Съпротива без бъдеще

Съпротива без бъдеще | Валентина Георгиева

1 |

Съпротива без бъдеще

„Тогава си казах: Господи, дай ми 20 години! (…) И ми ги даде. Аз си свърших работата, главната (…)

Минаха тия 20-тина години и това, че продължават – това пък е един неземен празник. Но както се казва в

Германия, всеки ден над 70-тата ти година ти е подарък. Значи, в моя случай, след 20-тата година, всеки ден ми

е подарък. От тогава, от 10 ноември 1989г., 4 часа и някакви минути след обяд, мисля, че беше …“

(интервю с Г.Каприев)

Резюме:

Имало ли е съпротива срещу режима през последното десетилетие на социализма в една от

най-елитните институции в България? И каква форма е приела тази съпротива –

субкултурна, политическа, интелектуална? Текстът обговаря тези въпроси, позовавайки се

на 19 интервюта с представители на младите (тогава) учени, които днес са изтъкнати

академични фигури. Напълно според очакванията, повечето от тях споделят вкуса към

западна популярна музика и упадъчно-буржоазен лайфстайл, което можем да определим

като субкултурна съпротива. Противно на очакванията, в разказите на водещите днес

интелектуалци не се откриват представи или мечти за формите и правилата на едно бъдещо

съвместно съжителство и взимане на решения, за политическото бъдеще след края на

режима. Последното бихме приели за политическа съпротива, била тя в действията или във

въображението. Най-често срещаният подход – особено при десните интелектуалци – е

резигнацията в частната или в научната сфера. Въз основа на анализа на приложените

интервюта стигаме до извода, че отвъд свободата на словото и на движението,

антикомунизмът като негативен подход не предлага пътища за политическото въображeние.

Ключови думи: съпротива, младежки субкултури, политическо въображение


2 |

През изминалата 2013-та не можеше да не се говори за съпротива. Протестиращите бяха по

улиците и, макар политико-партийната конфигурация да не се промени, имахме чувството,

че обществото се променя. Предполагам оттам е дошъл и починът да се търсят корените на

съпротивата в „семинарния дух“ или интелектуалния живот в Алма Матер през 80-те. Днес

– в края на 2014г. – вече не можем да говорим за съпротивата без тъга. Вероятно поддавайки

се на това мрачно настроение ще търся корените на изгубеното политическо въображение

отново там, в представите за политическото на едно поколение преди моето.

Тук разбирам политическото в смисъла на Арент, или пък на Рансиер. За Арент

политическото е в собствено човешката способност за действие в условие на

множественост (Арент 1997), без която не може да има нито свобода, нито власт (Arendt

1972); то е постоянната грижа за съвместното съжителство или, по думите й: „Когато

действам политически, аз не съм загрижен за себе си, а за света“. За Рансиер (в радикално

левия сектор на политическия спектър) тъкмо разграничаването между политическото като

такава загриженост или пък като чист обект на философски разсъждения за съвместния

живот, от една страна, и политиката като институционална практика на упражняване на

власт и междупартийни борби, от друга, е довело да края на политиката. Защо е трябвало да

откъсваме философските разсъждения от институционалната практика, защо е трябвало да

освобождаваме сферата на политиката от грижата за всеобщото благо – тъкмо от това

скъсване произтича днес кризата на политиката (Rancière 1998 : 13-15). Въпросният разрив

е следствие на самото обособяване на понятието за политическо като философско понятие.

А според Корнелиус Касториадис (2014) това обособяване дължим на Карл Шмит.

В настоящия текст си поставям за цел да търся политическото, или разбирането за бъдещ

съвместен живот от страна на интервюираните участници в проекта. Устройството на

съвместния живот след края на режима е предмет на едно политическо въображение. От

своя страна политическото въображение е институиращата сила на обществото

(Касториадис, пак там). От неговото действие се пораждат институциите (политиката).

Преди 1989г. можем да приемем, че то е само в зародиш по отношение на един нов свят,

който трябва да се изгради отвъд, след края на комунизма. Политическа практика при един

сковаващ действието режим не би могло да има (или ще има в много ограничени форми),

но политическо въображение може да има. Впрочем дори приемането, че политическа

практика по време на режима не може да има, също е политически мотивирано съждение.

Но за това по-късно. Тук приемам като изходна предпоставка, че докато говорим за

представите от преди 1989г. е оправдано да използвам горното разграничение между


3 |

политика и политическо. А едва от днешна гледна точка можем да критикуваме следствията

от ограничаването на понятието „политическо“ и от скъсването на политика и

политическо.

В търсене на политическото въображение – сиреч представите за живеенето в условие на

множественост отвъд ограничаващите рамки на режима – ще премина през няколко

основни момента, които се откроиха в интервютата. На първо място как се характеризира

режима през 80-те години на миналия век. След това как се въобразява и как се практикува

съпротивата спрямо този режим. Определенията на съпротивата произтичат от

определенията на режима, сиреч съпротивата се определя чрез отрицание. Едно позитивно

определение на съпротивата би произтекло от представите за света след края на режима –

какво е желаното бъдеще, което не страда от ограниченията на настоящето? Във визиите за

бъдещето ще търся схващанията за политическото, които – доколкото са формулирани в

интервюта, проведени през 2013-2014г. – не могат да не принадлежат и на настоящето.

Защото споменът е съотнесеност с миналото от гледната точка на настоящия момент, в него

винаги се търсят различния спрямо настоящето (Асман 2001: 27-30). Така, надявам се, ще

стигна и до най-интересната част – каква би могла да бъде съпротивата днес?

Какви са характеристиките на режима през 80-те години на XX век?

Индоктринация, скука, а също и лицемерие, двуличие, иносказателност, езоповски език –

това са кодовете, чрез които се определя режимът в интервютата.

Въпросникът начева разказа за преживяването на режима с училището – дисциплинарни

мерки, контрол над телата (прически, престилки, бели чорапки с подходящата дължина –

вж. разказа на Миглена Николчинаi), формални наказания за несъобразяване с формалните

изисквания на властта (вж. епизода с Лениновия кът в разказа на Деян Деянов). Типични

описания на една тотална социална институция и типични прояви на младежки бунтii.

Разбира се, присъства и индоктринация в догмите на режима, които обаче и тогава са

спазвани само формално. Те са определяни като скука, досада, отегчение. Тук разказите на

„левите“ и „десните“ съвпадат.

Какво произтича от това формално спазване на изискванията – едно „двойно и тройно

дъно“, което удвоява младежкия бунт срещу лицемерието (вж. разказа на Георги Каприев).

Привидно всички спазват задължителната идеологическа повинност, но „отвътре“, някак

скришом, и учителите (тези, които трябва да налагат санкции) са недоволни от режима.


4 |

Прокарват се граници между частната и публичната сфера – вкъщи можеш да говориш едно,

а на улицата друго – изисква се двуличие.

Другото име на лицемерието, изисквано от режима, е самозалъгване: режимът „иска да те

убеди в своето самозалъгване, а ти не можеш да повярваш“ (вж. епизода с Вл. Живков в

разказа на Деян Деанов). Как да приемеш режим, който заеква и вманиачено разхвърля

бюстове на Ленин тук и там, но старателно избягва съдържателния въпрос? Онова, по

думите на Лъчезар Бояджиев, „big why?“ :

Защо този строй, който уж е бил направен за доброто на хората, всъщност се оказва,

че изкоренява още в началото възможностите за тяхното пълноценно индивидуално

развитие? Защо този строй, който се кълне във всеобщата справедливост, всъщност

излъчва номенклатура? Излъчва лъжи, излъчва симулирана реалност… Защо този

строй, който уж трябва да е най-човечният, най-прогресивният и най-

производителният в човешката история в един момент зацикля и произвежда

драстични събития от типа на Прага 68-ма година? (…) Защото онази изначална

хуманност (…) беше изцяло опорочена и превърната в социална технология.

(Интервю с Лъчезар Бояджиев)

Но тук вече прекрачих в темата за критиката на режима. Тя, оказва се, също може да бъде

само и единствено иносказателна, на така наречения езоповски език. Критиката срещу

режима прибягва до иронията или до по-сложните форми на художествения език, които

цензорите няма да разберат (или могат да се направят, че не разбират), до заобиколни

начини на изказ. Пример е картината на Греди Асса „Алея“, с която „на езоповски език“ той

изразява своето състояние и въобще ситуацията на съмишлениците си в България –

„наведени до кучешки живот с извити ръце“ (Интервю с Греди Асса).

Но защо с иносказателност? Не затвърждава ли това изискването за двуличие, което е така

отблъскващо? Защо едно критично послание може да бъде предадено само с ирония, с

намеци и недомлъвки, само под сурдинка? Защото не можеш да си позволиш аналитични

съждения – тогава влизаш в регистъра на публичното говорене срещу властта, а това

подлежи на санкции (вж. интервюто с Лъчезар Бояджиев).

За език на съпротивата може да бъде използван само езикът на недомлъвките и

полуизречените неща. Един език на страха. Впрочем за поне двама от интервюираните това

дори не е съпротива. За Лиляна Деянова дисиденството не е в карикатурите в „Стършел“

или в някоя „хаплива реплика срещу режима“ – „в университета имаше експлицитни

аргументи срещу дефектите на системата, анализи, струваше ми се и среда на инакомислие

..“ (интервю с Л.Деянова). По остра е позицията на Георги Каприев:


5 |

Някои хора си въобразяват, че са надвили комунизма с говорене. Те направили

революция в езика, революционизирали публичното говорене в тесни кръгове. И

комунизмът, той какво да прави, завалията, – паднал. Глупости. Комунизмът не се

интересуваше от нашите езикови игрички, нито собствено от нашите изследвания.

(Интервю с Г.Каприев)

Да преминем сега от формите на критика (говоренето) към формите на съпротива

(действията).

Как се определя съпротивата като отговор на режима?

В противоположност на поредицата индоктринация – скука – двуличие съпротивата се

определя като свободомислие, разширяване на границите на позволеното, мобилност,

„другост“, интелектуални търсения в противовес на скуката, критика на двуличието,

запазване на дистанция и самосъхранение. Арсеналът на съпротивата е многолик и

разнопосочен. Това беше и най-интересната част от интервютата – режимът се определя в

една и съща плоскост от „леви“ и „десни“, но всеки се съпротивлява по своему.

Ще започна със съпротивите в регистъра на популярната култура – дългите коси, късите

поли, трудно достъпната западна музика, с една дума стиловите белези на субкултурния

бунт. Младите на изток се съпротивляват със същите техники на съпротива като младите на

запад. Само че младите на запад се съпротивляват срещу един друг режим – капитализма.

Битовият антикомунизъм (по израза на Л.Деянова) у нас си присвоява съпротивителните

техники на западното ляво. Също както и Постмодерният семинар през 80-те използва

теорията на Бодрияр за симулакъра за критика на лъжата в социалистическия публичен

режим на говорене. Докато не се стигне до школата в Дубровник през 1990г., (описана от

Л.Бояджиев в интервюто с него, а също и в материалите от изложбата), където това

объркване на ляво и дясно се изяснява.

На нивото на субкултурната съпротива, обаче, това объркване си остава. Тукашните

антикомунисти (тогава) искат да изглеждат и да се държат като тамошните „леви“. Властта

осъзнава объркването – „Леле, колко ги беше страх нашите леви от тази лява младеж!“,

възкликва Миглена Николчина по повод пристигането на западните леви на

Международния младежки фестивал в София през лятото на 1968г. Тогава София е пълна с

милиция, а „всички съмнителни лица са изнесени в провинцията“. И те пристигат – „те са

шарени, спонтанни, шумни, разчорлени, възхитителни (…) с всичките си значки, китари,

песни, танци, подскоци, жестове, възгласи…“ (Интервю с Миглена Николчина) И


6 |

тукашната бунтарска младеж си присвоява техния стил, но без техните идеи.

Антикомунизмът някак несъзнателно и несериозно преобръща лявото и дясното. Другата

възможна интерпретация е, че това е било просто изкопиран младежки бунт, без съпротива

към режимаiii.

Какви са формите на съпротива отвъд консумацията на западна популярна култура и

иронията спрямо режима в частното говорене? На първо място всички форми на

преодоляване на границите, които режимът налага. За Олег Георгиев съпротивата е „едно

желание да се отвори врата към света, която беше затваряна по идеологически причини“. В

съвсем буквален смисъл това са пространствените граници, държавната граница. Най-

желано е пътуването на запад, от където се носят книги, „тави“, впечатления, съвременни

художествени форми. Това е вид съпротива, която режимът допуска (но само за някои и при

известни условия) – т.нар. „дупки в завесата“ по сполучливия израз на Орлин Спасов. Става

дума за една социалистическа мобилност (на инженерите и лекарите на работа в чужбина,

на интелектуалците на специализация, но и на тираджиите), която „функционира като

мобилен Кореком“ – поръчваш им и те ти докарват „радио, миксер, ютия, касетофон“. Не

за всички, разбира се, само през вторите мрежи. Но тези дупки в системата, задоволявайки

някаква консумация на западното на всекидневно ниво, същевременно подриват

възможността „за някакви генерални съпротиви“. Също както и субкултурния бунт, те са

отдушник – позволен и контролиран от властта – който тушира напрежението. Пътуващите

хора играят ролята на „смегчител и омекотител“ на съпротивата (вж. интервюто с Десислава

Лилова и Орлин Спасов).

Другото действие, което може да се предприеме срещу режима, е разширяване на границите

на позволеното говорене – на изказването на други мнения, критики, интелектуални и

артистични търсения. За това говори Копринка Червенкова. Като редактор във в-к

„Народна култура“ (преди 1989г.) тя определя своята борба като „непрекъснато

преодоляване и разширяване на граници“, „една непрекъсната битка и надлъгване с властта,

за да се отвори границата, да се разшири, да се направят едни по-сложни, по-интересни

неща“iv. И така малко по малко, стъпка по стъпка, без да се прекрачват опасни граници

(защото само след един ход могат да те върнат обратно на нулата), да се разширява полето

на гласността. Не случайно тя е и сред основателите на Клуба за гласност и преустройство

– неформална група, която „се събира по кухните“ в период от няколко години преди

падането на режима. Клубът прави своята първа публична поява тъкмо в Алма Матер, на 3

декември 1988г. в ауд. 65 на Ректората, където Копринка Червенкова изчита програмната

декларация.


7 |

Но и това действие на съпротива, разширяващо полето на свобода на изказа, е отречено от

друг интервюиращ. За Цочо Бояджиев битката за гласност е реформаторски жест – той

цели да промени режима отвътре, да го преоформи, да придаде на режима „човешко лице“.

„[Аз] бях надмогнал идеологията на гласността и преустройството. Аз лично не исках да

реформирам комунизма, исках … да му се види сметката.“

Какво остава тогава като действие на съпротива? Оттеглянето. Затварянето в частната сфера

и в собствените интелектуални занимания, запазването на дистанция от света, който е

тъждествен с отблъскващия режим. За Миглена Николчина свободното говорене и

„трансгресията спрямо рестрикциите“ е най-вече в литературата и изкуството, и особено в

клуба по фантастика „Иван Ефремов“: „там преживях истинско чувство на свобода, защото

научната фантастика и утопията се използваха като платформа за критикуване на това, което

е“. Свободата е в оттеглянето в един фикционален свят, който е всичко друго, но „не това

тук, не това сега. Не!“

За Олег Георгиев е било много важно „да изградиш стена около себе си“, усилието да

останеш далеч е усилие на себезапазването. За Калин Янакиев свободолюбиви са хората,

„които не искат да имат нищо общо с това“ (с кариеризма, с комсомолците и партийците).

За Цочо Бояджиев съпротивата е в запазването на дистанцията спрямо режима: “И ако сме

запазили някаква дистанция, това е достойнството на поколението.“

Тук не се спирам подробно на съпротивите на левите, които са добре известни. Деян Деянов

още като ученик усеща, че „лявото трябва да бъде различно“, че трябва да се търси „едно

много по-интересно бъдеще“ и това е посоката на неговата социална критика. Заедно с

Адорно той приема, че „добрата теория е вече и политика“ и поставя основите на

Марксовия семинар, от който произхождат много научни институции и списания,

просъществували и до днес. За Андрей Райчев (както също и за Андрей Бунджулов)

съпротивата е отвътре в системата – техният кариерен път е и път на търсене на нови

политически възможности за лявото. Те са реформисти. Само те биха могли да имат

политическа практика по време на режима, съгласно разграничението между политика и

политическо, проведено по-горе. И тъкмо те, от позициите които заемат в партията,

субсидират семинара в Гьолечица и му осигуряват „политически чадър“ – секват пътя на

доносите срещу участниците, а с това и на потенциални репресии.

Какво мислят другите участници за опита да се промени системата отвътре? За тях това

означава да тръгнеш по пътя на партийната кариера. „Преобладаващото мнозинство в

семинара смяташе, че е по-добре да не се цапаш изобщо с цялата тази работа.“ (Интервю с


8 |

Миглена Николчина) Сиреч за тях (десните) не е възможно да има политика (като форма на

институционална практика) по време на режима. Скъсването на политика и политическо

води началото си от това тяхно убеждение – дясното убеждение, че не може да има политика

по време на режима.

Десните интелектуалци избират пътя на интелектуалното дистанциране. Това е

индивидуално действие – действие по самосъхранение. И като такова то не може да бъде

политическо, поне не в смисъла на политическото, който очертах по-горе. Оттеглянето от

света не е действие в условие на множественост. То е загриженост за себе си, а не за света.

Резигнацията може да е опит за съпротива, но съпротива чрез самозалъгване - да променим

света, само че без да си цапаме ръцете със света.

Какъв да бъде светът отвъд комунизма?

Със или без съдействието на десните в резигнация, със или без грешките на

реформаторските леви, идва 1989г., а заедно с нея и „другият“ свят. Но какъв да бъде този

„друг“ свят? Вероятно поради жанра на разговора, или пък поради твърде целевото

формулиране на въпросите от страна на интервюиращите, много трудно в наратива на

участниците се прокрадват формулировки относно желаното бъдеще. Визиите за

политическото отсъстват от разказите им и поради една друга причина – такива просто

няма, както ще видим по-нататък.

Първото извинение за тази липса на визия за „другия“ свят, е предложено от Калин Янакиев

– те просто не са си представяли края на комунизма: „до самия 9.11.1989г. на никой през ум

не му е минавало, че комунизмът може да свърши. Поради тази причина критика с

претенции за отиване отвъд комунизма беше почти немислима.“ За тях тогава да се мисли

светът отвъд комунизма е било невъобразимотоv. Следователно, от гледната точка на

десните по време на режима не е възможна не само политиката (като институционална

практика), но и политическото като въображение за един друг свят. Остава им само

резигнацията.

Промяната наистина е изненадваща и предизвиква големи катаклизми. Някои преосмислят

идеите си и теоретичния си инструментариум (постмодернизмът се оказва критика на

капитализма, а не на комунизма). Имало е голям дебат дали да се запазят някои форми на

клубовете и неформалните групи като място за обсъждания и търсения на алтернативи. Но

надделява мнението да се поеме по пътя на инстутиционалната практика и се създават


9 |

политически партии (СДС, АСП на проф. Николай Василев). Това автоматично отблъсква

онези интелектуалци, които не са искали да си цапат ръцете с политика. „Семинарният дух“

се разпада. Вече няма място, където да се формулират алтернативи, да се критикува

настоящето или да се формулират визии за бъдещето.

Такива май и не са били нужни. Десети ноември се възприема като „един неземен празник“

(вж. цитата от Георги Каприев в епиграфа), след който всеки е свободен да се отдаде на

интелектуалните си търсения, да пътува, да изразява гласно несъгласията си, да търси нови

артистични форми … Накратко казано, да работи по правилото на Андрей Райчев –

„Всички ще станем всичко“ (поред формулировката на Георги Каприев). Сиреч всеки ще

следва своя си път на развитие и кариерно израстване.

Но това създава ли визия за бъдещето? Какъв да бъде светът „днес“? Георги Каприев казва,

че всеки ден след 20-те години без комунизъм му е подарък. Защото той си е свършил своята

работа – главната, неговия личен път. И така вече пет години са му подарък. А следващите

пет? А следващите десет, двадесет, двадесет и пет … Какво правим оттук насетне, без визия

за бъдещето? От десния разказ – този на антикомунизма – отсъства визия за бъдещето.

Тук десният и левият разказ се срещат в една точка. Според Андрей Райчев, след 1989г.

свършва бъдещето. Комунизмът рухва, „защото бъдещето спря“. Комунизмът е една утопия,

която се срутва, когато хората спират да вярват в нея. А друга визия за бъдещето няма.

Това е казано кристално ясно от Копринка Червенкова:

К. Ч.: Няма визия, казах Ви – кухнята няма визия.

Интервюираща: Какво се случи след 89-та година?

К.Ч. Нищо. Вие знаете какво се е случило.

На това място в текста вече наистина ми стана страшно. Разбирам иронията, или дори

цинизма в думите на интервюираната. Мисля че правилно схващам разочарованието й от

последвалите събития и може би дори раздразнението й, че я разпитват за това. Но как така

съпротива без визия за бъдещето? Как така се захващаме да срутим един свят, без да си

представяме какво искаме да изградим на негово място … Политика без проект и гаранции,

по думите на Десислава Лилова:

Искахме наистина един свят, който беше по-добър. А този, който направихме, не е

това, което сме искали. Преходът е наистина грешно направен, не даде резултат, който

заслужаваше да погребеш в него едно-две поколения. (…) Като ще жертваш човешки

съдби, трябва да помислиш три пъти. Имаш ли проект и какви са ти гаранциите. (…)

А не каквото правехме ние – качвахме на власт хора, които въобще не знаеха какво


10 |

правят. И ние нямахме нито достатъчно изисквания, нито достатъчно съзнание, че е

необходимо да имам достатъчно контрол върху тях. Този тъпизъм е непростим.

(Интервю с Десислава Лилова и Орлин Спасов)

Да, днес всеки е свободен да изказва гласно всякакви мнения (дори расистки, сексистки и

ксенофобски), да търси изявява, да пътува, да се труди и да преуспява, да стане европеец, да

бъде християнин… Но това са все индивидуални решения. Това е загриженост за себе си, а

не загриженост за света. И в такъв смисъл това не е политическо решение. Няма го

политическото, остана само политиката.

Десният разказ не предлага визия за бъдещето на света, а само индивидуални съпротиви

(резигнация в интелектуалната сфера) и индивидуални осъществявания („всички да станат

всичко което искат“, ако мога така да преформулирам правилото). Освен това, той

препотвърждава разрива между политическа практика (борбите за власт и партийната

политика) и политическото разсъждение (мисленето, дискусиите и търсенията на визии за

бъдещето). Този разрив е наследството от една предходна епоха, в която съпротивата се е

изразявала в оттегляне от света. От 1989г. насам имаме само политика (партии и борби за

власт), без политическото, без визия накъде вървим.

Не е изненадващо, че почти всички интервюирани прокарват паралел между света преди

края на социализма и света днес. Както вече отбелязах това е особеност на припомнянето

като съотнасяне с миналото, но от гледната точка на настоящето. Не трябва да

пренебрегваме и факта, че за анкетиращите съществува паралел между тогавашната

съпротива и протестите от 2013г. – паралел, който интервюиращият със самото поставяне

на въпроса предзадава на отговарящия.

Но какво може да представлява съпротивата днес? Нима е нужно да се съпротивляваш срещу

„един неземен празник“, срещу един подарък, който трае вече 25 години в едно безкрайно

настояще? И въпреки това през 2013г. всички бяхме на улицата. Комунизмът чудодейно

възкръсна и всички пак станахме антикомунисти? Не. По-скоро усетихме (без да можем да

го формулираме по този начин, разбира се), че сме живели в свят на политика без политическо,

на борби за власт без загриженост за света.

Вместо епилог: За липсващото мастило на съпротивата

В речта си пред събралото се множество в Зукоти парк на 9 октомври 2011г., Славой Жижек

разказва един стар виц за съпротивата срещу комунистическия режим в ГДР. Впрочем той


11 |

много обича историята за липсващото мастило и я използва още в книгата си от 2002г.

(озаглавена според известната реплика на Морфей от първата част на филма Матрицата:

„Добре дошъл в пустинята на настоящето!“, Zizek 2002). Тук възпроизвеждам по-кратката

устна версия от 2011г.:

Нека ви разкажа един хубав стар виц от времето на комунизма. Един източно германец

бил изпратен на поправителен труд в Сибир. Той знаел, че писмата му ще бъдат

проверявани от цензор, и казал на приятелите си: ‚Нека приемем следния код. Ако

получите от мен писмо, написано със синьо мастило, тогава ви казвам истината. Ако

писмото е написано с червено мастило, то е лъжа.‘ След месец приятелите му

получили първото писмо. Всичко било написано със синьо и в писмото се казвало:

‚Всичко тук е прекрасно. Магазините са пълни с хубава храна. В кината прожектират

хубави западни филми. Апартаментите са големи и луксозни. Единственото нещо,

което не може да се купи, е червено мастило.‘ Ето така живеем и ние. Имаме всички

свободи, които искаме. Но ни липсва червеното мастило – езикът, с който да изразим

своята не-свобода. Начинът, по който са ни учили да говорим за свободата – (…) –

фалшифицира свободата. (Zizek 2011 : 67-8)

Боя се, че тъкмо това са направили интелектуалците от предишното поколение – научили

са ни да говорим за свободата само на езика на синьото мастило. В техния случай това е

антикомунизмът. Това е единственият език на съпротивата, който елитите са ни дали през

последните 25 години. Този език все още е единствен и всепоглъщащ – той успя да погълне

и протестните вълни от 2013г. Но с него ние не можем да изразим своята не-свобода,

въпреки всички свободи, които имаме. Защото този език на съпротивата не ни дава бъдеще.

Имаме нужда от друг цвят мастило.

И последно. Аз не бих искала моята съпротива да се превърне в една непрестанна борба със

завръщащия се антикомунизъм. Моята съпротива е за осъществяването на политическото

въображение, в което политика и политическо ще са едно, а политическата практика ще е

загриженост за света – екологична, социална, интелектуална.

Библиография:

Арент, Хана (1997) Човешката ситуация, София: Изд. „Критика и хуманизъм“ (прев. Константин

Янакиев).

Асман, Ян (2001) Културната памет, София: Планета 3 (прев. Ана Димова)

Касториадис, Корнелиус (2014) Проектът за автономия, София: Анарес (вж. по-специално текста

„Власт, политика, автономия“), под печат.


12 |

Arendt, Hannah (1972) La crise de la culture, Paris :Gallimard, coll. Folio Essais (вж. по-специално текста

"Qu'est-ce que la liberté ?", pp. 186-222).

Zizek, Slavoj (2002) Welcome to the Desert of the Real! Five Essays on September 11 and Related Dates, New York:

Verso.

Zizek, Slavoj (2011) “Don’t Fall in Love with Yourselves”, IN: Astra Tаylor and Keith Gessen (eds.),

Occupy! Scenes from Occupied America, New York: Verso, pp.66-69. Видео източник:

https://www.youtube.com/watch?v=HdyMV1AKHGg (видян последно на 14 октомври 2014г.)

i Тук и навсякъде в текста всички интервюта, проведени в рамките на проекта, ще бъдат цитирани само по името на интервюирания. Те са публикувани и могат да бъдат консултирани в третия раздел на настоящия брой. С изключение на горната, всички следващи бележки под линия са хумористични и са добавени с цел разведряване на читателя. По-припряният читател спокойно може да ги пропусне. ii В тази връзка се питам защо от въпросника отсъства една друга тотална институция – казармата. Само пет от общо двадесет интервюирани са жени. Ако са търсени жестове на съпротива срещу режима, такива най-вероятно са проявявани по време на престоя в тази институция. Или в този проект е търсена само интелектуалната съпротива, или интервюиращите (само жени – ето още една асиметрия по полов признак) не са имали желание да слушат казармени истории, за което напълно ги разбирам. iii Преди да приключа със субкултурната съпротива си струва да отбележа като куриоз, че на въпроса „Свирили ли сте в група?“ само един от интервюираните отговаря положително (Ал.Кьосев). Повечето отговарят, че въобще не са се занимавали с музика, а само четирима отбелязват музикални уклони в детско-юношеска възраст: един е пял в хора, двама са свирили на пиано и една е участвала в детски симфоничен оркестър – все класически буржоазни образователни практики. iv Откъсите от интервюто с Копринка Червенкова са цитирани с изричното съгласие на интервюираната. Пълният текст на проведеното интервю не е публикуван в броя, по нейна молба. v Впрочем той сам си противоречи, като няколко страници по-долу казва, че за своя основна цел е приел падането на комунизма: „- А тогава какви бяха вашите цели? – Колкото може по-бързо да си отиде комунизмът. С всички средства. Участвал съм в митинги, такива неща…“ Вероятно се има предвид годините непосредствено преди и след 10 ноември 1989г., когато вече падането на комунизма е било вероятно. Но визия за света отвъд комунизма пак не се открива.

https://www.youtube.com/watch?v=HdyMV1AKHGg

Съпротива без бъдеще

Documents

Transcript of Съпротива без бъдеще