на износа.

В същото време настъпилото чувствително намаляване на на-прежението в международните отношения съдейства за увелича-ване на свободата на действие на Германия. Започналото от 1924-1925 г. бурно икономическо развитие на Германия се отразява и върху нейната политика спрямо Югоизточна Европа, която до 1929 г. решително се активизира.

През август 1928 г. е възстановен създаденият на 5 февруари 1914 г. Централен съюз за насърчаване на взаимните стопански отношения, но вече с ново име – Германски балкански съюз. Не-говият периметър на действие обхваща предимно поощряване на икономическите връзки между Германия и балканските стра-ни, включително Турция, както и „подпомагане на износа на

23 BAP, 31.01. Reichswirtschaftsministerium, Nr. 2575, dok. v. 15.8.1924; dok.

v. 19.9.1924; dok. v. 18.3.1925. 24 BAP, 31.01. Reichswirtschaftsministerium, Nr. 2576, dok. v. 11.5.1927.

169


германската индустрия и подпомагане на германската търговия към балканските страни по всякакъв възможен начин“25.

Отново най-голям е интересът на германската страна към ак-тивизиране на отношенията с Югославия, която също е крайно настоятелна за активизиране на търговските връзки с Германия. По инициатива и настояване на югославското Министерство на търговията през септември 1925 г. започва подготовката за пре-говори за сключване на търговски договор с Германия, който е подписан на 6 октомври 1927 г. С него са намалени митата за югославската царевица, но по-изгодни са договореностите за Германия, която постига намаление на митата за 19 свои екс-портни продукти26. Така фактически се налага позицията на аграрното лоби в Германия, което в сътрудничество с тежката индустрия, противно на експортноориентираните индустрии, за-ема протекционистка позиция – защита на вътрешната конюнк-тура и селското стопанство.

Ефектът от договора е значителен. Германия утвърждава по-зицията си на трети по важност партньор в югославския износ след Италия и Австрия. Търговският обмен показва тенденция към увеличаване, дори и през кризисната 1930 г., когато е по-стигнат впечатляващ резултат. От 1927 до 1930 г., годината на рекорден резултат, германският износ за Югославия се увелича-ва от 116 млн. на 172 млн. райхсмарки, т. е. с около 44%, и Гер-мания заема първо място сред вносителите. В същото време вно-сът от Югославия постепенно стагнира и никога не достига ре-зултатите на годината с най-висок внос – 192527.

По-трудно се развиват отношенията с Румъния поради въ-трешните затруднения, които изпитва страната, и поради все още нерешените следвоенни проблеми с нея. В началото на юни 1926 г. след образуването на новото правителство на Авереску икономическата ситуация в Румъния представлява една „карти-на на пълно безредие“. Основните моменти на стопанската про-грама на правителството се свеждат до необходимостта от чуж-ди заеми, развитие на селското стопанство и особено на екс-

25 BAP, 31.01. Reichswirtschaftsministerium, Nr. 2577, dok. v. 10.8.1928. 26 Höpfner, H.-P. Цит. съч., с. 154. 27 Пак там, с. 145, 160.

170


порта. През март с. г. експортните такси са намалени с 40-50%. Особено значение се придава на развитието на петролната ин-дустрия, чието производство нараства все повече28.

За да утвърди влиянието си в страната, Германия използва и малцинствената карта, тъй като в Румъния живеят около 1 млн. германци. В края на август 1926 г. в Щутгарт се създава „Герма-но-банатско икономическо обединение Щутгарт-Тимишоара“. Новото обединение е във връзка с кръгове на германо-швабска-та общност в Тимишоара и със Службата за конференции и из-ложби в Щутгарт. Намеренията на създателите му са да съдейст-ват за засилване на търговския стокообмен между двете страни29.

През лятото на 1927 г. в Германия вече е изготвен план за за-почване на преговори за сключване на търговски договор с Ру-мъния. Поради нежеланието на последната обаче планът пропа-да. Все още остават нерешени някои следвоенни проблеми меж-ду двете страни, особено въпросът за отпуснатите през войната от Генералната банка на Румъния банкноти30. Договорът е под-писан на 18 юни 1930 г. и съдържа клауза за предоставяне пра-вото на най-облагодетелствана нация. Независимо от това, след 1926 г. сред югоизточноевропейските страни делът на Румъния в германския внос е най-голям31.

През октомври 1925 г. германската страна решава да започне преговори за сключване на търговски договор с Унгария. Усло-вията в страната са благоприятни, тъй като от 1 януари с. г. Ун-гария премахва всички забрани за вносните продукти32, а през февруари 1926 г. е създадено Експортно бюро към Търговската камара в Будапеща, чиято дейност е насочена към улесняване на пласмента на унгарските стоки в чужбина33. Трудности обаче възникват в самата Германия. Унгарските желания за внос на земеделски и животински стоки в Германия не са приемливи, тъй като „силно засягат“ интересите на баварските земеделски

28 BayHStA, MA 100883, dok. v. Anfang Juni 1926. 29 Пак там, dok. v. Ende August 1926. 30 Пак там, dok. v. 21.11.1927. 31 Tonch, H. Цит. съч., с. 23. 32 BayHStA, MA 100884, dok. v. 1.3.1926. 33 Пак там, dok. v. 26.2.1926.

171


производители34. Спорните въпроси за вносните мита за житото и брашното, както и „настоятелното желание“ на унгарската страна за сключване на ветеринарна спогодба35, остават нереше-ни до 1931 г. Германия отклонява всякакви искания на унгарци-те за преговори. Едва през 1931 г., в рамките на германската по-литика за предоставяне на преференции на страните от Югоиз-точна Европа, с Унгария започват конкретни преговори. По това време германският интерес към Унгария се засилва във връзка с възникналите аспирации в Югоизточна Европа за създаване на Аграрен блок.

Въпреки германската политика на аграрен протекционизъм, двустранният стокообмен отбелязва възходяща тенденция. По данни на унгарската външнотърговска статистика за първите 9 месеца на 1927 г. за първи път, макар и с незначителна разлика, Германия (17,73%) изпреварва Австрия (17,65%) по отношение на вноса на стоки в Унгария и заема второ място след Чехосло-вакия36.

Стремеж към засилване на търговския обмен с Германия се отбелязва и в България. През октомври 1925 г. се създава Герма-но-българска търговска камара, а през 1926 г. са променени и търговските разпоредби. Извънредно важно е намаляването на вносните мита за тютюна, тъй като Германия е главният вноси-тел на български тютюни – 38% от общия износ на България е за Германия. Този факт е важен с оглед на това, че още през първа-та половина на 1925 г. износът на тютюни от България се увели-чава и вече възлиза на 50% от общия износ, докато през 1924 г. той все още съставлява само 36%37. Разширен е и кръгът на сто-ките за износ.

В резултат на това, въпреки силната конкуренция на другите сили, Германия утвърждава водещата си позиция в търговията с България. До 1929 г. както българският износ за Германия, така и германският внос в България се увеличават. Прави впечатле-

34 BayHStA, MA 100885, dok. v. 28.1.1928. 35 Пак там, dok. v. 20.1.1928. 36 Пак там, dok. v. 5.12.1927. 37 BAP, 31.01. Reichswirtschaftsministerium, Nr. 2575, dok. v. 21.9.1925, dok.

v. 27.1.1926; dok. v. 11.5.1926; dok. v. 5.6.1926.

172


173

ние обаче по-силното повишение на българския износ за Герма-ния от 1926 г., което средно годишно възлиза на 50%38. По отно-шение на капиталово си участие Германия заема шесто място, из-преварвайки Чехословакия и Англия39. През май 1929 г. е постиг-нато споразумение за заема на Дисконто-Гезелшафт от юли 1914 г., с което също се улеснява развитието на двустранните отноше-ния през следващите години.

Така до 1929 г. Германия постига целите си по отношение на страните от Югоизточна Европа – да утвърди своето положение с икономически средства. Значително се увеличава както гер-манският износ, така и вносът от Югославия, Румъния, Унгария и България. По вътрешни и външнополитически причини обаче германското капиталово участие намалява. През 1919-1929 г. е създадена базата за по-ускорено икономическо сближаване през годините на световната стопанска криза и по-късно, по време на нацистка Германия.

38 Беров, Л. Външната търговия между България и Германия между двете

световни войни (1919-1939). – В: Българо-германски отношения и връзки. T. 1. С., 1972, с. 299; BAP, 31.01. Reichswirtschaftsministerium, Nr. 2577, dok. v. 12.4.1928; Nr. 2579, dok. v. 20.1.1930, dok. v. Anfang April 1930.

39 BAP, 31.01. Reichswirtschaftsministerium, Nr. 2576, dok. v. 11.5.1927.

Николай Кочанков

ПОЛСКО-ЧЕШКОТО СЪПЕРНИЧЕСТВО, КАРПАТО-УКРАИНСКИЯТ ВЪПРОС И

БЪЛГАРСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ (1938-1939) В резултат на начертаните през 1919-1920 г. нови граници в

Европа милиони хора, представители на различни етноси, се оказват национални малцинства. В редица нови държави като Полша, Чехословакия и Югославия, населяващите ги славянски народи не постигат единство, а съществуващите между тях раз-личия – по степен на икономическо и културно развитие, а също и по вероизповедание, се задълбочават. Напротив, сред герман-ците в Германия, Австрия, както и сред тези, включени в съста-ва на Чехословакия и Италия, намира разпространение пангер-манската идея за обединение в рамките на единна германска държава. Всичко това води до възникването на етнически кон-фликти, сепаратистки и иредентистки движения, както и на те-риториални спорове между отделни държави1.

Създадена от четири главни територии, чехословашката дър-

жава включва бившите австрийски провинции Бохемия и Мора-вия, както и Словакия и Рутения – бивши части от унгарското кралство. Тези различни в социално и етническо отношение те-ритории обединяват чехите и словаците, според разбиранията на пражкия елит, в „единна чехословашка нация“, но в конфликт с

1 Мировые войны ХХ века. Кн. 3. Вторая мировая война. Исторический

очерк. М., 2002, с. 19.

174

Полско-чешкото съперничество...

Полша заради територията около Тешин, също присъединена към новата държава след Първата световна война2.

В годините между двете световни войни управляващите сре-ди в Прага си дават ясна сметка, че сигурността на републиката ще бъде обезпечена трудно. Военноикономическият потенциал на Германия, Полша и Унгария в значителна степен превъзхож-да възможностите на Чехословакия3. Поради това приоритетно наред с изграждането на въоръжените сили се използват и външ-нополитически средства. Подписват се съюзни договори с дър-жави, обединени от общи цели. Чехословакия става проводник на френските интереси в Централна Европа, Дунавския басейн и на Балканите. Париж от своя страна поддържа водещата роля на Чехословакия в Малката антанта4.

Въпросът за автономията на судетските немци, макар и да за-ема централно място, изисква отговор и на въпросите, свързани с бъдещето на останалите народностни групи в Чехословакия: словаци, рутени (подкарпатски украинци), унгарци, поляци. Според българския пълномощен министър в Прага Никола Бала-банов, положението в страната било толкова тежко, че нямало да бъде чудно, ако капитулира напълно и се предаде на благово-лението на Германия. Недоволство и безредици сред сънародни-ците си – чехословашки граждани, провокират и Унгария и Пол-ша5.

Симптоматично за времето, когато се проявява, е искането за автономия на полското малцинство в Чехословакия. По същото време Украинското народно демократическо обединение, което се подкрепя от 70% от украинците в Полша, представя искане за

2 Crampton, R. J. Eastern Europe in the Twentieth Century. London-New York:

Routledge, 1995, p. 57. 3 Освен това територията на републиката има неблагоприятно разположе-

ние. Като цяло „границата бе три пъти по-дълга от окръжността, която би обх-ванала такава площ. Общата дължина на границите бе 4098 км; с Полша – 968 км; с Германия 1539 км (след аншлуса с Австрия – 2097 км); с Австрия – 558 км; с Унгария – 832 км; с Румъния – 201 км. Единствената безопасна граница с Ру-мъния бе едва 5% от всички граници, 81% (след аншлуса с Австрия – 95%) – заемаха съседи с териториални претенции към Чехословакия“. – Прасолов, С. И. Чехословакия в европейской политике 1935-1938 гг. М., 1989, с. 14.

4 Пак там, с. 15, 16. 5 ЦДА, ф. 176к, оп. 7, а. е. 531, л. 55. Прага, 11 май 1938 г.

175

НИКОЛАЙ КОЧАНКОВ

автономен статут до министър-председателя. Предвид това, че от 34 млн. население в Полша, 12 млн. са малцинства с твърде ограничени права, налага се изводът, че положението на страна-та е много сходно с това на Чехословакия. А според българския пълномощен министър във Варшава Петър Траянов, „ако в бъ-деще се дойде до едно германо-руско споразумение, тогава про-блемът за малцинствата за Полша ще изпъкне с всичката си ос-трота и неопределени последици“6.

Кризата в Чехословакия има своя жив отзвук в Полша. Но вместо да се извлече поука от ситуацията, на страниците на полс-кия официозен печат се търсят историческите корени на полско-чешкото съперничество. Поляците били три пъти по-многоброй-ни от чехите, но на картите на нова Европа след Първата све-товна война, чертани от „маестро Масарик и учения Бенеш“, Полша не трябвало да бъде много по-голяма от Чехословакия. Според чехите източната граница на Полша трябвало да минава по река Буг, но без Холмската област. Източна Малополша тряб-вало да бъде дадена на Русия, което „би осигурило на Чехосло-вакия обща граница с нейната проблематично мощна покрови-телка“. Не се забравя от поляците и насилственото присъединя-

6 Пак там, а. е. 732, л. 1, 2. Варшава, 15 май 1938 г. В тази връзка съветски-

ят полпред в Прага С. Александровски съобщава в Наркоминдела на 16 май 1938 г., че „макар и външно полският печат в последно време малко да е смек-чил своята античехословашка кампания“, въпросът за полско-чехословашките отношения придобива особена острата. Той счита, че това е свързано с дей-ността на полския външен министър Бек, усилено агитиращ за разделяне на Чехословакия, „в резултат, на което трябвало да настъпи успокоение в Средна Европа“. Унгария би получила Словакия и би се отказала от Трансилвания, а доколкото тя нямала сериозни спорове с Югославия, то това, по негово мне-ние, би създало солидна основа за изпразване от съдържание на Малката Ан-танта и за организиране на т. нар. „неутрален блок“. В неговия състав биха влезли Унгария, Югославия, Румъния, опирайки се, от една страна, на Италия, а от друга – на Полша. Това „би представлявало такава бариера против хитле-ристката експанзия, която би позволила Полша по-смело да погледне в очите Хитлер“. Съветският дипломат прави напълно уместния извод: „По този път Бек иска да изпревари събитията и да подготви Полша към този момент, кога-то Хитлер ще поиска да се върне към отложените, но съвсем не изпразнени спорни въпроси между Полша и Германия, от рода на Данцигския коридор или съдбата на Познан и Силезия.“ – Морозов, С. В. Польша и Чехословакия в дни майского кризиса 1938 года. – Славяноведение, 2006, № 3, с. 38, 39.

176


ване през 1919 г. на Тешинска Силезия със 140-хилядно полско население. В материал на „Газета Полска“ се посочва, че „чехо-словашки народ“ не съществува, а словаците имат право на са-моопределение. Подчертава се, че между Полша и Чехословакия не съществува никакъв съюз, а чехословашката държава е една фикция, която никой в Европа не ще брани, и че на полското малцинство трябва да се осигурят равни права с тези на герман-ци и унгарци7.

Събитията в Чехословакия са обект на обсъждане и в москов-ските дипломатически салони. На 18 юни 1938 г. пълномощният министър на Чехословакия в Москва З. Фирлингер информира Прага за разговор между народния комисар на външните работи М. М. Литвинов, посланика на Франция Кулондър и зам.-коми-саря В. П. Потьомкин по време на прием в американското по-солство. Полският печат бил несравнимо по-агресивен от чехо-словашкия. От това Литвинов съдел, че Полша има агресивни планове. В потвърждение на това били сведенията за концентри-ране на войски по границата с Чехословакия. Тук Кулондър из-казал мнение, че в случай на полско нападение френско-полс-кият пакт ставал недействителен. До момента Варшава не се ангажирала с нищо, освен с едно неутрално заявление. Полша обаче щяла да се съпротивлява, ако войски на СССР минат през нея. По всеки съветски самолет щял да бъде открит огън. По от-ношение преминаването на Червената армия през Румъния в Па-риж се смятало, че пътят от там е дълъг и труден. Комуникации-те били лоши, а крал Карол – непреклонен. Все пак за Литвинов най-доброто решение било преминаването през Полша, но в да-дената ситуация трябвало да се има предвид и Румъния8.

7 ЦДА, ф. 176к, оп. 7, а. е. 734, л. 40-46. Варшава, 8 юни 1938 г. 8 Документы и материалы по истории советско-чехословацких отношений.

Т. 3. М., 1978, 449-453. Москва, 18 июня 1938 г. Нетърпението на Варшава да вземе реванш от Прага за събитията от 1919-1920 г. предизвиква острата реак-ция на някои западни дипломати. В средата на май френският външен минис-тър Ж. Боне, по време на аудиенция на полския пълномощен министър Ю. Лу-касевич, предупреждава, че ако Чехословакия изчезне от политическата карта на Европа, то Париж не ще окаже военна помощ на Варшава в случай на пол-ско-германски конфликт. На 18 май и английският посланик Г. В. Кенард пре-поръчва въздържание от античехословашки прояви в Полша. – Морозов, С. В. Цит. съч., с. 39.

177


По време на най-острата фаза на чехословашката криза, в Со-фия е получена информация, че Съветският съюз е струпал зна-чителни войски на румънската граница, през която възнамеря-вал да мине, за да изпълни съюзническите си задължения по от-ношение на Чехословакия. Според германския военен аташе в Москва генерал-лейтенант Кьостринг крал Карол решително бил отхвърлил евентуално преминаване на Червената армия през Румъния. В предприетите от Москва действия българският пълномощен министър Никола Антонов вижда още една поли-тическа цел – реокупацията на Бесарабия. Ако това се реализи-ра, тогава не само Румъния, но и Полша, балтийските републики и Финландия щели да бъдат заставени от Москва ултимативно да се определят за или против Съветите9.

Съветското правителство, въпреки пропагандната си ретори-ка, отлично разбира ограничените си възможности за помощ на Чехословакия поради отсъствието на държавна граница с нея. От СССР през Карпатите водят две жп линии – от Черновиц през Буковина и южна – на унгарска територия през Дебрецен. Тези линии могат да обезпечат снабдяването на Червената ар-мия. За преминаването на съветските войски обаче е необходи-мо съгласието на Полша и Румъния, а те възразяват. Поради то-ва през пролетта на 1938 г. съветската дипломация започва пре-говори с Румъния за постигане на споразумение. Литвинов не-еднократно засяга темата в разговори с румънския си колега Комнен. Последният обаче не бърза да излага мнението си, дава уклончиви отговори, в които прозира желание за нагаждане към поведението на Франция. Едва в края на август румънското пра-вителство, чрез френския пълномощен министър в Букурещ, да-ва да се разбере, че „ще си затвори очите за прелитането на съ-

9 ЦДА, ф. 176к, оп. 7, а. е. 794, л. 1. Стокхолм, 25 юни 1938; а. е. 583, л. 84,

85. Москва, 10 юли 1938. По свидетелство на Боне още през август румънският министър на външните работи Комнен го уведомил, че Румъния би могла да разреши преминаването на Червената армия през нейна територия само в слу-чай, че Франция се ангажира с подкрепа за Чехословакия, а ОН осъди Герма-ния като агресор. Едновременно с това в Букурещ искали да представят, че разрешението за преминаване на съветски войски е дадено въпреки желанието и волята на румънското правителство. – Севостьянов, Г. Н. Европейский кри-зис и позиция США 1938-1939. М., 1992, с. 104, 105.

178


ветски самолети на височина, практически недосегаема за ру-мънската зенитна артилерия“10.

По въпроса за създаването на обща полско-унгарска граница нацистката политика не е единна. Още от аншлуса на Австрия в различни кръгове се отстоява тезата, че Германия не трябва да допусне източната част на Чехословакия да се отстъпи на Унга-рия. Тя трябвало да се включи към германската сфера на интере-си. В Будапеща още от пролетта на 1938 г. пристигат сведения, че нацистките фактори не желаят да дадат Словакия на Унгария, защото това щяло да я усили и да постави преграда пред герман-ското проникване на изток. През лятото на с. г. и Судетонемска-та партия възприема позицията, че трябва да се изостави мисъл-та за пришиване на Словакия към Унгария, а унгарските аспира-ции трябва да се укротят и да се поставят в етнически рамки. Словакия можело да стане самостоятелна държава или да мине под германски контрол. По такъв начин Словакия и Карпатска Украйна образували бариера, която щяла да отделя Полша от Унгария и да осигури мост за придвижването на Третия райх на изток11.

Англо-френската инициатива за решаване на проблема само с немското население в Чехословакия активизира полската пози-ция. На няколко пъти се интервенира в Лондон и Париж, както в Берлин, Рим и Прага. Същевременно полският пълномощен ми-нистър в столицата на райха Липски, по нареждане на Бек, изла-га лично пред Хитлер полското схващане за съвместно третира-не на всички малцинствени въпроси в Чехословакия. Като се прибави към това и унгарското искане, изложено пред Хитлер същия ден, става ясно, че при новата среща между Хитлер и Чембърлейн първият ще защитава полското и унгарското искане

10 Марьина, В. В. Еще раз о „Мюнхенском сговоре“ (Новые документы из

чешских архивов). – Славянаведение, 2006, № 3, с. 30, 31. 11 Deák, L. Hra o Slovensko. Slovensko v politike Maďarska a Poľska v rokoch

1933-1939. Bratislava, 1991, р. 80. По-друга позиция застъпва Гьоринг през ав-густ 1938 г. На два пъти в разговор с полския пълномощен министър Липски той заявява, че Германия желае първо да се договори за решаването на чешко-словашкия въпрос. Тя няма нищо против създаването на обща полско-унгарска граница, но е против автономията на Словакия в рамките на унгарската държа-ва. – Пак там, с. 136.

179


за отделяне на съответните територии и за присъединяването им към Полша и Унгария12.

На 29 септември 1938 г. Мусолини, Даладие, Чембърлейн и Хитлер се срещат в Мюнхен. Мирът е спасен. В постигнатото споразумение се предвижда евакуация на чехословашките войс-ки от Судетската област, която ще бъде заета от Вермахта пое-тапно между 1 и 10 октомври. Международна комисия, съставе-на от представители на Германия, Обединеното кралство, Фран-ция, Италия и Чехословакия, ще определи районите, в които трябва да се състои плебисцит, като това стане не по-късно от края на ноември, както и окончателните граници на Чехослова-кия. В анекс към споразумението правителствата на Великобри-тания и Франция заявяват, че ще гарантират новите граници на Чехословакия. Към същото се присъединяват по принцип и Гер-мания и Италия, но едва след като бъде уреден въпросът за полс-кото и унгарското национално малцинство в страната13.

Мюнхенската среща по същество е присъда над Чехословашка-та република. През октомври-ноември 1938 г. Германия присъеди-нява 28 363 км2 чехословашка територия с население 3 617 000 ду-ши, от които 2 670 000 са судетски немци, а 719 000 – чехи и сло-ваци. Полша, уязвена, че не е сред групата държави, диктуващи „реорганизацията“ на Средна Европа, на 30 септември в улти-мативна форма иска от правителството в Прага отстъпването на Тешин и Фрищад. Чехословашкото правителство удовлетворява това искане и на 2 октомври областите са окупирани. 228 000 ду-ши, между които 80 000 поляци, както и 125 000 чехи и словаци стават полски граждани. Територията на Полша се увеличава едва с 0,2 %, но потенциалът на нейната тежка индустрия на-раства с 50%14.

12 ЦДА, ф. 176к, оп. 7, а. е. 531, л. 226-228. Варшава, 22 септември 1938 г.;

а. е. 856, л. 36, 37. Будапеща, 24 септември 1938 г.; л. 38, 39. Будапеща, 24 сеп-тември 1938 г.

13 Год кризиса 1938-1939. Документы и материалы. Т. 1. М., 1990, док. № 1, 27-29.

14 Дамянова, Е. България и Полша 1918-1941. С., 1982, с. 258; Поп, И. Польс-ко-венгерский альянс в период Мюнхена. – В: Мюнхен – преддверие войны. Ис-торические очерки. Отв. ред. В. К. Волков. М., 1988, с. 182, 183; Мировые войны ХХ века..., с. 43.

180


Известно време след Мюнхен полският външен министър се надява, че освен Тешинската област, ще получи съгласието на Хитлер за присъединяване към Полша и на Словакия под фор-мата на федерация. По този повод на специално организирана във Варшава пресконференция на словаците се препоръчва да искат от Прага не само автономия, но и пълна независимост15.

Същевременно Полша подкрепя идеята за обща граница с Унгария. В какво обаче ще се изразява полската подкрепа не става ясно. Най-логичното решение според унгарците било Сло-вакия да се присъедини към Унгария, която щяла да ѝ предоста-ви пълна автономия (!). Словаците, макар и славяни по култура и дух, били по-близки до унгарците, отколкото до чехите. В та-къв аспект словашкият въпрос изведнъж придобива голямо зна-чение. Опасността от окончателно отцепване на Словакия от Че-хия става напълно реална, а такова развитие би означавало пъл-но разпадане на чехословашката държава. Това е и основната причина правителството в Прага да се откаже от дълги прегово-ри със словаците и да приеме всички техни искания16.

На 9 октомври читателите на в. „Зора“ узнават, че Англия и Германия са против искането за обща полско-унгарска граница. В Лондон очаквали с голям интерес да започнат унгаро-чехосло-вашките преговори по уточняване на границата. Правело впеча-тление обстоятелството, че начело на чехословашката делегация е водачът на словаците д-р Тисо, а начело на унгарската – мини-стърът на външните работи Каня. Според сведения от Лондон споразумението между чехи и словаци не се посрещало благо-склонно от поляците17.

15 Кегель, Г. В бурях нашего века. Записки разведчика антифашиста. М.,

1987, с. 93, 94. В последно време според С. В. Морозов полските историци се стремели да издигнат като щит т. нар. политика на равновесие или равноотда-леченост на Варшава от Берлин и Москва, която провежда в предвоенния пе-риод „санационният“ режим на Ю. Пилсудски. Като един от най-активните представители на политиката на равновесие, министърът на външните работи Ю. Бек през втората половина на 1935 г. до март 1939 г. работи за създаването на „неутрален блок“ и определяне на обща полско-унгарска граница за сметка на Чехословакия. – Морозов, С. В. Цит. съч., с. 38.

16 ЦДА, ф. 176к, оп. 7, а. е. 856, л. 42-44. Будапеща, 8 октомври 1938 г. 17 Зора, бр. 5791, 9 окт. 1938.

181


Във връзка с преговорите между Унгария и Чехословакия до-писникът на в. „Зора“ съобщава от Комаром, че унгарците искат от словаците една ивица територия между Братислава и Севлиус в Подкарпатска Украйна, широка 40 км и дълга около 430 км, населена с 600 000 унгарци и 100 000 словаци и рутени с градо-вете Братислава, Кошице и Мукачево. Това била житницата на Словакия18.

В броя си от 13 октомври „Зора“ извежда заглавието „Юго-славия и Румъния се намесват в чехословашко-унгарския спор. Те заплашват Унгария със сила“. Позовавайки се на английския си кореспондент, вестникът информира, че Югославия е уведо-мила неофициално Унгария, че няма да толерира прекалени ис-кания за ревизия на чехословашките граници и че е против раз-делянето на Чехословакия, нещо, което би позволило обща гра-ница между Полша и Унгария. Освен Будапеща, югославското правителство било уведомило и Варшава, че е против. Същото било сторено в Берлин и Рим. В Белград твърдели, че румънско-то становище е идентично с югославското19.

В средата на октомври става ясно, че Италия и Полша под-държат унгарските планове за присъединяване на Словакия и Подкарпатието. От своя страна Германия, Чехословакия, Румъ-ния и Югославия са против. Отношенията с Италия са водещи за германската политика и затова са положени големи усилия, за да не се допусне отслабване на съюза с нея. За оказване на натиск срещу Унгария е решено да се използват Румъния и Югославия, както и словашките клерикали. С това се цели да се покаже на унгарците, че плановете им могат да се осъществят само с гер-манска подкрепа20.

В идеята за присъединяването на Подкарпатска Украйна към Унгария българският дипломатически представител в Рим търси италианско участие. В осъществяването на полско-унгарското искане се търси външнополитическа и стратегическа предпостав-ка за един бъдещ средноевропейски блок, който според обстоя-

18 Пак там, бр. 5792, 11 окт. 1938. 19 Пак там, бр. 5794, 13 окт. 1938. 20 Волков, В. К. Мюнхенский сговор и балканские страны. М., 1978, с. 49,

50.

182


телствата можел да се насочи срещу Германия или срещу Съ-ветския съюз21.

В инструкция до полските дипломати в чужбина от 18 октом-ври 1938 г. министър Ю. Бек формулира приоритетите – да се работи за постигането на обща граница с Унгария. Това трябва-ло да стане чрез преминаването на Подкарпатска Рус (Подкар-патска Украйна) към територията на Унгария. Освен това дъл-жината на румънско-полската граница трябвало да бъде увели-чена също за сметка на Подкарпатието с цел да се установи още една жп връзка между двете страни – от Станислав до Сигетул Мармацией. За постигането на всички тези цели унгаро-румън-ските отношения трябвало да се урегулират и подобрят с по-средничеството на Полша22.

В неподписан редакционен материал под надслов „Рутения, за която сега най-много се говори“ „Зора“ в броя си от 21 октом-ври 1938 г. запознава читателите си с проблемите около тази че-хословашка област. Областта, позната още като Подкарпатска Русия, Прикарпатска Рус и Русиния, с около 850 000 души насе-ление, в мнозинството си украински селяни, е част от Чехосло-вакия. Територията има голяма стратегическа стойност – тя е

21 ЦДА, ф. 176к, оп. 7, а. е. 411, л. 9-11. Рим, 15 октомври 1938 г. 22 Дамянова, Е. Цит. съч., с. 258. На 24 октомври 1938 г. фон Рибентроп

разговаря с полския пълномощен министър в Берхтесгаден. Според Липски Полша се интересувала от стабилизирането в дунавското пространство. „Кар-пато-Украйна, с нейното безредие, с нейните 80 на сто безграмотни, била едно огнище за всички възможни политически движения, едно истинско средище на комунистите. Тя имала общо 650 000 жители, от които около 250 000 унгарци и евреи и 400 000 рутени. Заради това огнище на безпокойства Полша е размени-ла вече няколко остри ноти с Прага... Желанието на Полша било едно присъе-диняване към Унгария. Между другото, една полско-унгарска граница би била от голямо значение като преграда срещу изток... Полската политика била тази, която принудила правителството на Унгария да бъде умерено по отношение на словашкия въпрос и да предприеме офанзива спрямо карпато-украинския въ-прос.“ – 100 документа към предисторията на войната. Извадки от официална-та германска бяла книга. Berlin, Издание на германската информационна служ-ба, 1940, с. 49, 50. Разговор на райхсминистъра на външните работи фон Ри-бентроп с полския пълномощен министър. Берхтесгаден, 24 октомври 1938 г. В отговор райхсминистърът на външните работи обяснил на Липски, че тези идеи са нещо ново за него. Разбирал полските желания, но виждал известни трудности за тяхното реализиране. – Пак там, с. 50.

183


свързващо звено между Бохемия и руска Украйна и като такава може да бъде от голяма полза както за Германия, така и за Ру-сия. През време на чехословашката криза се предполага, че ако избухне война, руската военна помощ за Чехословакия ще дойде през Румъния и Рутения в Словакия. Ако Рутения бъде включе-на отново в границите на Унгария, ще се създаде обща граница с Полша и по такъв начин това свързващо звено ще бъде разруше-но за Германия, която ще бъде отделена от Украйна чрез един голям блок от средноевропейски държави. Идеята за такъв блок особено силно се защитавала от поляците23.

Така незначителната по размери и доскоро почти неизвестна Подкарпатска Украйна става обект на съревнование между някол-ко държави. Когато чехословашката криза е в най-острата си фа-за, Румъния проявява въздържаност, но когато ревизията прибли-жава до нейните граници, започва да проявява признаци на нерв-ност. Румънският пълномощен министър в Стокхолм вижда в Германия стремеж да запази областта за себе си. Полша желаела обща граница с приятелска Унгария с оглед на бъдещи комбина-ции и съвместни действия. Същото се желаело и от Унгария, коя-то целяла не само присъединяването на откъснатите си сънарод-ници, но и възвръщането на колкото се може повече от предиш-ните си територии. Румъния пък по ред съображения искала да запази досега си с Чехословакия. Рутените (карпатските украин-ци), чиито желания всъщност би трябвало да са най-важни, на два пъти се изказвали за оставане в рамките на Чехословакия24.

Тази най-обща класификация на различните интереси може да се допълни и с други мнения. Очевидно е, че Чехословакия се е примирила с внушенията на Германия. Очевиден е и интересът на Берлин чрез територията на чехословашката държава да про-дължи далеч на изток влиянието си. От друга страна, замислите на Полша са неясни. Тя изтъква различни причини за необходи-мостта от полско-унгарска граница. Зад тях обаче се крие опасе-нието, че една автономна Подкарпатска Украйна ще бъде есте-

23 Зора, бр. 5801, 21 окт. 1938. 24 ЦДА, ф. 176к, оп. 7, а. е. 859, л. 37. Стокхолм, 22 октомври 1938 г.

184


ствен „Пиемонт“ за няколкото милиона украинци, живеещи в Полша25.

Съображенията на Румъния са още по-прозрачни. Прекъсва-нето на преките жп връзки с Чехословакия, които минават през Подкарпатието, едва ли са основното съображение против полс-ко-унгарската граница. Румънците виждат със страх, че и до тях приближава „часът на изкуплението“ и поради това не ги блаз-нят проектите на Бек за полско-унгарско-румънски блок, който за да се осъществи, се нуждае от „съществени териториални ре-ституции от страна на Румъния“. При нежеланието на Германия да подкрепи полско-унгарския план и при изявената по официо-зен начин неохота на английското правителство да подкрепи ис-кания, които не се базират на народностния принцип, шансовете изглежда са в полза на оставането на областта в състава на чехо-словашката република. Така вижда ситуацията от Стокхолм пъл-номощният министър Стоян Петров-Чомаков26.

Решенията в Мюнхен са достатъчно основание за румънското правителство да започне разговори с Ю. Бек. От Полша в качест-вото ѝ на някогашен румънски съюзник се търси подкрепа сре-щу териториалните претенции на Унгария и България. Бек при-стига в Румъния на 19 октомври 1938 г. Посещението му обаче остава без особени резултати27.

За проведената в Галац среща между румънския крал и полс-кия министър на външните работи пълномощният министър Сава Киров донася в София, че била неочаквана. Предмет на обсъжда-не бил планът за установяване на обща граница между Полша и Унгария за сметка на територията на Подкарпатска Украйна. Дъл-боките промени в Средна Европа карали Полша да търси гаран-ции за държавите от Източна Европа. В тази връзка една обща полско-унгарска граница се явявала необходимост. От съображе-ния за собствената си сигурност Полша не можела да допусне до самата ѝ граница да бъде образувано огнище на украинския ире-дентизъм и преден пост на болшевизма. Бек бил изтъкнал също важността от едно подобряване на отношенията между Румъния и

25 Пак там, л. 38. Стокхолм, 22 октомври 1938 г. 26 Пак там, л. 38, 39. Стокхолм, 22 октомври 1938 г. 27 Дамянова, Е. Цит. съч., с. 258, 259.

185


Унгария. Това щяло да стабилизира положението в тази част на Европа. Възможно било териториалното уголемяване на Унгария за сметка на чехословашката държава да накара унгарците да смекчат своя ревизионизъм спрямо Румъния. „Най-подмамващо-то“ Бек оставил за края на разговора. Полша нямала нищо против Румъния да участва в подялбата на Чехословакия, като заеме крайната част на рутенския коридор, което щяло да ѝ позволи да владее съществуващата жп линия, свързваща Полша и Румъния28.

Аргументите на Бек обаче не са убедителни за Румъния и от-рицателното становище по проблема остава. В Букурещ не се ангажират с нови инициативи за разрешаване на чехословашкия проблем, които не са в рамките на Мюнхенската спогодба. Още по-малко са съгласни на една нова ревизия на Трианонския до-говор в полза на Унгария. Прекомерните претенции на унгарци-те към Словакия били най-доброто доказателство за крайности-те, до които отиват унгарските апетити. Въобще от унгарската мегаломания не можело да се очаква нищо добро и в Румъния оставали крайно недоверчиви към възможностите за разбирател-ство и сътрудничество с Унгария29.

Междувременно в Чехословакия е разтурена комунистичес-ката партия. Властта е разпределена между централното прави-телство и областните правителства в Словакия и Подкарпатска Русия. Незадоволена в претенциите си, Унгария щяла да прибег-не до военна сила против Чехословакия. Полша от своя страна щяла да подпомогне унгарската армия30.

Активността на полската дипломация в Югоизточна Европа не е по вкуса на Берлин. Стремежът на Варшава да постигне об-ща полско-унгарска граница е използван от фон Рибентроп, кой-то предлага това да стане за сметка на преразглеждането на пол-ско-германските отношения, които според германското виждане вече са изчерпали своя потенциал31.

Мюнхенската конференция е дипломатическо поражение за Полша, крах за ирационалната игра на Ю. Бек на „велика държа-

28 ЦДА, ф. 176к, оп. 7, а. е. 531, л. 315-317. Букурещ, 21 октомври 1938 г. 29 Пак там, л. 318, 319. Букурещ, 21 октомври 1938 г. 30 Зора, бр. 5803, 23 окт. 1938. 31 Дамянова, Е. Цит. съч. с. 259, 260.

186


ва“ в Източна Европа. Бек бил уверен, че Полша ще участва в конференцията при поддръжката на Мусолини и особено на Хитлер. Действителността е отрезвяваща. Появилият се отново пакт на „четиримата“, диктуващ волята си на държавите в Цен-трална Европа, давал на Бек да разбере, „че утре Полша може да се окаже в ролята на молител, чакащ зад вратата решението на своята съдба“. Именно поради това възможното решение за Бек било „самостоятелно“ заемане, макар и на малка територия от Чехословакия, за да се демонстрира чрез това „сила и независи-мост“ при действията на Полша, нечакаща подаянията на мюн-хенските разпоредители на съдбите на централноевропейските държави. Подобна стъпка трябвало да доведе страната до съ-стояние на националистическа еуфория, която би заглушила или направила невъзможна критиката на провеждания курс32.

След разговор с полк. Бек, на 25 октомври пълномощният министър във Варшава П. Траянов констатира обрат в полските разбирания по карпатско-украинския въпрос. Започвайки с полс-ко-словашките отношения, полският министър споделил, че те винаги са били много приятелски и затова каквото и решение да вземат словаците за своето бъдещо устройство, Полша ще го под-крепи. При положение, че решат да се федерират с чехите, няма-ло да се противопоставят. Подкарпатска Украйна (Рутения) по Трианонския договор била включена в Чехословакия по чисто политически съображения. Без оформено национално съзнание, рутените „били бедни и диви планинци“. На въпрос дали Полша би наложила със сила желанието си за обща граница с Унгария, Бек отговорил, че „един чисто национален въпрос би могъл да се защити с оръжие, но че въпросът за Подкарпатска Рус интере-сувал косвено Полша, че тя не аспирира за тази област и следо-вателно тя едва ли би дигнала оръжието си за нея“33.

Междувременно, въпреки отправените от Германия и Италия внушения, се стига до арбитраж, който да санкционира граница-та между Унгария и Чехословакия. Англия и Франция обаче не са молени за посредничество. Подкрепена от Германия и Италия, Унгария получава територия от 12 000 кв. км с повече от 1 млн.

32 ЦДА, ф. 176к, оп. 7, а. е. 859, л. 43, 44. Варшава, 25 октомври 1938 г. 33 Пак там, л. 45, 46. Варшава, 25 октомври 1938 г.

187


жители. В Чехословакия, респ. в Словакия, остават около 75 000 унгарци, докато двойно повече словаци ще живеят в Унгария. В Рим решението на арбитрите се представя като тържество на справедливостта, не се забравя да се изтъкне ролята на Мусо-лини, който единствен настоявал на Мюнхенската конференция да бъдат удовлетворени и исканията на Полша и Унгария34.

Решенията на Виенския арбитраж по унгарско-словашкия спор своевременно са огласени в българския печат. На 3 ноем-ври 1938 г. „Зора“ съобщава, че приемайки арбитража, чехите и словаците очаквали минималните им искания да бъдат подкре-пени. Решението обаче е тежко. Словакия трябва да отстъпи на Унгария Лучанец, Левице, Нови Замки, Рожняво, а така също и град Кошице – извънредно важен стопански център. Тежко е по-ложението и на Подкарпатска Русия. Тя губи своя администра-тивен център – Ужгород (Унгвар), най-важния си стопански цен-тър – Мункачево (Мункач), както и 220 000 души население, ко-ето преминава към Унгария. В резултат на арбитража Унгария се сдобива с нови 12 000 кв. км територия, на която живеят 600 000 унгарци, 350 000 словаци и рутени, 50 000 германци. По този на-чин 98% от унгарските искания са удовлетворени35.

В същия брой на вестника се съобщава, че правителството на Подкарпатска Русия е решило да промени името на страната, ко-ято вече ще се нарича Карпатска Украйна. В тази връзка минис-тър-председателят епископ Волошин бил заявил, че „решението, което взехме, туря край на едно недоразумение. Нашият език, нашите чувства и нашата мисъл са украински. Наименованието Подкарпатска Русия, което бе възприето в 1918 г., пораждаше фалшива представа за истинското етническо и географско ес-тество на страната ни.“36

Впрочем създаването на новите автономни републики – Сло-вакия и Подкарпатска Рус, изправя втората чехословашка репуб-лика пред редица трудности. В ход е и политическата трансфор-мация в страната. След спогодбата в Жилина, където Словакия получава автономия, страната започва един напълно самостояте-

34 Пак там, л. 52, 53. Рим, 5 ноември 1938 г. 35 Зора, бр. 5813, 3 ноем. 1938. 36 Пак там.

188


лен живот. Установен е тоталитарен режим. Всички партии са разтурени и е образувана само една37.

Трудните преговори между Чехия и Словакия по бъдещото устройство на втората чехословашка република бележат напре-дък едва след като Камарата и Сенатът гласуват автономията на Словакия и Подкарпатска Рус. Постигнато е споразумение и за бъдещия председател на републиката с издигане кандидатурата на Хаха – председател на Върховния административен съд, из-вестен специалист по административно и конституционно пра-во, член на международния съд в Хага38.

Междувременно Германия и Чехословакия подписват спогод-ба за окончателно установяване на границата. В Словакия грани-цата с Германия и с Унгария също е определена, докато в Под-карпатска Украйна цари анархия. Унгарски и полски чети теро-ризират населението с цел да се постигне мечтаната обща граница между Полша и Унгария. Но както споделя министърът на външ-ните работи Хвалковски с пълномощния министър Н. Балабанов, въпросът бил от компетенцията на Берлин. В Унгария не криели недоволството си към Германия от това, „че не са удовлетворени унгарските искания и не са им дали естествената карпатска грани-ца“. Същевременно от италианска страна се внушавало, че виенс-кото разрешаване на въпроса е временно и че това неестествено положение не може да трае дълго и рано или късно Унгария щяла да получи цяла Подкарпатска Украйна. На този фон е очевидно, че етническият принцип и този за самоопределението на народи-те, въз основа на които е предприето прекрояването на границите в Средна Европа, остават на заден план и решаващите фактори продължават да бъдат интересите на големите държави и свърза-ните с тях политически игри и комбинации39.

Положението след Виенския арбитраж е нестабилно. Корес-пондентът на в. „Зора“ съобщава за придвижване на полската войска към Подкарпатска Украйна. В скоро време можело да се

37 ЦДА, ф. 176к, оп. 7, а. е. 894, л. 65-67. Прага, 15 ноември 1938 г. 38 Пак там, а. е. 905, л. 7, 8. Прага, 23 ноември 1938. На 30 ноември 1938 г.

Хаха се заклева пред Народното събрание като президент на Чехо-Словакия. – Pasák, T. Judr. Emil Hácha (1938–1945). Praha, Horizont, 1997, р. 28.

39 ЦДА, ф. 176к, оп. 7, а. е. 893, л. 129, 130. Прага, 23 ноември 1938 г.

189


очаква акция, с която да се ликвидира разделението на областта, в резултат на което да се стигне до обща полско-унгарска грани-ца. Това според поляците била естествената граница на Карпа-тите, до която можело да се стигне само чрез присъединяването към Унгария и на останалата част от Подкарпатска Украйна40.

В броя си от 25 ноември „Зора“ съобщава за нова сериозна криза в Европа. Полско-германските недоразумения за Подкар-патска Украйна били достигнали опасни размери. Дописникът на вестника в Лондон съобщава, че Полша и Унгария са решили на всяка цена да установят обща граница. Полша била струпала 7 дивизии по границите на Рутения и други 40 000 хиляди вой-ници по румънската граница, за да попречи на Букурещ да отиде на помощ на своя съюзник Чехословакия. В отговор на тази де-монстрация Берлин разпространил, че може да отстъпи пред ис-кането на Полша само, ако „1. Данциг се освободи от контрола на ОН и стане германски град и 2. ако на Германия се даде кон-цесия в територията на Рутения да построи железен път до ру-мънската граница“41.

Междувременно загрижеността в Полша по повод на проекта за създаване на украинска държава расте. Безпокойството на Варшава поради голямата дипломатическа офанзива на Герма-ния е причина за силно раздвижване в Централна и Източна Ев-ропа. Според „Дейли телеграф“ полските вестници виждали за-плаха за дипломатическа офанзива от Данциг и Мемел на Бал-тийско море до румънските брегове на Черно море. Вестникът коментира и реакцията на Полша и на Съветска Русия във връз-ка с евентуалното създаване на украинска държава. Една незави-сима украинска държава би обединила руските украинци – при-близително 25 млн. души, тези под полски суверенитет – при-близително 7 млн., и около половин милион под автономен ре-жим в Чехословакия. Вероятността да се създаде една държава с 32-33 млн. население обаче не се възприема нито от Русия, нито от Полша. По сведения на английския печат се забелязвали се-риозни смутове в Украйна. Говорело се дори за сепаратистки за-говор, разкрит в Киев. В полската диета станала и една публична

40 Зора, бр. 5829, 23 ноем. 1938. 41 Пак там, бр. 5831, 25 ноем. 1938.

190


манифестация. Народните представители на украинското малцин-ство разпространили изложение, с което се искала териториална автономия. Тези искания засягали приблизително 1/4 от терито-рията на Полша с население повече от 9 млн. души – 7 млн. укра-инци и 2 млн. поляци и евреи. Германското противопоставяне на проекта за обща полско-унгарска граница в Подкарпатска Украй-на, според коментара на в. „Зора“, ставало разбираемо и всеки мо-жел да си направи сметка „при какви нови условия се развиват събитията в Средна и Източна Европа, където пожертвуването на Чехословакия не е уредило нищо окончателно“42.

На 17 декември, позовавайки се на органа на Германското министерство на народното стопанство „Дер Виртшафтеринг“, „Зора“ пише на уводно място, че създаването на самостоятелна Украйна не е далеч и украинците можели да се радват на образу-ването на нова автономна Карпатска Украйна. Техните надежди за светло бъдеще започвали да се осъществяват. Въпреки че об-ластта е малка, а Полша и Унгария се отнасят с нея зле, на лице все пак била една украинска държава. В препечатания от гер-манското списание материал се споменава и значителното укра-инско малцинство в румънска Бесарабия, чиито права за влизане в състава на новата национална украинска държава били неоспо-рими43.

Украинският въпрос се коментира и от Д. Крапчев в уводен материал под надслов „Ще се остави ли Русия да я тикнат в Азия“. Домогванията да се създаде една нова държава от руска и полска Украйна заедно с Подкарпатието без съмнение щели да имат силно отражение в Москва: „Русия, била тя и на Сталин, е застрашена да стане предимно азиатска държава, след като по-ра-но я изтикаха от Полша и Бесарабия. Колкото и да е пасивен рус-кият народ, той няма най-сетне да понесе и това. Той ще реагира без друго, ако Кремъл не изпревари и не избърза да провъзгласи и наложи не на части, а изцяло интегрално държавната идея в бол-

42 Пак там, бр. 5847, 14 дек. 1938. 43 Пак там, бр. 5850, 17 дек. 1938. В чехословашкия печат също се агитира

за създаване на голяма Украйна. В тази връзка съветският пълномощен мини-стър Сергей Александровски подчертал, че в Москва тази кампания се смята за враждебна към СССР. – Пак там, бр. 5849, 16 дек. 1938.

191


шевишките рамки.“ Според Крапчев първите признаци на отпор се виждали в притъпяването на враждата между Полша и Русия. Застрашени еднакво, и двете славянски държави били предприели първата стъпка за сближение с оглед да запазят земите си, населе-ни с украинци. В заключение издателят на в. „Зора“ припомня, че „руският народ винаги е реагирал бавно, но постепенно, докато реакцията се е превръщала в същинска стихия. Така беше и с На-полеона, който бе разбит едва при Москва.“44

На 21 декември „Зора“ отново се връща към въпроса за съз-даването на независима украинска държава. Излизащият в Бре-слау „Силезише Цайтунг“ бил поместил една забележителна статия. В нея се предвиждало създаването на независима Украй-на с население около 45 млн. души. Статията с необикновено от-кровен тон хвърляла светлина върху ролята, която Рутения веро-ятно ще играе при образуването на украинската държава. „Пър-вата правителствена декларация на новата чехословашко-карпа-тоукраинска държава бе несъмнено от голяма важност за чехите и словаците, но за карпатските украинци тя значи нещо повече, много повече. За тях това развитие носи съзнанието, че за пръв път от векове – с изключение на краткия кървав хаотичен пери-од преди 20 години – украинците са станали народ, носещ част от държавното бреме. Те владеят малка, но при все това реална територия, където те са свои собствени господари.“ „Зора“ съоб-щава и за реакцията на Варшава. „Газета полска“ смятала, че Берлин подготвя духовете за една съвместна германско-украин-ска акция за освобождаване на Съветска Украйна от Москва. От своя страна Москва била сериозно загрижена и употребявала всякакви средства, за да попречи на това развитие45.

По същото време в Прага отношенията с Унгария се смятат за нормализирани, за разлика от тези с Полша, оценени като об-тегнати. Касаело се предимно за подкрепяната от поляците ире-дентистка дейност на украинците в Подкарпатието. С държание-то си те отблъсквали и словаците, които в по-голямата си част доскоро били полонофили46.

44 Пак там, бр. 5851, 18 дек. 1938. 45 Пак там, бр. 5853, 21 дек. 1938. 46 ЦДА, ф. 176к, оп. 7, а. е. 902, л. 3, 4. Прага, 23 декември 1938 г.

192


Задълбавайки разглеждането на украинския въпрос, в. „Зора“, в броя си от 25 декември публикува на уводно място интервюто на своя кореспондент в Париж с бившия украински министър на външните работи Васил Панейко. Украинският въпрос е на дне-вен ред. Никога от Първата световна война насам не се е говоре-ло и писало толкова много за Украйна. Отговаряйки на поставе-ните въпроси, В. Панейко изказва мнение, че „без съмнение ние сме изправени пред най-големия национален въпрос на момента и на дните, които идват. Нека се има предвид, че по своята по-върхност Велика Украйна заема едно по-обширно пространство от това на Германия. Украинският народ, който брои около 40 млн. души, желае да се обособи в една свободна държава, съгласно своите исторически традиции и вековни тежнения и въз основа на принципа на самоопределението на народите.“ Украинските искания се изразявали в: 1) Автономия на полска Украйна; 2) Раз-решение на украинския въпрос в Съветска Русия. Две течения работели за решение на украинския въпрос: първото – за пълно отделяне от СССР; второто – за федерален съюз или съюзни-чески връзки с руския народ47.

Словаците с техния стремеж към автономия и независимост стават важен коз за осъществяване на плановете на Хитлер. С тяхна помощ той вярва, че ще се справи едновременно с „чешка-та преданост към демокрацията и с унгарските илюзии за вели-чие“. Същевременно в Берлин внимателно следят и процесите в Подкарпатска Украйна, останала след Виенския арбитраж в рам-ките на Чехо-Словакия като автономна област48.

Описвайки положението, което се било създало напоследък в Подкарпатска Русия, в броя си от 4 февруари 1939 г. „Варшавски дзйенник народови“ отбелязва, че този въпрос трябва да бъде ре-визиран, понеже сегашното състояние на нещата заплашва мира в Средна Европа. „Принудителната украинизация“ на страната пре-дизвиквала всеобщо недоволство не само сред широките маси от населението, но дори и сред някои представители на автономните власти. „Средноевропейската Македония“, създадена от Виенс-

47 Зора, бр. 5857, 25 дек. 1938. 48 Taylor, A. J. P. The Origins of the Second World War. London: Hamish

Hamilton, 1961, 194-196.

193


кия арбитраж под вида на ПодкарпатскаУкрайна, започвала сери-озно да застрашава спокойствието в цяла Средна Европа.

Според вестника автономна Подкарпатска Украйна предста-влявала голямо изкушение за германската политика с възмож-ността да се съживи украинският въпрос. Същевременно, осуе-тявайки създаването на обща полско-унгарска граница, Унгария се заставяла да влезе в орбитата на германското влияние.

С решението на Виенския арбитраж германската теза била по-бедила изцяло. От своя страна поляците не съумели да запазят своите жизнени интереси и да възпрепятстват появата на украин-ския „Пиемонт“. В по-нататъшната „борба за обща граница с Ун-гария и за унищожението на „Средноевропейската Македония“ ние получаваме нов съюзник, каквото предоставя очевидната без-смислица на създаденото в Подкарпатска Украйна положение“49.

В потвърждение на полските притеснения Германия се готви да сложи край на чехословашката държава. Същевременно на Братислава е предложено да обяви независимост. Словашките ръководители Тисо, Дурчански и Тука обаче все още се колеба-ят. Според техните планове цената за подобряване на отноше-нията с Унгария трябвало да се плати от украинците – Кошице (Каша) да остане в Словакия, срещу което унгарците да получат Подкарпатска Украйна50.

Румънската позиция също търпи промяна. На 7 март 1939 г. „Зора“ съобщава на първа страница, че Румъния е склонила на обща унгаро-полска граница. Крал Карол казал за Полша чрез своя външен министър Гафенку, че „Румъния ще предпочете да види обща полско-унгарска граница пред една полунезависима Рутения под германско влияние“. Това бил един от резултатите на разговорите полковник Бек – Гафенку51.

Събитията в Словакия намират отзвук и в Полша. Вестници-те излизат със специални издания, в които коментират, че криза-та в Чехо-Словакия е също тъй сериозна, както през септември

49 Министерство на външните работи и изповеданията – Дирекция на пе-чата. Преглед на чуждия печат, № 27 от 6 февруари 1939 г., с. 13.

50 Цветков, П. Между руския комунизъм и германския националсоциали-зъм. Средните и малките държави в европейската политика до Втората све-товна война. С., Херон прес, 1998, с. 194, 195.

51 Зора, бр. 5914, 7 март 1939.

194


1938 г., и че не може да бъде сметната за чисто вътрешна рабо-та. Словашките национални стремежи били срещали винаги пълно разбиране в Полша52.

Разпадането на Чехословакия на 14-15 март 1939 г. и създава-нето на протектората Чехия и Моравия не е особена изненада. Прекалено очевидна е агонията на втората Чехословашка репуб-лика след Мюнхен и Виена. По-друга е ситуацията в Словакия, обявена за независима република, а фактически създадена по во-лята на Третия райх. Най-трагична е съдбата на източната част от Чехословакия – автономната Карпатска Украйна, станала ябъл-ка на раздора между съседните държави. На 15 март Унгария за-почва окупация на областта, завършила за три дни53. Новината предизвиква небивала радост във Варшава и Будапеща. Дълго-очакваната полско-унгарска граница е постигната54.

Поредното прекрояване на картата в Средна Европа се следи в София с внимание. Драганов телеграфира от Берлин подвеж-дащата информация, че „заемането на Карпатска Украйна от ун-гарците не е с предварителното съгласие на Германия“. Унгар-ците били изпратили редовни войски в областта. В страната се провела и частична мобилизация. Румънците от своя страна пре-дявили искания в Будапеща за източната част на Карпатска Ук-райна и свикали резервисти в пограничните корпуси. При ру-мънско нападение, унгарците били готови да се противопоста-вят с оръжие. Независимо от войнственото си поведение, унгар-ците били готови да преговарят с румънците за размяна на спор-ните украински области с други в Трансилвания. Въпреки изра-зените резерви, в Берлин толерирали действията на унгарците, но без да ги насърчават. Окупирането на Чехия и Моравия се по-срещнало със спокойствие, но без особен възторг55.

За активизиране на румънската дипломация съобщава и П. Траянов. Румънският пълномощен министър бил направил по-

52 Пак там, бр. 5918, 11 март 1939. 53 Политический кризис 1939 г. и страны Центральной и Юго-Восточной

Европы. (Круглый стол). – Советское славяноведение, 1989, кн. 5, с. 5, 6 (изка-зване на И. И. Поп).

54 Koszel, B. Rywalizacja niemiecko-włoska w Europie Środkowej i na Bałka-nach w latach 1933-1941. Poznań, Instytut Zachodni, 1987, р. 274.

55 ЦДА, ф. 176к, оп. 1ш, а. е. 117, л. 41. Берлин, 17 март 1939 г.

195


стъпки пред министър Бек „унгарските власти да запазят румън-ските интереси в Карпатска Украйна“. Искането веднага било предадено на унгарския пълномощен министър лично от Бек. Румънците чакали отговор. С този ход Букурещ на практика признавал промяната на статуквото в Средна Европа56.

Румънските управляващи среди са огорчени и разочаровани от поведението на Полша, която подкрепя унгарската окупация на Подкарпатска Украйна. На отправения от Букурещ упрек Бу-дапеща отговорила, че окупира областта по стратегически при-чини и ако Румъния има претенции, Унгария била готова да во-ди преговори впоследствие. В отговор на това Букурещ изяснил, че има претенции за няколко села в Подкарпатска Украйна, на-селени с румънци. Румъния държала на тези села и щяла да на-мери начин да осигури интересите си. Същевременно в страната имало голям страх от Германия и нейните бъдещи намерения. Смятало се, че следващият удар ще е насочен срещу Румъния. Тази новина, огласена лично от румънския пълномощен минис-тър в Лондон, целяла „да се алармира английския кабинет, както и общественото мнение в Румъния“57.

Междувременно посланик В. Гжибовски излага полската пози-ция пред наркома на външните работи Литвинов. Независимостта на Словакия даже под протектората на Германия не предизвиква-ла възражението на Варшава, която заела благосклонен неутрали-тет. Полша проявявала интерес само към карпатския участък, за-щото отстоявала позицията си за установяване на обща полско-унгарска граница. Това впрочем бил единственият пункт, по кой-то Полша можела да прояви активност58.

От своя страна фон Рибентроп, обяснявайки германските действия пред полския представител Липски, споделя, че в по-следно време пражкото правителство се е опитало да действа диктаторски в Карпатска Украйна и Словакия. Изказва и убеж-дението си, че „уреждането на карпато-украинския въпрос е пре-дизвикало най-голямо задоволство в Полша“. Освен това учре-

56 Пак там, а. е. 113, л. 16. Варшава, 17 март 1939 г. 57 Пак там, оп. 7, а. е. 1084, л. 136-138. Варшава, 19 март 1939 г. 58 Документы и материалы по истории советско-чехословацких отношений,

т. 3, с. 604, 605. Москва, 16 марта 1939 г.

196


197

дяването на протектората Чехия и Моравия означавало оконча-телно омиротворяване на областта, което съответствало на исто-рическите принципи и щяло да е от полза за всички59.

* * *

В навечерието на Втората световна война незначителната по размери и почти неизвестна Подкарпатска Украйна става обект на съревнование между няколко държави. Нейната територия придобива голяма стратегическа стойност за Германия, която желае да я запази за себе си като свързващото звено между Че-хо-Словакия и руска Украйна. Полша се стреми да постигне об-ща граница с приятелска Унгария с оглед на бъдещи комбина-ции и съвместни действия. Същото желае и Унгария, която цели не само присъединяването на откъснатите си сънародници, но и възвръщането на колкото се може повече от предишните си те-ритории. Румъния пък по ред съображения желае да запази до-сега си с Чехословакия. Желанието си да останат в рамките на Чехословакия на два пъти потвърждават и самите подкарпатски украинци, които принудени от обстоятелствата, дори правят опит да обявят независимост. В крайна сметка обаче те са при-съединени към територията на Унгария.

59 100 документа към предисторията на войната. Извадки от официалната

германска бяла книга. Berlin, Издание на германската информационна служба, 1940, с. 91, 92. Разговор на райхсминистъра на външните работи фон Рибен-троп с полския пълномощен министър. Берлин, 21 март 1939 г.

Инна Манасиева

УКРАИНСКАТА НАРОДНА РЕПУБЛИКА И БЪЛГАРИЯ (ДИПЛОМАТИЧЕСКИ АСПЕКТИ). 1918-1920 г.

През 1917 г. Украйна получава възможност да постави пред

света въпроса за провъзгласяване на своята независимост. Пър-

вата стъпка в това отношение е участието на украинската деле-

гация на мирните преговори в Брест-Литовск. Въпреки че външ-

нополитическите симпатии на украинското ръководство са на страната на Антантата, започването на преговорите за мир в Брест-Литовск между Съветска Русия и държавите на Централ-

ните сили в началото на декември 1917 г. му дава възможност да изземе инициативата от украинските болшевики и да се утвърди като отделна политическа сила. Украинската независимост е до-

бре дошла за държавите от Централните сили и най-вече за Гер-

мания. В началото на януари 1918 г. украинската делегация при-

стига на преговорите. На 9 февруари 1918 г. е подписан Брест-Литовският мирен договор между Германия, Австро-Унгария, България и Турция, от една страна, и Украинската народна ре-

публика (УНР), от друга, с който Централните сили фактически признават Украйна за независима държава.

От страна на България договорът е подписан от пристигналия в Брест-Литовск на 2 февруари министър-председател В. Радо-

славов. В България подписаният договор се смята за дипломати-

чески успех. Пресата публикува изявление на министър-предсе-

дателя, в което той нарича мира с Украйна „интродукция към световния мир“1. Официозът на опозицията в. „Мир“ твърди, че с подписването на договора с Украйна „фактически мирът с ця-

1 Мир, № 5351, 15 февр. 1918; Работнически вестник, № 222, 1 март 1918.

198

Украинската народна република и България...

ла Русия трябва да се брои за сключен“2. Освен политическото значение на събитието, изтъква се и икономическото. След под-

писването на мира с „хубавата и плодородна Украйна“3 изглеж-

да, че кризата може да бъде овладяна, и пресата предрича успеш-

ния за България завършек на войната: „Съглашенската блокада ще изгуби своето значение. Русия е земеделска страна и когато съобщенията и търговията бъдат напълно възстановени, първи държавите от Централния съюз ще използуват това положение, защото най-силното средство за борба на Съглашението – оглад-

няването – се притъпява.“4 Раждането на новата държава създава предпоставки за уста-

новяването на официални дипломатически отношения между България и Украйна. Въз основа на член VІІІ от договора пълно-

мощниците на България д-р В. Радославов, А. Тошев, И. Стояно-

вич и полк. П. Ганчев и пълномощниците на УНР А. Севрюк, М. Любински и М. Левицки „дават съгласието си незабавно да уре-

дят възстановяването на публичните и частните правоотноше-

ния между България и Украинската народна република“5. Пра-

вителството на В. Радославов вярва, че болшевишкият режим в Русия е нетраен, затова смята, че в Москва трябва да се установи „временна“ българска мисия, а членовете на легацията да зами-

нат за руската столица като „временно командировани“6. С под-

писването на Брест-Литовския мирен договор и отдръпването на Русия от Балканите преминават и опасенията на България за об-

ща граница с нея. За сметка на това на 18 април 1918 г. органът на българското външно министерство „Echo de Bulgarie“ провъз-гласява, че Дунав трябва да стане естествена граница между България и Украйна.

И двете държави са заинтересовани от установяването на ди-

пломатически отношения. За да утвърди своята държавност, УНР се стреми да получи дипломатическо признание от колкото се може повече държави. България, разорена от войната, проявява

2 Мир, № 5347, 11 февр. 1918. 3 Пак там, № 5348, 12 февр. 1918. 4 Пак там, № 5347, 11 февр. 1918. 5 Центральний державний архів вищих органів влади та управління України

(ЦДАВО України), ф. 2592, оп. 1, д. 74, л. 16. 6 Централен държавен архив на РБ (ЦДА), ф. 176к, оп. 1, а. е. 1263, л. 1.

199

ИННА МАНАСИЕВА

интерес към установяването на търговски отношения с Украйна. Управляващите вярват, че мирът със „скромните украинци бур-

жоа“ има по-голяма полза за България, отколкото отношенията с „болшевиките, които въплъщават в себе си най-дивия на света социализъм“7 и които са начело на Съветска Русия.

България първа предприема стъпки за установяване на офи-циални отношения, като на 21 април 1918 г. изпраща диплома-тическа мисия в Киев начело с проф. Иван Шишманов. Избира-нето на Ив. Шишманов за дипломатически представител на Бъл-

гария в Украйна не е случайно. Той е зет на известния украинс-

ки политик и историк Михайло Драгоманов, поканен през 1889 г. от ръководството на новосъздадения Софийски университет да оглави Катедрата по нова история. Шишманов е един от най-го-лемите познавачи на Украйна в България с проучванията си в областта на българо-украинските литературни връзки. Той лич-

но се познава с лидерите на украинското национално движение – писателите и учените Ив. Франко, Л. Украинка, В. Гнатюк. Преди да стигне в Киев, той спира в Лвов, където в интервю за вестник „Діло“ приветства създаването на украинската държава и прави аналогия между държавното развитие на Украйна и Бъл-

гария. Пратеникът на София подчертава, че отсега нататък мла-

дата държава ще бъде изправена пред редица трудности в проце-

са на държавното строителство, като отбелязва, че същите труд-

ности преди 40 години е изпитала и България, но е успяла да ги преодолее; затова е добре украинските държавници да се поучат от примера на България. При това Шишманов изразява задовол-ство от мисията, която му е възложена: „Ако биха ме изпратили някъде другаде, аз не бих се съгласил, но в Киев отивам с огром-но желание.“8

Ив. Шишманов пристига в Киев на 1 май 1918 г. Още на гара-

та той научава за държавния преврат в Украйна, свалянето на правителство на Централната рада и установяването на режима на хетман Павло Скоропадски. Украинската народна република се преименува в Украинска държава (това име страната запазва

7 Мир, № 5347, 11 февр. 1918. 8 Научен архив на Българската академия на науките (НА БАН), ф. 11к, оп.

2, а. е. 539, л. 1; Діло, 30 апр. 1918.

200


до средата на декември 1918 г.). Връчването на акредитивните грамоти се забавя с няколко месеца, тъй като донесените от бъл-

гарския представител писма са адресирани към сваления минис-

тър-председател В. Голубович. На 2 август 1918 г., в доклада си до Министерството на външните работи и изповеданията, Шиш-

манов съобщава за връчването на акредитивните писма на хет-

ман Скоропадски и за факта, че хетманът остава поласкан от да-

дената му за пръв път титла „Светлост“ и от обръщението на цар Фердинанд към него „Драги и Велик приятелю“. Това се отразя-

ва върху общия тон на обяда в чест на българския пълномощен министър, който е „необикновено задушевен, отговарящ на го-

лемите симпатии на украинците към малката люлка на тяхната стара култура и писменост – България“9.

Щатът на българското представителство в Украйна се състои от: проф. Ив. Шишманов – пълномощен министър, Т. Баламезов – първи секретар на легацията, ротмистър Г. Сархилиев – военен аташе, Д. Влахов – представител на Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост (ДСГОП), Д. Видинлиев – счетоводител, и войниците Г. Папазов, Г. Димитров и Л. Геор-

гиев, аташирани към Легацията като охрана. Ив. Шишманов участва в обсъждането на кандидатурите за

украински пълномощен министър в България. Първоначално за този пост има двама кандидати – Моллов, българин по произ-ход, предложен от министъра на вътрешните работи Ф. Лизогуб, и Славински, украински писател и общественик с умерени поли-

тически идеи. След като събира сведения за Моллов, Шишманов се убеждава, че той не е подходящ за този пост, защото, първо, няма нищо общо с Украйна, не говори украински, и второ, въпре-

ки че е българин, от 1913 г. мрази официална България и прокар-

ваната от нея политика. Съобразявайки се с мнението на Шиш-

манов, българското правителство дава съгласието си за назнача-

ването на Славински. След неговия отказ са издигнати други две кандидатури – Ф. Шулга от Одеса и М. Михновски, национа-

лист-украинец, лидер на Украинската национална партия10. Тези

9 ЦДА, ф. 176к, оп. 3, а. е. 1266, л. 15. 10 НА БАН, ф. 11к, оп. 1, а. е. 86, л. 24, 25; ЦДА, ф 176к, оп. 3, а. е. 1267, л.

1-3.

201


две кандидатури също отпадат и за пълномощен министър на Украинската държава в България на 25 юли 1918 г. е утвърден О. Шулгин11.

Олександър Шулгин е само на 29 години, но вече има голям авторитет сред политическите, правителствените и научните кръгове на Украйна. В правителството, създадено след провъз-гласената на 10 юни 1917 г. автономия на Украйна, О. Шулгин заема поста генерален секретар по националния въпрос. Преди подписването на Брест-Литовския мирен договор Шулгин пода-

ва оставката си, тъй като е привърженик на Антантата и не же-

лае да оглавява новото прогерманско направление на външната политика, с което той лично не е съгласен. Шулгин осъжда хет-

манския преврат, но като професионален политик не се отказва от дипломатическата дейност и приема назначаването си за из-вънреден и пълномощен министър в България. В София той се надява да завърже контакти с политическите и военните пред-

ставители на западните държави, които биха могли да бъдат по-

лезни за Украйна. Назначавайки такъв изтъкнат политик и ди-

пломат за пълномощен министър, управляващите в Украйна це-

лят да поласкаят България, показвайки че тя е от голямо значе-

ние като външнополитически партньор на Украйна. На 21 юни 1918 г. хетман Скоропадски основава и утвържда-

ва украинската мисия в България. На 4 юли е утвърден щатът на мисията: О. Шулгин – пълномощен министър, Ф. Шулга – съвет-

ник, В. Драгомирецки – старши секретар, П. Сикора и Д. Шелуд-

ко – секретари, М. Лаврик и Ю. Налисник – младши чиновници, Й. Додул – драгоман, ген. Бобровски – военен аташе и Ю. Вил-

чински – сътрудник12. На 16 юли 1918 г., ден след като във Виена са разменени ра-

тификационните документи между Украйна и България, дипло-

матическата мисия напуска Киев и заминава за София, където пристига на 28 юли. На 7 септември О. Шулгин връчва акреди-

тивните си писма на цар Фердинанд13.

11 ЦДАВО України, ф. 3696, оп. 1 д. 22, л. 12. 12 Пак там, л. 15; ф. 3766, оп. 1, д. 116, л. 5, 5зв, 11. 13 Пак там, л. 7зв; ЦДА, ф. 176к, оп. 3, а. е. 990, л. 1.

202


Правителството на УНР планира да бъде открито генерално консулство в София, а във Варна – вицеконсулство. Липсата на финанси обаче не позволява тези планове да бъдат реализирани. Българското правителство трябва да реши дали има необходи-

мост от откриването на българското консулство в Одеса, затво-

рено през 1915 г., когато дипломатическите отношенията между България и Русия са скъсани. След като е изслушано мнението на Ив. Шишманов, се стига до извода, че икономическите отно-

шения на държавите на Централните сили с Украйна непремен-

но ще се засилят. Предвиждайки това, Турция и Финландия от-

криват консулства не само в Одеса, но и в Харков. Въпреки това българското консулство в Одеса не подновява функциите си14.

Основните въпроси, които правителствата на България и Ук-райна трябва да решат, са няколко. На първо място е уреждането на търговските отношения. През април 1918 г. в Берлин е склю-чена специална спогодба, която предвижда обмен на стоки с Украйна, но разпределянето им от обща комисия, в която влизат представители на Централните сили, е неблагоприятно за Бълга-рия. Веднага след като пристига в Киев, Шишманов, по поръче-ние на министър-председателя Ал. Малинов, се обръща към ук-раинския министър на търговията и промишлеността Гутник с предложение да бъдат установени непосредствени българо-ук-раински търговски отношения. Той заявява, че Украйна е сво-бодна да установява икономически връзки с други държави, без да се интересува от мнението на германските и австрийските власти, на което Гутник отговаря: „Теоретически – да, фактичес-ки – не.“15 Този отговор практически слага край на опитите на България за установяване на непосредствени търговски отноше-ния. Тя е принудена да се задоволява с квотата от 5% от изкупу-ваните от Украйна стоки, което я кара да се чувства ощетена. Остава нерешен въпросът за свободното пътуване на украински-те граждани в България, както и на българските поданици в Украйна, което до известна степен би решило въпроса за сво-бодния стокообмен между двете страни.

14 ЦДА, ф. 176к, оп. 3, а. е. 1247, л. 3. 15 ЦДАВО України, ф. 3766, оп. 1, д. 117, л. 5, 5зв.

203


През 1918 г. в Украйна функционират няколко български инс-титуции, които се занимават с изкупуването на стоки. На първо място това е българското представителство в Украйна, в което за целта са назначени няколко служители – Д. Влахов, М. Златев и др. През юни 1918 г. в Одеса пристига българска военна деле-гация начело с ген. Рашев, която е натоварена да осигури до-ставки за българската армия. Главното тилово управление из-праща в Одеса една покупателна комисия начело с полк. Хитров. Пълното ръководство на българската служба по доставката на храните се изпълнява от пълномощния министър в Киев, като със събирането на сведения от украинските и съюзническите (на Германия, Австро-Унгария и Турция) учреждения и лица му по-магат представителите на ДСГОП Д. Влахов и Д. Иванов16.

Липсата на пряка радиотелефонна връзка между Украйна и България, които се свързват помежду си изключително през Берлин и Виена, кара двете правителства да работят по въпроса за сключването на телеграфо-пощенска конвенция. Правителст-вото на УНР още на 28 март 1918 г. изпраща до София предло-жение за организиране на конференция за установяването на те-леграфо-пощенски отношения. От своя страна Ив. Шишманов през юли 1918 г. повдига същия въпрос пред украинското пра-вителство. Сътрудниците на украинската мисия в София се об-ръщат към заместник-министъра на вътрешните работи на Украй-на Кулябко-Корецки и към министъра на железниците, пощите и телеграфите на България Моллов за установяване на пряка ра-диотелефонна връзка между Одеса и София17. Въпреки желанието на двете правителства, безсилието им да отстоят нуждите си пред съюзниците осуетява сключването на ко

нвенцията. Един от въпросите, които се решават успешно, е този с воен-

нопленниците18. Понеже повечето от българските военноплен-ници в Украйна се връщат в България почти веднага след вли-

16 ЦДА, ф. 176к, оп. 3, а. е. 1330, л. 181. 17 ЦДА, ф. 176к, оп. 3, а. е. 1039, л. 2, 3, 13; ЦДАВО України, ф. 3766, оп.

1, д. 117, л. 22, 23. 18 ЦДАВО України, ф. 3766, оп. 1, д. 116, л. 20; д. 195, л. 31, 35; ЦДА, ф.

176к, оп. 3, а. е. 1044, л. 11; а. е. 1486, л. 3-5; НА БАН, ф. 11к, а. е. 539, л. 8.

204


зането на германските и австро-унгарските военни власти в ук-раинските земи, малкото количество на останалите в страната българи, предимно болни и ранени, увеличава разходите за ре-патрирането на украинските военнопленници. Според Брест-Ли-товския мирен договор разходите по издръжката на военноплен-ниците се компенсират според количеството им и от двете стра-ни. Освен това с материалната помощ на българските военно-пленници се заемат българи, родени в Македония, живеещи в Киев. Те събират 9 хил. карбованци (националната валута на Украинската държава) и чрез Шишманов ги предават на Българ-ски

българо-украинското сът-ру

февруари 1919 г. да на

я червен кръст. За репатриацията на намиращите се в България украински во-

еннопленници е съставена специална българо-украинска коми-сия. През октомври 1918 г. украинското министерство на външ-ните работи моли Ив. Шишманов да ходатайства пред цар Фер-динанд украинската военна делегация, изпратена да приеме украинските военнопленници в България и да организира пре-возването им в Украйна, да бъде освободена от карантина във Варна. Въпросът за репатриацията на украинските военноплен-ници от България е решен и до 4 ноември 1918 г. евакуирането им приключва. Благополучното репатриране на военнопленни-ците и от двете страни е доказателство за продуктивната работа на двете държави, които полагат усилия, за да бъдат подпомог-нати поданиците им. То показва, чедничество може да бъде успешно. На 14 декември 1918 г. в Украйна за пореден път се сменя

правителството. В резултат на въстание хетман Скоропадски е принуден да се отрече от властта и да тръгне заедно с напуска-щите Украйна германци. Начело на държавата застава Директо-рия. Връща се старото име на държавата – Украинска народна република. Изтеглянето на германските войски от страната оба-че позволява на Червената армия да започне настъпление. В от-говор на 13 януари 1919 г. Директорията обявява война на Съ-ветска Русия. Но войските ѝ (около 25 000 души) са неспособни да окажат съпротива на Червената армия. Влошаването на воен-ната обстановка заставя Директорията на 2 пусне Киев и да се премести във Виница.

205


Дипломатическите представителства в Киев са посъветвани също да напуснат столицата. На 28 януари 1919 г. представите-лите на всички дипломатически мисии са откарани със специа-лен влак в новата временна столица на Украйна, а оттам българ-ската, турската, полската и финландската легация се преместват в Одеса. Още преди да напусне Киев, на 23 януари 1919 г. Ив. Шишманов получава телеграма от София, с която му се дава без-срочен отпуск и е помолен да се завърне в България. Управлени-ето на легацията е възложено на първия секретар Т. Баламезов, който по това време е в отпуск. В резултат след завръщането на Шишманов в София на 21 март българската мисия в Украйна е практически ликвидирана. На аудиенция при цар Борис ІІІ Иван Ш

председател на делегацията на УНР на първата аса

а мисията В. Драгомирецки довежда до оставката на

ишманов подава оставка и се смята за освободен от длъжност-та посланик в Украйна от 9 май 1919 г.19

След поражението на Централните сили и антихетманския преврат Директорията търси начини да привлече на своя страна държавите на Антантата. Симпатиите на О. Шулгин към Антан-тата е причина той да бъде отзован от България, за да бъдат из-ползвани връзките му, които е установил като министър на вън-шните работи. В началото на 1919 г. той е назначен за председа-тел на украинската делегация на мирната конференция в Париж, през 1920 г. е

мблея на Обществото на народите, а от 1921 г. е посланик на УНР в Париж.

След заминаването на О. Шулгин управлението на мисията преминава в ръцете на Ф. Шулга. Съперничеството между него и секретаря н

Шулга и от септември 1919 г. управляващ мисията става Дра-гомирецки20.

От 1920 г. работите на украинското дипломатическо предста-вителство в България стават все по-безперспективни. В начало-то на годината политическата ситуация в Украйна съществено се променя. След разгрома на Деникин на територията на УНР се установява съветска власт. Правителството на УНР е прину-дено да емигрира в Полша. Материалната му база в Украйна е

19 ЦДА, ф. 176к, оп. 3, а. е. 1266, л. 38, 41. 20 ЦДАВО України, ф. 3696, оп. 1, д. 22, л. 5, 6, 8, 13.

206


загубена и поддръжката на дипломатическите представителства на УНР на предишното равнище става невъзможна. Министер-ството на външните работи на функциониращото в емиграция правителство е принудено да ликвидира някои дипломатически мисии, а в други драстично да намали щата на сътрудниците. То разбира, че дипломатическите представителства на УНР ще за-губят всички тези права, които упорито са придобивани по вре-ме на работата на мисиите, а украинските граждани и бежанците ще останат без подкрепа. Затова на 19 ноември 1920 г. е взето решение в държавите, от които мисиите ще бъдат отзовани, да бъде оставен поне един чиновник като секретар на мисията или аташе, който да извършва консулските задължения и да инфор-мира правителството за ситуацията в дадената държава. Изд-ръжката на такъв чиновник не би затруднило министерския бюджет, имайки предвид и постъпленията от консулския сбор. Решено е по един такъв чиновник да бъде оставен в София, Ко-пенхаген и Стокхолм21. За УНР функционирането на подобен ди-пломатически агент в София е особено важно, тъй като през лято-то

ски агент и по

на 1920 г. в България пристига мисията на Хр. Килифарски, ко-ято представлява Червения кръст на Съветска Украйна.

Във връзка с ликвидацията на дипломатическото представи-телство в София председателят на дипломатическата мисия на УНР в Румъния К. Мациевич е помолен да наглежда работата на софийската мисия, да прибере архивите и имуществото ѝ и да из-бере по свое усмотрение чиновника, който да остане в София22. Представителството на Украинската народна република в Бълга-рия се смята за затворено от 1 декември 1920 г. Но до 1922 г. В. Драгомирецки, останал в София като дипломатичедчинен на мисията на УНР в Букурещ, изпълнява задължени-

ята си спрямо намиращите се в България украинци. За ликвидацията на украинското представителство в София

допринася и положението на България. Съгласно чл. 58, алинея 3-а от договора за мир, подписан в Ньой на 27 ноември 1919 г., на България е забранено да поддържа контакти с която и да е държава, чиято територия е част от бившата Руска империя. По

21 Пак там, оп. 2, д. 122, л. 2. 22 Пак там, д. 160, л. 14, 15, 30, 32, 33, 40, 52.

207


силата на тази забрана украинската мисия в България става не-легитимна. На украинската легация в София е съобщено, че за-напред тя няма да може да изпълнява официалните си функции. Въпреки предупреждението, украинското представителство в Со

ски на Деникин, българското правителство за-явя

краинското представителство в България и на

фия продължава да издава паспорти на лица, които смята за украински граждани23.

След подписването на Ньойския договор, задължена да из-пълнява тежки клаузи, поставена в международна изолация под контрола на държавите на Антантата, България се надява да из-бегне приближаващата се национална катастрофа като подкрепя „единна и неделима“ Русия. Разчитайки на победата на бело-гвардейските вой

ва, че не признава нито независимостта на Украйна, нито ми-сията ѝ в София.

По време на обиколката си из Европа, на 1 декември 1920 г. Ал. Стамболийски се среща във Варшава с украинския пълномо-щен министър в Полша Л. Михайлов. След като в разговора Стамболийски няколко пъти подчертава, че е сигурен в съще-ствуването на Украйна като независима държава, украинският дипломат остава с впечатление, че след посещението си в Ан-глия, Франция, Белгия и Чехословакия българският лидер е ин-формиран по украинския въпрос, както и че не подкрепя идеята за „единна, неделима“ Русия. В края на разговора Михайлов от името на украинското правителство моли А. Стамболийски да окаже подкрепа на у

украинските бежанци. Стамболийски обещава да направи всичко възможно24.

В началото на 1921 г. независимостта на Украйна е прекър-шена. Поради сложните условия на съществуването на украин-ското правителство в Полша, особено след сключването на Риж-кия договор между Полша и Съветска Русия, то е почти напълно лишено от възможността да действа като самостоятелен субект на международното право и да води борба за украинската неза-висимост. След създаването на Украинската социалистическа съветска република, която впоследствие се включва в състава на

23 ЦДА, ф. 176к, оп. 3, а. е. 1035, л. 101, 102. 24 ЦДАВО України, ф. 3696, оп. 2, д. 354, л. 2, 3.

208


209

а това възможността, а и необходимостта от размяна на ди

а българ-ски

ми-си след края на Първата световна война под влияние на страни-те бедителки престават да проявяват интерес към Украйна.

СССР, западните държави престават да възприемат правителст-вото на УНР в изгнание като самостоятелна институция. В ре-зултат нпломатически представителства между България и Украйна

отпада. Опитът за взаимоотношения между България и Украинската

народна република е свидетелство за проблемите, с които се сблъскват двете малки страни, партньорки на великите сили. Той показва, че поради съществуващия в края на Първата све-товна война и в първите следвоенни години сложен световен ред те, макар и по различни причини, не са в състояние самостоятел-но да решат проблемите си. Въпреки успешното решаване на ня-кои въпроси – размяната на дипломатически мисии между двете държави, уреждането на проблема с военнопленниците, подо-бряването на положението на българското малцинство в Украй-на – като цяло основните аспекти във взаимоотношенията меж-ду двете държави не са решени. С неуспех завършва опитът на правителствата да подпишат двустранен търговски договор, кой-то би позволил уреждането на стопанските отношения между България и Украйна без намесата на Германия и Австро-Унгария. Не е постигнато споразумение за подписването на пощенско-те-леграфна конвенция, без която директната връзка между двете държави е затруднена. Остава нерешен въпросът за свободното пътуване на украинските граждани в България, както и н

те поданици в Украйна, което до известна степен би решило въпроса за свободния стокообмен между двете страни.

Победата на страните от Антантата в Първата световна война е основната причина за затруднения ход на българо-украинските отношения. Англия и особено Франция обръщат гръб на Украй-на, защитавайки тезата за неделимостта на бившата Руска импе-рия, като налагат мнението, че най-добре е Украйна да се възпри-ема като част от Русия. Държавите, които приемат украински и, по

Христо Милков

ФРЕНСКИЯТ МАЙ 1968 В БЪЛГАРСКИТЕ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ ДОКУМЕНТИ Днес „бейби-бумърите“ от Френския май 1968 г., вече зрели

хора, заявяват, че ако биха имали шанса да се върнат назад, биха изживели онези дни абсолютно по същия начин. Независимо от парализата, сковала страната в резултат на общата стачка, неза-висимо че в столицата понякога за да намериш хляб, е трябвало да извървиш по дванадесет километра пешком, независимо от схватките с полицията, по време на които се е стигало до стоти-ци тежко ранени от двете страни.

Въпреки многото публикации на извори, научна и научнопо-пулярна литература, все още могат да се открият страни от май-ските вълнения, които не са напълно осветени. Непубликувани-те до момента дипломатически документи от нашето посолство в Париж за периода от април до септември 1968 г. дават възмож-ност за един български поглед върху събитията от това време. Това са доклади на посланика в Париж Владимир Топенчаров до завеждащия отдел „Външна политика и международни връзки“ на ЦК на БКП Константин Теллалов, до министъра на външните работи Иван Башев, справки, информации, информационни и паметни бележки от първия секретар Нино Нинов, втория секре-тар Тодор Торманов, третия секретар Ст. Стайков, в които се проследява ден по ден майският кипеж. В тях е направен подро-бен разрез на френското общество от онова време – нещо извън-редно важно за разбирането на събития, чийто мащаб далеч над-хвърля националните предели.

Основните източници, на които се опират тези документи, са личните контакти на членовете на дипломатическата ни мисия с

210

Френският май 1968...

журналисти, с министри и политически лидери, с ръководители на Френската комунистическа партия (ФКП). Нашироко е застъ-пен печатът, най-често парижкият. Многократно са цитирани материали от органа на ФКП в. „Юманите“. Често са използвани речи и пресконференции на водещите политически лидери, сред които президента Шарл дьо Гол, министър-председателя Жорж Помпиду, опозиционните водачи Франсоа Митеран и Пиер Мен-дес Франс.

Целта на тази статия не е да изучи всички въпроси, свързани с Френския май, защото това едва ли е възможно. В рамките на тази обемиста и разнообразна документация се съдържа подроб-на хронология, съотношение между политическите сили, напра-вен е подробен разрез на френското общество, очертани са воде-щите личности на власт и в опозиция и пр. Обхванати са сту-дентството, работничеството и техните организации, политичес-ките сили на власт и в опозиция и водачите им. Не е „пропус-нат“ и генерал Дьо Гол.

При представянето на всички тези проблеми могат да се от-крият редица противоречия с действителността. Те са неизбеж-ни, когато дистанцията във времето е твърде кратка или на прак-тика липсва. Такъв е случаят с паметната записка на втория ле-гационен секретар при Посолството в Париж Тодор Торманов от 1 юни 1968 г., отразяваща разговора му с първия главен редак-тор на в. „Монд Дипломатик“ Франсоа Онти. При докладите и информациите за май-юни отдалечеността от събитията е около месец. Въпреки стремежа у българските дипломати към обобще-ния и по-цялостни заключения, не е възможно събития с такъв размах, които се случват за пръв път в следвоенната история на Франция и въвличат огромни човешки маси, да бъдат пълноцен-но осмислени за толкова кратко време.

Могат да се открият ред противоречия между действителност-та и създаването на определена представа за нея. Причина за то-ва е широкото използване на печата като основен източник за информация, поне както е заявено в самите документи. Макар сам по себе си да е ценен извор, но от него пълна обективност и достоверност не може да се очаква поради преплитането на раз-лични интереси и гледни точки.

211

ХРИСТО МИЛКОВ

В изучаваните дипломатически документи има противоречия между действителността и натрапваната представа за нея, които са резултат на идеологизацията, на стремежа непременно да се даде марксистко-ленинска трактовка на събитията. Могат да се открият такива в различни документи по един и същи въпрос. Един от проблемите е дали е имало „предвестници“ на майските събития и дали е било възможно те да бъдат предвидени. Глав-ният редактор на „Монд Дипломатик“ е категоричен: „И до този момент никой не може да бъде до такава степен информиран, или да оцени обстановката с такава сигурност и предвидливост, че да гради политически прогнози, които да се потвърдят за в бъдеще в 100%. Най-ярък пример в това отношение е началото на настоящите събития, които никой (студентски и синдикални организации, а още по-малко правителството), не можа да пред-види и допусне, големината на събитията, които в крайна сметка доведоха до парализирането на цялата страна.“1 И днес, повече от четиридесет години след Май 1968 г., който разтърсва из ос-нови цялото френско общество и по своята значимост надхвърля националните предели, тази оценка остава актуална2.

По-голямата част от авторите на изследвания върху този пе-риод са склонни да приемат мнението, че Май е бил пълна изне-нада за цялото общество. Обаче според „констатациите върху стачното движение във Франция“ на посланик Владимир Топен-чаров, то и неговият размах са били „закономерно явление“. „Събитията съзряваха продължително в частични конфликти и боеве [...] и т. н. В наша информационна бележка от 10 април т. г. бе писано: „... завързва се остър и изострящ се конфликт меж-ду работническите маси от Франция и френските монополи.“3 По повод „предвестниците“ на Май има вътрешни противоречия

1 АМВнР, оп. 24, д. 95, преп. 2531, л. 41. Паметна записка от Тодор Торма-

нов, втори легационен секретар, до Посланика на НРБ в Париж др. Вл. Топен-чаров, 1 юни 1968 г.

2 Милков, Хр. Май 1968: Дьо Гол „на везните“. – Исторически преглед, 2006, 3-4, 104-131; Същият. Май 1968: Разбуденото общество. – Исторически преглед, 2008, 1-2, 231-260; Същият. Френският май в слово и образ: помита-нето на кумирите. – Минало, 2009, 1, 66-86.

3 АМВнР, оп. 24, д. 95, преп. 2735, л. 142. „Няколко констатации върху стач-ното движение във Франция“, Посланик Вл. Топенчаров, Париж, 20.VІ.1968 г.

212


между документи, подписани от едни и същи автори. Такъв е случаят със самия посланик. След като на 20 юни 1968 г. той твърди, че Май бил „закономерно явление“, само след месец в своя „информационна справка“ пише: „Стачното работническо движение по своя изключителен размах изненада управляващи-те среди. Макар че то се предхождаше от редица масови борби (вкл. стачни), през 1966, 1968 и началото на 1968 г.4, движение-то по своята сила и по своя състав на участващи работнически и чиновнически категории и по своята готовност за продължителна борба изненада и СЖТ5-ФКП. Активно участие в движението взеха и стари реформистки синдикални централи СФДТ (християнската синдикална конфедерация) и ФО (социалдемократическата конфедерация на труда). Такова масово и ефектно явление бе небивало за френската

4 През май 1967 и през първите месеци на 1968 г. серия стачки, окупации и сблъсъци със силите на реда показват, че работническата класа става все по-борбена. През февруари 1967 г. в химическия завод Родиасета в Безансон 3200 работници обявяват стачка срещу заплахите за безработица; движението се разширява бързо в другите заводи Родиа в Лион, и във филиалите Целофан и Нордсинтекс. Мнозинството от тях отказват да се договорят със собствениците и продължават стачката. Тогава 300 жандармеристи окупират завода. През съ-щата година стачки отекват в Манс и Мюлуз. Издигат се лозунги срещу ордо-нансите, с които управлява Дьо Гол, и безработицата. В Манс тежковъоръжени полицаи обкръжават града. В Мюлуз префектурата е атакувана от манифестан-тите. През януари 1968 г. в Каен 4800-те работници на завода за тежки камио-ни SAVIEM започват стачка с искане за увеличаване на заплатите, премина-вайки бързо към окупация. Младите работници, чиято средна възраст е 25 го-дини, участват в многобройни сблъсъци с тежковъоръжени полицаи. Техните действия срещат масовата подкрепа на другите работници от града. Това же-лание за борба показва ясно, че младежките профсъюзни секции са готови за съпротива срещу собствениците. Многократно синдикатите показват своята способност да мобилизират работниците, в частност около Социалната сигур-ност. Така, на 13 декември 1967 г. милиони работници участват в еднодневна акция, организирана от всички синдикални централи, за да протестират срещу безработицата и атаките на правителството. Освен тежкото икономическо и социално положение, в което е поставена младежта във Франция, нейните по-литически права са ощетени – 21-годишните нямат право на глас. Именно те са сред най-активните през май-юни 1968 г.

5 Обща конфедерация на труда (ОКТ) – най-голямата синдикална централа във Франция. В изложението се използва съкращението ОКТ, но в цитираните документи, както е в случая, често се среща и кирилизираното съкращение на френското название – СЖТ.

213


общественост.“6 След движението от май-юни 1936 г., обединяващо 12 000 стачки в предприятията, от които 9 000 с окупация, въвлекли около 2 000 000 души, общата стачка от точно тридесет и две години по-късно брои пет пъти повече участници.

При анализа на дадено историческо събитие винаги първият въпрос, който закономерно се поставя, е за изясняването на при-чините за възникването му. На 27 юни 1968 г. първият секретар на посолството Нино Нинов пише в свой доклад за причините за политическата криза нещо, което се различава от „закономер-ността“ и бавното и постепенно съзряване. „Защо след като тя беше започнала, Дьо Гол вместо да се залови с нея, отиде в Ру-мъния. Това е въпрос, зададен от журналист по време на съби-тията. „Защото положението бе още неясно, отговори президен-тът. Нужно бе да се огледа, да се опипа. В Румъния изучавах развитието на обстановката час по час.“7 От 14 до 18 май 1968 г. докато студентските манифестации и бунтове се роят в Париж, Дьо Гол осъществява официално пътешествие в Румъния, като поверява на министър-председателя Жорж Помпиду грижата да уреди кризата, чиято дълбочина все още никой не е успял да ос-мисли. Под натиска на събитията френският президент ще тряб-ва да съкрати посещението си с 12 часа, за да се опита да овла-дее изплъзващата се извън контрол криза в Париж. Явно тезата за „закономерността“ е неприемлива, след като един държавник от ранга на Генерала не успява отначало нито правилно да оце-ни надигащия се ураган, нито да предприеме съответните дейст-вия за справяне с него.

Какво поражда Май? В „Информационна справка по събити-ята във Франция“ от 17 юни 1968 г., изготвена по материали от Посолството в Париж, служебния бюлетин, българския, съвет-ския и френския печат, се пита: „Как можа да се случи така, че ръководителите на Петата република, които не веднъж през тези

6 АМВнР, оп. 24, д. 95, преписка, № 2735, л. 184. „Информационна справка за някои явления, свързани със събитията във Франция през май-юни 1968 г. и техните последствия.“ Париж, 21 юли 1968 г.

7 Пак там, л. 49. Доклад за политическата криза до Министерството на вън-шните работи, отдел Четвърти (занимаващ се със Западна Европа и Северна Америка). Париж, 27 юни 1968 г.

214


изминали 10 години изразяваха своето удовлетворение от по-стигнатите резултати, да се окажат в центъра на изключително тежка социално-политическа криза?“ Отговорът е: „Причините се крият в антисоциалната политика на новия режим. През тази го-дина (1968 – б. м., Х. М.) армията на напълно безработните на-броява повече от 500 000. Не са редки случаите, когато работни-ците са заети в производството 50 и повече часа на седмица. Ра-ботникът може да се пенсионира само когато навърши 65 годи-ни. По данни на профсъюзите 70% от металурзите не доживяват тази възраст. Работниците се борят за признаването на профсъ-юзите в предприятията. За да се разбере значението на това ис-кане, е достатъчно да се каже, че на профсъюзите не се разреша-ва да събират членски внос, да разпространяват профсъюзна ли-тература, да правят събрания или да провеждат каквато и да е дейност на територията на предприятието. Работниците се на-дигнаха против реформите на социалните осигуровки, което увеличи вноските, а намали помощта, за увеличаване на работ-ните заплати и пенсиите, като минимумът на работната заплата бъде 600 франка (Франция в това отношение е в по-лошо поло-жение, отколкото Западна Германия, Белгия, Холандия, Швей-цария). Франция, в своята борба против монополите на Западна Германия и САЩ прехвърли тежестта на гърба на работническа-та класа.“8

Трудно може да се приеме оценката за антисоциална полити-ка на управлението на Дьо Гол, защото то постига решаващи ус-пехи в икономическата и финансовата област, тясно обвързани с подобрения и в социалната. Възвръща се бюджетното равнове-сие в държавата, води се борба с инфлацията, създава се нов франк, в резултат на което отново започва растеж. В областта на земеделието се извършва комасация на отделните парцели с цел по-добрата им експлоатация, нараства механизацията на отрасъ-ла, много млади хора се насочват към фермерството. В индуст-рията се увеличава производителността, закриват се мините, пре-групират се предприятия, за да бъдат по-конкурентоспособни, развива се процес на модернизация и децентрализация. А проме-ните с положителен знак в икономиката водят до увеличаване на

8 Пак там, л. 200. Справка за събитията във Франция. София, 17 юни 1968 г.

215


заплатите и повишаване на доходите на населението. Непрекъс-нато се увеличават семейните спестявания. Една от тенденциите през „тридесетте славни“9 е трайното увеличаване на масовото разпределение и потребление (през 1963 г. е построен първият хипермаркет). Да консумира и купува става навик за французи-на. Хората непрекъснато печелят повече и влагат парите си в предмети на домашния уют. В края на 60-те години на ХХ век масово се разпространява автомобилът. Други „екстри“ като пе-ралната машина, хладилникът и телевизорът престават да бъдат лукс. Все повече семейства стават собственици на своя дом. Неслучайно едно от основните направления на борбата от онова време в световен мащаб е срещу „консумативното общество“.

На 28 декември 1962 г. Рено подписва споразумение с Обща-та конфедерация на труда, Работническата федерация и Общата конфедерация за кадрите за четвърта седмица платен годишен отпуск. Петият план предвижда намаляване с час и половина на работния ден от 1966 до 1970 г. В началото на май 1968 г. от Ка-марата и Сената е одобрен проектозакон за четвъртата седмица платен годишен отпуск, провъзгласен от новия президент Жорж Помпиду през следващата година. Неприемлив е етикетът „ан-тисоциална политика“ за годините на Дьо Гол, защото те са вре-ме на подмладяването на нацията, т. нар. „бейби бум“. Не може да има рязко увеличаване на раждаемостта, резултат от плано-мерно осъществявана правителствена политика, без съответните реформи.

Разбира се, да се твърди, че всичко е „по мед и масло“ в соци-алната област при управлението на Генерала, би било най-мал-кото некоректно. Ето само една справка от „Нувел Обсерватьор“ за състоянието на жилищата на французите през 1968 г.: „без те-чаща вода – 9%, пренаселени – 31%, с временни тоалетни – 48%, без топла вода – 50%, без вана и без душ – 53%, без парно ото-пление – 65%, без телефон – 85%.“10 Тя може да бъде оставена без коментар.

9 „Тридесетте славни“ години – определение, давано за трите десетилетия

между 1945 и 1973 г. 10 1968 en quelques chiffres. Le Quotidien de 1968. – Nouvelobs.com, 18. 03.

2008.

216


Въпреки безспорните данни за икономически и финансов рас-теж, меко казано, не всички са еднакво удовлетворени. През 1966 г. заплатите на френските работници са най-ниските в Европейс-ката икономическа общност, работната седмица е най-продъл-жителната (до 52 часа в някои браншове!) и данъците са най-ви-соките. Година преди вълненията се усещат значителни симпто-ми на дестабилизиране на икономическото положение във Фран-ция. Около два милиона работници, сред които жени, имигран-ти, са платени на минималната работна заплата11 и се чувстват изключени от просперитета12. „Разбира се, икономическият растеж е силен през този период – средно с 6% на година. Но някои сектори са особено засегнати от едно забавяне на увели-чението на заплатите в тази конюнктура на инфлация; такъв е случаят с миньорите, чиито заплати са по-ниски с 11,5% от средната работна заплата в индустрията. Заплахата от безрабо-тица, без да бъде още масивна, е вече съвсем реална: многоброй-ни са лозунгите, преди и по време на Май, които протестират срещу „безработицата и мизерните заплати“. През 1968 г. се из-числяват близо 360 000 търсещи работа, срещу 170 000 през 1966 г. Според други данни техният брой е бил дори 584 60013. Младите работници са най-засегнати от тази прогресираща без-работица: между 1966 и 1967 броят на безработните нараства с 64% във възрастовата група между 18-24 срещу 41% средно.“14 Ето защо на 13 юли, една година преди събитията, правителст-вото е принудено да създаде Националната агенция за заетостта.

Кои са силите, които дават тласък на майското движение? Според главния редактор на „Монд Дипломатик“ „не бива да се счита, че студентството е, което стои в основата или ръководи

11 SMIG – гарантирана междупрофесионална минимална заплата. 12 АМВнР, оп. 24, д. 25, преп. 2732, л. 50. В доклад на първия секретар на

посолството в Париж Нино Нинов от 27 юни 1968 г. за политическата криза във Франция се казва: „Богатите ставаха все по-богати, а реалната работна за-плата на основната работническа маса бе почти непроменена. Три милиона ра-ботници и служащи бяха заплащани под екзистенц минимума (600 франка).“

13 1968 en quelques chiffres… 14 Цит. по: Asselain, J.-Ch. Histoire économique de la France de 1919 à la fin

des années 1970. Paris, Seuil, 1984, p. 141; Fonteyn, L. Mai-juin 1968 en France: Grève générale mais situation révolutionnaire trahie, 22 mai 1968. – Le CRI de Travailleurs, n°32, http://groupecri.free.fr

217


това широко социално движение. В най-добрия случай те биха могли да бъдат пръстът, който натисна спусъка на навитата през последните десет години до крайност пружина.“15 За по-малко от десет години броят на студентите нараства четири пъти: ста-ват хиляди там, където преди са били стотици. Според „Нувел обсерватьор“ през 1968 г. те са били 695 31816. За тях обаче Дьо Гол няма обаянието на Човека от 18 юни, на Спасителя и Обеди-нителя, донесъл Освобождението през 1944 г. Въпреки всичките му заслуги, младите хора на Франция ще заявят, че „10 години [му] стигат“ и ще го пратят „в старчески дом“. В информацион-на справка, изготвена в София на 17 юни 1968 г., се твърди, че „не избухването на студентското движение даде началото на работническото, а движението на студентите бе облагоприят-ствано от подема на работническите борби против правителст-вото в течение на последните години [...] и от борбата на селя-ните против последиците от ценовата политика на Общия па-зар“17. Парижката информационна справка на посланик Топен-чаров от 21 юли 1968 г. обаче е в съгласие с тезата на Франсоа Онти: „Хронологически студентското движение (Нантер, после Сорбоната) изигра ролята на детонатор на десетмилионната стачка на работници, служители, интелектуалци.“ Според по-сланика то самò се е разляло и е приело най-масови форми във всички университети. „То се разви ръководено главно от „леви“ групи и личности – френският (студентски – б. м., Х. М.) нацио-нален съюз – ЮНЕФ и други „левичарски среди” (неотроцкис-ти, маоисти, анархисти или без определена физиономия, но с ля-ва фразеология). Те водеха студентските маси включително в авантюри. В тази „левичарска“ ръководна среда вирееха и про-вокатори (в окупираната Сорбона и в окупирания театър Одеон имаше и бивши легионери, които са участвали в наемническите войски в Конго). Комунистическата студентска организация се оказа неготова да обхване и канализира движението в неговия общ мащаб [...] Общо взето студентските комунистически орга-низации действаха слабо, неактивно, без размах. В Париж те

15 АМВнР, оп. 24, д. 95, преп. 2735, л. 41. 16 1968 en quelques chiffres… 17 Пак там, л. 209.

218


имаха ограничени прояви – влизаха в комитети, продаваха „Юма-ните“ и отделни брошури, вземаха слабо участие в изписване на лозунги по стените и черните дъски в залите на Сорбоната и пр., докато неотроцкисти, маоисти, анархисти ги покриваха с обър-кани и объркващи главите лозунги.“18 Студентските организа-ции на ФКП имат успех само в отделни провинциални универ-ситети – Страсбург, Клермон-Феран, Тулуза.

Очевидно е противоречието между двете информационни справки от София и Париж. Стремежът непременно да се дока-же значимостта на ФКП и на ОКТ в определени случаи води до такива противоречия с действителността, че могат да се срещнат и неотговарящи на истината твърдения – например че първата била „най-силната и организирана политическа партия“ във Франция, независимо от наличието на голисткия съюз за Репуб-ликата и от неуспеха на левицата да създаде единна платформа, което единствено би могло да я направи решаващ фактор в по-литическия живот на страната, а втората пък била „обхванала стачното движение“, макар да се изтъква, че има още пет значи-телни синдикални централи19. Не е случайно твърдението на ми-нистър-председателя Жорж Помпиду, че генералният секретар на ОКТ Жорж Сеги, който е и член на ПБ на ФКП, е неговият „вътрешен министър“. Благодарение на своите връзки със син-дикалните ръководители Помпиду успява да постигне Грьонел-ския компромис20 между правителството, синдикатите и инду-стриалците от 25-27 май21. Тогава са постигнати най-големите отстъпки. Работниците получават повече от исканията на ръко-водителите на профсъюзите: минималната почасова надница се покачва от 2,23 на 3 франка, или с 35%. Реалната работна запла-та се увеличава на два „транша“: от 1 юли със 7% и от 1 октомв-ри – с още 3%. Намалени са хорариумът и пенсионната възраст. Приет е принципът на синдикални секции в предприятията. Ра-

18 Пак там, л. 181-182. 19 През 1968 г. ФКП е с 350 000 члена, а на парламентарните избори от

1967 печели 22,5% от гласовете. Броят на привържениците на ОКТ пада от 4 млн. през 1948 г. на 2,3 млн., но редица сектори от икономиката са доминирани от този синдикат.

20 На ул. „Грьонел“ се намира Министерството на труда. 21 По тази тема вж. Милков, Хр. Разбуденото общество, 243-249.

219


ботниците обаче отхвърлят съглашението като предателство, ис-кат оставката на Сеги и продължават стачката. Разединението в лагера на левицата, между отделните синдикати и конфликтите между ръководителите и членската им маса дават възможност на Генерала да овладее положението.

В доклада за политическата криза във Франция на първия се-кретар на посолството Нино Нинов по въпросите за значимостта на движението до май 1968 г. и за ролята на ОКТ се отбелязва следното: „В действителност данните за бойкостта на работни-ческата класа бяха противоречиви. Десетина стачки в големи предприятия показваха необикновена настъпателност и издръж-ливост. [...] В същото време обаче на много места масите от-кликваха твърде вяло на акциите против декретите, орязващи социалните осигуровки. В различни райони и браншове и дори предприятия готовността беше твърде различна. Тази оценка не бе опровергана. Тъкмо обратното, тя намери пълно потвърждение както в хода на стачката, така и в изборния резултат. Остава, че ОКТ беше изненадана от размаха на движението. Не бе видяна непосредствената възможност активната част от работничеството да въвлече цялата маса в подходящ психологически момент.“22

В „Справка по събитията във Франция“ от 17 май може да се срещне много интересна констатация, която хвърля светлина върху силите, оглавили майското движение. Стачката започва най-напред в държавния сектор и то в заводите, където в мате-риално отношение работниците са в относително по-благопри-ятно положение, отколкото в други клонове на производство-то.23 Макар и по-добре материално, те са сред най-активните в цялостен план. Както ще се види в хода на общата безсрочна стачка, започнала на 13 май, техните искания ще бъдат и доста високи. Например ако минималната работна заплата, поставяна като условие във Франция, е 600 франка, то работниците в „Ре-но“ издигат лозунг за 1000 франка.

Синдикалните централи – Общата конфедерация на труда, Френската демократична конфедерация на труда, Работническа-та федерация и Федерацията за националното образование – да-

22 АМВнР, оп. 24, д. 95, преп. 2735, л. 51-52. 23 Пак там, л. 212. Справка по събитията във Франция, София, 17 юни 1968 г.

220


ват нареждане на 13 май за обща 24 часова протестна стачка срещу полицейските репресии, разразили се по време на „пър-вата нощ на барикадите“24. Тя прераства в общонационална без-срочна стачка. Всички напълно подкрепят борбата на студенти-те. Националният синдикат за висше образование25 призовава за обща стачка срещу полицейския произвол. Същия ден един ми-лион манифестанти са по улиците на Париж. Властите отстъпват пред борбеността на студентите. Това е урок, който работниците разбират и незабавно прилагат в действие. На 14-и, когато Пар-ламентът гласува амнистия за осъдените манифестанти, работ-ниците от Сюд-Авиасион в Нант спонтанно започват безсрочна стачка, окупират завода и задържат директора. На другия ден под натиска на младите работници заводът „Рено“ в Клеон (Ру-ан) е окупиран. На 16-и, когато стачното движение се разпро-стира спонтанно, в Рено-Бийанкур се издигат искания, които се разпростират из цяла Франция: „Да няма заплата по-ниска от 1000 франка; незабавно връщане към 40 часовата работна сед-мица без загуба на заплатата; пенсиониране на 60 години; пла-щане на часовете по време на стачката.“26 Освен ролята на „де-тонатор“ и „катализатор“ на студентството, трябва да се подчер-тае, че то успява да разбуди активността и инициативата отнача-ло у младежта като цяло, а след това и у цялото общество. Важ-ни са както неговите действия – бунтове, стачки и пр., така и контактите му с отделните социални прослойки. Така се осъще-ствява взаимно проникване на идеи, платформи, лозунги.

Както може да се очаква, в българските дипломатически до-кументи от май-юни 1968 г. може да се открие и позицията на Генерала за това кой е виновен за кризата. На този важен въпрос той дава отговор в своя пресконференция от 9 септември, която е обект на информационна бележка на третия секретар Ст. Стай-ков с дата 17 септември 1968 г.: „Три категории от населението

24 Първа „нощ на барикадите“ в Латинския квартал на 10 срещу 11 май

1968 г. В свирепите сблъсъци са ранени 377 студенти (250 тежко) и един спец-полицай. 188 коли са изгорени. Изровени са павираните настилки, изсечени са дървета. Зрелището е като по време на гражданска война.

25 Syndicat National De L’enseignement Supérieur (SNESup). 26 Van Sinoy, G. Mai 1968: l’explosion révolutionnaire, LCR, la gauche, 06 mai

2008. – http://www.lcr-lagauche.be

221


носят особена вина за кризата – това са синдикалните ръководи-тели, които не са се отказали да използват профсъюзното движе-ние за политически цели, интелектуалците, които са склонни да протестират и да търсят противоречия, там където всичко е нор-мално, национално и редовно, радиото и пресата, които проявя-ват интерес преди всичко към сензационните и рушителните яв-ления и факти. Тактиката на правителството по време на съби-тията се състоеше в ограничението на влиянието на нарушите-лите на реда по улиците и барикадите и да попречи на комуни-стите да съборят голистката власт.“ Според Дьо Гол могат да се направят следните основни заключения. Старите парламентарни режими не биха могли да издържат при подобна криза и събити-ята през май са показали, че институциите на Петата република са жизнеспособни и са изиграли „спасителна роля“ за Франция: „Голизмът“, който е съвременна форма на порива на Франция, е единствената система, която може да осигури прогрес и напре-дък на Франция и нейния народ.“

За Дьо Гол основна причина за майската криза е стремежът на ФКП да свали голистката власт и да наложи „тоталитарен“ режим. В тази си задача тя била улеснена от антинационалното поведение на интелектуалците, студентите, радиото и пресата, както и от нестабилността, тъй свойствена на френския народ.

Не могат да се приемат еднозначно всички твърдения от пресконференцията. Що се отнася до институциите на Петата република, може да се приеме твърдението на Генерала за тях-ната устойчивост и жизнеспособност, защото ако тези качества им липсваха, те не биха могли да устоят на масовите стачки, бунтовете, сриването на производството, прекъсванията на снаб-дяването и съобщенията. Въпреки че кризата преминава през три вълни – от университетска прераства в социална и достига своята кулминация като политическа, властите успяват да се ов-ладеят положението.

Макар че на изборите от 23-30 юни 1968 г. успява да получи абсолютно мнозинство в 358-местния парламент (297 депутати са чисти голисти или от Съюза демократи за Републиката и 61 – независими републиканци), самият Дьо Гол е принуден да си отиде много скоро – след референдума за регионите и Сената през април следващата година. Тогава той не за пръв път нарича

222


французите „телета“. Неслучайно има редица антиголистки пла-кати по време на събитията от май-юни 1968 г., които атакуват свирепо Дьо Гол за тази надменна и обидна реплика, датираща още от 1940 г. Колкото до твърдението му за значимостта на „голизма“, едва ли самите французи го приемат по същия начин. През 1968 г. населението на страната е 49, 7 млн. души, т. е. все-ки пети е участвал в стачката, независимо от мотивите, които са го тласнали. Исканията съвсем не са чисто икономически и со-циални. Навсякъде из предприятията се срещат и политически, пряко насочени срещу Генерала.

Част от пресконференцията на Генерала е „пропусната“ в ци-тирания тук документ. Именно там е изразено мнението му, че през по-голямата част от май е било невъзможно да се действа, защото положението е било „неразбираемо“. А когато подобно нещо твърди един държавник от такъв мащаб, с качества и са-мочувствие като неговите, наистина може да му се вярва. Също така той заявява, че през цялото време е полагал грижи да не се допусне кръвопролитие и да се постигне умиротворяване – за-дачи, които са били изключително трудни при свирепите сблъ-съци между силите на реда и студенти и работници. В очакване ситуацията да се избистри, президентът бил „упражнил между-народната си роля“ по време на пътуването в Румъния, което смятал за много важно. Като цяло Дьо Гол заявява, че правител-ството е изпълнило своята роля, заставайки солидно, решително и единно около държавния глава. Колкото до „единството“ на министрите около него, това заявление е твърде съмнително. Най-близките му поддръжници се отричат от него, твърдейки, че е „откачил“ и че трябва да си отиде. Още на 31 май от 29-те кресла в кабинета 21 променят титулярите си. Самият министър-председател си отива, защото Дьо Гол го обвинява, че не се е справил с кризата.

Прави впечатление, че нападайки пресата и радиото, Дьо Гол „пропуска“ телевизията. Френската организация за радио и теле-визия (ОРТФ) е институция, поставена под пълния контрол на държавата. По време на майските събития тя налага тотално ин-формационно затъмнение. След първите дни до зрителя не може да проникне никаква информация, без да е минала през филтъра на правителството. Картината на уличните боеве се предава без

223


звук. По-късно министърът на пощите, телефоните и телеграфи-те Ив Гена нарежда „демократично“ предавателите за провин-цията да се изключат. Колкото повече напредва този бурен ме-сец във френската история, толкова повече правителството е вбесено от начина, по който отразяват събитията обществените и частните радиостанции27. То ги обвинява, че улесняват рабо-тата на манифестантите, предавайки пряко, благодарение на сво-ите радиоколи, позициите на силите на реда, в резултат на което на 23 май министър Гена нарежда заглушаване на честотите им. Има основание, защото те не само разпространяват много по-бързо идеите и лозунгите на участниците, но способстват за по-добряването на съгласуването и организацията на техните дейст-вия, получават изпреварваща информация за предстоящите действия на властите. На 24-и втората „нощ на барикадите“28 обхваща цял Париж и репортерите я следват, като молят пари-жани да им отворят вратите на домовете си и им предоставят личните си телефони, за да се свържат с редакциите. На 17 май ОРТФ обявява стачка и до 23 юни за повече от месец страната е лишена от телевизия. За да си възстановят контрола върху нея, властите я окупират с военни сили. На 31 юни, под прикритието на „реорганизация“, 102-ма души са изхвърлени на улицата. Санкциите се стоварват върху един от трима журналисти (от ко-ито всеки втори е стачник). Така телевизията става единствената обществена служба, подложена на чистка след май 1968 г. А до-колко е важна за правителството, е ясно само от тези няколко реда от вече цитираната паметната бележка от 1 юни 1968 г. на Тодор Торманов: „Що се отнася до предстоящите законодателни избори, ако правителството овладее ОРТФ и излезе на глава със стачкуващите (а това е повече от сигурно), то ще използва теле-

27 Те са наричани „периферни“ заради монопола върху радиото, който

упражнява френската държава. Поради това техните предаватели трябва да се установяват в чужбина. Но студията им и социалните им седалища могат да се намират във Франция. Сред радиостанциите, които играят много важна роля по време на събитията от 60-те години на ХХ век, са RTL и Europe 1, дали три-буна на студентските лидери, а също и на левите френски интелектуалци, кои-то масово им оказват подкрепа.

28 Много по-бурна в сравнение с първата. Тогава кризата от социална пре-раства в политическа.

224


визията за свои цели. Поради силата на това средство за обра-ботка на общественото мнение е сигурно, че правителствените кандидати ще спечелят много гласове дори и от страна на леви-цата.“29

Основният мотив в „мелодията“, която Генералът изпълнява още от речта си по радиото от 30 май 1968 г., е комунистичес-ката опасност. Тогава той предупреждава, че страната е запла-шена от диктатура. „Искат да я принудят да се подчини на власт, която, разбира се, преди всичко би била властта на победителя, т. е. на тоталитарния комунизъм.“ Въздействието на тази реч е възпламеняващо. Един милион французи излизат на улиците и приветстват президента пред Елисейския дворец. Това е най-го-лямата манифестация от началото на събитията. Само за 4 мину-ти и половина – времето, необходимо на Генерала да произнесе тази реч, ветропоказателят променя посоката си. Това твърдение на Дьо Гол едва ли може да се приеме, тъй като ФКП нито же-лае, нито има сила да вземе властта.

Въпросът за властта, свързан с ФКП и ОКТ, и възможността комунистическата партия да се включи в управлението е от най-обсъжданите в българските дипломатически документи от май-юни 1968 г.

В Констатациите за събитията от 26-29 май на посланик Вла-димир Топенчаров се твърди: „3. ФКП е най-силната и органи-зирана политическа партия. Но тя не е единствената лява демо-кратична партия. Без нея не може да се образува ляво демокра-тично правителство, но тя не може сама да вземе властта. 4. При това състояние на нещата във Франция от страна на СЖТ-ФКП се счита, че е необходимо да се държи сегашното движение в ле-галност, за да се осигури единството на демократичните сили и да се избегне тяхното разкъсване с прибързани действия. Прави-телството разчита сега на масата на колебаещите се средни съ-словия, които могат да бъдат сплашени от призрака на „граж-данска“ война, да дадат активна поддръжка на правителството „в името на републиката“ и „против анархията“. С това се обяс-нява твърдото отношение, което СЖТ-ФКП има към студентс-ките среди, които излизат с общия лозунг „за социализъм“ на-

29 АМВнР, оп. 24, д. 95, преп. 2531, л. 45.

225


право, без етапи, срещу политическите групировки (ПСЮ – Уни-тарна социалистическа партия) и срещу някои членове в редовете на самата СЖТ и във ФКП, които с нетърпеливи действия застра-шават единството на демократичните сили и могат да наклонят на дясно колебанията на средните маси. ... 5. СЖТ-ФКП се стре-мят да не се допусне израждане на движението. […] ФКП ланси-ра лозунга да се създават акционни комитети за обединение на демократичните сили в името на народно правителство. В ръко-водството на ФКП се следи развитието на събитията, тяхната еволюция. След програмата на икономически искания се поста-вят политически задачи. Надделява позицията за постепенност на поставяните лозунги и за дозиране на задачите. 6. Водени от внимателното пресмятане и хладна оценка на съотношението на силите, ръководителите на СЖТ-ФКП смятат за още твърде ра-но, че кризата е достигнала най-високата си точка, или че вече има „революционна ситуация“. Те отчитат, че много дръзките и прибързани удари (на студенти, на селяни, на „революционери“ или на позициите на ПСЮ) могат да доведат до „анархия“ и да компрометират за дълго бъдещето на всякаква демократична власт.“30

На въпроса дали е било възможно да се вземе властта, Нино Нинов дава следния отговор: „Без грьонелския компромис една проточила се обща стачка по всяка вероятност щеше да свърши с поражение. Но нямаше ли и друга възможност – да се вземе властта? Нямаше, отговаря ОКТ, защото репресивният апарат беше непокътнат, дребната буржоазия – враждебна, селячество-то – резервирано, а милионите стачници не бяха готови за граж-данска война. Дори революционният авангард да бяха взели властта в няколко града, нямаше да я задържат. „Имаше възмож-ност“, възразяват от „антикомунистическата левица“. Достатъч-но беше ОКТ да преговаря, да издигне лозунга за смяна на власт-та и Дьо Гол, който и без друго се колебаеше, доброволно щеше да си отиде. [...] В действителност, Дьо Гол би могъл да бъде на-каран да отстъпи доброволно само пред един екип, ползващ се с подкрепата на армията и на монополите. Не е ясно обаче какво би правила ОКТ в подобна компания, дори да бяха дадени временно,

30 Пак там, преп. 2735, л. 105-107.

226


на края на масата един-два министерски стола на Беноа Франшон и Жорж Сеги.“31

Комунистическата партия от самото начало на протестите се компрометира, заклеймявайки студентите като „псевдо“ и „фал-шиви революционери“ и организира контрамитинги. „Юманите“ се изпълва със статии на тази тема, подписани от първите ѝ ръ-ководители. Стремежът да се представят действията на студен-тите като акции на шепа провокатори не отговаря на истината. Въпросът какво щеше да прави ОКТ в един кабинет, в който са ѝ отпуснати едно-две министерски кресла, е също толкова осно-вателен и за сталинската ФКП. В един кабинет на демократич-ната левица тя не би се чувствала в „свои води“. Ето защо посте-пенно престава да бъде „привилегирован партньор“, както е опре-деляна от Обединената социалистическа партия. Няма револю-ционна обстановка, а лозунгът за „народно правителство“, из-дигнат на 29 май 1968 г., се задържа за по-малко от 24 часа. Не само че репресивният апарат е непокътнат, но самата власт няма намерение да започва гражданска война. На специалните части, на жандармерията и на полицията е наредено да не стрелят. Ар-мията е в бойна готовност, като под тревога са вдигнати дори окупационните части в провинция Баден-Вюртенмберг, Герма-ния. Основната линия на правителството е към преговори и стремеж към изтощаване на енергията на стачката, която в край-на сметка е успешна. Колкото до Грьонелския компромис, него-вото представяне за „работническа победа“ не отговаря на исти-ната. Уговорките никога не са изпълнени. Жорж Помпиду успя-ва да разедини синдикатите и ръководството от масите. Нацията е уморена от насилие. Неслучайно само няколко дни след речта на Дьо Гол от 30 май се появява отново ироничният и много тъ-жен текст: „Французите са телета“ (и вариант – „овце“) с изо-бражение на стадо, насочило се право напред. Стачката продъл-жава и след това, но огнищата ѝ постепенно започват да затихват. Президентът, след светкавичното си завръщане от Баден-Баден и уверенията на армията, че стои зад него, успява да поеме контрол върху положението. Твърдението, че Дьо Гол и „без друго е бил готов да си отиде“, не се вписва в характера и същността му на

31 Пак там, л. 53.

227


228

държавник, който е готов да действа и поема отговорността сам. В този момент в страната няма сила или политически лидер, кои-то да могат да поведат страната в нова посока.

Трудно може да се изчерпи темата за противоречията в исто-рическите документи. В случая с тези от посолството ни в Па-риж от май-юни 1968 г., те са породени, първо, от малката или липсваща дистанция във времето, второ – от динамиката на съ-битията, които не могат да бъдат изцяло обхванати. Това обяс-нява наличието на противоречия дори в документи, подписани от едни и същи личности. Противоречивата информация е ре-зултат и на изворовата база, използвана за създаването им, ка-къвто е случаят с медиите. Много важна причина, която води до противоречия с действителността, е стремежът към вкарването ѝ в идеологически и политически калъп. Тогава дори един подро-бен анализ може да се изкриви. Що се отнася до пълнотата на информацията от гледна точка на фактите, може да се приеме, че тя е на много високо равнище. В Париж по това време Бълга-рия разполага с качествени дипломати, като първия секретар на посолството Нино Нинов, които правят възможна срещата на Тодор Живков с Дьо Гол през 1966 г., получават официалното съгласие на френския президент да посети България след Румъ-ния, създават условия за разширяване на икономическите и кул-турните връзки между България и Франция.

Луиза Ревякина

СЪВЕТСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ И „КОЛЕКТИВНАТА СИГУРНОСТ“

1934-1939 В края на 20-те – началото на 30-те години в международните

отношения започват да се проявяват тенденции, заплашващи на-стъпилата политическа стабилизация в света. Решаващо значе-ние за тяхното засилване има икономическата криза, започнала през 1929 г. в САЩ и обхванала към началото на 1930 г. всички водещи държави. Появяват се и първите признаци за разрушава-не на Версайската система. Първият удар по нея нанася Япония. През септември 1931 г. тя започва военно настъпление в Китай с цел да подчини Манджурия. Усложнява се ситуацията и в Евро-па. В Германия и Италия, където икономическата криза спомага за засилване на влиянието на ултранационалистическите сили и води до утвърждаване на тоталитарните режими, все по-често се чуват гласове за промяна на международния ред.

Съветското ръководство, обезпокоено от разрастването на национализма в Германия, от увеличаването на привържениците на италианския фашизъм и на германския националсоциализъм в европейските страни, както и от близките до съветските грани-ци военни действия на Япония в Китай, подновява през 1931 г. преговорите с редица европейски страни за подписване на до-говори за ненападение. Въпреки трудностите, през 1932 г. СССР сключва пактове за ненападение със западните си съседи: Фин-ландия (2 януари), Латвия (5 февруари), Естония (4 май), Полша (25 юни). На 29 ноември 1932 г., след дълги колебания, договор за ненападение със СССР подписва и френското правителство. С тези договори всяка от страните се задължава да уважава су-

229

ЛУИЗА РЕВЯКИНА

веренитета и териториалната цялост на другата, да не използва войната като средство за разрешаване на споровете и да не участ-ва във враждебни на другата договаряща се страна коалиции. В случай на агресия на трета държава, страните трябва да запазят неутралитет и по никакъв начин да не подпомагат нападателя. Към съветско-френския договор е приложено и съвместно зая-вление, което задължава СССР да не използва сила при решава-нето на спорни териториални въпроси със съюзницата на Фран-ция – Румъния (има се предвид Бесарабия)1. Подписването на тези договори създава предпоставки за по-активното включване на Съветския съюз в решаването на европейските и световните проблеми, разширява възможностите за неговото участие в евен-туално прегрупиране на европейските държави.

СССР е сред участниците в Конференцията за съкращаване и ограничаване на въоръженията (известна повече като Конферен-ция по разоръжаването), която започва да заседава на 2 февруа-ри 1932 г. в Женева. В нея участват представители на повече от 60 държави, в т. ч. на САЩ и СССР, които не са членове на Об-ществото на народите (ОН). През есента на с. г. народният коми-сар на външните работи М. Литвинов внася от името на съветско-то правителство предложение за сключване на международна конвенция за определяне на понятието агресия. Предложението съдържа проект на конвенцията, според който като акт на агре-сия следва да се признават действията на дадена държава, ако тя обяви война или въведе свои войски на територията на друга държава без формално обявяване на война; ако нападне със сво-ите сухопътни, морски или въздушни сили друга държава (дори и без обявяване на война); ако осъществи морска блокада на бре-говете или пристанищата на друга държава; ако окаже подкрепа на създадените на нейна територия въоръжени банди, нахлули в територията на друга държава2. През май на 1933 г. проектът се обсъжда от пленарното заседание на Конференцията, но не по-лучава подкрепа от мнозинството. Основната причина за негово-то отклоняване е позицията на четирите велики държави: Ита-

1 Шевяков, А. А. Советско-румынские отношения и проблема европейской

безопасности. 1932-1939. М., 1977, с. 34. 2 Документы внешней политики СССР (ДВП СССР). Т. XVI. М., 1970, с. 390.

230

Съветската дипломация и „колективната сигурност“ (1934-1939)

231

лия и Германия категорично отхвърлят съветското предложе-ние, а Великобритания и Франция не подкрепят проекта, за да не усложняват отношенията си с тях. Въпреки това на 3-5 юли 1933 г. СССР, Афганистан, Иран, Турция, Румъния, Полша, Лат-вия и Естония все пак приемат този документ, а на 22 юли към тях се присъединяват Финландия, Румъния, Чехословакия и Лит-ва. При подписването на конвенцията с Румъния Съветският съ-юз се съгласява с предложената от нея формулировка под терито-рия на държавата да се разбира „територия, върху която държа-вата фактически осъществява своята власт“. С това Москва пот-върждава даденото по-рано на Франция обещание да не решава бесарабския въпрос чрез силова намеса3.

Работата на Женевската конференция продължава до юни 1934 г. Тя приема резолюции за необходимостта от значително съкращаване на въоръженията, за забрана на въздушните бом-бардировки, използването на отровни газове и воденето на бак-териологическа война. Но широка програма за общо разоръжа-ване така и не е приета. Първите признаци на политическа де-стабилизация в Европа разколебават участниците в Конферен-цията в целесъобразността на подобна програма.

Преди разпускането на Конференцията, на 29 май 1934 г., ръ-ководителят на съветската делегация М. Литвинов предлага кон-ференцията да се превърне в постоянен орган, който да изработ-ва, разширява и усъвършенства методите за укрепване на сигур-ността, да реагира на всички огнища на военна опасност, да се отзовава на всички призиви за помощ и т. н. Предложението не се приема. Съветските инициативи не намират подкрепа у за-падните демокрации. Причините за това са и в начина, по който действа съветската делегация. Тя се увлича в пропагандирането на всяко свое предложение, често раздава политически квалифи-кации, отнася се негативно към конкретните планове за разоръ-жаване, предлагани от делегациите на западните страни. Не без значение е и фактът, че самите съветски делегати не вярват във възможността да бъде постигнато разбирателство с капиталис-тическите държави.

3 Сидоров, А. Ю., Н. Е. Клейменова, История международных отношений.

1918-1939. М., 2008, 178-180.


Идването на нацистите на власт в Германия (януари 1933 г.) първоначално не предизвиква съществени промени в полити-ката на западните държави и на СССР. Хитлер също не дава повод за сериозно безпокойство. В първата си програмна реч в Райхстага, посветена на международните отношения, той в уме-рен тон критикува Версайската система и призовава към нейно-то реформиране по мирен начин4. През март 1933 г., на Конфе-ренцията по разоръжаването, британският премиер Дж. Макдо-налд дори внася предложение да се разреши на Германия да уве-личи армията си двойно – до 200 хил. души, при паралелно съ-кращение на въоръжените сили на Франция и на другите евро-пейски държави. Едновременно той подкрепя предложението на Б. Мусолини за започване на преговори между Великобритания, Франция, Италия и Германия за сключване на четиристранен договор за сътрудничество и за решаване на международните проблеми. Проектът на договора предвижда възможност за ре-визия на мирните договори и предоставяне на Германия, Ав-стрия, Унгария и България равни със страните победителки в Първата световна война права във въоръжаването. Договорът е подписан на 15 юли 1933 г. в Рим, но така и не влиза в сила, за-щото след излизането на Германия от Конференцията по разоръ-жаването и от Обществото на народите Франция отказва да го ратифицира. Но самият факт, че е подписан договор, който би позволил на четирите държави да преразглеждат мирните дого-вори без решението на ОН, предизвиква негативна реакция в повечето европейски страни, в т. ч. и в Съветския съюз.

СССР оценява участието на Франция в „пакта на четирите“ като удар по съветско-френските отношения. Съветските ръко-водители се опасяват, че обединяването на Великобритания, Франция, Италия и Германия в един алианс може да доведе до нови антисъветски прояви и до изолацията на СССР. За да се предотврати подобна ситуация, през юни 1933 г., когато се во-дят преговорите по четиристранния договор, Москва предлага на Б. Мусолини сключването на договор за ненападение. За СССР договорът с Италия означава укрепване на позициите му в

4 Артамошин, С. В. Идейные истоки национал-социализма. Брянск, 2002,

с. 36.

232


233

отношенията с Великобритания, Франция и Германия, а за Му-солини е възможност за оказване на натиск върху западните дър-жави, особено върху Франция. Съветско-италианският пакт за дружба, ненападение и неутралитет се подписва през септември 1933 г., влиза в сила на 15 декември 1933 и действа до 1941 г. – до началото на военните действия на Германия срещу СССР, в които се включва и Италия.

Съветският съюз, подобно на западните държави, се стреми към поддържането на добри отношения с нацистка Германия и се надява да продължи сътрудничеството си с нея според клау-зите на Рапалския договор. През 1934-1935 г. наркомът на вън-шните работи М. Литвинов, на отбраната К. Ворошилов, начал-никът на Генералния щаб А. Егоров, зам.-комисарят на отбра-ната М. Тухачевски, а по-късно и председателят на Всеруския централен изпълнителен комитет (ВЦИК) М. Калинин отправят чрез германския посланик в Москва призиви за поддържане на приятелски отношения. През октомври 1935 г., по време на тър-говските преговори, съветският търговски представител Д. Кан-делаки прави на Германия секретни предложения за политичес-ко сближаване между двете страни. Това се повтаря и в хода на търговските преговори през декември 1936 и февруари 1937 г. Същите предложения се отправят и чрез съветника на съветско-то посолство в Берлин С. Безсонов през декември 1935 г. и през май 1937 г. Но Хитлер отклонява всички подобни инициативи на съветското правителство.

Безкомпромисният антисъветски курс на Германия, която до-преди месеци е единственият съюзник на СССР, и оформящата се нова политическа ситуация в Европа карат съветското ръко-водство да преразгледа външнополитическата си линия, за да осигури безопасността на страната. Новият курс на съветската външна политика официално е обявен от М. Литвинов на 29 де-кември 1933 г. на заседание на IV сесия на Централния изпълни-телен комитет (ЦИК) на СССР. Същността му е следната: нена-падение и неутралитет в какъвто и да е конфликт; политика на умиротворяване по отношение на Германия и Япония, въпреки техния агресивен и антисъветски курс; приоритет на държавни-те интереси над идеологическите; свободно от илюзии участие в усилията по създаването на система на колективната сигурност;


отвореност по отношение на западните демокрации – също без особени илюзии5. В края на 1933 г. СССР заявява, че е готов да стане член на Обществото на народите.

Въпреки официалното огласяване на новия курс, съветското ръководство трудно осъзнава необходимостта от неговото реали-зиране в практиката. В доклада си пред XVII конгрес на ВКП(б), проведен през януари 1934 г., Сталин не казва нито дума за ко-лективната сигурност и цялата му реч е издържана в духа на старата аксиома за противоборството на „двата свята“ – социа-лизма и капитализма. Съветският вожд не вижда и опасността, идваща от Германия. След изказването на Н. Бухарин, в което се отделя голямо внимание на идеологията на германския нацио-налсоциализъм и се посочва, че хитлеристката идея за заграбва-не на „жизнено пространство на Изток“ означава открит призив за унищожаването на Съветския съюз, Сталин заявява, че тъй като тази нова политическа линия все още не е победила, СССР няма никакви основания коренно да променя своето отношение към нея. „Разбира се, заявява Сталин, ние далеч не се възхища-ваме от фашисткия режим в Германия. Но въпросът тук не е във фашизма, вие знаете, че фашизмът, например в Италия, не попре-чи на СССР да установи най-добри отношения с тази страна.“6

Все пак Съветският съюз се стреми да участва във всички опи-ти на европейските страни за намаляване на политическото на-прежение в Европа. Първото сериозно предложение за участи-ето му в европейската система на колективна сигурност идва от Франция, която след като Германия напуска Обществото на на-родите, започва да търси подкрепата на Изтока, за да неутрали-зира нейните действия. На 31 октомври 1933 г. френският мини-стър на външните работи Ж. Пол-Бонкур предлага на М. Литви-нов да помисли за допълване на съветско-френския пакт за нена-падение от 1932 г. с договор за взаимопомощ, а също така и за сключване на многостранно споразумение с участието на стра-ните от Източна Европа – съюзниците на Франция Белгия, Пол-ша, Чехословакия, Литва, Латвия, Естония и Финландия. СССР

5 Верт, Н. История советского государства. М., 1995, 282-283. 6 Сталин, И. Отчетен доклад за дейността на ЦК на ВКП(б) пред XVII пар-

тиен конгрес. – В: Същият. Въпросите на ленинизма. С., 1948, с. 507.

234


235

се съгласява с предложението. Пол-Бонкур предлага също така и съдействие от страна на Франция за приемането на СССР в Об-ществото на народите7.

Съветско-френските отношения започват да се развиват по-бързо след смяната на кабинета във Франция през февруари 1934 г. Новият министър на външните работи Л. Барту – убеден привърженик на идеята за противодействие на агресивния курс на нацистка Германия, през април с. г. предлага на СССР проект на Източноевропейски договор за сигурност, известен като „Из-точно Локарно“. В отличие от проекта на Ж. Пол-Бонкур, той предвижда участие в договора и на Германия (за да не се създа-ва у германското ръководство впечатление, че страната се изо-лира). Франция предлага също самата тя да не е сред участници-те в проекта, а да е само негов гарант. Великобритания подкрепя идеята на Париж за „Източно Локарно“. Но Германия отказва да участва. Укрепването на Версайския ред и съветско-френското сближаване не отговарят на нейните интереси. От държавите, предвидени за участие в пакта, идеята подкрепя само Чехослова-кия.

През септември 1934 г. СССР е приет в Обществото на наро-дите (с 39 гласа за, 3 против и 7 въздържали се) и веднага става постоянен член на Съвета на ОН, с което официално се завръща в международната политическа система като велика държава. Съветският дипломат М. И. Розенберг става един от заместни-ците на генералния секретар на ОН.

Веднага след като влиза в Обществото на народите, СССР про-меня отношението си към Версайския ред и става негов защит-ник. Тази промяна Сталин обяснява на XVII конгрес на ВКП (б): „Въпросът ... не е в мнимите изменения на нашето отношение към Версайския договор. Не ние, които изпитахме позора на Бресткия мир, ще възпяваме Версайския договор. Ние не сме съ-гласни само с това, щото заради този договор светът да бъде хвърлен в бездната на една нова война. Същото трябва да се ка-же за мнимата нова ориентация на СССР. Ние нямаме ориента-ция към Германия, също така както нямаме ориентация към

7 ДВП СССР, т. XVI, с. 595.


Полша и Франция. Ние се ориентирахме в миналото, ориентира-ме се и сега към СССР и само към СССР.“8

След смъртта на Л. Барту, ранен смъртоносно заедно с юго-славския крал Александър при атентата в Марсилия на 9 октом-ври 1934 г., смелият за времето си проект „Източно Локарно“ е отложен. Въпросът за него е повдигнат отново през пролетта на 1935 г. от П. Лавал, сменил Л. Барту на поста министър на вън-шните работи. Това се случва, след като на 13 март с. г. Герма-ния официално обявява за съществуването на германска военна авиация, чието създаване е забранено от Версайския договор, а на 16 март Хитлер нарушава чл. 173 от Версайския договор и подписва декрет за въвеждане в страната на обща воинска по-винност и за създаване на Вермахта.

Започналите преговори между Франция и СССР по договора вървят трудно. Френската страна настоява той да бъде обвързан с Устава на ОН, тоест да може да влезе в действие само след одо-бряването му от Съвета на ОН. Настойчивите предложения на Москва за включване на формулировката, че в случай на агресия договорът автоматично влиза в действие, категорично е откло-нена от Лавал. Съветската страна все пак успява да включи уго-ворката, че дори Съветът на ОН по една или друга причина да не стигне до решение, на нападната страна ще бъде оказана по-мощ9. Договорът е подписан в Париж на 2 май 1935 г. По време на визитата на Лавал в Москва (13-15 май с. г.) се обсъжда и въ-просът за необходимостта от подписване на военна конвенция, която би конкретизирала формите и обема на военната помощ.

На 16 май 1935 г. договор със СССР за взаимна помощ под-писва и Чехословакия. Той е идентичен със съветско-френския, но включва и допълнително условие (чл. 2), според което Съвет-ският съюз може да окаже помощ на Чехословакия, само ако та-кава окаже и Франция. Този член е включен в протокола по ини-циатива на съветската страна. Литвинов обяснява, че е настоя-вал за това решение, тъй като СССР може да се окаже в неизгод-

8 Сталин, И. Цит. съч., с. 507. 9 Сидоров, А. Ю., Н. Е. Клейменова. Цит. съч, 202-203.

236


237

но положение, ако му се наложи да се противопоставя сам на Германия10.

За две години (от края на 1933 до началото на 1936 г.) „нови-ят курс“ на съветската външна политика дава известни резулта-ти. Визитата на М. Литвинов във Вашингтон през ноември 1933 г. завършва с установяването на дипломатически отношения между СССР и САЩ. Сближаването на Съветския съюз с Фран-ция и Италия открива възможност за нормализиране на отноше-нията с редица европейски страни. Със съдействието на Фран-ция през юни 1934 г. СССР установява дипломатически отноше-ния с Чехословакия и Румъния, през юли 1934 – с България, а през юли 1935 – с Белгия. Със съдействието на Мусолини през февруари 1934 г. дипломатически отношения са установени с Унгария, през септември с. г. с Албания. Към средата на 30-те години СССР е признат от повечето държави в Европа (с изклю-чение на Холандия, Португалия, Швейцария и Югославия).

Подписването на съветско-френския и съветско-чехословаш-кия договор за взаимопомощ не променя политическата линия на Франция по отношение на Германия. Тя, както и Великобри-тания, продължава да следва политиката на компромиси. През юни 1935 г. Великобритания подписва с Германия морско съгла-шение, което дава на Германия право да има надводен флот, ра-вен на 35% от флота на Британската империя. Решението за под-писване на това съглашение, нарушаващо Версайски договор, Великобритания взима без консултации с ОН и Франция. Париж се ограничава само с официален протест, макар че подобно уве-личаване на германския флот означава, че тонажът му ще до-стигне размерите на френския флот. Макар че англо-германско-то морско съглашение е неизгодно и за СССР, тъй като открива възможност пред Германия да претендира за господство в Бал-тийско море, съветската страна също не протестира.

Подобно е поведението на трите държави и по отношение на италианската агресия в Етиопия, започнала на 3 октомври 1935 г. На 7 октомври Съветът на ОН единодушно обявява Италия за агресор, препоръчва на всичките страни членки на ОН да въве-дат срещу нея икономически санкции, въвежда ембарго върху

10 Пак там, с. 204.


продажбата на оръжие за Италия, върху предоставянето на зае-ми и върху експорта на редица стоки. Но в списъка на забране-ните стоки не влизат стратегическите – нефт, въглища и метали. Мусолини предупреждава Великобритания, че ако тя инициира санкции върху продажбата на нефт или затварянето на Суецкия канал за италианските кораби, може да се стигне до военни действия срещу нея. Франция също уведомява Великобритания, че няма да подкрепи въвеждането на нефтени санкции спрямо Италия. Не прекратява доставките на нефт за Италия и СССР.

Съветският съюз, който няма дипломатически отношения с Етиопия, подкрепя решенията на ОН срещу Италия, спазва въве-деното срещу нея ембарго, но не излиза извън неговите рамки. Тъй като не иска да разрушава установеното икономическо и по-литическо сътрудничество с Италия, съветското ръководство смята, че инициативата за разширяване на санкциите трябва да излезе от западните държави. През декември 1935 г. СССР от-клонява молбата на етиопското правителство за помощ с оръжие и специалисти11. В Рим Москва съобщава, че ще подкрепи вся-какъв вариант за решаването на конфликта, стига той да устрой-ва двете воюващи страни12.

Реализацията на плановете на Германия и Италия през 1935 г. демонстрира безпомощността на ОН и показва, че колективната сигурност в Европа практически не действа. Поддържаната от Великобритания и Франция политика на компромиси също не дава очаквания от тях резултат: политическата обстановка в Ев-ропа не се успокоява и сближаване с Италия не се постига. На-против, след победоносната война в Етиопия Рим засилва контак-тите си с нацистка Германия. Общите цели и липсата на препят-ствия за тяхното осъществяване сближават двете страни.

През 1936 г. Германия продължава да реализира своите наме-рения. На 7 март тя въвежда войски в демилитаризираната Рейн-ска област. Формален повод за тези действия става ратифицира-нето на съветско-френския договор (28 февруари с. г.) от френс-

11 СССР, Франция и эволюция Европы в 30-е годы. Сборник научных ста-

тей. М., 2003, с. 76. 12 Хормач, И. М. СССР – Италия, 1924-1939 гг. Дипломатические и эконо-

мические отношения. М., 1995, 196-197.

238


239

кия парламент. Ремилитаризацията на Рейнската област, на коя-то Франция и Великобритания отговарят само с устен протест, силно променя военнополитическата ситуация в Европа. Воен-ните гаранции, които Франция дава на своите съюзници от Цен-трална и Източна Европа, стават неизпълними, тъй като в слу-чай на война с Германия френската армия не би могла да преми-не Рейнските укрепления, за да им се притече на помощ.

В тази нова политическа реалност, когато нито западните де-мокрации, нито ОН успяват да се противопоставят на грубата сила, съветското ръководство се ориентира към друга филосо-фия на оцеляване – запазва свободата си на действие, с което осигурява собствената си безопасност и собствените си интере-си. В началото на 1936 г. основен коз на съветската дипломация в борбата срещу опасността от създаването на антисъветски фронт става договорът с Франция за взаимна помощ. Сталин пу-блично одобрява политиката на френското правителство, насо-чена към засилване на отбранителната мощ на държавата, и съ-ветва френските комунисти да гласуват за военните кредити. То-ва заявление на Сталин води до рязък поврат във вътрешната по-литика на Френската компартия (ФКП). Два месеца по-късно е създаден алианс на комунистите със социалисти и радикали, ко-ето осигурява победа на Народния фронт на проведените през юни с. г. парламентарни избори.

В Москва се надяват, че сформираното след изборите коали-ционно правителство начело с лидера на социалистите Л. Блум ще съдейства за развитието на френско-съветските отношения. През септември 1936 г. М. Литвинов предлага на Л. Блум да бъ-де реанимирана идеята за Източния блок и дори да бъде създа-дена широка антигерманска коалиция с участието на СССР, Франция и държавите от Малката и Балканската Антанта. Но Париж оценява това предложение като „ненавременно“. Сред френските управляващи кръгове съществуват силни антисъвет-ски настроения, особено след победата на Народния фронт на изборите. През есента на 1936 г. Франция все пак започва кон-султации със СССР за сключване на военна конвенция. Но към пролетта на следващата година тези преговорите спират. Париж предпочита сближаването с Великобритания. За дистанцирането на Франция от по-близки контакти с него „допринася“ и самият


СССР. След започналите във средата на 30-те години репресии, особено в Червената армия, никой на Запад вече не разчита на съветската военна мощ.

Друга причина, поради която Западът се отдръпва от СССР, е участието му в гражданската война в Испания. Първоначално Москва подкрепя предложението на западните държави за нена-меса в испанските събития. Съветският пълномощен представи-тел в Лондон И. Майски влиза в създадения Комитет за ненаме-са. СССР няма интереси на Пиренейския полуостров. Диплома-тически отношения с Испания са установени през 1933 г., но не се стига дори до размяна на посолства. В първите седмици на войната съветските ръководители отказват продажбата на оръ-жие за републиканците. Но след като на 4 септември 1936 г. се сформира ново, по-радикално републиканско правителство на-чело със социалиста Франсиско Ларго Кабалиеро, в състава на което влизат и комунисти, на 29 септември ПБ на ЦК на ВКП(б) решава на републиканците да бъде оказана военна помощ. Съ-ветските ръководители стигат трудно до това решение. Те са на-ясно, че намесата ще доведе до изостряне на отношенията не са-мо с участващите във войната на страната на ген. Франко Герма-ния и Италия, но и с Великобритания и Франция. В същото вре-ме ненамесата би означавала, че не само СССР, но и Коминтер-нът оставя левите сили в Испания без подкрепа. Освен това по-добна позиция би позволила на Световната обединена работни-ческа партия – испанската секция на троцкисткия IV Интернаци-онал, която активно действа в Каталония в съюз с анархистите, да разгърне антисъветска пропаганда и да създаде там център за борба против сталинското ръководство.

На 7 октомври Москва предупреждава западните страни, че ако Германия и Италия не престанат да нарушават споразуме-нието за ненамеса, тя ще се откаже от споразумението. На 23 октомври, след като става известно за интервенцията на Герма-ния и Италия срещу законно избраното правителство, СССР за-явява своята подкрепа за Испанската република13. Съветският съюз изпраща в Испания военна техника, военни съветници, ор-ганизира създаването на интернационални бригади. От 1936 до

13 ДВП СССР, т. XIX, с. 514.

240


241

1939 г. Испания получава от СССР общо 648 самолета, 347 тан-ка, 1186 оръдия, 20648 картечници, 497813 пушки, голямо коли-чество боеприпаси. Испания плаща за всичко със злато. След ка-то златният запас се изчерпва, военните доставки спират. В Мос-ква са наясно, че продължаването им е безполезно, тъй като съд-бата на републиканска Испания е предрешена14.

Сътрудничеството на Германия и Италия при оказването на помощ на франкистите сближава двете държави. На 25 октом-ври 1936 г. те подписват в Берлин споразумение за сътрудни-чество, а на 1 ноември с. г. Мусолини провъзгласява създаване-то на „оста Берлин – Рим“, което означавало установяване на тясно политическо, военно и икономическо партньорство. През ноември 1937 г. Италия се присъединява към създадения година по-рано от Германия и Япония Антикоминтерновски пакт. Три-те държави формират единен блок с цел окончателното разру-шаване на Версайския ред.

През ноември 1937 г. Великобритания признава правителст-вото на ген. Ф. Франко де-факто, а след като на 28 март 1939 г. войските на генерала превземат Мадрид, Великобритания и Франция признават правителството на Франко де-юре. През ап-рил 1939 г. Испания се присъединява към Антикоминтерновския пакт, през май с. г. излиза от Обществото на народите. Съветски-ят съюз отказва да признае режима на Франко и възстановява дипломатическите отношения с Испания едва през 1976 г., след смъртта на ген. Франко.

Участието в гражданската война в Испания дава на Германия сигурност, че може да действа безнаказано. В началото на 1937 г. тя едностранно отменя всички военни ограничения, наложени от Версайския договор. Великобритания и Франция отново не виж-дат в поведението на Хитлер нищо тревожно. Н. Чембърлейн е на мнение, че Версайската система вече е отживяла своето вре-ме и трябва да бъде заменена с новия европейски ред, в който Германия ще възстанови своите водещи позиции в Европа. Спо-ред него ставащото е закономерен и неизбежен процес, а ролята на Великобритания в него е да осигури прехода на Европа към новата международна система по мирен и контролируем начин.

14 История Второй мировой войны. 1939-1945. Т. 2. М., 1974, 54-55.


Франция не споделя вижданията на Чембърлейн, но в Париж разбират, че вече не могат да разговарят с Берлин от позициите на силата, а съюзниците на Франция в Източна Европа са прека-лено слаби, за да бъде създаден с тях фронт срещу Германия. За сътрудничество със СССР Франция не е готова15. Външнополи-тическата линия на английското и френското правителство е в унисон с общественото настроение в европейските страни – па-цифизъм и надежда за решаването на международните пробле-ми по мирен път.

На 12 март 1938 г. части на Вермахта превземат Австрия без един изстрел. Великобритания фактически подкрепя аншлуса. Още преди влизането на германската армия в Австрия мини-стърът на външните работи на Великобритания Е. Халифакс зая-вява на Й. Рибентроп, че Лондон няма да се противопоставя на решаването на австрийския проблем, ако това се постигне с мирни средства. Франция се ограничава с протестна нота. Мусо-лини възприема аншлуса спокойно, след като Хитлер му гаран-тира неприкосновеност на германо-италианската граница.

Единствено СССР осъжда заграбването на Австрия. М. Ли-твинов предлага свикването на общоевропейска конференция, която да се обяви против агресията, но неговата инициатива не е приета16. Великобритания и Франция се противопоставят на об-съждането на въпроса за аншлуса на Австрия в Обществото на народите. Австрийската криза показва, че Великобритания и Франция вече предпочитат да решават европейските проблеми пряко с Германия, без Обществото на народите, при това и без да зачитат мнението на СССР.

Следващата цел на Хитлер е Судетската област, населена предимно с германци. Чехословакия е по-сериозен противник, отколкото етнически близката на Германия Австрия. Тя е по-силна от Австрия и във военно отношение. След като атмосфе-рата на германо-чехословашките отношения се сгъстява, Прага се обръща към Париж и Москва за помощ в случай на германска агресия. Те потвърждават, че са готови да изпълнят съюзничес-

15 Сидоров, А. Ю., Н. Е. Клейменова. Цит. съч., с. 236, 238. 16 К 70-летию начала Второй мировой войны. Исследования, документы,

комментарии. М., 2009, с. 20.

242


243

ките си задължения. Но след като през април 1938 г. на власт ид-ва правителството на Е. Даладие, привърженик на британската идея за умиротворяване, Париж отказва да се противопостави на германските планове17.

Съветският съюз предлага Генералните щабове на СССР, Франция и Чехословакия да обсъдят въпроса за практическото взаимодействие на армиите на трите държави в случай на гер-манска агресия спрямо Чехословакия, което би компенсирало отсъствието на военна конвенция. Но предложението на Москва остава без отговор. Тогава председателят на Президиума на Вър-ховния съвет на СССР М. Калинин от името на съветското ръко-водство предлага на Чехословакия едностранна помощ. През ля-тото на 1938 г. Киевският и Белоруският военни окръзи се под-готвят за евентуалното начало на войната. На западната съвет-ска граница са съсредоточени и се намират в бойна готовност 40 дивизии и 30 бригади на Червената армия. 730 самолети са гото-ви да излетят за чехословашките летища18. Прага не се решава на този вариант.

Великобритания и Франция съветват Чехословакия да прие-ме искането на Хитлер и предлагат следния план за решаване на судетския проблем: на Германия да се отстъпят районите, в кои-то германците съставляват повече от 50% от населението; на ра-йоните, в които германците са под 50%, да се предостави авто-номия в рамките на Чехословашката държава; Германия, Вели-кобритания, Франция и Италия ще гарантират неприкоснове-ността на новите граници на Чехословакия. Планът е предоста-вен на президента Е. Бенеш на 19 септември 1938 г. Същия ден той спешно кани на среща пълномощния представител на СССР в Чехословакия С. С. Александров и го моли да поиска бърз от-говор от съветското правителство относно готовността му да из-пълни задълженията си по договора за взаимопомощ в случай на агресия от страна на Германия – било съвместно с Франция, би-ло самостоятелно като член на Обществото на народите, след като Чехословакия се обърне в Съвета на ОН с молба за прила-

17 Сидоров, А. Ю., Н. Е. Клейменова. Цит. съч., 247-248. 18 Мюнхен – преддверие войны. Исторические очерки. М., 1988, 68-69.


гането на чл. 16 и 17 от Устава19. На 20 септември тези въпроси се обсъждат на заседание на Политбюро на ЦК на ВКП(б) и съ-щия ден Бенеш получава от Москва положителен отговор и за двата варианта, при условие че Прага се обърне в ОН с молба за прилагането на чл. 16 от Устава20, а Съветът на ОН признае Гер-мания за агресор. Френското правителство е уведомено за съ-държанието на дадения на Бенеш отговор21. Условията, издигна-ти от Москва, са напълно обосновани, тъй като СССР няма обща граница с Чехословакия и за да Ј окаже военна помощ, трябва да мине през територията на Полша или Румъния. Влизането в тези държави без санкцията на ОН би довело до обвинението на СССР в агресия. Но след два дена чехословашкото правителство решава да приеме волята на западните държави.

Въпросът окончателно се решава в Мюнхен на срещата на ръководителите на Великобритания, Франция, Германия и Ита-лия, проведена на 29 и 30 септември 1938 г. На 1 октомври гер-манската армия влиза в Судетската област. След Мюнхенската конференция Великобритания и Франция подписват с Германия двустранни декларации за ненападение с надеждата, че отсега нататък мирното развитие на Европа е осигурено. СССР е единст-вената държава, която осъжда Мюнхенското съглашение. В съ-общението на ТАСС от 2 октомври с. г. се отбелязва, че съвет-

19 Чл. 16 от Устава гласи, че в случай на нападение срещу една от страните

членки на Обществото, Съветът на ОН „е длъжен да препоръча на различните заинтересовани правителства“ да вземат участие със своите въоръжени сили в налагането на „зачитане на задълженията“ на ОН. Членовете на Обществото също така „ще вземат нарочни мерки, за да улеснят преминаването през тяхна територия на войските на всеки член на Обществото, който участва в общо действие, с цел да наложи зачитане на задълженията на Обществото“.

Чл. 17 от Устава предвижда Съветът на ОН, „в случай на спор между две държави, от които само едната е член на Обществото“, да предложи те да стиг-нат до споразумение „при условия, които Съветът смята за справедливи“. Ако една от държавите или двете откажат да приемат предложението на Съвета и последва нападение върху страна членка на ОН, към агресора ще се приложат разпоредбите на чл. 16.

20 Вероятно в Москва смятат прилагането на чл. 17 за излишно, за губене на време.

21 К 70-летию начала Второй мировой войны, с. 45.

244


245

ското правителство „не е имало и няма никакво отношение към конференцията в Мюнхен и към нейните решения“22.

Мюнхен показва, че на Запад вече никой не мисли за колек-тивна сигурност. Всяка страна е загрижена само за своята собст-вена съдба. В жертва се принасят други страни, какъвто е случа-ят с Чехословакия. За СССР става ясно, че политиката му за съ-трудничество със западните държави се проваля. Вместо обсъж-дане на съвместни действия с Великобритания и Франция и с Обществото на народите за оказване на помощ на Чехословакия, Москва наблюдава как в близост до територията на СССР чети-рите водещи европейски държави прекрояват границите. От то-зи момент Сталин изоставя идеята за многостранна колективна сигурност в международните отношения, за сътрудничество със западните демокрации на всяка цена. И той, както и западните държави, се ориентира към защита на интересите на собствената си страна. След няколко месеца Мюнхен нанася удар и по Вели-кобритания и Франция, по тяхната политика на умиротворяване. Нахлуването на германските войски в Чехословакия на 15 март 1939 г., обявената независимост на Словакия, превръщането на Чехия в германски протекторат ликвидират постигнатите в Мюн-хен съглашения с Германия.

В новосъздадената ситуация позицията на Съветския съюз придобива огромно значение за по-нататъшното развитие на меж-дународните събития. И двата лагера започват да търсят неговата подкрепа. На проведения през март 1939 г. XVIII конгрес на ВКП(б) Сталин осъжда провежданата от Великобритания и Фран-ция политика на умиротворяване и заявява, че „цялата система на следвоенния, така наречен мирен режим“ „е разклатена до ос-нови“ и новата империалистическа война вече е факт. Той дели капиталистическите държави на агресивни (Германия, Италия, Япония) и неагресивни (Великобритания, Франция, САЩ), под-чертава интереса на СССР към сътрудничество с последните, но и отбелязва, че Москва няма намерение да се намесва в разгаря-щия се конфликт и ще запази свобода на действие23.

22 История России. Т. 2. М., 2006, с. 621. 23 Сталин, И. В. Отчетен доклад пред XVIII партиен конгрес. 10 март 1939 г.

– В: Същият. Въпросите на ленинизма, 652-665.


Потвърждение на тази позиция на съветското ръководство е неговата подкрепа за нотата на Великобритания от 17 март 1939 г., в която на СССР и редица други европейски страни се предлага да обсъдят въпроса за предотвратяване на германското нахлува-не в Румъния, както и на предложението на Великобритания от 21 март с. г. Великобритания, Франция, СССР и Полша да пуб-ликуват съвместна декларация, в която да заявят своето намере-ние да започнат консултации за общи действия, в случай че Гер-мания нападне Полша. Но Румъния и Полша отхвърлят предло-жението на Н. Чембърлейн. Те не желаят Съветският съюз да се намесва в техните отношения с Германия. Великобритания при тази ситуация предлага на СССР да последва нейния пример и да предостави на тези държави едностранни гаранции за военна помощ. Франция дори изразява готовност да подпише френско-съветски договор за съвместна защита на Полша и Румъния, без да се иска тяхното съгласие. Но подобен вариант за предоставя-не гаранции на Полша и Румъния не устройва Москва. Съвет-ското ръководство се опасява, че страната може да бъде въвле-чена във война с Германия сама, без съюзници24.

На 17 април 1939 г. СССР предлага на Великобритания и Франция свой вариант за създаване на военнополитически съюз, който би гарантирал защита и на източноевропейските страни: Великобритания, Франция и Съветският съюз сключват договор за взаимна помощ, според който те се задължават в случай на германска агресия да оказват незабавна помощ една на друга или на някоя от източноевропейските страни. Заедно с полити-ческия договор трябва да се подпише и военна конвенция. Пра-вителствата на Великобритания и Франция не бързат с отговора. Те го дават едва на 28 май с. г., след като започва раздвижване в отношенията между СССР и Германия, а Германия и Италия на 22 май подписват договор за дружба и съюз, известен като „Сто-манения пакт“.

Преговорите между Великобритания, Франция и СССР за-почват на 15 юни в Москва. Съветският съюз е представен от наркома на външните работи В. Молотов, Великобритания и Франция от посланиците си в Москва У. Сидс и П. Наджиар, а

24 Сидоров, А. Ю., Н. Е. Клейменова. Цит. съч., 270-272.

246


247

също и от специално пристигналия в съветската столица директор на източноевропейския департамент на Форин офис У. Стренг. Преговорите вървят трудно, в обстановка на взаимно недоверие, но все пак страните стигат до съгласуване на проект за договора, който предвижда оказване на незабавна и ефективна помощ в случай на агресия срещу една от тях или срещу страните, на ко-ито те предоставят гаранции. СССР обещава да даде гаранции на Полша, Румъния, Белгия, Гърция и Турция, които вече са ги получили от Великобритания и Франция, а последните да предо-ставят гаранции на Латвия, Естония25 и Финландия. Разногла-сията възникват по въпроса за взаимната връзка между полити-ческия договор и военната конвенция. СССР настоява за тяхно-то едновременно подписване. Англия и Франция предпочитат да подпишат първо политическото съглашение, а след това да пре-минат към военните договорености. На 23 юли 1939 г. английс-кият и френският посланик все пак дават съгласие за едновре-менното влизане в сила на политическото и военното споразу-мение. На 2 август преговорите са прекъснати, за да се изчака идването на военните делегации на Англия и Франция, упълно-мощени да водят преговори за изработване и подписване на во-енната конвенция.

Великобритания не бърза да прeмине към пряко договаряне. От 18 до 21 юли тя тайно води преговори с Германия, на която предлага двете страни да сключат пакт за ненападение, Герма-ния да се откаже от използването на сила при решаването на спорните въпроси, а Великобритания да приеме исканията на Хитлер по отношение на Източна Европа, като се отказва от га-ранциите, които предоставя на източноевропейските държави и от водените със СССР преговори26. Москва е информирана за хода на преговорите. Съветските вестници препечатват съобще-нията за тях в британските вестници.

В очакване на отговора от Берлин Чембърлейн се опитва да забави продължаването на преговорите в Москва. Британската и френската военна мисия са изпратени за съветската столица с

25 СССР не поставя въпроса за Литва, защото няма обща граница с нея. Ве-

ликобритания и Франция също не повдигат този въпрос. 26 Сидоров, А. Ю., Н. Е. Клейменова. Цит. съч, 280-281.


пътнически параход, пътуват цяла седмица и пристигат в Москва на 11 август.

За Хитлер британското предложение вече е без особено зна-чение. Той решава до изпревари Великобритания и Франция в преговорите със СССР. От края на юли Берлин настойчиво за-почва да търси контакти със съветските дипломати и с ръково-дителите на държавата. На 26 юли 1939 г. сътрудникът на гер-манското външно министерство К. Шнуре уведомява временно управляващия съветската легация в Берлин Г. А. Астахов за же-ланието на Германия да възстанови отношенията със Съветския съюз в духа на Рапало и за готовността на германското ръковод-ство да бъдат постигнати договорености по всички въпроси, подкрепени с всякакви гаранции. На 2 август министърът на външните работи Й. Рибентроп се среща с Астахов, пред когото подчертава, че Германия няма никакви претенции към СССР и иска да се договори с него по проблемите, свързани с по-ната-тъшната съдба на източноевропейските страни27. На 3 август германският посланик в Москва Вернер фон Шуленбург предла-га на В. Молотов да се потвърдят действащите или да се подпи-шат нови двустранни договори. На 10 август Шнуре открито за-явява на Астахов, че в близко време Германия ще започне война срещу Полша и че преди нейното начало би желала да изясни въпроса за интересите на двете страни в този регион. Той съоб-щава за готовността на Берлин да се откаже от своите интереси в Прибалтика, Бесарабия, Източна Полша, в замяна на което СССР не трябва да се намесва в германско-полския конфликт28. Сталин не бърза с отговора.

На 12 август започват преговорите между военните делега-ции на СССР, Великобритания и Франция. Москва обаче не е удовлетворена от състава на английската и френската делегация и от техните пълномощия29 и подозира, че нейните западни парт-

27 Год кризиса. 1938-1939. Документы и материалы. Т. 2. 2 июня 1939 – 4

сентября 1939. М., 1990, с. 396. 28 ДВП СССР, т. XXIII, кн. 1, 597-598. 29 Съветската страна е представена от наркома на отбраната К. Ворошилов

и началника на Генералния щаб Б. Шапошников. Британската делегация се оглавява от о. з. генерал П. Дракс, а френската от ген. Ж. Думенк. Делегациите се състоят от недостатъчно представителни за подобни преговори лица. Френ-

248


249

ньори нямат готовност за сериозни преговори. Съветската деле-гация представя конкретен план за съвместни действия срещу Германия, в случай че тя нападне една от договарящите се стра-ни, и настоява Лондон и Париж да убедят своите източноевро-пейски съюзници Полша и Румъния да позволят преминаването на Червената армия през тяхна територия. В отговор на запитва-нето на английските и френските дипломати Полша иска някол-ко дена, за да обмисли предложението и да обяви своето реше-ние. Запитване до Румъния не е направено. На 17 август ръково-дителят на съветската делегация К. Ворошилов предлага заседа-нието да бъде отложено до получаването на отговор от Варшава.

Същия ден, 17 август, В. Молотов приема Шуленбург по не-гова молба. Германският посланик предава желанието на вън-шния министър Й. Рибентроп да посети СССР в най-близко вре-ме. Целта на визитата е възстановяване на дружеските отноше-ния между двете страни и решаване на териториалните въпроси в Източна Европа. На тази среща Молотов за пръв път изразява желанието на СССР да сключи с Германия пакт за ненападение и да подпише „специален протокол по въпросите на външната политика, който би бил органическата част на пакта“. Берлин се съгласява веднага30.

Хитлер бърза, тъй като нахлуването в Полша е планирано за 25 август. Москва обаче бави отговора относно визитата на Ри-бентроп в очакване на решението, което Полша и Румъния ще вземат относно преминаването на Червената армия през тяхната територия. На 19 август Германия и СССР подписват кредитно съглашение, обсъждано от края на 1938 г., с доста изгодни за съ-ветската страна условия (200 млн. марки кредит при ниска лих-ва). В същия ден германските представители правят и две пред-ложения: Германия може да поиска от Япония прекратяване на военните действия срещу СССР31; германските ръководители имат желание да се обсъди въпросът за разграничаване на „сфе-

ската делегация има пълномощия само за водене на преговори, но не и за под-писването на военна конвенция. Британската делегация няма дори писмен ман-дат от своето правителство. Неуважението към общоприетите дипломатически нормативи предизвиква недоволството на съветската страна.

30 ДВП СССР, т. XXII, кн. 1, с. 612. 31 Примирието с Япония е сключeно на 15 септември 1939 г.


рите на интереси“ на Германия и Съветския съюз в Източна Ев-ропа. Същия ден Молотов предлага визитата на Рибентроп да се насрочи за 26 август. Тази дата не устройва Берлин. На 21 ав-густ Хитлер се обръща към Сталин с лично послание, в което моли Рибентроп да бъде приет не по-късно от 23 август, тъй ка-то кризата в германо-полските отношения може да се избухне във всеки един момент32. След това обръщение на Хитлер и при заявената от германска страна готовност за отстъпки и догово-рености, при липсата на положителен отговор от западните дър-жави на съветските предложения, Сталин се съгласява визитата на Рибентроп да се състои в най-близко време.

Известието за предстоящата визита на Рибентроп в Москва шокира Европа, убедена в непримиримостта на германо-съвет-ските противоречия. Главата на френската делегация на прего-ворите ген. Думенк предлага веднага, без да се чака отговора на Лондон, да се подпише френско-съветската военната конвенция. Ворошилов отказва да подпише само двустранна конвенция, но на заседанието на военните мисии на 21 август заявява, че СССР не се отказва от намерението си да подпише тристранна военна конвенция.

На 23 август 1939 г. Й. Рибентроп пристига в Москва и през нощта на 23 срещу 24 август е подписан съветско-германски пакт за ненападение и секретен допълнителен протокол към не-го. При липсата на надеждни съюзници и реални политически алтернативи Сталин решава да разиграе своята политическа кар-та: да остане още известно време извън европейския конфликт и да не допусне нови договорености на западните държави с Хит-лер от рода на Мюнхенските.

* * *

В течение на повече от пет години съветското ръководство се стреми да предотврати формирането на антисъветската коали-ция, до избегне участието на СССР в голям военен конфликт, работи над укрепване на външнополитическите позиции на Съ-ветския съюз, полага усилия за осъществяването на идеята за „колективна сигурност“ в Европа. Желанието на Москва е да си

32 Год кризиса..., с. 273.

250


251

осигури максимални възможности за външнополитическо мане-вриране33. Но провежданата от Великобритания и Франция по-литика на компромиси и умиротворяване въпреки засилващата се агресивна политика на Германия и Италия, противопоставя-нето между Англия и Франция, от една страна, и Германия, от друга, вероятността от възникването на световен конфликт, не-доверието към западните демокрации и опасението, че СССР може да бъде въвлечен във война с Германия, карат съветското ръководство да се откаже от идеята за колективна сигурност и да се ориентира към свобода на действията и към самостоятелно осигуряване на безопасността на собствената си страна.

Сключването на пакта Молотов-Рибентроп и неговите послед-ствия едва ли могат да се смятат за успех на съветската диплома-ция и за далновидност на съветската външна политика. Съветски-те ръководители успяват да отдалечат неизбежния сблъсък с Гер-мания почти с две години, да използват спечеленото време за за-силване на отбранителната мощ на страната. Но участието във войната срещу Полша, а след това и срещу Финландия, превръща СССР в съучастник на агресивните действия на Хитлер. Тези дей-ствия на СССР в началния период на Втората световна война оба-че не омаловажават значението на неговото сътрудничество със западните демокрации в борбата за запазването на мира в Европа през 1934-1939 г.

33 Наринский, М. М. Международно-политический кризис кануна Второй

мировой войны. – В: „Завтра может быть уже поздно...“ Вестник МГИМО – Университет. Специальный выпуск к 70-летию начала Второй мировой войны. МГИМО. М., 2009, с. 24.

Тамара Стоилова

РЕВОЛЮЦИОННА ФРАНЦИЯ И РУСКАТА ДИПЛОМАЦИЯ В КОНСТАНТИНОПОЛ

Революцията във Франция избухва в труден за Русия момент.

Войните с Турция и Швеция, враждебността на Полша, несигур-ните съюзнически отношения, антируската политика на Прусия и Англия, подкрепени от Холандия, са определящите характерис-тики на външнополитическата ситуация, в която се намира Пе-тербург в края на 80-те – началото на 90-те години на XVIII век. Първоначалната спокойна позиция спрямо френските събития, като резултат от убеждението за тяхната преходност, се променя след като революцията набира скорост и се превръща в заплаха за Европа. Екатерина ІІ изтегля своя посланик от Париж, с което ка-тегорично заявява отрицателното си отношение към революци-онна Франция. Мирът с Портата от началото на 1792 г. позволя-ва на Петербург да се съсредоточи върху събитията в Полша, които по това време са повод за особено безпокойство. При това обаче френските събития остават част от цялостната политика на Петербург. Енергична и целенасочена, тя определя значител-ната роля на Русия в международните отношения от края на ХVІІІ – началото на ХІХ век.

Основен фактор в развитието на дипломатическите отноше-ния в турската столица по повод Франция става бързото разви-тие на революцията и поведението на французите в Константи-нопол. След възстановяването на дипломатическите отношения между Русия и Турция до началото на ХІХ век в Константино-пол се сменят няколко руски и френски представители. Всеки от тях внася свой нюанс в отношенията, които по принцип остават враждебни.

252

Революционна Франция и руската дипломация в Константинопол

Руският дипломатически представител в Константинопол Александър Хвостов, както обикновено след всяка руско-турска война, трябва да подготви пристигането на специалния пратеник на руската императрица и междувременно да решава възникна-лите проблеми в двустранните отношения. Част от тези пробле-ми стават опитите на революционна Франция да има свой посла-ник в Константинопол, официално приет от Портата, което би означавало признаване на новото френско правителство. На тези опити категорично се противопоставят посланиците на европей-ските страни и на Русия. Съвместните им действия пред Портата имат своето логично обяснение. Европа е пряко засегната от френските събития, а пратеникът на френския Конвент в Кон-стантинопол Шарл-Луи Юге дьо Монтеран маркиз дьо Семонвил е упълномощен да обещае помощта на целия френски флот, с който Портата би могла да си върне Крим1. Значителни суми трябва да я склонят към диверсии, които биха облекчили поло-жението на френските войски2.

За да бъде защитен общият мир, в началото на август 1792 г. Русия и Прусия подписват съюзен и отбранителен договор, а техните дипломати в Константинопол съсредоточават усилията си в помощ на Шоазьол-Гуфие, посланик на френския крал при Портата. Хвостов не се съмнява, че докато Шоазьол е в Констан-тинопол, френската мисия е „своя“. След неговото евентуално за-минаване тя ще се обърне срещу Русия и нейните съюзници3. По

1 Хвостов до Безбородко, 1 август 1792. – Архив внешней политики Рос-

сийской империи, ф. Сношения России с Турцией (АВПРИ, ф. СРТ), оп. 89/8, д. 753, л. 1 об. За добре работещия механизъм на руската дипломация говори фактът, че информацията за назначаването на Семонвил Хвостов получава от руския посланик във Виена Разумовски, който му изпраща и копие от инструк-цията за него. Тези документи Разумовски получава от шарже д’афера в Генуа Лизакевич. – АВПРИ, ф. Константинопольская миссия, оп. 90/1, д. 1087, 3-5 об. Вж. Приложението към донесението на Хвостов до Безбородко от 16 септ. 1792 г.: Mémoire pour servir d’Instructions à Monsieur de Sémonville allant à Con-stantinople en qualité d’Ambassadeur de France près la Porte. Fait à Paris le 11 Juin 1792. – АВПРИ, ф. СРТ, оп. 89/8, д. 753, л. 18-21.

2 Testa, I. de. Recueil des traités de la Porte Ottomane avec les puissances étran-gères. Tome deuxième. France (II). Paris, 1865, 202-203.

3 Хвостов до Безбородко, 1/12 ноември 1792. – АВПРИ, ф. СРТ, д. 753, 54 об-55 об.

253

ТАМАРА СТОИЛОВА

същото време Париж възприема Русия като злонамерена, без да е сред най-опасните врагове на Френската република. Планът за ней-ното неутрализиране е изготвен по добре познатата схема, която предвижда противопоставяне на Русия чрез Швеция и Турция. Из-пълнението на тази задача е възложено на Семонвил4.

В Париж следят дейността на руските дипломати, отчитат тях-ната заетост с полските проблеми и усилията им, насочени към Ориента. През есента на 1792 г. те прогонват от Варшава френския министър Декорш дьо Сен-Кроа, а в Константинопол полагат уси-лия да възпрепятстват всяко сближаване между турците и Френ-ската република. Въпреки натиска, който посланиците на съюзе-ните държави оказват за дискредитиране на очаквания в турската столица Семонвил5, в резултат на успеха, който Франция постига срещу обединените армии, Портата все по-често съобразява пове-дението си с новото френско правителство. За осъществяване на ежедневни контакти във връзка с търговски или други нужди на французите в Турция, Портата признава бившия драгоманин на френското посолство Фонтон за „началник на нацията“ до присти-гането на изпратения от Париж нов представител на Франция6. В края на 1792 г. посланикът на краля Шоазьол напуска турската сто-лица, изпратен от Портата като частно лице7.

Екзекуцията на Луи ХVІ (21 януари 1793 г.) прави силно впе-чатление в Константинопол. Много от турските първенци изказват негодуванието си срещу французите, а Портата, според информа-цията на Хвостов, въпреки че очаква френския емисар, предпочита да остане неутрална. Смъртта на френския крал и ескалацията на революцията притъпяват противоречията в Европа. Започва нов етап в обединителните процеси. На 23 януари 1793 г. Русия и Пру-

4 Sorel, A. L’Europe et la Révolution Française. Troisième partie. La guerre aux

rois 1792-1793. Paris, 1891, 15-16. 5 Пак там, с. 136. Семонвил е задържан по пътя и не успява да стигне до

Константинопол, където е изпратен прогоненият от Варшава Декорш. 6 Константинополски новини, ноември 1792. – АВПРИ, ф. СРТ, оп. 89/8, д.

750, л. 63; Procès Verbal de la délibération de toute la nation française de Constanti-nople, assemblée le 8. Décembre l’an premier de la République, à Galata de Con-stantinople, chez le Citoyen Paul Thoron, premier député. – АВПРИ, ф. СРТ, оп. 89/8, д. 753, 84-85 об.

7АВПРИ, ф. СРТ, оп. 89/8, д. 753, л. 92 об.; Sorel, A. Цит. съч., с. 138.

254


сия подписват в Петербург договор за ново разделяне на Полша8. Изолирането на Френската република отлага и приемането на неин официален представител в Константинопол. Особено активна по този въпрос е позицията на Александър Хвостов9. Донесенията му от този период рисуват изключително пъстра и не съвсем ясна картина на отношенията в Константинопол и Архипелага. Рус-кият шарже д’афер отбелязва всеки детайл и подчертава, че тур-ските власти вече трудно понасят безобразията на французите10. Особено безпокойство обаче предизвикват настроенията сред турското общество. За Хвостов остава загадка откъде идва при-страстието както на обикновените, така и на високопоставените турци към Франция. Темите на техните разговори са повод за усилваща се тревога у руския представител. Все по-яростно се излива ненавистта към Русия, поддържана от вярата, че от Франция Турция ще получи всичко, което Ј е отнела Русия. В Архипелага и в Дунавските княжества се разпространяват слу-хове за война между Русия и Турция. Хвостов отбелязва актив-ното участие на французи и поляци в раздвижването на констан-тинополското общество. С точно определена позиция е и драго-манинът в посолството на Швеция Мураджа11, който неуморно съветва Портата да признае Френската република12. Обстановка-та в Константинопол, достигащите до султанското правителство слухове за руски въоръжения, както и закъснението на извън-редния руски посланик, чиято мисия трябва да доведе до окон-чателно утвърждаване на условията в мирния договор, създават атмосфера на безпокойство сред управляващите среди13.

8 Sorel, A. Цит. съч., с. 313. 9 Турция. Из Константинополя, от 27 марта. – Санктпетербургские ведомос-

ти (СПбВ), № 33, 26 април 1793; Мартенс, Ф. Собрание трактатов и конвенций заключенных Россиею с иностранными державами. Т. VІ. Трактаты с Германи-ею. СПб., 1883, с. 163; Бантыш-Каменский, Н. Н. Обзор внешних сношений России (по 1800 год). Ч. 3. М., 1897, 279-284; Джеджула, К. Россия и Великая французская буржуазная революция конца ХVІІІ века. Киев, 1972, с. 353.

10 АВПРИ, ф. СРТ, д. 763, л. 32, 33, 47. 11 А. Сорел отбелязва съвсем точно, че в Константинопол Френската репуб-

лика винаги е можела да разчита на услугите на Швеция, тъй като драгоманин в нейното посолство е Мураджа. – Sorel, A. Цит. съч., с. 435.

12 АВПРИ, ф. СРТ, д. 763, л. 36, 49, 54, 67. 13 Пак там, л. 66.

255


За да поеме делата и да възстанови връзките с турците, в Кон-стантинопол пристига Декорш дьо Сен-Кроа. Инструкцията, ко-ято получава, засяга отношенията на Русия с Прусия и Австрия, положението в Полша, възможностите да се използва Портата в конкретната ситуация. Като се има предвид и инструкцията за френския пратеник във Венеция Ноел14, може да се твърди, че през 1793 г. Париж възприема Русия като опасност, независимо че антифренската коалиция се оформя без нейното участие15. В същото време Хвостов отбелязва, че английският посланик в турската столица, макар и неговото правителство да е сред ини-циаторите за коалицията, подкрепя френските „метежници“ в Константинопол16.

Интересът на турското общество към събитията във Франция расте заедно с промените. Развитието на революцията довежда на власт якобинците, а заедно с това изостря отношенията в Ев-ропа и Турция. Пораженията на френската армия се обсъждат в знатните константинополски домове, а разговорите водят и до изводи за неизбежни безредици във Франция, които ще предизви-кат нова емиграция от средите на френската аристокрация. Този извод, разбира се, не е самоцелен и има продължение, което обяснява интереса към положението във Франция. Голяма част от новите френски емигранти, според предвижданията на кон-стантинополските тълкуватели на френските събития, ще потър-си убежище във владенията на султана, което, бързат да добавят все същите осведомени кръгове, ще му достави удоволствие17. Това обстоятелство говори като че ли за противоречивост, но всъщност илюстрира цялостната турска политика спрямо Фран-ция. Портата приема французите независимо от тяхното отноше-ние към революцията. Обяснението може да бъде потърсено в

14 Инструкцията представя френските интереси в Ориента и Средиземно-

морието, но отделя и специално внимание на целите, които Русия преследва там – да завладее Архипелага, а заедно с Австрия да раздели Венеция. – Sorel, A. Цит. съч., 396-398, 404.

15 Lefebvre, G. La Révolution Française. Paris, 1968, 305-309; Джеджула, К. Цит. съч., 357-358; Собул, А. Очерк по история на Френската революция. С., 1978, 207-208.

16 АВПРИ, ф. СРТ, д. 763, л. 70. 17 Пак там, л. 94.

256


неутралитета на Турция, който, разбира се, не е случаен. Най-важни за константинополското правителство си остават добрите отношения с Франция, независимо от това кой е на власт и каква е неговата идеологическа платформа и вътрешна политика. Ос-вен това Портата отлично схваща изгодите, които една неутрал-на позиция носи в създадената обстановка. За нея това е въпрос не само и не толкова на политически престиж и спокойствие, колкото възможност за материални облаги, безкрайно необходи-ми след изтощителните войни и продължителни вътрешни раз-дори.

От друга страна, отношението на Франция и французите от различните обществени прослойки към Османската империя да-ва възможност за тяхната идеологическа и политическа характе-ристика, която доказва безкрайната им пъстрота. Показателен е фактът, че част от френската емиграция търси не само убежище в Турция, но приема и исляма18 по времето, когато идеалите за световна революция определят външната политика на якобинско-то правителство. От своя страна френският владетелски дом търси контакти със султана и се опитва да го спечели за борба с „чудовищата, изцапали ръцете си с кралска кръв“.

За да постигне своите цели, новото френско правителство за-лага на неутралните страни, между които не на последно място е Турция. Според неговите планове Турция и Швеция трябва да обезвредят Русия. Неслучайно слуховете за появата на неизвес-тен якобинец в Константинопол, упълномощен да води прегово-ри с Портата относно признаването му за посланик на Френска-та република, силно тревожат Хвостов19.

Декорш пристига в Константинопол на 8 юни 1793 г. Пред френската колония се представя като граждански комисар на Националния конвент20. Появата му става повод за съвместна нота на посланиците на Русия, Прусия и Австрия от началото на юни 1793 г., която е свидетелство не само за съюзни отношения, но и за обща тревога във връзка с промените във Франция и тех-ния резонанс в османската столица. Преди всичко посланиците

18 Пак там. 19 Пак там, д. 764, л. 11; Testa, I. de. Цит. съч., с. 204. 20 Sorel, A. Цит. съч., с. 435.

257


упрекват Портата за пасивното Ј отношение към действията на якобинците в Константинопол. Особено възмущение предизвик-ва нейното нехайство по повод разпространяването на мемоари и памфлети, насочени срещу бившия френски посланик Шоазьол и срещу представители на европейските държави. За да докаже своя неутралитет, според условията поставени в нотата, Портата не трябва да приема Декорш, трябва да запази дома на френски-те посланици от неговите домогвания и да не му показва архива на посолството. Нотата завършва със заплаха, че при неизпълне-ние на поставените условия Портата ще се окаже в изолация, тъй като републиканска Франция не е в състояние да компенсира приятелството на Русия, Австрия и Прусия, което турското пра-вителство рискува да загуби21. Напълно определената позиция на нотата е потвърдена и с категорични действия. В очакване на извънредния руски посланик, през лятото на 1793 г. А. Хвостов е ангажиран с проблемите, възникнали във връзка с търговията и корабоплаването. Основна причина за тях са действията на френския флот в Архипелага22.

Не по-малко активна е борбата, която Хвостов води срещу на-значаването на новия френски посланик. Според неговия план, на републиканския емисар трябва да бъде противопоставен Шал-грен, останал в Константинопол след Шоазьол в качеството на шарже д’афер23.

Вмешателството на европейските представители предотвра-тява замислените тържества, с които якобинците се готвят да от-бележат в турската столица годишнината на републиката. Всич-ки „дързости“ на французите А. Хвостов обяснява с наличието на покровител сред влиятелните турци. Въпреки че домът на френските посланици остава до този момент неприкосновен, т. е. Портата не признава изпратения от републиката емисар за офи-циален представител на Франция, слуховете все пак говорят за благосклонност на турското правителство, израз на която ще бъ-

21 Testa, I. de. Цит. съч., с. 206. 22 АВПРИ, ф. СРТ, д. 764, л. 31, 47, 75-77. 23 Пак там, л. 31.

258


де приемането на французи на турска служба при евентуален френски неуспех във войната срещу европейската коалиция24.

Портата изпълнява исканията на Русия, Австрия и Прусия, но приема и предложенията на Декорш, въпреки неговото неофи-циално положение в Константинопол, за откриване на френски консулства в Персия и Босна. Хвостов коментира съгласието на Портата като доказателство за пристрастието на турското прави-телство към Франция. Назначаването на френски консул в Босна е опасно преди всичко за Австрия и австрийският посланик е обезпокоен поради възможността френският консул да настрой-ва местното население и да вреди на австрийските интереси25. Освен това консулският пост в Босна улеснява контактите с Ве-неция26.

Консулските назначения са само начало на активната дейност, която Декорш осъществява през лятото на 1793 г. Въпреки нео-фициалното си положение, на 28 август той е приет от рейс-ефен-ди. В откровен разговор с него споделя, че положението на ре-публиката е критично и че Франция се нуждае от подкрепата на Портата, израз на която трябва да стане една нова война срещу Русия. Френската страна няма нищо против добрите отношения на Турция с Англия, но при условие, че Англия престане да пре-чи на корабоплаването и на търговските операции на Френската република. От нейно име Декорш обещава кораби, войска, муни-ции и всичко останало, от което се нуждае Турция. Рейс-ефенди отговаря уклончиво и приема информацията за представяне в Дивана27.

Разговорът на Декорш с рейс-ефенди е последван от конвен-ция, сключена на 30 август и подписана от гражданина Декорш, по силата на която Портата потвърждава поетия пред Англия ангажимент за неутралитет. Френската република обещава на Портата флот с войски и муниции за времето до края на война-

24 Пак там, л. 34, 37, 43, 51, 61, 77. 25 Пак там, л. 37, 44, 47-48. 26 Венеция признава Френската република и с това предизвиква недоволство-

то на европейските съюзници. Посланиците на Австрия и Испания, а след тях и повечето чужди представители напускат Венеция. – Германия. Виена, 17 юли. – СПбВ, № 70, 2 сент. 1793.

27 Testa, I. de. Цит. съч., с. 207.

259


та. Портата поема разходите по поддържането им, които по-къс-но френската страна се задължава да върне28.

Следователно през лятото на 1793 г., т. е. в обстановка на изолация от страна на Европа, Френската република получава някои предимства благодарение на умелите действия на своята дипломация в Константинопол. Османската империя отново, то-зи път пред Франция, провъзгласява своя неутралитет.

Нов етап, макар и не особено значителен за решаването на френските проблеми в Константинопол, но с особена тежест в руско-турските отношения, става мисията на руския извънреден посланик в Константинопол Михаил Кутузов. Неочаквано, с ре-скрипт на императрицата от 5 ноември 1792 г., Кутузов сменя военните си задължения с дипломатически. Общото учудване от това назначение изразява Виктор Кочубей в писмо до руския по-сланик в Лондон С. Р. Воронцов: „Вчера императрицата назначи генерал-лейтенант Михаил Ларионович Кутузов за посланик в Константинопол. Никой не очакваше подобен избор, тъй като той, макар че е умен човек и храбър генерал, никога не е бил из-ползван в политическите дела.“29 Според Кутузов обаче военна-та наука е по-сложна от дипломатическата, която само изглежда заплетена. Съвестно изпълнените задължения гарантират успеха на дипломацията. Той точно изпълнява предписанията на руския двор като негов посланик и е удовлетворен от дейността си в Константинопол, който определя като най-главоболното място за дипломатите30.

Инструкциите, които Кутузов получава, отчитат сложната об-становка в Европа и наред с двустранните отношения, визират и отношенията с представителите на европейските държави. Кате-горично се забраняват контакти с французи, както и с евентуал-ния техен представител, в случай че Портата го приеме. Трябва да се запази мирът с Турция и да се предотврати сключването на съюз между Портата и Френската република, което би спряло влизането на френския флот в Черно море. Отношението към Франция е основният показател за начина, по който да се контак-

28 Пак там. 29 http://www.hrono.info/libris/lib_r/17921007koch.html 30 Жилин, П. Кутузов. С., 1985, с. 49.

260

http://www.hrono.info/libris/lib_r/17921007koch.html


тува с представителите на Англия и особено на Швеция, чийто драгоманин Мураджа е предан на „френските правила“31.

Кутузов влиза тържествено в Константинопол на 26 септем-ври 1793 г. Донесенията му носят информация за спазвания от Портата неутралитет, за настроенията и поведението на францу-зите в турската столица, за враждебното отношение на хората от неговата свита към френските якобинци там32.

Всички релации, изпратени от Кутузов, показват разбиране на задачите и познаване на обстановката в турската столица, вклю-чително и създадените във връзка с френските събития отноше-ния. За времето от 7 октомври 1793 г. до 26 март 1794 г., когато в Константинопол се намира специалната дипломатическа ми-сия на Русия, възникват и редица непредвидени в инструкциите проблеми. Особено опасни стават слуховете за война между двете империи, които внасят смут в обществото и в официални-те отношения. Главен източник на тези сведения са донесенията на руския генерален консул в Молдавия, Влашко и Бесарабия И. Северин. Но добре запознат с вътрешното и международното положение на Османската империя, Кутузов отхвърля слуховете като несъстоятелни33.

Според Кутузов няма никакви признаци за намерение на Порта-та да наруши мирните отношения с Русия. Тя изслушва внушения-та на Мураджа и французите, но следи развитието на събитията в Европа и остава неутрална. Междувременно се стреми да увеличи хазната и да създаде редовна армия. Според Кутузов причините за това „миролюбие“ на Портата са вълненията в империята, лип-сата на линейни кораби и невъзможността крепостите в Бесара-бия да бъдат построени до края на лятото. Добре осведомен, ак-тивен и с целенасочени действия, Кутузов успява да елиминира усилията на Мураджа и Декорш34.

31 Проект секретного рескрипта к послу Голенищеву-Кутузову. Дан в Санкт-

Петербург, февраля 21, 1793 года. – АВПРИ, ф. СРТ, оп. 89/8, д. 778, л. 1-21; http://rukniga.ru/lib/istor/tarle/kutuzov.html

32 АВПРИ, ф. СРТ, оп. 89/8, д. 777, л. 86-87 об. 33 Жилин, П. Цит. съч., 49-50; Муньков, Н. П. Дипломатическая деятель-

ность М. И. Кутузова (1792-1813 гг.). Диссертация. Казань, 1958, с. 62. 34 АВПРИ, ф. СРТ, оп. 89/8, д. 777, л. 203 об.-204, 346-348; Sorel, A. Цит.

съч., 526-527.

261


За Константинопол обаче добрите отношения с Франция ос-тават основна характеристика на неговата външнополитическа ориентация. Независимо от това кой е на власт и каква е него-вата идеологическа платформа и вътрешна политика. Портата приема французите без да се интересува от тяхното отношение към революцията. Освен това в Константинопол отлично схва-щат изгодите, които в създадената обстановка носи неутралната позиция. За Портата това е въпрос не само и не толкова на поли-тически престиж и спокойствие, колкото възможност за матери-ални облаги, безкрайно необходими след изтощителните войни и продължителните вътрешни раздори.

С натрупаната и споделена информация за положението в тур-ската столица, за отношението на Портата към Френската републи-ка и французите в османските владения, за техните настроения и действия, Кутузов помага на новия руски пълномощен посланик в Константинопол Виктор Кочубей бързо да навлезе в проблемите и успешно да започне работа съгласно инструкциите на руското пра-вителство. Кутузов напуска турската столица на 15/26 март 1794 г. и оставя на Кочубей писмо с обяснения за лицата и проблемите в турската столица35.

35 Драгоманинът Мурузи е приятел на якобинците. Единият му брат е влаш-

ки господар, другият е не по-малко умен и влиятелен. Недоволните от Мурузи говорят, че тази фамилия управлява държавата. Декорш успява да привлече съ-мишленици от различни групи. Между тях са тефтердарят, вторият адмирал Саид Али, терсана емини, или интендантът на адмиралтейството, духовенство-то, което приема твърдението, че якобинците са близо до исляма. Още по-голям успех Декорш има сред обикновените хора. Портата не обръща внима-ние на разговорите в кафенетата, чиято основна тема са приложените в практи-ката философски идеи, които довеждат до гибелта на Франция. Главен сът-рудник на Декорш е Мураджа, който е особено полезен като познавач на оби-чаите и нравите в Константинопол. От Портата Декорш иска тя да признае ре-публиката и да сключи настъпателен съюз с Франция, насочен срещу Русия и Австрия, но няма успех. Предложения до Портата, без съмнение, ще имат и двамата комисари на Конвента, които се очакват в турската столица. Послани-ците на всички съюзни държави действат заедно по повод ексцесиите на яко-бинците в Константинопол. Венецианският посланик Фоскари е свързан с тях, според заповедите, които има. Шведският посланик барон Асп е предан на Франция. Държи се потайно дотолкова, че някои от неговите действия се при-писват от чуждите посланици на неговия драгоманин Мураджа. – АВПРИ, ф. СРТ, д. 784, л. 17; оп. 89/8, д. 777, л. 509 об.-511, 512, 514-514 об.

262


В момента, в който Кочубей остава сам в Константинопол, положението в Европа е тревожно в резултат от напрежението в Полша и поради отстъплението на пруските войски от Рейн. Ку-тузов обаче успокоява Кочубей, че неизбежното увеличаване на френското влияние в турската столица няма да е фатално за Ру-сия. Турция не е готова за война и якобинците едва ли ще я за-ставят да воюва36.

Анализът на отношенията в Константинопол през първата половина на 1794 г. показва засилващо се влияние на френския пратеник Декорш, въпреки че Портата отказва да го признае официално. Турската столица с нарастващ интерес следи съби-тията във Франция и Полша, които определят състоянието на духа както на различните обществени кръгове, така и на турско-то правителство. То трезво оценява положението и възможности-те на обединените европейски сили и живее с надеждата, че ще успее да извлече полза от развитието на събитията. При това няма да наруши обявения неутралитет37.

Събитията във Франция от 9 термидор поразяват Портата. Кочубей оценява обстановката като благоприятна за руските ин-тереси в Константинопол38.

През 1792-1794 г. Френската република полага усилия да се утвърди чрез установяване на дипломатически отношения с Ос-манската империя. Нейните представители в Константинопол се опитват да въздействат върху политиката на Портата, да нама-лят влиянието на европейските сили и по възможност да разбият техните съюзни отношения, като не позволят действия срещу Франция. В същото време Турция, като самостоятелна полити-ческа сила, преследва своите интереси и не пропуска да се въз-ползва от благоприятните моменти, въпреки официално обяве-ната неутрална позиция. В тази сложна обстановка руските пред-ставители в Константинопол умело защитават интересите на Ру-сия в Ориента и Средиземноморието, с което оказват качествена помощ за осъществяването на руската политика в Европа.

36 Кутузов до Кочубей, 25 април 1794 г., Мачин, приложено копие в рела-

ция до императрицата. – АВПРИ, ф. СРТ, оп. 89/8, д. 777, л. 540 об.-541 об. 37 АВПРИ, ф. СРТ, д. 786, л. 28-35 об.,75. 38 Пак там, д. 790, л. 2-2 об.

263


В началото на април 1795 г. в Константинопол пристига но-вият емисар на френския Конвент Раймон Вернинак. Основната цел на неговата дипломатическа мисия е подписване на съюзен договор с Портата39, която той постига след като мирът между Прусия и Франция променя съотношението на силите в Констан-тинопол. През май 1795 г. Портата признава Френската републи-ка, а Кочубей заявява пред кехая-бей, че ще мълчи по френските проблеми до получаване на наставления от Петербург. При това не остава пасивен наблюдател, прави сондажи и изяснява поло-жението чрез посланиците на Англия и Австрия40.

Обезпокоена от мълчанието на руския посланик, Портата бърза да го увери, че признаването на Френската република е формален акт, според който тя не поема никакви ангажименти относно Русия. Кочубей се възползва от него за да откаже прие-мане на турски посланик в Русия41.

В началото на 1796 г. Кочубей съобщава за нарасналия брой привърженици на Френската република сред дипломатическия корпус42. Във връзка с предстоящата смяна на френския посла-

39 De Groot, A. H. Dragomans’ careers: the change of status in some families

connected with the British and Dutch embassies at Istanbul, 1785-1829. – In: Ham-ilton, A., A. H. de Groot, M. H. van den Boogert (eds.). Friends and rivals in the East: studies in Anglo-Dutch relations in the Levant from the Seventeenth to the Early Nineteenth Century. Leiden: Brill, 2000, p. 230. По повод мисията на Вер-нинак в Константинопол внимание заслужава мнението на А. Сорел, който по-ставя основния акцент върху разделянето на Полша, неблагоприятно както за Франция, така и за Турция. В тази връзка действията на Вернинак в османска-та столица са подкрепени с натиск върху Дунавските княжества за действия срещу Русия в коалиция с Полша. – Sorel, A. L’Europe et la Révolution Française. Quatorzième partie. Les limites naturelles. Paris, 1892, p. 249-250.

40 АВПРИ, ф. СРТ, д. 810, л. 90-92 об., 102 об.; д. 811, л. 47-47 об., 49-49 об. 41 Пак там, д. 812, л. 79-79 об.; д. 813, л. 6. 42 Пак там, д. 829, л. 19. По повод успехите на френската дипломация инте-

ресно обобщение прави известният руски дипломат, посланик в Лондон, С. Р. Воронцов, който пише на брат си Александър (1/12 април 1796 г.): „Трябва да се признае, че от началото на тази ненавистна френска революция всички раз-лични партии, които са управлявали тази нещастна страна, не са преставали да правят грешки и престъпления във вътрешното администриране на Франция, при това обаче показваха постоянно умение и непоколебима мъдрост във всич-ко, което се отнася до външните работи. Това им осигури мира с Прусия, успе-ха в Швеция, Дания, Турция, Швейцария и в крайна сметка мира с Испания.“ – Архив князя Воронцова. Т. 9. М., 1876, 355-356.

264


ник, Вернинак получава аудиенция при султана и Кочубей отбе-лязва, че допуснатите нарушения в етикета са в полза на францу-зите43.

Руският посланик трябва да се справя и с опитите за френски диверсии на руска територия. С пристигането на новия посланик Обер Дюбае44 пред Кочубей възниква проблемът за разпростра-няването на католицизма в Грузия и Армения, където Франция иска да изпрати свои мисионери. Опасност крие и опитът да бъ-де изпратен френски агент в Персия, който би могъл да подстре-кава Ага Мохамед срещу Русия45. За да не предизвиква Портата, Кочубей отказва помощ за френските роялисти в Константино-пол, но подкрепя старите френски консули в Леванта, които ис-кат да се преселят в Русия и биха били полезни със знанията си за търговията, навигацията и обичаите на местното население, чиито езици говорят46.

В периода 1795-1796 г. сред основните проблеми във френ-ско-турските отношения руският посланик посочва назначава-нето на френски консули в Османската империя и участието на френски офицери в турската армия. Затруднения предизвикват поляците, чийто брой в Константинопол и в Дунавските княжест-ва се увеличава особено много след окончателното разделяне на Полша през октомври 1795 г. Всички те носят френски кокарди и са под покровителството на френските представители в Кон-стантинопол и Букурещ47.

Неизбежни проблеми в конкретната международна ситуация има търговското корабоплаване в Средиземноморския басейн. Засегнати са кораби под различен флаг. По този повод Кочубей прави постъпки пред Портата и изпраща заповеди до руските ка-питани да се въздържат от нападения, за да се дистанцират от

43 АВПРИ, ф. СРТ, д. 829, л. 83. 44 Генерал Жан-Батист Анибал Обер-Дюбае, до този момент военен мини-

стър, е назначен за посланик от Директорията и пристига в Константинопол на 2 октомври 1796 г., придружен от френски военни, за да демонстрира пред сул-тана предимствата на съюза с Франция. – Hamilton, A., A. H. de Groot, M. H. van den Boogert. Цит. съч., с. 230

45 АВПРИ, ф. СРТ, д. 833, л. 20-21; д. 835, л.8-8 об. 46 Пак там, л. 23-28. 47 Пак там, д. 812, л. 4 об.-5 об., 79-79 об.; д. 813, л. 6.

265


решенията на Конвента да бъдат атакувани търговски кораби на държавите от антифренската коалиция48.

Смъртта на Екатерина ІІ е повод за оптимизъм, който Обер Дюбае изразява пред рейс-ефенди с предположението, че пред-почитанията на Павел към Берлинския двор може би ще повлия-ят положително върху неговата политика спрямо Френската ре-публика49.

Вместо това обаче назначеният през май 1797 г. нов руски посланик в Константинопол Василий Томара получава задача да привлече Турция към антифренската коалиция. Година по-късно посланикът съобщава на Портата за готовността на руския чер-номорски флот да подкрепи Турция в случай на нападение от страна на Франция. Първоначалните съмнения по повод това предложение изчезват след френския десант в Египет през юли 1798 г. Специална декларация на Портата разрешава ескадрата на адмирал Ушаков да влезе в Босфора, след което Турция обя-вява война на Франция. На 3 януари 1799 г. е подписан съюзен договор между двете империи. През март султанът изпраща на Ушаков челенг50 и подаръци по случай превземането на Корфу. Година по-късно, в резултат на умелите действия на В. Томара51, Портата подписва конвенция, която определя статута на Републи-ката на седемте обединени йонийски острова – васална на Тур-ция, под покровителството на Русия. Константинополската кон-венция от 1800 г. урежда териториалните промени по йонийско-то крайбрежие, предвижда свободна търговия и корабоплаване в акваторията на островната република, както и право за въвежда-не на руски и турски войски на територията на републиката по време на войната с Франция. След швейцарския поход на Суво-ров през 1799 г., в резултат на разногласия с Австрия и Англия, Русия излиза от войната (Парижки мир, 1801 г.). Константино-полската конвенция е отменена от Тилзитския мир 1807 г., спо-ред който Йонийските острови се предават на Франция.

48 Пак там, д. 810, л. 45-48 об. 49 Пак там, д. 835, л. 10-11. 50 Перо на победителите. 51 АВПРИ, ф. 90, оп. 1, д. 1412, л. 103-106. – http://tmn13.ucoz.ru/Yshakov

Archive/Yshakov43.htm

266

http://tmn13.ucoz.ru/


267

Руската политика спрямо Франция в годините на революция-та, видяна през дейността на руските посланици в Константино-пол, може да бъде оценена по-скоро като активна, дори безком-промисна, но едновременно с това съобразена с основните инте-реси на Петербург, които задържат вниманието му върху съби-тията в Полша. Това налага и известна предпазливост, отлагане във времето, повече вглеждане, отколкото категорични дейст-вия. Всеки един от руските пратеници в Константинопол обаче неизменно следва указанията на своето правителство в изчаква-не на подходящия за активни действия момент.

Илюстрация за начина, по който съвременниците възприемат руската позиция спрямо Франция, е мнението на изключителния френски дипломат и политик Шарл-Морис Талейран-Перигор, участник в събитията, който умело твори външната политика на Франция и оставя следа в нейната история от времето на Стария режим, Революцията, Империята и Реставрацията.

„Руската императрица Екатерина първа се обяви решително срещу френската революция, но в политиката се ограничи да опо-вестява мнението си в депеши, които тя заповядваше на своите посланици да показват на съответните дворове. Виждал съм мно-жество такива у принц Насау. Тя се пазеше от участие във война, която и без нейна намеса би трябвало да има като неизбежно следствие отслабване на нейните съседи и, следователно, усилва-не на нейното относително влияние. Без да се страхува от проник-ване на френските принципи в своята държава и много по-разтре-вожена от усилията на Полша за излизане от анархията, тя се въз-ползва от момента, в който Франция, Прусия и Австрия бяха в съ-стояние на война, за да довърши разделянето на това кралство, част от което тя присвои, като предостави останалото на Австрия и Прусия. Скоро след това тя умря (17 ноември 1796 г.)

Не се знае какво би предприел нейният приемник Павел I, наследил болестта на баща си Петър III, ако Франция не беше нахлула в Египет. Това нахлуване обаче окончателно определи неговата позиция.“52

52 Талейран. Мемуары. Екатеринбург: Изд. Уральского университета, 1997,

с. 144.

Витка Тошкова

„ДО ВСИЧКИ ВОЕННОСЛУЖЕЩИ, ЧИЯТО ПОЗИЦИЯ ИЗИСКВА ПОЗНАВАНЕ И РАЗБИРАНЕ НА РУСКИТЕ

МЕТОДИ ЗА ПРАВЕНЕ НА БИЗНЕС“ Представите на западните съюзници от Антихитлеристката

коалиция за личностните характеристики и народопсихологията на съветските партньори в „голямата тройка“ често остават в пе-риферията на изследователските проекти за моделите и „строи-телите“ на следвоенната уредба. Като правило преобладават ана-лизите и прогнозите за политическите намерения, конкретните планове и реалните постижения на основните разпоредители със съдбата на победените страни – СССР и САЩ. Впрочем двете суперсили твърде рано започват да обмислят варианти за реше-ния на проблемите, които ще възникнат след приключването на войната. С известна преднина се ползва Вашингтон. Инициати-вата е на отговорен сътрудник в Държавния департамент (Л. Паз-волски), който настоява в меморандум от 11 април 1941 г. да се възобновят и продължат дискусиите от 1940 г., очевидно прово-киран от драстично променената обстановка в Югоизточна Ев-ропа след нахлуването на Вермахта в Югославия и Гърция на 6 април 1941 г.1

През септември държавният секретар К. Хъл получава по-подробен меморандум, озаглавен „Предложение за организира-нето на работата по формирането на следвоенните външнополи-тически отношения“2. Сред аргументите натежава презумпцията

1 National Archives-USA (NA), RG 59, Box (B) 54 (Notter), Fold (F) The Advi-

sory Committee on Post-War Foreign Policy (General). 2 Пак там.

268

„До всички военнослужещи...“

за участието на Съединените щати „в организирането и опазва-нето на мира и установяването на стабилни международни ико-номически отношения“. Според автора ангажирането с такава задача ще изисква да се наблюдават и предлагат решения по три проблемни групи: политически и териториални, въоръжение, търговия и финанси. Въпросите, свързани с тях, ще бъдат поста-вяни на обсъждане в съответстващите по броя и наименованието подкомитети.

В края на декември 1941 г., очевидно под натиска на новата ситуация, създадена от влизането на САЩ в световния конфликт, замисълът получава развитие. На 22 декември държавният се-кретар информира Ф. Д. Рузвелт, че неговото указание да се съз-даде „специален комитет“ в Държавния департамент, който да подготви САЩ за „ефективно участие в решаването на широки и сложни проблеми на международните отношения“, очаквани да възникнат „след окончателния разгром на агресивните сили“, е изпълнено. Основното задължение на комитета е да ръководи изработването на проучвания и да подготвя препоръки за прези-дента. Една от важните цели е да превърне в програма за специ-фична политика и мерки либералните принципи, обявени в Ат-лантическата харта и в официалните изявления по този повод. „Общата сигурност, ограничаване на въоръженията, стабилен международен икономически ред и сътрудничество“ са посоче-ните сфери, където американските експерти ще трябва да изра-ботват формулите за решаването на международните проблеми в условията на „траен световен мир и икономически прогрес“.

Общо назованите цели на Консултативния комитет не могат да прикрият намерението за предварителен анализ (с преванти-вен подтекст) на информацията относно бъдещите планове на СССР в рамките на коалицията и извън нея. В специализираните подкомитети се обсъждат детайли от източноевропейската поли-тика на Москва. Обобщен сбито, интересът на Вашингтон е на-сочен преди всичко към съдбата на Полша, източноевропейските и централноевропейските федеративни и конфедеративни проек-ти и възможностите за изграждането на проспериращи икономи-чески съюзи.

В достъпните протоколи от заседанията на Отдела за специ-ални проучвания се съдържат многобройни текущи и ретроспек-

269

ВИТКА ТОШКОВА

тивни анализи за позициите на Кремъл по редица дискусионни политически и териториални проблеми, които изходът от война-та трябва да реши. Неразколебано остава убеждението на ва-шингтонската администрация, че Съветският съюз ще отстоява претенциите си за защита на националната си сигурност, за въз-становяване на съветските граници преди бруталното германско нападение на 22 юни 1941 г. и за формиране на „приятелски правителства“ в страните, граничещи със СССР. Няма сериозни опровержения и на прогнозите, че Москва е способна да упра-жнява „доминиращо влияние“ в Източна Европа.

Оценявано като оправдано, участието на Съветския съюз в политическата уредба на Източна Европа предизвиква и нараст-ващо безпокойство в Държавния департамент. През 1944 г. в специализираните дипломатически отдели се изработват анали-зи, в които се поставя под съмнение искреността на съветските лидери при изпълнението на решенията за сътрудничество със съюзниците от Антихитлеристката коалиция, взети на конфе-ренциите в Москва и Техеран, състояли се през 1943 г. Още по-мрачни са предположенията в документ, подготвен през сеп-тември с. г. за срещата на Рузвелт с Чърчил в Квебек. Експер-тите се опасяват, че съветското правителство може да изтълкува „приятелското отношение“ на САЩ към СССР за „слабост“ и да продължи да действа в разрез с принципите за международни отношения. Затова на съветското ръководство трябва да се обяс-ни, че Вашингтон няма да се примирява с „онази съветска поли-тика, която смята за деструктивна“. Затова се препоръчва повече твърдост от американска страна към СССР, за да се избегнат по-сериозни затруднения в бъдещото общуване.

Подобен смисъл имат и коментарите на американския посла-ник в Москва У. А. Хариман за срещата на Сталин с Чърчил през октомври 1944 г. В разбора за „руската външна политика“ той определя като „първа отбранителна линия“ желанието на Кремъл да поддържа „близко сътрудничество“ със САЩ и Великобрита-ния, за да възстанови и развие съветската икономика. „Втората отбранителна линия“ трябвало да гарантира поведението на гра-ничещите със СССР държави – т. е. да не се позволява евентуално тяхно взаимодействие с антисъветските сили. Подобна политика би се превърнала в „империалистическа“, ако Съединените щати

270


позволят да се стигне до крайност. Затова в интерес на Вашинг-тон било да показва неотстъпчивост. В противен случай Кремъл би натрапил на заобикалящите го държави такъв политически модел, който не само не ще може да бъде променен по-късно, но и ще се утвърждава с помощта на закриляните от Съветите упра-вляващи групи, подкрепяни от „съветската тайна полиция“. За Хариман „основното оръжие“ срещу Съветския съюз не би тряб-вало да бъде „заплахата“ за отказване на икономическа помощ, а тази за „въздържане от сътрудничество за защита на общата си-гурност“3.

В последните седмици на 1944 г. Политическият комитет пре-поръчва САЩ да формулират ясно своята политика към източно-европейските държави. Обявените принципи според Е. Марк, за-едно с предварително начертаните схеми за участието на съюзни-ците в устройството на Източна Европа, подготвени за конферен-цията в Ялта (4-11 февруари 1945 г.), се превръщат в „скромната цел“ да се предпази Източна Европа от „изключителния съвет-ски контрол“4. Предписанието всъщност повтаря изводите, на-правени през първите месеци на 1944 г. в комитета, че САЩ не бива нито да отричат, нито да възпрепятстват „законните съвет-ски интереси“ в Източна Европа, но „регионът не трябва да по-пада под пълна зависимост от Съветския съюз“5.

На практика Вашингтон вяло оспорва „съветското лидерст-во“ в съюзническите контролни комисии за България, Румъния и Унгария, както и обявеното намерение Москва да сключва до-говори за взаимна помощ със съветските съседи. В приключва-щите месеци на войната, когато наред с претенциите към дър-

3 За повече информация по темата вж. Тошкова, В. СССР в проектите на

САЩ за следвоенното устройство на Източна Европа (1941-1947) – В: Бълга-рия и Русия през ХХ век. Българо-руски научни дискусии. С., Изд. „Гутен-берг“, 2000, 330-345.

4 Mark, E. American Policy toward Eastern Europe and the Origins of the Cold War, 1941-1946: An Alternative Interpretation. – The Journal of American History, Vol. 68, No 2, September 1981, 317-326.

5 Подробно анализите и препоръките на Политическия комитет към Дър-жавния департамент и на Комитета „Ноттър“ са коментирани също в изключи-телно богато документираното изследване на съветско-американските отноше-ния на Печатнов, Вл. Сталин, Рузвельт, Трумэн: СССР и США в 1949-х гг. До-кументальные очерки. М., Терра – Книжный клуб, 2006, 207-238.

271


жавнополитическия модел в източноевропейските страни се до-говаря и участието на съветските въоръжени сили в окончател-ния разгром на Япония, на различни нива в администрацията се събира и обработва специфична информация за Съветския съюз.

В динамиката на събитията след капитулацията на Япония (2 септември 1945 г.) се открояват тенденции в аспирациите на Москва, които посягат на създадения във Вашингтон модел за следвоенния ред с контролирано участие на СССР. Съмнението, че съветското ръководство все повече ще се дистанцира от воен-новременната политика на сътрудничество със Запада прави на-ложително да се търсят начини за изглаждане на политическите конфликти с Кремъл, но без да се ощетяват стратегическите ин-тереси на САЩ6. Изхожда се от оценката на съветските цели, които според доклада на Специалния комитет за координация на Държавния департамент и Департаментите на войната и флота от началото на 1946 г. са „експанзионистични, „едностранни“ и „егоистични“. Не се спестяват и недъзите на американската де-мокрация, които подронвали американския престиж. От тази ре-алност се извличат директивите за американската политика към Съветския съюз. В тях се настоява за „твърдост при дипломати-ческите контакти с Русия в рамките на ООН“, за извоюване на предимство при налагане на „моралното лидерство на Съедине-ните щати“, за всяване на „съмнение у съветския народ към не-говото държавно ръководство“, за осигуряване на „специфична информация“ за състоянието на СССР, за „мобилизиране на све-товното обществено мнение“ срещу „агресивните съветски дей-ствия“...7

Изпълнението на указанията за участието на САЩ в геополи-тическото и идеологическо състезание със СССР за следвоенно-то развитие на Европа се обвързват и със задачата за по-доброто познаване на „особеностите и методите на действие“ на съветски-те власти. Такава информация предлага докладът на генерал-ма-

6 NA, RG 165, E 421, B 251, ABC Russia (22 Aug. 1943), Sec. 1-C. 7 Критичен анализ на хиперболизираните негативи в съветската външна

политика, формулирани в концепцията на Джордж Кеннан за „сдържане“ раз-пространението на съветското влияние в Европа и света, вж. у Logevall, Fr. A Critique of Containment. – Diplomatic History, Vol. 28, No 4 (September 2004), 473-499.

272


йор Джон Р. Дийн за работата на Военната мисия на САЩ в СССР от 18 октомври 1943 г. до 31 октомври 1945 г. С Мемо-рандум на командващия военновъздушните сили на САЩ от 14 декември 1945 г. се препоръчва изключително ценните заключе-ния в доклада да станат достояние на всички военнослужещи, чиято позиция изисква „познаване и разбиране на руските мето-ди за правене на бизнес“ с представители на САЩ и въобще с чужденци. В т. 3 на Меморандума се съобщава:

„3. Самият доклад е СВРЪХ СЕКРЕТЕН и е разпространен много ограничено. За да могат да получат по-широко разпростра-нение заключенията, препоръчах докладът на генерал Дийн да бъде предоставен на Обединения комитет по разузнаване (ОКР) за преглед и подготовка на резюме на заключенията, за да бъдат разпространени, както е посочено от Обединения комитет по ра-зузнаване, до тези лица и служби, които ще имат полза от позна-ването на информацията, която се съдържа в тях.“8

Препоръките за съдържанието на доклада и подбора на заклю-ченията, изработени от Обединения щаб по разузнаване (ОЩР), са дадени за мнение на ОКР на 12 януари 1946 г. Направените допълнения и зачертавания (с пунктир и се четат) са нанесени в приложение „А“. В представения превод зачертаният текст е възстановен. Изрично се подчертава, че след направените корек-ции документът е с понижена секретност – „конфиденциален“, и че всяка служба ще определя сама на кого от състава си ще пре-доставя материала9.

8 Memorandum by the Commanding General, Army Air Forces. 14 December 1945 – NA, RG 165, E 421, B 255, ABC 336, U.S.S.R. (10 Oct. 1945) Sec. 1-B.

9 Note by the Secretary. J.I.C. 335/1. 12 January 1946. Enclosure: Review of Re-port by U.S. Military Mission to the U.S.S.R. – Report by the Joint Intelligence Com-mittee. Top Secret. – NA, RG 165, E 421, B 255, ABC 336 U.S.S.R. (10 Oct. 1945) Sec. 1-B.

273


СВРЪХ СЕКРЕТНО

ПРИЛОЖЕНИЕ „А“

ИЗВЛЕЧЕНИЯ ОТ ЗАКЛЮЧЕНИЯТА В ДОКЛАДА НА ГЕНЕ-РАЛ ДИЙН ЗА ВОЕННАТА МИСИЯ НА САЩ В СССР

1. Предговор. Военната мисия на САЩ в СССР беше създа-

дена през октомври 1943 г., за да установи възможно най-тясна координация между военните усилия на Съединените щати и на СССР. Мисията включваше службите на военния и морския ата-ше и службата на мисията по снабдяването, занимаваща се тога-ва с проблемите на „ленд-лийза“ в Съветския съюз.

Мисията на САЩ и тази на Великобритания действаха директ-но и съвместно под командването на Обединения генерален щаб по всички въпроси, които изискваха сътрудничество между Съ-ветското командване и генералите Айзенхауър и Алекзандър.

Военната мисия на САЩ действаше предимно като група за свръзка между Съединените щати и съветските военни власти. Мисията също изпълняваше консултантски задачи за Обедине-ния генерален щаб на САЩ по всички военни въпроси, в които участваха руснаците. Функциите за свръзка на мисията приклю-чиха, когато в Берлин бе създадена Групата на Контролния съ-вет.

Следващите наблюдения са взети от доклада на командващия генерал при Военната мисия на САЩ.

2. Отношения със съветските власти. Смятаме, че за да бъде полезен и в бъдеще този доклад, трябва да се постараем да пред-ставим по-подробно особеностите и методите на действие, въз-приети от съветските власти.

Към положителните неща може да бъде причислено мнение-то на всички членове на Мисията, че като цяло съветският народ питае топли чувства на приятелство към американците и се въз-хищава от американските вещи и от американския начин на жи-вот. Това особено се забелязва при официалните и неофициални общувания, които имаме с руснаците. Но руският народ се раз-личава от американците по много основни неща, свързани с не-говата житейска философия. Тези различия са неразбираеми за

274


американците и може би трябва да бъдат обяснени с ориентал-ския ген, който е втъкан в по-голяма част от руския народ, а съ-що и с централизираното съветско управление. Всеки може да се сблъска още повече с тези различия при официалните отно-шения с руснаците.

ЗАКЛЮЧЕНИЯ

3. 29. Общи. В следващите заключителни параграфи на този доклад ще се опитаме да направим някои изводи относно отли-чителните черти на съветското управление и на руския народ, което би било от полза за тези американски служащи, чиито за-дължения налагат те да преговарят със съветските власти в бъ-деще. Единственото нещо, което може да се каже с някаква сте-пен на сигурност, е, че колкото по-продължително човек преби-вава в Съветския съюз, толкова повече ще се убеждава, че нико-га не ще стане експерт по Русия.

4. 30. Съветското недоверие към чужденците. Вероятно най-големият източник на затруднения при контактуването с офици-алните представители на Съветския съюз е тяхното недоверие към чужденците. Това недоверие не е продукт на съветския ре-жим, а е толкова старо, колкото самата Русия. Няма съмнение, че руското поведение се е оформило не без основание. В епохата на царизма руските владетели са били склонни да дават концесии на чужденците заради собствените си печалби, които са ощетява-ли руския народ. В края на 20-те и началото на 30-те години Съ-ветският съюз привлече много чуждестранни технически кон-султанти, за да подпомогнат съветската програма за индустриа-лизация. Повечето от тях бяха немци, които бяха пратени в Ру-сия с разузнавателни задачи. Доказано или не, но тяхната дей-ност доведе до чистка на съветските високопоставени дейци, осъществена през 1938 и 1939 г. Тези събития оставиха дълбока следа в съзнанието на днешните висши чиновници и затова те неохотно поддържат отношения с чужденци, които не са санк-ционирани от по-горното началство.

Съветското правителство прави всичко, за да ограничи дей-ността на чужденците в Съветския съюз. Формулярите на чуж-денците за входни визи се проучват внимателно преди да бъдат дадени. Към чуждите граждани, родени в Русия, подозрението е

275


особено голямо – често не им се дават визи. Във всеки случай, да се получи входна виза за Съветския съюз е дълъг, мъчителен процес.

Според опита на Военната мисия, нейната дейност е била не-посредствено контролирана от съветските власти. Посещенията при съветските официални представители винаги са били разре-шавани от едно централно ведомство и неговите представители винаги присъстват на разговорите, за да ги документират.

Независимо от естеството на предложенията на чуждите пред-ставители, дори и откровени, до съветските официални служби, не може да се намери по-низш съветски чиновник, който да взе-ме решение още при първата среща. Напротив, те се стараят да документират, че не симпатизират на предложението, направено от чуждестранния посетител, независимо какво ще е то. Както вече отбелязахме, оказва се, че е по-подходящо просто да се пред-стави предложението на низшестоящия чиновник, без да се опит-ва да се доказват преимуществата му, преди последният да е имал възможност да представи предложението на своя начал-ник. Дискутирането на предложенията при първата визита при по-низшия чиновник често провокира неговото негативно отно-шение, което влияе по същия начин при представянето му на по-висшето началство.

Никому от низшите чиновници не е позволено да поддържа близки лични отношения с членовете на нашата Мисия. Офице-ри от Съветската армия винаги трябва да получават одобрение от висшестоящото началство преди да приемат светска покана от членовете на Американската мисия. В много редки случаи чле-нове на Мисията са канени в домовете на съветски офицери от армията или от флота, с които те поддържат официални връзки.

Общо е изстраданото впечатление от членове на Мисията, че всеки опит да се сътрудничи със съветските власти се посреща с подозрение. В такива случаи винаги се търси скрит мотив зад американското предложение. Това се отнася дори до тези слу-чаи, в които американците се опитват да снабдят Съветския съ-юз с материали, предназначени да подпомогнат съветските во-енни действия. Даже приемането на американски военни отли-чия се отлага значително.

276


Съществува мнението, че е възможно чрез едно продължител-но честно държание, да се създаде доверие у съветските хора към чужденците. Най-забележителният пример за това е отно-шението между генерал Айзенхауър и маршал Жуков. Техните топли лични взаимоотношения, които подпомогнаха доверието между съветския и американския народ, бяха забелязани на фут-болния мач в Москва от 70 000 съветски граждани, пред които те застанаха прегърнати, поздравявайки тълпата.

По инструкция на Обединения генерален щаб на старшите офицери от Американската военна мисия е дадена по-голяма свобода по отношения на откровеността при дискусиите със съ-ветските официални представители. Смята се, че това поведение ще предизвика по-голямо доверие към Американската мисия от страна на съветските власти в сравнение с това към представите-лите на другите съюзници. Например, членовете на Британската мисия, по указание на Британския генерален щаб, са били вина-ги по-склонни да се въздържат при деловите си контакти с ру-снаците, но винаги са се старали да се сдобият с разузнавателна информация относно руските действия. В резултат те смениха четирима шефове на Британската мисия през двугодишния пре-стой в Москва.

4. Накратко, предполага се, че ще са необходими много годи-ни, може би няколко поколения ще минат, преди Съединените щати да успеят да работят със Съветския съюз, опирайки се на същото взаимно доверие, каквото е характерно за нашите отно-шения с другите държави. Но е възможно, щото доверието да бъде създадено чрез отделните представители, което би допри-несло много за постигането на непосредствените цели, а също да се ускори идването на деня, когато ще бъде елиминирана съ-ветската подозрителност спрямо американските мотиви.

5. 4. 31. Съветското преклонение пред силата. Според мнени-ето на Американската военна мисия, съставено от нейния опит, съветските служители са много интелигентни и умеят ловко да преговарят. Те не позволяват емоциите да надделяват при прего-вори, в които интересите на Съветския съюз са застрашени. Няма такова нещо в Съветския съюз като съхранение на добри чувства за направено добро. Всеки проект се обсъжда според неговите собствени достойнства, без оглед на миналите благоприятни

277


оценки. При всички дискусии съветските представители разглеж-дат своя опонент било като лукав търговец, било като „сукалче“, за да му се подиграят.

За съжаление, в началото на войната Съединените щати тряб-ваше да удовлетворяват всички съветски искания безропотно, за да задържат Съветския съюз във войната. Може би се е очаква-ло, че подобно поведение на оказване на помощ и великодушие би предизвикало у съветските власти чувство на благодарност, което би ги направило благоразположени към Съединените ща-ти в следващите преговори. Напротив, американското великоду-шие се приема като знак на слабост и съветските власти започ-ват да стават още по-арогантни и претенциозни, след като спеш-ната нужда от американска помощ вече е престанала да същест-вува. Нашите отношения получиха нов обрат и преговорите ни станаха много по-леки след април 1945 г., когато Американско-то правителство втвърди поведението си към СССР по полити-ческите и военните въпроси. Може да се направи заключението, че съветските официални представители са много по-отзивчиви и много по-малко подозрителни, когато опонентът се пазари твърдо, вместо да отстъпи лесно на съветските искания.

5. 32. Прилагане на „Quid Pro Quo“ („Давам нещо, за да ми дадеш друго в замяна“) при водене на преговори със съветските власти. Имаше много дискусии сред американските висши слу-жители и между американските и британските такива за това, дали трябва или не да се прилага политиката на „Quid Pro Quo“, когато се преговаря с представители на съветските власти. Мне-нието на Мисията на САЩ е, че такава политика е препоръчи-телна, ако се прилага по подходящ начин. Тя трябва да се про-карва по позитивен вместо по негативен начин. Това означава, че ние трябва да избягваме да влизаме в груба надпревара с рус-наците, тъй като подобна битка ще бъде изцяло безполезна, а на-шите шансове за победа ще са нулеви. Би било глупаво напри-мер, САЩ да откажат да удовлетворят оправдана молба на съ-ветските власти, понеже те са били отказали по-рано да удовле-творят наше искане, което не е било от тяхната компетентност. Би било много по-добре да се отнесем с разбиране и да се съгла-сим да удовлетворим съветското искане, като същевременно по-лучим одобрението им за наша насрещна заявка. С други думи,

278


политиката на „Quid Pro Quo“ трябва да бъде възприета, за да се постигне взаимно споразумение с руснаците, а не да бъде из-ползвана като средство за отмъщение.

6. 33. Преговорите със съветските власти трябва да се ограни-чават до същественото. Членовете на Американската военна ми-сия бяха впечатлени от усилията на руснаците да ограничат воен-ните си проблеми до най-семплите елементи. Съветската военна машина притежава няколко показни дейности, които ние смята-ме за необходими. При посещение на главните квартири на Ге-нералния щаб на Червената армия или на базите по фронтовете, никой няма да чуе тракането на пишеща машина или да види ко-пирна машина. Те нямат служби, които да съответстват на на-шите пощенски услуги, Юнайтед Сървис организации и няколко от специализираните категории на обслужващи части, които се намират в нашите организационни разписания. Възможно е в ре-зултат на това те да имат по-висок процент военна ефективност за цялата армия в сравнение с тази на Американската армия. От друга страна, почти не съществува статистическа документация. Това затруднява предварителното планиране и е възможно щото техните операции да се основават на опортюнистичната ден за ден база. Смятайки че техните действия се ограничават до един оперативен театър и че презокеански доставки не са необходи-ми, съветските методи се оказват напълно задоволителни за тях-ната цел.

По-съвършено развитата американска организация изисква по-голяма децентрализация и в резултат на това съществуват много американски дейности, за които няма аналог в Русия. По едно или друго време шефовете на тези американски служби ис-кат Военната мисия да набави информация относно руските ме-тоди, организации и екипировка за осъществяването на съответ-ните действия. В повечето случаи американският проблем дори не съществува за руснаците и в резултат подобна информация рядко може да се достави. Военната мисия се старае да получи отговори на всички въпроси, повдигнати от американските вис-шестоящи органи, но често молбите за такава информация оста-ват неудовлетворени. Това положение без съмнение засилва впечатлението във Вашингтон, че съветските власти не желаят да сътрудничат.

279


Смятаме, че по всички важни въпроси Съединените щати мо-гат да получат необходимата информация от съветските власти. Руснаците свободно дават всякаква информация, която се отнася до противника, и ние винаги знаехме целите на Червената армия и разписанието на техните офанзивни действия. По време на по-сещението си в Москва генерал Айзенхауър информира амери-канската преса, че през цялото време до януари 1945 г. той е раз-полагал с цялата необходима информация относно съветските операции.

Предвид на описаната по-горе ситуация смятаме, че на аме-риканските представители в Москва трябва да им се позволи те да решават кои искания на американските служби да бъдат от-правени до съветските учреждения. Много молби се получават от Съединените щати да се позволи на американски представи-тели да дойдат в Москва или да посетят фронтови щабове, за да се запознаят със съветските методи. Невъзможно е подобни ис-кания да бъдат одобрени и препращането им на съветските служ-би само дразни и нас, и тях, което може да се отрази върху съ-трудничеството ни по много по-важни проблеми. Такава полити-ка бе възприета от Обединения щаб през април 1945 г.

7. 34. Съгласувана политика от страна на Съветите. Поради централизацията на властта, която съществува в съветското пра-вителство, съветското недоволство от американските действия се отразява съответно върху съветското поведение във всички техни учреждения, работещи с американски представители. Ка-то пример за това може да се посочи интерпретацията, дадена от Съветското правителство след конференцията в Ялта на полити-ческото споразумение, постигнато на конференцията за Полша, която в много отношения се различава от интерпретацията на Американското правителство. В резултат на това се създаде на-прежение и съветското недоволство обхвана всички сфери на дейност. Споразумението да се изградят американски бази в ра-йона на Будапеща беше провалено от съветското отлагане; спо-разумението от Ялта за военнопленниците беше изцяло прене-брегнато от Съветската репатриационна комисия, а споразуме-нията относно взаимното планиране на операциите в Далечния изток не бяха изпълнени. Неудовлетворението се отразява дори върху поведението на отделните съветски представители; през

280


периода след Ялтенската конференция всички американско-съ-ветски срещи в Москва се отличаваха с ледена атмосфера. Охлад-няването на отношенията обхвана дори и онези, които бяха пре-водачи на тези срещи. В този пример ясно личи какво стои зад съветското поведение, но в много случаи представители на Аме-риканската мисия забелязват подобно държане от страна на съ-ветските власти и са в пълно неведение коя е причината за не-приятностите. По време на такива периоди на съветско сърдене малко може да се направи, освен настойчиво да се иска одобре-ние на онези проекти, от които ние се интересуваме и винаги да узнаваме кога появилото се препятствие пред приятелството с американците е преодоляно.

8. 35. Грешни впечатления, създадени от кратки посещения в Съветския съюз. Американските чиновници, назначени на рабо-та в Русия за относително дълъг срок, често са обезсърчени от впечатленията за Русия, които командированите за кратко в Мо-сква висши американски служащи отнасят със себе си. Рус-наците, естествено, са гостоприемни и обичат да забавляват из-вестните си гости по най-изтънчен начин. Обикновено за такива гости се подготвя интересна програма и те посещават фабрики, колхози и други съветски обекти. Позволява им се да задават свободно въпроси на работещите в тези предприятия. Гостът вед-нага получава впечатление, че съветските власти се стремят да бъдат приятелски настроени и изключително откровени. Те дори могат да изоставят неща, договорени по принцип за проекти, от които се интересуват. Това, което посетилите за кратко страната американци не могат да осъзнаят, е, че обектите, които им е поз-волено да видят, са специално подбрани и обикновено същите се показват на всички гости, и онези, които са назначени в Москва за продължителен срок, ще имат същите затруднения при изпъл-нение на „споразуменията по принцип“, както ако дадено кратко височайше посещение изобщо не се е състояло. Може да се твър-ди, че съветските длъжностни лица са известни като майстори по „четкането“ на важните гости, за да бъдат харесани. А и са-мите американци, които трябва да останат и да се мъчат да из-пълняват задълженията си, характеризират специалните пред-ставители, пращани в Русия за кратко, като „водка посетители“.

281


10. 36. Необходимост от офицери, знаещи езика. Смятаме, че Съединените щати трябва да подготвят по възможност повече млади армейски служащи с руски език и с познаване на руския народ. Това най-добре би могло да се направи по системата, из-ползвана в Китай и Япония, изпращайки служащи към военния аташе, за да изучават езика. Трябва да се организира специален курс, а ротацията на офицерите – да бъде колкото е възможно по-честа. Обучението трябва да се прави в Русия, тъй като ще предостави възможност за група обещаващи офицери не само да научат езика, но и да опознаят руския народ.

11. 37. Бъдещи отношения с Русия. Сегашната съветска вън-шна политика изглежда насочена агресивно към доминиране над всичките Ј съседни страни с военни (включително тайната поли-ция), политически и икономически средства и към политическо проникване в по-голяма или по-малка степен във всички страни чрез стимулираните от Съветите комунистически партии. Пър-вото като че ли е мотивирано от крайната необходимост да се осигури защита в дълбочина, а второто – да се създаде полити-ческа атмосфера в другите страни, която ще наложи приемането на съветската външна политика от правителствата на тези стра-ни, а също да се отрази политическото влияние на организациите, антагонистични на комунизма. Тези политически действия про-тиворечат на принципите, целите и интересите на Съединените щати.

Съществуват съображения, които показват нуждата за Съвет-ския съюз да поддържа приятелство и сътрудничество със Съе-динените щати. Въпреки тоталитарната форма на управление, руският народ е нашият най-голям съюзник. Руснаците се възхи-щават от американските вещи, от американските индустриални стоки и производства. Те обичат американците. Руските хора са дружелюбни, великодушни, имат добро чувство за хумор и се отнасят с по-големи симпатии към американците в сравнение с другите чужденци и копнеят за приятелството на Съединените щати. Съветското правителство установи доста стабилни отно-шения с нашата страна и ще бъде трудно да се обясни скъсване-то или връщането към довоенния статус. Въпреки че политичес-ките водачи на Съветския съюз управляват руския народ чрез Комунистическата партия и тайната полиция, общественото мне-

282


ние играе роля за влиянието, макар и донякъде, върху полити-ческите принципи.

Има още причини Съветското правителство да се нуждае от доброжелателството и сътрудничеството на Съединените щати. Сред основните цели на съветското правителство за следващите две поколения ще бъде индустриализацията на Русия, за да се укрепи нейният военен потенциал и да се подобри достатъчно жизненият стандарт на съветското население. Политиката на съ-ветското правителство, провеждана след революцията, поставя-ше ударението повече върху капиталовите инвестиции, отколко-то върху производството на стоки за широко потребление, за да се подобри жизненият стандарт на народа. Така съветското пра-вителство успява да запази собствения си престиж в очите на руския народ, като му осигурява само минимално повишаване на жизнения стандарт от този, съществуващ по време на цариз-ма. Поради неосведомеността какво става в останалия свят, ми-нималното подобрение на живота се посреща въодушевено от руския народ. Тази неосведоменост се промени радикално в ре-зултат на войната. Милиони руски войски служеха като окупа-ционни части в Германия и на Балканите, където имаха възмож-ност да видят как живеят хората от другите страни. Хиляди съ-ветски официални представители посетиха САЩ по бизнес, свър-зан с войната. Съвсем естествено беше тези хора да се завърнат в Русия, одухотворени от това, което са видели, и с емоционал-ни апетити поне за част от лукса на живота. Техните аспирации ще достигнат до техните семейства и приятелите им и ще по-следва нарастващо желание сред масите да се подобрят иконо-мическите условия в родината им. Руският народ преживя ог-ромни страдания и даде много жертви не само през войната, но и по време на петгодишните планове, изпълнявани преди това. Руснаците бяха научени да вярват, че са спечелили войната с мал-ка помощ от западните съюзници. Сега те оправдано очакват да бъдат възнаградени под формата на подобрени жизнени условия. Да се осигури това на народа, ще бъде непосилно за съветското правителство и затова ще бъде твърде важно САЩ да окажат помощ. Следователно, и народът, и правителството имат силни мотиви да се запазят приятелските отношения между САЩ и СССР и постоянно да се подобряват въпреки временните неус-

283


284

пехи. Мнението на Военната мисия е, че най-добре ще служи на развитието на задоволителни отношения със СССР продължава-щото твърдо, но приятелско държане на Съединените щати към Съветския съюз.

Appendix „A“: Extracts from the Conclusions in the Report of General Deane on U.S. Military Mission to the U.S.S.R. Top Secret. J.I.C. 335/1 (Revised) – NA, RG 165, E 421, B 255, ABC 336 U.S.S.R. (10 Oct. 45) Sec. 1-B

Превод: Витка Тошкова

Румяна Чукова

СПЕЦИФИЧНИЯТ ИСЛЯМ НА ПОСТСЪВЕТСКА ЦЕНТРАЛНА АЗИЯ

В петте бивши централноазиатски републики на СССР1 „ис-

лямският фактор“ в социалния живот и политиката традиционно заема водещо положение. Той не е нещо изкуствено, измислено от културолозите-ориенталисти и култивирано от някои полити-ци, заинтересовани от съществуването на постоянно социално-политическо напрежение. Той е естествена доминанта в мюсюл-манското общество, която определя нормите в материалния и духовния живот2. През последните двадесет години ислямският фактор придобива все по-важно значение не само в чисто поли-тически, но и в общоцивилизационен контекст.

Под въздействие на сложния етнокултурен исторически про-цес, протичащ в сърцевината на евразийския материк, изкриста-лизират специфичните контури на местния, централноазиатски вариант на ислямското вероизповедание. Той се различава както от шиитския, така и от сунитския ислям в Близкия изток.

Ислямът навлиза в региона век след своето възникване. През най-ранния етап (VІІІ-ІХ век) той прониква в градските центро-ве на Мавераннахр и югоизточните полуномадски области на степното пространство, които се отличават с уседнало земеде-лие и градска култура. Обитавайки най-динамичния кръстопът

1 В настоящата статия обект на анализ са републиките Казахстан, Узбеки-

стан, Киргизстан, Туркменистан и Таджикистан. 2 Малашенко, А. Ислам и политика в государствах Центральной Азии. –

Центральная Азия и Кавказ, № 4(5), 1999, http://www.ca-c.org/journal/cac-05-1999/st_11_malashenko.shtml

285

http://www.ca-c.org/journal/cac-05-1999/st_11_malashenko.shtml

http://www.ca-c.org/journal/cac-05-1999/st_11_malashenko.shtml

РУМЯНА ЧУКОВА

на историята, местните племена са били традиционно отворени за нови идеи и духовни влияния. Мюсюлманските проповедни-ци заварват тук специфичен, жизнен, политеистичен културно-религиозен синкретизъм, който е оставил дълбоки следи в съзна-нието и бита на местното население. Отвоюването на позиции се оказва трудна задача дори за такава силно мобилизираща моно-теистична религия, каквато е ислямът. По тази причина елемен-ти от доислямските религиозни култове се преплитат успешно с шариатските норми и преминават в тъканта на местния ислям, който според редица изследователи от догматична гледна точка има характер по-скоро на „периферен ислям“.

Особеност на конфесионалността в Централна Азия е наличие-то на множество доислямски езически вярвания и ритуали, които са се слели с нормите на ислямската догматика. Тук не може да се говори за съществуването на чист, „класически ислям“, какъвто се изповядва например при арабите. Редица религиозни ритуали от политеистичните култове, свързани с анимизма, шаманизма и култа към прародителя, навлизат в мюсюлманската ритуална практика и се практикуват до днес под формата на т. нар. „наро-ден ислям“. От друга страна, няколковековната борба между тюр-ки и араби за политическо и културно надмощие в Мавераннахр и Седморечието предопределя относително широкото разпростра-нение на ислямските мистични ордени в Централна Азия.

Следващият исторически период, който допринася за специ-фичния облик на централноазиатския ислям, е периодът на рус-кото и съветското държавно-политическо и цивилизационно гос-подство. Поставен под скиптъра на доминиращата православна имперска власт, ислямът е изтласкан в нишата на маргинална религия. Той постепенно придобива чертите на „опозиционна“ религиозна идентичност, чиято основна функция е неконфликт-но да съхранява мюсюлманската идентичност, съжителствайки и съобразявайки се с други, по-силни идейни конкуренти – пра-вославието и комунизма (ленинизма). Именно през този период се засилва тенденцията, характерна за централноазиатския ис-лям още през Средновековието – светската власт да доминира над религиозната.

В средата на 80-те години на ХХ век се наблюдават първите по-осезателни кълнове на мобилизация на ислямското самоопре-

286

Специфичният ислям на постсъветска Централна Азия

деление, протичащи под формата на възкресяване на културната традиция на прадедите. Началният етап на ислямския ренесанс в Централна Азия може да се търси в зората на перестройката в СССР, която създава възможност за рязко отслабване на държав-ния контрол върху религиозната сфера. Неслучайно първите прояви на зараждащата се религиозна активност се забелязват в интелектуалната сфера, а техни изразители са творците на мест-ната литература – писатели, поети, журналисти и учени.

Отличителна особеност на централноазиатската идентичност е многопластовата система на лоялност, в която се преплитат ня-колко елемента от религиозната, езиковата, държавно-полити-ческата и културната история. Александър Бенигсен откроява три нива: субнационално, национално и наднационално. Субна-ционалното ниво се изразява в трибалистичната (клановата) ло-ялност, а наднационалното ниво представлява чувството за при-надлежност към уммата – световната общност на вярващите мю-сюлмани3. В конкретния случай, от една страна, това са мюсюл-маните в света, а в частност – изповядващите исляма в бившия Съветски съюз, обединени институционално под шапката на Ду-ховното управление на мюсюлманите. Според други автори етни-ческата лоялност може наистина да се формира около нивата на национална субординация, но водеща е функцията на онази лоял-ност, която зависи от индивидуалните обстоятелства4. Независи-мо от различията, авторите като цяло подкрепят тезата, че ислям-ската лоялност и сплотеност са силно изразени сред централно-азиатските мюсюлмани. „Национално-религиозните символи“ са дефинирани като „изкристализиране на единството от етнически и религиозни чувства и лоялност, превъплътени във всички ас-пекти на централноазиатското битие“5. Съществуват обаче и твърдения, акцентиращи върху значението на исляма като разе-диняващ фактор, който е по-малко релевантен от пантюркизма

3 Bennigsen, A. Several Nations or One People? Ethnic Consciousness among

Soviet Central Asian Muslims. – Survey, № 108, 1979, 51-64. 4 Rywkin, M. National Symbiosis: Vitality, Religion, Identity, Allegiance. – In:

The USSR and the Muslim World. Ed. by Yaccov Ro’I. London, 1984. 5 Rywkin, M. Moscow’s Muslim Challenge. Rev. ed. Armonk, NY, 1990, р. 7.

287


или има равностойно значение при формирането на централноа-зиатските нации6.

В началото на 90-те години избуялата религиозна активност дава основание на изследователите на региона да заговорят уси-лено за „ислямски ренесанс в Централна Азия“. Освен че се пре-връща в тяхно любимо клише, чрез този термин те поставят ак-цент върху новата роля и място на религията в политическия и културния живот на централноазиатските социуми. Противопо-ставянето между двете начала: светско – религиозно, става пита-телна среда за появата на редица социалнополитически митоло-геми. Една от най-популярните гласи, че „ислямът е фундамен-тално опасен и трябва да бъде контролиран“7. Тази тенденция намира широка интерпретация в политиката и възгледите на централноазиатските лидери. В унисон с наследените стереоти-пи от съветския период, те продължават практиката, според коя-то задължение на държавата е да управлява религиозния живот, както и да създава условия за контролирано развитие на ислям-ската религия в рамки, които не застрашават светския демокра-тичен път на развитие.

В епохата на активно формиране на националните държави, в която се намират петте републики след разпадането на СССР, ис-лямът въздейства върху процесите на изграждане на нацията и държавността в две паралелни посоки. От една страна, той има положително влияние като екзистенциален фактор за укрепване-то на националното самосъзнание и за стимулирането на новата национална идентичност. От друга страна обаче, главно под влияние на външни фактори, той може да се превърне в деструк-тивна заплаха, ако религиозните ценности се поставят над наци-оналното единство и държавния суверенитет. Тогава използва-нето на харизмата на религията за целите на политическа кауза може да работи не в полза на нацията, а за външни сили, напри-мер за извоюването на една (макар и химерична) глобална ис-

6 Karatnycky, A. It’s Not Islam That’s Unifying Soviet Central Asia. – The Wall

Street Journal, July, 28, 1989. Авторът преувеличава силата на секуларизацията (светския период) по време на съветската ера.

7 Olcott, M. B. Revisiting the Twelve Myths of Central Asia. Carnegie Paper No. 23, September 2001, p. 18.

288


лямска държава-нация – световния ислямски халифат. Подобна заплаха произтича от съвременните тенденции на развитие на ислямския радикализъм8. Процесите в Централна Азия са анало-гични с политическата ислямизация в световен мащаб, започна-ла от началото на 80-те години и продължила с пълна сила през 90-те години на ХХ и първото десетилетие на ХХІ век. Амери-канският политолог Джон Еспозито посочва, че ислямът се про-явява като тройна заплаха: политическа, цивилизационна и де-мографска. Конфликтът между мюсюлманския и западния свят („нашия юдео-християнски и светски Запад“) има много по-все-обхватни измерения, отколкото недоволството от политическите и социалноикономическите условия на двете системи9. Касае се за борба за налагането на глобален цивилизационен модел. В то-зи контекст ислямското възраждане е реакция на процесите на ак-тивна секуларизация и уестернизация на традиционните ислямски общества.

Политическият ислям не е традиционно характерен за цен-тралноазиатските републики. Той има външен произход и раз-пространението му се дължи на активността на чуждестранни мисионери, които атакуват маргиналните слоеве от общността на вярващите. Под влияние на редица исторически обстоятел-ства ислямът в Централна Азия често влиза в ролята на изрази-тел на опозиционността. В миналото под неговото знаме се обе-диняват борците срещу руската и съветската система. Днес той се опитва да монополизира ролята на коректив на неуспехите на светската власт и на авторитарните режими, изземвайки социал-ните функции на политическата опозиция.

В съзвучие със световните тенденции все повече нараства влиянието на исляма в политическия живот на централноазиат-ските общества. Въпреки това в петте светски конституционни републики, които се стремят да изградят многопартийна демо-

8 Тезата за двойствеността на ислямския ренесанс в Централна Азия се из-

разява от редица водещи специалисти, като напр. Olcott, M. B. Islam and Fun-damentalism in Independent Central Asia. – In: Muslim Eurasia: Conflicting Lega-cies. London, 1995; Малашенко, А. Ислам в центральноазиатском обществе: Динамика воздействия. – Восток, № 5, 1996, 29-36.

9 Esposito, J. Political Islam: Beyond the Green Menace. – Current History, January 1994.

289


крация и пазарна икономика по западен образец, моделиращите възможности на религията са значително по-ограничени от тези в арабския свят. Въпреки това появата на радикални групировки в бившите съветски републики, които започват самостоятелно развитие след 70 години светска атеистична система, е интере-сен феномен, който ангажира вниманието на изследователите на радикалния ислям. Вероятно, следвайки тази логика, в началото на 90-те години се наложи тезата, че радикализмът не е характе-рен за централноазиатския ислям. Тази негова особеност произ-тича от това, че няма традиция религията да се използва за поли-тически натиск, с изключение на басмачите от ранния комунисти-чески период и на конституционните реформатори – джадидите10.

Политизирането на исляма става възможно, тъй като на прак-тика през 20-те и 30-те години на ХХ век са унищожени голяма част от носителите на „теоретичния ислям“. Престават да съще-ствуват главните исторически богословски центрове в Бухара и Хива. Бавните процеси на възраждане на традициите се забеляз-ват чак през 50-те и 60-те години в Душанбе и Фергана. Едва след разпадането на Съветския съюз и образуването на незави-симите държави в Централна Азия започва ренесансът на рели-гиозната идентичност. Създалата се ситуация на разпадане на старата държавност и на недостатъчна организираност на новата държавно-политическа структура се оказва питателна среда за процесите на политизация на исляма. Под напора на световните цивилизационни процеси появата на политическия екстремизъм и тероризма стават реалност и в Централна Азия. Недостатъчна-та организационна готовност на местните религиозни институ-ции да защитят чистотата на автентичната ислямска традиция, липсата на достатъчен брой академично образовани богословски кадри, както и нахлуването на чуждестранни емисари – пратени-ци на мощни чуждестранни фондации, допринасят за нахлуване-то на религиозния екстремизъм в региона11.

10 Bonner, A. Islam and the State in Central Asia. – Central Asia Monitor, 1995,

№ 6, 28-29. 11 Muminov, A. The “Ulama” and the Radicalization of Islam. – In: Secularity and

Religion in Muslim Countries: Searching for a Rational Balance. Tashkent, 2005, 193-198.

290


Няколко основни тенденции илюстрират пряката връзка меж-ду исляма и политиката в съвременна Централна Азия:

1. Цялостно нарастване на присъствието и ролята на исляма в социалния живот;

2. Превръщането на исляма във фундаментален елемент от новата национална и културна идентичност;

3. Придаването на легитимност на властта чрез възкресяване-то на идеята за наследство на традициите на славните ислямски империи на Чингис и Тимур. Този проблем касае до известна степен съперничеството за регионално лидерство;

4. Използване на религията за вътрешнополитически манипу-лации;

5. Включването на общоислямстката солидарност като еле-мент от външнополитическите стратегии.

Природата на ислямската религия допуска нейната сравнител-но лесна податливост на политизиране, тъй като в исляма, за разлика от другите монотеистични религии, няма строго разгра-ничение между религиозното и светското начало. Самото ниво на секуларност в мюсюлманското общество е много по-ниско от това в християнското, но със силно изразени възможности за со-лидарност и бърза мобилизация на религиозна основа. В кризис-ни ситуации, предизвикани от икономическите, социалните и политическите проблеми на светската власт, мюсюлманските общности много бързо могат да активизират членовете си за ко-лективен отпор и защита. Освен това ислямът е подчертано со-циална религия. Един от стълбовете ѝ – даването на материална милостиня, директно изразява идеята за социалната справедли-вост, залегнала в Корана и проповядвана от пророка Мохамед. В този контекст джихадът (войната за защита на вярата) също се възприема като справедлив и закономерен акт. В съвременната централноазиатска реалност самото падане на жизнения стан-дарт вече се тълкува от религиозните организации като доста-тъчно категоричен мотив за въоръжена борба срещу светските правителства. Тежкият социален преход, през който преминават бившите съветски републики, дава достатъчно аргументи на при-вържениците на ислямизма. Радикализирането на исляма се пред-ставя като израз на протеста на населението против светските правителства, които не могат да решат социалните и етничес-

291


ките проблеми на обикновените граждани. Задължение на всеки мюсюлманин обаче е да защитава чрез джихад или газават (тер-мин, разпространен сред мюсюлманите от тюркски произход) земите на исляма срещу експанзията на „неверниците“12. Оттук произтича априорната опозиционна готовност на ислямистите към светските правителства, особено ако съществува и етничес-ка разноликост.

Погледнато от друг ъгъл, в началото на промените светската власт толерира ислямския ренесанс с надеждата да се възроди традиционната морална ценностна ориентация. Ислямските ор-ганизации се възползват от този период на религиозна толерант-ност, поставяйки си за цел по-дълбокото проникване на религи-озното учение сред обществото и главно разпространението на ислямското образование сред младежта. Религиозната просвета се разглежда като важен етап от подготовката на проислямист-ките партии за постигане на основната цел – установяването на халифат в централноазиатски Туркестан13.

Друг елемент, който подчертано дразни ортодоксалните мю-сюлмани, е поведението на светския елит. Според крайните ис-лямисти държавните глави много ловко използват ислямската фразеология за собствена пропаганда, анонсирайки привърза-ност към религиозните ценности, която реално не съществува. Те обявяват режимите и президентите за „неверници“ (куфар). Принципното обвинение към светската власт е, че кощунствено разиграва религиозната карта при формулирането на външнопо-литическия курс. На идеята за световна общност на ислямските народи се гледа като на вълшебна парола, която е достатъчна за да привлече сериозни финансови инвестиции. В същото време държавните чиновници възпрепятстват свободните контакти и сътрудничеството на централноазиатските мюсюлмани с ислям-ските фондации зад граница. Ограничава се също достъпът на мисионери от Египет, Пакистан, Иран и Саудитска Арабия, въ-

12 Tazmini, G. The Islamic Revival in Central Asia: A Potent Force or a Miscon-

ception. – Central Asian Survey, Vol. 20, № 1 (2001), p. 71. 13 Историческият топоним Туркестан е възприет от привържениците на ради-

калния ислям като събирателно име на териториите в бъдещия централноазиат-ски халифат.

292


преки че именно на тези държави се разчита за финансирането на строежи на джамии, отпечатването на религиозна литература, осигуряването на стипендии за религиозно образование в чуж-бина и не на последно място – за прякото материално подпома-гане на вярващите. Светската власт възприема подобни, несанк-ционирани от нейните органи контакти като намеса във вътреш-ните работи и заплаха за управляващите режими.

Новият елемент, който ясно се забелязва след 1991 г., без-спорно е идентификацията на базата на конфесионално-култур-ната принадлежност. По време на съветския период подобна тенденция съществува неофициално, тъй като се набляга върху националната принадлежност, която съзнателно е отделена от религията. На мюсюлманския култ се гледа като на битов арха-изъм. В средата на 90-те години вече се забелязва трайното ут-върждаване на новата национално-религиозна самоидентифи-кация в самосъзнанието на централноазиатците. За мюсюлмани се обявяват 78% от казахите, 95% от киргизите и над 90% от уз-беките14. Ролята на исляма като ключов белег на етнокултурната идентичност е аксиоматична. Религиозната принадлежност въз-връща влиянието си върху семейните и социалните отношения. Именно семейната среда възпитава ценностната система на лич-ността в духа на религиозната традиция. Авторитетът на исляма, който чрез семейната среда формира у подрастващите респект към религията, се затвърждава на по-високо таксономично ниво, в обществената и в политическата сфера. Въпреки че през съвет-ския период светското начало има първостепенна роля като ре-гулатор на социалния живот, отличителна особеност на местния елит е, че никога не прекъсва културно-генетичната връзка с традицията. Както отбелязва руският изследовател Алексей Ма-лашенко, за него в голяма степен е характерен „двойният стан-дарт“ в съзнанието и мисленето. В зависимост от конкретните обстоятелства всеки политик и обществен деец се изявява едно-временно като искрен „европеец“ и като правоверен мюсюлма-нин. Малашенко добавя, че принципната разлика между мюсюл-маните политици от Централна Азия и техните руски колеги се

14 Абдуллаев, Е. Ислам и „исламский фактор“ в современном Узбекистане.

– Центральная Азия, 1997, № 6, с. 87.

293


изразява в това, че върху молитвеното килимче в джамията Ис-лам Каримов изглежда значително по-естествено, отколкото Бо-рис Елцин в църквата със свещ в ръка15.

Мюсюлманската вяра заема сравнително леко функцията на регулатор на обществения живот и се превръща в иманентна част от политиката. Някои автори посочват, че съчетаването на ислямската религия с политиката в контекста на всяка отделна република притежава специфичен контур, тъй като принципно самият ислям, за разлика от християнството, не допуска разгра-ничаване между духовното и светското начало. Ислямът като „тотална“ религия разпростира влиянието си върху всички об-ществени сфери, внасяйки своя регламентиращ отпечатък. Ти-пичен е примерът с шариата – свода от религиозни закони. Въ-преки конституционно регламентираната доминация на съвре-менната светска правосъдна система, на местно ниво шариатът дублира ролята на официалните съдебни институции. Освен че съблюдава спазването на религиозния морал, традиционният ис-лямски кодекс продължава да се използва като регулатор на со-циалния живот в селските райони.

Друга голяма тема за взаимното влияние между религията и политиката е използването на религиозните чувства и нагласи за прагматични популистки политически цели. Подобно поведение си позволяват както светските власти, така и опозицията, изди-гаща проислямистки лозунги. Особеното тук е, че обществото не е хомогенно. Това става очевидно от социологически допит-вания, отразяващи готовността на населението за възприемане на религиозната идентичност. Те се провеждат във всички бив-ши съветски републики, с изключение на Туркменистан. Според резултатите предразположеността към ислямска мотивация в по-литиката зависи от различни фактори – пол, възраст, социална принадлежност, занятие и други. Основната тенденция показва постоянно нарастване на ролята на ислямската религия в общест-вения и в политическия живот. В средата на 90-те години в Кир-гизстан 86% отговарят положително на въпрос за ролята на ис-ляма в социалния живот. В Узбекистан над 50% са сигурни, че единственият път за разрешаване на болните проблеми на стра-

15 Малашенко, А. Ислам и политика в государствах Центральной Азии.

294


ната минава през религията16. Проблемите на тежкия социален преход създават впечатлението, че само връщането към автен-тичните конфесионални ценности, които са били пренебрегнати през съветския период, могат да предложат изход от кризата. Така се формира митът за „ислямската алтернатива“, който на-бира все по-значима популярност сред различни обществени слоеве. За тях е особено примамлива идеята за равенството, ко-ято пророкът Мохамед издига като един от принципите на Ко-рана.

Специфичното на прехода в страните с преобладаваща мю-сюлманска традиция е, че религиозният фактор става част от политическата мобилизация на опозиционните сили за противо-действие на посткомунистическите номенклатурни режими. Впрочем тази тенденция е продължение на линията от края на 80-те години. В Узбекистан например „народният ислям“, чийто изразител са ислямските движения, оглавявани от независимото мюсюлманско духовенство, представлява сериозна политическа сила за борба с официалната власт. Именно тогава започват пре-следванията срещу неудобните религиозни дейци, забраната на проислямските движения и налагането на тотален контрол на държавата над дейността на религиозните общини.17

По особен начин стои проблемът за отношението на държава-та и на държавния елит към религията. Фундаментално положе-ние, което е конституционно регламентирано във всичките пет републики, е, че те са светски държави, в които религията е отде-лена от политиката. Ислам Каримов категорично подчертава: „Ние не се вписваме в ислямския стандарт, доколкото сме светска дър-жава.“ Същия принцип споделя и туркменският президент Сапар-мурат Ниязов, посочвайки през 1994 г. на заседание на Комисията по религиозните въпроси, че е недопустимо вмешателството на религията в държавните дела18. В същото време, както изтъква казахската изследователка Алма Султангалиева, нито един от

16 Kangas, R. The Three Faces of Islam in Uzbekistan. – In: Transition, 29 De-

cember 1995, Vol. 1, № 24, p. 19. 17 Султангалиева, А. Новые независимые государства. – Казахстан и ми-

ровое сообщество (Алматы), 1995, № 3-4, с. 50. 18 Туркменская искра (Ашхабад), 3 мая 1994.

295


държавните лидери не пропуска да демонстрира особеното си отношение към исляма. На първо място, елитът се възползва от мобилизиращата сила на религията за консолидация на коренния мюсюлмански етнос, в чиято автентичност съзира един от стоже-рите на общонационалната идеология19. Това е особено характер-но за Таджикистан, Узбекистан и Туркменистан, където броят на немюсюлманското население рязко намалява след масовата емиг-рация на етническите руснаци. В Казахстан и Киргизстан проис-лямската мотивация на официалната национална идеология е практически невъзможна. В Казахстан за това пречи сериозното присъствие на рускоезичната общност, а в Киргизстан – космопо-литизмът и прозападната ориентация на Аскар Акаев20. Освен това управляващите са принудени да демонстрират респект към религията, за да неутрализират инициативите на ислямската опо-зиция. Това е типично за Узбекистан и Таджикистан, където по-пулярността на исляма е значително по-висока.

Съществен проблем, който се оказва типичен за всички пост-комунистически общества от региона, е контролът на светските институции върху чистотата на изповядваната религия и върху дейността на свещенослужителите. Целта на този контрол е да се санкционира навлизането на нехарактерни за централноази-атския ислям религиозни секти, които са заплаха за традицион-ните вероизповедания. Най-близката, в географско отношение, опасност идва от Афганистан, откъдето нахлува религиозният екстремизъм (радикалният ислямски фундаментализъм), заедно със съпътстващата контрабанда на оръжие, наркотици и приток на бежанци. Тази комбинация от религиозни и криминални дей-ности дестабилизира всички държави и региона като цяло. Са-мият фундаментализъм заплашва избрания светски модел на дър-жавност, пропагандирайки религиозен анархизъм чрез връщане-то към „златния век на исляма“ и съживяване на шариатските ценности. Като антиетатистка доктрина, до известна степен ис-лямският фундаментализъм се доближава до руския анархизъм от края на ХІХ и началото на ХХ век. Тогава получилите достъп до образование нискостатусни мюсюлмански слоеве бързо въз-

19 Султангалеева, А. Цит. съч., с. 50. 20 Малашенко, А. Ислам и политика в государствах Центральной Азии.

296


приемат анархизма, чийто методи прилагат за постигането на своите религиозни цели. Фундаменталисткият тип поведение се формира в условията на социалнополитически вакуум21.

На второ място стои проблемът с уахабизма22, който през първите години от независимото развитие нахлува от Саудитска Арабия и Пакистан. За бедните мюсюлмани от Централна Азия са атрактивни завидните финансови потоци, които идват, при-дружени с чуждите мисионери. Въпреки че уахабизмът е чужд на местния либерален сунитски ислям, мисионерите развиват се-риозна дейност. Обективно погледнато, това проникване е улес-нено също от липсата на достатъчен брой подготвени кадри за упражняване на религиозния култ по места. Уахабитите успяват да се внедрят дори в Казахстан, най-светската република в реги-она, където Духовното управление на мюсюлманите се радва на подкрепата на политическото ръководство. Главният мюфтия на Казахстан дори издава фетва, забраняваща на мюсюлманите да участват в нетрадиционни вероизповедания (сектите на исмаи-литите, ахмадитите, суфийските ордени Кадирия и Накшбандия, бахаите). Въпреки това съдебни процеси срещу тяхното същест-вуване практически не са провеждани. Безспорен факт е, че ис-лямистите стават част от политическия процес в някои централ-ноазиатски републики, прегръщайки атрактивната позиция на „ислямска алтернатива“ и опозиция на корумпираната админи-страция. Така всеки провал на властта и елита неизбежно налива вода във воденицата на ислямистите. Най-яркият и най-успеш-ният пример е Гражданската война в Таджикистан.

Историята на политическия ислям в Централна Азия преми-нава през няколко периода. Според известния изследовател Ви-талий Наумкин23 първите прояви на салафизма24 се наблюдават

21 Чуков, Вл. Ислямският фундаментализъм. С., 2004, с. 82. 22 Самият уахабизъм е форма на протоислямизъм. Той възниква през XVIII-

XIX век и е свързан с името на Мохамед бен Абд ал Уаххаб, идейният създа-тел на кралство Саудитска Арабия, чиято официална идеология остава и до днес. Той пропагандира чистия ислям от епохата на пророка Мохамед.

23 В. Наумкин е директор на Центъра за близкоизточни изследвания към Института по изтокознание, РАН, и автор на наскоро излязлата монография „Radical Islam in Central Asia“.

297


през периода на 50-те – 70-те години на ХХ век, когато неговите идеи се споделят от ограничен брой привърженици. Едва през 70-те и 80-те години, когато отслабва репресивната мощ на съ-ветската система, възникват първите частни религиозни школи (медресета). Подобно развитие протича във всички централно-азиатски райони, където ислямът е запазил своите позиции (Юго-източен Узбекистан, Таджикистан, Югозападен Киргизстан, до известна степен в Южен Казахстан). Официално в медресетата не се води политическа пропаганда, а само се преподават осно-вите на религията. Третият период настъпва в края на 80-те го-дини и съвпада със зората на перестройката. Тогава ислямските проповедници – салафити, с мощната подкрепа от чужбина, за-почват да окупират важни позиции в националните религиозни институции и училища. Именно през този период започва про-повядването на по-радикални форми на исляма. Четвъртият пе-риод съвпада с разпадането на СССР и началото на независима-та централноазиатска държавност (1991 г.). Тогава на преден план излиза идеята за изграждането на ислямска държава – ха-лифат според каноните на шариата. Петият период стартира през 1992 г., когато правителствата пристъпват към забрана на дейността на ислямистките партии и движения в долината Фер-гана и Таджикистан. Арестите на активисти на радикалните дви-жения стават повод за масовата им емиграция в Афганистан. Шестият период е от средата на 90-те до 1997 г., когато обеди-нената таджикска опозиция се договаря за приключването на Гражданската война. Тогава се формира и Ислямското движение на Узбекистан, което организира няколко въоръжени акции. По-следният етап започва след 11 септември 2002 г., когато активно се разгръща сътрудничеството на централноазиатските ислямис-ти с международните ислямски терористични групировки, а най-влиятелните радикални организации в региона се солидари-

24 Салафизмът проповядва връщането към моралната чистота на първоис-

ляма. Наумкин отдава предпочитание на този термин пред по-широко разпро-странения „фундаментализъм“.

298


зират с движението на талибаните против САЩ и антитерори-стичната коалиция25.

Друг известен изследовател – Алексей Малашенко, разграни-чава три основни периода в съвременната история на политичес-кия ислям в Централна Азия. Първият започва в края на 80-те и продължава до началото на 90-те години на ХХ век. Практичес-ки той обхваща ранните прояви на класическото ислямско въз-раждане, когато се появяват множество и разнородни по харак-тер формирования, които дори в наименованията си акцентират върху религиозната символика. Тогава се формират и набират сила местните секции на общосъюзната Партия на ислямското възраждане (ПИВ). Други организации са: движението „Адолат“ (Узбекистан), Ислямската партия на Туркестан, възстановената Партия за национална свобода „Алаш“ (Казахстан)26 и Ислямски-ят културен център (Киргизстан). Възникват също редица други просветни и културни общности, носещи атрактивните имена: „Синове на исляма“, „Дъщери на шариата“ и други. Някои от тях, главно с просветителски характер, бързо се саморазпускат, други са забранени от властите, а трети се вливат в по-големи светски или проислямистки формации. Повечето от общностите, възникнали през първия период, нямат политическа устойчивост. Най-значима е ролята на ПИВ в Таджикистан, която през 1992 г. не само влиза в правителството, но и се изявява като гръбнак на опозицията. В узбекска Фергана, въпреки своята популярност, движението „Адолат“ е забранено от президента Каримов.

Вторият период (1992-1996 г.) се отличава с тоталния крах на опозиционната ислямска алтернатива. С изключение на Таджи-кистан, ислямистите не могат да се доберат до властта и да бъ-дат реална конкуренция на светската политическа система. Те минават в нелегалност. Въпреки това именно в средата на 90-те години протичат скритите процеси на преструктуриране на про-ислямистките движения. Благоприятна почва за това е появата

25 Naumkin, V. Militant Islam in Central Asia: The Case of Islamic Movement in

Uzbekistan. Berkeley Program in Soviet and Post-Soviet Studies. University of Cali-fornia, Berkeley, 2003, 14-15.

26 „Алаш“ има по-скоро национално-патриотичен характер, но пропаганди-ра и традиционните религиозни ценности.

299


на първите разминавания между обещанията на властите и реал-ността, предизвикали масова безработица, спад на жизнения стандарт и корупция.

Третият период (1996-2001 г.) се отличава с нова активизация на ислямистките групи за политически натиск. Под влияние на външни фактори, а също така и вследствие на придобития опит, се появяват значими, организационно завършени, структури. На първо място се утвърждават позициите на Обединената таджикс-ка опозиция във властта. В Узбекистан, въпреки преследвания-та, се активизират радикалните опозиционни структури на „Вой-ни на джихада“, „Хизбула“ и „Акрамия“. Консолидира се некон-формисткото духовенство и редица джамии в долината Фергана стават центрове на ислямската политическа опозиция. Дори сре-щу отделни имами започват съдебни процеси по обвинения в съ-трудничество с ислямистите. Властите в Узбекистан закриват джамии, които са нарочени за центрове на антиправителствена-та пропаганда. През 1998 г. Олий маджлисът (парламентът) при-ема закон за свободата на съвестта и религиозните организации, който предвижда наказателна отговорност за нарушаване на нормите за преподаване на религиозни дисциплини и за подго-товка и разпространение на материали, проповядващи религио-зен екстремизъм. В него е предвидено и картотекиране и следе-не на уахабитите и членовете на техните семейства. Всички граждани са задължени да докладват на властите, ако подозират свои познати или съседи в религиозен екстремизъм.27

Можем да актуализираме периодизацията на Малашенко с обособяването на четвърти период (2001–2006 г.), за който е ха-рактерно динамизирането и интернационализирането на религи-озния ислям в Централна Азия. Безспорен факт стават контакти-те на местните групировки с Ал Кайда. Долината Фергана се утвърждава като най-активното гнездо на ислямския радикали-зъм в региона. В Киргизстан се оформят подобни центрове око-ло градовете Ош, Джалалабад и Баткен, а отделни ислямистки групи се опитват да получат официална регистрация от Мини-стерството на правосъдието. Особено критично е положението сред етническите узбеки в Ош, където функционират над хиляда

27 Малашенко, А. Ислам и политика в государствах Центральной Азии.

300


301

джамии. Дори в Казахстан, където по редица причини липсва широко разпространение на фундаменталистки тенденции, в южната част на страната – Шимкент, Туркестан и някои по-мал-ки градове – започват да се наблюдават все по-ясно прояви на проислямистката тенденция. Сблъсъкът между управляващите режими и ислямистката опозиция се задълбочава, за което сви-детелстват андижанските събития в Узбекистан от май 2005 г.

Въпреки разнопосочните тенденции, невъзможно е ислямът в бившите съветски републики да се превърне в доминираща иде-ология на обществения живот и на политическото съзнание. Ар-гументите в полза на една подобна теза могат да бъдат търсени в няколко посоки. На първо място пречка се явява разнородната етноконфесионална принадлежност на населението. Най-яркият пример е Република Казахстан, където рускоезичното православ-но население съставлява 34%. Значителни православни общнос-тите има в Киргизстан – 17%, в Узбекистан – 6,5%, в Туркмени-стан – 8% и в Таджикистан – 4%. Социалната структура на об-ществото и спецификата на самия ислям са такива, че регионал-ните етнотериториални и клановите интереси имат значително по-силен мобилизиращ потенциал, отколкото религиозните об-щностни връзки. Типичен пример е ситуацията по време на Граж-данската война в Таджикистан, където клановият регионализъм противопоставя мюсюлманите, прегърнали опозиционния исля-мизъм, на другите. Същият характер имат конфликтите във Фер-гана (1989), Ош (1990) и в Андижан (2005).

Светският характер на държавно-политическата система е най-убедителният аргумент, който подсказва, че първостепенна грижа на властта в централноазиатските републики е да не се допусне неконтролирано и прекалено активно развитие на религиозните процеси. Казано накратко: управляващите толерират проповядва-нето на исляма в регламентирани и наблюдавани от държавата рамки, доколкото те са част от историческото културно наследст-во и от конституционно гарантираните норми на правата на лич-ността. Религиозните институции, в т. ч. съветът на улемите и ша-риатските съдилища, не само са отделени от държавата, но и се контролират стриктно от нейните институции – нещо, което е не-мислимо за преобладаващата част от ислямските страни.

Галина Шатохина-Мордвинцева

К ВОПРОСУ О РОЛИ И МЕСТЕ ЛИБЕРАЛЬНЫХ И КОНСЕРВАТИВНЫХ ПАРТИЙ

В СЕГОДНЯШНИХ НИДЕРЛАНДАХ В последние годы среди тем, которым историки и политоло-

ги уделяют пристальное внимание, все большее место занимают сюжеты, освещающие эволюцию европейского партийно-поли-тического пространства. И в этих исследованиях большое место уделяется таким его важным составляющим, как партии либе-рального и консервативного толка. В статье речь идет о стано-влении, развитии, идейно-теоретических и практико-политичес-ких установках основных партий этого спектра, которые наряду с социал-демократами являются главными системообразующи-ми факторами политического пространства Нидерландов.

В Королевстве Нидерландов традиционно насчитывается большое количество политических партий. Во время парламент-ских выборов в нижнюю палату Генеральных штатов (парламен-та страны) избираются, как правило, представители чуть более десятка партий (например, по итогам последних выборов 2006 г. – 12). Чтобы сформировать правительство, которое пользовалось бы поддержкой парламентского большинства, необходимо соз-дание коалиции. Основными их участниками являются ведущие политические партии страны: основанная на христианских на-чалах партия Христианско-демократический призыв (ХДП, нид. Christen Democratisch Appèl, CDA), либеральные партии Народ-ная партия за свободу и демократию (НПСД, нид. Volkspartij voor Vrijheid en Democratie, VVD) и „Демократы-66“ („Д-66“,

302

К вопросу о роли и месте...

нид. D66), а также социал-демократическая Партия труда (ПТ, нид. Partij van de Arbeid, PvdA)1.

Представительство в парламенте имеют и несколько мелких партий, как левого – леволиберальная „Зеленые левые“ (Groen-Links2), Социалистическая партия (SP3), так и правого толка – Политическая реформатская партия (SGP4), Христианский союз (ChristenUnie5), которые представляют интересы ортодоксально-протестантских кругов Нидерландов. Существуют в стране и партии, придерживающиеся крайне правых взглядов, например, такие как партия Центристские демократы (CD) или Партия за свободу (Partji voor de Vrijheid).

Становление трех основных направлений в системе развития политических партий в Нидерландах – консервативного (клери-кального), либерального и социал-демократического – началось в XIX в. Представители консервативных сил, стремившиеся со-хранить порядок, установленный конституцией 1815 г. и, преж-де всего, сильную королевскую власть и монопольные права го-сударства в экономике (главным образом в существенно попол-нявших казну колониальном хозяйстве и торговле) под давлени-ем либеральной оппозиции, во главе с известным государствен-ным деятелем Йоханом Рудольфом Торбеке, в 1848 г. вынуждены были пойти на пересмотр конституции. Изменения, внесенные в конституцию (расширение избирательного права, полномочий

1 Фактологические и цифровые данные, которые приводятся в этой статье, взяты из различных нидерландских энциклопедических изданий и справочников, сайтов информационных агентств, а также с официальных сайтов нидерланд-ских партий, размещенных в Интернете (lenta.ru; interfax.ru; nl.wikipedia; Parlement&Politiek; www.cda.nl; www.vvd.nl; www.pvda. nl; www. d66.nl и др.)

2 Основана в 1990 г. в результате слияния нескольких малых левых партий, в 2007 г. насчитывала 21 900 членов.

3 Ведет свою историю с 1972 г. За последние пятнадцать лет численность партии постоянно увеличивается, в 2007 г. она составила 50 740 человек.

4 Единственная в Нидерландах христианская партия, которая выступает за теократическую форму правления, против всеобщего избирательного права, социальных гарантий и социального законодательства. В 2007 г. насчитывала более ок. 27 тыс. членов.

5 В 2006 г. ХС вошел в правительственную коалицию. Партия Христианский союз была образована в 2001 г. в результате слияния партий Протестантский политический союз (GPV) и Реформатская политическая федерация (RPF). На 1 января 2008 г. ХС насчитывал 27 683 члена.

303

ГАЛИНА ШАТОХИНА-МОРДВИНЦЕВА

Генеральных штатов, введение ответственности правительства перед парламентом), заложили основу развития в Нидерландах парламентской демократии. В течение следующих тридцати лет либералы и консерваторы противостояли друг другу, но либе-ральных кабинетов было значительно больше и фактически уже к концу 1880-х гг. консерваторы уступили ведущие позиции ли-бералам. Не обошлось и без серьезных уступок парламентариям со стороны короля Вильгельма III.

Этот процесс свидетельствовал о постепенной либерализа-ции нидерландского государства и общества и определенном кризисе монархии, переживавшей в стране с длительным респу-бликанским прошлым и сильными традициями партикуляризма провинций начальный период своего развития. Уступив либера-лам во всех сферах жизни общества, корона тем самым сущест-венно ослабила консервативное политическое течение, выпол-нившее к тому моменту поставленную задачу – формирование в Нидерландах монархической формы правления – и не имевшее четкой дальнейшей программы. Отчасти поэтому создание кон-сервативной партии классического типа, как партии сторонни-ков короля, в Нидерландах не произошло.

Но и либеральное движение, разделенное с середины 1870-х гг. на „умеренных“ и „прогрессистов“, не сразу начало организа-ционно оформляться. Только в 1885 г. различные либеральные группы объединились в Либеральный союз, выражавший инте-ресы крупной и средней буржуазии портовых городов, тесно связанной с колониальной эксплуатацией Индонезии, а первая серьезная программа либералов появилась лишь в 1896 г.

Значительно раньше либералов политически организовались в Нидерландах протестанты. Первой нидерландской политичес-кой партией стала созданная в 1879 г. Антиреволюционная пар-тия (АРП), а ее основатель и лидер антиреволюционеров проте-стантский пастор (кальвинист) Абрахам Кёйпер – одной из са-мых значимых политических фигур в истории страны. Осуждая Французскую революцию XVIII в., прежде всего, за ее атеисти-ческую сущность, АРП со своей достаточно четкой программой и демократической партийной организацией, в рекордно корот-кий срок стала оппонентом либералов. В стране, где в конце XIX в. только 5% населения были атеистами, программные установки

304


АРП, базировавшиеся исключительно на Библии, привержен-ность антиреволюционеров к традиционным ценностям и поряд-кам, постоянный акцент на протестантизме, как религии нидер-ландской нации, вхождение церковных старейшин в руководство АРП, все это быстро превратило партию в поистине народную.

Одно из важнейших положений учения Кёйпера – государство обязано признать за каждой сформировавшейся в обществе груп-пой право на „суверенитет в своем собственном кругу“, или, точнее, „свободу каждого в окружении людей близких ему по духу“ – стало толчком к началу социальной, религиозной и ре-гиональной диверсификации нидерландского общества, ещё от-четливо прослеживающейся в Нидерландах и в настоящее вре-мя. Кёйпер считал, что различные конфессии имеют право и да-же обязаны организовываться так, как они считают наилучшим для себя, не опасаясь при этом государства. Именно этим поло-жением сразу же воспользовались нидерландские католики, объе-динившиеся в политические союзы и впервые за три столетия наравне с протестантами вступившие в борьбу за свои права.

На волне движения за расширение избирательного права и тесно связанной с ним борьбы за свободу религиозного образо-вания (т. н. „школьный вопрос“ – о праве общин учреждать, на-ряду с государственными общественными школами, конфессио-нальные школы, которые также должны были бы финансиро-ваться государством) протестанты выступили вместе с католика-ми против либералов. В 1888 г. представители АРП и католичес-ких союзов образовали первое коалиционное правительство и с тех пор эта традиция коалиционных кабинетов практически не нарушалась.

В начале XX в. католики объединились во Всеобщий союз римско-католических объединений избирателей (в 1904 г.), а протестантское крыло партий было усилено образовавшимся в 1908 г. Христианско-историческим союзом (ХИС). В отличие от АРП, которую, в основном, поддерживали различные кальви-нистские группы, ХИС опирался на приверженцев традицион-ной Нидерландской реформатской церкви.

Было бы не верно ставить нидерландские клерикальные пар-тии в ряд крайне правых консервативных партий, что в боль-шинстве случаев справедливо для других стран. В Нидерландах

305


они создавались в рамках плюралистического, конституционно-го государственного организма в качестве движений за христи-анскую эмансипацию, так как они всегда выступали за вовлече-ние в политическую жизнь приверженцев разных конфессий, стоявших вне правового поля и представлявших внеклассовые движения. В результате, в государстве с сильно сегментирован-ным обществом отчетливо звучал голос представителей групп различного вероисповедания. Клерикальные партии были веду-щими, и в межвоенный период чередовавшиеся коалиционные кабинеты, проводившие в сущности один и тот же политический курс, возглавляли то католики, то протестанты.

В силу специфики исторического развития Нидерландов (не будем исключать и традиционную в нидерландском обществе склонность к консенсусу) в стране отсутствовали социальные слои, которые могли бы стать основой массовых партий автори-тарной или резко консервативной направленности. Поэтому по-степенно все создававшиеся партии приобретали межклассовый характер, из-за чего значительная часть формировавшегося ра-бочего класса не попадала под влияние социалистов.

Нидерландское социал-демократическое движение, оформив-шееся сначала в Социал-демократический союз Нидерландов (1881 г.), а в 1894 г. в Социал-демократическую рабочую пар-тию Нидерландов, по указанным причинам было слабым и мало-численным. В результате раскола СДРП Нидерландов в 1909 г. из ее левого крыла сформировалась Социал-демократическая партия (СДП), в 1918 г. переименованная в Коммунистическую партию Нидерландов. Как и социал-демократы, КПН была мало-численной, в межвоенный период получала на выборах от 2 до 4 процентов голосов избирателей. СДРП впервые вошла в прави-тельственный кабинет только в 1939 г., затем она была пред-ставлена в т.н. королевских кабинетах 1940-1945 гг. и в двух ка-бинетах переходного периода 1945-1946 гг.

После Второй мировой войны (в ходе которой Нидерланды были оккупированы Германией, а правительство во главе с ко-ролевой Вильгельминой находилось в эмиграции в Лондоне) как и в большинстве стран Европы в Нидерландах начался новый этап развития партийной системы. Он длился чуть более тридца-

306


ти лет (1945-1977 гг.) и характеризовался эволюцией неполяри-зованной партийной системы к системе поляризованной.

Во второй половине 1940-х и в 1950-е гг. происходила пере-группировка всех политических сил страны. Наиболее динамич-но развивались нидерландские социал-демократическое и либе-ральное движения. Среди клерикальных партий, протестантов опередила Римско-католическая государственная партия, в 1945 г. преобразованная в Католическую народную партию (КНП, до 1945 г. она существовала под названием Римско-католическая государственная партия6), а старейшие протестантские партии АРП и ХИС впервые с конца XIX в. оказались во втором эшело-не политических сил.

Социал-демократическая Партия труда (ПТ) быстро стала од-ной из ведущих партий страны. В 1946 г. она была создана из объединения левого крыла СДРП, либералов и части представи-телей клерикальных партий. В послевоенное время ПТ, пользуясь значительной поддержкой всех слоев населения страны, 12 раз входила в правительственную коалицию, а ее лидеры возглавля-ли правительственные кабинеты в 1948-1958 гг. (Виллем Дрес), в 1973-1977 гг. (Йооп ден Ойл) и 1994-2002 гг. (Вим Кок)7. Благода-ря традиционно тесным связям ПТ с профсоюзным движением, за период своего последнего пребывания партии у власти (1994-2002 гг.) в Нидерландах была создана мощная система социаль-ной защиты населения, а партия получила значительную под-держку населения, став в стране второй по численности. По этим показателям она всегда значительно опережала НПСД, но уступа-ла ХДП. В 1946 г. количество членов Партии труда было 114 558 чел., в 1959 – 147 047 чел. (наибольшее за время существования партии), в 1978 – 121 274 чел., в 1994 г. – 68 053 чел., в 2006 г. – 61 913 чел., в 2008 г. – 59 327 чел., в 2010 г. – 54 504 чел.8

6 В 1926 г. РКГП оформилась из Всеобщего союза римско-католических объ-

единений избирателей. 7См. таблицу „Правительственные кабинеты“. – Шатохина-Мордвинцева,

Г. А. История Нидерландов. М., 2007, 484-488. 8 Все приведенные в статье цифры свидетельствуют о снижении в настоя-

щее время численности ведущих политических партий Нидерландов, что соот-ветствует и общеевропейской тенденции.

307


Что касалось либерального движения, то в течение двадцати лет после Второй мировой войны в Нидерландах оно было пред-ставлено единственной партией – Народной партией за свободу и демократию. Она была образована 24 января 1948 г. в резуль-тате слияния существовавшей с 1946 г. „Партии за свободу“ и т.н. „Комитета Питера Ауда“ (созданного в 1946 г. из правого крыла СДРП Нидерландов). Возглавивший НПСД Питер Ауд сначала определил курс партии как социал-демократический, отказав-шись в тот момент от термина либеральный, вызывавшего нега-тивные ассоциации с политикой 1930-х гг., экономическим кри-зисом и безработицей. Тем не менее, НПСД с первых дней своего существования действовала в либеральных традициях, отстаивая идею индивидуальной свободы, важнейшей составляющей сво-ей программы.

НПСД, выражающая интересы влиятельных торгово-промыш-ленных и финансовых кругов, выступает за свободный рынок, сокращение государственного вмешательства в экономику, за поддержку свободного предпринимательства, гибкую налоговую политику, как поощряющую предпринимательство, так и обес-печивающую равенство возможностей.

В сфере государственного управления партия – сторонница укрепления власти парламента, повышения эффективности ис-полнительной власти на всех уровнях и усиления парламент-ского контроля над ней, децентрализации власти.

Во внешней политике НПСД выступает за поддержание тра-диционных европейских и трансатлантических связей, в реалиях последних лет – не является приверженцем курса на расширение Евросоюза и занимает жесткую позицию в вопросах иммиграции.

Единственное, что с самого начала отличало НПСД от партий либерального толка, так это крепкий партаппарат, традиционно более присущий социал-демократическим партиям.

Уже на первых в ее истории парламентских выборах в ниж-нюю палату Генеральных штатов в 1948 г. НПСД получила 8 де-путатских мест и вместе с социал-демократической Партией труда вошла в кабинет В. Дреса – Й. ван Схайка, а затем и в пер-вый кабинет В. Дреса. С 1952 по 1959 г. НПСД находилась в оп-позиции. В 1959 г., увеличив численное представительство сво-

308


их депутатов в парламенте до 19, НПСД вошла в правительствен-ный кабинет, оставаясь там до 1965 г.

С начала 1960-х гг. НПСД участвовала в формировании прак-тически всех коалиционных правительств. А с момента своего основания партия была представлена в 14 правительственных ка-бинетах: кроме вышеуказанных – в 1967-1971 гг. в кабинете П. де Йонга, в 1971-1973 гг. в кабинете Б. Бисхёвела, в 1977-1981 гг. в первом кабинете Д. ван Агта, в 1982-1989 гг. в двух кабинетах Р. Любберса, а затем с 1994 г. по 2006 г. сначала в двух кабинетах В. Кока (т. н. „фиолетовая коалиция“) и в трех Я. П. Балкененде.

В коалиционных кабинетах НПСД всегда была второй по значимости партией, и ее лидеры после 1918 г. никогда больше не возглавляли Совет министров, т.е. не занимали пост премьер-министра9.

В 1963 г. Питер Ауд передал бразды правлении Эдзо Токсо-пёсу, под руководством которого до 1969 г., а затем и при его последователе Молли Гертсема численное представительство партии в нижней палате парламента оставалось на уровне 16-17 депутатских мест. Значительно увеличилась численность парла-ментской фракции НПСД (22 места в нижней палате Генераль-ных штатов) при Хансе Вигеле, сменившем М. Гертсема в 1971 г. (Вигел возглавлял партию до 1982 г.). В 1977 г. НПСД распо-лагала уже 27 местами, а в 1982 г. эта цифра достигла 36. След-ствием внутренних разногласий и конфликтов в партии стало уменьшение в 1986 г. количества депутатских мест до 27. Но их оказалось достаточно для того, чтобы НПСД вошла во второй правительственный кабинет Любберса (включал ХДП и НПСД). По результатам выборов 1989 г. численность фракции в нижней палате Генеральных штатов сократилось уже до 22 депутатов. Это стало одной из причин смены лидера, в 1989-1990 гг. им был Йорис Ворхуве, место которого занял Фритс Болкестейн. Он руководил НПСД до 1998 г.10, и во многом ему партия обяза-

9 Последним председателем Совета министров-либералом был П. Корт Ван дер Линден, возглавлявший кабинет в 1913-1918 гг. В Нидерландах до 1945 г. глава кабинета именовался „председатель Совета министров“.

10 Ф. Болкестейн не входил в состав членов кабинета и оставался депутатом нижней палаты, занимался целым рядом важных вопросов, в том числе исла-мом и иммиграцией.

309


на своими успехами в этот период. Фракция НПСД стала увели-чивать свое представительство: по итогам выборов 1998 г. ее численность возросла до рекордной за всю историю существова-ния отметки – 38 мест в нижней палате (период второго кабине-та В. Кока). С мая 2006 г. политическим лидером НПСД являет-ся Марк Рютте. По итогам выборов 2006 г. партия имеет четвер-тую по величине фракцию в Генеральных штатах (22 депутата из 150) и находится в оппозиции.

Что касается численности НПСД, то в год создания партии она составляла 22 175 чел. Эта цифра плавно росла до 1978 г., когда членами НПСД были 100 510 чел. То увеличиваясь, то уменьшаясь на 10-15 тыс. в год она достигла в 1982 г. рекордной высоты – 102 888 чел. Затем она начала плавно и неуклонно сни-жаться. В 2007 г. численность НПСД составила 40 849 чел., в 2008 – 36 832, а в 2010 г. – 36 371 чел., что приблизительно соот-ветствует показателям 1968-1970 гг.11

Быстрый рост экономики Нидерландов и повышение в стране к середине 1960-х гг. уровня жизни привели к радикальным пе-ременам в обществе. Это выразилось, прежде всего, в эмансипа-ции некоторых групп населения и дестабилизации политической системы. Число приверженцев традиционных партий уменьша-лось, но в результате увеличивалось количество неопределивших-ся избирателей. В Нидерландах начали формироваться новые партии и политические группы, как правого, так и левого толка.

Одной из них была созданная в 1966 г. партия „Демократы-66“, позиционировавшая себя как либеральная партия левого тол-ка. Возникшая как воплощение идеи обновления страны, она выступила за радикальную демократизацию государственного устройства, общества и партийной системы. В программных до-кументах „Д-66“ четко прозвучало, что в подходах к решению большинства актуальных вопросов партия будет основываться на прагматизме. Уже через год „Д-66“ получила семь мест в ниж-

11 Как и большинство крупных европейских партий НПСД имеет молодеж-

ные и женские организации, несколько печатных органов (ежеквартальный жур-нал „Liber“, научный журнал „Liberaal Reveil“ и др.). НПСД – член европейского (Европейской либерально-демократической и реформистской партии) и между-народного (Либерального интернационала) объединений либеральных партий.

310


ней палате, в 1973 г. впервые вошла в правительственную коа-лицию. Партия быстро стала одной из значимых в Нидерландах, и до настоящего времени входила в шесть коалиционных прави-тельственных кабинетов. В 2007 г. членами партии „Демократы-66“ считали себя 10 462 чел.

Формирование в стране этой новой либеральной партии оття-нуло с левого фланга либералов часть потенциальных сторонни-ков НПСД. В общих чертах такой расклад сил в либеральном движении сохранялся до 1990-х гг., пока не появилась партия „Зеленые левые“, в первое десятилетие своего существования делавшая больший упор в своих программных заявлениях на во-просах охраны окружающей среды и заявлявшая о себе как о партии социалистического толка. Но в 2004 г. ее лидер Фемке Халсема позиционировала свою партию как либеральную, точ-нее как леволиберальную.

В результате НПСД оказалась на правом фланге либераль-ного фронта, „Демократы-66“ – на центристских позициях, а „Зеленые левые“ – на левом фланге12.

Различия между классической либеральной НПСД, социал-ли-беральной „Д-66“ и леволиберальной „Зелеными левыми“ хорошо прослеживаются в позициях этих партий по актуальным в послед-ние годы государственным и социальным вопросам:

12 В последние годы в Нидерландах образовалось несколько новых либе-

ральных партий и движений: в 2006 г. образовалась партия Либеральные демо-краты (LibDem); также в 2006 г. была создана уже упоминавшаяся ранее Пар-тия за свободу (PVV) – крайне правая либеральная партия сторонников идей П. Фортейна, получившая 9 депутатских мандатов в нижней палате по итогам последних выборов 2006 г.; в октябре 2007 г. бывшим министром по делам им-миграции и интеграции и бывшим членом НПСД Ритой Вердонк сформирова-но консервативно-либеральное движение „Гордимся Нидерландами“ (Trots op Nederland, TON).

311


Позиция партии по вопросу:

„Зеленые левые“

„Демократы-66“ НПСД

Сокращение расходов по возврату ипотечных кредитов

За За Против

Повышение пенсионного возраста

Против За Против

Сделать бесплатными службы по присмотру за детьми (дошкольную, школьную, внешкольную)

За Против За

Легализация „легких“ наркотиков


Введение единого идентификатора (личного иден-тификационного номера)

Против Против За

Амнистия незаконных иммигрантов, т.е. предоставление им возможности остаться в Нидерландах на законных основаниях

За За Против (т. е. за высылку из страны)

312


Отказ от использования ядерной энергии

За Против Против

Инвестиции в разработку средств получения возобновляемой (регенеративной) энергии


Введение прямых выборов бургомистров крупных городов, вместо их назначения

Против За За

Вопрос о внесении в Конституцию Нидерландов положения о проведении референдумов по принятым парламентом законам


Расширение и углубление европейской интеграции


Вторжение в Ирак Против Против За В 1994 г. НПСД вошла в коалиционное правительство вместе

с ПТ и „Д-66“ (известное как „фиолетовая коалиция“13). Впер-вые с 1952 г. социал-демократы и либералы вместе управляли страной. Подобная коалиция могла стать реальностью еще в

13 Коалиционное правительство было образно названо так потому, что сме-

шение цветов символики участвовавших в нем партий, красного и голубого, дает фиолетовый.

313


1976 г., но объединение клерикальных партий на избирательной платформе резко изменило тогда расклад политических сил.

С 1994 г. и в течение последующих 12 лет НПСД была неиз-менным участником правительственных коалиций.

Результатом 8 лет пребывания у власти двух либеральных пар-тий совместно с ПТ (1994-2002 гг.) стали большие достижения в экономическом и финансовом развитии страны, занявшей проч-ную позицию среди наиболее развитых держав Запада14. В то же время существовали и значительные разногласия в подходе со-циал-демократов и либералов к решению некоторых проблем.

Прежде всего, на противодействие ПТ наталкивалось харак-терное для НПСД стремление к снижению налогов для предпри-ятий и граждан, желание уменьшить государственное вмеша-тельство в экономику.

НПСД, в частности, твердо и неукоснительно выступала за соблюдение „нормы Залма“, названной так по имени министра финансов Геррита Залма (министр финансов в 1994-2002 гг., вице-премьер и министр финансов в 2003-2006 гг.). Эта норма предусматривает жесткую финансовую дисциплину, и, по мне-нию либералов, получаемый профицит госбюджета не должен перекачиваться в расходную часть, а должен идти на погашение государственного долга. ПТ, напротив, выступала за то, чтобы использовать значительную часть средств, прежде всего, на не-отложные нужды образования и здравоохранения.

Таким образом, в вопросах социальных (улучшения положе-ния пенсионеров и малоимущих, решение вопроса о взносах в систему медицинского страхования), сокращения налогов, улуч-шения ситуации в здравоохранении ПТ занимала более радикаль-ную позицию.

14 Следует упомянуть и то, что этой коалицией были приняты и другие ре-

шения, также сделавшие Нидерланды в определенном смысле „передовой“ дер-жавой, страной с наивысшим уровнем культурного либерализма – в 2001 г. при-няты закон об эвтаназии и закон, разрешающий браки однополых партнеров. Восемь лет существования в Нидерландах правительства без участия христи-анских демократов позволили в столь либеральном этическом ключе решить эти проблемы. Если бы партия ХДП была в правительстве, то было бы немы-слимо подготовить и провести в Генеральных штатах подобные законы.

314


Не была согласна НПСД с политикой ПТ и по вопросам им-миграции. Количество добивающихся предоставления убежища в Нидерландах в процентном отношении было все еще в два ра-за больше, чем в среднем по странам Западной Европы. НПСД считала, что ПТ проводит слишком мягкую политику по отно-шению к лицам, прибывающим в Нидерланды в поисках поли-тического убежища. Либералы выражали беспокойство, что в лагерях для беженцев скопилось слишком много людей и высту-пали за принятие более решительных мер по выдворению из страны тех, кто исчерпал все сроки рассмотрения ходатайства о предоставлении убежища и не соответствует критериям, позво-ляющим надеяться на его получение. В 2002 г., накануне очеред-ных парламентских выборов, тогдашний лидер НПСД Х. Дейкс-тал заявил, что рост неевропейского сегмента населения страны, т. е. лиц, не являющихся выходцами из западных стран, идет бо-лее быстрыми темпами, чем рост коренного населения15. Эта кри-тика звучала даже несмотря на то, что к концу пребывания у влас-ти второго кабинета В. Кока, благодаря принятию Нового акта об иностранцах и целого ряда действенных шагов удалось достиг-нуть ощутимого сокращения количества прибывающих бежен-цев.

Дейкстал также подчеркнул, что годы, когда у власти нахо-дилась „фиолетовая коалиция“, ясно показали, что либералам и социал-демократам очень трудно, а в некоторых случаях и не-возможно приходить к согласию по вопросам, которые возглав-ляемая им партия рассматривает в качестве основополагающих для себя: финансы, здравоохранение, (сокращение списков ожи-дания обращающихся за помощью в медцентры и больницы), выплата пособий по нетрудоспособности, повышение уровня образования и иммиграционная политика.

Однако практически те же вопросы осложнили взаимодейст-вие НПСД уже в коалиции с христианскими демократами (пар-тия ХДП), победившими на выборах 2002 г.

15 В 2002 г. это было 10%, что составляло около 1,5 млн. человек, но по дан-

ным Центрального бюро статистики Нидерландов к 2010 г. ожидается прибли-зительно 2 млн. иммигрантов.

315


Правый фланг политического спектра, традиционно занимае-мый консервативными партиями, в Нидерландах до середины 1970-х гг. представляли упоминавшиеся ранее крупнейшие кле-рикальные партии – протестантские АРП и ХИС, а также Като-лическая народная партия (КНП). С конца XIX в. в той или иной комбинации они были участниками практически всех коалици-онных правительств страны (не входили в чуть больше десяти). Однако прослеживавшийся в нидерландском обществе с 1960-х гг. отход от религии значительного числа нидерландцев и, как следствие, уменьшение электората клерикальных партий, поста-вил на повестку дня вопрос о более тесном их сотрудничестве.

Со второй половины XX в. и до начала 1970-х гг. они объеди-нялись в коалициях с либералами и социал-демократами, но в 1973 г. были вынуждены уступить место левоцентристской ко-алиции во главе с ПТ. Тогда, чтобы сохранить электоральный паритет с усиливавшими свое влияние социал-демократами, АРП, ХИС и КНП в 1976 г. создали политический блок – Христианс-ко-демократический призыв – и на парламентских выборах 1977 г. выступили с единой программой. Этот шаг принес клерика-лам победу и доминирующее место в коалиционном правительс-тве с либералами от НПСД. Блок ХДП впервые вошел в прави-тельственную коалицию, а его лидер Андреас (Дрис) ван Агт стал премьер-министром страны.

Момент, когда в 1977 г. ХДП и НПСД выступили единым пра-вым блоком, а левый объединил социал-демократическую ПТ и ряд малых левых партий, ознаменовал начало второго этап по-слевоенного развития партийной системы Нидерландов, кото-рый продолжается до настоящего времени. В отличие от преды-дущего периода, главной особенностью которого был стабиль-ный состав коалиционных правительств (где в основном были представлены клерикальные партии центра и правые партии, и только в наиболее напряженные моменты национальной исто-рии – социал-демократы), теперь отчетливо проявилась тенден-ция к размежеванию нидерландских политических сил, вскоре в эволюции партийной системы страны став доминирующей. По-добные изменения к началу 1980-х гг. объяснялись, прежде всего, поляризацией нидерландского общества, проходившей на фоне экономического кризиса в стране, а также завершением эпохи его

316


стратификации – эпохе verzuiling. Результаты выборов в этот пе-риод стали неустойчивыми, а электорат менее постоянным в сво-их предпочтениях. Политическим партиям требовалось прилагать более энергичные усилия, чтобы завоевать голоса избирателей. Повысилась роль лидера партии, который теперь возглавлял спи-сок кандидатов и руководил избирательной кампанией.

Создание новой нидерландской партии – Христианско-демо-кратический призыв – было официально провозглашено 11 ок-тября 1980 г., а прежние партии АРП, ХИС и КНП прекратили свое существование. Таким образом, спустя век в Нидерландах при явной тенденции падения интереса к церкви произошло объединение клерикальных партий, формирование которых в XIX в. было связано, прежде всего, с идеологическим постула-том антиреволюционеров – возможного существования „каждо-го в окружении близких ему по духу людей“.

Если брать во внимание, что ХДП – это партия, основанная на религиозных началах, то можно считать ее консервативной в современном понимании этого слова, или же, что она продолжа-ет традицию консервативной партии. В то же время, к ХДП это определение может быть отнесено достаточно условно, только если ее рассматривать как партию, придерживающуюся тради-ционной системы ценностей и порядка (прежде всего таких, как сложившиеся институты общества и верования, частную собст-венность и свободное предпринимательство), а, следовательно, выражающую неприятие радикальных реформ и экстремизма. Все это соответствует действительности. Однако, хотя ХДП и является самой крупной политической партией страны, ни одна победа на выборах не дает ей парламентского большинства. Она вынуждена всегда вступать в коалиции с либералами или соци-ал-демократами. Представляя правый, как принято считать кон-сервативный политический лагерь, ХДП, в сложившейся много-партийной системе, выступает с центристских позиций, часто оказываясь куда более гибкой и подвижной в своих решениях, нежели другие нидерландские политические партии.

Социальную базу ХДП составляют различные слои буржуа-зии, часть крупных промышленников и землевладельцев, клери-кальные круги, наиболее привилегированная часть интеллиген-ции и высшие слои госслужащих.

317


Во внешней политике ХДП делает ставку на укрепление без-опасности, поддерживает традиционных союзников, стоит на позициях разумного протекционизма.

За свою тридцатилетнюю историю партия ХДП входила в 10 правительственных кабинетов из 12 существовавших за этот пе-риод, считая и нынешний четвертый кабинет Балкененде. (Ис-ключение составили 2 кабинета В. Кока в 1994-2002 гг.) Лидеры ХДП всегда были главами кабинетов. С 1977 по 1982 премьер-министром страны был лидер ХИС Дрис ван Агт (католик), с 1982 до 1994 г. – Рут Любберс (католик), с 2002 г. и по настоящее время – Ян Петер Балкененде (протестант).

Что касается численности ХДП, то на момент официального оформления партии в 1980 г. 162 179 человек считали себя ее членами (это был наибольший показатель)16. Затем эта цифра плавно снижалась: в 1982 г. – 152 885 чел., в 1994 г. – 107 тыс. чел., в 2002 г. – 78 тыс. чел., в 2006 г. – 69 тыс., в 2010 г. она достигла отметки 67 592 чел., но партия по-прежнему является самой массовой в стране.

ХДП с мая 2002 г. имеет самое большое по численности пред-ставительство в Генеральных штатах (по итогам последних пар-ламентских выборов 2006 г. – 41 депутат из общего числа 150)17.

По итогам парламентских выборов 2002 г., которым предшес-твовали печальные события, связанные с убийством Пима Фор-тейна (тогдашнего лидера новой партии, придерживавшейся крайне правого направления), ХДП лидировала (43 места в ниж-ней палате), а либералы понесли существенные потери, став об-ладателями лишь 24 депутатских мандатов. Сразу же после вы-боров лидер НПСД Х. Дейкстал высказался за то, чтобы его пар-тия вошла в правительство в коалиции с ХДП и СПФ („Список Пима Фортейна“, так стала называться партия после гибели ее лидера), получившей на первых в ее истории выборах 26 мест.

16 Для сравнения – в 1980 г. численность ПТ составляла ок. 113 тыс. чел.,

НПСД – ок. 86 тыс., „Д-66“ – ок. 14,6 тыс. чел. 17 ХДП имеет молодежные и женские организации, свои печатные органы

(ежемесячные журналы „CDA-Magazine“, „Christen Demokratisch Verkenningen“, а также научные, женские и молодежные газеты и журналы), входит в европей-скую организацию Европейская народная партия–Европейские демократы и в международную – Христианско-демократический интернационал.

318


Вскоре Дейкстал, по причине существенной потери партией голосов на выборах, был сменен на посту лидера партии Герри-том Залмом, который считал, что НПСД в этой ситуации должна перейти в оппозицию. К тому же по целому ряду вопросов, преж-де всего иммиграции, между победившей ХДП, высказывающей-ся за более „мягкую“ политику по отношению к лицам, прибыв-шим в Нидерланды в поисках политического убежища, и НПСД существуют принципиальные разногласия. Однако создать пра-воцентристскую коалицию без НПСД было невозможно, поэто-му руководство правых либералов после длительных перегово-ров согласилось на формирование коалиционного правительства в уже упоминавшемся составе: ХДП, НПСД, СПФ (что соответ-ствовало мнению, высказанному на выборах большинством элек-тората). Главой кабинета, премьер-министром страны, стал но-вый молодой лидер ХДП Ян Петер Балкененде.

Несмотря на то, что партия СПФ вошла в правительство, ХДП не собиралась мириться со многими ее постулатами и призвала ее представителей отказаться от целого ряда идей (в том числе и от жесткой позиции в отношении дальнейшего приема Нидер-ландами беженцев и иммигрантов), а также проявлять терпимость и всеобщее уважение. Тем не менее первый кабинет Балкененде не проработал и ста дней. Причиной его отставки, как и ожида-лось, стали политические разногласия (они касались вопроса рас-ширения Евросоюза), возникшие между министрами от СПФ.

В январе 2003 г. состоялись внеочередные парламентские вы-боры. Главным их итогом стал переход СПФ в оппозицию, что еще раз подтвердило: никакие ультраправые или ультралевые партии и их лозунги, из-за особенностей нидерландского мента-литета, не получают широкой поддержки в нидерландском об-ществе18.

В 2003 г. переговоры о создании правительства также затяну-лись. На этот раз из-за разногласий партий парламентского боль-

18 В 2003 г. СПФ получила по итогам выборов всего лишь 8 мест в нижней

палате, в 2006 г. – ни одного.

319


шинства – ХДП, НПСД, ПТ, „Д-66“19 – по вопросу начатой США войны в Ираке (и запроса США о высылке из страны иракских дипломатов, который не был Нидерландами удовлетворен). При-чем речь шла не столько о разногласиях, сколько о выборе наибо-лее верной линии поведения страны в этой сложной ситуации. Но благодаря действиям тогдашнего министра иностранных дел Ни-дерландов, представителя ХДП Яапа де Хооп Схеффера (в 2004-2009 гг. занимал пост Генсека НАТО20), в нидерландской внеш-ней политике в тот момент был выдержан последовательный про-американский курс, но при этом не были испорчены отношения с европейскими союзниками Нидерландов. Только в июне 2003 г. Нидерланды заявили о готовности выделить ограниченный кон-тингент военнослужащих Вооруженных сил Нидерландов для участия в международной операции в Ираке21.

Приведенное к присяге в мае 2003 г. новое правоцентрист-ское правительство состояло их клерикальной ХДП и либераль-ных партий – НПСД и „Д-66“. На основе выработанного лидера-ми трех партий коалиционного соглашения, предусматривавше-го сокращение государственных расходов в период с 2004 по 2007 г. (на 16 млрд. евро, что, соответственно, позволило бы су-щественно сократить дефицит госбюджета), второй кабинет Балкененде начал проводить политику жесткой экономии. Она соответствовала программным установкам и христианской пар-тии и либералов (следует указать, что позиция ХДП по боль-шинству пунктов вышеприведенной таблицы совпадает с по-зицией НПСД), но на начальном этапе наиболее негативно ска-залась на социальной сфере и системе здравоохранения. И все

19 Во многих нидерландских городах в марте 2003 г. прошли митинги про-

теста против войны в Ираке, в них приняли участие представители ПТ, Социа-листической партии, „Д-66“, „Зеленых левых“.

20 До Я. де Хооп Схеффера Организацию Североатлантического договора уже дважды возглавляли нидерландцы: в 1961-1964 гг. Дирк Стиккер (один из создателей либеральной НПСД), а в 1971-1984 гг. Йозеф Лунс (с 1956 г. по 1971 г. бессменный министр иностранных дел Нидерландов, представлял Ка-толическую народную партию).

21 Намеченные сроки его пребывания в этой стране были выдержаны до-статочно четко, а возглавлявшие кабинет христианские демократы хотя и не исключали возможность их продления, но все же в этом вопросе занимали бо-лее жесткую позицию, нежели либералы.

320


же в 2005-2006 гг. кабинету удалось провести значительные эко-номические реформы и реформы социального обеспечения, на-пример, были повышены расходы социальных выплат и расходы на здравоохранение, сокращена безработица.

В период пребывания у власти второго кабинета, возглавляе-мого христианскими демократами, существенные изменения претерпела политика по отношению к наркотикам (в этом во-просе Нидерланды отличаются достаточно либеральным подхо-дом). В 2004 г. министр юстиции Нидерландов Пит Хейн Дон-нер, представлявший ХДП, выступил за ее ужесточение: предло-жил ввести запрет на продажу марихуаны иностранцам и про-должить сокращение числа „кофеен“ (кафе, где продают т. н. „легкие“ наркотики) в приграничных местах. С тех пор эта по-литика стала активно проводиться. Также в 2004 г. был принят закон, запрещающий свободное употребление наркосодержащих препаратов в публичных местах, а в ноябре 2005 г. нидерланд-ское правительство объявило о прекращении свободного рас-пространения наркотиков. Отныне марихуану может купить только гражданин Нидерландов, и по новым правилам, продавец „кофейни“ должен потребовать у покупателя документы.

Большим испытанием для второго кабинета Балкененде стал референдум о принятии конституции Евросоюза, в котором хри-стианским демократам не помогли ни традиционное умение вы-страивать правильную линию поведения, ни способность удер-живать баланс сил.

Еще в сентябрь 2003 г. в Генеральных штатах было достигну-то соглашение о проведении первого в истории Нидерландов на-ционального референдума – гражданам страны предоставлялась возможность выразить свое мнение о единой конституции ЕС. Фракция ХДП была против его проведения, „за“ голосовали фракции ПТ, „Зеленых левых“ и „Д-66“, а НПСД присоедини-лась к ним в последний момент.

Результаты этого референдума, в ходе которого нидерландцы 1 июня 2005 г., вслед за французами, большинством голосов вы-сказались против принятия единой конституции Евросоюза, от-четливо показали, что они не удовлетворены положением дел в стране и общим курсом ЕС. И в этом „нет“ прозвучало не столь-ко опасение возможной потери маленькой страной своего суве-

321


ренитета, сколько страх перед иммиграцией из Восточной Евро-пы и ростом безработицы.

Парадокс заключался в том, что отчасти этот страх перед т. н. „польским водопроводчиком“ был спровоцирован их соотечест-венником либеральным политиком Ф. Болкестейном. Находясь на посту комиссара ЕС по вопросам внутреннего рынка, налоговой политики и таможенного союза (он занимал его в 1999-2004 гг.) Болкестейн в январе 2004 г. выступил с проектом директивы по либерализации европейского рынка труда в сфере услуг. Суть проекта заключалась в том, чтобы рабочие, прибывающие из восточно-европейских стран-новичков ЕС на временную работу, трудились на территории других государств, подчиняясь своим национальным законам (т. е. оказывали бы свои услуги на рынке труда ЕС по законам принимающей стороны, но размеры оплаты этих услуг исчислялись бы по тарифам и на основе законодатель-ных норм страны происхождения, также как и нормы социаль-ного законодательства, которые на них распространялись). Ди-ректива подверглась резкой критике и вызвала шквал профсо-юзных забастовок в странах Западной Европы, а затем и „нет“ на референдумах по Евроконституции.

Основным предметом спора между христианскими демокра-тами и либералами в трех кабинетах Балкененде22 стала имми-грационная политика. Сложившаяся в стране ситуация показы-вала что проблемы иммиграции и адаптации иммигрантов в ни-дерландском обществе остаются ключевыми. Если раньше ни-дерландцы были толерантны к мигрантам и спокойно относи-лись к тому, какой религии придерживаются аллохтоны23, то сейчас многие голландцы хотят, чтобы все мигранты стали в культурном отношении такими же, как и коренное население.

22 Третий кабинет Балкененде являлся служебным кабинетом. Он был двух-

партийный (ХДП и НПСД), действовал с июля 2006 г. по февраль 2007 г. 23 Так с 1970-х гг. все чаще стали называть некоренных жителей страны,

иммигрантов. Впервые слово „аллохтон“, как эвфемизм (т. е. слово, использу-емое для не прямого, прикрытого обозначения предмета или явления, называть которое его прямым именем в конкретной обстановке неудобно или неприлич-но) было использовано в 1971 г. социологом Хильдой Вервей-Йонкер, желав-шей избежать в своем докладе употребление слова иммигрант.

322


ХДП и НПСД выступали и выступают за ужесточение правил предоставления гражданства иностранцам, считают недопусти-мой ситуацию, когда в приемных центрах беженцев скопилось огромное количество людей, прибывших в страну зачастую без документов, а депортация проходит со сбоями и иммиграцион-ные службы и суды завалены делами. Но в отличие от НПСД, христианские демократы в декабре 2006 г. поддержали боль-шинство нижней палаты парламента, высказавшееся за продле-ние моратория на высылку нелегальных иммигрантов и предо-ставление возможности остаться в стране тем нелегалам, кото-рые прибыли до 2001 г. Но это решение ХДП уже завершало ту острую дискуссию между партиями второго кабинета Балкенен-де, которая стала причиной досрочной отставки правительства летом 2006 г.

Суть произошедшего была следующая. В мае 2006 г. член НПСД, министр по делам иммиграции и интеграции Рита Вер-донк, занимавшая жесткую позицию по вопросам нарушения миграционного законодательства, заявила о намерении ее ве-домства лишить нидерландского гражданства депутата нижней палаты Генеральных штатов от НПСД Айан Хирси Али. Черно-кожая мусульманка Хирси Али, прошедшая за 14 лет жизни в Нидерландах путь от уборщицы до депутата парламента и писа-теля, была известна в стране своей активной борьбой с радикаль-ными исламистами и призывами к иммигрантам перенимать культуру и интегрироваться в общество их новых стран. Однако поводом для действий министра стали новые факты жизни Хир-си Али, свидетельствовавшие о том, что она при обращении в 1992 г. за статусом беженца предоставила неверную информа-цию. А это, по мнению Вердонк, недопустимо. Министр потребо-вала аннулировать у Хирси Али статус беженца, что автоматичес-ки лишило бы ее гражданства и права быть депутатом.

Депутаты Генеральных штатов потребовали от Вердонк пе-ресмотреть решение, и вопрос о лишении гражданства Хирси Али был снят24, тем не менее эта история вызвала мощный об-щественный резонанс. Большинство нидерландцев были на сто-

24 Несмотря на это Айан Хирси Али приняла решение покинуть Нидерлан-

ды и уехала в США.

323


роне Хирси Али25, а в парламенте прошло даже голосование ре-золюции недоверия правительству (которая, однако, не получила поддержки большинства). Представители партии „Д-66“ требова-ли отставки министра, но остальные члены правительственной коалиции поддержали Р. Вердонк. Отказался уволить Р. Вердонк и премьер-министр Балкененде. После этого „Д-66“ демонстра-тивно вышла из правящей коалиции, и правительственное боль-шинство распалось. 30 июня премьер-министр вручил королеве Беатрикс прошение об отставке кабинета, и она была принята.

В соответствии с законом парламент был распущен и на 22 но-ября 2006 г. были назначены внеочередные выборы в нижнюю палату Генеральных штатов.

Формирование нового правительства заняло несколько меся-цев. (При этом прежние министры по закону, до тех пор, пока королева Беатрикс не утвердит состав нового кабинета, остава-лись на своих постах.) Итоги выборов не дали весомого преиму-щества ни одному из политических флангов, что сделало задачу формирования правительственной коалиции весьма сложной. Партии уходившей в отставку коалиции – ХДП, лидировавшая и в новом составе парламента, и НПСД, потерявшая 6 депутатских мандатов, – получили всего 63 места (из 150), что было недоста-точно для формирования правительства парламентского боль-шинства. В подобном положении оказались и левые партии – ПТ (33 места), Социалистическая партия (25) и „Зеленые левые“ (7) – в сумме набравшие 65 депутатских мандатов. Не исключа-лась даже перспектива формирования правительства меньшин-ства, однако возможны были и самые неожиданные коалиции. Но так как ни для право-, ни для левоцентристской коалиции голосов не хватало, то на т. н. „большую коалицию“ согласи-лись ХДП и ПТ, а Нидерланды стали еще одной страной Европы (после Германии и Австрии) где избиратели оказались не спо-

25 Хирси Али была в Нидерландах личностью известной. Именно она напи-

сала сценарий фильма „Смирение“, рассказывавшего о положении женщины в мусульманском обществе. Он был снят режиссером Тео ван Гогом. После по-каза фильма по телевидению в адрес сценариста и режиссера стали звучать угро-зы, а в ноябре 2004 г. Тео ван Гог был убит исламским экстремистом.

324


собны выбрать между центристскими партиями левого и право-го флангов.

Центристское правительство ХДП и ПТ было дополнено пред-ставителями партии Христианский союз (располагавшей 6 мес-тами в нижней палате и впервые вошедшей в состав правитель-ственной коалиции) – еще одной из существующих в Нидерлан-дах клерикальных партий, тех, которых относят к консерватив-ным26.

Сама возможность существования подобной коалиции свиде-тельствовала о том, что нидерландская партия ХДП по сути не является консервативной и ее программные положения вполне соотносятся с идейными установками как либеральных партий, так и социал-демократов (что подтверждалось ее участием вмес-те с ними в коалиционных правительствах). Попытки сотрудни-чества ХДП с крайне правыми, как показал опыт, не дают ре-зультатов. Это происходит потому, что в традициях всех веду-щих нидерландских партий присутствует готовность уступить часть собственной позиции ради успеха общего дела, пойти на компромисс и стараться действовать под лозунгом „Вместе ра-ботать – вместе жить“.

Однако как показали недавние события, партии последней правящей коалиции все же разошлись в некоторых вопросах внешнеполитических шагов Нидерландов, что привело в феврале 2010 г. к политическому кризису и отставке кабинета. Коалиция раскололась из-за спора по поводу продления мандата нидерланд-ского контингента Международных сил содействия безопасности (ISAF) в Афганистане. Срок его вывода (и это было ультиматив-ное условие ПТ) намечался с августа по декабрь 2010 г.27, но ге-

26 В Нидерландах к консервативным партиям относят ныне существующие Христианский союз и Политическую реформатскую партию, ранее существо-вавшую Антиреволюционную партию, а к партиям консервативно-национали-стического толка – Партию за свободу, крайне правую партию, выступающую, в первую очередь, против иммигрантов (под названием „Партия за свободу“ была зарегистрирована в 2006 г., лидер Герт Вилдерс, бывший член НПСД).

27 С 2006 г. около 1900 нидерландских военных находятся в составе ISAF в провинции Урузган на юге Афганистана, и в списке нидерландских потерь зна-чатся 21 человек. Срок пребывания контингента в Афганистане уже был один раз продлен и нидерландские военнослужащие должны были вернуться на роди-ну в 2008 г., но ни одно из государств-членов НАТО не предложило им замены.

325


326

неральный секретарь НАТО Андерс Фог Расмуссен обратился к нидерландскому правительству с требованием не начинать в ав-густе вывод нидерландских войск и продлить их пребывание в Урузгане еще на год. Обсуждение правительством афганской политики, крайне непопулярной в Нидерландах, показало непре-одолимые противоречия по этому вопросу между ХДП (премьер-министр Балкененде высказался за то, чтобы пойти навстречу требованиям НАТО) и ПТ (настаивавшей на возвращении на ро-дину нидерландского контингента в 2010 г.). Таким образом, до-срочные парламентские выборы, назначенные в Нидерландах на июнь 2010 г., могут отразить новый расклад политических сил в стране и место в нем основных политических партий.

Но какими бы ни были итоги выборов, вызванный разногла-сиями по афганскому вопросу политических кризис, как нам ка-жется, в очередной раз продемонстрировал, что Нидерланды, хотя и изменили кардинальным образом после Второй мировой войны свой внешнеполитический курс, начав участвовать в во-енных блоках и внешнеполитических союзах (в определенной мере в послевоенной Европе это придавало малой стране некую силу и удовлетворение от сопричастности к большой политике), в целом и сегодня стремятся быть верными многим постулатам своих традиционных позиций и подходов в международных де-лах. В той роли, которую играли и по сей день играют Нидер-ланды в НАТО, при их весьма значительной пацифистской оп-позиции, отмечавшейся во всей истории Нидерландов второй половины XX - начала XXI в., черты былого нидерландского нейтрализма хорошо прослеживаются. И какая бы партия ни возглавила будущую правительственную коалицию, но консен-сус в Нидерландах всегда будет предпочтительнее, так же, как и традиционное стремление нидерландцев по возможности воз-держиваться от прямого участия в вооруженных конфликтах и играть роль арбитра, посредника и миротворца.

Tatiana Kostadinova

INSTITUTIONAL DESIGN AND ETHNIC STRIFE IN EASTERN EUROPE, 1990-2000

Ethnic relations in Eastern Europe were less violent in some countries than in others in the last decade of the twentieth century. The collapse of Communism and the start of democratic transition lifted previous bans over open public manifestations of anger and dissent. It was a time of transformation and reform of political and economic institutions that mobilized some groups to pursue an active agenda of reshaping older patterns of ethnic interactions. All the countries in the region experienced the difficulties of democratic transformation, yet Yugoslavia broke up in a series of extremely violent ethnic wars while Czechoslovakia split through a peaceful “divorce”. In late 1989, Bulgaria was “ripe for ethnic conflict”1 but in a few years, it seemed that the nation had found appropriate mech-anisms to manage strife and escape violence. In the explosive envi-ronment of the early 1990s, the Hungarian minorities in Romania and Slovakia saw separation as the only acceptable outcome but shortly afterwards abandoned the idea of autonomy. At the same time, Kosovo strove for independence and violence remained the only means left to achieve it. This variation in the escalation of eth-nic conflict and the success of states in transition to manage it pre-sents an interesting puzzle calling for explanation.

Most of the efforts made to explain successful regulation of inter-

1 Crawford, B. Mediating Globalization and Social Integration in Post-

Communist Societies: A Comparison of Yugoslavia and Bulgaria, Paper presented at the Annual Meeting of the American Political Science Association, Boston, MA, 1998.

327

Institutional Design and Ethnic Strife...

group relationships in multiethnic countries point at the importance of democratic institutions2. Formal recognition of equal rights for all citizens regardless of group specifics, regional autonomy or feder-alism, and proportional electoral systems facilitating fair represen-tation are widely perceived as necessary conditions for ethnic peace. According to this literature, the above institutional arrangements help to build confidence and reduce fears and uncertainty for the future. In addition, they are conducive of intergroup cooperation and encourage coalition behavior.

At first glance, however, there are examples from reality that somewhat deviate from the logic behind the institutional argument. Federal Yugoslavia disintegrated torn out by conflicts between Serbs and Croats, Serbs and Slovenes, and Croats and Bosnian Muslims. On the other hand, Bulgaria, Romania, and Hungary, unitary states with no autonomous territorial establishments, have been more successful in accommodating intergroup conflict. The Bulgarian Constitution prohibits organization of political parties along ethnic lines but there is no escalation of tension into violent conflict. A majority with run-off system was used for the 1990 and 1994 Macedonian elections but the leaders of the large Albanian minority gave up the idea of federation, thus contributing to ethnic peace in the country.

The goal of this paper is to examine the role of the post-Communist institutions in containing ethnic conflict in the 1990s. The study argues that while institutions do possess the potential to shape ethnic relation-ships, the structure of diversity, the processes of implementation, and the presence of elite coalescence are important conditions that specify the character of this impact. In the next section I develop a theoretical model in which institutions are involved as a product of the context within which they are designed and as determinants of elites’ behavior.

2 See, among others, Lijphart, A. Democracies in Plural Societies: A Com-

parative Exploration, New Haven: Yale University Press, 1977; Cohen, F. S. “Proportional Versus Majoritarian Ethnic Conflict Management in Democracies”, Comparative Political Studies, No. 30, October 1997, pp. 607-630; Lake, D. A. and D. Rothchild, “Containing Fear: The Origins and Management of Ethnic Conflict,” in M. E. Brown et al. (eds.), Nationalism and Ethnic Conflict, Cam-bridge, The MIT Press, 1997, pp. 97-131; Ishiyama, J. T. “Representational Mechanisms and Ethnopolitics: Evidence from Transitional Democracies in East-ern Europe”, East European Quarterly, No. 33, Summer 1999, pp. 251-279.

328

TATIANA KOSTADINOVA

Then I survey the specifics of the transitional institutional arrange-ments in ten East European countries. An analysis of the impact of institutions on various manifestations of conflict follows to show the importance of confidence-building processes and interethnic coalition behavior. The concluding section focuses on the implications of this survey for electoral engineering.

Institutions, Ethnic Diversity Structure, and Elite Coalescence Is there a specific set of institutions that can be used to guarantee

ethnic peace in divided societies? A positive answer to this question would mean that we have solved once and for all one of the most diffi-cult problems of contemporary world politics. Lijphart’s consocia-tional model, strongly supported by evidence from a group of West European multiethnic states, brought a hope that remedies can be found. According to this scheme, conflict regulation can be successful if four conditions are fulfilled: 1) A grand coalition of leaders of all significant “segments” of the plural society; 2) Mutual veto in deci-sion-making; 3) Proportional allocation of opportunities and offices; and 4) Ethnic autonomy or federalism3. The latter two were further tested using data from other countries4. Another body of literature criticized Lijphart’s approach as too static and one designed to explain a limited set of cases only5. Drawing from the experience of the devel-oping world and some new democracies, these studies suggest that the measures prescribed by the consociational model might have worked out well in some particular environments but could have just the oppo-site effects in others. Concerns were raised that proportional represen-tation (PR) may discourage intergroup coalitions and that segmental autonomy contributes to isolation6.

The strength of the studies from the second group is in revealing the

3 Lijphart, A. Op. cit., 25. 4 See Cohen, F. S. Op cit., p. 625; Ishiyama, J. T. Op. cit., pp. 257-258, 263,

266. 5 Horowitz, D. L. Ethnic Groups in Conflict, Berkeley, University of Califor-

nia Press, 1985; Brass, P. R. Ethnicity and Nationalism: Theory and Comparison, New Delhi, Sage Publications India Pvt. Ltd, 1991, p. 342; Dorff, R. H. “Federal-ism in Eastern Europe: Part of the Solution or Part of the Problem?” Publius, No. 24, Spring 1994, pp. 99-114.

6 Brass, P. R. Op. cit., p. 336.

329


limitations and the shortcomings of Lijphart’s idea of consociational democracy. They, however, fail to offer an improved model of ethnic accommodation that accounts for the specifics of the socio-political context. What becomes obvious is that using the same mechanisms in different settings could easily result in quite undesired outcomes. The structure of ethnic composition and the style of leadership vary across environments and could have a crucial intervening effect on the link between institutions and ethnic peace.

Institutions It is well known that institutions are established to reduce uncer-

tainty through the introduction of explicit rules to govern competi-tion for offices, relationships between elites and citizens, decision-making procedures, and policy implementation. When the goal is re-duction of ethnic strife in divided societies, effective constitutional engineering focuses on confidence-building measures to reduce fear and uncertainty about the future7. These trust-promoting measures include provisions for equality of citizens’ rights, political represen-tation, and administrative decentralization.

Equality of rights. Social distance between groups is reduced when the national constitution provides for the same rights regardless of ethnicity, race, religion, or gender. Such arrangements allow for equal opportunities in social, political, and economic life. Members of the majority group are restricted from exploiting the advantage of being dominant. Equal access to education, employment, and social programs builds a sense of economic security. When all citizens are given the same freedom to assemble and express interests, fears of political isolation and segregation are strongly reduced. Perceptions of a common future based on similar interests and opportunities are more likely to develop than intergroup hostility conducive of violent behavior.

Electoral rules. The type of electoral system used for recruitment of members of parliament is an important arrangement that directly affects the level of representation of social interests. There is a broad consensus in the literature on electoral systems that the PR formula

7 Lake, D. A. and D. Rothchild. Op. cit., pp. 115-118.

330

TATIANA KOSTADINOVA

with large district magnitudes and no legal thresholds favors pro-portional outcomes and thus offers better chances for representation of minority groups8. These effects are also known to be conditioned by the degree of group identification with particular parties and by variations in the rate of voter turnout across groups.

Regional autonomy. A move towards political and administrative decentralization could help to reduce interethnic tension and to miti-gate the unfortunate effects of centralized governance. This type of accommodation is territorial and involves some kind of control over groups’ own affairs within particular territory. Autonomy or feder-ation might be desired when minorities feel that they are not appro-priately recognized and involved in power-sharing at the center. Achieving these goals at the regional level could be the solution. The latter, however, is also affected by the size and the geographic con-centration of ethnic groups9. Small and dispersed minority groups are usually more concerned with recognition of their identity, culture and traditions, opportunity access, and representation. In contrast, large and geographically concentrated groups might raise demands for regional autonomy. The very spatial establishment of a group’s dis-tinctiveness presents a challenge to the national territorial unit. This scenario is most likely to develop in instances where ethnic groups have already been denied representation and access to power.

Thus, aspirations towards independence are more likely to occur among territorially concentrated “border groups”10. Secession, how-ever, is not an outcome desired by political elites with access to pow-er11. It will be too risky and involve extremely high costs to pursue such an agenda if minority elites share power and are actively in-

8 See Taagepera R. and M. S. Shugart, Seats and Votes: The Effects and

Determinants of Electoral Systems, New Haven, Yale University Press, 1989, p. 207; Lijphart, A. Electoral Systems and Party Systems: A Study of Twenty-Seven Democracies, 1945-90, Oxford and New York, Oxford University Press, 1994, p. 11; Sartori, G. Comparative Constitutional Engineering: An Inquiry into Struc-tures, Incentives and Outcomes, 2nd ed., New York, New York University Press, 1997, p. 40; Ishiyama, J. T. Op. cit., pp. 273-274; Cohen, F. S. Op. cit., p. 628.

9 Mikesell M. W. and A. B. Murphy. “A Framework for Comparative Study of Minority-Group Aspirations,” Annals of the Association of American Geogra-phers, No. 81, December 1991, pp. 581-604.

10 Ibid. 11 Brass, P. R. Op. cit, p. 336.

331


volved in the decision-making process. Therefore, it is of critical importance that leaders in multiethnic societies respond to the fears and the initially moderate demands of minorities and thus prevent the escalation of conflict.

Ethnic Diversity Structure Demographic context and the escalation of conflict. The above

discussion on institutional arrangements suggests that the geographic structure of minorities is an intervening variable whose impact on group’s demands and representation has been understudied. The size, the distribution, and the location of a minority group within a state are important for both escalation of demands for institutional changes and the effects of institutions.

The first level of ethnic demands is for ethnic cultural recogni-tion. A group, regardless of its size, could insist on the use of lan-guage, practice of religion, free expression of traditions through clothes and holidays, and education in mother tongue to keep its cultural identity. If central authorities do not meet demands for re-cognition, a large and coherent minority group might press for poli-tical representation to secure access to the political arena and influ-ence policies. Thus, it is more likely for a community significant in size to insist on power-sharing than a small and territorially dispersed group12. When moderate demands are not fulfilled, frustration among members of large and concentrated groups can grow into aspirations for territorial separation and even independence. This line of argu-ment leads to the first, human rights hypothesis:

Hypothesis 1: Larger and geographically concentrated minority groups in countries where rights and liberties are not observed are more likely to resort to protest and anti-regime actions.

Demographic context, electoral rules, and representation. De-mands for political representation are raised when minority groups want to participate in policy making to express and defend specific interests. In order to do that, they need to be fairly represented in the national assembly. Extant literature associates fair representation with PR systems with large district magnitudes and no thresholds.

12 Mikesell, M. W. and A. B. Murphy. Op. cit., p. 585.

332

TATIANA KOSTADINOVA

Groups big in size, however, can actually benefit if a minimum threshold is imposed. In such instances, parties which could not cross the threshold waste their votes and a few winners gain dispro-portionately. Furthermore, small and moderate district magnitudes increase the quota at the regional level which impedes the election of representatives of dispersed groups. Similar effects can be expected from the introduction of district thresholds which discriminate against small parties, including minority ones.

When an ethnic group is highly concentrated in some areas of a country that uses majoritarian single-member district (SMD) rules for assembly elections, it can still obtain significant representation13. Furthermore, if such a group supports a particular party and is well mobilized for participation, a simple majority of the vote makes it the ultimate district winner. Therefore, majoritarian systems and mixed systems with a significant share of SMD seats will not hurt group’s representation. The above discussion leads to the next two election rule hypotheses:

Hypothesis 2: PR electoral systems with high thresholds favor the representation of large minority groups.

Hypothesis 3: Electoral systems using single-member districts do not hurt the representation of large and geographically concentrated minority groups.

Elite Coalescence and Conflict

There is plenty of evidence that institutions have a clear effect on politics. Students of constitutional engineering, however, have no-ticed that there are cases which deviate from the theoretical expecta-tions. Some of the observed deviations include instances where new democratic institutions emerge shortly after the collapse of authori-tarianism but elite behavior and practices transform at a significantly slower rate. Thus the mere existence on paper of the “best” institu-tional arrangements that accommodate ethnic conflict does not nec-essarily mean that ethnic peace is achieved. Leadership towards con-sensus and elites’ commitment to partnership and negotiated coop-

13 A good example is Canada where the French speaking community geo-graphically concentrated in Quebec is well represented in the legislature through the election of Bloc Quebecois candidates despite the established plurality for-mula for translation of votes into seats.

333


eration are crucial prerequisites for successful accommodation14. Ethnic groups need to be involved in national political life to

avoid isolationist sentiments and prevent from violent conflict. Mi-nority leaders can be involved in coalition building; they can support with their votes a cabinet or hold ministerial positions in it. Interac-tions among majority and minority elites expand the scope of coop-eration and reduce the risk of conflict escalation. This helps to build trust and to increase intergroup confidence. Cooperation with non-minority parties develops perceptions of equal partnership based on the understanding that the best way to rule the country is through sharing power. Pre-election coalitions are the next step in confidence building when lists of candidates are negotiated and bargains are made to trade seats. In cases of active involvement at the national level, it is less likely that minority leaders would insist on separation. If they have to choose between a role in the national political game and the role of regional leaders, they will prefer the former, more prestigious and beneficial, and will abandon the idea of territorial autonomy. This relationship can be formally stated through the elite coalescence hypothesis:

Hypothesis 4: The deeper interethnic elite cooperation is, the less likely it is for minority groups to raise demands for separation.

Theory Meets Data

Next I apply the above arguments in an attempt to explain out-comes in ten Central and South-East European states in the 1990s. They possess certain common characteristics: their political systems were in a process of institutional reform and their economies were transforming from central planning toward free market relations. These shared features increase the likelihood of ethnic conflict esca-lation as compared to consolidated democracies whose systems are in a state of equilibrium.

Theoretically, the demographics of minority groups in any par-ticular country are an important conditional factor in the relationship between ethnic conflict and institutions. Since small groups are not expected to seriously disturb public order and to threaten the legit-imacy of the newly established order, I focus on the largest minority

14 Dorff, R. H. Op. cit., p. 112.

334

TATIANA KOSTADINOVA

group in each country and first observe its size and extent of ge-ographic dispersion. Table 1 reports data on ethnic diversity in East-ern Europe as indicated by the largest minority communities.

Table 1. Largest Ethnic Minority Groups by Size and Geographic Concentration, Eastern Europe

Country Group Size

% of populationa

Concentration

indexb

Albania Greek 3.0 6

Bulgaria Turkish 9.0 4

Croatia Serb 12.0 6

Czech Rep. Slovak 3.0 6

Hungary Roma 4.0 1

Macedonia Albanian 22.0 5

Poland German 1.3 n/a

Romania Hungarian 8.9 3

Slovakia Hungarian 10.7 6

Slovenia Croat 3.0 n/a

Notes: a data from Immanuel Ness and James Ciment (eds.) The Encyclopedia of Global Population and Demographics. Armonk, NY, M. E. Sharpe, 1999.; b data from Minorities at Risk Phase III (MAR III), variable CONCENX8. The code scheme is ordinal and goes from 1, widely dispersed group, to 6, group concentrated in one region.

The demographic specifics vary across countries and in some cases

they can be considered as conducive of conflict escalation to levels dan-gerous for the stability of the state. The largest ethnic minorities are found in Macedonia (Albanians), Croatia (Serbs), and Slovakia (Hun-garians), where they are over 10% of the total population. In addition, these ethnic communities are “border people”, i. e. they live in areas bordering their mother-states. Table 1 also offers some evidence about the degree of geographic concentration of minorities within particular administrative units of the country. The data show that the minority groups in Macedonia, Croatia and Slovakia, are not only the largest in the region but they are also highly concentrated. The next two relatively big groups, the Hungarians in Romania and the Turks in Bulgaria, bor-der Hungary and Turkey respectively but are more dispersed geographi-

335


cally. Also, the Slovaks in the Czech Republic and the Greeks in Alba-nia are regionally concentrated but they are not large enough to generate serious threats to the integrity of the country. Given these demographic specifics, let us now look at how successful the national institutions were in establishing and maintaining public order and ethnic peace.

The New Constitutions and Minorities’ Rights

The new post-Communist constitutions of the ten countries in the pool provided for equal rights of all citizens regardless of race, sex, language, religion, political opinion, and national or social group. They all guaranteed freedom of expression of national identity and attributes, as well as some form of local self-governance. Some variation is observed with regard to the right of education in mother tongue if different from official language. For example, while Article 68 of the Hungarian, Article 64 of the Slovenian, and Article 34 of the Slovak Constitution guarantee the overall right of education in mother tongue, Article 48 of the Macedonian Constitution specifies that this right is given for primary and secondary education15.

At the same time, the basic laws of all these countries emphasize the indivisibility of their sovereignty and territory. The Slovak Con-stitution, Article 34, warns that the exercise of human rights and liberties “may not threaten the sovereignty and territorial integrity” of the state and discriminate against other groups of citizens. The freedom of political association in Croatia (Article 15) is restricted by a prohibition of violent threats to the constitutional order and national independence and territorial integrity. In Macedonia (Article 20), political parties may not encourage military aggression or ethnic intolerance through their programs or activities.

Only the 1991 Albanian and Bulgarian constitutions do not favor formation of parties along ethnic lines. In Albania, Article 8 was designed to prevent the Greek minority organization Omonia from access to political life. After the 1992 local election when ethnic parties were barred from participation, the Unity Party of Human

15 The full text of the post-Communist constitutions of all East European

countries except Albania is available in The Rebirth of Democracy: 12 Constitu-tions of Central and Eastern Europe, Strasbourg, Council of Europe Press, 1995. For the Albanian Constitution, see <www.uni-wuerzburg.de/law/al_indx.html>.

336

TATIANA KOSTADINOVA

Rights in Albania remained to represent the interests of all minorities including the Greek community16. In Bulgaria, the obvious contra-diction between the constitutional provisions for equality of rights and against ethnic parties (Article 11) was a result of the specific political environment within which the constitution was adopted. By the fall of 1991, after active elite negotiations over the cost and the benefits of banning the movement, the Supreme Court ruled out that the Movement for Rights and Freedoms (MRF), representing ethnic Turks, was legitimate. Thus the “Turkish party,” as it became widely known, remained to exist as a very active participant in the country’s political life.

According to the human rights hypothesis, ethnic tensions escalate to protest demonstrations and more hostile actions if human rights and civil liberties are not recognized in practice. Table 2 shows involve-ment of countries’ largest minority groups in such activities and the extent to which observance of human rights has been enforced.

Table 2. Largest Minority Groups, Protest Actions, and Anti-Regime Rebellion, Eastern Europe

Country Constitution

year a Largest Group

Human rights/civil libertiesb

Protest Anti-regime actionsc

Rebelliond

Albania 1991 Greek 4.5 1.0 Yes

Bulgaria 1991 Turkish 2.3 2.3 No

Croatia 1990 Serb 4.4 1.0 Yes

Czech R. 1992 Slovak 1.2 1.5 No

Hungary 1990 Roma 1.2 1.8 No

Macedonia 1991 Albanian 3.3 3.0 Yes

Poland 1992 German 1.2 n/a n/a

Romania 1991 Hungarian 2.2 2.3 No

Slovakia 1992 Hungarian 1.2 2.5 No

Slovenia 1991 Croat 1.2 n/a n/a

16 Bugajski, J. Ethnic Politics in Eastern Europe: A Guide to Nationality Poli-

cies, Organizations, and Parties, Armonk, NY, M.E. Sharpe, 1994, pp. 275-280.

337


Notes: a Year of adoption; b Measured by taking the average of the country scores

reported by Freedom House (www.freedomhouse.org/ratings/index.htm). Higher numbers are assigned to countries with worse record of recognition of human rights and civil liberties; c Protest actions is coded as the average of the annual values for 1995-98 assigned in the Minorities at Risk III Phase data set (MAR III) on a 0-5 scale (0 = none reported, 1 = verbal opposition, 2 = symbolic resistance, 3 = small demon-strations, 4 = medium demonstrations, 5 = large demonstrations); d The data for anti-regime rebellion are taken from Minorities at Risk III Phase data set (MAR III).

The data show that the Albanians in Macedonia, the Hungarians in

Slovakia and Romania, and the Turks in Bulgaria were the most active in organizing open demonstrations to express their protest. These coun-tries have good to medium scores on the Freedom House human rights index, ranging from 2.2 for Romania to 3.3 for Macedonia. Intergroup tensions existed there but government policies of observance of civil rights provided minorities with opportunities for peaceful protest to openly manifest dissatisfaction and impose demands. On the other hand, anti-regime rebellions took place in states which had accumulated bad records of human rights abuse. It should be noted that in both Albania and Croatia protest scores are the lowest as compared to other countries. Such actions were not considered by deprived ethnic minorities there as an efficient way to demonstrate discontent because of the restrictions on civil society imposed by central authorities. Also, the 1991-1992 war for independence of Croatia was effectively against Serbia, the motherland of the largest minority group. Fear, distrust, and uncertainty dominated Croat-Serb relations long after the end of the war and anti-regime vio-lent actions were the form of protest preferred by ethnic Serbs.

Electoral Rules and Representation

Most of the electoral systems used in Eastern Europe since 1990 have favored fair representation of minority groups despite some ele-ments that usually increase disproportionality. All countries changed the majoritarian systems previously used and shifted towards either pure PR or a mixed system17. Some of them including Hungary, the Czech Republic, and Bulgaria changed their systems for the first post-

17 Mixed electoral systems are simply defined as rules that combine PR and a

majoritarian formula (plurality or majority with run-off) for the election of the same chamber of parliament.

338

TATIANA KOSTADINOVA

Communist multi-party election. It took one or even two electoral cycles to others, such as Albania, Croatia, and Macedonia, to reform their rules. The common trend, however, was towards the introduction of PR. Along with the main goal, to provide the opposition parties with better chances for election, the new systems had to address the problem of ethnic groups’ representation. Table 3 reports the rates of the largest minority groups’ representation in the three most recent parliamentary elections in each country.

Table 3. Parliamentary Representation of the Largest Minority Group

Country/Year Electoral System

Threshold in %

Minority seatsa

Represent. (%s-%p)b

Represent. (%s-%v)c

Albania

1992 Mixed 4 - -2.1 -1.5

1996 Mixed 4 - -1.4 -1.9

1997 Mixed 2 - -0.9 -0.2

Bulgaria

1991 PR 4 - 1.5 2.4

1994 PR 4 - -2.2 0.9

1997 PR 4 - -0.6 0.3

Czech R.

1992 PR 5 - -3 -

1996 PR 5 - -3 -

1998 PR 5 - -3 -

Slovakia

1992 PR 5 - -1.5 1.9

1994 PR 5 - 0.5 1.2

1998 PR 5 - 0.8 0.9

Croatia

1992 Mixed 3 yes -9.6 -

1995 Mixed 5 yes -10.4 -

339


2000 Mixed 5 yes -11.3 -

Hungary

1990 Mixed 4 - -4 -

1994 Mixed 5 - -4 -

1998 Mixed 5 - -4 -

Macedonia

1990 Majority - - -2.1 n/a

1994 Majority - - -11.2 0.1

1998 Mixed 5 - -2.1 1.5

Poland

1991 PR - - 0.2 0.3

1993 PR 5 yesd -0.4 0.2

1997 PR 5 yesd -0.9 -0.2

Romania

1992 PR 3 yes -1 0.4

1996 PR 3 yes -1.6 0.7

2000 PR 3 yes -1.1 1

Sloveniae

1992 PR 2.5 yes 0.7 n/a

1996 PR 2.5 yes 0.7 n/a

2000 PR 2.5 yes 0.7 n/a

Notes: a seats reserved for minorities; b (% parliamentary seats) - (% of the group

from total population); c (% parliamentary seats) - (% of total electoral vote); d the 1993 Polish Electoral Law, Article 5, allows for the electoral committees of regis-tered organizations of national minorities to exempt their lists from the requirement for 5% for allocation of seats; e the largest minority group in Slovenia is the Croat, 2.8%, followed by the Serb, 2.4%. The Slovenian Constitution, however, provides for two seats to be reserved for the Hungarian, 0.4%, and for the Italian, 0.2%, eth-nic groups.

The data offer support for the election rule hypotheses. In the last

340

TATIANA KOSTADINOVA

two columns, positive numbers show overrepresentation, i.e. the group got a share of assembly seats larger than its size or its share of the vote. Negative numbers indicate underrepresentation. Since there could be intergroup turnout differences, it is possible that a group can be at the same time underrepresented with regard to its relative size and overrepresented in terms of seat-vote correspondence18. The latter shows the direct effects of the electoral system.

In compliance with our theoretical expectations, consistent devia-tions from proportionality resulting from the rule for translation of votes into seats are found for Albania. The country changed its sys-tem from majoritarian to a mixed format with a very small propor-tion of the seats allocated through PR. Because of the nationwide electoral threshold imposed in the proportional part, the Greek mi-nority could elect representatives only in those single member dis-tricts where it could obtain majority of the vote. As a result, it has been underrepresented in all Albanian post-Communist elections.

The greatest magnitude of disproportional representation is in Croa-tia. The institutional argument alone would predict a different outcome for the largest minority group. In 1995, the Serbs in Croatia constituted roughly 12% of the country’s population and lived concentrated in cer-tain geographic areas. With these characteristics, the Serb minority is expected to do well in elections governed by a mixed electoral system, which Croatia had used since 1992. The politics of ethnic conflict in this ex-Yugoslav republic, however, had a profound impact. The seats that the Serbs got in the Croat parliament were allocated because of a special provision in the electoral law which guaranteed representation to minor-ity groups larger than 8% of the total population. Those were, however, a few seats only, significantly less than what the group could have got-ten under different circumstances19. In addition, turnout of ethnic Serbs in the 2000 parliamentary election was just under 50% of those

18 FBIS-EEU (Foreign Broadcast Information Service), Daily Report: Eastern

Europe, 1 August 1994, p. 48; Schmidt, F. “From National Consensus to Pluralism,” Transition, 1, 29 March 1995, pp. 26-30; Snavely, K. and L. Chakarova. “Confront-ing Ethnic Issues: The Role of Nonprofit Organizations in Bulgaria,” East European Quarterly, No. 31, September 1997, pp. 311-327; Vachudova, M. A. and T. Snyder. “Are Transitions Transitory? Two Types of Political Change in Eastern Europe since 1989,” East European Politics and Societies, No. 11, Winter 1997, pp. 1-35.

19 Three Serb representatives were elected under this provision in 1995.

341


75

mi-no

r the Hungarian De

ystem with a hig

registered while the overall turnout rate for the country was over %20. In countries where minority communities are relatively small and

high thresholds are imposed by PR, ethnic groups fail to obtain par-liamentary representation. The Slovaks in the Czech Republic and the Roma in Hungary, 3% and 4% of the population respectively, have been constrained by a high minimum requirement of 5% of the total national vote. In addition, the wide dispersion of Roma in Hungary and the exis-tence of multiple Roma parties divided the vote, thus preventing

rity candidates from winning in single-member constituencies. When the threshold is high and the group is relatively large as a

part of the total population, minority groups have actually been awarded by the electoral system. In Bulgaria where the Turkish mi-nority group was about 9% and the PR threshold was established at 4%, the share of seats won by the MRF exceeds the share of vote in the last three electoral cycles. The Hungarians in Slovakia, 10.7%, also benefited from the rules including a 5% hurdle since 1992. In both Bulgaria and Slovakia, the largest minorities have been overrep-resented through the institutional mechanism of translation of votes into seats. In Romania, a quite large Hungarian minority group com-peted under PR rules with a slightly lower threshold of 3%. This resulted into a pattern of small and increasing gain fo

mocratic Union, relative to the party’s vote share. In the case of Macedonia, the Albanian group was hurt more by a

lack of coordination among the four minority parties than by the me-chanical effect of the majoritarian system. Observers note that in addi-tion to the lower turnout of Albanians as compared to the Slavic Ma-cedonians, the Albanian parties competed with each other21. The effect was significant underrepresentation of the group as a whole and yet a fair vote-seat conversion. The 1998 adoption of a mixed s

h 5% threshold favored the Albanians’ representation. The Croatian, Romanian, Polish, and Slovenian electoral laws in-

clude provisions for minority representation through seats reserved for

20 Croatia’s Parliamentary Elections, January 3, 2000, A Report Prepared by

the Staff of the Commission on Security and Cooperation in Europe, Washington, D.C., 2000, p. 7.

21 Schmidt, F. Op. cit., pp. 26-30.

342

TATIANA KOSTADINOVA

ethnic groups. However, those were not an efficient instrument every-where. In Croatia, as discussed above, this rule did not improve repre-sentation. Slovenia assigned its Hungarian and Italian minorities, 0.4% and 0.2% respectively22, one seat each while the bigger Croat and Serb communities, 3% and 2% respectively, were deprived of representa-tion. In Poland and Romania, special seats were reserved for small groups which otherwise would not be represented. The German minor-ity in Poland, 1.3% of the population, could not cross the 5% thresh-old. In the Romanian 2000 election, nineteen ethnic organizations with a v

were also a significant intervening factor that shaped representation.

ion. The right of local sel

ote share between 0.1% and 0.7% obtained one seat each23. In sum, political representation of some minorities in Eastern

Europe gained from the introduction of the PR electoral formula with high electoral thresholds. The latter actually helped the largest mi-norities’ parties to obtain more seats than the proportional method would otherwise allow. Mixed systems with a PR threshold and a large share of single-member district seats did not hurt the represen-tation of large minority groups under two conditions, if they were geographically concentrated and there was strategic coordination among party leaders. Higher rates of ethnic group turnout

Geographical Distribution of Power

Theoretically, ethnic peace is successfully maintained if some form of regional autonomy or even federation is introduced. Given the rela-tively high degree of geographic concentration of the largest minority groups in most of the East European countries, territorial autonomy could easily be achieved. All new constitutions of these states, how-ever, proclaim them “integral,” “unitary,” and “indivisible.” There are special provisions for protection of the territorial integrity of the state against possible groups’ demands for separat

f-government is institutionally established. In the 1990s, in most of the countries in the pool demands for terri-

torial autonomy or separation were not expressed. The quick recogni-

22 The Europa World Year Book, 37th ed., London, Europa Publications Lim-

ited, 1996, p. 2846. 23 According to the Romanian electoral law, Article 4, one seat should be as-

signed to each legally organized national minority group which did not win a single seat but got at least 5% of the average vote for the election of one deputy.

343


est minorities, Bulgaria, Croatia, Macedonia, Romania, and Slovakia.

Table 4. Elit Demands in Bulgaria, Croatia, Macedonia, Romania, and Slovakia

p for Government Support Cabinet

Coalitiona Abandoned

dence

tion of the cultural, religious, and linguistic distinctiveness of minority groups after the fall of Communism and achievements in the political representation of major groups prevented the escalation of conflict in Bulgaria, Poland, and the Czech Republic. Yet large minority groups in other countries felt deprived of sufficient access to political life and opportunities for economic prosperity. Tensions between them and the ruling ethnic majority escalated to demands for autonomy several times within the time period examined here. Table 4 presents an ac-count of minority elites’ incorporation in national political life and demands for separation in the five countries with larg

e Coalescence and Escalation of Ethnic Minorities’ Political

In Country/Grou Tacit In Elec-

toral Territorial Autonomy/

Sought

Inde-pen-

Bulgaria/Turks 1991 1992 Yes No/n/a No Croatia/Serbs No No No Yes/n/a Yes Macedonia/Albanians n/a No 1991/1994 Yes 1990,

1994, 1998

Romania/Hungarians 2000 1996 No 1992/1993 No Slovakia/Hungarians 1994 1998 No 1993/1994 No

Notes: a with non-minority parties. Sources: Minorities at Risk, Phase III (MAR III) (www.cidcm.umd.edu/mar); Va-

chudova, M. A. and T. Snyder, “Are Transitions Transitory? Two Types of Political Change in Eastern Europe since 1989,” East European Politics and Societies, No. 11, Winter 1997, pp. 1-35; RFE/RL Newsline, 29 October 1998; Interparliamentary Union (www.ipu.org); FBIS-EEU, 31 August 1994, pp. 38-39; Schmidt, F. “From National Consensus to Pluralism,” Transition, No. 1, 29 March 1995, pp. 26-30.

s for territorial auton-

The data presented in Table 4 offer strong support for the elite

coalescence hypothesis. I look at three forms of coalition building: tacit support for the Cabinet provided by the group’s assembly repre-sentatives, participation in the Cabinet, and formation of electoral coalitions with parties of the ethnic majority. Two indicators of group aspirations for separation are: demand

344

http://www.cidcm.umd.edu/mar

TATIANA KOSTADINOVA

om

escalation of the eth

Tu ish party with parties from the entire political spectrum were built.

y and demands for political independence. Croatia emerges as the country least successful in establishing coop-

eration between minority leaders and the majority parties. There were no instances of tacit minority representatives’ support for the cabinet, cabi-net posts, and participation in interethnic electoral blocks. It is not sur-prising then that Serb community’s leaders have made statements to demand either autonomy or independence. In Macedonia, territorial separation and autonomy were sought in the early 1990s. The Albanian parties held ministerial positions ever since Macedonia split from Yugo-slavia, which initially helped deal with preferences for broader cultural autonomy24. The active involvement of Albanians in the policy making at the national level, however, could not stop further

nic tension, especially after the 1999 Kosovo crisis. In Slovakia and Romania, demands for territorial autonomy were

raised and abandoned shortly afterwards by Hungarian minority lead-ers. In both countries, minority assembly representatives either voted in support of or participated in some of the cabinets. This involvement influenced the decision to give up the idea of autonomy and participate in national political life as equal partners. The Turkish group in Bulgaria did not express demands for autonomy; neither did it insist on achieve-ment of independence. In the fall of 1991, early in the Bulgarian democ-ratic transition, the MRF parliamentary group’s support was crucial for the election of the first UDF government. One year later, a cabinet of experts was voted with the mandate of the MRF. Unlike the other mi-nority parties in analysis, the Turkish party in Bulgaria actively negoti-ated and compromised over pre-election coalitions. In the parliamentary election of 1997, the MRF ran lists of candidates with several Bulgarian centrist parties. In the 1999 local elections, broader coalitions of the

rk

Conclusions The key to the intriguing puzzle of ethnic peace cannot be found in

the simple relationship between institutions and ethnic conflict accom-modation. The new constitutions of all post-Communist countries pro-vided for equal rights of citizens regardless of race, religion, and ethnic-ity. Yet some of these states did not experience violent protests while

24 FBIS-EEU, 17 August, 1994, p. 159.

345


346

he mo

bably the easiest step, of a long jou

lict because po

oting mutual trust and broad respect for the main rules of the game.

others had to deal with ethnic anti-regime actions in the first decade of democratic transformation. High electoral thresholds and SMD systems did not hurt political representation and even favored largest and coher-ent minority groups in several instances. The federal state of Yugoslavia broke up as a result of ethnic war while unitary states such as Hungary and Romania kept their territorial integrity. Ethnic parties are prohibited by the Bulgarian Constitution but the country emerged as one of t

st successful examples of ethnic peace and conflict management. Large and geographically concentrated minority groups that border

mother-countries are of major concern with regard to ethnic strife. Indeed, the Hungarians in Slovakia and Romania and the Turks in Bulgaria were actively involved in protest actions. Those, however, did not necessarily escalate to violent acts. The analysis showed that groups resort to anti-regime rebellions when authorities abuse human rights and civil liberties. This finding further suggests that drafting a new constitution along democratic principles of citizenship and ethnic tolerance is just the beginning, pro

rney towards establishing peace. The post-1989 electoral reform favored the largest and coherent

minority groups in Eastern Europe. Due to the demographic structure and despite previous theoretical arguments about the negative effect of high thresholds and SMDs on groups’ representation, some minorities were actually overrepresented. This pattern is consistent as shown by the electoral records of Slovakia, Romania, and Bulgaria. However, even the most favorable effects of institutions cannot guarantee ethnic peace if elites are divided and isolated from each other. In Macedonia, allocation of ministerial portfolios did not reduce conf

liticians failed to build partnerships across ethnic lines. After a long history of human rights abuse by previous Communist

regimes, fear and uncertainty are still existent in Eastern Europe. They present a major challenge to interethnic dialogue and confidence build-ing. Given these circumstances, a culture of interethnic elite coalescence based on a pragmatic view about politics is difficult to develop. It could be very fragile and therefore, needs to be carefully nurtured and encour-aged. The future success of intergroup cooperative behavior requires both institutions prom

Автори

Максим Анисимов – н.с., к.ист.н. – Институт российской истории РАН Воля Аргирова – н.с., д-р – Институт по история – БАН Виолина Атанасова – н.с., д-р – Институт по история – БАН Йорданка Бибина – ст.н.с., д-р – Институт за балканистика – БАН Татьяна Гавристова – профессор, д.ист.н. – Ярославский государст-венный университет им. П. Г. Демидова. Теодоричка Готовска-Хенце – ст.н.с., д-р – Институт по история – БАН Пенка Данова – д-р – Институт за балканистика – БАН Петя Димитрова – н.с., д-р – Институт по история – БАН Детелина Динева – н.с., д-р – Институт по история – БАН Мария Колева – н.с., д-р – Институт по история – БАН Николай Кочанков – ст.н.с., д-р, Национален исторически музей – филиал “България и славянският свят” Инна Манасиева – н.с., д-р – Институт по история – БАН Христо Милков – н.с., д-р – Институт по история – БАН Луиза Ревякина – професор, д.ист.н. – Институт по история – БАН Тамара Стоилова – ст.н.с., д-р – Институт по история – БАН Витка Тошкова – професор, д.ист.н. – Институт по история – БАН Румяна Чукова – ст.н.с., д-р – Институт по история – БАН Галина Шатохина-Мордвинцева – ст.н.с., д.ист.н. – Институт всеобщей истории РАН Tatiana Kostadinova – Dr., Associate Professor, Department of Politics and International Relations, Florida International University

347

30 години секция „История на света и международните отношения

в ново и най-ново време”

Българска Първо издание

Редактори Петя Димитрова

Виолина Атанасова Тамара Стоилова

Издателски код: 92267 Формат 60/84/16

Печатни коли 21,75

ISВN 978-954-92267-9-9

30 години секция „История на света и международните...

Documents

Transcript of 30 години секция „История на света и международните...