О Б Щ Е С Т В О , П А М Е Т,

О Б РА З О В А Н И Е

(История и обще ствени нагласи)

2

ОБЩЕСТВО, ПАМЕТ, ОБРАЗОВАНИЕ

(История и обществени нагласи)

Научна редакция и съставителство:

© Тодор Илиев Мишев

© Юри Тодоров Тодоров

© ИК „СТИЛУЕТ” ЕООД, 2015

ISBN: 978-619-194-012-7

Сборникът се издава с подкрепата на Центъра за съвременно образование

3

СОФИЙСКИ УНИВЕРСИТЕТ „СВ. КЛИМЕНТ ОХРИДСКИ”

ИСТОРИЧЕСКИ ФАКУЛТЕТ

О Б Щ Е С Т В О , П А М Е Т,

О Б РА З О В А Н И Е

(История и обще ствени нагласи)

СБОРНИК С ДОКЛАДИ ОТ ЛЕТНИЯ СЕМИНАР В КИТЕН

25 – 30 ЮНИ 2015 г.

СОФИЯ – 2015

4

5

С Ъ Д Ъ Р Ж А Н И Е

Вместо предговор – за учителя, художника и писателя ..................... 7 Училищно образование и историческо съзнание ............................. 10

Желязко Стоянов Социална памет и историческо съзнание ...... 10 Юри Тодоров Епистемология на историческото съзнание ........... 18 Цонка Каснакова-Иванова Развитие на критическо мислене в

обучението по история ................................................................... 25

Тодор Мишев Историческата география в учебниците по

„Отечествознание” – образователни и възпитателни аспекти .... 33

Красимир Кръстев Крумовото законодателство в училищното

историческо образование ................................................................ 42 Марина Пиронкова Константин Иречек и българските училища в

Македония и Одринския вилает .................................................... 53 Костадин Паев Дуалистична монархия, федерация или автономна

държава? ........................................................................................... 62 Паулина Нинова Провокиране на интереса към историята чрез

иновационни практики .................................................................... 69

Борис Русев Социалистическата икономическа система през 70-те

и 80-те години на ХХ в. и нейното отражение в обучението по

История в среден курс ..................................................................... 79 Национална памет и институции ......................................................... 89

Симеон Недков Основаване и дейност на Международния съвет

на музеите (ICOM) ............................................................................ 89 Стефан Стефанов Експериментален модел за създаване на

виртуален музей на образованието .............................................. 101

Ивайло Христов Нихилизмът срещу националната памет ....... 107 Костадин Паев Ранният конституционализъм и републиканската

идея на Балканите в края на ХVІІІ и началото на ХІХ век ....... 118

Валери Колев Изгубената историческа памет – България и

Болшевишката революция от 1917 г. ............................................ 130 Бойко Белегов Нападението на Германия над Съветския съюз през

1941 г. (по нови документални източници) ................................. 138 Евгений Еков Неомакедонистите си присвоиха и Тодор

Александров ................................................................................... 148 Надя Тошмакова Град Видин – ретроспективен поглед към

демографската обстановка ............................................................ 160

6

Празнично-юбилейна система ........................................................... 165 Живко Жеков Културни традиции и иновации през вековете ... 165 Иван Занов По някои въпроси, свързани с образа на

средновековния българин в представите на неговите съседи .... 169 Мария Алексиева Ценности, традиции и ритуали в училищното

образование – средоточие на минало, настояще и бъдеще ........ 178 Светла Шапкалова Международните празници в академичното

обучение по религия ..................................................................... 189 Нонка Кръстева Празнично-юбилейна система в детската

градина и един празник, посветен на 150-годишнината от

рождението на Чичо Стоян ........................................................... 198

7

Вместо предговор – за учителя, художника и писателя

Ето така Добри Чолаков в „Какъ да се преговаря материала по оте-

чествознание въ III и IV отдьление“ 1 описва професията на учителя – зву-

чи и автентично, и трогателно, и впечатляващо: „Една от най-деликатните

професии е тази на учителя. Тя се сравнява само с работата на художника

и писателя“. И продължава: „Учителят може да владее отлично учебния

материал и методите на преподаване. Той може да издекламира прекрасно

своите лекции и пак те да нямат цена, ако не може да обхване и увлече

цялата душа на учениците. Тъкмо това е най-мъчната и най-важната стра-

на на обучението. Когато учителят преподава, ако не следи дали ученици-

те участват изцяло и при пълен интерес в обучението, неговата работа е

сигурно безплодна. Добрият методик трябва постоянно да раздвоява съз-

нанието си, за да може да следи хода на лекцията си, реда на учебния ма-

териал, да подбира моментите, когато ще подхване нов въпрос, да го из-

черпа напълно и последователно и в същото време да следи по отговорите

на децата дали разбират това що той разбира и обяснява, за да може бързо

да съобрази как да поправи работата си.

Ясно е, че всичката тази работа е мъчна и деликатна и затова тя не

всекиму се удава. Тя предполага един висок и бодър дух, какъвто учителят

трябва неминуемо да притежава, както го притежават художникът и писа-

телят. И единият и другият трябва да са хора талантливи, т.е бързо да съ-

образяват и дълбоко да схващат въпросите, които ще разрешават, непри-

нудено да се вдълбочават в тях и да виждат там, дето окото на обикнове-

ните хора не вижда, да схващат незабележимите моменти, които простос-

мъртните не могат да схванат. И след това наблюдение на живота и при-

родата като си послужат със средствата, които тяхното изкуство им дава,

да ги възпроизведат така добре, че да бъдат схванати и разбрани от обик-

новените хора, които не умеят да наблюдават. Всичко това не е една обик-

новена механическа работа, не е една занаятчийска, една шаблонна работа,

а висока продукция на духа. В това отношение работата на учителите и

тази на художниците и писателите си напълно приличат.

Художниците и писателите работят обикновено при настроение.

Без такова те не се залавят за работа. Работа, създадена без настроение ня-

ма стойност. Художникът и писателят разполагат със себе си: те са госпо-

дари на времето си и работят тогава, когато имат желание и настроение за

1 Чолаковъ, Добри. Какъ да се преговаря материала по отечествознание въ III и IV

отделение. С. Книгоиздателство „Хемусъ“ А.Д. с. 3-5

8

работа. Учителят е принуден да работи по задължение. Той работи и кога-

то има и когато няма желание за работа. При тия условия, за да бъде рабо-

тата му резултатна, той е принуден често да прави насилие над себе си;

той е принуден символно да овладява и ободрява своя дух, дори и тогава,

когато няма охота за работа. От това се вижда, че учителят трябва да при-

тежава дори по-високи душевни качества от художника и писателя. Разби-

ра се, че в действителност това не всякога се удава. В повечето случаи,

когато учителите не могат да попаднат в настроение, прибягват до обик-

новените шаблони.

Лекът против този недъг, присъщ на обикновената човешка приро-

да и на естеството на учителската работа е постоянния стремеж на учителя

към лично усъвършенстване, на непрестанно усилие на волята да възмогне

всички спънки, които понижават неговата творческа работа и я приближа-

ват до шаблонност.

Усъвършенстването и повдигането на духа са необходими и за

младите, и за старите опитни учители. Младите, които не владеят още

добре методите на преподаване при работата си се държат във вънкашната

страна, във формата на своята лекция. Те пазят да не нарушат хода на ра-

ботата, да се не отклонят от предначертания си път и затова цялото им

внимание е насочено не към същността на урока, а към лекцията. За тях

една лекция преподадена по всички пътища и форми, предписани от мето-

диката, е главната цел. Увлечени от това, те нямат възможност, нямат и

сили да следят какво разбират и какво схващат учениците. Те работят по

свои или чужди шаблони. Но работата им не е шаблонна. Те тепърва си

изработват похвати за работа. За тях шаблоните са нещо ново, което те се

стремят да завладеят. Възприемчивият духна младежа се увлича в работа-

та, но увлечението му е по-скоро в нейната външна страна. Той още не

може да чете в душата, той не е в състояние да се откаже от формата и

пренесе центъра на работата си в съзнанието на децата. За да се издигне до

това високо състояние на духа, нему е потребно продължително школува-

не и дълго лично усъвършенстване. Той трябва да се усъвършенствува до

там, та да се освободи от чуждите, па и от изработените лично от него

лекции и шаблони. Пътят на това усъвършенстване и школуване е бавен и

дълъг.“

По-долу авторът заключава: „Друго. Личното усъвършенстване на

учителя не е необходимо само за успеха в училището. Не. То е потребно и

за самия него. Учител, който се е издигнал над работата си, получава по-

добри успехи. Това го радва и ободрява. Съвършеният учител работи с по-

малко разход на енергия, с по-малко досада и лутаница. Нему работата

спори и тя става все по-приятна и лека. Учител пък, който влиза в класа с

досада, който не знае отде да подхване и де да свърши, който не се увлича

в работата си, който няма възможност да се наслади от радостта на пос-

тигнатите резултати, изпитва несравнено по-голяма мъка, от този, който

9

във всяко отношение работи със съвършенство. Така че личното усъвър-

шенстване на учителя е еднакво полезно и за учебното дело и за работата в

него“

Добри Чолаков, софийски училищен инспектор, в своите методи-

чески бележки и лекции спира вниманието към особено актуалния и днес

въпрос на „учителството“, на неговото лично усъвършенстване, „бодрост

и дух“. Неподправено и с лекота авторът припомня за „големите лични

усилия, необходими от страна на по-възрастните и опитни учители, за да

запазят своята бодрост на духа, а на по-младите да видят това, което пора-

ди своята младост и неопитност не могат да видят“ – и всичко това, за да

могат да преподават знания, потребни за живота, да припомнят и препов-

тарят/преговарят материала с разяснение или, както той го нарича – с „ме-

тодично преподаване“.

София, юни 2015 г. Тодор Мишев

10

Училищно образование и историческо съзнание

Социална памет и историческо съзнание Желязко Стоянов

Няма по-поучително зрелище от историята. Раждане, развитие и

изчезване на велики цивилизации, грандиозни катаклизми, смяна на вели-

чествени постижения на разума с мрачните ужаси на порока, ярки и силни

характери или малодушие и страхливост, причудливо смесване на траге-

дии със срамни фарсове, превъзхождат най-силното въображение.

Всеки историк определя своя предмет, локализира част от минало-

то в конкретни пространствено-времеви граници и така допира до праксе-

ологическите функции на историческото знание. Миналото и бъдещето са

моменти на настоящето, което обуславя и нормативния характер на исто-

рико-познавателната дейност. Известна роля тук играят и господстващите

представи за фактите и за тяхната интерпретация, които влияят върху ис-

тинността на знанията.

За Ранке и Фюстел де Куланж важно е историкът да осъществява

външната и вътрешната критика на изворите, да изучава текстовете, да е

безпристрастен техен тълкувател и да изключва всякакви оценки! [1]

Актуалността на историята обаче се определя от способността й да

отговаря на съвременни въпроси, защото иначе ще губи социалният си

престиж. Колкото по-важни са въпросите и по-убедителни са нейните от-

говори, толкова по-значимо нейното място в социалния живот. В този

смисъл не е прав Дж. Майлин, според който “Историкът не се извинява, че

историята е безполезна, а се гордее с нейната безполезност“. [2]

Но понятията “актуалност“ и “злободневност“ не са тъждествени.

Да си актуален не значи да пишеш върху теми, които вълнуват съвремие-

то. Актуалните изследвания обясняват актуални проблеми, независимо на

каква тема и от коя област са. Новите условия могат да повишават интере-

са към миналото, а задълбочеността на изследването и талантът на изсле-

дователя често им придават остра актуалност, стават предмет на оживена

дискусия с ярка насоченост. Проблеми, извикани на живот в една епоха,

загубват актуалност в друга епоха. В различни идейни координати едни и

същи проблеми в едно и също време са актуални по различни начини и с

11

различни средства. Ако миналото е херметично отделено от настоящето

или възбужда само антикварен интерес, то не е обществено значимо.

Историята не е “политика, обърната към миналото“. Връзките

между историографията и политиката имат значение и за двата феномена.

Като правило обръщането към историята преследва групови интереси и

цели, което я дискредетира, а свободните от деформацията на извъннаучни

и ненаучни съображения, са актуални. Историците изпълняват и идеоло-

гически задачи, но няма идеологии, които обслужват всяка социална група

през всички епохи. Те носят печата на времето, а историческите знания са

компонент на идеологически понятия. Ако лишим понятията “свобода“,

“демокрация“, “революция“, “държава“ от историческо съдържание, те са

просто абстракции.

Да се “освободи“ историята от идеологията означава да се “осво-

боди“ от себе си. Затова е прав релативиста Ч. Биърд, когато се обявява

срещу позитивисткия възглед за абсолютната безпристрастност на истори-

ка. За него “безпристрастната, фактологичната и желаеща да не тревожи

страстите на своя век история, служи на тези, които не искат да ги безпо-

коят“. [3] Някои автори преодоляват крайностите на релативизма, но

отъждествяват понятията “обективност“, “безпристрастност“ и “науч-

ност“, независимо че обявяват претенциите на Клио за научна безприст-

растност за неубедителна приумица.

Неообективистите свеждат неизбежния субективизъм на историка

до разумни граници върху морално-етическата плоскост. Според Г. Србик

ранкеанският обективизъм не освобождава историка от обвързаност. “Да

си обективен в ранкеански смисъл - пише той - означава да разглеждаш

историографията като етична задача, да достигаш със знания и съвест до

възможно най-чисто познание“. Моралните качества на историка и профе-

сионалната му честност са гаранция за истинни знания.

Те са необходимо, но недостатъчно условие. Опитите да се ели-

минира субективизма, пише Колингуд, са “лицемерни, тъй като се при-

държат към своята гледна точка, а изискват от другите да се откажат от

собствената гледна точка“. Но “ако тези опити са успешни, ще изчезне са-

мата история“. Деидеологизирането на историята я самоликвидира като

наука, превръща я в склад от антикварни данни. Прав е обаче Х. Кома-

джър, че: “даже свети Антоний не е подложен на толкова много изкуше-

ния“, колкото историка. Но историята не е функция на идеологията, не е

неин придатък. Когато се казва, че даден учен е идеолог на група или на-

род, се има предвид не че създава и разпространява идеологически знания.

Затова не е случайно, че във всеки период сред видните идеолози са и не-

малко историци Някои идеологически нагласи запазват значение и в други

идеологически координати. Смяната на господстващите идеи невинаги

отрича радикално идеите от предишни епохи. Известна част от тях, преос-

мислени в нов контекст, се включва в новите идеологии. [4]

12

Твърдението, че историята е и идеология, е вярно, но не изяснява

как влияе върху нейното съдържание. При анализа на взаимодействието

между идеология и история трябва да се отчита и обратното въздействие

на историческите знания върху идеологията, доколкото те са своеобразна

негова автобиография.

Като пресъздава миналото с безкрайни тонове и полутонове, исто-

рията е и социална памет, посредник между минало и настояще, пункт от

духовната култура, без който е невъзможно нейното развитие. Тя е еле-

мент и на образованието и възпитанието, предлага ценностни ориентири

за настоящето и бъдещето. Поради това заема ключово място в духовната

култура, сравнимо с паметта за индивида. Както индивид без памет губи

своето “аз“, и обществото не се самоосъзнава без знания за миналото –

„Историята” е своеобразна автобиография на обществото. Като изтръгва

миналото от пластовете на небитието, тя осигурява самопознаването. Об-

ществото е в опасност ако е лишено от социална памет или е подложено

на съзнателна аберация - тогава то е обречено на деградиране и изчезване.

Социалната памет е присъща на всяко историописание. При раз-

личните условия тя играе различна роля - всяко общество задава на мина-

лото специфични въпроси и дава различни отговори. Още Херодот, “ба-

щата на историята“, пише, че неговата цел е да не позволи на времето да

изглади от паметта човешките деяния.

Социалната памет има избирателно отношение, съобразено с акту-

алната ценностна йерархия. Паисий търси и показва събития, които пови-

шават народностното самочувствие, създават убеденост, че българите

имат по-славно минало от своите съседи. И идеолозите на третото съсло-

вие по време на буржоазните революции преориентират историографията.

Необходимо е върху страниците на историята да се появят и пренебрегва-

ните от хронистите съсловия. “Най-добрата част от нашите анали, най-

трудната и най-поучителната, трябва да се напише: още няма история на

гражданите, история на поданиците, история на народа. Авансцената на

историята е заета от група привилигеровани лица, само за тях се разказва...

- пише О. Тиери. - Но прогресът към свободата и благосъстоянието е по-

важен от действията на завоевателите, а техните нещастия са по-

трогателни от бедствията на кралете, лишени от короната. Затова още ня-

маме история на Франция“.

Разказите за крале и пълководци, за светската и духовната арис-

токрация намаляват, а проблемите за селските общини и градските кому-

ни, за търговия, занаяти и мореплаване, които създават богатствата, стават

специална област за проучване.

Забелязано е, че историята е несправедлива. Тя разказва за “под-

палвача Херострат“, а не за строителите на запаления храм: с по-голямо

желание разказва за рушители, а не за строители. Имената на палачите по-

често изпълват нейните страници от имената на жертвите. Потисниците са

13

по-чест обект от потиснатите. Може би защото силните побеждават слаби-

те, техните деяния се запазват в паметта на новите поколения, а „победи-

телите не се съдят“. И историкът ги величае, а не ги порицава. Достойни за

порицание или за премълчаване са слабите, т. е. победените и потиснатите

- такова е мнението на немалко историци.

Но историята не се съобразява с всички победители и при всички

обстоятелства! Римлянина Сципион побеждава знаменития картагенец

Анибал, а англичанинът Уелингтън сразява Наполеон при Ватерлоо! Но

нито Сципион, нито Уелингтън носят славата на победените от тях мъже.

Прав е Т. Карлайл, според който от историческо (а не от чисто военно)

гледище не е вярно, че печели войната онзи военоначалник, който печели

последното сражение, защото има и Пирови победи.

Социалната памет изменя своето съдържание и поради промените

в оценките. Това определя нееднаквото място на едни и същи събития в

историята и ги превръща в арена на остра борба. Причината за факта, че

съвременната памет е “парализирана“ според Х. Хемпел е в “бариерата на

чувството за вина“, която разделя миналото и настоящето. Историците я

преодоляват, “успокояват съвременността“, помагат й да преодолява чувс-

твото за вина. Затова за Хемпел най-важна функция на историците е “да

примиряват паметта на хората“.

Изискването историческата наука да е “примиряваща памет“ се

въплъщава в премълчаването или преосмислянето (преиначаването) на

миналото в по-светли тонове. Според Е. Къридж през XVI в. английските

селяни не са насилствено обезземлявани и в Англия не настъпва масов

глад и скитничество. “Твърденията, - пише Е. Къридж - че Англия се раз-

вива чрез експроприацията, е чудовищна клевета“. [5]

Някои психоисторици се опитват да “ни примирят с миналото“,

при което “неудобни“ явления се представят за патологични отклонения.

Фашизмът и нацизмът са психологичен феномен, породен и от “комплек-

сите“ на вождовете, и от “комплексите“ на нацията. След анализ на редица

патологии се твърди, че Хитлер (или Сталин) и техните приближени не са

нормални. Кои са причините за кошмарите на руския и германския народ?

Какво от спомена за тях да се пази в паметта? [6]

Обществото не е безразлично към своята памет, особено към епо-

халните събития. Живи в паметта, те не са просто календарни факти. Не-

зависимо дали желаем или не, те формират отношението не само към ми-

налото, а и към настоящето и по-близкото бъдеще. Болезнени събития ни

пречат да живеем спокойно, т. е. историята се втурва в нашия живот, а не-

дооценяването на значими факти е гавра над настоящето. Затова тя е сред-

ство и за патриотичното възпитание.

Социалната памет има морален пълнеж, изразява отношението ни

към предците и събитията, но историографията не е нравоучение, което

14

поставя оценки за дейността на социални групи, партии или личности. Тя

обаче не реализира своите функции без такива оценки.

Съвременността е исторична в два аспекта, защото обществото се

самопознава и самоосъзнава и чрез своето място в социалното развитие.

Затова елементите и на общественото съзнание - възгледи, идеи и теории,

са исторични, т. е. възникват при конкретни условия. В този смисъл исто-

рическото съзнание не е тъждествено със социалната памет или с миналия

опит - то реализира връзката между трите модуса на времето - минало,

настояще и бъдеще.

Категорията “историческо съзнание“ в теоретичен план ориентира

обществото и съдейства за неговото самопознаване. В приложен план то

определя не само начините и формите за фиксиране на социалната памет

(чрез мит, хроника, история), а и подбора, обема и съдържанието на запа-

зените факти. То е съвкупност от представи, възгледи, идеи и теории за

миналото. Всяка общност има представи за своя произход, за важни съби-

тия и личности, за други групи и народи, които предава на потомците. От-

начало възниква митологичният тип съзнание. От страха пред променли-

востта на света, забелязван в митовете, през формите на мислено бягство

от историята до историческия оптимизъм - това е пътят на човека в търсе-

не на смисъла.

Историческото съзнание изпълнява и нормативни, и рефлексивни

функции, тъй като създава нагласа за важното и маловажното в обекта, за

отношението на социалната памет към миналото. То възприема и подреж-

да миналия опит, за да го тълкува според съвременния опит.

Древните паметници отразяват събития, които влияят върху на-

родностното самосъзнание - спомени за героични дела: походи, битки, пъ-

тешествия. Тогавашното историческо съзнание е с фантастичен характер,

тъй като изразява религиозно-мистичните представи на хората. [7] При

това митологичното съзнание не познава пространствено-времевата лока-

лизация. “Началата“ на света не са минало, тъй като не “стареят“, чрез тях

можеш да разбереш преходното и нетрайното. Затова колективната памет

върху сакралността на “началото“ е неспособна да схване и посочи това,

което се извършва във времето. В онези епохи тя е в безграничното царст-

во на мита.

Тази колизия на митологичното съзнание е в съгласие с циклично-

то възприемане на времето, в идеята за “вечния кръговрат“. Тя утвърждава

вечното повторение на това, което е било, но от друга страна, доколкото

времето е синоним на изменението, вселената отново е в “началото“. Сро-

ковете на периодичното “възобновяване“ са различни: година, столетие,

хилядолетие. Но “началното време“ не е плен за индивида, а спасително

убежище в потока на времето. Човекът или възприема текущото през

призмата на началния “праобраз“ (архетипното мислене), или го осмисли

чрез творящото начало, т. е. чрез рационално-утопическото (есхатологич-

15

но и телеологично) мислене. Алтернативата е мистично или рационално-

утопично мислене.

Разбирането за спонтанно възникналия и функциониращ ред,

обозначаван от гърците като “Космос“, се разпростира и върху природата,

и върху обществото. За обозначаване на изкуствено създавания ред се из-

ползва понятието “таксис“ (ред, строй). Това води до циклични представи

за измененията. Сравнително устойчивата структура на древните общества

абсолютизира случая (волята на тирана, вражески нашествия), чрез които

обяснява съществуващото главно с идеята за кръговрата. Заражда се и ис-

торическата традиция.

Този процес е изразен в “Илиада“, която има черти не само на ми-

тологичното, а и на историческото съзнание. Вместо да се съсредоточи

върху своите герои - полубогове-полухора - Омир се занимава с отделни

народи - троянци, ахейци. Хектор живее и умира с мисли за родината. И

макар че събитията са на различни места и по различно време, от гледна

точка на причинно-следствената верига те са взаимосвързани. Въпреки

това “Илиада“ е предимно мит, а не история. Тук поетиката, а не история-

та диктува и съдбата на героите, и “сценария“ на събитията. Космическите

сили, маскирани като богове, се включват и ръководят човешките дела. В

това е главното различие на мита от логографията, където човешкия жи-

вот е обособен от сферата на боговете. В този смисъл митът е “свещена

история на народите“.

Когато човекът по-скоро усеща, отколкото разбира властта на ис-

торичното, се крие или под сянката на “вечното начало“, или на мистично-

то бъдеще. И през Възраждането европееца се бои да застане пред текуща-

та история. В класическата древност човек избягва тази среща под сянката

на неизменния космос. В средните векове - на провиденциализма. Но ра-

ционалистите прогонват от историята неисторическите и извънисторичес-

ките сили. Те търсят истинските “пружини“ в обществото - идва ерата на

научната историография.

Защо за Тит Ливий историята е епос за римските добродетели?

Защо за Тацит тя е драма на ужасите, а за Отон Фрайзингски – „начало на

края на света”? Защо в едни епохи е “мъдра учителка по философия чрез

примери“, в други - средство “да славим създателят“, в трети - “школа за

политическа мъдрост“ или пример за “глупостта на човека“?

Историкът не само „възстановява” миналото, а и запечатва себе си

и духа на своето време - както границите, до които прониква, така и средс-

твата за изразяване на познатото. Това обяснява общото между среднове-

ковния роман и архитектурата на средновековните църкви, между средно-

вековните миниатюри и средновековната философия. Обединява ги печата

на една и съща духовна нагласа. Както показва Волтер, можеш да се отка-

жеш от провиденциализма, да критикуваш средновековната историограф-

ска традиция и по примера на античните образци да оценяваш историята

16

чрез разума, но да не извършиш историографски преврат. Нужна е и нова

перспектива, нови форми, принципи, методи и средства за разкриване и

обясняване на фактите.

Историческото съзнание е система със сложна структура и три

равнища. Първото равнище фиксира преките контакти с миналото, които

често не се осъзнават. То е елементарна форма, присъща на всеки човек

независимо от неговото образование или възпитание. Изразява се в неяс-

ни, емоционално украсени представи за миналото, получени чрез различни

средства и по различни пътища: паметници и символи, художествена ли-

тература, радио и телевизия, живопис и скулптура. Определена роля тук

играе собственият жизнен опит. Това равнище не включва системни зна-

ния за социалното развитие.

Второто равнище се реализира чрез систематизирани знания за

миналото, предполага представи и за цялостния процес. Третото равнище,

свързано пряко с историческата наука, дава възможност за осмисляне на

миналото. И превърнатите в символ представи - за кораба “Радецки“ и за

четата на Христо Ботев, и придобитите чрез художествени произведения,

кино и други източници, са свързани и с историческата наука? Според И.

Димитров съчиненията на историците са фактор “за формиране на истори-

ческото мислене, за укрепване на националното достойнство и самочувст-

вие... А за малките народи като нашият, историята е стимул за национал-

но самочувствие, средство за самосъхранение“. [8]

Историописанието подбира и запазва събитията в паметта. Върху

каква основа се извършва този подбор? Кой е неговия критерий? Ако изк-

лючим фалшификаторите или недобросъвестните автори, ще отговорим:

скалата за тяхното значение е и в светогледните нагласи. Например за Та-

цит християнството възниква поради раздорите между юдейски секти. Не-

говата ценностна скала за оценка на събитията, е закотвена в миналото и

бъдещето е скрито за неговия анализ. [9]

Пример за влиянието на натурфилософската картина за космоса

дава Тукидид. Майстор в изобразяването на сцени и хора, той не гледа на

обществото като на изменящо се. Тъй като театър на историята е полисът,

“политическото здраве“ изисква равновесие. Тя се схваща като верига от

събития, които нарушават или възстановяват равновесието на системата

като часовниково махало, но изключва и генезисът, и перспективата. Кар-

тината е по законите на драмата, която включва начални причини и резул-

тати в края на “сценичното действие“. [10]

Християнството преустройва античното съзнание чрез радикално

преразглеждане на космологията. В центъра на античния светоглед е кос-

мосът, християнската идеология изправя човек пред бога като единствен

негов творец. “Логическият център на световния ред“ е изместен - вместо

“божествения космос“ в него е бог. Тази нова нагласа изисква промяна на

целта, методите и йерархията на знанията. [11]

17

Провиденциалният историзъм е също аисторичен. Само в свеще-

ната история, известна чрез божественото откровение може да се разкрива

смисълът на историческите изменения, чиято кулминация е във второто

“пришествие на Христос“.

Следващият период утвърждава рационалистическия възглед, че

всяко нещо има естествена причина (causa sui). Картината за света се разд-

воява. Свещената история все още е в плен на провиденциалното разбира-

не, изразено от епископ Босюе. Светската история обаче възражда прагма-

тичната традиция на античността.

Настоящето се нуждае от нов поглед върху миналото, от преразг-

леждане на старата картина. Новото общество определя хоризонтите на

миналото, настоящето и бъдещето, а историята решава задачи и на насто-

ящето, и на бъдещето. Историческата памет и историческото съзнание са

духовен мост върху “пропастта на времето“, през който преминаваме от

миналото през настоящето към бъдещето.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Вж. White, M. Foundation of Historical Knowledge. New York, 1985.

[2] Malin, J. On the Nature of History. Lawrence-Cansas. 1984, p. 39.

[3] Beard, Ch. A. Written History as Act of Fait. - In: The Philosophy of

History in Our Time. New York, 1959, p. 142.

[4] Butterfield, H. History as the Emancipation from the Past. London,

1986, p. 16.

[5] Kerridge, E. Agrarian Problems in the Sixteenth Century and After. London,

1989, p. 63.

[6] Вж. Smith, E. Adolf Hitler. His Family, Childhood and Youth. Staford,

1987.

[7] Срв. Фрайденберг, А. Мифолитература древности. М., 1978, 16-19.

[8] Стефанова, В. Съдбата на България през погледа на учения, С., 1972, с.

120.

[9] Срв. Кнабе, Г. С. Корнелий Тацит. М., 1981, 38-42.

[10] Срв. Лосев, А. Ф. Античная философия истории. М., 1984, 98-110.

[11] Срв. Майоров, Г. Г. Формиране на средновековната философия. М.,

1987.

18

Епистемология на историческото съзнание

Юри Тодоров

Предмет и основен проблем на дидактиката на историята предс-

тавлява историческото съзнание в две основни направления. От една стра-

на историческото съзнание отразява в статично отношение наличните в

обществото знания за историята. От друга страна, в динамиката на исто-

рическото съзнание са залегнали непрекъснатите промени на отношенията

към историята в обществото, обновяващата се и променящата се реконст-

рукция на знания за миналото на човешкото общество. Дидактиката на

историята като самостоятелна историческа дисциплина се интересува за

настъпващите промени във всички обществени слоеве и социални групи.

Тя, дидактиката на историята, трябва да определи значението на истори-

ческото съзнание за разбиране на настоящето. Търсят се начините за фор-

миране и въздействие на историческото съзнание в обществото. Под исто-

рическо съзнание трябва най-общо да разбираме нагласи и отношения към

миналото, които съществуват в нашето настояще, носител на които е ис-

торическият социум. Съвременната историческа дидактика се стреми да

формира, развива и изследва историческо съзнание при изучаването и

съприкосновението с история в и извън училище с необходимата дифе-

ренцираност и многоперспективност. Историческото съзнание се изразява

индивидуално в смисъла на спомена за миналото на култури и групи и по

такъв начин определя историческата култура. Индивидуалното историчес-

ко съзнание се изгражда в съществената си част от условията на околност-

та, заобикалящата среда и затова може да се разглежда като индивидуален

процес на съотнасяне към миналото и индивидуално преосмисляне през

опита на времето.

Изследването на историческото съзнание с помощта на емпирични

методи играе съществена роля за утвърждаването на дидактиката на исто-

рията като самостоятелна историческа дисциплина. Въз основа на базис-

ното схващане за историческото съзнание според Яйсман [1] се налагат

редица емпирични подходи. По този начин се установява, че представите

за историята и историческите знания са индивидуални и твърде различни.

Начините и причините за заниманията с историята зависят от предпочита-

нията на всеки отделен човек като съществуват определени типични ос-

новни форми за това, напр. просветенчески, културни или самоутвържда-

ващи. Наред с това емпиричните методи в тази област могат да допринесат

за изясняване на отношението история – мит – реалност в обществото.

Прилагането на този подход върху историческия социум може да даде яс-

19

на представа за рефлексиите на историята и изкривяването им под форма-

та на митични представи.

При тази постановка на проблема за историческото съзнание и не-

говото обвързаност с дидактиката на историята според определението на

Яйсман могат да се разглеждат следните области, в които дидактиката на

историята реализира своите функции:

1. С помощта на емпирични методи дидактиката на историята изс-

ледва структурата, функциите и моментното състояние при формирането

на историческото съзнание в обществото, т. е. тя изследва морфологията

на историческото съзнание. Трябва да намерят отражение различните пре-

и постнаучни представи за исторически процеси, които да се поставят в

тясна връзка с резултатите от научните изследвания.

2. Съществено значение наред с морфологията придобива и гене-

зисът на историческото съзнание, на различните представи за историята.

Историческото съзнание не е природен феномен. Трябва да се установят

пътищата за неговото предаване сред поколенията, на настъпващите про-

мени като резултат на историческия опит на обществото, на зараждането

на историческото съзнание чрез различни форми на агитация и обществе-

на комуникация, които намират своя коректив благодарение на рецептив-

ните функции на историческата наука.

3. Интерес за дидактиката на историята представлява също така и

функционирането на историческото съзнание, формирането на образеца за

личностна идентификация с миналото и образа на врага, изграждането на

различните социални и етнически групи и техните представи за историята.

4. Прагматизмът в дидактиката на историята се обуславя от обвър-

заността между морфология, генезис и функции на историческото съзна-

ние. В тази област дидактиката на историята се стреми да пропагандира

исторически знания с цел оценка, интерпретация и обяснение на истори-

ческите процеси. В този прагматичен сектор дидактиката на историята се

превръща в действена наука. Тя се конфронтира с опитите за нормативна

регулация на обучението по историята от страна на държавните институ-

ции, за политическа оценка на събитията от гледището на политическото

настояще. Нормативните възможности в сферата на прагматизма в дидак-

тиката на историята могат да бъдат обхванати единствено като предоста-

вяне на правото за паралелно съществуване на различни интерпретации за

историята, които са длъжни да представят своята историческа аргумента-

ция.

Дидактиката на историята осъществява своите функции като се

стреми да установява по емпиричен път морфологията, генезиса и функ-

ционирането на историческото съзнание в обществото. В помощ на дидак-

тиката на историята при това се поставя количественият подход. Науката

история и нейната дидактика ползват общ инструментариум. Известни са

постиженията в областта на количествената история от страна на амери-

20

канските и европейските школи. Предимството на подхода е особено ясно

изразен, когато се изследват феномени от социален характер. Съвременна-

та дидактика на историята е средството, което науката история поддържа

за формиране, откриване и управление на нагласите и представите в об-

ществото, които са свързани с неговото историческо наследство, които се

получават в резултат на популяризирането на знания за историята.

Що се отнася до нагласите и представите на хората, тук съществу-

ват феномени, които се манифестират изключително по имплицитен на-

чин. Това са всички фактори, които пораждат и развиват историческото

съзнание. Имплицитните функции на нагласите, отношения към историята

подлежат на измерване, те са достъпни след прилагане на социометрични-

яподход в областта на дидактиката на историята науката история намира

връзка с обществото.

Eмпиричните методи за изследване на историческото съзнание се

прилагат в дидактиката на историята сравнително отскоро. Първи проуч-

вания в Европа започват да се провеждат от средата на 70-те години на

миналия век, когато и ролята на емпириката в дидактиката на историята се

превръща в един основен проблем на тази зараждаща се тогава и стремяща

се за самостоятелност историческа дисциплина. Дидактиката на историята

у нас е също е натрупала своя опит в тази област, който й позволява да

претендира за европейска еманципация. Бъдещето на дидактиката на ис-

торията зависи в голяма степен от готовността за възприемане на нови

подходи и социалната ориентация на дисциплината и развитието й в насо-

ка на приобщаване към общата теория на историко-дидактическите изс-

ледвания.

* * *

Дати, крупни събития, владетели, всичко това най-често изпълва

структурната схема на повечето учебни часове по история. Забелязва се

тенденцията за рефлектиране на индивидуалния и обществен живот, про-

цес, който не може да бъде овладян единствено чрез изследване на елитни

групи. Историята се обръща към многообразните социални форми на про-

явление на обществения живот в миналото. По-значими от гледна точка на

формирането на историческото съзнание затова се оказват въпросите око-

ло ежедневието, за фамилните структури на социални слоеве и етнически

групи, за хода на социалните процеси въобще. Разкриването на факти е

само начален етап от изследването и образува основата за формулирането

на закономерности, историческият факт само по себе си е ценен и носи

индивидуалността на неповторимото, формира основата на знанията за

историята, а историческото съзнание е надграждащото ниво [2].

Всеобщо е схващането, че историята може да се опознае чрез ак-

тивно участие в процеса на историческа реконструкция. Затова обемът на

21

документи и извори за историята в учебниците започва значително да на-

раства. Модата на илюстрациите завладява учебните пособия. Но незави-

симо от емоционалния и познавателен ефект на фотоси, карти, текстови

документи или картини, които съпътстват абстрактните обяснения, дори

най-добре проведената беседа не може да спомогне за директното извли-

чане на знания и за развитие на изследователско творчество. В крайна

сметка историята остава преповтаряне на предварително зададени съдър-

жания и форми. Как се прави история - процесът на изследване и техноло-

гията на изследователския процес остават скрити за учениците.

Една интересна форма за проследяване на креативния процес на

изследване на миналото представлява т. е. урок-проект. При реализиране-

то на такива учебни проекти възникват два главни проблема: от една стра-

на трудността за намиране на данни, документи и литература и анализира-

нето на намерения материал, а от друга - проблемът за преминаване на по-

високо и по-обобщаващо ниво на историческия анализ. Тези проблеми на-

мират разрешение, когато в урока се акцентира върху теми от регионална-

та история. Личната история несъмнено е най-интересна за всеки млад чо-

век, ровенето из местните архиви или интервю с участници в събития е

един начин за събиране на необходимите сведения.

В помощ на историческата наука и на модерната дидактика на ис-

торията се поставят някои нови по времето на произхода им методи за из-

следване и конфронтиране с историята. Те са свързани с появата на мо-

дерните електронни медии и заимстват техники, познати отдавна в соци-

алните науки. Началото се поставя от устната история, която намира час-

тично приложение поради ограничения характер на словото като истори-

чески извор [3]. Съвременните аудиовизуални и информационни техноло-

гии са от полза както за историческата наука така и за историческото об-

разование. Интерес в тази връзка представлява методиката на т. нар. ви-

део-история, която търси своето място в историческата наука. Проблемът

за компютрите и мултимедията в историческото образование обаче е отно-

сително по-рано поставен и поради това има привърженици, които все по-

вече нарастват благодарение на мултимедийните приложения [4].

Представянето и възприемането на картини от действителността

днес се осъществява все повече с помощта на аудиовизуални средства.

Използването на аудиовизуалните медии като исторически извори обаче е

рядкост, още по-рядко те служат за произвеждането на нови, вторични из-

вори, а приложението на аудиовизуалните средства в урока по история

има само илюстративен характер.

Развитието на методическото направление видео-история в свето-

вен мащаб прави сега своите първи стъпки [5]. Без теоретични дискусии

около въпроса за границите и възможностите на тази нова технология вече

са създадени редица видео-исторически филми, също и у нас. Така прило-

22

жението предхожда теоретическите разработки, но практическия опит в

тази нова област пораждат сега необходимата теоретична дискусия.

Обществените промени в Западна Европа в края на 60-те и начало-

то на 70-те години на миналия век предизвикват промени в различни об-

ласти, които водят до възникване на новото методическо направление ви-

део-история. Заедно с тези политически условия за развитието на видео-

историята спомагат и техническите нововъведения. Появата на относител-

ни евтини, преносими видео-устройства през 60-те години на миналия век

е основата за развитието на това ново направление. По това време започва

изграждането на видео-пазар, който първоначално е доминиран от игрални

фирми, филми на ужасите и порнофилми. Независимо от това някои ал-

тернативни групи започват да използват новата медия видео за свои собс-

твени цели. Така напр. в Австрия възникват наред с някои инициативни

групи в областта на културата и независими колективи, които се занима-

ват с видео-история. Видеото се превръща в медия, която заема равноп-

равна позиция наред с другите традиционни аудиовизуални средства. То

притежава обаче основното предимство и характерната особеност да съз-

даване огледален образ на обществото. Различни инициативни групи про-

извеждат информационни филми, които те използват в работата им с об-

ществеността.

* * *

Сега електронното обучение разкрива нови технологични и дидак-

тически перспективи за учене и обучение. Мобилните форми на електрон-

но обучение прогресивно се развиват в техническите им възможности, ко-

ито трябва да получат дидактическо основание. Мобилните технологии

вече са омнипрезентни и те трябва да се ангажират в нов дидактически

потенциал. Така се създават нови методи на учене и обучение, които са

фрагментарни, асинхронни и в движение. Дидактиката следва технологии-

те и се ангажира с тях. Нова тенденция представляват обучаващите игри,

т.нар. сериозни игри (serious games) [6] и осъвместяването на виртуалното

с реалното. В същото време трябва да осъзнаваме и краткотрайността на

новите тенденции, които остаряват бързо и затова се изоставят. Пример в

това отношение са виртуалните светове, на които в началото на новото

столетие се залагаше много като платформи за учене и обучение, напр.

SecondLife. Същото се отнася и за социални медии, като напр. Facebook.

Те се оказват ненадеждни от гледна точка на сигурността на данните и ав-

торските права, тъй като не е възможно да се удостовери първоизточника

на дадено сведение, нито да се получи точна представа за комуникацион-

ните потоци. Затова сега електронното обучение се ориентира към затво-

рени платформи, които са специфични за средата на обучение и се адапти-

рат към нейните особености и изисквания. Присъщи тук са формите на

23

силна индивидуализация, хетерогенните среди при реализацията на вирту-

алните курсове за обучение. Усвояването на компетентности е основната

дидактическа цел днес, които се изграждат върху структурирани учебни

съдържания с непрекъснатата подкрепа и под ръководството на препода-

ватели.

ЛИТЕРАТУРА:

Будинов, С. Балканските войни (1912-1913): Историческите представи в

системата на научно-образователната комуникация. Унив. изд. "Св. Кли-

мент Охридски", С. 2005 г.

Екер, А. Процесноориентирана дидактика на историята. Нови пътища за

обучението на учител(к)и по история във Виенския университет. -В: Исто-

рия 6(1995), с. 13-20

Мишев, Т. Историята – дидактика, методика, краезнание. С. 2014 г.

Радева, М. Десети семинар по проблемите на историческото съзнание на

поколенията, История, 1992, кн. 3-4, с. 107-115

Тодоров, Ю. Измерването на историческото съзнание като основен проб-

лем в дидактиката на историята. -В: История, кн. 6, 1995.

Шопов, Й. Дидактически проблеми на историята. Унив. изд. "Св. Кл. Ох-

ридски", С. 1991.

Шопов, Й. Промени в стратегията на историческото образование. -В: Ис-

тория, общество, философия, N 2 (1991), с. 32 - 41

Borries,B. v. Das Geschichtsbewußtsein Jugendlicher. Erste repräsentative

Untersuchung über Vergangenheitsdeutungen, Gegenwartswahrnehmungen und

Zukunftserwartungen von Schülerinnen und Schülern in Ost- und

Westdeutschland. Juventa-Verlag, Weinheim u. a. 1995

Fürnrohr, W. Von der engen Schulmethodik zur globalen wissenschaftlichen

Geschichtsdidaktik. -In: Hasberg, W. (Hrsg.): Geschichte entdecken. Karl Filser

zum 70. Geburtstag. Berlin u.a. (2007) S. 167-192

Schönemann, B. Geschichtsdidaktik, Geschichtskultur, Geschichtswissenschaft.

In: Günter-Arndt, H. (Hrsg.): Geschichts-Didaktik. Praxishandbuch für die

Sekundarstufe I und II. 4. Auf. CornelsenScriptor, Berlin 2009

БЕЛЕЖКИ:

[1] Jeismann, K.-E., Didaktik der Geschichte. Die Wissenschaft von Zustand,

Funktion und Veränderung geschichtlicher Vorstellungen im Selbstverständnis

der Gegenwart. In: Geschichtswissenschaft. Didaktik - Forschung - Theorie.

Hrsg. v. Erich Kosthorst, Göttingen 1977

[2] Стоянов, Ж. И Клио е муза: за хедонистичните функции на историята.

–В: Радева, М. (Съст.) История и митове, Лик, С. 1999 г., с. 167-175

24

[3] Тодоров, Ю. Аудиовизуални и информационни технологии в обучени-

ето. "Веда Словена - ЖГ", С. 2009 г.; Табакова, К. Методика на обучението

по история – Курс лекции. Университетско издателство „Св. Кл. Охридс-

ки“, С. 2013 г.

[4] Тодоров, Ю. Оралност, писменост и пауърпойнтилизъм в историята. -в:

Електронно историческо списание "Анамнеза", бр. 2 2006 г.

http://www.anamnesis.info/broi2/Todorov.php

[5] Тодоров, Ю. Нови методи в историческата наука и образование. Исто-

рия, 1995 г., кн.6, с. 1-12.

[6] Alvarez J., Rampnoux O., Serious Game: Just a question of posture? - in

Artificial & Ambient Intelligence, AISB'07, Newcastle, UK, April 2007,

p. 420 – 423

25

Развитие на критическо мислене в обучението по история Цонка Каснакова-Иванова

Времето, в което живеем е наситено с интензивни и дълбоки изме-

нения, провокирани от глобализацията, бурното развитие на технологиите

и комуникациите. Това налага образованието да бъде структурирано около

практическите умения на ученика, знания за и в живота. То трябва да съз-

даде нова, творческа, интересна и значима за младия човек атмосфера, ко-

ято да е основана на себепознанието и постоянното образование на лич-

ността. Учещият да развива цялата си личност и интелигентност, емоцио-

нално да разбира защо учи: за да знае как живее в този свят; за да изграж-

да света около около себе си и хармонични отношения с другите около

него.

Въпреки това много учители продължават да разчитат на репро-

дуктивния, лишен от творчеството и критичен подход метод на препода-

ване, което води до сериозно изоставане на учениците. Съвременното об-

разование налага нови изисквания, според които централната фигура в об-

разователния процес е ученикът с разнообразието на неговите лични ин-

тереси, потребности и стремежи.

Основната задача на образователната система е създаването на

благоприятни условия за тяхното проявление и удовлетворение. Това се

осъществява като се внедряват нови интерактивни методи, които се явяват

потребност за съвременния учител, желаещ да промени традиционния

процес на обучение, превръщайки го в творческо сътрудничество, при

който преподавателят и учащите са равностойни партньори. Една от ос-

новните функции на интерактивните методи е развитие на критическо

мислене. Идея, която обединява хиляди педагози от цял свят, които създа-

ват и конкретна програма „Развитие на критическо мислене чрез четене и

писане” (RWCT).

Критическото мислене позволява успешно да се справим с изиск-

ванията на ХХІ век, тъй като помага да разберем по-добре това, което

учим и правим. Да се даде определение на термина не е много лесно. Той

включва твърде много параметри - умения, видове дейности, ценности. В

литературата има разнообразни дефиниции и те не винаги са в съгласие

едно с друго.

Учебният процес по история и цивилизация е свързан с разбиране-

то на сложни идеи. Много от написаните уроци в учебниците са свързани

със задълбочено вникване в същността на историческите процеси. Разби-

26

рането им е сложна мисловна операция. Критическото мислене започва

когато новите, вече разбрани идеи, трябва да се проверят, оценят, развият

и приложат. Запомнянето на факти и разбирането на идеи са необходими

предварителни условия за критическото мислене, но самите те, дори взети

заедно, не са критическо мислене.

Изясняването на същността на критичното мислене и на отноше-

нията между видовете мислене дава на педагози и методици възможността

да изберат различни подходи за развиването на този познавателен процес.

Съществува единодушие по отношение на това обаче, че пътят на крити-

ческото мислене върви през анализ, сравнение, синтез, приложение, оцен-

ка и вземане на решение

Що е критическо мислене? Критическото мислене е резултат. То

представлява достигането до такъв момент в мисленето, в който човек

мисли критически по съвсем естествен начин в процеса на взаимодействие

между идеи и информация. Това е естествен процес, предизвикан или

спонтанен, при който учещият има пълен контрол над информацията, за да

я подлага на съмнение, да я възприема, преподрежда, адаптира или отх-

върля. Този процес е вече в ход, когато учещият зададе въпроси като

“Какво означава тази информация за мен?”, “Как мога да използвам тези

знания?”, “Каква е връзката между новото и онова, което вече знам?”,

“Полезна ли е тази информация?”, “Какво е отношението ми към тези

идеи?”, “Какви биха били последиците за мен и за другите, ако възприема

тези идеи?”. [1, 2]

За да могат да разсъждават върху новата информация и да я свър-

жат с предишните си знания, те трябва да влязат в смислен разговор, да

изразят идеите си със собствени думи и да направят новата информация

част от своята. Само след като новото знание и речник станат техни собст-

вени, новият им житейски опит ще се превърне в трайно знание.

Идеите за критическото мислене идват от Пауло Фрейри - бразил-

ски педагог, философ и хуманист. Той е привърженик на мнението, че

трябва да заменим традиционното „натрупващо” образование, където гла-

вите на учениците са своеобразни складове, където учителите поставят

знания, с „проблемно-постановъчно” образование, когато учениците се

занимават с реални, взети от живота, проблеми. Учението, смята той, ще

стане много по-успешно, ако учениците формулират проблемите, в това

число и икономическите, обществените и политическите, на основата на

собствения си жизнен опит и после да се опитат да ги решават, като при

това използват всички възможности, които им предоставя училището. [3]

Критичното мислене носи рефлексивен характер, свързан с психо-

логията на личността и начина на комуникация. Определяща не е само

познавателната (когнитивна), но също и мотивационната сфера и само-

съзнанието.

27

Фигура 1. Критическо мислене

Технологията за развитие на критическо мислене предполага не

само активно търсене на информация за учениците, свързана с учене, а и

още нещо: да съотнесат това което са научили от собствен опит, както и да

го сравнят с други изследвания в конкретната проучвателна област. Уче-

ниците имат пълното право да подлагат на съмнение достоверността на

получената информация, да проверяват логиката на доказателства, да

правят изводи, да предлагат нови начини за приложение, имайки предвид

възможност за решаване на проблема.

Критическото мислене включва и оценка на хода на мисловния

процес - ход на разсъждения, чрез които сме достигнали до определени

изводи, факторите, които сме отчели при вземане на решение. Понякога

наричат критическото мислене посока на мислене, защото е насочено към

получаване на желан резултат. Това е добре обмислено решение за дадено

съждение:да го приемем или отхвърлим и степента на увереност, с която

го правим.

Критическото мислене не е свързано с умението за критикуване,

правене на възражения и намиране на недостатъци. Чрез него трябва да

помогнем на ученика да види многообразието на обкръжаващите ги проб-

леми; да търси техните исторически корени; да се сражава с дадения проб-

лем, търсейки изход от дадена ситуация и действително да го заставим да

мисли. Важното е учениците да се замислят върху подтекста, да поставят

пред себе си дадения проблем и въпроси, свързани с решаването му, а съ-

що и да създават нови идеи.

Аспектите на критическото мислене са следните: То е:

- систематично мислене;

28

- продължаващо мислене;

- мултиперспективно мислене;

- комплексно мислене;

- мислене като противопоставяне;

- метакогнитивно мислене.

За да се научим да мислим критически, е необходимо спазването

на четири основни принципа, характеризиращи този процес:

- поява и оспорване на предположенията;

- проверка на фактическата точност и логическата последова-

телност;

- разглеждане на контекста;

- изучаване на алтернативи.

Всеки от тези принципи може да се разглежда като мислителен на-

вик. За да се овладеят тези принципи е необходимо време, практика, с една

единствена цел- решаване на определени задачи.

Въпреки разнообразието, всички интерпретации на критично мис-

лене взаимно се допълват, като техният смисъл е в следното - да мислим

критически означава съзнателно да се оценява, разсъждава и мисли.

Критически мислещият:

- задава уместни въпроси;

- оценява твърденията и доказателствата;

- не се притеснява да признае когато не разбира или не разпола-

га с достатъчно информация;

- е любопитен;

- стреми се да открива нови решения;

- може да изгради система от ясни критерии, за да анализира

определени идеи;

- има нагласата да изследва вярванията, мненията, предпостав-

ките и да ги прецени спрямо фактите;

- слуша внимателно другите и може да даде обратна връзка;

- разбира, че критическото мислене е процес на себеоценка,

който трае цял живот;

- въздържа се да вземе окончателно решение, докато не събере

и обмисли всички факти;

- търси свидетелства, които да подкрепят мненията и вярвания-

та му;

- може да промени схващанията си, когато открие нови факти;

- търси доказателства;

- детайлно изследва проблемите;

- способен е да отхвърли невярната и нерелевантна информа-

ция.

29

Критическото мислене има многокомпонентна структура. Затова

неговата същност може да се изрази с нагласи, владеене на фактите, нави-

ци на мислене. [4, 5]

Нагласите са свързани с изразяване на оценъчно отношение. Проя-

ва на оценъчно отношение при критическото мислене не означава проява

на негативно отношение. Оценката се свързва с определяне както на дос-

тойнствата, така и на недостатъците, отчитане и на положителните, и на

отрицателните страни на разглеждания обект, факт, явление, процес. Вто-

рият компонент от формулата за критическото мислене - владеене (овла-

дяване) на фактите, можем да свържем с осмислянето и уместното, обос-

новано използване на информация. Условие за практикуване на критичес-

ко мислене е наличието на достатъчно информация. Критическото мисле-

не предполага умението да се отделят съжденията, основани на логиката,

от тези, основани на емоциите, да се подбира релевантна на тезата инфор-

мация. В този смисъл то помага да различаваме лъжата от истината и да не

се поддаваме на заблуда. Критическото мислене винаги е насочено към

постигане на конкретен резултат. Възможността за достигането му се уве-

личава от овладяването и прилагането на редица стратегии и техники в

процеса на осмисляне на информацията.

„Навиците за мислене“ насочват към умението за рефлексия, което

включва освен оценъчно отношение към обекта на размисъл и „оценка на

самия мисловен процес - хода на разсъжденията, които са ни довели до

извода, или факторите, които сме взели под внимание при вземане на ре-

шението.

Метапознанието - знанието за това, което знаем, не се развива от

само себе си, а е резултат от овладени умения за идентифициране, съпос-

тавяне, оценка на собствените впечатления и отношения.

Тази технология създава „навици за мислене“, които подпомагат

процеса на осмисляне на историческите знания чрез:

- изказване на логически съждения и формулиране на аргумен-

тирани изводи, формирани въз основа на приети критерии;

- проява на оценъчно отношение към факти, събития, явления,

процеси и изказани съждения за тях;

- способност за промяна на гледната точка за нещата, за изслед-

ване на проблема от гледната точка на другите;

- способност за оценка на собственото знание, отношение.

Формираните в процеса на развиване на критично мислене ценнос-

ти спомагат за придобиване на личностни качества като: безпристрастност

(проява на обективност при вземане на едно или друго решение), нетриви-

алност (формиране на позиция, която се отличава с оригиналност, автен-

тичност), социална ангажираност, осъзнатост на собствените ценности

(разпознаване на истина и лъжа, добро и зло, получаване на ясни морални

ориентири).

30

Технологията за развитие на критическото мислене чрез четене и

писане (РКМЧП) е обобщена от учени и преподаватели от Университета

на Северна Айова (САЩ). От 1996 г. тя се разпространява и в България,

съвместно с Институт "Отворено общество”, както и Международната

асоциация по четене и Консорциум "За демократично образование " и е

тествана в училищата на много страни.

Идеите за свободно възпитание и творческо развитие на личността,

залегнали в трудовете на Ж.Ж. Русо, Л.Н. Толстой, Дж. Дюи, Ж. Пиаже,

М. Монтесори, дейностният подход към обучението, развит от Л.С. Вигот-

ски, А.Н. Леонтиев, С.Л. Рубинщтейн, принципите на личностно-

ориентирано образование, както и идеите на А.В. Хуторски за евристично

обучение са пряко вплетени в основата на теорията за развитие на крити-

ческо мислене чрез четене и писане. Технологията РКМЧП може да бъде

използвана в различни тематични области (литература, история, социални

науки, юридическо образование, чужди езици, география, екология, кул-

тура света и други основни категории). Това е една универсална, проник-

ваща, „надпредметна” технология, отворена за диалог с други педагоги-

чески подходи и технологии.

Това е модерна универсална технология, насочена към решаване

на неотложни образователни задачи, формираща основните човешки уме-

ния, отворена информационна среда и подпомагаща междукултурните

взаимодействия.

Четенето и писането са основни процеси, чрез които се получава и

предава информация, оттук и необходимостта да се научат ученици ефек-

тивно да четат и пишат. Това не е първично обучение за писане и четене,

както при постъпване в първи клас, а осмислено, продуктивно, при които

информацията се анализира и разпределя по значимост. При писането

процесът на мислене става видим и следователно достъпен за учителя.

Пишещият винаги е активен. Той винаги мисли самостоятелно и ползва

целия си багаж от знания. Изгражда достойна аргументация, за да подкре-

пи мнението си. Добрата писмена работа съдържа търсене на решение на

някакъв проблем и предлага намерения отговор на читателите. Освен това

тя по самата си природа има социален характер, тъй като пишещият вина-

ги е ориентиран към читателите. Писането е свързано с предварително

критическо четене. [4, 5]

Критическото писане зависи от развитието на критическото чете-

не. За да се напише конкретен текст е необходимо внимателно критическо

четене на всички източници на информация, предлагащи разнообразни

гледни точки и логика на мисълта. Интерпретациите и оценката на проче-

тените текстове са първите стъпки към изграждането на свой собствен

подход. При оценката на знанията от най-съществено значение са задачите

за писане. Към писането - умението, което изисква най-комплексна подго-

товка и представлява най-голямото предизвикателство за учениците, се

31

подхожда с удоволствие като към забавление. Поощряват се различните

отговори, които търси ученикът, както и експериментът, който той прави с

езиковите форми като израз на собствено критическо мислене. Прилага се

техниката на свободното творческо писане, при което учениците пишат,

без да се замислят много и без предварителен план, като прилагат принци-

па на свободната асоциация. След това написаното се чете, оценява и пре-

работва, като се оформя окончателно в резултат на най-внимателно вглеж-

дане във вече създадения текст и в проблема, който той разглежда.

Стратегиите за РКМЧП са организирани в тристепенен модел за

учене и преподаване (К. Мередит и Дж. Стийл (1997) с основни етапа: Съ-

буждане на интереса; Осъзнаване на смисъла; Рефлексия.[1,2]

Събуждане на интереса. Целта е участниците да излязат от апатия-

та, умората и активно да се включат в дейностите на екипа, съответно и на

цялата група. Използват се различни игровите похвати: "Нарисувай наст-

роението си", "За щастие... за нещастие...", "Горски масаж", "Плетеници" и

други. Времетраенето на така наречените загряващи дейности е до пет ми-

нути. Подвижните игри предизвикват смях, ободряват и разтоварват обу-

чаваните. Като особено ефективна форма на работа може да се приложи

стратегията "Мозъчна атака", "Изключваща мозъчна атака", "Предвиждане

по зададени термини", "Верижно писане" и други.

Осъзнаване на смисъла. Това е моментът, когато учениците се за-

познават с новата информация. При тази фаза се цели да се поддържа ан-

гажираност, да се запази интересът и импулсът, по време на фазата на съ-

буждане на интереса. Подпомагат се усилията на учащите да контролират

своето разбиране, да свързват новото с познатото, т.е. изграждат се мосто-

ве между старото и новото знание. Осмислянето изисква непрекъсната ан-

гажираност и самоконтрол. Постигат се резултати чрез различни страте-

гии: "Таблица на предсказанията", "Дневник със записки в две колони",

"Мозайка", "Зная/искам да узная", "Четене по двойки на текста", стратеги-

ята INSERT и други.

Ролята на учителя се състои в следното:

- обобщава казаното от обучаваните;

- задава добре обмислени въпроси;

- изяснява неясни въпроси;

- поставя задачи на обучаваните;

- работи заедно с тях;

- насърчава ги да участват в самооценяване и оценяване на съ-

отборниците си;

- създава атмосфера, в която обучаваните биват окуражавани да

задават въпроси и внимателно да изслушват отговорите на

другите в групата.

Рефлексията. При нея се затвърдяват нови знания и активно се

преконструират старите, за да се прибавят новите понятия. Обучаваните

32

превръщат новото знание в свое собствено. Тук е мястото на дълготрайно-

то учене. Ученето е акт на промяна, действителна и продължителна про-

мяна. Тя възниква само когато учещите активно се заемат да преконструи-

рат своята схема, за да усвоят и новата. Обучаваните помнят най-добре

това, което разбират в свой контекст и със свои думи Разбирането е трай-

но, когато информацията е поставена в смислен концептуален модел. Дру-

га цел на тази фаза е съзнаване на възможност за засилена обмяна на идеи

между обучаваните. Това дава възможност за разширяване на техния реч-

ник на изразяване, както и представяне на различни схеми, които да об-

мислят, докато създават своите. Често използван метод в тази фаза е дис-

кусията. С ангажирането си в нея участниците се сблъскват с множество

тълкувания които могат да обмислят. Това е времето за промяна и преос-

мисляне в учебния процес. Възможността за използване на множество

начини на интегриране на информация на този етап води до по-гъвкави

формулировки, които могат да се прилагат в бъдеще по-практично и по-

целево. Като приложими стратегии в тази фаза могат да се използват:

"Четене от стола на автора", "Галерия", "Акростих", "Петстишие", "Диску-

сия".

Чрез използване технологията за развитие на критическо мислене,

обучението по история и цивилизация може да провокира мотивацията на

учениците за четене и писане. Задълбоченият анализ и сравнение на раз-

лични исторически текстове може да провокира тяхната социална актив-

ност и личностно развитие.

Време е за критическо мислене: днес и сега.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Стийл, Дж. Л., К. С. Мередит, Ч. Темпъл; Модел за критическо мисле-

не в рамките на учебната програма. Подготвен за Програмата Развитие на

критическото мислене чрез четене и писане (RWCT - Reading and Writing

for Critical Thinging). Кн. 1, С., Българска асоциация по четене, 1998

[2] Klooster, D. Comprehension, creativity and critical thinking. Thinking

Classroom, 3 /1/, 4-6, 2002

[3] Freire, P. Pedagogy of the Oppressed. Penguin, Harmondsworth, 1992, p.

76

[4] http://www.un.org/rights

[5] www.rwct.reading.org/countries/bulgaria/publications.html

33

Историческата география в учебниците по „Отечествознание” – образователни и възпи-тателни аспекти Тодор Мишев

Настоящото кратко изложение има скромната задача да постави

началото на изследователски процес, който има обект на изследване исто-

рическата география в учебниците от Освобождението до 1944 г. Тук са

разгледани няколко учебника по „Отечествознание” и съответната мето-

дическа литература от края на 19 век до 20-те и 30-те години на 20 век.

Тези учебници са компилация в определено съотношение между геогра-

фия, гражданско учение и история за трето и четвърто отделение. Геогра-

фията и гражданското учение се изучават концентрично с различна степен

на трудност. В трето отделение историята линейно приключва с падането

под турско робство.[1] В четвъртo отделение историята приключва с под-

писване на договора в Ньой.[2] Методическата литература в повечето слу-

чаи се отнася заедно за двете години.[3] Като приложение авторът предла-

га един според него изключително поучителен урок за българските земи

извън тогавашните граници на България.

Най-много място се отделя за географията (родинознание, отечест-

вознание, роден край) – около 60% от съдържание. Около 10 процента се

отделя на гражданското учение и около 30% за историята. Най-

характерното в случая е, че географията се изучава като историческа геог-

рафия. В най-големият раздел чистата география е около 70%, докато ос-

таналото съдържание е история, по един или друг начин свързан с геог-

рафските обекти. Понякога в историко-географското съдържание се

включва и художествена литература – там където има тематична връзка и

където тя би могла да въздейства върху учениците.

Описанието на даден географски обект, освен с природните забе-

лежителности винаги се свързва и с исторически събития. Където е въз-

можно се прави и тройна връзка география-история-литература. Всеки

присъстващ в учебника обект – град, село, планина или река, се свързва с

определена историческа личност, там където това е възможно. При описа-

нията никога не се пропуска наличието на известна църква, манастир, из-

вестно читалище и непременно музей, може би защото музеите в България

тогава не са били особено много. Винаги се отбелязва кое селище е седа-

лище на митрополия. Повечето селища и исторически местности и лич-

ности се срещат минимум два пъти – веднъж в географската част, веднъж

в историческата. Например, когато в географската част се описва град

Тулча, винаги се обяснява, че оттам е Стефан Караджа. Когато в истори-

34

ческата част се пише за четата на Стефан Караджа, винаги се подчертава,

че той е от българския град Тулча, който сега е румънски.

В тогавашните учебници има три много интересни акцента, които

днес липсват. Дават се изключително подробно българските реки като из-

вор на живот и благоденствие. Най-подробно са описани всички български

железници, дори с техните най-малки разклонения. За децата те трябва да

бъдат нещо, като символ на българския прогрес. Не е пропуснат нито един

от по-големите минерални извори и най-подробно са описани курортите

около тях.

Историческата география на средновековната история е предста-

вена съобразно тогавашните постижения на медиавистиката, но понякога

доста по-различно от днешните учебници по история. Западната граница

на Аспарухова България в различните учебници се локализира до Янтра,

Искър или Лом, докато днес най-често се пише стеснението „Железни вра-

та” на река Дунав, което е доста по на запад от посочените реки. Битката

на цар Симеон от 917 година се локализира често при Месембрия и много

по-рядко до река Ахелой. Посочена е победата на цар Асен І над визан-

тийците при Стара Загора, което не се среща днес в учебната литература.

Историческата география на Възраждането тогава е измествана по-често

към Македония, отколкото днес. За начало на църковната борба винаги се

посочва Скопие, а не Врачанските събития. Град Струга и братя Милади-

нови заемат едно от основните места в уроците за просветното и църков-

ното движение. За периода на Възраждането има доста грешки, неточнос-

ти и неясноти, но те не са обект на сегашното изследване. Известното днес

Чипровско въстание тогава се изписва „Въстанието в Кутловица”. Четата

на Панайот Хитов е силно нараснала по брой до 100 човека и пътя и по

българските земи е доста по-различен от посочения в днешните учебници.

Георги Раковски е посочен като създател на БРЦК, а Любен Каравелов

само като негов последовател. Тогава се пише и обяснява поотделно за

събитията на връх „Св. Никола”, връх „Бузлуджа” и село Шипка, докато

сега всички събития се локализират с понятието „Шипка”, което се възп-

риема като връх. Подобни по-детайлни уточнения има и за последвалите

войни. Каймакчалан се изписва винаги „връх”, Добро поле е някъде „мес-

тност”, някъде „връх”. Тези и други географски обекти присъстват и в част

от днешните учебници, без да се уточнява за какъв географски обект става

дума.

Историческата география на Априлското въстание е доста по-

различна от днешната. В повечето учебници въобще не се говори за едно

общо въстание. Пише се за Средногорско въстание, Дряновско въстание,

Търновско въстание, Родопско въстание. Самото понятие въстание често е

в множествено число – въстания. Едва в учебниците от края на 30-те годи-

ни понятието „Априлско въстание” започва да се употребява по-често.

Илинденското и Преображенското въстания също се представят като две

35

отделни въстания. Преображенското въстание се нарича още Одринско.

Илинденското въстание понякога се изписва като въстанието в Битолско и

Костурско.

Във всички учебници след Освобождението битките при Сливница

и Драгоман се дават като еднакво важни за победата над сърбите през 1885

година. Ненапразно в края на 19-и и началото на 20-и век в почти всички

български градове се появяват улици с имена „Сливница” и „Драгоман”,

които са успоредни една на друга или се пресичат. При преименуванията

след 1944 г. и особено след 1989 година Драгоман в много селища изчезва.

Днес в повечето учебници, особено за долните класове, Драгоман също

постепенно изчезва.

В учебниците се срещат интересни психологочиески характерис-

тики на българският и балканските народи, които понякога се свързват с

историческата география. Жителите на старопланинските селища се нари-

чат планинци или колибари, защото живеят в планината и в колиби. Те са

здрави, трудолюбиви и ученолюбиви. Средна гора е ниска, гориста, с ху-

бави гори и тлъсти паши. Жителите на средногорските селища са юначни,

ученолюбиви и трудолюбиви, а по време на въстанията дават много жерт-

ви за нашата свобода. Софийското поле е високо и студено, жителите му

се наричат шопи. Шопите са много юначни българи и здраво привързани

към земята и татковината си. Пирин е юначна планина, там са живеели

много хайдути, които са се борили срещу жестоките турски и гръцки уп-

равници. Северна Добруджа е равна и богата, но е дадена на румънците.

Тук българското население е много трудолюбиво, но останало просто, за-

щото не му позволили да се учи на своя български език.

Не така стои въпросът с другите народности в България и с жите-

лите на нашите съседни държави. Интересно е обяснението за Лудогорие-

то (Делиормана). „Делиорман е една от най-гористите части на България,

най-рядко посещавана и най-малко позната. Там живеят турци казълбаши.

Те са едри, яки, трудолюбиви, но са прости и свирепи. Българин не е смеел

да мине през Делиормана, защото е бил убиван или ограбван. Сега турците

се изселват и се заместват с българи от Балкана.” В урока за образованието

се посочва, че в България най-прости и най-неграмотни са турците и цига-

ните. Циганите по принцип се разглеждат като друга – небългарска народ-

ност.

Още по-интересни са историко-географските описания и психоло-

гическите характеристики на нашите съседи. Общата характеристика е

следната: България е заобиколена от лакоми съседи, дебнейки да я напад-

нат, те крадат от нашата територия. Българските съседи са завистливи и

неблагодарни. Поотделно характеристиките са следните. Румънците са

подли и лакоми за плячка, откраднаха ни равна Добруджа. Румънците са

неграмотни и стоят по-долу от нас. Турците са изедници и жестоки кръво-

пийци, разориха Тракия. Техните войски по склоновете на Шипка бяха

36

един грозен неприятел, бясна и дивашка сган. Гърците са вероломни и ко-

варни. Същинска Гърция и островите са населени с гърци. Те са хитри и

лукави. Сърбите са завистници, които хайдушки са навлезли в България

през 1885 г. Възгорделите се след 1913 г. сърби, след като завладели бъл-

гарските земи, се полакомили да заграбят австрийски земи. Заради тях за-

почнала Общоевропейската война, донесла толкова беди на България.

Съглашенците дори докарали срещу нас разни „пъстрокожи” от Азия и

Африка, за да спасяват сърбите в Македония. Албания е дива планинска

страна. Населена е с албанци (арнаути). Според един учебник албанците са

юначни, но много див и необразован народ. В друг текст те са определени

като полудиви и необуздани. Повечето арнаути, които идват в България са

бозаджии и халваджии, но тук те мируват.

Доста разнообразни са описанията на историко-географското по-

нятие Балкански полуостров. Едно от определенията за полуострава звучи

така: България, Гърция, Европейска Турция, Албания и южната част на

Югославия образуват Балкански полуостров. Някои хора броят в Балканс-

кия полуостров и южната част на Румъния. Според друго определение в

Балканския полуостров лежат изцяло България, Албания и Гърция, голяма

част от Югославия, малки части от Румъния и Турция. В част от учебни-

ците хърватите и словенците не се приемат за балкански народи. В други

под румънци и турци на Балканите се разбират само тези турци и румън-

ци, които живеят разпръснато в България, Гърция и Югославия. Урокът

„други балкански държави” е изключително подробен и интересен. Исто-

рико.географската информация в него е по-голяма дори от днешните бъл-

гарски уроци по история и география в учебниците за гимназиите.

Особено силна връзка между история и география има в уроците,

посветени на историческите български земи извън територията на тога-

вашна България. Така например няколко пъти се обяснява, че Българска

Морава се нарича така, защото тези земи в Сърбия са български. Нишава и

Тимок са български реки, градовете по тях – Ниш, Пирот, Враня, Леско-

вац, Зайчар, Неготин, Босилеград и Цариброд са български. В методичес-

ките разработки за преговор на учителите императивно се нарежда как да

се подхожда към неосвободените български земи: „Общ поглед. Характе-

ристика на всяка една област по големина, по вид, по цена и стойност.

Главни градове. Идеята е, че нашите неосвободени покрайнини се намират

в тежко положение. На бъдещите поколения предстои задачата да ги осво-

бодят и приберат в едно.” Ето и една конкретна тема с въпроси за прего-

вор в четвърто отделение: „Деца, кой ще каже по-главните градове в Ма-

кедония – Солун, Сяр, Драма, Битоля, Прилеп, Охрид, Скопие. Да ги по-

сочи още един! Трети да ги потрети. Посочете ги на картата. Още веднъж

ги посочете! Има ли някой, който да не ги е запомнил?” В края на урока

учителят още веднъж изпитва децата за българските градове, планини и

реки в Югославия, Гърция и Румъния.

37

В методическите ръководства по отечествознание историческата

география заема основно място. Родината се разглежда като едно истори-

ко-географско, стопанско и демографско цяло, независимо от тогавашните

граници, които се обясняват на децата като временни. Утвърждават се ин-

тердисциплинарните връзки история – география – литература. Почти към

всеки урок се предлагат географски карти, стихотворения, разкази. Изк-

лючително се стимулира краезнанието като една основа, върху която уче-

ниците могат да надградят знания за Отечеството и съседните Балкански

държави. Изучаването на родното място се свързва с историята на учили-

щето, църквата, читалището, построяването на чешмите, миграцията на

съселяните. Постоянна тема е изселването на турците от дадено село и

миграцията на българите от планините към равнините. Историята и геог-

рафията на околията и окръга се изучават подробно, а землището на село-

то до най-малките детайли – поляни, долове, поточета, параклиси, истори-

чески места, ако има такива. Издига се в култ уважението към строящите

се войнишки паметници за отминалите войни, задължително се правят

срещи с все още живите ветерани от Руско-турската и Сръбско-

българската война. Учениците се задължават да създават и поддържат

училищни музеи. Изучаването на ландшафта винаги се свързва с истори-

ческите събития върху него. При наблюдението на ландшафта освен геог-

рафските елементи, учениците трябва да посочат има ли исторически мес-

та, паметници и има ли съответното място военно значение за региона и

България като цяло. Основна задача на учителят е да внушава на ученици-

те, че всички раници на България, с изключение на река Дунав и Черно

море са неестествени и временни. В методическите концепции за текущи-

ят и годишният преговор историческата география има важно място. При

всяка тематична група за преговор от географската част на учебника се

включва история. В преговора на историческата част постоянно се повта-

рят границите и столиците на средновековна България и децата с пласте-

лин или глина правят контурни карти на нейната територия при най-

големите разширения при хан Крум, цар Симеон, цар Самуил, цар Иван

Асен ІІ.

Приложение

Български земи под чужда власт

Освен земите на Царство България има и други земи населени с

българи, които в миналото са влизали в българската държава, а сега са под

чужда власт. Те са: Македония, образувала някога Западно българско цар-

ство; Добруджа, гдето се основава първото българско царство; Тимошко и

Моравско, Южна Тракия. В тия български земи сега пъшкат под робството

на сърби, гърци, ромъни и турци около два милиона наши сънародници.

38

Македония

Земята, в която са се родили най-великите български и всеславянс-

ки просветители, Св.Св. Кирил и Методий, заема средата на Балканския

полуостров. Тя се простира на изток до река Места, на север до Родопите,

Рила, Осоговската и Шар планина, на запад до Албанските планини, на юг

до река Бистрица и Бело море, без Халкидическия полуостров. По големи-

на е малко повече от половината на България.

Македония е планинска страна. Из нея се простират в разни посоки

множество малки и големи планини, които затварят хубави, топли и много

плодородни полета и долини. Най-висока е Шар планина, която дели Ма-

кедония от Стара Сърбия и българи от сърби. По Бабуна планина са разва-

лините на Крали-Марковата крепост. По високите Кожух и Нича планина

през време на Общоевропейската война нашите войски показаха чудеса от

храброст в защита на нашето отечество срещу сърби, французи, гърци и

др.

Македония се пои богато от много реки. Най-голяма е Вардар, коя-

то извира от Шар планина, тече почти през средата на Македония и се

влива в Солунския залив. Тя приема 2 големи притока: Черна от дясно и

Брегалница от ляво. Край река Черна през Общоевропейската война ста-

наха кръвопролитни борби, в които българите се биха с чудесна храброст

за защита земята на своите деди. Други големи реки са: Струма, Места,

Черни-Дрин, Бистрица и др. В Македония има и няколко езера: Охридско-

то езеро е най-красивото на балканския полуостров. То има бистра вода и

вкусна, едра пъстърва. На южния му бряг е чудно красивият стар манастир

Св. Наум. Други езера са: Преспанското, дето са развалините на Цар Са-

муиловата столица Преспа, Дойранското и Островското. В Македония има

много плодородни полета. По-големи и прочути са: Скопското, Щипското,

Битолското, Солунското, Сярското и др. В тях виреят всички житни расте-

ния, много овошки, лозя, тютюн, мак, ориз, памук и др.

Макар че е много плодородна и има благ климат, Македония не е

гъсто населена, защото тук често са се водили войни. Тя от стари времена

е населена най-много с българи, които са запазили чистия си и звучен бъл-

гарски език, въпреки вековното робство под турци, сърби и гърци. Българ-

ските войски на два пъти освобождаваха Македония. През 1912 г. в съюз

със сърби и гърци я освободиха от турците. Но коварните ни съюзници

след туй я заграбиха и поделиха. През Общоевропейската война (1914-

1918 г.) нашите войски още веднъж я освободиха, но в края на войната

европейските държави я дадоха пак на сърби и гърци. Сега сърбите владе-

ят по-голямата част от Македония, а гърците – по-малката южна и източна

част. Едните и другите изпъдиха българските свещеници и учители и пос-

тавиха сръбски и гръцки, за да се мъчат да посърбят и погърчат населени-

ето. Но македонците са корави българи и не си дават езика и народността.

Те продължават да се борят за духовна и политическа свобода.

39

По-важни градове в сръбска Македония са: Скопие, голям и много

красив град на река Вардар. Има развалини от стара крепост. Взел живо

участие в борбата на народа ни за духовна свобода. Населен е с българи и

турци. Щип на река Брегалница, дал много видни българи, между които

войводата Тодор Александров. Велес, разположен живописно по двата

бряга на река Вардар. И в него са родени видни български дейци. Прилеп

при полите на Бабуна, някогашна крепост на цар Самуил. Над града има

развалини от дворци. Тук е била столицата на Крали Марко. Битоля, голям

град, важен занаятчийски и търговски център. Охрид, разположен красиво

до високия бряг на Охридското езеро. Стара българска светиня. Бил е сто-

лица на Самуил, разсадник на българска просвета по времето на св. Кли-

мента, около 8 века и половина седалище на българската архиепископия.

Струга, на същото езеро, родно място на братя Миладинови. Главните

градове в гръцка Македония са: Солун, най-голям македонски град, богато

пристанище, родно място на св.св. Кирил и Методий. Кукуш, родно място

на войводата Гоце Делчев. Серес и Драма са разположени в много плодо-

родни полета, дето се ражда прочут тютюн. Кавала, важно пристанище на

Бело море и др.

Добруджа

Добруджа се простира между Дунав, Черно море и Делиорман. В

нея Аспарух е основал първото българско царство. Името си е добила по-

сетне, през царуването на Ив. Шишмана, от княз Добротица, който се обя-

вил за неин самостоятелен владетел. До освобождението на България е

съставяла неразделна част от българските земи. След това е била дадена

по-голямата й част на ромъните, задето са помагали на русите при осво-

бождението на България. През 1913 г., когато нашето отечество бе напад-

нато от всичките си съседи, ромъните ни заграбиха и южна Добруджа.

Добруджа е вълнообразна равнина, затова се възпява в народните

ни песни като „равна Добруджа”. По-голямата й част е гола; само в север-

на Добруджа има гори. Напоява се от снеговете и дъждовете. Реки няма,

защото снежната и дъждовна вода се попива от варовитите й пласто-

ве.Населението й е принудено да събира дъждовна и снежна вода за пиене,

миене, пране и поене добитъка. Някъде правят селски кладенци дълбоки

до 80 м. и вадят вода с коне. Добруджа е богата житница. Тя е покрита с

ниви, които раждат едро „златно жито”. По нейните обширни паши пасат

безбройни стада овци, които дават много вълна, мляко и тлъсти агнета.

Добруджа е населена с българи и турци. Има малко ромъни, които са се

заселили след завземането й. Тук българското население е много трудо-

любиво, но останало просто, защото не му позволяват да се учи на своя

български език.

Най-важен град сега в Добруджа е Кюстенджа, красиво и богато

пристанище на Черно море. Свързан е с Букурещ с железница, която ми-

40

нава през големия дунавски мост при Черна вода. Тулча, разположен на

дунавския бряг, е стар български град, родно място на войводата Стефан

Караджа. Баба Даг е малък град с българско и турско население. Южна

Добруджа е почти чисто българска. В нея има няколко скъпи нам градове:

Силистра, стара българска крепост. През първото българско царство бил

седалище на българския патриарх. В него бе едно от най-старите ни педа-

гогически училища. При Тутракан и Добрич станаха кръвопролитни боеве

през 1916 г., в които българите разбиха ромъните и им взеха много плен-

ници. Тогава нашите войски освободиха цяла Добруджа, но след войната

европейците пак я дадоха на ромъните.

Южна Тракия

Южна Тракия се простира между Родопите, река Места, Бяло море

и Черно море. Тя представя голяма низина, наклонена към Бяло море. В

източната ѝ част се разстила по-голямата част от Странджа планина. Ро-

допите се спущат стръмно към западната ѝ част и я запазват от северните

студени ветрове. Цяла Южна Тракия има топъл климат. Напоява се от река

Марица и от нейните притоци. Тя е много плодородна земя. Ражда едро

жито, най-хубав тютюн, грозде и др. Има обширни паши и е сгодна за ско-

товъдство. Южна Тракия се дели от река Марица на две части: източна и

западна. Тя цяла е била част от българското царство в миналото, затова в

нея живееха много българи. През Балканската война българските войски

стигнаха близо до Цариград и освободиха източна и западна Тракия. Но

през 1913 г. турците ни я взеха отново и изпъдиха българите из нея. След

Общоевропейската война европейците дадоха западната ѝ част на гърците.

Одрин е главен град в турска Тракия. Разположен е в плодородно-

то Одринско поле, дето Тунджа се влива в Марица. Той е стар град и важ-

на крепост. Превземан е няколко пъти с пристъп от българите. Източно от

Одрин е Лозенград. Той е бил укрепен от турците и превзет от българите

след кръвопролитен бой през 1913 г. По-важни градове в гръцка Тракия

са: Ксанти, разположен в полите на Родопите, прочут с тютюните си и тю-

тюневата си т търговия; Гюмюрджина, в плодородно поле; Дедеагач,

пристанище на Бяло море, обещано от европейците на България, но не да-

дено досега и др.

Тимошка и Моравско

Населението в красивите и плодородни долини на река Тимок и

Българска морава с притока й Нишава е било в миналото българско и през

време на турското робство се е борило заедно с всички българи против

гръцките владици за духовно освобождение и против турската държава за

политическо освобождение. Въпреки волята на населението, тия българс-

ки земи са били оставени под властта на сърбите, а след Общоевропейска-

та война сърбите ни заграбиха и градовете Цариброд и Босилеград с много

села, затвориха българските училища в тях и се мъчат да посърбят населе-

41

нието им. Главни градове в Тимошката долина са: Зайчар и Княжевец, а в

Моравската – Ниш, стар град, разположен в плодородно поле; Пирот,

превзет от българите в Сръбско-българската война, но европейците пак го

дали на сърбите, Лесковец, Враня и други.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Дочев, Г., П.Петров. „Отечествознание за трето отделение”..С, 1925 г.;

Г.Н.Г. „Гражданско учение или читанка за малките граждани и гражданки

от трето и четвърто отделение”. Т.1891 г.

[2] Дочев, Г. П.Петров. „Отечествознание за четвърто отделение”. С., 1931

г.; Йорданов, Ал, Н. Дончев. „Отечествознание с гражданско учение за

четвърто отделение”. П. 1935; Йорданов, Ал., Е.Иванов. „Отечествознание

с г гражданско учение за четвърто отделение”. П.1922.

[3] Чолаков, Д. „Как да се преговаря материала по отечественознание в

трето и четвърто отделение (методически бележки и лекции). С.(б.г.). Ге-

оргиев, Ив., Н.Тодоров. „Моята родина – практическо ръководство по ро-

динознание за трето отделение”. С. 1936 г.

42

Крумовото законодателство в училищното историческо образование Красимир Кръстев

В българското народно съзнание кан Крум (след 796 – 13 април

814) отдавна се е превърнал в ярък пример за строг, но справедлив законо-

дател. Именно оттук обаче идва и парадоксът – колкото и да е известно

Крумовото законодателство, толкова е и непознато. Докато в историогра-

фията все още продължават споровете около неговата автентичност, то

сред широката общественост господстват митовете.

В края на VIII – началото на IX в. областта Панония в Средна Ев-

ропа се превърнала в арена на ожесточени военни действия между франки

и авари. Франкският крал/император Карл Велики (768 – 814 г.) предприел

няколко военни кампании срещу Аварския каганат, които довели до него-

вия разгром. Възползвайки се от създалата се ситуация, някъде между 803

– 805 г. българите успели да присъединят източните му територии, най-

вероятно областите Банат и Трансилвания [1].

Показателни за мащаба на военните действия са сведенията на

франкския историк Айнхард (около 770 – 840) в съчинението „Животопис

на Карл Велики“. По думите на автора аварската война била втората по

продължителност след саксонската, но за разлика от нея била проведена с

по-голямо ожесточение и по-добро въоръжение от франките. В тази връзка

той пише: „Колко сражения били водени през време на тази война, колко

много кръв била пролята – за това свидетелстват лишената от цялото си

население Панония и местността, където се намирал дворецът на кагана,

която е толкова запустяла, че там не се вижда нито следа от човешко жи-

лище. В тази война загинала цялата знат на хуните [аварите], цялата им

слава пропаднала“ [2].

Същата постапокалиптична картина за аварите е описана и във ви-

зантийския енциклопедичен речник „Суда“ (около 1000 г.) [3], но в него

основните действащи лица този път са българите. Във връзка с тълкуване-

то на епонима „Авар“ анонимният автор на речника обяснява, че „бълга-

рите унищожили напълно и без остатък аварите“. Значително по-подробни

са известията в откъса, обясняващ значението на етнонима „българи“. Там

отново е посочено, че „същите тези българи унищожили напълно авари-

те“. Следва пространен разказ, чиито персонажи са кан Крум и аварските

пленници. Българският владетел ги запитал защо е загинал техният пред-

водител и целият им народ. Като основни причини те изтъкнали: взаимни-

те клевети погубили по-смелите и умните; насилниците и крадците стана-

ли съюзници на съдиите; поради огромните количества вино неимоверно

43

се увеличил броят на пияниците; заради подкупничеството и търговията,

тъй като всички станали търговци и се мамели едни други. На свой ред

канът „като чул думите им, свикал всички българи и им заповядал, като

издал следните закони: Ако някой обвини другиго, да не бъде слушан,

преди да бъде вързан и разпитан. И ако се окаже, че той клевети и лъже, да

бъде убит. Не се позволява да се дава храна на онзи, който краде. Или ако

някой би се осмелил да направи това, имотите му да бъдат отнети. Заповя-

дал също да се строшават краката на крадците и всички лозя да се изкоре-

нят. На всеки, който проси, да не се дава малко, но да бъде [достатъчно]

задоволен, за да не изпадне пак в нужда; или пък който не постъпи така,

ще му бъдат отнети имотите“. В заключение анонимният автор отново по-

сочва, че българите унищожили всички авари [4].

Към цитираната по-горе информация трябва да се добавят и два

кратки, но по-малко известни откъса. Единият касае антропонима „Крем“,

т.е. Крум,за когото е обяснено, че това било името на „владетеля на бълга-

рите“. Другият е свързан с изясняването на думата „хонзà“. В речника е

посочено, че по този начин у българите били наричани крадците“ (χονσά:

παρὰ Βουλγάροις οἱ κλέπται) [5].

Във връзка сданните за унищожаването на аварите интерес предс-

тавлява известието в староруския извор „Повесть временных лет“ (ок.

1115 г.). В него се казва: „Били тези обри [авари] с големи тела и горд ум,

и Бог ги изтреби, и всички измряха, и не остана нито един обрин. И до

днес в Рус има поговорка: „Погинаха като обри“– няма ги, нито племе,

нито потомство.“[6]

С оглед на обстоятелството, че някои съвременни изследователи

направиха опити да отрекат Крумовото законодателство като исторически

извор [7], възникват два въпроса. Първият е свързан с изопачените предс-

тави на българина, а в това число и на българския ученик, за текста на за-

конодателството. Вторият касае достоверността на горепосочените сведе-

ния и въобще имат ли място Крумовите закони в учебниците по история.

Първото издание на лексикона „Суда“ било изготвено още през

1499 г. от Димитър Халкокондил (1423 – 1511 г.), преподавател по гръцки

език във Флоренция и Милано, брат на известния византийски историк

Лаоник Халкокондил (около 1430 – около 1470). Смята се, че това е пър-

вото печатно известие за българите в историята [8]. Последвали още ня-

колко публикации на книжовния паметник, между които за най-

авторитетно се сочи това на датската изследователка Ада Адлер (1878 –

1946 г.) [9].

Специално внимание на „Крумовите закони“ за пръв път е обърна-

то през първата половина на XVI в., когато руският религиозен публицист,

писател и преводач Максим Грек (1470 – 1556 г.) превежда откъси от лек-

сикона [10].

44

Текстът на законодателството става достояние на историческата

наука едва в средата на XIX в., когато е използван от руския славист, ис-

торик и фолклорист Александър Хилфердинг (1831 – 1872 г.) [11]. Малко

по-късно той е намерил място и в съчиненията на Георги Раковски (1821 –

1867 г.) [12].

Крумовото законодателство е включено в учебниците още през

Възраждането. На него обръщат внимание Добри Войников (1833 – 1878

г.) [13], Тодор Шишков (1833 – 1896 г.) [14], Димитър Душанов (1837 –

1904 г.) [15] и Драган Манчов (1834 – 1908 г.) [16], като авторите се позо-

вават на изследванията на Александър Хилфердинг. По-късно законите са

използвани и в други учебници от края на XIX и първата половина на ХХ

в. [17] Това, което прави впечатление, е, че в повечето от тях текстът е ви-

доизменен почти до неузнаваемост. До известна степен това се дължи и на

неточните преводи, направени от първите изследвачи на паметника [18].

Невярно е представен законът за лъжесвидетелите. В част от учеб-

ниците пише, че ако даден чиновник или член на съвета бъдел уловен във

взимането на подаръци или други подкупи, или пък мамел и интригантст-

вал по време на работата си, трябвало да бъде осъден на смърт. Други ав-

тори погрешно пишат, че на чиновниците, уличени, че са взимали подкуп,

им пречупвали ръцете и краката, а на лъжците им били отрязвани езиците

[19].

Най-много грешки са допуснатите при предаването на закона за

кражбата: на крадците и изедниците (т.е. грабителите) им отрязвали ръце-

те и строшавали коленете; на лихварите и крадците трябвало да се чупят

хълбоците (т.е. тазобедрените стави); коленете на влъхвите били пречуп-

вани, а този, който си позволял да им даде хляб, трябвало да бъде преда-

ден; укривателите на престъпници били наказвани със смърт или с тежка

телесна повреда; ако някой бъдел уловен, че укрива чиновник, осъден за

грабежи и насилие, му отнемали целия имот в полза на държавната хазна

[20].

Единственият закон, който е представен сравнително коректно, ка-

сае изкореняването на лозята. Според някои от съставителите на учебници

обаче пияниците също са били заплашвани със смъртно или членовреди-

телно наказание [21].

Разпоредбата за просяците също е изопачена: бедните трябвало да

бъдат обезгрижени, за да не крадат, а неблагодарните от състоянието си

били наказвани; на сиромасите им строшавали краката, за да не могат да

просят, но ако им е било за първи път техните приятели и роднини трябва-

ло да им помогнат материално; който не окажел съдействие на такъв чо-

век, бил санкциониран с отнемане на имането [22] и т.н.

В част от публикациите е включена информация, която по никакъв

начин не кореспондира пряко с текста на законодателството: изваждане на

45

очи; отрязване на нос и уши; назначаване на славяни на високи служби и

воеводски места и пр. [23]

Следващият проблем касае достоверността на известията в „Суда“.

Един от аргументите, изказани против автентичността на законодателст-

вото, е, че данните в него не се потвърждават от други източници [24]. Все

пак съществува голямо сходство между анализирания текст и сведенията в

„Отговорите на папа Николай I по допитванията на българите“ от 866 г.

Ето какво се казва в източника: „Вие мислите, че трябва да ни попитате

какво трябва да се отсъди за оня, който обвини някого лъжливо, и след

това се окаже, че е лъжеобвинител.“ По отношение на кражбата в „Отго-

ворите“ е посочено: „Ако бъде хванат крадец или разбойник и откаже оно-

ва, що му се преписва, вие твърдите, че у вас съдия го бие по главата с

бич, и друг боде ребрата му с железни шипове, докато изтръгне от него

истината.“ [25]

Действително няма пряко съвпадение между написаното в отгово-

рите на папата и описаното в „Суда“, но не е случаен фактът, че и в двата

източника е обърнато специално внимание на клеветничеството и кражба-

та. Това, което прави впечатление още, е, че във византийския речник до-

ри е посочено как точно българите наричали крадците, което означава, че

акцентът е поставен именно върху техните действия.

Неоснователно някои автори търсят връзка между Крумовите за-

кони и византийския правен паметник „Еклога“, издаден през 726 г. при

управлението на византийския император Лъв III Исавър (717 – 741 г.),

както и с основаващия се не него „Закон за съдене на хората“,опитвайки се

да открият сходства или различия между тях [26]. Всъщност византийски-

те правни норми били въведени в България едва след Покръстването, така

че опитите за съпоставка изглеждат несъстоятелни.

Голямо внимание е обърнато на обстоятелството, че за кан Крум са

писали най-вече автори, които се противопоставяли на императорите ико-

ноборци във Византия. Ето защо без основание се заключава, че състави-

телят на „Суда“ е избрал българския владетел за свой основен персонаж,

за да внуши на читателите си, че неговите действия са били Божие наказа-

ние за ромеите. Пак в тази връзка му били приписани нереални качества и

добродетели, като например отричането на човешките пороци, което обаче

нямало нищо общо с историческата реалност [27]. Това твърдение също не

се потвърждава от текста на законодателството. В него не само, че не се

споменава нито дума за византийския император Никифор I Геник (802 –

811 г.) или за друг иконоборец, но изобщо липсват сведения за ромеите.

От дистанцията на времето е трудно да се прецени дали разговорът

с аварските пленници е бил причина за съставянето на законите [28], още

повече че съществува известно несъответствие между казаното от тях и

последвалите разпоредби [29]. Вярно е, че в „Суда“ липсват свидетелства

за първостепенни наказания, каквито са убийството или бунтът срещу

46

владетеля. Освен това в законодателството има известно логическо проти-

воречие, тъй като със смъртно наказание била наказвана всяка една клеве-

та, независимо от нейните последици, а укривателите на крадците търпели

само материални санкции [30]. От друга страна, в един чужд по произход

исторически източник с компилативен характер [31], съставен близо два

века след случилото се от човек без юридическо образование, не може да

се търси изчерпателност и точност, но това не означава, че написаното не

почива поне отчасти на достоверна историческа основа [32].

По-сериозен аргумент срещу автентичността на законите касае из-

вестието за изкореняването на лозята [33]. Тези данни влизат в противоре-

чие с текста на „Анонимния ватикански разказ“, в който е известено, че

след като император Никифор проникнал в българската столица Плиска,

той плячкосал избити с вино на кана и дал на хората си да пият до насита

[34]. В допълнение може да се прибави и информацията в хрониката на

Теофан Изповедник (около 760 – 817 г.). По думите му черепът на васи-

левса бил обкован отвън със сребро и канът карал славянските вождове да

пият от него [35]. Същите известия са намерили място и в редица други

извори [36]. Сред тях заслужава да бъде спомената една от добавките към

среднобългарския превод на Манасиевата хроника. В нея е отбелязано:

„…Крум… самата царска глава отряза и като я обкова отгоре със сребро и

наливайки вино в нея, даваше на българите да пият.“ [37]

Значително по-малко известни са свидетелствата в арабското съ-

чинение „Наниз от перли със сведения за византийските владетели“ от

1648 г. То било съставено от Йосиф ал-Мусаууир и архидякон Павел Ха-

лебски по инициатива на Макарий III (1647 – 1672 г.), патриарх на Антио-

хийската църква. По същество творбата представлява превод от гръцки на

хрониката на Матей Кипърски, но в нея има и някои допълнения, които

изглежда са били заимствани от по-ранни арабски извори [38].

В багдатския препис на съчинението е посочено, че Курунус (т.е.

Крум) отрязал главата на василевса и я постави на върха на копието си, за

да бъде наблюдавана от всички. След това почистил черепа на императора,

наредил да обковат със сребро обиколката му и да напълнят чашата с ви-

но. В допълнение е посочено: „Той бе първият, който пи от него, казвайки:

„Пия тази пълна чаша за нашата победа и за нашия успех.“ И така пиха

другите му предводители пълна чаша за победата, която извоюваха. И от-

тогава е обичаят да пият пълна чаша на трапезата, когато се съберат по

радостен повод.“[39]

Българският медиевист Васил Златарски (1866 – 1935 г.) тълкува

несъответствието в изворите с обяснението, че разпоредбата за изкореня-

ването на лозята е имала временен характер [40]. По-вероятно обаче изг-

лежда тук авторът на „Суда“ да е изопачил истината, най-малкото, за да

могат законите поне частично да съвпаднат с казаното от аварските плен-

ници. Напълно възможно е тази информация да е била заимствана от

47

древногръцкия географ и историк Страбон (64 г. пр. Хр. – 24), според ко-

гото царят на гетите и даките Буребиста (82 – 44 г. пр. Хр.) бил посъветван

от своя жрец Декеней да изкорени лозята [41].

Наред с легендарните сведения, в енциклопедичния речник „Суда“

са отразени и реални исторически събития, касаещи управлението на кан

Тервел (701 – 722 г.) [42]. Още по-голямо значение за изясняване на дос-

товерността на законодателството имат известията за българо-аварската

война от началото на IX в. Те напълно се подкрепят и от други преки или

косвени данни в изворите [43].

Съгласно текста на Айнхард в творбата „Анали на Франкското

кралство“ още през 805 г. аварският капхан Теодор бил принуден да по-

търси помощ от император Карл Велики. Той помолил да му бъде предос-

тавена земя, на която да се засели с хората си, тъй като поради вражда със

славяните те не можели да останат в старите си землища [44].

Според свидетелствата, съдържащи се в съчинението „Деянията на

Карл“ от Ноткер (втората половина на IX в. – 912), известен още като Сен-

галски монах, Българското канство станало непосредствен съсед на Фран-

кската империя. Във връзка със събитията, касаещи гибелта на аварите,

той пише, че „непобедимият Карл тъй ги усмирил, че не допуснал да оста-

нат и най-малки следи от тях. А българите изоставил, защото след унищо-

жаването на хуните [аварите] очевидно те не му изглеждали никак опасни

за Франкското кралство“[45]. Приблизително същите сведения са предста-

вени и в световната хроника на Екехард († след 1125 г.) [46].

Не без основание е изказаното предположение, че самият кан Крум

принадлежал към т. нар. панонски българи. Ето защо, след като положил

основите на нова династия в България, той отправил поглед именно на се-

верозапад. Тази хипотеза се базира на кратък откъс в едно от писмата на

цариградския патриарх Николай Мистик (901 – 907 г.; 912 – 925 г.) до бъл-

гарския цар Симеон (893 – 927 г.), в който е посочено: „… аварските пле-

мена, от които, нека думите ми никак да не те обиждат, сте издънка и бях-

те техни роби и бежанци, извършиха нападения до стените на този велик

град [Цариград], защитаван от владичицата и господарка на всички [Бого-

родица]; но те погинаха и не съществуват даже и следи от тяхното племе, а

пък този град се украсява с отколе падналата му се слава и царска власт“

[47].

Важно значение има и творбата „Деяния на унгарците“, позната

още като „Унгарски аноним“ (около 1200 г.). Неизвестният ѝ по име автор

обяснява, че територията, която лежала между реките Тиса и Дунав била

завзета от „великия кан – господарят на България“ (Keanus magnus, dux

Bulgarie). Там той населил славяни и българи, чак до пределите на рутени-

те (русите) и полоните (поляците) [48].

В „Анонимния ватикански разказ“ също е указано, че по повод на

събитията от 811 г., след като армията на византийския император Ники-

48

фор I Геник опожарила Плиска, „българите наели срещу заплата аварите“

[49]. Във връзка с подготвяната през 814 г. обсадата на ромейската столи-

ца Цариград, в анонимната византийска хроника, позната като

Scriptorincertus, пише, че „Крум се отправил на поход, като събрал голяма

войска от аварите“ [50].

Към свидетелствата на писмените извори могат да се прибавят и

данните, съдържащи се в едно предание за изкореняването на лозята [51],

за което обаче е трудно да се прецени дали е възникнало преди Възражда-

нето. Най-вероятно изглежда то да е било съчинено в края на XIX – нача-

лото на XX в.

Въз основа на написаното дотук може да се обобщи, че основите

на днес разпространяваните митове за Крумовите закони са поставени още

във възрожденските учебници. Същата невярна информация се преповтаря

и от други автори до средата на ХХ в. Грешките са преодолени едва в из-

данията след Втората световна войната [52], но те продължават да имат

отзвук и до днес. По този начин се потвърждава впечатлението, че веднъж

допуснати в учебниците по история, те нерядко биват възпроизвеждани

десетилетия наред. Случаят с Крумовото законодателство е дори още по-

сериозен, тъй като то прави огромно впечатление на учениците.

Що се касае до известията за Крумовите закони в лексикона „Су-

да“, трябва да се изтъкне, че опитите те бъдат омаловажени се основават

единствено на логически аргументи, но не и на сериозни научни доказа-

телства, каквито са историческите извори. Освен това в историографията

все още не е изяснено кой е първоизточникът на тези сведения. Ето защо

напълно естествено е тяхната достоверност да бъде подлагана под съмне-

ние, но е неправомерно те да бъдат подценявани или отричани.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Благоев, Н. Крумовите закони. – Сп. БЮД, 1905, IV, 7 – 8, с. 312 – 313;

Златарски, В. История на българската държава през Средните векове. Т.

I.Ч. 1. Епоха на хуно-българското надмощие. София, ³2007 [1918], с. 248;

Мутафчиев, П. История на българския народ. Т. 1. Първо българско царст-

во. София, 1943, с. 176; Коледаров, П. Политическа география на средно-

вековната българска държава. Първа част. От 681 до 1018 г. София, 1979,

с. 32 – 33; История на България. Т. 2. Първа българска държава. София,

1981, с. 145; Pohl, W. Die Awaren. EinSteppenvolk in Mitteleuropa 567 – 822

n. Chr. München, 1988, S. 312 – 323; Божилов, Ив., Гюзелев, В. История на

средновековна България VII – XIV в. София, 1999, с. 126–127; Николов, Н.

Г. Централизъм и регионализъм в ранносредновековна България (края на

VII – началото на XI в.). София, 2005, с. 93, 98; Димитров, Хр. България и

номадите до началото на XI век. Пловдив, 2011, с. 68 – 72.

[2] EinhardiVita Karoliimperatoris, ed. G. H. Pertz, MGH, SS, II, Hannoverae,

1829, p. 449 – 450 (= ЛИБИ. Т. 2. София, 1960, с. 29 – 31).

49

[3] За книжовния паметник вж. ODB. Vol. 3, ed. By A. Kazhdan. New York

– Oxford, 1991, p. 1930 – 1931.

[4] Adler, A. Suida lexicon. Pars 1. Lipsiae, 1928, p. 4, 483 – 484 (= ГИБИ. Т.

5. София, 1964, с. 309 – 310). Вж. и Благоев, Н. Цит. съч., с. 308 – 309, 316

–325; Бобчев, С. Крумовото законодателство (Историко-правна студия). –

ИИД, 2, 1906, с. 9 – 10; Златарски, В. Цит. съч., с. 283 – 289; Притурка №

10, с. 420 – 424; Ников, Н. Крумовите закони. – Юридическа мисъл, 1924,

V, 4/5, с. 101 – 109; Бешевлиев, В. Първобългарите. Бит и култура. София,

1981, с. 109; Милкова, Ф. Законодателството на хан Крум. – В: България

1300. Институции и държавна традиция. Т. 2. София, 1982, с. 237 – 239;

Петрова, Г. Престъпленията в средновековна България. София, 1992, с. 64

– 66, 144 – 145; Божилов, Ив., Гюзелев, В. Цит. съч., с. 126, 140 – 141;

Найденова, Д. Историческата достоверност на лексикона „Суда“ като из-

точник за законодателството на хан Крум. – Старобългарска литература,

35 – 36, 2006, с. 167, 172 – 175; Димитров, Хр. Цит. съч., с. 69.

[5] Adler, A. Suidae lexicon. Pars 3. Lipsiae, 1933, p. 184 (липсва превод в

ГИБИ); Idem. Suidae lexicon.Pars 4. Lipsiae, 1935, p. 814 (= ГИБИ, 5. Цит.

съч., с. 310).

[6] Повестьвременныхлет. Т. 1. Текст и перевод, подготовка текста Д. С.

Лихачева. Перевод Д. С. Лихачева и Б. А. Романова. Москва – Лелинград,

1950, с. 14, 210. Вж. и Благоев, Н. Цит. съч., с. 313.

[7] Вж. например Найденова, Д.Цит. съч., с. 167 – 175.

[8] Suidas, Lexicon graecum, ed D. Chalcondyles et al. Milan, 1499. Вж. и P.

Schreiner. Die Bulgarorum Originibus frühe gedruckte Nachrichten zu den

Bulgaren. – В: Средновековният човек и неговият свят. Сборник в чест-

на70-та годишнина на проф. д.и.н. Казимир Попконстантинов. Велико

Търново, 2014, с. 103, 112.

[9] Adler, A. Suidae lexicon. Pars 1–5.Lipsiae, 1928 – 1938.

[10] Златарски, В. Цит. съч., Притурка № 10, с. 420 – 422; Андреев, Й. На-

родните събори в политическия живот на Първата българска държава. –

ИПр, 1971, XXVII, 4, с. 105; История на България, 2. Цит. съч., с. 203, бел.

68; Буланин, Д. Древнерусскийперевод законов хана Крума. – PBg, 1984,

VIII, 1, с. 47 – 58; Найденова, Д. Цит. съч., с. 167.

[11] А. Гильфердинг. Письма об истории сербов и болгар. Выпускпервый.

Москва, 1855, с. 38 – 39.

[12] Г. Раковски. Горски пътник. Повествователен спев. Списан в лето

1854. Нови Сад, 1857, с. 262 – 263; Същият. Няколко речи о Асеню

Пьрвому, великому царю бьлгарскому и сыну му Асеню Второму. Белг-

рад, 1860, с. 32 – 33.

[13] Войников, Д. Кратка българска история. Виена, 1861, с. 55.

[14] Шишков, Т. История на българския народ. Нов учебник в две части,

назначен за по-горните класове на народните наши училища. Търново –

Русе – Цариград, 1873, с. 119 – 120.

50

[15] Душанов, Д. Кратка българска история по питание и отговори за пър-

воначалните училища. Казанлък, 1870, с. 29 – 30.

[16] Манчов, Д. Кратък извод от българска история. Книжка за учение в

IV-то отделение от основно училище. Второ издание. Пловдив – Свищов –

Солун, 1880, с. 8 – 9.

[17] Бобчев, С. История на българский народ (по д-р К. Иречека). Съста-

вена за средните училища според програмите в България. Пловдив – Со-

фия – Русчук, 1881, с. 35 – 36; Същият. Кратък учебник върху българската

история от най-старо време и до днес. За начални и средни училища спо-

ред програмите от Българско. Пловдив, 1882, с. 9 – 10;Пастухов, Ив., Сто-

янов, Ив. Българска история. Учебник за III клас на прогимназиите. Второ

поправено издание. София, 1918, с. 34; Попов Ив., Отечествознание за

трето отделение. Пловдив, 1925, с. 41; Примо, В., Тодоров, Н. За родината

и нашето далечно минало. Отечествознание за трето отделение. София,

1925, с. 55; Недев, Я., Салиев, С. Отечествознание. Българска история за

III отделение намюсюлманските училища. Шумен, 1936, с. 17; Орманджи-

ев, Ив., Велкова, М. Обща и българска история за втори клас на народните

прогимназии. София, 1937, с. 28 и др.

[18] Критика у Бобчев, С. Крумовото законодателство…, с. 3 – 11; Йончев,

Л. Някои въпроси относно Крумовото законодателство. – ИИБИ, 6, 1956,

с. 633.

[19] Войников, Д. Цит. съч., с. 55; Душанов, Д. Цит. съч., с. 29; Бобчев, С.

История…, с. 36; Същият. Кратък ученик…, с. 10; Попов, Ив. Цит. съч., с.

41; Примо, В., Тодоров, В. Цит. съч., с. 55; Орманджиев, Ив., Велкова, М.

Цит. съч., с. 28.

[20] Войников, Д. Цит. съч., с. 55; Шишков, Т. Цит. съч., с. 120; Душанов,

Д. Цит. съч., с. 29–30; Манчов, Д. Цит. съч., с. 9; Бобчев, С. История…, с.

36; Същият. Кратък ученик…, с. 10; Пастухов, Ив., Стоянов, Ив. Цит. съч.,

с. 34; Попов, Ив. Цит. съч., с. 41; Недев, Я., Салиев, С.Цит. съч., с. 17; Ор-

манджиев, Ив., Велкова, М. Цит. съч., с. 28.

[21] Пастухов, Ив., Стоянов, Ив. Цит. съч., с. 34.

[22] Войников, Д. Цит. съч., с. 55; Шишков, Т. Цит. съч., с. 120; Душанов,

Д. Цит. съч., с. 30; Бобчев, С. История…, с. 36.

[23] Примо, В., Тодоров, В. Цит. съч., с. 55; Орманджиев, Ив., Велкова, М.

Цит. съч., с. 28.

[24] Вж. Найденова, Д. Цит. съч., с. 167, според която информацията в

„Отговорите на папа Николай I“ касае съвсем различни казуси.

[25] Detschew, D. Responsa Nicolai I. Papaeadconsulta Bulgarorum (anno

866). Serdicae, 1939, p. 108 – 109 (= ЛИБИ, 2. Цит. съч., с. 115 – 116). Вж. и

Благоев, Н. Цит. съч., с. 316, 319; Бешевлиев, В. Цит. съч., с. 110; Йончев,

Л. Цит. съч., с. 641 – 642; Петрова, Г. Цит. съч., с. 64, 66; Милкова, Ф. Цит.

съч., с. 237.

51

[26] Благоев, Н. Цит. съч., с. 316 – 325; Бобчев, С. Крумовото законодател-

ство…, с. 15 – 16, 19, 22, 26, 28; Златарски, В. Цит. съч., с. 287; Йончев, Л.

Цит. съч., с. 640 – 643; История на България, 2. Цит. съч., с. 145; Милкова,

Ф. Цит. съч., с. 237 – 238; Божилов, Ив., Гюзелев, В. Цит. съч., с. 141;

Найденова, Д. Цит. съч., с. 172, 174 – 175.

[27] Найденова, Д. Цит. съч., с. 170 – 171.

[28] Пак там, с. 167.

[29] Златарски, В. Цит. съч., с. 284.

[30] Найденова, Д. Цит. съч., с. 168, 173.

[31] Обстоятелство, което също се използва срещу достоверността му. Вж.

Найденова, Д. Цит. съч., с. 169.

[32] Петрова, Г. Цит. съч., с. 65. От своя страна Ангелов, П. България и

българите в представите на византийците (VII–XIV в.). София, 1999, с.

167–168 приема, че сведенията за Крумовото законодателство имат леген-

дарна основа.

[33] Найденова, Д. Цит. съч., с. 168.

[34] Gregoire, H. Un nouveau fragment du “Scriptorincertus de Leone

Armenio”. – Byz., 11, 1936, p. 422; ГИБИ. Т. 4. София, 1961, с. 12.Вж. и Ис-

тория на България, 2. Цит. съч., с. 145; Божилов, Ив., Гюзелев, В. Цит.

съч., с. 141; Найденова, Д. Цит. съч., с. 174.

[35] Theophanes.Chronographia, recensuit C. de Boor. Vol. 1. Textum graecum

continens. Lipsiae, 1883, p. 491 (= ГИБИ. Т.3. София, 1960, с. 283). Вж. и

Благоев, Н. Цит. съч., с. 320; Златарски, В. Цит. съч., с. 259 – 260; Божи-

лов, Ив., Гюзелев, В. Цит. съч., с. 141; Николов, Н. Г. Цит. съч., с. 100;

Найденова, Д. Цит. съч., с. 174.

[36] Обзор на изворите у Николов, Н. Г. Цит. съч., с. 100–101.

[37] Среднеболгарскийперевод хроники Константина Манассии в славянс-

кихлитературах.ВведениеД. С. Лихачева. Исследования И. С. Дуйчев и М.

А. Салминой. Подготовка текстов М. А. Салминой. Словоуказатели О. В.

Творогова. София, 1988, с. 236. Вж. и Николов, Н. Г. Цит. съч., с. 100–101.

[38] Кендерова, Ст. Някои данни за средновековната българска история в

съчинението „Наниз от перли“. Във: – Втори международен конгрес по

Българистика, София, 23 май – 3 юни 1986 г. Доклади . Т. 6. Българските

земи в древността. България през Средновековието. София, 1987, с. 727 –

728, 730

[39] За незначителните разлики между Санктпетербургския и Багдатския

препис вж. пак там, с. 728 – 729.

[40] Златарски, В. Цит. съч., с. 286 и бел. 1

[41] Вж. Kazarov, G. Die Gesetzgebung des bulgarischen Fürsten Krum. – BZ,

16, 1907, 254–257; Златарски, В. Цит. съч., с. 286, бел. 1; Найденова, Д.

Цит. съч., с. 174–175 и приведените там примери.

[42] Adler, A. Op. cit., 1, p. 483. Вж. и Благоев, Н. Цит. съч., с. 308 – 311;

Божилов, Ив., Гюзелев, В. Цит. съч., с. 106.

52

[43] Божилов, Ив.,Гюзелев, В. Цит. съч., с. 126.

[44] EinhardiAnnales, ed. G. Pertz, MGH SS, I, Hannoverae, 1826, p. 192

(липсва превод в ЛИБИ). Вж. и Благоев, Н. Цит. съч., с. 313; Pohl, W. Op.

cit., S. 322 – 323; Божилов, Ив., Гюзелев, В. Цит. съч., с. 126.

[45] Monachi Sangallensisde Gestis Caroli imperatoris libri duo, ed. G. Pertz,

MGH SS, II, Hannoverae, 1829, p. 748 (= ЛИБИ, 2. Цит. съч., с. 285). Вж. и

Златарски, В. Цит. съч., с. 248, бел. 2 (отнася известието към 796 г.); Коле-

даров, П. Цит. съч., 1, с. 32; Димитров, Хр. Цит. съч., с. 69 – 70.

[46] Ekkehardi Uraugiensis Chronica, ed. G. Weitz, MGH SS, VI, Hannoverae,

1844, p. 162 (= ЛИБИ. Т. 3. София, 1965, с. 35). Вж. и Димитров, Хр. Цит.

съч., с. 70.

[47] Nicholas I, Patriarch of Constantinople, Letters. Greek Text and English

translation by R. J. H. Jenkinsand L. G. Westerink. Washington, 1973, р. 70 –

71; ГИБИ, 4. Цит. съч., с. 217. Вж. и Мутафчиев, П. Цит. съч., с. 175; Ни-

колов, Н. Г. Цит. съч., с. 94; Димитров, Хр. Цит. съч., с. 71.

[48] Anonymus, A Magyarokcselekedetei. – In: Anonymus, A

Magyarokcselekedetei. Kézai Simon, A magyarokcselekedetei. Ford. V. László.

Budapest, 1999, p. 19; ЛИБИ. Т. 5. Унгарски наративни извори. Ч. 1. Нара-

тивни извори. София, 2001, с. 25. Вж. и Божилов, Ив., Гюзелев, В. Цит.

съч., с. 126.

[49] Gregoire, H. Op. cit., p. 423; ГИБИ. Цит. съч., 4, с. 13. Вж. и Коледаров,

П. Цит. съч., 1, с. 32; Божилов, Ив., Гюзелев, В. Цит. съч., с. 126, 129; Ни-

колов, Н. Г. Цит. съч., с. 93; Димитров, Хр. Цит. съч., с. 71.

[50] Scriptorincertus. Historia de Leone Bardae filioapud. – In: Leo

Grammaticus. Chronographia. Ed. I. Bekker. Bonnae, 1842, p. 347(= ГИБИ, 4.

Цит. съч., с. 23). Вж. и Златарски, В. Цит. съч., с. 279; Божилов, Ив., Гюзе-

лев, В. Цит. съч., с. 126, 138; Николов, Н. Г. Цит. съч., с. 93; Димитров, Хр.

Цит. съч., с. 71.

[51] Вж. Бобчев, С. Крумовото законодателство…, с. 16 – 18, според кого-

то за това предание от Добруджа свидетелства Ганчо от Свищов, псевдо-

ним на Р. Г. Каракашев, началник на митницата във Варна и София, който

го помества в брошурата „Отменение на Крумовия закон за лозята“. Сви-

щов, 1903. Тойне цитира нито първоизточника си, нито предава с точност

думите на разказвача.

[52] Вж. например Диковски, Г.,Близнев, Л., Велев, Г. Отечествена исто-

рия за четвърто отделение. София, 1946, с. 26; Божилов, В., Митев, Й.,

Станчева, З., Велев, А., Гюзелев, В. История на България. Учебник за 7.

клас на общообразователните училища. София, 1969, с. 36, 39.

53

Константин Иречек и българските училища в Македония и Одринския вилает Марина Пиронкова

Константин Иречек е интересна фигура от българския обществен и

научен живот в периода между Освобождението на България 1878 и Съе-

динението през 1885 г. Той се установява в новоосвободената страна в на-

чалния период от самостоятелното ѝ развитие (година и осем месеца след

Сан-Стефанския договор) и взима дейно участие изграждането на българ-

ското образование, наука и култура.

Константин Иречек е познат на българската общественост с „Кни-

гопис на новобългарската книжнина“ и „История на българите“ , които

публикува още като студент. Възпитан в средата на слависти (внук на Па-

вел Шафарик и син на Йозеф Иречек), получил класическо образование,

владеещ немски, френски език, както и чешки, руски, български, гръцки,

сръбски и хърватски език [8, с. 36-37], Иречек притежава подготовката,

която ще го превърне във водещата личност на просветното дело в Кня-

жество България. Авторът на „Българското княжество“ – книга, писана и

публикувана след Сан-Стефанския договор и преди Берлинския конгрес,

вижда бъдещето на младата държава в продължаване но „предишния си

промишлен, търговски, училищен и книжовен напредък“ [5, с. 86] , пре-

къснат от кръвопролитията на въстанията 1875-76 и руско-турската война

1877-1878 г. Неговата позиция на подкрепа на българските усилия за из-

воюване на духовна и политическа свобода не остават незабелязани и

Константин Иречек получава покана да се включи със знанията и опита си

в изграждането на модерната българска държава.

Чешкият историк и славист е съвсем млад, когато става висш чи-

новник в просветното министерство, само на 25 години, но има впечатля-

ващо образование (доктор по философия) и опит с пътуването по Балкани-

те. През петте години, в които заема различни длъжности: главен секретар,

управляващ Министерството на народното просвещение, министър, пред-

седател на Учебния съвет, директор на Народната библиотека и музей,

Константин Иречек приема с радост и оптимизъм решението за

създаване на Сан-Стефанска България, която отговаря на етническата кар-

та на разпространението на българската народност. Политиката на баланс

на интересите на Великите сили, която довежда до Берлинския конгрес и

разпокъсването на българските земи, за него е несправедлива и с временни

последици. Иречек вярва в благополучното разрешаване на българския

въпрос и с работата си по организиране на българското учебно дело, и в

кореспонденцията си [4, т. 2, с.174], отстоява тази идея.

54

До Освобождението (1878 г.) в Македония има екзархийски мит-

рополити в Охрид, Скопие и Велес, а добре организирани църковни общи-

ни действат в Битоля, Прилеп, Струмица, Воден, Костур, Солун, Сяр, Од-

рин и др., които признават Българската екзархия и под нейното ръководс-

тво изграждат църковно-просветното дело. [9, с. 176] Има училища, вза-

имни и класни, които се изграждат в резултат от движението за новобъл-

гарска просвета. Според обобщено изследване на новобългарското учебно

дело м Македония през Възраждането в периода след Кримската война са

посочени 207 училища, без килийните и неделните. А. Димитров на базата

на приблизително изчисляване върху ръста им в периода 1875-1895 г. смя-

та, че към средата на 70-те години на ХІХ в. броят им достига към 250 [2,

с.100].

Руско-турската война и Берлинският конгрес водят до разрушаване

на съществуващата система на управление и организация на българските

училища. Екзархията е на кръстопът – Екзарх Антим І е заточен в Мала

Азия, неговият приемник Екзарх Йосиф І остава до 1880 г. в Пловдив и

трябва да се задоволи с управлението на българските църковни и училищ-

ни дела в Македония и Одринска Тракия от разстояние [10, с. 68-69].

Българските владици Натанаил и Кирил, съответно на Охридска и

Скопската епархия, са заставени да напуснат своите паства като неблаго-

надеждни. Смъртта на българския митрополит Дамаскин оставя и Велеш-

ката епархия без предводител. [1, с. 21] Обезглавяването на българската

Екзархия в периода 1877-1880 г. се съпътства от ожесточена антибългарс-

ка кампания на Цариградската патриаршия, която подема събиране на

декларации от българите, че са патриаршисти и гърци. Подкрепяна от Ви-

соката порта, патриаршията се обявява отново за единствен покровител на

православното християнско население в европейските територии на импе-

рията. По нейно искане турското правителство взима решение никой бъл-

гарски учител да не се назначава без съгласието на съответния гръцки вла-

дика [3, с. 36]. В резултат от тези решения много български училища са

затворени, а учителите принудени да търсят работа и сигурност в Княжес-

твото и Източна Румелия.

Процесът на устройване и развитие на българските училища в зе-

мите, оставащи в рамките на Османската империя от 1878 до 1913 г. е раз-

гледан м монографията на Воин Божинов „Българската просвета в Маке-

дония и Одринска Тракия“. Най-оскъдни са данните за учебното дело през

първите три-четири години, когато трябва да се възстановят връзките и да

се отхвърлят опитите за посегателство и закриване на българските учили-

ща. Кореспонденцията между Константин Иречек и Натанаил Охридски

хвърлят светлина върху този период и върху връзките между българската

държава и училищата, останали извън нейната територия.

В архива на К. Иречек в БАН сред документите от дейността му

като главен секретар и министър на народното просвещение има материа-

55

ли за училищата в Македония: записки на Иречек по този проблем, както и

две писма, написани от Натанаил Охридски, Ловешки митрополит, през

1881 г., публикувани от П. Миятев в „Из архива на Константин Иречек“, в

първия том от 1953 г. Натанаил Охридски, вдъхновител и деен участник в

Кресненско-Разложкото въстание, след Освобождението ръководи епар-

хии в Българското княжество, но непрестанно се вълнува от положението

на българите в Македония и Одринско и остава свързан със съдбата на

своите събратя там. Двамата мъже се познават от есента на 1879 г., още от

първия месец на престоя на Иречек в България. Тази първа среща е отра-

зена в „Български дневник“ (22 ноември 1879 г.), където „среброкосий На-

танаил“ е описан като стар ентусиаст, който говори за отношенията на

Македония с Чехия [7, т. 1, с. 43, 44]. Година по-късно, на 5/17 декември

1880 г. в дневника е отбелязано: „Натанаил ходатайства за помощ на ма-

кедонските училища, стар добър владика.” [7, т.1, с. 276].

Писмата са ръкописи, оригинали, и в тях се разглеждат въпроси на

учебното дело в Македония и Одринския вилает. Първото писмо е от 16

юни 1881 г. [ф. 3, оп. 1, а.е.1132, л.1, публикувано от П. Миятев под №123

в т. 1] и разглежда въпроса за необходимостта от финансиране на българс-

ките училища в земите, оставащи в Османската империя. В условията на

засилен натиск от страна на турските власти и гръцките духовници Ната-

наил Охридски вижда в училищата средството за съхранението на бъл-

гарщината, и се обръща към Иречек като представител на българското

правителство с искане за тяхната подкрепа. Училищата са групирани в пет

района с центрове Солун, Битоля, Охрид, Велес и Скопие, като за всеки

район се предвижда училищно настоятелство, което да ръководи централ-

ните и „побочните“ (странични, допълнителни) училища от околността.

Сумите за издръжката на различните училища варират, като за големите са

по 8 000 франка, напр. Солун, Серес Битоля, 6 000 франка са за Охридско-

то. За малките са по 1 000 и по-малко франка, като общо всички населени

места, изброени в писмото на Натанаил Охридски наброяват 25. Общият

бюджет, предложен на Константин Иречек, възлиза на 52 900 франка.

„Ако Правителството ни благоволи да утвърди, зада се дава всекоя

година тая сумма на тия училища, то наверно можеме да кажеме, че в цяла

Македония и по народност, и по язик, и по писменост ще се остане наша

навсегда от сръбските предели до река Бистреца и Солунско и Егейско

море, и от Дринрека до оконечности Доспата при всичките усилия на Сър-

бизма и Еллинизма.“[л.1]

Организацията, предложена от митрополита, предвижда съществу-

ването на пет главни училищни настоятелства, които да са отговорни за

разпределението на средствата в съответните райони, и които да коорди-

нират училищната дейност в тях. Петте центъра са и първите, които трябва

да получат „пособия“, т.е. финансиране в случай на недостиг на средства,

защото са преграда пред асимилаторските действия на гърци и сърби. Те

56

от своя страна подкрепят просветното дело в по-малките селища в приле-

жащия им район.

Сложното положение на Екзархията, негативно настроената Висо-

ка порта и обвиненията от страна на Цариградската патриаршия изискват

внимателни действия от страна на българското правителство. Според На-

танаил Охридски финансирането не трябва да е явно и пряко. Той настоя-

ва средствата да не се публикуват нито в Държавен вестник, нито в друго

печатно издание, за да не се провокира напрежение в Македония. Като

руски възпитаник (следвал е в Кишинев, Одеса и Киев), Натанаил Охридс-

ки разчита на посредничеството на руските консулства в Солун и Битоля.

Според него те могат да предават средствата на съответните училищни

настоятелства и да събират сведения за изразходването и отчитането им, и

за развитието на училищата, като напр. преподаваните предмети. Самият

той предлага своите услуги като милеещ за свободата на Македония да

помага за посредничеството при финансирането, а също и при определяне

на потребностите на отделните училища.

Писмото е предшествано от среща и разговори между Иречек и

Натанаил Охридски, за което в „Български дневник“ е отбелязано: „22

май/ 3 юний 1881 …Натанаил Охридски беше при мене в канцеларията.

Говори ми за Македония, всички помощи да се изплащат чрез руските

консулства, а не чрез екзархията, та да се избегнели злоупотребления-

та.”[7, т.1, с. 404]. „24 май/ 5 юний 1881...приказвах с Натанаила и Кирила,

за училищата, за учението, не много, но солидно conserver le goût pour

apprendre encore plus [да запазят желанието да научат нещо повече]. Ната-

наил ми говори за Преспа, остров Град и Ахил, развалини, бил е

там......Скопие бил доста чист български град [7, т.1, с.416]. Самият Ире-

чек обикаля из Княжеството и Източна Румелия, но никога не е пътувал в

Македония и Одринска Тракия. За него те са непознати и може да се опре

само на странични мнения и съвети.

Страховете на митрополит Натанаил за последствията от даването

публичност на българската помощ за училищата са напълно основателни в

контекста на сложните етнически и религиозни отношения и борбата за

надмощие в Македония. В писмото си митрополитът отбелязва: „Публи-

кацията в Държавен вестник за пособието на Охридските училища още

пóвече ще вооружи гръцкото предателство и Турското частно и правител-

ствено подозрение и гонение към българите и към българските учители и

училища. Това аз казвам на основания данних, които ми се испращат от

Македония.“ За българската държава въпросът за финансирането на Ек-

зархията не е поверителен и е в съгласие с приетото законодателство. Уч-

редителното събрание в Търново приема и записва в Конституцията (чл.

39), че Княжество България в църковно отношение съставлява „неразделна

част от българската църковна област”, подчинява се на Св. Синод, Вър-

ховната духовна власт на Българската църква, независимо къде се намира

57

тя.[12] Въз основа на това положение се осигурява редовно постъпление

на средства както от епархиите в свободна България, така и от държавното

съкровище, и тези средства се използват за поддържане на екзархийското

дело в Македония и Одринско. [11, с. 109-110] За българското население в

тези области обаче публичността на връзките с Княжество България е из-

точник на обвинения в нелоялност към турската власт, на преследвания и

затвор.

Второто писмо на Натанаил Охридски до Иречек, датирано 26 юли

1881 г. [ф. 3, оп. 1, а.е.1132, л.2, публикувано от П. Миятев под №126 в т.

1] е свидетелство именно за този факт. В него митрополитът се обръща за

съдействие за назначаване на учителска длъжност на български учител от

Охрид, избегнал турски арест. „Охридский учител Секула Цветков като е

успял да избегне от ръцете на турските власти из Охрид в миналий месец

Априлий, когато тия власти хващали неговите сотрудници и други охрид-

ски граждани, и които препращали в битолски тъмници“. Охридските

училища се управляват от Охридската българска община, която е в корес-

понденция със Натанаил, който преди да бъде прогонен от турските влас-

ти, е след първите български митрополити. В архива на К. Иречек е запа-

зена бележка [ф. 3, оп. 1, а.е.1132, л.6], в която с почерка на Иречек е пре-

дадено съдържанието на писмо до митрополита. Надписана е:

„Охридска българска община до Дядо Натанаил

30 Март 1881, получено 14 Апр. от него“

Бележката описва училищата в Охрид с техните учители и изпла-

тените им суми, като училищната година започва на 1 август и трае двана-

десет месеца до следващия 1 август. Училищата, поддържани от Охридс-

ката община са шест, от които пет са мъжки – едно четвъртокласно и че-

тири взаимни; има едно девическо градско училище. В бележката е отбе-

лязано, че общината иска да открие училище и във Влашка махала, но още

не са съгласни всички махаленци. Учениците в шестте училища са съот-

ветно: в главното – 80, в девическото – 201, във взаимните – 502 ученици.

Учителите в мъжките училища са 10, а учителките в девическите –

3. Общината издържа също училищний детопазител и училищний слуга,

записани са суми за топливо, за поправки и за учебници за сиромаси.

Като един от тримата учители в четвъртокласното училище е по-

сочен Секула М. Цветков, за когото митрополитът ходатайства пред Ире-

чек четири месеца по-късно с молба да бъде назначен в някое от държав-

ните училища в Княжеството.

Бюджетът на тези училища възлиза на 422 турски лири, което при

съотношение с франка 22,7:1 [1, с. 44] прави почти 9580 франка.

58

Приходите на общината се разпределят така:

От Княжество България подарени ЛТ 187

градска църква 100

разхвърляно по махалите на нафуз 2 135

422

В края на бележката е цитирано благодарствено писмо на община-

та до Министерството от 27 февруари: „свещен залог за глъбока призна-

телност и благодарност, и като всегдашни свидетел за постижение на все-

народното ни присножелаемо съединение“.

Бележката свидетелства от една страна за ролята на митрополит

Натанаил във връзката между Охридската община и Министерство на на-

родното просвещение, и от друга за състоянието на учебното дело в града

и участието на българската държава в издръжката на училищата. Отбеля-

зано е и желанието на общинарите да изпратят двама ученици и две уче-

нички в софийските гимназии.

Константин Иречек има ясно виждане за управлението и финанси-

рането на българските училища. За него е важно местните власти да имат

отговорност за своите училища, да се подкрепи заинтересоваността и гри-

жата им, като само в конкретни случаи да получат помощ от държавата.

Съответно на тази финансова политика в бюджета на МНП се предвиждат

средства за помощ на общинските училища – най-вече за постройка на

училищни сгради, в по-редки случаи за допълване на училищните прихо-

ди, като това се практикува най-вече за назначаване на учител по българс-

ки език в иноверните училища. Иречек защитава тази своя позиция после-

дователно като главен секретар и като министър на народното просвеще-

ние, като се разграничава от т.нар. „централисти”, които смятат, че бъл-

гарското училище трябва да възприеме френския централизиран модел на

финансиране и управление на образованието.

В едно писмо от 1880 г. пише „Много е хубаво нещо, дето общи-

ните поддържават училищата, защото училището тряба да съставлява една

от първите грижи на самоуправлението …, но естествено тряба това под-

държание да е съвсем строго задължително“ [4, Т. 1, с. 190] При трудните

икономически условия на младата държава, на чиято територия се е води-

ла кръвопролитна война и в която протича цялостна стопанска промяна,

общините са бедни и срещат големи трудности в поддържането на своите

училища. Съществуват големи диспропорции във възможностите на от-

делните училищни окръзи и общини. Тези условия пораждат идеи да цен-

трално финансиране на училищата и преобразуване на цялата училищна

мрежа от общинска в държавна. Въпросът е дискутиран оживено през

пролетта на 1880 г., когато се установява, че на много места няма средства

за училищата. „Вечерта заседава педагогическа конференция – въпросът

2 нуфуз – жител, глава от населението

59

за финансовата издръжка на училищата, Горанов е централист, Йос. Кова-

чев и аз сме за автономия и издръжка от общините“ [7, т. 1, с.119] В спора

надделяват привържениците на общинската издръжка на училищата. Въп-

реки огромните финансови затруднения, които изпитва новосъздадената

българска държава, министерството и лично К. Иречек като негов висш

чиновник допринася в голяма степен за отпускането на много помощи на

нуждаещи се общини за откриването и издръжката на училища. Помощи

са отпускани и на училища в Източна Румелия, и в Македония. Още през

първия си ден в министерството Иречек подписва документ за отпускане

на помощ за македонското училище в Куманово [7, т. 1, с. 39] и приема

този факт като предзнаменование за бъдещата си дейност. Сумите за под-

държане на общинските училища в Княжеството варират, но за градските

училища са между 1000 и 4000 лв., а за селските – между 300 и 600 лв.,

като тази помощ се предвижда за „общини бедни, упропастени от войната,

населени от беженци или такива (на запад), дето само с помощи, дадени от

държавата, може да се насърчи населението към по-голяма ревност за учи-

лищата си“ [6, с.381]. Често са отпускани и суми за построяване на сгради,

които да отговарят на изискванията за светлина, размери и здравина, като

те са в отделна част на бюджета.

Воден от убедеността си за ролята на общините в поддържането на

техните училища, К. Иречек в качеството си на министър изготвя стано-

вище по въпроса за финансирането на българските училища в Македония

и Одринския вилает. Писмото [ф.3, оп.1, а.е.1132, л.3] е под номер 1477 с

дата 12 юни 1882 г. и е адресирано до Председателя на Държавния съвет 3.

То е отговор на писмо на Екзарх Йосиф І за сумата, необходима за под-

държането на ръководените от Екзархията училища. За учебната

1881/1882 година помощта от Княжеството възлиза на 150 000 лв. и екзар-

хът очаква за следващата – 1882/1883 година тя да не е по-малка.

Иречек застъпва позиция, сходна на тази за общинските училища.

За него би било неправилно (даже използва думата „немислимо“) Княжес-

твото да финансира всички български училища, подвластни на Екзархия-

та, което е осъществено през предходната година от наместника на Екзарх

Йосиф в Цариград. Самото министерство не разполага с тази сума в бю-

джета си, тъй като вече е осъществило за нуждите на училищата повече от

две трети от планираните разходи.

Предложението на министерството е да се отпуснат за училищата в

Македония и Одринско 60 000 лв., които да помогнат, а не изцяло да пое-

мат издръжката им. Иречек се позовава на водените по-рано разговори с

екзарха. „Когато лани през лятото станаха първите устни преговори с

НБлаженство за спомагане на българските училища по Македония и Од-

ринский вилает от страна на Княжеското правителство, Нблаженство из-

3 По това време председател на Държавния съвет е Тодор Икономов.

60

рази съвсем добре основана мисъл, че това спомагания трябва да стане по

този начин, да се поддържат няколко училища в големите градове, които

като административни центрове имат влияние върху цялото си окръжие и

после в пограничните села, гдето българската народност се среща с други

етнографически елементи на полуострова.“

Помощта се разпределя по следния начин: за Одрин 6000, за Ки-

риклиссе 4000, за училищата в Битоля – за мъжкото 6000 и за девическото

3600, за Прилеп 3000, за Воден – за мъжкото 2400, за девическото 1500, за

Сер 3600, за серски и драмски села Песочани, Плевна, Алистрати, Влахи

4500, за Мелник 1200, за Петрич 1000, за Лерин 2000, за Кукуш – за мъж-

кото 3000 и за девическото 1200, за Охрид 5000, за Кичова 1200, за Гамник

в Дебра 1000, за Дебър град 2400, за Скопие 4000, за Куманово 1200, за

Тетово 1200 и за Загоричани в Костурско 1000.

Прави впечатление, че предлаганите суми са в равнищата, отпус-

кани като помощ за училищата в Княжеството, т.е. Иречек не предвижда

специално отношение към училищата на Екзархията. Той се съобразява с

възможностите на бюджета и предлага това разпределение като прагма-

тично решение на въпроса за финансирането на училищното дело в Маке-

дония и Одринско към конкретния момент. „По тоя начин ще се спомогне

на пóмалко места, но помощта ще дойде на такива места, гдето в полити-

ческо отношение е найважна.“ Иречек очевидно възприема идеята на На-

танаил Охридски за подпомагане на училищата в определени центрове и в

граничните територии, където чуждата пропаганда е най-силна.

Свидетелство за грижата на Константин Иречек за справедливо

разпределение на подкрепата за обучението на българските младежи от

Княжеството, Източна Румелия, Македония, Одринско, Пирот и Добруджа

е бележка за стипендиантите в средните учебни заведения за учебната

1881/1882 учебна година. В дванадесет държавни училища има общо 413

стипендианти, които се разпределят по следния начин: 246 от Княжество-

то, 47 от Източна Румелия, 82 от Македония, 17 от Одринско, 17 от Пирот

и 3 от Добруджа [ф. 3, оп. 1, а.е. 1131, л. 2]. Най-голям брой стипендианти

от Македония има в Кюстендилското правителствено училище – 30, в Со-

фийската мъжка гимназия са 26, във Врачанското педагогическо училище

8, в училището в Цариброд – 6.

Константин Иречек разглежда българските училища като важен

елемент от общинското самоуправление, независимо дали те се намират в

Княжеството или в Македония. Неговата позиция е принципна и последо-

вателна и поставя политиката на Министерство на народното просвещение

на здрава основа. Тя не отхвърля ролята на българската държава за финан-

совата подкрепа на общините или на учениците – стипендианти, а е насо-

чена към разпределяне на отговорността между местната и централната

власт.

61

ИЗТОЧНИЦИ:

Научен архив на БАН, ф. 3 (Константин Иречек), оп. 1, а.е. 1131, 1132

БЕЛЕЖКИ:

[1] Божинов, В. Българската просвета в Македония и Одринска Тракия

1878-1913. С., Издателство на БАН, 1982.

[2] Димитров, А. Училището, просветата и националната революция: Бъл-

гарското училище през Възраждането. С., Издателство на БАН, 1987.

[3] Дончев, Д. Българските екзархийски училища //История на образова-

нието и педагогическата мисъл в България. Т. 2, С., ДИ Народна просвета,

1982.

[4] Из архива на Константин Иречек. Подбрал и подготвил за печат П.

Миятев. С., Издание на БАН, Т. 1, 1953, Т. 2, 1959, Т.3, 1963.

[5] Иречек, К. Българското Княжество. Пловдив, Книгопечатница на Янко

С. Ковачев, 1878.

[6] Иречек, К. Главно изложение до Негово Височество Княза върху по-

ложението на учебното дело в Княжество България. В: Из архивата на

М.Н.П. 1878/1879 и 1884/1885 г.. Събрал по поръка на Министерството

Н.ИВ. Ванков. С., 1905, с. 369-410.

[7] Иречек, К. Български дневник, т.1 /1879-1881/, т.2 /1881-1884/, С., 1995.

[8] Мангачев, П. Д-р Константин Иречек – живот и дело в България (1879-

1884). С., 2010.

[9] Т. Събев, Учредяване и диоцез на Българската екзархия до 1878 г. С.,

1973.

[10] Темелски, Х. Екзарх Йосиф І. С., Кама, 2006.

[11] Темелски, Х., П. Петров Църква и църковен живот в Македония. С.,

Македонски научен институт, 2003.

[12] Търновска конституция: Търново 1879 г., 16 април. С., 1994.

62

Дуалистична монархия, федерация или авто-номна държава? Костадин Паев

През втората половина на 60-те години на XIX в. се появяват три

проекта за устройство и управление на бъдещата българска държава от две

емигрантски организации – на ТЦБК от 1867 г. и на Добродетелната дру-

жина от 1867 и 1869 г. [1] Масово, в историографията и учебниците по

история, те са известни като проекти за българо-турска дуалистична мо-

нархия, подобна на тази на Австро-Унгария и за българо-сръбска федера-

тивна държава. [2] Някои автори вероятно осъзнават, че подобни квали-

фикации не са достатъчно издържани и започват да избягват тяхната упот-

реба. [3]

За да се да даде ясно, точно и непротиворечиво становище по този

проблем, е необходимо да се отговори на три основни въпроса: първо,

какво представляват дуалистичната монархия и в частност австро-

унгарския дуалистичен модел, и федерацията като форми на държавно ус-

тройство; второ, какъв модел на държавно устройство предлагат българс-

ките проекти; и трето, доколко предлаганите от българска страна модели

съответстват на дуалистичния модел и на принципите на федеративната

държава и, в каква степен тези съвпадения или несъответствия са основа-

ние за определянето им като сходни с австро-унгарския държавен модел

или като федеративни.

В конституционно-правната теория под „дуалистична монархия“

се разбира нещо съвсем различно от това, което историографията влага в

същото понятие. Дуалистичната монархия е онази фаза в развитието на

конституционната монархия, при която властта се поделя сравнително ба-

лансирано между монарха и народното представителство. [4] Тук, ще се

абстрахирам от това гледище и ще разглеждам „дуалистичната монархия“,

в смисъла, който влага в нея историографията.

1. Австро-унгарският дуалистичен модел

Дуализацията или т.нар. Ausgleich на Хабсбургската монархия, се

осъществява чрез Съглашението от 1867 г., с което се изравнява правното

положение на Унгарското апостолическо кралство с това на Австрийската

империя. В новата държава има два административни центъра, две самос-

тоятелни правителства, два парламента, две конституции, т.е. съществуват

две държави обединени от една личност – Франц-Йосиф I - и няколко об-

щи институции. [5]

63

Институционалната система на новото държавно образувание дава

възможност за две тълкувания – то представлява или „персонална уния“

(personal union) [6] или „реална уния“ (real union). Основанията за персо-

нална уния обаче са недостатъчни, предвид, че освен монарха двете дър-

жави имат и други свързващи звена – три общи централни министерства

(външно, военно и финанси) и Коронен съвет, както и общи представител-

ни органи – т. нар. „Делегации“, които по неписано правило заседават пе-

риодично във Виена или в Будапеща). [7] Владетелят носи титлата „импе-

ратор и крал“ (Kaiser und König). [8] В този случай определено надделяват

аргументите в полза на реалната уния.

При личната уния съединените държави са напълно самостойни и

независими една от друга, а това, което ги съединява е единствено монар-

ха. [9] Съединените държави запазват външния си суверенитет, а по отно-

шение на вътрешното си право, те са напълно независими и не са свързани

с никакви други общи учреждения или органи, освен държавния глава.

[10] При реалната уния страните имат общ държавен глава, съгласуват по-

литическата си дейност, създават общи органи. [11] Реалната уния възник-

ва чрез един междудържавен договор между две независими държави –

иначе, не би имало държавно съединение, а сливане на провинция или ко-

лония с една суверенна държава. [12] Реалната уния може да бъде прекра-

тена по същия начин, по който е създадена, т.е. чрез взаимно прекратяване

на договора или чрез едностранно денонсиране на споразумението, но тя

може да прерасне и в единна държава. [13]

Институционалната система на Австро-Унгария включва няколко

общи институции. Делегациите се конституират чрез избор от Райхсрата

във Виена и Държавното събрание в Будапеща. В състава на всяка една от

двете делегации се включват по 60 члена на местните парламенти. Освен

тях се избират и техни заместници в случай на нужда. Двете Делегации

избират свои председатели, подпредседатели и секретари. Те разглеждат

само въпроси, отнасящи се до общите дела на империята. Решенията им са

валидни, само ако са приети и от двете Делегации поотделно и бъдат ут-

върдени от императора. По взаимно съгласие могат да се провеждат и об-

щи заседания. [14] Друг общ орган на управление са тримата императорс-

ки министри – това са министърът на външните работи, военният минис-

тър и министърът на финансите. Пълномощията им също са ограничени

само до решаването на „общи дела“. Министрите се назначават и уволня-

ват от монарха и са отговорни, както пред него, така и пред Делегациите.

Коронният съвет, който също решава „общи дела“, се председателства от

императора и включва освен тримата министри, още министър-

председателите на Австрия и Унгария, а при необходимост, може да бъде

разширен и с други членове като: председателя на Австро-унгарската бан-

ка, началника на Генералния щаб, австрийски или унгарски министри. При

отсъствие на монарха, той се председателства от външния министър, което

64

определя и неговото приоритетно място сред другите министри. [15] Тази

институционална уредба на Австро-унгарската империя я прави уникална

и неповторима по рода си.

Видно е, че в проекта на ТЦБК повечето от характеристиките на

тази сложната система от органи на управление на дуалистичната Австро-

унгарска монархия отсъстват. Но най-същественото е липсата на равно-

поставеност между двата субекта – Османската империя и Българското

царство, - така, както Австрия и Унгария са равнопоставени съгласно Спо-

разумението от 1867 г. Освен владетелят, двете държави нямат общи инс-

титуции, както е в Австро-Унгария. [16] Държавно-политическият модел в

проекта на ТЦБК принципно няма аналог по онова време тук на Балкани-

те. Наличието на някои сходства с устройството на Дунавските княжества,

съгласно органическите им регламенти от 1831 и 1832 г. – например избо-

ра на „господаря“ от народното представителство и утвърждаването му от

султана, [17] - не са достатъчно основание за тъждественост между тях.

Моделът, който предлага ТЦБК не може да бъде отъждествен нито с пер-

соналната уния, тъй като в нея отделните държави остават напълно външ-

но- и вътрешнополитически независими, [18] нито с някоя от хибридните

форми на унитарната държава като например деволюцията. [19]

Българското царство, така, както е представено в проекта не е су-

веренна държава. В т. 3 се постановява, че то зависи политически от Ос-

манската империя и има винаги за свой цар султан Абдул Азис и неговите

наследници. [20] В чл. 11, където се разглежда въпроса за българската

войска, се говори за „защита на общото отечество“, а в чл. 12 – за годиш-

ния трибут, който Българското царство трябва да плаща на империята.

[21а] Напълно основателно формата на българската държава в проекта

може да бъде определена като политическа автономия в границите на Ос-

манската империя със силно изразено вътрешно самоуправление, но не и

като дуалистична монархия, подобна на Австро-Унгария. И не само това.

Общата държава на българите и „османите“ не само, че не е монархия

аналогична на австро-унгарската, но тя не е изобщо тип дуалистична мо-

нархия. Дуалистичният монархически модел е съюз между две монархии

обединени от общ владетел, в който те запазват принципно своята незави-

симост, което условие в случая липсва.

Сигурните съвпадения между двата модела са само няколко: и два-

та проекта се появяват в една и съща година; австро-унгарският модел оп-

ределено е оказал влияние върху съставителите на проекта на ТЦБК, но те,

според мен, не са познавали текста на Споразумението между Австрия и

Унгария от 1867 г. [21]; единствените безспорни заемки и общи елементи

между тях са: султанът да прибави към титлата си „султан на османлиите“

и титула „цар на българите“, султанът на бъде коронясван като „цар на

българите“ в една от старите български столици, и на знамето на българс-

ката войска да стоят и двата герба – българският и на империята. Тези

65

съвпадения обаче имат само символичен характер, а разликите между два-

та модела са много повече и много по-съществени, което не дава основа-

ние да се приемат като сходни.

На въпроса, доколко проекта на Добродетелната дружина от 1869

г., известен още като Прошението, може да бъде квалифициран като про-

ект за дуалистична турско-българска монархия е лесно да се отговори.

Предвид изказаните по-горе аргументи във връзка с проекта на ТЦБК от

1867 г. е очевидно, че нито проекта на ТЦБК, а още по-малко Прошението,

съдържат характеристиките на дуалистичната Австро-унгарска монархия.

И в Прошението липсва равнопоставеност на двата субекта, както и гаран-

тиращата я институционална уредба. Предлаганият от Добродетелната

дружина модел на българска държава до участниците в Парижката конфе-

ренция през януари 1869 г., от една страна носи чертите на едно автоном-

но управление на българите в рамките на Османската империя, както про-

чее се заявява още в първата му точка, но от друга – съдържа една същест-

вена особеност: губернаторът не се назначава от султана, а се избира от

Главното събрание и само се утвърждава от върховния сюзерен. [22] Това

по принцип е характерно за васалните държави. [23] Твърде краткото му и

общо съдържание обаче, не позволява да се правят по-категорични изводи

в това отношение.

2. Федеративният модел

Федерацията е съставна форма на държавността. Федералната

държава обхваща няколко федерирани единици или територии със специ-

ален статут. Гражданите на федерацията са граждани на страната и еднов-

ременно с това и граждани на поне една от федерираните единици. [24]

Във федерациите съществува система от висши органи на публичната

власт на нивото на федералната държава и на федерираните единици. [25]

Двете категории органи обаче, макар и относително независими в служеб-

ните си правомощия, имат координирани функции. Въпреки техния двойс-

твен държавно-правен и политически живот, държавата се счита за един-

на. [26]

Проектът на Добродетелната дружина от април 1867 г. е значител-

но по-елементарен от този на ТЦБК от с. г. Структурата на управлението и

уредбата на отделните институции, са представени твърде пестеливо.

Предложената форма на държавно устройство на страната, не може да бъ-

де квалифицирана нито като класическа федерация, каквито определения

често се дават, нито като конфедерация. Точка 2-ра на проекта очертава

само областите, които ще включва Югославянското царство, без да уточ-

нява техния статут. [27] Тук, както вече бе подчертано, липсва един от ос-

новните критерии за наличието на държава от федеративен тип: институ-

ционалното разделение на двете области – Сърбия и България; липсват

обособени органи на публичната власт на федерално ниво и на ниво феде-

66

рирани единици. [28] Друг аргумент за това, че проекта не предлага създа-

ването на федеративна държава, е обстоятелството, че т. 10, която урежда

начина на конституиране на народното представителство, не предвижда

квоти за двете области – българската и сръбската, а включва универсална

норма на представителство, съобразно населението на цялата страна. [29]

Квотният принцип по отношение на съставните федерирани единици е ха-

рактерен за повечето федерации, както в миналото така и днес. [30]

От твърде скромния текст на проекта може само да се направи зак-

лючение, че в земите, населени от двете нации, се предвижда някаква ад-

министративна самостоятелност и то, доколкото ще се решават местни

проблеми, ще се назначават местни лица и нормативните актове ще се из-

дават и на местното наречие. Определено, тук става въпрос за унитарна

държава с единно централно управление, начело с наследствен монарх,

който дори няма да се избира. Съвременната конституционно-правна тео-

рия разграничава и други форми на федерализма като например т.нар.

унитаризирани и децентрализирани федерации, [31] но този проект е

твърде рудиментарен, което не позволява да се правят по-категорични из-

води относно характера на предлаганата от него форма на държавно уст-

ройство. Теоретично, ако проектът бъде развит по-детайлно и задълбочено

в представената рамка, той би могъл да прерасне както в проект за дуалис-

тична монархия, така и за федеративна държава. Предвид всичко това,

най-удачно и правилно е този проект да бъде квалифициран само като

проект за българо-сръбска държава, без да се уточнява формата на нейно-

то държавно устройство.

В заключение считам, че едно принципно и най-общо сравнение

между трите проекта, относно предлаганите в тях форми на държавно уст-

ройство на България, би спомогнало да се очертаят по-ясно тенденциите в

усилията на българите да постигнат национална независимост и да възоб-

новят своята държавност. И трите проекта търсят нетрадиционни пътища

за решаването на този проблем. И трите проекта предлагат някакъв, макар

и недостатъчно изяснен или подробно представен тип автономно управле-

ние. В никой от тях не се издига идеята за пълна независимост на българи-

те, което в интерес на истината, за тогавашния момент би било доста нере-

алистично. Трите проекта представят уредбата на бъдещата българска

държава в различна степен – най-детайлен и задълбочен е проекта на

ТЦБК, който може да се нарече „същински проект“; проекта на Доброде-

телната дружина от с. г. е по-скромен в това отношение и заема междинно

положение между проект и програма, а Прошението от 1869 г. има по-

скоро програмен характер и представя твърде ограничено държавното ус-

тройство и управление на България. И в трите проекта се откриват влия-

ния от Съглашението от 1867 г. и установяването на австро-унгарския

дуалистичен модел, но предлаганите от тях форми на държавно устройст-

во в никакъв случай не са аналогични на този, на Австро-Унгария.

67

Във всеки случай използваните досега квалификации на тези про-

екти като представящи модели на дуалистична монархия или федеративна

държава, трябва да бъдат заменени със съответните им действителни оп-

ределения – тези на ТЦБК и Добродетелната дружина съответно от 1867 и

1869 г. като проекти за политическа автономия, а този на Добродетелната

дружина от 1867 г. само като проект за обща българо-сръбска държава.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Вж. повече за тях и тяхната дейност: Димитров, М. Комитетът на “ста-

рите”. Добродетелната дружина. – В: България 1000 години. 927-1927. С.,

1930, 737-779; Стоянов, Ив. Политически идеи на Тайния централен бъл-

гарски комитет. В. Търново: Абагар, 2002; Бонева, В., Петков, П. Българи-

те пред Европа през 1869 година. В. Търново: Аста, 1993, и цит. там лит.

[2] Като проекти за българо-турска дуалистична монархия се определят

проектите на ТЦБК от 1867 г. и на Добродетелната дружина от 1869 г., а

предложената в проекта на Добродетелната дружина от 1867 г. форма на

държавното устройство, се определя като българо-сръбска федерация. Те-

зи квалификации присъстват в множество общи и частни научни проучва-

ния, включително и на автори с неоспорим авторитет като специалисти.

[3] Така например В. Бонева и П. Петков в споменатото тук изследване,

правилно избягват да употребяват определението „дуалистична монар-

хия“, но същевременно не отправят критика към неговата употреба от дру-

ги автори.

[4] Вж. Танчев, Ев. и М. Белов. Сравнително конституционно право. С.:

Сиби, 2009, с. 311.

[5] Кацаров, С. Австро-Унгарският дуалистичен модел. С.: Иврай, 2013, с.

12.

[6] Пример за персонална уния е обединението между Полша и Унгария

при Владислав Ягело през 1440 г., а в по-късно време: Прусия и Нюшател

1707-1857, Англия и Хановер 1714-1837, Холандия и Люксембург 1815 -

1890, и др. На Балканите пример за лична уния е изборът на княз Куза за

„господар“ на Влахия и Молдова през 1859 г. (вж. още Владикин. Л. Общо

учение за държавата. С.: Булреал 2000, 2007, с. 461).

[7] Кацаров, С. Цит. съч., с. 130.

[8] Пак там, с. 142.

[9] Владикин. Л. Цит. съч., с. 461.

[10] Пак там, с. 462.

[11] Срв. за реалната и персонална уния: Юридически речник. Съст. Г. Ге-

оргиев и Л. Велинов. С.: Юриспрес, 2007, с. 35, 51.

[12] Владикин. Л. Цит. съч., с. 464.

[13] Вж. Торбов, Ц. Учение за държавата. С.: Юриспрес, 2004, с. 129.

[14] Вж. Кацаров, С. Цит. съч., 128-129.

[15] Пак там, 126-127.

68

[16] Срв. в текста на проекта в: Българско възраждане. Христоматия по

история на България, ч. II. Съст. Хр. Христов и Н. Генчев. С.: Наука и из-

куство, 1969, 328-330.

[17] Вж. Лупашку, З. История румынского государства и право. Кишинев:

Cartdidact, 2003, с. 81. - http://usm-drept.ru/load/2-1-0-27 (2015:06:07).

[18] Вж. Торбов, Ц. Цит. съч., с. 124.

[19] Деволюцията се изразява в асиметрично създаване на институциите

на законодателната и изпълнителната власт, както например в Шотландия,

Уелс, Северна Ирландия и Голям Лондон. Деволюцията се отличава от

федерализма по много характеристики, главната от които е липсата на

конституционни гаранции. Това позволява произволно оттегляне – т.нар.

сецесия - или модифициране на деволюционния режим чрез обикновен

закон. (Вж. Танчев, Ев. и М. Белов. Цит. съч., с. 364).

[20] Срв. Българско възраждане. Христоматия…, с. 328.

[21] Наистина, съставителите на мемоара отбелязват, че идеята им евенту-

ално е почерпена от австро-унгарския държавен модел, но съдържанието

на проекта категорично доказва, че те не познават нито принципно, нито

детайлно неговата уредба (вж. Българско възраждане. Христоматия…, с.

330).

[21а] Вж. Пак там, с. 329. Относно участието на българската войска в об-

щи действия с османската, то е ограничено само в Европа.

[22] Вж. Бонева, В. и Петков, П. Цит. съч., с. 29.

[23] По този начин се конституира и владетелският институт на „господа-

ря“ в Дунавските княжества, съгласно техните органически регламенти от

1831 и 1832 г. (вж. по-горе, бел. 17).

[24] Вж. Танчев, Ев. и М. Белов. Цит. съч., с. 355.

[25] Пак там, с. 358.

[26] Владикин. Л. Цит. съч., с. 467.

[27] Срв. Българско възраждане. Христоматия…, с. 319.

[28] Вж. Танчев, Ев. и М. Белов. Цит. съч., с. 358.

[29] Срв. Българско възраждане. Христоматия…, с. 320.

[30] Вж. Танчев, Ев. и М. Белов. Цит. съч., с. 387.

[31] Пак там, с. 367.

69

Провокиране на интереса към историята чрез иновационни практики

Паулина Нинова

Преподавам История в средното училище повече от двадесет го-

дини. Свидетел съм на различни реформи и промени в българското обра-

зование. Като цяло ме притеснява загубата на желание у младите хора да

учат и то не само в България, но и в световен мащаб. Все по-рядко се до-

косват до книга, в това число и до учебник, разбира се. Тук трябва да се

запитаме за факторите, въздействащи върху този процес. Обективно пог-

леднато, през първото десетилетие на двадесет и първи век информацион-

ния поток минава през глобални мрежи, нови технологии и за много деца

книгите може би им изглеждат като музеен експонат. Всъщност новите

технологии не трябва да се противопоставят на обучението, а да се изпол-

зват са неговите цели. Динамичното време, в което живеем и многото ин-

формация води до претоварване на учениците и постепенно на загуба на

интерес. Така стигаме и до субективните фактори, които най-общо можем

да ги разграничим в четири групи:

1) Влиянието на институциите – грижата децата ни да получат

адекватно образование - учебни стратегии, планове и програми на различ-

но ниво - Комисия по образование към Народното събрание, Министерст-

во на образованието, общини. И доколко действат съгласувано, координи-

рано и ефективно? И какви учебници предлагат?

2) Ролята на учителите – фактора, поел върху себе си в последно

време всички негативи от обществото за „срива” на образователната сис-

тема. Учителят (или даскалът), често със самоназвание преподавател, дали

от обида или да се доближи до колегите във ВУЗ, работейки главно на ба-

за възрожденски ентусиазъм, постепенно остава вън от прогреса на време-

то.

3) Учениците – често смятани за субект на обучението (твърде

неправилно). И като такъв не участват активно в учебно-възпитателния

процес. Не си четат системно уроците, което означава, че не усвояват не-

обходимия учебен материал, не натрупват необходимите знания, умения и

компетенции. Това е пасивната страна. Може да се прибави и агресия в час

– неадекватно поведение, конфликтни ситуации, което означава, че ще се

повлияе и на останалите от групата (класа).

4) Родителите – на пръв поглед те са извън този процес. Те само

трябва да закупят необходимите учебници и учебни помагала за децата си.

Но всъщност тяхната роля е изключително важна: те би трябвало да оси-

гурят спокойна, творческа атмосфера, микроклимата, нагласата на всяко

дете, че е отглеждано с любов, да се чувства сигурно и защитено и задъл-

70

жителната духовна връзка родители – деца , за да „вървят нещата” в учи-

лище. В динамичния ни и забързан век за съжаление тази връзка се осъ-

ществява главно чрез парите, които родителите дават. Виждат се вечер,

изморени, разговорите са кратки, формални – всичко е наред... Докато по-

между им се настани отчуждението. Всъщност, интензификацията на пар-

тньорските взаимоотношения между училището и родителите не е каприз

или ситуативно хрумване. Тя е актуална потребност, породена от новата

социална реалност и променящите се социални ориентации.

Анализирайки тези фактори като историк, не мога да не направя

съответните изводи, как това се отразява на работата ни в училище, на

българското историческо образование.

В основата на проблемите (а те не са обект на настоящото изслед-

ване) е загубата на интерес, и то конкретно към науката История и циви-

лизация. За доказателство са резултатите от план приема по наредба № 11

след 8-ми клас в 22-ро СОУ ”Г. С. Раковски” от 2003 г. насам. Посочената

година е последната, в която завършиха две профилирани паралелки – ху-

манитарни, с първи и втори профилиращ предмет съответно БЕЛ и Исто-

рия и цивилизация и обратно. Следващите четири години интересът към

този профил намаля и сформирахме само по една паралелка (при запазване

общия им брой в училището). През учебната 2007/2008 този профил беше

единственият, в който останаха две незаети места към 15. 9. 2007 г. Като

отчетем и демографските процеси, налице е слаб интерес към профилира-

но изучаване на История и цивилизация. И за да не продължи процесът в

тази насока – премахна се (2010 г.) профилираното обучение с първи, вто-

ри и трети профилиращ предмет История и цивилизация. Четвърти профи-

лиращ предмет се избира в 11-ти клас.

Предизвикателство за мен като учител, тясно свързан с българско-

то историческо образование е да се промени тази ситуация отдолу, прила-

гайки иновационни практики и един от факторите, на който се опирам е

педагогическия опит и квалификационната степен, която имам.

Дали обучението по История и цивилизация в българското учили-

ще може да реализира заложените в ДОИ цели? ”Обучението по История и

цивилизация е съсредоточено върху разбирането за съвременния свят, в

които живеят учениците”. Дали учениците съумяват да осмислят съвре-

менния свят, да изградят историческо съзнание? Историческото съзнание

си е завоювало правото да бъде не само странично знание за миналото, но

и носещ елемент на идеята за нация. Историята като реалност се превръща

в ценност. Историческото съзнание се е определило като опосредствано

отношение към света, съдържащо се към формата на историческото зна-

ние – в културните сфери, държавния и обществен живот на човека.

Всъщност, ако потърсим определение на това понятие, ще разберем него-

вата сложност и многопластовост.

71

Тук се натъкваме на още един проблем – „общественото истори-

ческо образование по принцип е ориентирано към създаването и формира-

нето на национална идентичност и учебните планове за училищното обу-

чение по история се концентрират около национално-историческия нара-

тив”. А процесите на глобализация в съвременния свят изискват и други

акценти.

Именно такива противоречия могат да се преодолеят ”отдолу”, от

учителя по история и активността на неговите ученици, когато той е про-

вокирал интерес и мотивация за научни търсения. Съвременната дидакти-

ка на историята осъзнава проблемите на обвързаността на историческите

представи и историческото съзнание с нагласите и формалните компетен-

тности, необходими при ориентиране и действие в демократични, плура-

листични и динамично трансформиращи се общества.

И така мога да обобщя, че основните цели, които си поставям са:

1) провокиране на интереса на учениците към историята;

2) създаване на мотивация у учениците за активно участие в про-

цеса на обучение (свързан с българското историческо образование);

3) създаване на интерес и към творчески разработки по определени

проблеми на базата на проектния метод, в т.ч. и тяхното представяне.

За постигането на тези цели използвах няколко иновационни прак-

тики. Първо, да изясня термина иновация – обновление, изменение на не-

що... Изменение на определено съществуващо положение в дадена област

с нещо ново, което отговаря по-добре на новите или изменени обстоятелс-

тва или изисквания. Това предполага целенасочена теоретична подготовка,

аналитико-конструктивна дейност, целенасоченото и осъществяване при

определени условия, което намира израз в опитно – изследователска дей-

ност на учителя. Te (иновационните практики) бяха приложени в обучени-

ето по История и цивилизация в 9-ти клас профилирано обучение на сред-

ното общообразователно училище. Идеята за първата възникна във връзка

с факта, че едно и също учебно съдържание в 8-ми клас веднъж се препо-

дава за 68 учебни часа, а друг път – за 54 учебни часа в паралелките 9-ти

клас чуждоезиково обучение. Учителите са принудени не само да редуци-

рат учебното съдържание, но и да търсят нови методи, за да оптимизират

образователния процес. Затова направих следното:

1) Всички уроци, свързани с българската средновековна история,

ги обединих в обща тема – „ Българските ханове и царе (VII – XIV в.) –

основни акценти в политиката им ”. Целта бе да се използва интерактивен

педагогически метод в условията на група (екип ). Постига се и свързване

на учебния материал с опита на ученика, възможност за трайно запаметя-

ване, защото История на България са изучавали в 5-ти и 6-ти класове.

2) Формиране на екипи и мотивиране на участниците. Принципът

на доброволността е основополагащ. Не всички от класа трябва да се

включат. Те биха могли да бъдат привлечени в следствие изявите на дру-

72

гите, на промяната, която ще настъпи в часовете по история. Определящо

при един екип е общият интерес на участниците съответно към всеки бъл-

гарски владетел,

3) Представяне на задачата и указания за работа. На учениците се

предоставя алгоритъм, който да следват при своето научно изследване и

при оформяне на труда си – презентацията. Той ще им помогне да осмис-

лят обема информация, който ще трябва да прочетат и анализират. Алго-

ритъмът съдържа следните задължителни елементи при представяне на

владетел: качване на престола; външна политика; вътрешна политика;

оценка на управлението му (място в българската история). За да се предс-

тавят основните насоки в управлението на всеки един владетел, за да усво-

ят умението да анализират и синтезират информацията, задължително ус-

ловие е готовия продукт на всеки един екип е да не надвишава 15 минути

при презентация. Посочва се препоръчителна литература за отделните

екипи и се уточняват дни за консултации при необходимост, разменят се

email-адреси за мобилна връзка.

4) Подготовка на екипите и оформяне на готовия продукт за пре-

зентация. Определя се срок за извънкласна работа – две седмици. Този

процес е изключително отговорен, защото учениците трябва съзнателно да

подредят информация, следвайки алгоритъма; най-слабо ще акцентират

върху запаметяването, а най-силно върху търсенето на допълнителна ин-

формация за изясняване на материала. Развиването на стратегии за само-

контрол, чрез които учениците могат селективно да обработват, анализи-

рат, наблюдават и организират информацията влияе положително върху

постиженията им.

5) Представяне на готовия продукт – презентацията. Тук трябва да

се разясни на учениците, че под този термин не се включва единствено

PowerPoint презентация, тя една от формите на визуално представяне и

дава големи възможности, но трябва да се знаят правилата за работа с

програмата (осъществяване на междупредметни връзки с информационни

технологии). Другите средства за визуално представяне също не са за пре-

небрегване – постери, клип... Научното съобщение бе предпочетената

форма на изява. В екипната работа трябва да се отчете и индивидуалния

принос на всеки от участниците.

След презентацията на всеки екип се дава възможност за рецензия

от съучениците – спазени ли е алгоритъма, времето? Относно оценката на

съответният владетел възниква разговор, който преминава в дискусия.

Основен резултат от проведените два учебни часа бе активната

изява на учениците. Те бяха доволни, че са направили свое проучване за

определен владетел, имат свое мнение за мястото му в историята. Часът по

История се проведе в мултимедийния кабинет, някои от тях са пред широк

екран, показвайки какво се е случило, радвайки се на вниманието и на ин-

тереса на останалите. Горди, че могат да отговорят компетентно на въпро-

73

сите на съучениците си. Определено бе създаден интерес, слушане – ко-

муникация, което означава и активна интерпретация. Масовото затрудне-

ние бе фактора време – учениците надвишаваха зададените им рамки. Яв-

но вместо да анализират и практически да осмислят информация чрез ак-

центи, те предпочитат да я предоставят цялата.

За да затвърдя постигнатото, провокиран интерес към часовете по

История чрез иновационна практика, продължих да търся и прилагам нови

методи. Отново в 9-ти кл. чуждоезиково обучение, учебно съдържание за

8-ми кл. – Средновековна обща история. След като преподадох дял чет-

върти - Невъзможно е без Бога: средновековното общество (XI – XIII в.),

по учебника на издателство Анубис, Г. Казаков и М. Донкова, преди да

направим обобщение им поставих задачата да напишат историческо есе на

тема – „Един ден от моя живот” (XI – XIII в.). По желание могат да избе-

рат и друга литературна форма. Участието отново е доброволно, срок за

изпълнение две седмици. Направихме междупредметна връзка с БЕЛ,

припомнихме как се пише есе, уточнихме разликите с историческото есе.

За да се справят със задачата учениците трябваше „да влязат в роля”, която

да представят в своето произведение. Начините, по които тези роли са

представени в творбите на участниците, се дискутират. „Влизането в роля”

се използва с цел да се провери, дали ученикът е „усетил” историческата

епоха, отношенията между институциите, между тях и субектите и т. н. На

пръв поглед задачата е лесна, но съвсем не е така. Ученикът трябва да ана-

лизира и развие наученото. В зависимост от конкретната роля, която си е

избрал (рицар, крал, селянин, епископ...) трябва да използва и други, ал-

тернативни източници на информация, освен учебника. От получената

информация да използва само тази, която ще му бъде полезна. Ще развият

умения да съставят писмен текст със собствени идеи и опит.

Презентация и резултати: часът по История се превърна в истинс-

ко представление – да чуеш историята на един рицар за любовта и дамата

на сърцето му (нрави и ценности, различни от сегашните), разказ за вечеря

на рицари от ... орден... Дори бях истински изненадана от разгръщането на

творческите възможности на учениците – бяха написани и две стихотво-

рения на рицарска тематика. Не смея да съдя тяхната художествена стой-

ност, на децата им хареса, имаше бурни овации, интерес към средновеков-

ната история.

Спонтанно възникна идея да се издадат в отделна книжка. Явно бе,

че това ще е дело на следващ наш проект. Дано не „отлежава” до 12-ти

клас да чака междупредметната „връзка” със Свят и личност, за да има по-

големи надежди за реализация. Разбира се, тук става въпрос и за известни

инвестиции, но може би повече за желание и мотивация.

Следващата изява, която предизвика интереса на учениците, свър-

зана с иновация е организирането на практикум по история. От дълги го-

дини смятам, че уроците , свързани с културната история трудно и скучно

74

се преподават в класната стая. Да, на помощ идва съответното „онагледя-

ване”, сега и възможностите на интернет (в повечето случаи само на тео-

рия или за показни уроци). Когато човек е заобиколен от естествената сре-

да на самите паметници на културата, когато се докосне до произведения

на изкуството, почувства тяхното излъчване, тяхното въздействие, помни

се дълго, нещо в него се променя, култивира се потребност от „духовна

храна”, потребност да съхрани ценностите на нашите прадеди, да усети

корените си.

Конкретизирах темата на практикума: „Манастирите около Со-

фия”. Целта да я избера е предвиждането ми за няколко годишно изслед-

ване, тъй като този район е известен с многото манастири и в средновеко-

вието е наречен Малката Света гора. За един ден ние можехме да посетим

част от тях. Конкретно като първа стъпка съставихме маршрут: Боянската

църква – Кремиковския манастир – Обрадовския манастир. Всъщност за

съставянето на този маршрут трябваше да се съобразим и с някои от геог-

рафските фактори – на колко километра отстоят всеки един от посочените

обекти от нашето училище, 22-ро СОУ „Г. С. Раковски”, за колко време

ще се придвижим до тях при трафика в София, колко време ни е необхо-

димо за разглеждане на обектите, като се има предвид, че в Боянската

църква се пускат само по 10 души и т.н., т.е. да решим и някои математи-

чески задачи. В такива ситуации учениците осъзнават, че в практиката от-

делните науки в чист вид едва ли съществуват, че ще им трябват знания и

умения от различно естество, приложени често в комбинация. За превоза

потърсихме услугите на туристическа фирма, с която подписахме договор.

Учениците трябваше да бъдат убедени, че това е практикум, а не екскур-

зия. Но каква е разликата? На екскурзия не научаваш ли нови неща? По-

добни въпроси задаваха децата и аз се опитвах да мотивирам целите си -

имаме предварително поставена тема, по която трябва да се подготвим,

естествено ползвайки допълнителна литература. Предварително знаем

какво искаме да видим и какви са нашите очаквания, на базата на проуч-

ванията ни. Докосвайки се до миналото, преживявайки един ден в друга

атмосфера учениците ще трябва да подготвят свой продукт – научно съ-

общение, есе, PowerPoint презентация, а в този случай изключително под-

ходящо и вариант за екскурзоводска беседа – билингвална, съответно на

английски и испански език в зависимост от първия профилиращ предмет.

Туристическата фирма, с която осъществихме контакт, бе специално под-

брана, поради факта, че в нея като екскурзовод работи дванадесетокласник

от класическата гимназия. Освен, че е с отлични познания за християнска-

та култура и цивилизация, има важен възпитаващ ефект. Интересът в пос-

ледно време към туризма (и свързаните с него дейности и професии) е

твърде голям , а науката история има значителен дял в него, при препода-

ването на история, особено културна, това трябва да се покаже.

75

Самия ден на практикума протече емоционално. Повечето ученици

бяха с фотоапарати, някои с камери - съвременните хронисти. За мен като

преподавател следваше поредното предизвикателство - дали някой от тях

впоследствие ще представи своя разработка? Дори бях разширила темата

за есе: „Училището – привлекателна територия”. Така аз като историк щях

да получа обратна връзка за моята работа; в същото време ще съумея да се

ориентирам в конкурентна среда, т.е. какво правят другите колеги, за да

привлекат вниманието на същите тези ученици. Винаги в работата си

включвам нещо ново, единствен проблем беше малкото часове по Исто-

рия, с които разполагахме. Така този практикум се осъществи в извън

учебно време – от 9 до 17 часа.

Още с тръгването започнахме да документираме всичко, а за уче-

ниците беше непривично, че и те са част от „документа”, от събитието, В

автобуса чухме беседа от екскурзовода за град София и за забележител-

ностите, край които минаваме. За съжаление, въпреки, че някои от учени-

ците се бяха подготвили са отделни исторически обекти, никой не се прес-

траши да застане на микрофон, да приложи знанията на практика. Явно за

подобна задача се изисква повече увереност, която се придобива с предва-

рителни упражнения, а ние не бяхме направили. В Бояна пристигнахме

заредени с енергия, доволни, че дългогодишната реставрация на църквата

е приключила, дори има нови открития – подписа на Боянския майстор. В

парка всеки търпеливо изчакваше реда си, за да влезе в храма и да се нас-

лади на фреските. Всяка подробност от думите на местния гид се попива-

ше с интерес, правеха се много снимки. Атмосферата грабна децата, изо-

лирани за миг от динамиката на ежедневието, почувствали силата на хрис-

тиянската мистика или силата на човешкия дух, благородството да бъдеш

ктитор, за да останеш във времето. И дали тук, на Балканите, от малката

кокетна църква чувстваш полъха на Ренесанса?

И за да продължим разходката във времето се отправяме към Кре-

миковския манастир „Св. Георги”. Учудени сме, че на двадесетина кило-

метра от столицата пътищата са разбити, в окаяно състояние. А когато

пристигнахме разбрахме, че единствената монахиня, която се грижи за

манастира го бе заключила. Явно в България дори при резервация и мо-

билни комуникации петдесет ученика можеха да останат извън портите на

манастирския комплекс. И това бе документирано. И много други неща –

през оградата. Реалност... Чухме беседата на екскурзовода, любувахме се

на гледката и си тръгнахме с твърдото намерение пак да се върнем.

Отправихме се към Обрадовския манастир „Св. Мина”. Там особе-

но силно се проявява връзката минало – настояще, защото този манастир и

днес се превръща в поклоннически център, как ще възприемат учениците

чудодейната икона на Св. Мина? Да, направи впечатление, че мястото е

по-различно, когато хората и днес дават своята лепта. Дали отчаяно искат

да си върнат духовността или да се справят с проблемите на ежедневието

76

чрез вяра, чрез Бога? Учениците, всеки от своята гледна точка преосмис-

ляше видяното, трупаше опит, правеше снимки, разговаряше с игумена...

На връщане в автобуса се проведе викторина, за да се затвърди на-

ученото, но и с шеговити награди. Доброто настроение пролича и в песни-

те, които звучаха в изпълнение на учениците. Без да ви звучи емоционал-

но, но имаше и специално „благодаря” на микрофон за организатора на

практикума – госпожата. Това бе техният начин деликатно да кажат, че

подобни практикуми не трябва да остават изолирано явление в нашата

съвместна работа.

Следващият час по История в училище: равносметката. Показана е

таблицата, колонка трета иновация. Позволила съм си да сравня изявите на

учениците от 9-ти А и 9-ти Б класове чуждоезиково обучение в трите ино-

вационни практики (тъй като те са на доброволен принцип) по форма на

изява и брой на участниците.

Брой

Форма

Първа иновация Втора иновация Трета иновация

Научно съобщение 9-ти А кл. - 11

9-ти Б кл. -11

9-ти А кл - 0

9-ти Б кл. - 0

9-ти „А”кл - 6

9-ти”Б”кл. - 21

Есе 0 9-ти А кл. - 9

9-ти Б кл. - 10

0

PowerPoint 9-ти А кл. - 1

9-ти Б кл. - 1

0 9-ти А кл. - 9

9-ти Б кл. - 0

Друго – поема, постер 0 9-ти А кл. - 1

9-ти Б кл. - 1

9-ти А кл. - 0

9-ти Б кл. - 1

Училището, привлекател-

на територия

0 0 9-ти А кл. - 1

9-ти Б кл. - 9

Основните тенденции, които се очертават са следните:

1) При първата иновационна практика:

- Имаме равен брой участници от двата класа (въпреки принципа

на доброволността).Това се определя от конкретиката на поставената тема.

- Забелязва се изявено предпочитание на познатите форми на изява

– научното съобщение.

- Информационните технологии не са усвоени на нужното научно

равнище. От двете PowerPoint презентации в едната не бяха спазени пра-

вилата за работа с програмата (напр. имаше набрани прекалено дълги тек-

стове).

- Учениците се затрудниха да следват поставения алгоритъм глав-

но откъм фактор време. За да бъдат те мотивирани, трябва да имам на раз-

положение повече часове за коментар и дискусия върху резултатите на

техния труд.

2) При втората иновационна практика:

- Като количествен показател приблизително се запазва броя на

учениците, които са имали мотивация и интерес да се изявят. Регистрира

се спад с един човек в 9-ти Б и с двама в 9-ти А. Причината можем да тър-

77

сим в принципно различната, непозната форма на основна изява – истори-

ческо есе.

- Учениците имаха възможност да разгърнат творческите си въз-

можности, да покажат оригинални идеи, да развиват умение за защита на

собствена позиция.

- След провеждането на тази иновационна практика интересът и

мотивацията бе толкова силен, че много от ненаписалите свое произведе-

ние ученици помолиха следващия час по История да е на същата тема, за

да могат да представят своите есета. Примерът е бил заразителен. С моти-

ва, че трябва да спазват поставените срокове (припомням, че чуждоезико-

во обучение са с 1,5 часа седмично вместо 2,0 часа седмично История в 9-

ти клас), отказах.

3) При третата иновационна практика:

- В количествено отношение се забелязва рязко увеличаване на

броя на участниците. Като обърна внимание, че част от презентациите са

екипна разработка, то тази цифра е значително повече.

- Тук е провокиран най-силно интереса към историята и мотиваци-

ята на учениците за изява чрез проведения практикум. Друг фактор, оказал

влияние върху тази тенденция е мултипликацията на ефекта от проведени-

те две иновационни практики.

- Някои от учениците участват с повече от една разработка. Това са

такива, които са удовлетворени от представянето си в първите две инова-

ционни практики и са изложили своето мнение и чрез есе на тема „Учи-

лището - привлекателна територия”

- В съдържателно отношение се забелязва разширяване на предс-

тавяната тематика – не само за манастирите около София, но и за други

български манастири в посочената хронология. Чрез създадения интерес

те свързаха учебния материал с техния опит, да търсят допълнителна ин-

формация, да изясняват.

- „Училището - привлекателна територия”- самият факт, че учени-

ците са написали есе и на тази тема, на пръв поглед далеч от темата на

практикума, но свързан с методите на работа, ни дава основание да напра-

вим следните изводи: 1) използването на иновационните практики се при-

емат положително сред учениците и стимулира техния интерес и мотива-

ция за учене; 2) помага да разберем къде е мястото на предмета История и

цивилизация сред другите учебни дисциплини като ”привлекателна тери-

тория”;

- Провокиране на траен интерес към историята чрез иновационни

практики сред около 25% от учениците, (т.е. едни и същи са имената на

изявилите се участници и в трите иновационни практики).

И преди да обобщя, искам да споделя, че когато към учениците се

подхожда творчески, те реагират адекватно. Последната изява в тази насо-

ка бе по инициатива на самите ученици – да се представят събитията от

78

20-те, 30-те години на XX век, главно в Германия и идването на Хитлер на

власт, по иновативен начин. Аз, т.е. учителят, бях само консултант. Пети-

ма ентусиасти сформираха екип, написаха сценарий за театрална поста-

новка. Разбира се , екипът се разрасна – ученици, технически да осигурят

архивните кадри, които бяха включени. Не мина и без хроникьори, да се

заснемат кадри и направят снимки (все пак творим историята). На самото

представление бяха поканени родители, представители на училището ръ-

ководството и РИО. Постановката имаше забележителен успех, децата по-

казаха какво могат да постигнат, ползвайки техните умения и компетен-

ции, работейки в екип. Оказа се, че към екипа са се присъединили и роди-

тели.

Натрупването на данните от последователните фази на иновацион-

ните практики правят достъпно провеждането на динамични във времето

анализи за напредъка на учениците, въпреки че трябва да се отчетат и дру-

ги фактори като част от държавната образователна политика. В тях систе-

матизирах емпирични данни, чрез които се опитах да оценя не само твор-

ческата активност на учениците като проява на повишен интерес по исто-

рия, но и фона, на който е получена. И като доказателство че съм на прав

път, т.е. че използването на иновационни практики дава резултат – учени-

ците имат интерес към предмета История и цивилизация, ще посоча след-

ните данни: от началото на тази учебна година, 2014/2015, от 168 ученика

в 22-ро СОУ 40 записаха (напълно доброволно) за четвърти профилиращ

предмет История и цивилизация, т.е. ще го изучават четири часа седмично

допълнително. И повече от половината няма да кандидатстват с този

предмет.

Обобщените данни дават възможност да се достигне до заключе-

ние, че учителят може да провокира интерес към историята чрез иноваци-

онни практики и учениците са мотивирани да участват активно в процеса

на обучение, защото промяната за тях е предизвикателство, защото да изя-

вят своите възможности в интерактивна среда е актуална потребност, по-

родена от новата социална реалност.

ЛИТЕРАТУРА:

Денев, П. Интерактивни педагогически умения, С., 2005

Бижков, Г. Диагностика на грамотността. Разбиране при четене,С.,2004

Сп. Критическо мислене 2007, бр. 1

OECD (2003). Literacy Skills for the World of Tomorrow. FURTHER

RESULTS FROM PISA 2000.

www.helpdeskbg.org

www.ckoko.bg

79

Социалистическата икономическа система през 70-те и 80-те години на ХХ в. и нейното отра-жение в обучението по История в среден курс Борис Русев

В настоящата разработка ще бъдат разгледани основните парамет-

ри на социалистическата планова икономическа система в нейният класи-

чески вариант, които може да се рамкират хронологически в периода от

началото на 70-те до края на 80-те години на ХХ в. Специфичните „полу-

пазарни“ отношения, характерни за китайската икономика след епохата на

Дън Сяопин, няма да бъдат обект на изследването, защото не покриват

формулировката за „класическа“ социалистическа икономическа система.

През годините в които се реализира и практически се прилага иде-

ята за противопоставянето между капиталистическата и социалистическа-

та икономически системи, винаги се придава един специален привкус на

съпоставката между двата режима. Сравнението е необходимо за да леги-

тимира избраният път на икономическо развитие на съответната политико-

икономическа система.

Официалната парадигма за вътрешнополитическа употреба в стра-

ните от Източният блок е, че капиталистическата система разделя общест-

вото на две групи граждани – богати и бедни. Това е общество на неравен-

ството, общество, в което богатите са по-малка част, а бедните по-голяма

част от него. Разбира се, в зависимост от развитието на дадена страна,

икономическата разлика между богатите и бедните слоеве в отделните

държави е различна. Това е причината, поради която бедните граждани от

една икономически изостанала страна с желание се стремят да станат ма-

кар и бедни, но граждани на някоя друга по-развита страна. Икономичес-

кото неравенство между членовете на капиталистическото общество изди-

га идеята за създаване на едно ново общество на икономическо равенство

– социалистическото общество.

В годините на т.нар. „зрял социализъм“ се извеждат причините за

неравенството в капиталистическото общество, като се отбелязва, че те се

състоят в това, че средствата за производство не се владеят от всички чле-

нове на обществото, а са собственост само на една част от него. За да нас-

тъпи социално равенство, необходимо е средствата за производство да са

собственост на всички граждани на държавата, което на практика означа-

вате да са държавна собственост. В тази ситуация всички граждани авто-

матично стават работници в предприятията, които са държавни, т.е. техни.

Но защо тази социалистическа система, по идея абсолютна спра-

ведлива от гледна точка на икономическо равенство между членовете на

80

обществото, не издържа конкуренцията на несправедливия капитализъм?

Кои са основните причини?

Първата причина се състои в това, че хората не са с равни възмож-

ности помежду си. Ясно е, че природата сама е заложила неравенството на

човеците в тяхната способност за реализация. Ние сме различни като спо-

собности, като интелектуален размах, като идеи, начин на мислене и креа-

тивност.

Втората причина е свързана с обстоятелството, че евентуалните

големи възможности, заложени от природата в даден човек, могат да бъдат

реализирани само, ако самият той пожелае тяхната реализация. Не е въз-

можно насила да принудиш човек да реализира своите максимални спо-

собности. Винаги може да се намери елемент на несъобразителност, липса

на нюх за усещане ситуацията около бизнес средата, наличие на икономи-

ческа непредприемчивост и леност, ако щете, на икономическите субекти.

Третата причина се крие в обстоятелството, че реализацията на

максималните възможности на човека изисква от него допълнителни и

твърде значителни усилия, които той обаче ще положи само, ако той по-

лучи съответното възнаграждение лично за себе си. Очевидно идеята за

задължителното овъзмездяване на труда е по-силна от тази за класовото

съзнание като движеща сила на икономическите процеси, особено в частта

и за маргинализирането на личното обогатяване. В този момент със сигур-

ност се реализира природният инстинкт на човека за самосъхранение.

Тези в най-общи линии са основните причини, поради които СССР

и другите европейски страни със социалистически тип икономика в края

на 80-те години се оказват изостанали в своето развитие от страните със

западна икономика. Става ясно, че плановата икономика не може да из-

ползва възможностите на най-можещите членове на обществото и тяхното

естествено желание да реализират своите идеи, иновации, решения, най-

вече защото това не би им донесло нищо в личен аспект. Осъществяването

на техните възможности изисква среда (фабрики, производство, земя, тър-

говски обекти) под формата на частна собственост, която отделният човек

да владее и поради това да управлява в съответствие със своите представи

за това, което иска и може да постигне.

В резултат на изброените по-горе обстоятелства става ясно, че

принципите, заложени в социалистическата икономика, са собствено неес-

тествени, те са някакъв икономически хоризонт, който винаги ще остане

хоризонт и поради което никога няма да бъде достигнат.

От друга страна, както вече беше отбелязано, капиталистическата

система със своята пазарно ориентирана икономика създава икономическо

неравенство между членовете на обществото [1]. Очевидно това е една

негова важна характеристика, за която интелектуалният елит на държавата

обикновено в свободните общества следи много внимателно. Когато раз-

ликата в доходите между богатите и бедните стане много голяма, то имен-

81

но в тези общества от западен тип възникват масови недоволства, които

могат да доведат до безредици и революции, в резултат на които, както

показва практиката, богатите в крайна сметка ще обеднеят, а бедните няма

да станат богати. Тази опасност е развита в много лявоцентристки плат-

форми. Общо взето идеята е, че много по-добре за всички в дадено общес-

тво е, ако богатите станат по-малко богати, а бедните по-малко бедни. В

тази ситуация всички, които могат да забогатеят, ще имат възможността да

станат достатъчно богати, а бедните, които не са успели още да забогатеят,

няма да бъдат така бедни. Разумен регулатор в решаването на тези изклю-

чително важни процеси се явява цялото общество в лицето на своя орган -

държавата. Разбирането на тези процеси в обществото е причина за въз-

никването на социалдемократичните управления в редица държави, ико-

номическото устройство на които може да се определи като „социализи-

ран капитализъм“.

Може би тук е момента да се спомене, по повод вижданията на ня-

кои специалисти по политикономия, че капитализмът като икономическа

система и свързаната с него либерализация на икономическите инструмен-

ти и похвати са изчерпали своите възможности, болшинството икономис-

ти смятат тези възгледи за силно преувеличени. Тук със сигурност може

да се перифразира афоризма на Чърчил, че капиталистическата икономи-

ческа система има редица недостатъци, но човечеството за сега не е из-

мислило друга по-добра. И това е така по много причини, всичките свър-

зани със същността, спецификата и основните идеи заложени в държавно

регулираната социалистическа фундаментална база.

Известно е, че плановата или централно управляваната икономика

е изградена на различни йерархични нива. Стоково – разменните връзки и

отношения са силно деформирани. Това е логичният резултат в следствие

на факта, че е налице едно вертикално регулиране на икономическите

връзки между стопанските субекти. Централно се спускат задачи по сто-

тици и повече икономически показатели. На тази организация са вътрешно

присъщи губещи, нерентабилни предприятия, дотации, прикриване на ре-

зерви и други нарушения. Ръководителите на стопанските предприятия се

назначават и рядко тяхното кадруване е в пряка зависимост с постигнатите

икономически резултати на стопанските единици, които управляват.

В книгата на нобеловия лауреат Фридрих Хайек „Пътят към робст-

вото“ е формулиран един от големите икономически недостатъци на соци-

алистическото (и по-точно планово) стопанство – а именно невъзможност-

та за ползване на разпръснатото знание. Всеки човек притежава силно

специфична за мястото и времето, в които се намира, информация – как

работи определена машина, или съоръжение, какво търсят жителите на

даден квартал, как се движат цените на точно определени суровини и

т.н.[2].

82

Това специфично знание няма как да бъде агрегирано и предадено

на централния планиращ орган в социалистическото стопанство. Това не

може да стане нито от гледна точка на време (т.е. достатъчно бързо, за да

се реагира на него), нито в подходящи форми за разчитането му (индекс на

вкусовите предпочитания в Силистра за лято 1985 г., например). В този

смисъл, единствените, които могат да създават икономически планове, са

притежателите на това знание – отделните индивиди. Планиращият орган,

разположен в отдалечен кабинет не може да достигне до нужната инфор-

мация, която да отчете в своите петилетки. Освен това тромавата бюрок-

рация на социалистическата планова държава намира почва и хранителна

среда именно в така ситуираното статукво, в което се създават комисии,

отдели, сектори и др., които не колаборират по между си [3].

В крайна сметка се достига до един сериозен проблем свързан с

икономическата калкулация. Най-добре този икономически недъг на соци-

ализма е дефиниран от австрийския икономист Лудвиг фон Мизес. Това се

случва в известната статия още от 1920 г., ”Икономически изчисления на

социалистическото общество“ [4].

Тезата на Мизес в общи линии е следната: при социалистическия

метод на функциониране на едно стопанство, основният механизъм за

направление на икономически решения – ценовата система – не функцио-

нира. Причината за това е, че (като минимум) държавата е собственост на

всички капиталовите ресурси (земя, производствени стоки и т.н.), а същес-

твуването на само един собственик възпрепятства извършването на пазар-

на размяна. Оттам, след като капиталовите стоки имат един собственик и

размяна няма – нямаме и цени, които са основният ориентир на икономи-

ческите агенти за това къде и колко капитал да влагат. Цената е носител на

огромно количество информация – за това какви количества от един ре-

сурс са налични и доколко той е търсен – липсата на такова значение, ко-

дирано в цените, води до безкрайните цикли на недостиг [5].

Дори да не страдат от другите проблеми, споменати по-рано в ста-

тията, без наличието на цени, централните плановици просто налучкват

какво, къде, как и по колко трябва да се произвежда. Заради това планова-

та икономиката е на практика опипване в тъмното, водещо до пълен хаос.

Именно тук идва и обяснението и как Съветският съюз не се срива още

при създаването си, след като икономическата калкулация е невъзможна

за видните му ръководители. Причината е, че СССР е остров на социали-

зъм (при това далеч по-свободен от теоретичните модели на самите социа-

листи) сред все още функциониращи (относително) пазарни стопанства.

Това позволява използването на референтни цени от реални пазари (факт,

потвърден от изследователи на плановата икономика), с които се търгува

или от които се „преписва”. Не по-малко важно е и повсеместното наличие

на черните пазари – така нареченият блат, на които се е случвала истинска,

макар и несанкционирана размяна.

83

Когато се навлезе в детайли в работата на който и да е завод, и се

поговори с неговите стопани ръководители и работници, анализирайки

работата на неговите цехове и лаборатории, става ясно, че главните усилия

на всички имат една пресечна точка - планът и неговото изпълнение. Кое

прави този въпрос винаги актуален? Каква е същността на планирането и

как се разработват плановете за обществено-икономическо развитие?

Целта на социалистическото производство се изразява в това да се

достигне до благосъстоянието и многостранното развитие на всички чле-

нове на обществото. За да се постигне тази цел, не е достатъчно просто да

се произвеждат материални блага. Нужно е общественото производство да

се развива планомерно и хармонично. Наруши ли се това изискване, неиз-

бежно се ограничават възможностите за задоволяване на материалните и

културните потребности на народа. Тази взаимообвързаност между про-

порционалност и потребление представлява характерна и обобщаваща

черта на социализма, с която той категорично се разграничава от теоре-

тичната трактовка за капитализма [6].

Оказва се, че ако например в народностопанския план за даден пе-

риод не се предвидят средства за развитие и модернизира на леката про-

мишленост, тогава много скоро ще се появят отрицателните последици:

ще се намали производството на облекло, обувки, платове и други предме-

ти за бита, ще се влоши тяхното качество и няма да се задоволяват нашите

нараснали изисквания. Социалистическата държава не може да тръгне по

този път. Нейната стопанско-организаторска работа е съобразена с повеля-

та на закона за планомерното и пропорционално развитие. Той изисква да

се спазват определени пропорции между различните отрасли на икономи-

ката. Постоянната, съзнателно търсена пропорционалност, е непременно

свързвана със задължителната планомерност. С понятието пропорционал-

ност се означава наличието на необходимо съотношение, съразмерност на

елементите и подразделенията на общественото производство.

Необходимо е преди всичко да съществува оптимална (т. е. най-

добра в дадено отношение) пропорция между производство и потребле-

ние. Всъщност истината е, че ако се потребява почти всичко, което се про-

извежда, тогава се подкопават основите на икономическия растеж. Не е

по-добра и обратната крайност: ако несъразмерно голяма част от нацио-

налния доход отива за развитие на производството, не остават достатъчно

средства за потребление. Затова социалистическото общество на всеки

етап от своето развитие определя съотношението между производството и

потреблението така, че да се решава двуединната задача да се развива с

високи темпове икономиката, а заедно с това да расте и народното благо-

състояние.

Законът за планомерното развитие изисква да се поддържат необ-

ходимите пропорции не само в националната икономика, но и между от-

делните отрасли, вътре в отраслите. Оказва се, че не е възможно да се изг-

84

ражда социалистическото общество, ако заедно с промишлеността не се

развиват и селското стопанство, строителството, транспортът и др. В рам-

ките на всеки отрасъл е необходима пропорционалност между подотрас-

лите например между основното и инструментално стопанство. По тази

причина нашето машиностроене включва не само заводи, които произвеж-

дат готови изделия (електрокари, стругове, двигатели и пр.), но и предпри-

ятия за инструменти, екипировка, „уникални машини“ и др.

Невъзможността по всяко време да се намира постоянната пропор-

ция между изработената продукция и нуждите на потреблението, води до

постоянни дефицити, до търсенето на корупционни схеми, или такива

свързани с прояви на непотизъм, или търсене на фаворизиране от страна

на отделните личности в икономическата система, защото пътят към

„нормално“ развитие на индивида като икономически свободен субект,

желаещ своята реализация е затворен, или крайно ограничен. Дисбалансът

в икономическите взаимоотношения между търсене и предлагане разкла-

ща цялата система и не може да бъде „компенсиран“ с повърхностни коз-

метични реформи, които евентуално да изправят недъзите на същата тази

система.

Плановото социалистическо стопанство не може да бъде рента-

билно, защото неговата виталност трябва да бъде обвързана с твърде мно-

го компоненти, като потребностите на пазара, евентуални извънредни си-

туации, промяна на икономическата среда и др. При него, особено в края

на 80-те години на ХХ век, се наблюдава все по-отчетливо „отдалечаване“

от потребностите на пазара. Огромната държавна машина на плановата

икономика, свързана с раздутите щатове в кабинетите на министерствата и

канцелариите на отделните ДП-та (държавни предприятия), не е в състоя-

ние да се конкурира с много по-приспособяващите се към промените в

цялостната глобална икономическа среда, западни компании, които зада-

ват насоките, темпото и развитието на отделните браншове. Всъщност

именно към средата на 70-теи началото на 80-те години разликите между

автомобилите Audi 80 и Москвич 2140, телевизорите Philips и Рубин, пе-

ралните Indesit и Перла 05, компютрите Macintosh и Правец 8, стават тол-

кова големи. Неадекватността към пазарните изисквания на продукцията

на социалистическите, държавни, непазарни, а планово ограничени дър-

жавни предприятия и абсолютното им несъответствие и непригодност към

динамичната глобална икономическа среда, води до тяхната технологична

изостаналост, в конкуренцията с отворените към търсенето на пазара за-

падни стоки.

Дори временните „полупазарни“ мерки като Указ 56 в България не

съответстват на новите изисквания на пазара, който става все по-

глобализиран и унифициран като очаквания за развитие [7]. Новите усло-

вия предразполагащи към вземането на все по-гъвкави решения в контекс-

та на променящите се пазарни условия не могат да бъдат следвани от

85

трудно подвижната централизирана, бюрократична, държавна икономи-

ческа система.

Изграждането на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ)

през 1949 г. е опит за унифициране и синхронизиране на икономиките на

отделните социалистически страни [8]. Стокообменът между страните от

СИВ е организиран на базата на дългосрочно планиране (петгодишни пла-

нове) и твърди цени, които се изчисляваха в тъй наречените „преводни

рубли“. Официално оповестените цели на организацията гласят: „Ускоря-

ване на икономическия и техническия прогрес, непрекъснато повишаване

на производителността на труда и на благосъстоянието в социалистичес-

ките страни“. През 70-те години под диктата на СССР, който изнася най-

вече евтин газ и петрол, останалите страни също определят свои приори-

тети. Така унгарските автобуси „Икарус“ пътуват из целия Източен блок,

металорежещи машини и електрожени идват от ГДР, България първо се

специализира в мотокарите, а после – в компютрите. Тази специализация

позволява на отделните страни да изградят огромни производствени мощ-

ности, които в един момент се превръщат в ужасен проблем, защото СИВ

рухва, а някогашните клиенти вече не искат съответните стоки. След като

работят без регламентирани обменни курсове и без пазарна икономика,

страните от СИВ е трябвало да следят световните пазари, за да сверяват

цените си. За да няма голям дисбаланс между държавите от СИВ цените

остават стабилни в продължение на години, вместо да се променят непре-

къснато - нещо, което улеснява централното планиране. Има стремеж це-

ните на продуктите да бъда тниски, за да бъдат масово достъпни. Същев-

ременно произвежданите стоки и извършвани услуги са с относително по-

ниско качество, което е пряк резултат от липсата на пазарни принципи.

Най-просто казано производителите не са имали нито стимул, нито въз-

можност да повишават качеството, след като пазарите са изцяло гаранти-

рани (дори с дефицит на нискокачествени стоки), а ниските цени не осигу-

ряват достатъчно средства за финансиране на развитието. Важна особе-

ност е, че в страните от СИВ често е избягван вносът на стоки, произве-

дени в държави извън СИВ, заради недостига на конвертируема валута; и

така дефицита е бил винаги гарантиран [9].

С няколко малки (и незначителни по обем) изключения в страните

от СИВ има държавен монопол върху външната търговия. Това крайно

окрупняване на търговските контрагенти от СИВ (вносители и износите-

ли) дава изключителни предимства с мащабността на сделките и контрола

върху договорните условия от страна на държавата. Именно то обаче съз-

дава условия за бюрократизация, което влошава крайните резултати.

В процеса на изследването си Мизес произнася ясна и вече сбъд-

нала се присъда на икономиката при социализма. Икономическото изчис-

ление при социализма е невъзможно и поради това той е обречен. „Социа-

лизмът не може да бъде осъществен, защото неговото реализиране като

86

социална система е извън човешките сили. Изборът е между капитализъм

и хаос. Човек, който избира дали да пие мляко или цианкалий не избира

между две питиета, а между живота и смъртта. Общество, което избира

между капитализма и социализма, не избира между две социални системи,

а между социалното сътрудничество и разпадането на обществото. Социа-

лизмът е алтернатива не на капитализма, а на всяка система, в която хора-

та могат да живеят като човешки същества. Задача на икономиката е да

подчертае този момент, също както е задача на биологията и химията да

учат, че цианкалият не е храна, а смъртоносна отрова [10].”

Тук може би е момента да насочим своето внимание върху отразя-

ването на проблема за изучаването на отделните аспекти на социалисти-

ческата икономическа система в българското училище. Тематика за социа-

лизма по един или друг начин присъства в учебниците по История и циви-

лизация за 6, 10 и 11 клас. Учебното съдържание за 6 и 11 клас обхваща

изучаването на Историята на България от Средновековието до наши дни и

въпросът за периода след Втората световна война е застъпен приоритетно

с поглед към българската специфика на развитие след 9.09.1944 г. В учеб-

ниците за 10 клас проблема е застъпен по-общо, защото самото изучаване

на Съвременната обща история предполага един геополитически ракурс

на осветляване на социализма като терминология, начини на функциони-

ране, резултати и т.н. в един по-общ план. Има отделни уроци свързани с

развитието на Китай през епохата на маоизма, специфичните социалисти-

чески системи в страни като Югославия и Албания и съпоставяйки ги с

„класическите социалистически“ режими в СССР, ГДР, Чехословакия, Ун-

гария и България. Този своеобразен „соцколорит“ съставен от различните

политикогеографски социалистически платформи е може би обект на от-

делно проучване.

На мен обаче ми се струва, че ще бъде по-интересно да обърнем

поглед към изучаването на социализма като обществено устройство в два

актуални учебника по История и цивилизация за 6 клас, а именно тези

издадени след 2007 г. - единият на Райна Гаврилова и другия на Румяна

Кушева – и двата с авторски колективи. Определено може да се твърди, че

на тази възраст учениците вече могат да осмислят причинно-следствените

връзки между отделните периоди от развитието на България в частност и

да направят своите изводи за плановото стопанство като двигател на соци-

алистическите режими до 1989 г., като за това спомагат и двата учебника

В първият от тях, на Райна Гаврилова и колектив, в разделът „Бъл-

гарското общество през втората половина на ХХ в. в урока за политичес-

ката система на комунизма, сравнително добре е обяснена социалистичес-

ката идея, развита в последствие от Маркс, макар че ѝ е отделено място в

частта за самостоятелна работа, а не в самото същество на урока [11].

В следващите два урока имаме специален акцент върху стопанс-

ките измерения на социалистическото изграждане в България. Нагледно е

87

обяснено как чрез процеса на национализация и създаването на ТКЗС-та и

свързаната с тях масова колективизация са нарушени „пазарните принци-

пи“ [12]. А в урок 39 – „Краят на комунизма“ е изведено заключението, че

в края на 80-те години „властта разбира, че плановата икономика не може

да се справи с предизвикателствата“ [13].

В другият учебник, на Румяна Кушева и колектив, в урокът за на-

лагането на политическата система на комунизма е отбелязано, че вследс-

твие на „поредицата от закони през 1947-1948 г., в страната се установява

пълна държавна собственост върху фабриките, мините, банките, вътреш-

ната и външната търговия“ [14]. По нататък прави впечатление съобразя-

ването с възрастта на учениците при разясняването на спецификата на

първите петгодишни планове (петилетките). „Лозунгът мотивиращ за

предсрочното изпълнение на плана „пет за четири“ се превръща в синоним

на нещо, изпълнено набързо и некачествено“ [15]. А в урокът за „Краят на

комунизма“ се посочва, че „Българската икономика повече не е в състоя-

ние да се развива без външни заеми като така започва бързо натрупване на

външен дълг на страната към западните държави и банки“ [16].

В заключение може да кажем, че политическата система на кому-

низма и социалистическата икономическа система са обхванати сравни-

телно добре при обучението на учениците от Прогимназиалният етап като

обемът на информацията, нивото на новите термини, схемите, илюстраци-

ите и свързаните с тях задачи са съобразени с възрастта на подрастващите.

Според мен, обаче, все още има резерви в идеята за осъждането на пороч-

ните идеологически, политически и тоталитарни практики от времето на

комунизма. Стопанското развитие става функция на директивите на пар-

тията-държава, които със своятаантипазарна, и антихуманна същност са и

първопричина за последвалият икономически колапс на българската ико-

номиката в края на 80 те години на ХХ в.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Branden, James A. Government policy toward business, p.7, Mississauga,

Ontario, John Wiley&Sons Canada, 2006.

[2] Хайек, Фридрих. Пътят към робството, с.156-162. Издателска къща

„МАК“, 2004.

[3] Пак там, с.177.

[4] Ludwig von Mises. Die Wirtschaftsrechnung im sozialistischen

Gemeinwesen, p.4, в сп. Archiv für Sozialwissenschaften 47, 1920., Wien

[5] Пак там, р.5

[6] Richard D. Wolff. Democracy at Work: A Cure for Capitalism,

p.129,Chicago, Haymarket Books, 2012

[7] Rumen Dobrinski. Transition Failures: Anatomy of the Bulgarian Crisis,

p.7, Wienn, 1997

88

[8] Ю.Ф. Кормнов, Специализация и кооперация производства стран СЭВ,

c. 87, Москва, изд. Экономика, 1972

[9] Ю.С. Ширяев, Международное социалистическое разделение труда, c.

119 Москва, изд. Наука, 1977

[10] Ludwig von Mises. Die Wirtschaftsrechnung im sozialistischen

Gemeinwesen, p.7, в сп. Archiv für Sozialwissenschaften 47, 1920., Wien

[11] Р. Гаврилова, М. Радева, Е. Калинова. История и цивилизация за 6

клас., изд. Просвета. София 2007, с.145

[12] Пак там, с.147.

[13] Пак там, с.156.

[14] Р. Кушева, В. Янчев, Г. Якимов, М. Груев. История и цивилизация за

6 клас., изд. Азбуки - Просвета. София 2007, с.148

[15] Пак там, с. 152.

[16] Пак там, с.163.

89

Национална памет и институции

Основаване и дейност на Международния съвет на музеите (ICOM) Симеон Недков

През 2015 г. се отбелязва Сто-годишнината от влизането на Бълга-

рия в Първата световна война. Война нанесла огромни щети на европейс-

кото културно наследство. Същевременно през май се чества и 70-

годишнината от края на Втората световна война. Война нанесла незаличи-

ми следи върху световното наследство. За това в края на всяка световна

война международната общност предприема мерки повече да не се допус-

кат такива щети. Ето защо през 1954 г. в Хага се приема Конвенция за за-

щита на културните ценности в случай на въоръжен конфликт и Правил-

ник за изпълнението й. [1]

В Конвенцията се дава определение на термина “културни ценнос-

ти” – ценности, които имат голямо значение за културното наследство на

всеки народ, като паметници на архитектурата, изкуствата или историята,

религиозни или светски, археологически места, архитектурни ансамбли,

които представляват исторически или художествен интерес, произведения

на изкуствата, ръкописи, книги и други предмети от художествено, исто-

рическо или археологическо значение, а също научни колекции или важни

колекции от книги, архивни материали или репродукции на ценности. [2]

В конвенцията се предвижда да се вземат мерки за опазване и на

зданията, чието главно предназначение е съхраняването и представянето

на движимите културни ценности, като музеи, големи библиотеки, храни-

лища на архиви, а също и скривалищата, предназначени, в случай на въо-

ръжен конфликт, за пазене на движимите културни ценности.

Страните участнички в конвенцията се задължават още в мирно

време да предприемат необходимите стъпки относно опазването на памет-

ниците в случай на въоръжен конфликт. Конвенцията дава възможност за

специална защита, като се определят ограничен брой скривалища за дви-

жими културни ценности, при спазване на определени изисквания, за

включването им в Международен регистър, осигуряващ им имунитет от

всякакъв враждебен акт. [3] През 1956 г. България се присъединява към

90

Конвенцията за защита на културните ценности в случай на въоръжен

конфликт, подписана в Хага на 14 май 1954 г. [4]

Друга международна инициатива след Първата и след Втората све-

товна война е създаването на световна музейна организация, която да има

за своя основна задача и във военно и в мирно време да се грижи за опаз-

ването на световното културно и природно наследство.

След Първата световна война се създават условия за изграждане на

международен орган за координация и сътрудничество в областта на му-

зейното дело. Към Обществото на народите се създава Международен ин-

ститут за интелектуално сътрудничество, в който има отдел за изкуствата,

археология и етнология, със секция за музеите и музейното дело. Като се

има предвид колко музеи и паметници са унищожени през Първата све-

товна война, една от първите задачи на тази секция е да се създадат меж-

дународни гаранции за защита на старините в световен мащаб. Същевре-

менно се организират изложби, научни конференции и др. Основен теоре-

тичен орган на изграждащата се международна общност на музеите в Ев-

ропа е списанието “Музейон”, започнало да излиза от 1926 г. в Белгия.

Дискусионните статии в него допринасят в периода между двете световни

войни науката музеология да се утвърди и извоюва свой авторитет сред

другите науки. В резултат на което през 1934 г. в Женева е публикуван

двутомникът “Музеография”. В него 19 европейски учени детайлно разг-

леждат художествените музеи и тяхната архитектура. Вижда се, че и в

средата на 30-те години все още в музейните среди не се е наложило поня-

тието музеология, а остава възприетият през ХIХ век термин – музеогра-

фия.

След Втората световна война към Организацията на обединените

нации се създава Организацията на обединените нации за образование,

наука и култура – ЮНЕСКО (United Nations Educational, Scientificand

Cultural Organization, UNESCO; Organisation des Nationsunies pour

l’éducation, la science et la culture). Тази специална организация е учредена

на 16 ноември 1945 г. със задача да се насърчава сътрудничеството между

нациите в областта на образованието, науката, културата и комуникации-

те. Мотото на организацията гласи, че „мирът e създаден, не за да се на-

рушава, а за да подпомага интелектуалната и нравствената солидарност на

човечеството“. Целта на организацията е да изгради мира в умовете на хо-

рата чрез образованието, науката, културата и комуникациите. Уставът ѝ е

приет на Лондонската конференция през ноември 1945 г. и влиза в сила на

4 ноември 1946 г. след подписването му от 20 държави.

България се присъединява към ЮНЕСКО едва през май 1956 г., но

днес българката г-жа Ирина Бокова за втори мандат е начело на най-

голямата световна организация за образование и култура. България е изк-

лючително активен член на ЮНЕСКО. Не случайно тя е една от първите

страни подписали: Конвенцията за опазване на световното културно и

91

природно наследство, Конвенцията за опазване на подводното наследство,

Конвенцията за опазване на нематериалното културно наследство, Кон-

венцията за опазване и насърчаване на многообразието от форми на кул-

турно изразяване и др.. В Списъка на световното наследство са вписани

девет културни и природни забележителности: Мадарския конник, Боянс-

ката църква, Казанлъшката гробница, Стария град на Несебър, Рилския

манастир, Скалните църкви в Иваново, Тракийската гробница в Свещари,

Национален парк Пирин и Резервата Сребърна. В Списъка на световното

нематериално наследство през последните годни са вписани: Бистришките

баби, Нестинарството и Килимарството в Чипровци.

През 1946 г. към ЮНЕСКО се изгражда Международен съвет на

музеите (ICOM/ИКОМ). Той е приемник и продължител на дейността на

първия международен център за сътрудничество между музеите при Об-

ществото на народите. От 1948 г. ИКОМ започва да издава списание “Мю-

зеум” (Museum) и бюлетина “Новини от ИКОМ” (ICOM News). На стра-

ниците на тези две периодични издания се дискутират най-важните теоре-

тически, практически и организационни проблеми, стоящи пред музеите.

От 1953 г. започва да излиза и поредицата “Музеи и паметници”, в която

се публикуват отделни ръководства, свързани с опазването на паметници-

те, тяхната реставрация и т.н.

Според Устава на ИКОМ, Международният съвет на музеите

(ICOM)е международна неправителствена организация на музеите и му-

зейните специалисти, създадена да разпространява идеите на музеологията

и дисциплините, отнасящи се до управлението и дейността на музеите.

Основните цели на ИКОМ са:

- да подкрепя и да поощрява творчеството, развитието и професио-

налното управление на всички категории музеи;

- да опознава и запознава с естеството, функциите и ролята на му-

зеите в служба на обществото и неговото развитие;

- да организира сътрудничеството и взаимопомощта между музеи-

те и членовете на музейната колегия в различните страни;

- да представлява, защитава и популяризира интересите на всички

музейни специалисти без изключение;

- да спомага за прогреса и разпространението на знания в областта

на музеологията и на другите дисциплини, отнасящи се до управлението и

дейността на музеите.

ИКОМ се състои от следните органи: Национални комитети, Реги-

онални организации, Национални кореспонденти, Международни комите-

ти, Присъединени организации, а ръководните органи са: Генерална асам-

блея, Генерална конференция, Консултативен комитет, Изпълнителен съ-

вет, Секретариат, както и Център за информация по музеология ЮНЕСКО

- ИКОМ и Фондация ИКОМ.

92

Националните комитети са основните органи на ИКОМ и състав-

ляват главните инструменти за комуникация между Изпълнителния съвет

и неговите членове. Те представляват професионалните интереси на свои-

те членове пред ИКОМ и съдействат за осъществяването на различните

програми.

България става член ИКОМ през 60-те години на ХХ в., а през 70-

те и 80-те години е един от най-активните Национални комитети. Във

връзка с отбелязването на 1 300-годишнината от създаването на българс-

ката държава България е домакин на многобройни международни прояви

организирани от ЮНЕСКО и ИКОМ.

България е една от първите страни подписала Конвенцията за

опазване на световното културно и природно наследство. Тя е приета в

Париж на 14 ноември 1970 г. [5] Високите темпове на общественото и

икономическо развитие в повечето страни изправят пред нови заплахи

културно историческите и природни ценности. Опазването на наследство-

то на национално равнище вече не е по силите на повечето страни. Необ-

ходими са огромни средства, както и научни и технически програми за

реставрационни и консервационни работи. За да се опази световното нас-

ледство, са необходими общи усилия на страните - членки на ЮНЕСКО и

специализираните му институти, като ИКОМ, ИКОМОС и др.

Според Парижката конвенция под културно наследство се разби-

рат: [6]

- паметници - произведения на архитектурата, скулптурата или

монументални картини, елементи или структури с археологически харак-

тер, надписи, пещери и групи елементи, които имат универсална изключи-

телна стойност от гледна точка на историята, изкуството и науката;

- ансамбли - отделни сгради или архитектурни комплекси, които

поради своята архитектура, единство или интегралност в пейзажа имат

изключителна универсална стойност от гледна точка на историята, изкуст-

вото или науката;

- места - произведения на човека или съвместни произведения на

човека и природата, както и зоните, включително археологическите места,

които имат изключителна универсална стойност от гледна точка на исто-

рията, естетиката, етнографията или антропологията. [7]

Под природно наследство се разбират:

- природните паметници, създадени от физически или биологичес-

ки образувания или от групи подобни образувания, които имат изключи-

телна универсална стойност от гледна точка на естетиката или науката;

- геологически и физиологични формации и точно определени зо-

ни, представляващи обиталища на застрашени животински видове и рас-

тения, които имат изключителна универсална стойност от гледна точка на

науката, опазването или природната красота. [8]

93

За да се осигури опазването и съхраняването на паметниците, дър-

жавите, подписали Конвенцията, се задължават да приемат обща политика

за тази цел, като създадат специални служби с необходимите специалисти

и средства за осъществяване на тези задачи. Да се предприемат юридичес-

ки, научни, технически и финансови мерки за идентифициране, опазване,

съхранение, използване и оживяване на наследството. Страните трябва да

съдействат за създаването или развитието на регионални центрове за под-

готовка на кадри в областта на опазването, съхранението и използването

на културното и природно наследство и да поощряват научните изследва-

ния в тази област. Под международно опазване на световното културно и

природно наследство се разбира изграждането на система за сътрудничес-

тво и международна помощ, целяща да подпомага държавите в техните

усилия за опазване и идентифициране на това наследство. [9]

Към ЮНЕСКО е създаден Междуправителствен комитет за све-

товното наследство, който се състои от 21 страни, балансирано представе-

ни от всички континенти. С консултативен глас присъстват и представите-

ли на Международния център за консервация и реставрация (ИКРОМ) в

Рим и Международния съвет за опазване на природата и нейните ресурси

(МСОПР). Всяка държава представя на Комитета за световно наследство

списък на ценностите от културното и природно наследство, разположени

на нейната територия, които биха могли да бъдат включени в списъка на

световното културно и природно наследство. Комитетът, според възприе-

тите критерии, решава кои от тях, имащи изключителна универсална

стойност, да бъдат включени в списъка.

България се включва активно в работата по популяризирането на

българското културно наследство и негово признаване на световно равни-

ще. Ето защо седем културни паметника и два природни резервата са

включени в Списъка на световното културно и природно наследство. Впи-

сани през 1979 г.: Боянска църква, Мадарски конник, Скални манастири

при село Иваново, Тракийска гробница в Казанлък; Вписани през 1983 г.:

Старият Несебър, Природен резерват “Сребърна”, Народен парк Пирин,

Рилски манастир; Вписани през 1985 г.: Тракийска гробница при с. Све-

щари.

Междуправителственият комитет за световното наследство разра-

ботва и публикува периодически “Списък на световното наследство под

заплаха”. В него се включват най-застрашените от унищожение паметни-

ци, като се дават и точни разчети за необходимите финансови средства за

неотложните реставрационни и консервационни работи. В този списък се

включват само ценности, които са заплашени от големи опасности, които

застрашават и водят до окончателното им изчезване или ускорено разру-

шаване, проекти за големи строителни работи, бързо градоустройствено и

туристическо развитие, бързо стареене поради неизвестни причини, пред-

стоящ военен конфликт, природни бедствия и катаклизми, големи пожари,

94

земетресения, свличания на терени, изригвания на вулкани, наводнения и

др. Комитетът може по всяко време по спешност да впише в този списък

застрашени ценности. [10] Той сътрудничи с международни и национал-

ни правителствени или неправителствени организации, имащи сходни це-

ли, като: ИКРОМ, ИКОМОС, ИКОМ, МСОПР и др.

Комитетът за световното наследство е инициатор на образователни

програми, чрез които страните членки на Конвенцията да засилват уваже-

нието и привързаността на своите народи към световното културно и при-

родно наследство. Държавите, които получават международна помощ,

вземат необходимите мерки за запознаване на широката общественост със

значението на ценностите, които са обект на международната програма за

тяхното опазване. България се присъединява към Конвенцията за опазване

на световното културно и природно наследство на 7 март 1974 г. [11]

След приемането на Конвенцията за опазване на световното кул-

турно и природно наследство, през ноември 1972 г. в Париж се приема и

Препоръка за опазване в национален план на културното и природно нас-

ледство. [12] За разлика от Конвенцията, в която се разглеждат задачите

относно опазването на световното наследство, в Препоръката се акцентира

върху опазването на националното културно и природно наследство. Тук

се отделя специално внимание на откриването, изследването, реставрира-

нето и консервирането на паметниците и тяхното интегриране в съвремен-

ното общество. [13]

В Препоръката се предвижда всяка страна да поддържа инвентарен

опис, да изготвя фишове, както и съответната документация за паметни-

ците и природните забележителности, включени в националното наследс-

тво. Като се запазват традиционните методи за опазване на националните

ценности, всяка страна трябва да приеме разгърната програма от неотлож-

ни мерки за спасяване на застрашените паметници. Що се отнася до зак-

рилата на природното наследство, необходимо е спешно да се предприе-

мат неотложни мерки за защита на природните обекти, застрашени от ин-

дустриализацията и човешката дейност като цяло. [14]

За да се опазят националните исторически и природни забележи-

телности, те трябва да се интегрират в социалния и икономическия живот

на съвременното общество. Така ще се постигне една хармонична приемс-

твеност с цивилизациите, съществували по тези земи през различните ис-

торически епохи. В противен случай ще се изправим пред заплахата пред

очите ни да изчезнат окончателно уникални паметници и природни обек-

ти.

Културното и природно наследство представлява хармонично ця-

ло, чиито елементи са неделими. Доста продължително време човечество-

то изтъква на преден план културно-историческите си постижения, в про-

тивовес на подчиняването на дивата природа. Сега, когато планетата като

цяло е застрашена от разрушителните дейности на човека, все по-голямо

95

внимание се отделя на опазването на природната среда и хармоничното

съжителство на човека и природата. Ето защо, с еднаква отговорност, съв-

ременната човешка цивилизация трябва да се отнася едновременно и към

културното, и към природното наследство. Точно този нов синхронен под-

ход за опазване на общото наследство е залегнал и в Конвенцията, и в

Препоръките за опазване на културното и природно наследство. [15]

Българският национален комитет на ИКОМ е изключително акти-

вен и в своя регион. В годините, в които за Балканите отново се заговори,

че са „барутният погреб на Европа“, когато нашата западна съседка се

разпадна като федерация и от нея възникнаха редица независими държави,

ние, представителите на националните комитети на ИКОМ, успяхме да се

обединим и да извоюваме признаването от централата в Париж на Регио-

нална организация на ИКОМ за Югоизточна Европа – Regional alliance of

ICOM for South East Europe (ICOM-SEE).

Инициативата за основаване на специална, регионална организа-

ция на ИКОМ за Балканите и Югоизточна Европа възниква на 28-ия кон-

султативен комитет на ИКОМ в Париж през юни 2005. Представителят на

Българския национален комитет на ИКОМ предлага на останалите участ-

ници от съседните страни да се сформира Инициативен комите за създава-

не на Регионална организация на ИКОМ за Балканите. След закриването

на 28-ия консултативен комитет на ИКОМ в Париж се създава инициатив-

на група, в която влизат, по азбучен ред на страните: вицепрезидента на

Националния комитет на ИКОМ за България (Симеон Недков), президента

на Националния комитет на ИКОМ за Македония (Бранислава Михайло-

ва), главният секретар на НК ИКОМ за Македония (Захаринка Алексоска

Бачева), президента на Международния комитет на ИКОМ за Селскосто-

панските музеи (Ян Кишгеци - Сърбия) и президента на Националния ко-

митет на ИКОМ за Сърбия и Черна гора (Мила Попович-Живанчевич).

След разгорещени дебати, инициативната група стига до заключението, че

интереса към нашия регион не е адекватно третиран от Регионалната ор-

ганизация на ИКОМ–Европа (ICOM Europe). До този момент ИКОМ–

Европа, не се отнася сериозно и ангажирано към проблемите на страните

от Балканите – на лице е очевидна липса на връзка и сътрудничество с На-

ционалните комитети от този регион.По тази причина инициативната гру-

па смята,че по-силна регионална организация на ИКОМ за Балканите мо-

же да упражни по-голямо въздействие както на международно, така и на

национално ниво и че тя може да допринесе за грижата за културното нас-

ледството сред широката общественост и да се превърне в отговорна инс-

титуция пред местните и национални общности. Ясно е, че в сложната по-

литическа и икономическа обстановка в страните „в преход“ на Балканите

се налагат нестандартни решения за опазване и представяне пред Европа и

света на богатото културно наследство.

96

Всяка една от балканските страни се справя с подобни, ако не и

същите проблеми, следователно прехода и процеса на съживяване може да

бъде разрешен по-лесно и ефективно чрез общи усилия. Инициаторите на

регионалната организация на ИКОМ специално наблягат, че взаимните

действия на регионалните експерти може да допринесат за общото рав-

ноправно участие и представяне в международните дейности по опазване

на културното наследството. Същевременно няма никакво съмнение, че

основаването на подобна регионална организация ще подобри сътрудни-

чеството между музеите и сродните културни институти в района.

По покана и при домакинството на Мила Попович-Живанчевич

през август 2005 г., се основава Инициативен комитет в Белград. Главната

задача на този комитет е да открие официалната процедура за основаване-

то на регионалната организация в рамките на ИКОМ, като предложи бъ-

дещи програми и методи на работа. Инициативната група от Париж е раз-

ширена с представители и от Албания, Румъния, Босна и Херцеговина.

Мила Попович-Живанчевич (Сърбия и Черна гора)е единодушно избрана

за президент на Инициативния комитет, Бранислава Михайлова (Македо-

ния) за вицепрезидент, Вирджил Нитулеско (Румъния) за секретар, Симе-

он Недков (България) за касиер и за членове: Ян Кишгеци (Сърбия и Чер-

на гора), Захаринка Алексоска Бачева (Македония), Елена Дойна Пунга

(Румъния), Александър Вълчев (България), Албана Хакани и Васил Толе

(Албания), Азра Бачевич Шаренкапа и Дражен Котрошан (Босна и Херце-

говина), Вартоломей Батич впоследствие е назначен към комитета от На-

ционалния комитет на ИКОМ за Словения. Взето е решение, Инициатив-

ния комитет да остане отворен и за други новоизбрани членове идващи от

останалите държави в региона. Дискутира се, че тази организация трябва

да бъде наистина регионална, която не само ще покрива Балканите но и

цялата територия на Югоизточна Европа. Затова се приема, че наименова-

нието й ще бъде „Регионална организация ИКОМ–Югоизточна Европа“ –

Regional alliance of ICOM for South East Europe (ICOM-SEE).

На срещата в Белград през август 2005 г. се приемат два плана за

работа на Регионалната организация ИКОМ – Югоизточна Европа. Първи-

ят е временен план – краткотраен, за периода 2006/2007 г. и вторият –

дългосрочен от 2006 до 2012 г. Авторският проект на Мила Попович-

Живанчевич „Превантивно опазване на културното и природно наследство

на Балканите”, който получава предварително стратегическата подкрепа

на ЮНЕСКО, служи като основа за тези краткосрочни и дългосрочни пла-

нове. В проекта се прилага обща методика за защита на наследството ва-

лидна за всички категории на културно и природно наследство в тяхната

естествена среда: архитектурно и монументално наследство; археологи-

чески обекти; музейни предмети; архиви, библиотеки, филмови материа-

ли; нематериално и природно наследство, включително и околната среда,

като част от природното наследство. Всички Национални комитети на

97

ИКОМ в региона и Центъра за предпазване и съхраняване на паметниците

„DIANA” към Народния музей в Белград, могат да бъдат партньори в раз-

витието и организацията на общите работни планове. Проектът включва

множество интердисциплинарни и мултидисциплинарни професионални

институции за защита, образование и изследване на културното наследст-

во от неправителствения сектор и местните общности.

През лятото на 2006 регионалната инициатива е дефинирана от

Централата на ИКОМ в Париж като Подрегионалнаработна група на

ИКОМ-Европа, в съответствие със статута на ИКОМ, който не се занимава

със създаването на самостоятелни подрегионални комисии в Европа, освен

Регионалния комитет на ИКОМ-Европа. Главната цел на новосъздадената

Подрегионална работна група на ИКОМ-Европа за Югоизточна Европа е

да събере и координира по най-ефективен начин всички регионални дей-

ности в сферата на музеологията и защитата на културното наследство в

Югоизточна Европа.

Същевременно, освен организационните въпроси, ИКОМ–

Югоизточна Европа развива и определени дейности като постига значи-

телни резултати. Така на пример ИКОМ–Югоизточна Европа участва в

реализирането на „Югоизточна Европа конференция и музейна обиколка”

организирана от ИКОМ–Европа в Баня Лука и Сараево. Мила Попович-

Живанчевич взема участие в тази конференция (18-ти и 19-ти септември

2006) като представител за ИКОМ – Югоизточна Европа. Тя представя

програмата на кръглата маса, озаглавена „Превантивно опазване на кул-

турното и природно наследство на Балканите” като за този повод подготвя

презентация „Състояние на наследството на Балканите”. Освен представи-

телите на ИКОМ–Европа, другите участници в пътуващата конференция

са експерти от различни страни на света. Там те имат шанс да видят и по-

чувстват последствията от военните разрушения през 90-те години на ХХ

в., които все още не са забравени и които създават ситуация, в която труд-

но работят професионалистите от Баня Лука и Сараево. ИКОМ играе най-

важната роля в помирителния процес между тях и спомага за взаимното

им сътрудничество. Това е един от най-добрите примери за истинската

мисия на ИКОМ в този регион. Професионалистите от Музея и Института

за защита на паметниците в Баня Лука осъзнават, че единственият начин

да бъдат равнопоставени и разпознати в сферата на музеологията и защи-

тата на културното наследство на местно, босненско и международно, как-

то и на регионално ниво, е да станат членове на ИКОМ. Те осъзнават фак-

та, че сами трябва да са тези, които да се борят за тяхната позиция и по

активна роля на националната, международна и регионална сцена на музе-

ологията. Най-доброто доказателство за тези промени са постоянно рас-

тящите приложения представени от професионалистите от Република

Сръбска за членство в ИКОМ. От друга страна, мисията на ИКОМ в Сара-

ево подтиква Националния комитет на ИКОМ за Босна и Херцеговина да

98

отворят вратите си за членове от другите културни институти и да им да-

дат пряко възможността да участват в Националния комитет.

През втората половина на 2006 г. се извършва организационна

подготовка за Първата регионална теоретична конференция на тема: „Със-

тояние на културното и природно наследство на Балканите и Югоизточна

Европа“. Тя се провежда в Кладово (Сърбия) от 23 до 28 октомври 2006 г.

Заплахата за културно и природно наследство и специфичните проблеми

на прехода, налагат спешна и точна държавна оценка в тази специфична

културна сфера. За да има положителен резултат е необходимо да се иден-

тифицира риска и да се приемат спасителни програми степенуващи прио-

ритетите. Тази първа по рода си конференция в Югоизточна Европа е под-

крепена от ЮНЕСКО, Бюрото на ЮНЕСКО за наука и култура във Вене-

ция (BRESCE), Международния център за превенция, реставрация и кон-

сервация (ИКРОМ към ИКОМ) в Рим и Националния комитет на ИКОМ

на Италия. Над 50 участници от всички страни на региона, включително и

четирима от България, изнасят доклади и презентации, в които се засягат

различни нива на опазване на наследството, държавната политика на опаз-

ване, организация на институциите, образованието в тази област, неадек-

ватното законодателство, незаконната търговия и посегателствата извърш-

вани над културното и природно наследство, незаконното строителство и

безотговорните действия на инвеститорите, слабата координация между

градското планиране и защитата на архитектурното наследство, липса на

обща идея за цялостна защита на архитектурното наследство, липса на

превантивни дейности с добре разработени стратегии, липса на управлен-

чески планове и опазване на археологическите обекти.

Конференцията допринася за разработването на платформа за за-

дълбочаване на сътрудничеството и организацията на съвместната работа

на Националните комите на ИКОМ в региона. Взема се решение професи-

оналните консултации да продължат от малки работни групи, които ще се

събират в различни градове на региона за да разрешават специфични

проблеми за опазване на културното наследство – археологическо, архи-

тектурно и др.

ИКОМ – Югоизточна Европа публикува докладите от конферен-

цията в Кладово, като се прилагат издателските стандарти на ИКОМ за

тази важна регионална публикация. Сборникът с докладите от Кладовое

отпечатан в огромен корпус на А4 – двуезично, на родния език на автора и

на английски. Той е представен и разпространен на Генералната конфе-

ренция на ИКОМ във Виена през август 2007. Финансирането на издание-

то „Състояние на културното и природно наследство на Балканите” се

осъществява от ЮНЕСКО и ИКОМ.

По време на Първата регионално конференция в Кладово, се про-

веждат няколко срещи на членовете на борда на ИКОМ – Югоизточна Ев-

ропа, на които се разрешават организационни въпроси и се приема прог-

99

рама за работа. Дискутират се теми свързани с разработването на ефектив-

ни методи за взаимодействие при опазването на наследството в региона.

Предвижда се резултатите от тези дискусии да се представят на Генерал-

ната конференция на ИКОМ във Виена. Главният извод от организацион-

ните срещи на представителите на националните комитети на ИКОМ от

региона е, че е наложително да има директен диалог и регулярни срещи

ежегодно в различните държави от региона.

ИКОМ – Югоизточна Европа се разширява с включването и на

представители от Хърватия. Стига се до споразумение, че всеки Национа-

лен комитет на ИКОМ трябва да посочи двама члена като техни предста-

вители в ИКОМ – Югоизточна Европа, без президента, тъй като той е ко-

ординатор между Националния комитет и ИКОМ – Югоизточна Европа.

България е представлявана два мандата в ИКОМ – Югоизточна Европа от

проф. д. изк. Симеон Недков – преподавател по музеология в Софийския

университет „Св. Климент Охридски“ и вицепрезидент на Българският

национален комитет на ИКОМ и Петър Делчев – зам. директор на Нацио-

налния музей „Земята и хората“ и секретар на БНК ИКОМ. На Общото

събрание на БНК ИКОМ през януари 2015 г. за представители на България

в ИКОМ – Югоизточна Европа бяха избрани доц. д-р Мирела Дечева –

преподавател по етномузеология в Софийския университет „Св. Климент

Охридски“ и секретар на БНК ИКОМ и Александър Вътов – реставратор в

НИМ и член на Управителния съвет на БНК ИКОМ.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Конвенция за защита културните ценности в случай на въоръжен кон-

фликт и Правилник за изпълнението ѝ. Републикански научно-

методически център по музеезнание при Националния исторически музей

- София, Информационен бюлетин, № 1, 1991, с. 3-6

[2] Пак там, с. 4

[3] Пак там, с. 5

[4] Известия, бр. 44, 1 май 1956

[5] Конвенция за опазване на световното културно и природно наследство.

(Париж, 14 ноември 1970 г.) Републикански научно-методически център

по музеезнание при НИМ - София, Информационен бюлетин, № 1, 1991, с.

15-21

[6] Пак там, с. 16

[7] Пак там

[8] Пак там

[9] Пак там, с. 17

[10] Пак там, с. 18

[11] Пак там, с. 21

100

[12] Препоръка за опазване в национален план на културното и природно

наследство. (Париж, 16 ноември 1972 г.). Републикански научно-

методически център по музеезнание при НИМ - София, Информационен

бюлетин № 1, 1991, с. 21-34

[13] Пак там, с. 21

[14] Пак там, с. 22

[15] Пак там

101

Експериментален модел за създаване на вирту-ален музей на образованието Стефан Стефанов

В последните години и у нас се работи за разработване и създаване

на Виртуални музеи. Както обикновено, България закъснява в развитието

и на тази област на историческото познание, добре позната, развита и ут-

върдена в редица страни по света.

Тя е свързана тясно с най-близката до нея „Музейна педагогика”

която пък, за съжаление, у нас изобщо липсва. Достойни за адмирации са

усилията на колегата от Философския факултет на СУ „Св. Климент Ох-

ридски” проф. д.изк. Симеон Недков който, подпомогнат от свои студенти

и асистенти, единствен почти поддържа пламъка на развитието на тази

научна област .

Вземайки пример от и макар и кратката история на създаването и

дейността на „Студентския научно-изследователски клуб „Виртуален му-

зей”, реализиран от колегите от Философски факултет, реших да опитам

да разработя и реализирам нещо подобно, макар и експериментално, в по-

ограничен обем, със студенти от ФНПП, на които преподавам дисципли-

ната „История на педагогиката и българското образование”. Идеята ми е, с

участието на студенти от ФНПП, да разработим едно помагало, условно

наречено за сега „Виртуален музей на образованието”.

В световното музейно дело от доста години съществува подразде-

лението „Музеи на образованието”, в различни варианти: „Училищен му-

зей”, „Музей на детето и детството”, „Педагогически музей” и др. под. В

отделните страни, където тази област на музеологията е развита отдавна,

вече съществуват национални мрежи от регионални, местни и отделни

училищни музеи, представящи развитието на образованието, училищата и

различните други институции, свързани с децата и детството в съответни-

те страни.

В България тези процеси са още в началото, като започват през

1974 г. със създаването на Националния музей на образованието в Габрово

и първата възстановка на училищна стая от взаимно училище от епохата

на Възраждането. В следващите години и десетилетия – вече 40 години,

набира скорост създаването на музейни сбирки, кътове, възстановки на

училищни стаи както към музеите – Националния исторически музей, ре-

гионални и местни исторически музеи, така и самостоятелни такива, съз-

http://www.museite.com/bg/index.php/virtual-museum

102

давани от или с помощта на музейни работници или просто от ентусиасти,

любители на историята на родното си място или училище и желаещи да се

съхранят свидетелствата за неговата история. Тъй като у нас не съществу-

ва все още регистър на училищните музейни сбирки, аз се заех да издир-

вам къде, в кои части на страната, в кои селища съществуват такива. Из-

ползвах възможностите на интернет, не малко такива сбирки са качили

част от експонатите си в мрежата и могат да се видят, или помощта на мои

студенти от провинцията, които могат на място да проучат наличието на

такава сбирка и да я заснемат дигитално.

Немалка част от тези музеи разширяват дейността си, като включ-

ват в нея участието на ученици, които посещават съответната сбирка,

обикновено уговорени предварително, или по повод на национални или

местни празници, като децата влизат в ролите на ученици от онази епоха,

използват същите учебници или учебни помагала, за да се доближат мак-

симално близо до връстниците си от това толкова далечно време, да усетят

атмосферата в класната стая от тогава. Има и заснети филми или клипчета,

които документират такива посещения и възстановки на уроци.

Резултатите само до този момент за мен са изненадващи. Устано-

вих досега 26 броя музеи, музейни сбирки и възстановки на училищни

стаи в 23 населени места във всички региони на страната (виж приложения

списък). Разнообразието е голямо – от цели национални музеи като НМО

и НИМ, през регионални и местни такива, до самостоятелно съществува-

щи възстановки и сбирки към отделни училища или библиотеки. Намира-

ме такива дори в затънтени населени места, напълно неизвестни и невиде-

ни от повечето хора - само в района на Странджа има две възстановки в

селата Бръшлян и Заберново! Вероятно общото число ще се повишава,

както и разнообразието.

Но да се върнем на нашия проект. Идеята е да представим чрез

изображения на артефакти, документи, рисунки, картини, снимки, всякак-

ви документирани свидетелства за развитието на образователното дело

през вековете в различни епохи и региони, използвайки богатото виртуал-

но пространство на световните мрежи, на първо място интернет. Структу-

рирането на събраните изображения би могло да бъде по епохите, познати

в развитието на европейската цивилизация – Античност, Средновековие,

Ново време с неговите подпериоди – Ренесанс, Просвещение, 19-ти век,

Най-нова история. Развитието на образователното дело по българските

земи би трябвало да бъде представено отделно, въз основа на изображения

от съществуващите в момента музейни сбирки или възстановки на различ-

ни места.

Какви изображения могат да бъдат представени? Това са на първо

място снимки на съхранени рисунки, скулрптури, релефи, надписи, части

от текстове, съхранени частично – на камък, папирус, глинени плочки или

друг материал; възстановени или реставрирани паметници, съвременни

103

интерпретации на събития от различни епохи – картини, рисунки, снимки,

филми, музика и всичко което би могло по някакъв начин да илюстрира,

да пресъздаде или ни помогне да възстановим миналото на образователно-

то дело в неговия автентичен или дори подправен вид.

Смятам че, това може да бъде направено изключително чрез тър-

сене в мрежите – вече има качени онлайн продукти в достатъчно количес-

тво, тяхното число продължава да се увеличава и без ставане от компютъ-

ра можем да извършим една реконструкция на развитието на образовател-

ното дело в света и по нашите земи.

Първият, събирателски период от дейността ни ни е горе-долу

ясен, започнахме го и дай боже да продължаваме занапред. Неговата про-

дължителност не може да се ограничи, тъй като обогатяването на мрежите

продължава с нестихващи темпове. Едновременно с него трябва да стар-

тираме втория, не по-малко важен етап, развиващ се едновременно с пър-

вия – подреждането, систематизирането и експонирането на събраните

материали. На този етап ще ни бъде необходима, разбира се, специализи-

рана помощ, за да се избере оптималният вариант, а може би не единствен,

за показване на изготвения продукт на студентите, така че, той да се пре-

върне в едно пълноценно помагало за преподаването на История на педа-

гогиката и История на българското образование.

Най-лесния вариант, разбира се, е хронологичният подход. Исто-

рия на педагогиката, откакто съществува като отделна учебна и научна

дисциплина, използва традиционната периодизация на развитието на чо-

вешката цивилизация – Античност, Средновековие, Ново време с неговите

подпериоди – Ренесанс, Просвещение, 19-ти век, Най-нова история. С този

вариант започнахме, като с обогатяването на колекциите от изображения

той неизбежно ще се обогатява, разширява, преструктурира съобразно с

взривообразното разширяване на документацията, приближавайки все по-

вече и повече нашето време. Принципът на хронологичното подреждане

може да бъде в един момент и изоставен, за сметка на териториалният

принцип на подреждане, в зависимост от наличието на подходящи изоб-

ражения за дадени територии, региони, държави и т.н.

Особено що се отнася за края на 19-ти и целият 20 век, лавинооб-

разно започват да нарастват фотографските изображения, филмовите до-

кументи и др., които, заедно с традиционните артефакти, допълнително и

пълноценно обогатяват документираното наследство по История на педа-

гогиката и История на българското образование.

Крайната цел на проекта е да бъде изготвено едно виртуално пома-

гало по горните две дисциплини, подпомагащо тяхното преподаване с

максимално ангажиране на сетивата на студентите и повишаване реши-

телно ролята на нагледността при обучението (принцип, формулиран още

от Коменски, но доста слабо разработен в университетското обучение по

История на педагогиката и История на българското образование.

104

Вариантите за работа на помагалото могат да бъдат два. Първият

предполага непременно участие на преподавателя, като той определя руб-

риката, която ще се разглежда и по време на обучението ръководи нейното

представяне с живото си участие, в рамките на, примерно, един учебен

час. Мисля, че това е оптималното време, в което можем да задържим

вниманието на една група студенти върху изображения, проектирани на

екран в полутъмна зала, придружени от коментар на преподавател.

Другият вариант би могъл да бъде разработен за самостоятелна ра-

бота с помагалото на екрана на персонален компютър в учебна зала, като

коментарите на преподавателя биват представени като текст или записани

аудио паралелно с изображенията. Всичко това са засега само идеи, които

предстои тепърва да се уточняват и разработват технически, затова прие-

маме и сме отворени за всякакви съвети от страна на по-напреднали коле-

ги. Ще ги приемем с благодарност.

ПРИЛОЖЕНИЕ

Музеи на образованието и възстановки на училища и класни стаи в Бълга-

рия

1. Национален музей на образованието – Габрово.

2. Национален исторически музей - София - възстановка на училищна

стая.

3. Софийски университет "Св. Кл. Охридски", Музей на университета.

4. Музей Трявна - Славейковото школо; възстановка на училищна стая.

5. Музей Елена - Първо класно училище „Даскалоливница”.

6. Етнографски комплекс "Етъра" - Габрово - възстановка на училищна

стая.

7. Село Голям извор, Тетевенско - възстановка на училищна стая.

8. Музей по история на образователното дело в Източните Родопи - гр.

Златоград.

9. Музейна сбирка, село Бръшлян, Малко Търново - възстановка на учи-

лищна стая – килийно училище.

10. с. Заберново, общ. Малко Търново – възстановка на килийно училище.

11. Музей Враца, Експозиция "Светът на детето"- представя детския бит и

култура от края на 19 и началото на 20 век.

12. Стара Загора, Хилендарски метох - възстановка на училищна стая.

13. Калофер. В музейния комплекс на Националния музей “Христо Ботев”

е включена и постоянната експозиция “Просветното дело в Калофер”, коя-

то е разположена в сградата на Даскал-Ботевото училище.

105

Даскал-Ботевото училище, открито през 1848 г., е построено по инициати-

ва на бащата на Ботев – Ботьо Петков. Съградено е изцяло с дарения и

доброволната помощ на калоферци.

През 1980 г. външният вид на сградата е възстановен във вида от 1865 г. и

училището е превърнато в музей. В него се проследява развитието на

просветното дело в България и конкретно в Калофер. На втория етаж са

показани възстановки на стаи от взаимно и класно училище, както и учи-

телската и общинската стая.

14. Добрич - Учебен музей "Възрожденско училище".

15. Музей на СОУ „Свети Климент Охридски“ (Ловеч).

16. Музеен комплекс "Светиниколско училище" – Свищов.

17. Котел. Експозиция „Котленски възрожденци” и Пантеон на Георги

Стойков Раковски.

Чрез възстановка на взаимно училище /катедра със затвор за наказания,

пясъчни чинове, дивити и панакиди, наградни и наказателни кавалерии/,е

пресъздадена атмосферата на учебния процес от първата половина на ХІХ

век. В мемориалната пантеонна част са положени костните останки на Ге-

орги Раковски.

18. Боженци. Музейни обекти са и ...килийно училище, зала, в която се

редуват изложби според сезона и календарните празници – сурвакници,

мартеници, великденска обредност, картини, фотоси.

19. Жеравна. Картинна Галерия - Старото класно училище

20. Музейна сбирка в 42-ро основно у-ще „Х. Димитър”, София

21. Копривщица, „Жив музей”- възстановка на класното училище на Най-

ден Геров.

22. Гр. Костенец, Библиотеката – частична възстановка на класна стая от

взаимно училище.

23. Гр. Търговище, възстановка на класна стая от взаимно училище в му-

зей „Славейковото школо” www.youtube.com/watch?v=_pEynwdU40o

23. Училищен музей - Основно училище „Св.св. Кирил и Методий”, с.

Градинарово, Провадия.

24. Възстановка на училищна стая от миналото, която е направена в Реги-

оналната библиотека „Проф. Беню Цонев“, гр. Ловеч.

Ученици от Гимназията за чужди езици в Ловеч първи влязоха в училищна

стая от миналото, която е направена в Регионалната библиотека „Проф.

Беню Цонев“. Експозицията бе открита на 16 февруари в читалнята на тре-

тия етаж на сградата и ще бъде там за две седмици. Това е част от инициа-

тивите, посветени на националния празник 3 март, каза Албена Йончева,

връзки с обществеността на културната институция.

106

Изложбата показва една класна стая от миналото с автентични чинове от

1805 година и тетрадки и учебници от 30-те години на миналия век. Чино-

вете са предоставени от колекционер и

преди това са използвани при възстанов-

ката за създаването на химна „Върви, на-

роде възродени“. Могат да се видят тет-

радки с класна работа по български език,

по краснопис и аритметика, блок по ри-

суване, тетрадки за лековитите билки и

по такъчество, „Отечествознание“ от

1914 г., читанки с първите стихчета и

разкази, които са учили тогава. Има също

и бележници с оценки по английски,

немски, руски и български език и други

предмети, всички са отлични. Освен чи-

новете обаче има и нещо, без което стая-

та не би била пълна – портретите на Лю-

бен Каравелов, Христо Ботев и други бе-

лежити личности допълват атмосферата на класна стая от Царство Бълга-

рия. Интересно е, че има стара ученическа чанта, която прилича на малко

куфарче и торбичка, с която се е ходило на училище.

За първи път подобна експозиция се прави в библиотека, каза Албена

Йончева. Обикновено такива експозиции са част от музейни сбирки. Елена

Найденова, 9 „б“ клас. Клуб „Медии, пиар и протокол“.

25. Възстановка на училищна стая в СОУ „Димитър Матевски”, Пловдив.

26. Исторически музей – Асеновград. В една от залите на втория етаж мо-

же да се види възстановка на училищна стая от епохата.

27. Сопот – Възстановка на девическо училище от Възраждането „Радино-

то училище” - http://bulgariaturism.blogspot.com/2014/11/sopot-devichseko-

radino-uchilishte.html.

28. Първият у нас и втори в Европа музей на детската градина отвори вра-

ти на 14 юли 2009 г., в ЦДГ „Братя Грим” в Шумен. Бивши и настоящи

възпитаници, родители и служители и приятели на детската градина могат

да видят събраните експонати, които датират от 1942 година насам.

29. Хаджистояновото училище. Намира се в центъра на град Севлиево.

Построено е в църковен двор през 1844 - 45 г. със средствата на големия

родолюбец и дарител Хаджи Стоян Николов. Първото светско училище в

града и едно от първите десет в българските земи преди Освобождението.

Първи в него е учителствал 19 годишният бъдещ поет Петко Славейков.

107

Нихилизмът срещу националната памет Ивайло Христов

Една от болезнените съвременни форми на националния нихили-

зъм у нас е съзнателно обезпаметяване на нацията и пренаписване на ис-

торията както по отношение на близкото, така и на далечното ни минало.

Разрушаването на историческия континюитет е явление, което бележи жа-

лоните на една от най-коварните „зарази“ в посттоталитарното общество –

тази на забравата, покрила редица славни събития и личности в нашата и

без това раздробена и окървавена от нелепици и преувеличения история. В

забравата на нашата история се крият и основните недостатъци на българ-

ския характер: безотечественост, слабо национално съзнание, липса на

традиции и перспектива в националния живот, отсъствие на социално чув-

ство.

Този процес е осезаем след 10 ноември 1989 г. и протича в три ос-

новни направления.

1) пренаписване на историята от епохата на османското владичест-

во, с цел нейната демитологизация и дегероизация;

2) трансформация и преосмисляне на т. нар. „места на паметта”;

3) демонизирането и очернянето на социализма;

Демитологизацията на историята се наблюдава най-остро в тълку-

ването на икономическия, социалния и културен статут на българите в

пределите на Османската империя. Генезисът на тенденцията тръгва от

аксиомата, че нацията и национализмът са нещо вредно и архаично, което

европейският хуманизъм трябва да разобличи и дискредитира. За неоли-

бералния свят „войната срещу миналото, е война срещу идентичността по

принцип, а в случая срещу идентичността на българина“. [1]

Демитологизацията и дегероизацията на историята през последни-

те години е белязана от различни по смисъл и съдържание жалони, но с

явна антибългарска насоченост. Свидетели сме на зачестили изказванията

на някои учени, които, за да минат за „модерни“ и „актуални“, обругават и

иронизират патриотизма, националната държава и националната идентич-

ност. По този начин те дават съвършено невярно тълкуване на историчес-

ките и културните факти. „За възпаления националистически ум на прицел

е всичко, което изглежда чуждо – четем в едно от интервютата на Харалан

Александров. – Но това може да се разглежда и като посегателство върху

културата и традицията на България, интегрална част от която е османска-

та култура. Трудно ни е да приемем, че Османската империя е била и наша

империя, държава и на българите, защото официалната историография ни

108

учи, че е чужда и потисническа. А един по-внимателен прочит показва, че

в този период е имало интензивен културен обмен и преливане във всички

сфери на живот.“[2]

Сходни идеи споделят и авторите на книгата „Пътеводител за Ос-

манска България“ (2011) Диана Трънкова, Антони Георгиев и проф. Хрис-

то Матанов! Един текст, който освен че е политически натоварен, но и е

написан в дух, който е в тотален разрез с нашите национални интереси. [3]

Трудът се вписва напълно в руслото на неосманизма за реставрация на

турското османско наследство по българските земи. Въобще не коменти-

рам, че в самото заглавие има някакъв парадокс: държава с името „осман-

ска България“ няма. По време на османското владичество България е уни-

щожена, тя съществува единствено като географско понятие. В подобен

контекст е и книгата на холандския историк Майкъл Кил „Изкуство и об-

щество в България през турския период“. Там е развита тезата за „уникал-

ната религиозна търпимост на турската теократична власт към покорените

християнски народи, и най-вече към българския.“ [4] Тези хора навсякъде

повтарят нещо много смущаващо: че България едва ли не е била 500 годи-

ни в състава на Османската империя, като че ли става дума за днешния

Европейски съюз. Всеки знае – България е завладяна, и то не доброволно,

а с насилие, потоци от кръв и разруха. Тя е била под турско робство. По-

добни евфемистични изрази като „присъствие“ и т.н. не са приемливи за

българската публика и са исторически неверни. Основанието на някои ис-

торици да не употребяват понятията „роби“ и „робство“ е несъществува-

нето по това време на робовладелски строй. Обаче освен социално значе-

ние, тези понятия имат и политически и морален смисъл. В „Българския

тълковен речник“ думата робство е обяснена така: „живот под чужда по-

литическа власт“. Авторите, отричащи геноцида над българския народ по

време на османското владичество, така и не дават отговори на два основни

въпроса, маркирани лаконично от Станислав Станилов:

1. Защо при тези добри, едва ли не много добри условия за разви-

тие на християнските, и най-вече на българския народи в империята, те

изостават в развитието си от своите европейски събратя с векове – факт,

който оставя изключително тежък отпечатък на техния обществен живот и

до днес.

2. Защо при много добрите условия на развитие всички споменати

народи неистово се стремят към освобождение, разбирай организиране на

собствени национални държави, добиване на независимост и развитие на

националната култура? [5]

Още по-неоснователни са твърденията за разцвета на „османската

школа по българските земи“. Истината изисква да признаем, че по това

време, Османската империя далеч не е блестяла с някаква особена култу-

ра. Опитите тя да бъде разглеждана като продължение на арабския хали-

фат и неговия наистина огромен културен разцвет (сравним с византийс-

109

кия) през X век са абсурдни: „Постиженията на империята на Османидите

са предимно в сферата на икономиката и военните победи, докато качест-

вото на културните факти далеч не отговаря на уникалните човешки ре-

сурси. В съкровищницата на световната култура приносът на османските

турци е повече от скромен, предвид броя на населението, качеството на

културите, които османците завладяват, а и продължителността на перио-

да на съществуването на империята.“[6] Паметниците на турското кул-

турно наследство в християнските държави на Европейския Югоизток не

са много. Днес в София например е запазена само една джамия в центъра

на града.

Тук опираме до тезата за „османското присъствие“ в България, ко-

ято беше дълго експлоатира в политическото и духовното ни пространство

след 1989 г. Резюмирана, тя звучи така. В Османската империя всички ет-

носи са равнопоставени и живеят в мир и съгласие с османските турци.

Бунтовете са предизвикани от пропагандата на руския империализъм.

Следователно освобождението на българския и на останалите християнски

народи е излишно, както е лишено от основание и Българското възражда-

не. По тази начин изчезва мотивацията за възстановяване на българската

национално държава през 1878 г. и последвалите войни за национално

обединение.

И после: за какво „мултикултурно постижение“ може да става ду-

ма, при положение, че завоевателите са имали неограничена власт над

българския народ. Физическите и моралните унижения, на които са подла-

гани християните от турците са вън от коментар. Дори по отношение на

облеклото и външния вид. Съвършено вярно Стефан Цанев [7] подчерта-

ва, че не е важно какво днес мислят учените, а какво са мислели и какво са

чувствали тогава българите. А документите в това отношение са красно-

речиви.

Ето какво пише в дневника си немският учен Ханс Дерншвам, пъ-

тувал до Истанбул през 1553–1555 година: „Българите нямат право да но-

сят хубави дрехи. Ходят всички в сиви и бели ямурлуци, нямат нито обу-

ща, нито ботуши, а само цървули от необработена волска кожа и чорапи

до коленете. Шапките им са от бяла плъст, а също така и от бяло или ка-

фяво просто сукно, със заострена форма. Мъжете нямат горни дрехи, хо-

дят само по ризи зиме и лете. Никой не носи оръжие, само големи тояги.“

[8] Същото четем и в една от заповедите на султан Мурад IV: „Установе-

но е от гледна точка на шериата и закона, щото кяфирите (невярващи, не-

мюсюлмани – б.м. И. Х.) да личат чрез облеклото и външния си вид въоб-

ще, че са презрени и унижени, като не яздят коне, не се обличат в дрехи от

различни коприни и атлазени материи, не надяват самурени кожуси и кал-

паци, а жените им да не се разхождат с облекла като тия на мюсюлманки-

те, ушити от персийски плат“. [9]

110

Безспорно най-тежкото изпитание е т.нар. кръвен данък (девшир-

ме), въведен от Мурад I през 1360 г., събиран от християнските и еврейс-

ките семейства. Турските султани са смятали набирането на деца за ени-

чари за държавно дело от изключителна важност. Ако някой се осмели да

не предаде за еничарин сина си, моментално е бил обесван пред вратата на

дома си. Действието на кръвния данък, продължава чак до 1826 г., когато

Махмуд II ликвидира еничарския корпус, и обезкървавява жестоко бъл-

гарския етнос. Така „по най-пестеливи изчисления за 3 или 4 века са били

отвлечени, потурчени и превърнати в еничари от 2 до 4 милиона българс-

ки деца!“ [10]

Проектът, озаглавен „митът Батак“, на австрийския антрополог

проф. Улф Брунбрауер и докторантката Мартина Балева е в същия отроди-

телен контекст и едни от начините за проникване на османското влияние в

България по време на прехода. Целта на „проекта“ е да докаже, че клането

в Батак е национален мит, който уронва авторитета на мюсюлманите. Нак-

ратко тезата на Мартина Балева, изложена в статията „Кой (по)каза исти-

ната за Батак“ във в. „Култура“ през 2007 г., е следната. [11] Като взема за

мотив картината на полския художник Антони Пиотровски „Баташкото

клане“, рисувана след Априлското въстание по автентични документи,

Балева оспорва истинността на картината, а оттук и автентичността на до-

кументацията. Заключението е, че историческата правда за Баташкото

клане е силно преувеличена, както и за Априлското въстание.

Какво обаче говорят автентичните извори?

Налице са двете известни снимки на оцелелите след клането бата-

чани и на баташката църква с тленните останки на жертвите, направени от

фотографа Димитър Кавра. И ако за датировката на тези снимки се спори,

съвсем безспорни са десетте писма на Макгахан, писани между 28 юли и

25 август 1876 г., и наричани „писма от ада“.

Ето извадки от тях, които не се нуждаят от коментар: „Процедура-

та била следната: турците хващали жена, събличали я внимателно по риза,

оставяли настрана ония дрехи, които били ценни, и всички украшения и

скъпоценности, след което много от тях поемали грижата да я изнасилят, а

последният я обезглавявал (…) От другата страна на пътя имаше скелети

на деца с ужасяващи удари на сабя по техните малки черепи. Броят на де-

цата, убити в тези кланета, е повече от огромен. Очевидци ни разказваха

как видели малки бебета, набучени на байонети и разнасяни по улиците на

Батак и Панагюрище.“ [12]

А ето и клането в Батак, според Захарий Стоянов в „Записки по

българските въстания“: „Щом се подали последните (башибозуците – б.м.

И. Х.) на вратата, с голи ятагани в ръцете, всичките затворени паднали на

молба, жените показвали децата си, и за да умилостивят някак кръвниците,

искали да им целуват дръжките на окървавените ятагани, наричали ги си-

нове, братя и бащи. Всичко напусто! Башибозуците погледнали хладнок-

111

ръвно на всичко това; те прекрачили налягалите пред вратата трупове като

дърва и отново започнали да въртят ятаганите. И така, в черковната ограда

клането се е продължавало няколко часа.“ [13]

Едва ли някой може да оспори тези свидетелства. Но тук не става

дума единствено за подмяна на истината: целта на подобни проекти е по-

дълбинна. Мартина Балева и нейните поръчители се опитват да подменят

истината за българина като жертва на геноцид в Османската империя.

Въпросът за автентиката в картината на полския художник изобщо не

стои. Както е известно, подобни картини са винаги, повече или по-малко

алегория и никога не претендират за буквалност. Това обаче малко инте-

ресува авторите на тезата за „мита“ на Баташкото клане. Отрицанието на

автентичността на Априлското въстание и в частност на Баташкото клане

има за следствие единствено да оневини Османската империя за нейните

многобройни исторически престъпления. Както е известно, „сагата“ на

Мартина Балева намери своя печален край в напускането й на България, и

в подозрението, че проектът е финансиран от турското правителство чрез

западноевропейските фондации „Роберт Бош“ и „Памет, отговорност и

бъдеще“. [14]

Едва ли са нужни повече свидетелства и коментари, за да се очер-

тае абсурдността и ненаучността на подобни тези, които имат не само ши-

роко медийно отразяване (не е тайна, че те все по-често следват звъна на

парите), но и са подхранвани от пипалата на нихилизма и историческата

безотговорност. Неоспорим е фактът, че въпреки огромните богатства,

натрупани като резултат от вековното ограбване на поробените народи,

османското общество не сътворява културни и цивилизационни продукти,

съизмерими с европейските. За това спомага и огромната разлика в кул-

турното ниво. Както подчертава Вера Мутафчиева: „За османците това се

оказало от полза: позволило им да напреднат ускорено в областите, в кои-

то виждали интерес – управление, организация и институции, производст-

во. Колкото до духовността на балканците, веднъж завинаги отречена като

гяурска, тя остава недостъпна за завоевателите им. Така по принцип била

осуетена възможността за създаване на културен синтез тук.“[15]

Забравата и трансформациите на т.нар. „места на паметта“ е едно

от най-тъжните и печални явления в идентичността на българина.

Неслучайно богомилството, което тръгва от Мала Азия, получава

своя разцвет в средновековна България. Един от възгледите за богомилст-

вото го определя като причина за всички нещастия, които сполетяват бъл-

гарския народ през Средновековието. Фактор, стоящ в основата на духов-

ното разединение на някогашното българско общество, разрушаващо вът-

решните опори на държавата.[16] В българската история има един факт,

който стъписва, и е немислим в друга европейска държава. Четири-пет го-

дини след смъртта на Георги Раковски неговите съратници решават да му

издигнат паметник и тръгват „на просия“ за пари сред нашата заможна по

112

това време търговска емиграция. [17] И събират: една турска лира и един

австрийски минц! Приблизително същото се получава и с подписката за

паметника на Левски в София. Сумата, която е била събрана далеч не е

достигала, та се налага Народното събрание, по настояване на поп Тодор

(изповедникът на Апостола пред бесилото) да отпусне необходимите 20

000 лева. [18]

Малцина днес знаят и се интересуват къде са погребани например

Петко Р. Славейков и Стефан Стамболов; имаме запазен един „царски

гроб“, но не и този на цар Борис III; в София паметник нямаме на Хан Ас-

парух или на хан Крум, който я завоюва за българите; през 50-те години на

ХХ век Къкринското ханче е затворено като музей за няколко години и

превърнато в склад за картофи, по времето на сталинизма със заповед са

съборени редица военни паметници в България и т.н. Българите са може

би единственият народ, който няма конкретно съзнание и отговор на въп-

роса: „Кой е политическият баща на свободната българска държава?“ За

разлика от Италия например, където във всеки град се издигат паметници

на Джузепе Гарибалди и Виктор Емануил II – обединители на съвременна-

та италианска държава.

Също така – характерното за нас периодично преименуване на

улиците, градовете, села, фабрики, болници, училища в страната. По тази

операция може да се съди каква е политическа система в България. През

50-те години на миналия век например те носят имената на живи партийни

ръководители. Няма български град без улица „Сталин“ или без улица

„Георги Димитров“. Дори Варна е преименувана на град Сталин. Фабрики

и училища масово се кръщават на Антон Югов, Цола Драгойчева, Георги

Дамянов и пр. Увековечени са също така имената на загинали партизани и

антифашисти: Никола Вапцаров, Цвятко Радойнов, Митко Палаузов, Вла-

димир Заимов и пр. Чужденците също не са пренебрегнати: Молотов, Тол-

бухин, Клемент Готвалд и др. След 10 ноември 1989 г. всички тези имена

бяха заменени с политически и военни дейци от Третото българско царст-

во: Стефан Стамболов, Христо Белчев, Цар Борис III, Андрей Ляпчев?!

Все едно че не е съществувал социалистическият период. Общо взето едни

от първите белези на „демократизъм“ и след 9 септември 1944 г., и след 10

ноември 1989 г. е да се преименуват улици и да се събарят паметници. По

табелката и имената на някои от по-старите улици в София може де се

прочете цялата ни история – нейното „зацапване“ и пребоядисване.

Особено изразителни по отношение на историческа ни памет са

полемиките за гроба на Левски. [19] Проблем, който не е самоцелен или

некрофилски, а въпрос на кауза, пряко свързан с националното достойнст-

во и чест на българина, с неговото историческо чувство. И естествено, с

историческия континюитет на българското национално битие, имащо

нужда от общи гробове и места на паметта.

113

Търсенето на гроба на Апостола е историческа необходимост, от-

говор на въпроса дали тленните му останки са били изоставени в гробища-

та за престъпници на София, или са се намерили сърцати и достойни бъл-

гари, които да го погребат по християнски въпреки забраната да изпълнят

неговото предсмъртно желание, изказано пред Никола Цвятков по пътя им

от Търново до София: „Ако ме обесят, поне ще ми остане гробът в Бълга-

рия и всякой ще го знай, ако ме пратят на заточение, ще ми изгният кости-

те надалеко“.[20] Това е единственото нещо, което Апостола е поискал за

себе си. Лицемерие и фарисейщина е твърдението, че гробът на Левски е

цяла България, че той е в душите ни и няма нужда от неговото установя-

ване и материализиране, че ни е „нужен Апостола, а не неговият гроб“.

Точно обратното: потребност човешка е да се „овеществи“ почитта ни към

Левски, да се поднесе букетче цветя и да се запали свещ на гроба му. Вни-

манието към гроба на Левски показва, че този въпрос вълнува всяко бъл-

гарско сърце, а идеи от рода, че откриването му е без значение, са направо

светотатствени. Абсолютна манипулация са твърдения от рода, че търсе-

нето на гроба на Апостола е „закъснял вик на нашата национална съвест“;

или пък средство за измиване на позора ни и изчистване на обремененото

ни от комплекси за малоценност съзнание.[21] Споровете за гроба на Ва-

сил Левски недвусмислено говорят, че ние нямаме не само достатъчно са-

мочувствие, но липсва и респект към историческа ни памет. Никой друг

народ не би допуснал възможността да посочи евентуалното място, където

е бил препогребан най-великият му син. Но както посочва Петър Дървин-

гов: „У нас няма гробове, които да ни говорят за самоотвержеността на

прадедите, няма обществени прослойки, които да приказват за социалната

дейност на минали поколения. Всичко е пусто. И в тази пустота дребнее

егоизмът на човека българин.“[22]

Не по-малко силна е и тенденцията да се подмени или в най-

добрия случай да се премълчи истината за постиженията на българския

народ през социализма.Водеща насока на българските медии от епохата на

прехода е идеята да легитимират сегашният див, бандитски, спекулативен,

неолиберален капитализъм, постигнат чрез гигантски грабеж, водещ до

ново разпределение на собствеността и благата.[23] Операция, от която се

облагодетелства нищожен процент от населението на страната. Ето защо

всякакви сравнения със социализма са недопустими. Ако ги има, те са из-

цяло в негативен план. Изразите „тежкото наследство на соца“ и това на

„тоталитарното минало“ се вървят като рефрен в медиите. В ефира и стра-

ниците на повечето от тях и дума не може да става за паралел между „пре-

ди“ и „сега“ по основни статусни характеристики. Нагласата в медиите и

обществото днес е да не споменават цифри, а за социализма да се говори

през призмата на дефицита на „банани“, „кока-кола“ и „портокали“. Ин-

терпретаторите на българския преход постоянно развиват тезите за изчез-

ването на капитализма, заменен от „общество от нов тип, общество на

114

мрежите, на разлятата власт“[24] , при което употребата на традиционни

леви категории като „класи“, „експлоатация“, „класова борба“ губят своят

смисъл.[25] Дори и тези, които нямаха пряка полза от критика на минало-

то на България между 1944 и 1989 г. участваха в общия хор на тотално от-

ричане на неговите ценности, герои и ритуали. Абсолютна тенденциоз-

ност, създадена в пълен разрез с фактите.

Няколко примера в тази насока [26] .

а) Грижата за човека според индекса на ОНН. Той подрежда стра-

ните в света съобразно три критерия: продължителност на човешкия жи-

вот от момента на раждането; грамотността на възрастните и продължи-

телност на училищното образование; реален доход на човек от население-

то. През 1987 г., когато ОНН за първи път мери този показател, България е

поставена на 27 място между 130 държави в света. От бившите социалис-

тически държави само ГДР (21-во) и Чехословакия (25 място) са преди

нас. Според последния доклад на ОНН за 2011 г. сме вече на 55 място и

едва ли има шансове в обозримо бъдеще да се върнем на предишното „со-

циалистическо“ равнище.[27]

б) Днес българинът е значително, неизмеримо по-беден, отколкото

през последните социалистически години. Преходът роди десетки хиляди

бездомници, просяци, скитници, а стотици хиляди са трайно безработни.

Според изследвания на КНСБ над 70% от българите казват, че работната

им заплата не им стига да покриват нуждите си. Около 600 000 българи са

на практика работещи бедни, още между 400 и 500 000 са безработни. Над

28% от работещите страдат от липса на гаранции, че ще получат заплатите

си при проблеми на фирмата, 1/3 пък се оплакват от нередовни заплати и

липса на регламентирани правила по заплащане на труда.[28]

В момента средната работна заплата и стоките, които могат да се

купят с нея, се равнява на 52% от тази през 1989 г. Същото е и със средна-

та пенсия – 43,7% от нивото на пенсията в края на социализма. Крайните

потребителски разходи на домакинствата през 2001 г. се равняват на 85,

3% от тези през 1989 г. Средната заплата през 1989 г. е била 274 лева, а в

2010 г. – 649 лева. Но с тогавашната средна заплата могат да се купят 1055

килограма хляб „Добруджа“ по 26 стотинки, докато със сегашната при

днешни цени – едва 578 кг, т.е. на половина по-малко. Същото е с равни-

щето на потребление на другите основни стоки: през 1989 г. средно на чо-

век от населението са консумирани годишно 77, 8 кг месо, а през 2009 г. –

30,7; прясно мляко – от 192,8 кг на 19,9; яйца – от 255 на 131; плодове – от

84,8 на 44,3.[29] Статистическите данни на Евростат за 2010 г. класират

България на първо място в Европейския съюз по дял от населението, което

е заплашено от бедност или социално изключване. Става дума за 41,6% от

българското население, като след възрастните хора на 65 години този про-

цент се вдига до 55 т., повече от половината, а при децата процентът е

44,6.[30]

115

в) Социалистическото общество създава огромна средна прослой-

ка, достигаща до 80–90% от населението на България. Тази прослойка

притежава статусни характеристики, които по-нататък вероятно никога

няма да бъдат повторени: 90% притежаване на собствено жилище; гаран-

тирано ниво на здравна защита и равнопоставеност на здравните услуги –

до 1989 г. са направени 4171 здравни заведения; всеобщо и достъпно ос-

новно и средно образование, както и безплатно висше образование; високо

ниво на културно потребление, дори в сравнение със западноевропейско.

Днес българското общество е по-неравно, отколкото всеки друг път в сво-

ята история. Ето какво показва социалната стратификация за последните

две десетилетия: 10% от най-богатите от населението на страната са пот-

ребявали над 16 пъти повече, отколкото 10% от най-бедните; 8% от хората

са консумирали колкото другите 75%, около 20% от българите системно

са гладували или недояждали и само 8 до 10% е променило социалния си

статус в положителна посока, а за останалите 90% е налице влошаване,

водещо до декласация. Вярно е, разбира се, че свободата е ключово благо

за всяко общество, но само тя не е достатъчна за добър и достоен жи-

вот.[31]

Въпреки демагогията, съпътствала управлението на Тодор Живков,

не може с лека ръка да се подмине фактът, че в продължение на три десе-

тилетия България се превръща в модерна европейска държава. Милиони

хора промениха в позитивен смисъл своята позиция: получиха безплатно

здравеопазване и образование, ставаха учители, лекари, адвокати, инжене-

ри. И като контраст: веднага след промяната през 1989 г. са ликвидирани

всички високотехнологични предприятия в страната, унищожено е науч-

но-техническото разузнаване, ликвидирани са стотици заводи, а стотици

хиляди квалифицирани кадри са декласирани.[32]

Омаловажаването на социалния статус на българина през социа-

лизма върви ръка за ръка с манипулативната подборка на историята от то-

зи и предшестващия го период. А именно: асоцииране на левите движения

с тероризма, игнориране на антифашистките сили, омаловажаване на лич-

ности като Георги Димитров, тиражиране на идеи от рода, че ние не сме

имали късмет с „освободители“ и „поробители“, че българинът функцио-

нираща държава не може да изгради, че „социализмът“ е най-голямата ни

грешка и пр. Оказва се, че през прословутите 45 години в България не е

имало никакъв просперитет по никаква линия, че е имало само лични тра-

гедии, нещастия, омраза и др. под.[33]

Накъсо казано: налице е механизъм, блестящо формулиран от

Джордж Оруел в знаменития му роман „1984“ – този, който владее мина-

лото, владее бъдещето, този който владее настоящето, владее миналото.

Разрушаването на приемствеността в мисленето за българската ис-

тория е следствие от лошото и безпринципно задаване на националната

стратегия. И разбира се, на чужди идейни влияния, подкрепени с много

116

пари. В началото на ХХI век българите все още не са решели въпросите на

миналото. Историческата съдба на българската държава, спецификата на

балканския регион и някои особености на националния ни характер фор-

мират кръг от проблеми, наречени условно от изследователите „тежко ис-

торическо наследство“. То се изразява в това, че България няма съседна

страна, с която да не са натрупани противоречия и нерешени казуси, нуж-

даещи се от недвусмислена и категорична позиция:

Друго важно обстоятелство, че при формирането и развитието на

нашия народ съществуват множество „празни ниши“. Една от тях е, че

българската историческа памет може да се опира на крайно откъслечни и

несистематизирани факти, и то най-много за един период от 150 години

назад – не повече! На пръсти се броят фамилиите у нас, които могат да

изброят повече от пет поколения предшественици, живели във времето.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Станилов, Станислав. Новият османизъм и българите. С., 2012, с. 37.

[2] Александров, Харалан. Вече не е достатъчно да се родиш българин, за

да си ценен и добър. в. „24 часа“, 16.06.2012.

[3] Трънкова, Димана. Пътеводил за Османска България. С., 2012.

[4] Кил, Майкъл. Изкуството и обществото в България през турския пери-

од. С., 2002, с 45.

[5] Станилов, Станислав. Новият османизъм и българите, С., 2012 г., с. 36.

[6] Пак там, с. 6.

[7] Цанев, Стефан. Български хроники. С., 2011, т. 2, с. 37.

[8] Дневникът на Ханс Дерншван за пътуването му до Цариград през 1553-

1555 г. Превел М. Киселинчева, предговор и бележки Вера Мутафчиева.

С., 1970, с. 143.

[9] Документи за българска история, т.3, Документи из турските държавни

архиви. , ч1. (1564-1872). Подбрал и превел П. Добрев, С., 1940, с. 254.

[10] Пак там, с. 38.

[11] в. Култура, бр. 17, 03. 05. 2006

[12] Магхаган, Януарий. Турските зверства в България. 1880.

[13] Захари Стоянов. Записки по българските въстания. С., 1983, с. 754.

[14] Виж. Гранитски, Иван. Апотеоз на ибрикчийството. в. „Стандарт“, 26.

04, 2007.

[15] Мутафчиева, Вера. История на България. С., 1994, с .187.

[16] Виж. Мутафчиев, Петър. История на българския народ. С., 1992, с.

214, 216.

[17] Трайков, Веселин. Георги Стойков Раковски, С., 1974, с. 456.

[18] Унджиев, Иван. Васил Левски. Биография. С., 1947, с. 789.

[19] Вж. Хайтов, Николай. Последните мигове и гробът на Васил Левски,

Пл. 1985, Гробът на Васил Левски, Пл. 1987, Аферата с гроба на Васил

117

Левски, С., 1997; Археологически данни по спора за гроба на Васил Левс-

ки в църквата „Св. Петка Самарджийска“. Документи и становища. Съст.

акад. Николай Тодоров, С., 1988; Овчаров, Димитър и Петър Вълев. Нау-

ката срещу агресивното невежество. С., 2012., Христов, Ивайбло. Николай

Хайтов и сполът за гроба на Васил Левски. С., 2012.

[20] Вж. Стоянова, Радка. За лобното място и гроба на Васил Левски. сп.

„Музеи и паметници на културата“, № 3, 1965.

[21] Желев, Желю. Левски като историческа личност. В – Интелигенция и

политика. С., 2003, с. 54.

[22].Дървингов, Петър. От Пловдив към Цариград и Скопие. С., 1933, с.

31.

[23] Неслучайно популярният икономист Робърт Хайлбронър започва сво-

ето съчинение „Капитализмът на ХХI век“ с фразата: „Капитализмът е

именно икономическата система, която господства в света днес“. Хайлб-

ронър, Робърт. Капитализмът на XXI век. С., 1997, с. 11.

[24] Рифкин, Д. Епохата на достъпа: Новата култура на хеперкапитализма,

в което целият живот е платено преживяване. С., 2001.

[25] Райчев, Андрей и Кънчо Стойчев. Какво се случи? Разказ за прехода в

България 1989-2004. С., 2004, с. 126-127.

[26].Вж. Проданов, Васил. Теория на българския преход, С., 2012, с. 568-

608.

[27] Human Development Report 2010q New York: Palgrave Macmillan, 2010,

с. 2.

[28] Социални тенденции 2000, С., НСИ, 2002, с. 37.

[29] Статистически справочник, С. 1990; Статистически справочник, С.,

2010.

[30] Аutuofermo Melina and Emilio Di Megilo. Population and social

conditions, Eurostat: Statistikinfocus, 2012

[31] Райчев, Андрей и К. Колев, А. Бунджолов, Л. Димова. Социалната

стратификация в България. С., 2000, с. 59-60.

[32] Проданов, Васил. Теория на българския преход. С., 2010, с. 572.

[33] Вж. Пачкова, Петя. Историята и нейните интерпратации като фактгор

за гражданска активност. В – Гражданският протест. Минало, настояще,

бъдеще. Благоевград, 2012, с. 12-15

118

Ранният конституционализъм и републиканс-ката идея на Балканите в края на ХVІІІ и начало-то на ХІХ век Костадин Паев

Началото на съвременният конституционализъм е свързано с поя-

вата на първите същински конституции през ХVІІІ в. в САЩ и Европа. В

този смисъл проникването на идеите на конституционализма в края на

ХVІІІ и началото на ХІХ в., както и създаването на ранните конституци-

онни актове на Балканите, не може да се счита като твърде закъсняло, та-

ка, както е тяхното социално-икономическо развитие. Идеите на Просве-

щението и на модерната политическа мисъл, макар и трудно и бавно, дос-

тигат и в тази част на европейския континент. По това време балканските

народи вече са поели твърдо пътя към национална еманципация и полити-

ческо освобождение. Настоящата публикация е насочена към сравнително

историческо проучване на конституционализма и републиканската идея

сред балканските страни и народи от края на ХVІІІ до 20-те години на ХІХ

в. Това време съвпада в общи линии с края на първият и началото на вто-

рият период на световната конституционната еволюция, представена чрез

т. нар. „поколения“, „вълни“ и „семейства конституции“.[1]

В по-тесен политически и правен смисъл конституционализмът се

дефинира като обвързаност на държавната власт при управлението на об-

ществото с конституцията и зачитане на конституционните норми от

гражданите при осъществяването на основните им права. В по-широк со-

циален контекст конституционализмът се определя като набор от идеи,

ценности, принципи и механизми, чието зачитане и спазване осигурява

балансът между различните интереси в обществото, интегрирани чрез

конституцията. Характерни черти на модерният конституционализъм са

разделението на властите, народният суверенитет, гражданските права и

свободи, политическият плурализъм, върховенството на закона, независи-

мото правосъдие и пр. В исторически план конституционализмът се свърз-

ва още с движението и борбата за създаване на първите писани конститу-

ции, [2] за установяването на конституционно управление, при което пуб-

личната власт се упражнява в съответствие с предварително фиксирани

правила и процедури. [3] Историята на конституционализмът всъщност е

история на взаимодействието между правото и политиката. [4]

Най-ранните действащи конституции на Балканите се появяват на

Йонийските острови още в зората на ХІХ век. Столетия наред островите се

намират под венецианска власт. През 1797 г. съгласно договора от Кампо

Формио те стават владение на Франция, при което влиянието на френската

119

конституционна традиция е неизбежно. През 1799 г. обединените руски и

турски сили премахват френското господство върху островите, след което

с тяхното устройване се заема лично адмирал Ушаков. За целта той свиква

сенат, част от състава на който е избран от местното население, а друга

част – назначена от него. Сенатът започва работа в средата на май 1799 г.

на о-в Корфу. Неговата задача е да формира управлението на островите и

да изработи конституция. Първоначалният проект изготвен от граф

Орио[5] не удовлетворява Ушаков и за целта той създава специална коми-

сия, която променя и допълва проекта. Документът, известен с името

„План за създаване на управление на бившите венециански острови и за

установяване на разпоредби в тях“ [6] е приет от сената на 18 (29) май

1799 г. и утвърден от Ушаков. Централен законодателен и изпълнителен

орган остава намиращият се в Корфу сенат. Местната изпълнителна и съ-

дебна власт на всеки от островите се осъществява от президент, местни

събрания и съдилища. Изборът на членовете на сената и местните органи

става от т. нар. Голям съвет, включващ лица от аристокрацията – една ин-

ституция наследена от времето на венецианското управление. Отделните

острови имат различен брой представители в сената. Конституционният

проект на Ушаков предвижда създаването на единна и централизирана

държава на Йонийските острови, с доминиращ в управлението сенат, при-

тежаващ законодателната и изпълнителната власт начело с президент. [7]

Временният план следва провежданата от Ушаков политика на смекчаване

на противоречията и компромиси. Планът съдейства за съхраняването на

националното съзнание и култура на йонийските гърци - един от текстове-

те задължава съдопроизводството да се осъществява на гръцки език. Пред-

вижда се също и създаването на местни въоръжени сили, които символи-

зират способността на страната да отстоява своя макар и ограничен суве-

ренитет. [8] Конституцията „Ушаков“ се приема като относително либе-

рална, разширявайки социалната база на властта – в нея, освен потомстве-

ната аристокрация се включва и нов елит, съставен от лица, сдобили се с

богатство чрез своята предприемаческа дейност и умения или притежава-

щи знания и определена степен на образование. От друга страна конститу-

цията съдържа дискриминационни текстове, които не допускат представи-

тели на физическия труд да участват в управлението. [9]

Междувременно в Цариград се водят преговори между Русия и

Турция за международния статут на островите. В хода на преговорите се

очертават няколко алтернативи: самостоятелна държава или част от Ос-

манската империя? В първият случай – васално княжество или полунеза-

висима република? Да се даде пълна независимост на Йонийските острови

тогава не смеят нито Русия, нито Турция. Руският император Павел І изра-

зява позицията си по въпроса в програмен рескрипт, предпочитайки вари-

анта „полунезависима република под покровителството на султана“ по

образец на Дубровнишката република, която е зависима от Портата и

120

плаща годишен трибут, но разполага с вътрешно самоуправление и право

на международни сношения. Турция от своя страна изразява предпочита-

ние към другата форма – васално княжество по подобие на Влашко и

Молдова, аргументирайки позицията си с буйният характер на йонийците

и разпространението на френските революционни идеите сред тамошното

население. Русия разчита не само на военното си превъзходство, но и на

симпатиите към нея от страна на местните хора. [10] Тъкмо, когато прего-

ворите приближават своя финал настъпва „неочаквана“ промяна в позици-

ята на Павел І. В рескрипт от 8 (19) февруари 1800 г. императорът изразява

готовност да предостави островите във владение на Турция. Причината за

това се търси в промените в международните отношения. В Петербург уз-

нават за предложеният от Австрия съюз на Турция срещу получаването на

Йонийските острови. Водещият преговорите от руска страна посланикът

Василий Томара, преценявайки неблагоприятните за Русия последици от

евентуалната загуба на островите, на свой риск и отговорност игнорира

мнението на императора и на 21 март (1 април) 1800 г. подписва конвен-

ция, като непосредствено преди това прави още изменения в текста на до-

кумента, предоставяйки нови привилегии на островите: трибутът вече се

плаща на три години, а не ежегодно; урежда също правата на йонийци в

черноморската търговия и правилата за плаване на турския флот във води-

те на републиката. [11] Така се стига до създаването на Йонийската репуб-

лика известна под официалното наименование Република на седемте обе-

динени острова, [12] факт оказал силно въздействие върху национално-

освободителното движение в континентална Гърция и политическите нас-

троения на балканските народи.

Конвенцията дава на Йонийската република статут на васална на

Османската империя държава, но фактически тя се намира под руски про-

текторат. [13] Републиката получава и своя конституция, [14] която ут-

върждава на практика нейният ограничен суверенитет. [15] Държавното

управление и устройство на страната се определят като аристократична

република от федеративен тип. Върховната власт принадлежи на местното

събрание - Генерален съвет[16] на всеки един от островите и Сенат със

седалище в Корфу като общ представителен орган на федерацията. Със

съгласието на османската власт там са разположени английски военни

части, които да гарантират конституционното управление на страната, а

след това, по молба на сената там се установява и руски контингент от

около 2000 души. [17] Държавният и обществен живот в република обаче

трудно се подчинява на конституционните норми, което довежда до отс-

лабване на централната и местна власт и нуждата от външна намеса. Опи-

тът да се реформира „византийската конституция“ през 1801 г. чрез новият

законодателен орган - „Оноранда“, не променя ситуацията. Неефективното

функциониране на утвърденият конституционен модел води до изпраща-

нето на депутация в Петербург, която да поиска нова конституция. В ре-

121

зултат на това през 1802 г. като упълномощено лице на руския император

Александър І в Корфу пристига граф Мочениго [18] със задачата да реор-

ганизира управлението на страната. Със специален манифест Мочениго

въвежда нови временни правила: всеки остров трябва да изпрати свои

пълномощници, които да подготвят основите на новата конституция. Не

всички острови се съобразяват с инструкцията, но в Корфу се събират 40

представители, които избират измежду тях други 11, натоварени да изгот-

вят текстовете за обсъждане и приемане от национално събрание. [19]

Новата конституция е приета на 23 ноември (н. с. 5 декември) 1803

г. Същата година гръцкият става официален език. Макар и по-либерална в

сравнение с предходната, ограниченият суверенитет на републиката прави

дори подборът на вътрешната администрация зависим от външни фактори.

Въпреки това страната обменя (изпраща и приема) дипломатически предс-

тавители с други държави, стреми се да поддържа вътрешната си незави-

симост и да присъства в международните отношения. [20] През 1806 г. на

руският цар е представен за одобрение нов конституционен проект на ре-

публиката, но настъпилите промени в международен план не позволяват

неговото приложение. [21]

Съществуването на Йонийската република не продължава дълго.

През 1807 г. вследствие на подписването на Тилзитския мир между Фран-

ция и Русия и съгласно таен анекс към него, островите отново попадат под

френска власт, с което на практика се слага край на републиката, на ней-

ната конституция и на нейната независимост. [22]

Конституционализмът и републиканката идея намират широка по-

пулярност през първите десетилетия на ХІХ в. в континентална Гърция и

Егейските острови. Още в края на ХVІІІ в. известният гръцки революцио-

нер и политически мислител Ригас Велестинлис (1757 - 1798) разработва

проекти за държавно управление на Гърция и другите балкански народи, в

които са залегнали редица принципи на модерният конституционализъм. В

своето Ново политическо управление на жителите на Румелия, Мала Азия,

средиземноморските острови и Влахо-Молдавия, [23] той прокламира

равни граждански права за всички поданици без значение на тяхната на-

родностна принадлежност, неприкосновеност на частната собственост,

равенство пред законите, свобода на вероизповеданията и събранията, от-

мяна на робството, всеобщо образование и пр. [24] В Принципи на законо-

дателният акт и дух на управлението, както той нарича своята конститу-

ция, Велестинлис определя основите на бъдещото устройство на гръцката

държава: републиканска форма на управление основана на представител-

ната демокрация, всеобщо избирателно право, изборност на съдиите и

длъжностите лица, свобода на печата и събранията, религиозна свобода и

спазване на човешките права. [25] Симпатии към републиканският модел

на управление изразява и друг виден представител на гръцкото просвеще-

ние – Адамандиос Кораис (1748-1833). [26]

122

С началото на гръцкото въстание за независимост през 1821 г. мес-

тните събрания на островите Самос и Крит приемат конституционни про-

екти съответно в 1821 и 1822 г. Първата местна конституция „Организация

на Сената на Западна континентална Гърция“ е приета през ноември 1821

г. Малко по-късно, друго местно събрание приема „Основен закон на Из-

точна континентална Гърция“, а в края на същата година събранието в Пе-

лопонес утвърждава проект за организация на Пелопонеския сенат. Тези

ранни прояви на конституционализма изразяват стремежа на гръцкия на-

род към политическо самоопределение и индивидуална свобода, въпреки,

че съдържат твърде несъвършени текстове с малки възможности за прила-

гане. [27]

Събранието в Епидавър, провъзгласило независимостта на гръцка-

та нация през януари 1822 г., [28] приема и първата, макар и с временен

характер национална конституция на Гърция. [29] В нея се чувства силно-

то влияние на френските конституции от 1793 и 1795 г. Конституцията

определя републиканска форма на управление и се състои от 110 кратки

параграфа, разпределени по глави и раздели като обезпечава принципите

на представителството и разделението на властите. [30]

Първата общогръцка национална конституция, изготвена основно

от Александър Маврокордато и Теодор Негрис, с подкрепата на италиане-

ца Винченцо Галина, съдържа множество несъвършенства. В тази връзка,

както и относно създаването на модерно гражданско законодателство на

страната, представители на Гръцкият комитет в Лондон се обръщат към

известният английски философ и юрист Джеръми Бентам (1748-1832) за

съдействие. В отговор на това Бентам прави редица коментари на консти-

туцията от 1822 г. и изготвя проект за конституционен кодекс на Гърция.

[31]

През пролетта на 1823 г. в град Астрос Второто национално гръцко

събрание приема нова конституция, наречена „Закон на Епидавър“ с цел

да се подчертае приемствеността с предходната конституция. Новата кон-

ституция засилва централизацията на управлението и ролята на законода-

телната власт, и осигурява спазването на основните права и свободи, кои-

то преди това са недостатъчно гарантирани. Събранието решава да свика

нов форум след две години, на който да се направят нови изменения в ос-

новният закон с цел неговото усъвършенстване. [32]

Следващата гръцка конституция е подписана и ратифицирана през

юли 1827 г. от Третото национално събрание, което започва заседанията

си първоначално в Пиада и продължава след това работата си в Тризин

(Трезене). Събранието избира Йоан Каподистрия – бивш руски външен

министър, за губернатор (управител) на републиката със седемгодишен

мандат. [33] В новата конституция се чувства силното влияние на френс-

ката либерална политическа мисъл. Конституцията от 1827 г. провъзглася-

ва два основополагащи принципа: на народния суверенитет и разделение-

123

то на властите. [34] Много текстове в новата конституция са посветени на

защитата на основните граждански права и свободи: религиозната свобо-

да, свободата на образованието, правото на собственост, равенство пред

законите и защита от дискриминация. Същевременно конституцията от

1827 г. е един опит да се въведе силна централна власт, за да се преодолеят

проблемите на сепаратизма, без обаче да се нарушава демократичният и

либерален характер на управлението. [35]

Въпреки установяването на авторитарен режим Каподистрия пос-

тавя основите на модерната гръцка държава и постига дипломатическо

признаване на Гърция от страна на Англия, Франция и Русия с подписва-

нето на Лондонския протокол през 1830 г. [36] Това е един ранен пример

за сполучливото съчетаване на борбата за национално освобождение и су-

веренитет с установяването на конституционно републиканско управление

в гръцкото общество.

* * *

Конституционализмът на Балканите се заражда като закономерно

явление в резултат на влиянието на западноевропейската конституционна

традиция и вътрешните промени настъпили в обществата на балканските

народи. Балканският конституционализъм и републиканската идея през

ХІХ в. са пряко обвързани с борбата за политическо освобождение и на-

ционален суверенитет. В хода на тази борба редица идеи и ценности на

модерния конституционализъм се обединяват с идеята за национална и

политическа еманципация, при което формират единна и цялостна докт-

рина.

Влиянието на френският конституционализъм е безспорно. Йо-

нийските острови, където се създават и прилагат първите конституционни

проекти и действащи конституции, се намират около две години под

френска власт (1997 - 1999). До тогавашният момент Франция има вече 3

конституции – от 1791, 1793 и 1795 г. „Вносът на конституции“ има двоя-

ко отражение – от една страна той води до проникването на нови прогре-

сивни идеи сред балканските народи, но от друга – налага модели чужди

на местната традиция, в едни недостатъчно социално и политически зрели

общества. Друга, характерна особеност на конституционализмът на Бал-

каните в края на ХVІІІ и нач. на ХІХ в. е изключително активното участие

на Русия в този процес. Като покровителка на балканските християни тя

подкрепя борбата им за конституционно управление, която всъщност се

слива с борба им за национален суверенитет. Русия, тогава монархия със

силно изразено самодържавие, без собствена конституция, подпомага и

отстоява в същото време налагането на конституционни и републикански

модели на Балканите. Но това всъщност е част от руската външна полити-

ка за откъсването на тези народи от чуждото османско или западно гос-

подство и засилване на руското влияние в този регион. Що се отнася до

популярността на републиканската идея по това време там, корените на

124

това явление могат да се търсят в няколко направления. Продължителният

престой на Йонийските острови под властта на Венеция, която през сред-

новековието запазва републиканската си форма на управление, е със си-

гурност единият източник. Другият сигурен „вдъхновител“ е френската

републиканска традиция, оказала силно въздействие върху формирането

на обществено-политическата мисъл на балканските интелектуалци.

Френското политическо присъствие на Балканите, макар и за кратко (вж.

по-горе), също дава своя принос за популяризиране на републиканските

идеи. Вероятно не бива да се подминава и фактът, че най-ранните репуб-

лики са ни познати именно от историята на Древна Гърция, а сугестията,

че гръцкият народ е пряк потомък на античните елини е твърде силна по

това време.

От правна гледна точка балканските конституции от разглеждания

период се характеризират с няколко особености. Първо, повечето от тях са

в значителна степен един не твърде сполучлив опит за рецепция на запад-

ната и преди всичко на френската конституционна практика от края на

ХVІІІ и нач. на ХІХ в. Второ, конституционализмът на Йонийските остро-

ви и в Гърция възниква и се проявява по различен начин. Първите консти-

туционни актове на островите са в значителна степен производни на конк-

ретен международен договор, както редица други балкански конституции

от ХІХ в., което като явление считам за изключение от твърденията на

съвременните конституционалисти за оригинерният, непроизводен харак-

тер на конституциите. [37] Напротив, първите конституции приети в кон-

тинентална Гърция и Егейските острови са резултат от едно общо волеи-

зявление на нацията. Подобно разграничение се наблюдава и по отноше-

ние на начина на възникване на конституциите. На Йонийските острови се

срещат октроирани конституции – тази от 1800 г., докато в Гърция всички

конституции от 20-те години на ХІХ в. са учредени. Друго съществено

различие между тях е, че на островите конституционализмът се развива в

условията на вече утвърден или в процес на уреждане международен ста-

тут, а ранните конституционни актове в Гърция се появяват, когато тя все

още няма международно признание.

Борбата за конституционно управление в конкретният балкански

контекст е сама по себе си крачка към постигането на национален сувере-

нитет. Конституционното ограничаване на властта на монарха, който в

случая олицетворява една чужда власт, внушава идеята за автономност на

цели нации, дори когато тази външна зависимост е залегнала в текстовете

на самата конституция. Подобна роля играе и изборът на републиканската

форма като отрицание на монархическата власт, която за потиснатите бал-

кански народи е символ на чуждото господство. Републиката, както пише

Маурицио Вироли, се противопоставя на властта и тиранията, на онези,

които налагат своя интерес срещу общия интерес. Идеалът за република е

издиган и защитаван срещу монархията. [38]

125

Републиканската идея не намира прием по това време в конститу-

ционализма на останалите балкански страни. [39] Във Влашко и Молдова

той се използва преди всичко като средство за постигането на национален

суверенитет, ограничаване на правата на монарха и спазването на някои

основни граждански права [40], а по-късно - и за обединение на двете

княжества. [41] В Сърбия, още в ранните прояви на конституционализма

там се налага едно силно монархическо начало, [42] което на практика не

дава никакви шансове на републиката. Като цяло идеята за република в

началните десетилетия на ХІХ в. е повече една „романтична“ изява, целя-

ща да демонстрира разграничение от абсолютизма, който потиска тогава

балканските народи, отколкото актуална перспектива.

Изглежда парадоксално, но за пръв път републиканската форма на

управление на Балканите се налага трайно в Турция – страната с най-силна

монархическа традиция в региона – в началото на 20-те години на ХХ век.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Съвременните изследователи разграничават четири периода на светов-

ното конституционно развитие: първият обхваща последната четвърт на

ХVІІІ в. до 1812 г., вторият – от 1812 до Първата световна война, третият –

между двете световни войни, и четвъртият – след Втората световна война

до наши дни (срв. Танчев, Ев. и М. Белов. Сравнително конституционно

право. С.: Сиби, 2009, с. 99-101). Поради специфичното историческо раз-

витие на балканския регион периодите на конституционализмът тук опре-

делено не съвпадат с тези на развитието му в световен мащаб.

[2] Вж. Пак там, с. 162-163.

[3] Срв. Близнашки, Г. Конституционализъм и демокрация. С.: УИ „Св.

Климент Охридски“, 2009, с. VІІ.

[4] Вж. Пак там, с. ХІ.

[5] А. Орио е венецианец, определен от Ушаков временно за управител.

[6] В официалните документи често е отбелязван като „Временен план за

създаване на управление“, а в историографията се споменава като „конс-

титуцията Ушаков“.

[7] Глава на републиката и президент на сената (1799-1803) е С. Г. Теото-

кис.

[8] Вж. Станиславская, А. Н. Россия и Греция в конце ХVІІІ и начале ХІХ

века. Политика России в Йонической республике 1798-1807 гг. М.: Наука,

1976, с. 63-65.

[9] Гросул, В. Я. Российский конституционализм за пределами России. -

Отечественная история, 1996, № 2, с. 168.

[10] Вж. Станиславская, А. Н. Цит. съч., с. 66-69.

[11] Вж. Пак там, с. 80-81.

[12] Йонийската република включва островите: Корфу, Лефкада (Санта

Маура), Кефалония, Итака, Закинтос, Китира (Кериго) и Паксос (Пакси).

126

Амиенският договор от 1802 г. (чл. 9) дава международно признание на

републиката

(вж. http://www.napoleon-series.org/research/government/diplomatic/

c_amiens.html).

[13] За историята на Йонийските острови от 1797 до 1815 г. вж.: Jervis,

Henry. History of the Island of Corfu and of the Republic of the Ionian Islands.

London: Colburn and Co., 1852, 159-201.

[14] По своя тип конституцията от 1800 г. принадлежи към т. нар. октрои-

рани (дарени) конституции (вж. за тях Танчев, Ев. и Белов, М. Цит. съч., с.

149-150). Известна е още с наименованието „византийска конституция“.

Конституцията трябвало да бъде утвърдена от султана и руския импера-

тор. Портата я ратифицира през ноември 1800 г., но Павел І се отнася с

равнодушие към този въпрос и отлага решаването му, поради което тя не

получава формално одобрение от Русия. Въпреки това, поради факта, че

руската страна не изразява официално отрицателното си становище към

конституцията тя остава действаща. (Срв. Станиславская, А. Н. Цит. съч.,

с. 98-99).

[15] Съгласно споразумението между Русия и Турция Йонийската репуб-

лика трябва да плаща на всеки три години трибут на Портата в размер на

75 000 пиастри (вж. чл. 4 в самият текст на конвенцията у: Jervis, Henry.

Op. cit., 286-287).

[16] Като управителен орган Генералният съвет е венецианско наследство,

който се разпорежда с местните въоръжени сили и финанси, избира члено-

вете на сената и на местната власт, която общо взето повтаря стария мо-

дел. Местните генерални съвети имат право да приемат или отхвърлят

предложенията на сената. (Вж. повече за това Станиславская, А. Н. Цит.

съч., с. 97-98).

[17] Вж. Accounts and Papers of the House of Commons. Vol. 20. Session 16

January – 11 August 1840. Vol. XLVIII. London: House of Commons, 1840, p.

6.

[18] Граф Мочениго е нотабил от о-в Зантос, заемал високи постове като

руски служител.

[19] Вж. Jervis, Henry. Op. cit., 187-191.

[20] Една такава проява е например декларативното обявяване на война на

Франция (вж. Accounts and Papers …, 6-7).

[21] Вж. Accounts and Papers …, p. 27. Текстовете на конституциите на Йо-

нийските острови от 1800, 1803 и 1817 г., конституционните проекти от

1802 и 1806 г., както и множество свързани с тях документи са публикува-

ни на италиански език в изданието: Le tre constituzioni (1800, 1803 e 1817)

delle Sette Isole Jonie ad i relativi documenti con l’agguinta dei due proggetti di

constituzione del 1802 e 1806 e delle modificazioni e riforme. Alla

constituzioni del 1817. Corfu: Tipografia Mercurio, 1849.

127

[22] Jervis, Henry. Op. cit., p. 192. Френското владичество също не е трай-

но: разгромът на Наполеоновата империя отново променят статута на ост-

ровите. Решенията на Виенския конгрес от 1815 г., затвърдени с Парижки-

ят договор от ноември с. г. ги поставят под британски протекторат. Дого-

ворът определя статутът на седемте острова като „самостоятелна“, „сво-

бодна“ и „независима“ държава, намираща се под върховната протекция

на Великобритания. Прякото управление на страната е поверено на специ-

ален пълномощник (комисар) на короната (Lord High Commissioner) с изк-

лючително големи правомощия, от когото трябва да получи конституция

(вж. Ibid., p. 201). Това положение се запазва до присъединяването на Йо-

нийските острови към Гърция през 1864 г.

[23] Документът се състои условно от 3 части: въстаническа прокламация,

декларация за правата на човека и конституция.

[24] Вж. Зоидис, Г. Ригас Велестинлис. Живот и революционна дейност.

Прев. от гр. М. Цонев. Прев. на стих. Н. Кънчев. С.: Изд. Отеч. фронт,

1973, с. 76-83. За политическата идеология на Ригас Велестинлис вж. още:

Кондогеоргиос, Г. „Гръцката демокрация“ на Ригас Велестинлис. С.: Ака-

демия за балканска цивилизация, 2009.

[25] Срв. Зоидис, Г. Цит. съч., с. 85-100.

[26] Вж. Подбрани извори за историята на балканските народи ХV-ХІХ

век. Съст. М. Тодорова. С.: Наука и изкуство, 1977, с. 290.

[27] Spyropoulos, Philippos C., Fortsakis, Theodore P. Constitutional Law in

Greace. Alphen aan den Rijn: Kluwer Law International BV, The Netherlands,

2009, p. 41.

[28] Вж. текста на декларацията провъзгласила гръцката независимост в:

Подбрани извори за ……, с. 291-292.

[29] Вж. Koliopoulos, J. S., Veremis, T. M. Modern Greece. A History since

1921. Malden, MA – Oxford: Wiley-Blackwell, 2012, p. 19. Първото нацио-

нално събрание на Гърция започва работата си в малкото селище Пиада

(дн. Неа Епидаврос), близо до древния Епидавър през декември 1821 г.

Приемането на конституцията през януари 1822 г. се извършва от 59 пред-

ставители на континентална Гърция, островите и Пелопонес, които на

практика никога не са били избирани, но всъщност никой не оспорва пра-

вото им да приемат конституцията (вж. Spyropoulos, P. and T. Fortsakis, Op.

cit., p. 41).

[30] Вж. Constitutional History of Greece. Available at:

http://www.hellenicparliament.gr/en/Vouli-ton-Ellinon/To-

Politevma/Syntagmatiki-Istoria.

[31] Вж. Penna, Daphne. Some notes on Jeremy Bentham’s involvement in

Greek legal affairs in the early years of Greek State (1821-1824). – Groninger

Opmerkingen en Mededelingen, XXII, 2005, pр. 5-12. Вж. също: Bentham, J.

Securities against misrule and other constitutional writings for Tripoli and

Greece. Oxford: Clarendon Press, 1990; Zepos, P. Jeremy Bentham and the

128

Greek Independence. – In: Proceedings of the British Academy. Vol. LXII,

(1976). London: Oxford University Press, 1977, pp. 293-307.

[32] Вж. Spyropoulos, P., Fortsakis, T., Op. cit., p. 42. (Конституцията от

1823 г. се състои от 99 члена разпределени в седем части (секции). Първа-

та уводна част се отнася до религията, втората разглежда гражданските

права, третата касае администрацията, четвъртата и петата - съответно за-

конодателната и изпълнителната власт, шестата – народното представи-

телство и седмата – съдебната власт).

[33] Koliopoulos, J. S., Veremis, T. M. Op. cit., pp. 24-25.

[34] Spyropoulos, P., Fortsakis, T. Op. cit., p. 43. В нея е залегнал класичес-

кият текст: „Властта произтича от народа, принадлежи на народа и същес-

твува за народа и нацията“ (срв. Constitutional History of Greece …). Този

демократичен принцип се повтаря по-нататък във всички гръцки консти-

туции след 1864 г.

[35] Ibid.

[36] Вж. Подбрани извори за ……, с. 292-293.

[37] Срв. Танчев, Ев. и М. Белов. Цит. съч., с. 137. Въпреки, че съвремен-

ните конституционалисти допускат приоритет на някои международноп-

равни норми над националното законодателство, в резултат на договорна

обвързаност, в случая става въпрос за съвсем различно явление – обикно-

вено тази договорна обвързаност е факт в условията на влезли в сила и

действащи националните конституции (вж. пак там, с. 141), а не тяхна

прелиминарна основа. Производна в този смисъл е първата конституция

на Йонийските острови от 1800 г., която следва руско-турската конвенция

от 21 март с. г. Органическите регламенти на Влашко и Молдова, влезли в

сила съответно през 1831 и 1832 г. са също продукт на конвенцията от

Акерман (1826) и Одринският мир (1829) между Русия и Турция. Такъв е и

въведеният през 1864 г. в Румъния от княз Александър Куза статут, в чия-

то основа буквално стои Парижката конвенция от 1858 г. за окончателна

уредба на Дунавските княжества Молдова и Влахия (срв. Stӑnesku, Lucian.

Progressive Traditions of Romanian Constitutionalism. – Codril Cosminuliu,

2007, N 13, p. 181). Главните параметри на Търновската конституция и Ор-

ганическият устав на Източна Румелия – международен статут, форма на

управление и държавно устройство, - също са фиксирани в Санстефанския

и Берлинския договори от 1878 г.

[38] Вж. Вироли, М. Републиканизъм. Прев. от ит. Петя Петкова-Сталева.

Всъп. студия Г. Близнашки. С.: Сиела, 2005, с. 4.

[39] Републиканската идея може да се открие в един меморандум от 1802

г. съставен от Димитър Стурдза, който предвижда превръщането на Мол-

дова в олигархическа република – проект, останал без конкретен резултат

и практическо приложение (Вж. Stanomir, Ioan. The Temptation of the West:

The Romanian Constitutional Tradition. – In: Moral, Legal and Political Values

in Romanian Culture. Romanian Philosophical Studies, IV, ed. Mihaela Czobor-

129

Lupp and J. Stefan Lupp. Washington D. C.: The Council for Research in

Values and Philosophy, 2002, p. 76-77). Когато говорим за републиканската

идея на Балканите в началото на ХІХ в. логично изключваме Дубровниш-

ката република, която е от друг, средновековен тип и по това време се на-

мира в своя залез – през 1808 г. тя е окончателно ликвидирана.

[40] Вж. Stӑnesku, L. Op. cit., p. 168.

[41] Срв. Stanomir, I. Op. cit., p. 78, 84.

[42] Това проличава още със считаните за първи формални конституцион-

ни актове от 1808 и 1811 г. (вж. Марковић, Ратко. Уставно право и поли-

тичке институције. Београд: ИПД Јустинијан, 2006, стр. 104 сл.), които

контрастират с гръцкия републикански пример.

130

Изгубената историческа памет – България и Болшевишката революция от 1917 г. Валери Колев

„Българската следа“ в Болшевишката революция от октомври 1917

г. е една от любимите теми през периода на господството на марксистката

идеология в българската историческа наука. Неуспехът да бъдат намерени

конкретни и непосредствени български участници в превземането на Зим-

ния дворец на 25 октомври и последвалото установяване на съветската

власт, принуждава изследователите да обърнат по-сериозно внимание

върху отклика на революцията сред българските политически партии и

общественото настроение, а също и върху процеса на „лениниза-

ция/болшевизация“ на Българската работническа социалдемократическа

партия (тесни социалисти), довел до превръщането й в лоялен член на но-

вата световна Комунистическа партия – Комунистическия интернационал

(Коминтерн) по време на конгреса от май 1919 г. [1] Едновременно с това

трябва да бъде отбелязано, че самият преврат и последвалите събития би-

ват разглеждани прекалено едностранчиво, стриктно следвайки тенденци-

ите в съветската историческа наука, което води до постепенна „загуба на

историческа памет“ не само в обществото, но и сред професионалните ис-

торически среди. С особена сила тази констатация важи за „немската

връзка“ в революцията, т.е. за отношенията на Задграничното бюро на

РСДРП (б) с Германския генерален щаб и неговите тайни операции, които

са широко известни още в самия край на войната и за които в Западния

свят е натрупана значителна по обем литература.

Целта на този текст е от една страна да направи опит да възстанови

поне отчасти тази „загубена памет“, а от друга, да покаже, че тайната опе-

рация на германците е добре известна на българските им съюзници, които

според възможностите си също се включват в нея, при това по собствена

инициатива.

* * *

Началото на 1915 г. показва ясно на участниците в Голямата война,

а и на неутралните страни, че военните действия не само няма да свършат

до Коледа, каквото е било настроението при нейното избухване, но има

вероятност да не приключат и през настоящата 1915 г. Затова Антантата и

Централните сили удвояват усилията си извън фронтовете, за привличане

на съюзници измежду неучастващите държави. Бързо нарастващият дип-

ломатически натиск върху България, съчетан с поредица тайни действия,

за да бъде подсигурен дипломатическият успех във формалните прегово-

ри, е добре известен и анализиран в нашата историческа литература.[2]

131

Едновременно с това встрани остават подривните действия на бъдещите

български съюзници, насочени срещу враговете на Централните сили от

Антантата. Сблъсъкът между германската и руската социалдемокрация,

всяка от тях обслужваща националните интереси, във връзка с епистолар-

ния натиск на Г. В. Плеханов и посещението на Александър Парвус (Изра-

ил Гелфанд) в София, върху българските социалдемократи е вероятно

единственият аспект, който е добре известен.[3]

Това, което остава неизвестно е, че по това време Парвус играе

ключова роля в контактите между немския Генерален щаб и различни опо-

зиционни дисидентски сепаратистки групи – грузински, финландски, бал-

тийски и украински, които виждат във войната възможност за обособяване

на свои национални държави, откъсвайки се напълно или частично от Рус-

ката империя. Още до началото на сблъсъка, подобни контакти осъщест-

вяват австро-унгарските тайни служби, но постепенно те преминават под

контрола на германците.[4] Успоредно с тези връзки, подобни се поддър-

жат и с по-крайните опозиционни руски политически партии – болшеви-

ките, меншевиките и левите есери. По сведения от руската армия, още

през лятото на 1913 г. Ленин прави предложение на германското Външно

министерство за съвместни действия по внасяне на разложение в руските

военни части, която немците отхвърлят, но в новото нелеко положение

през 1915 г., са принудени да приемат и дори да отпуснат сериозна субси-

дия за осъществяването му.[5] Така на базата на взаимната изгода между

болшевишката емиграция в Швейцария и управляващите в Берлин посте-

пенно се стига до съвпадение на интересите и до съвместни планове, пос-

ледвани от действия.

Конкретният план за субсидиране на болшевишката емиграция е

дело на Парвус, който към избухването на Голямата война е османски по-

даник и живее основно в Цариград, но пътува в цяла Европа и Близкия из-

ток. В началото на 1915 г. при среща с немския посланик при Портата, той

прави предложение за организиране на пропаганда за разлагане на руската

армия и разделяне на Руската империя на самостоятелни държавни обра-

зувания като ключова роля в него трябва да играе партията на Ленин и

особено нейният емиграционен център в Швейцария. Планът е изключи-

телно подробен, набляга върху използването на сепаратистките движения

и особено върху антивоенната и революционната пропаганда, както и вър-

ху каналите за постоянна връзка, сред които България заема важно място.

Чрез българските пристанища трябва да се организират контактите с рус-

ките черноморски градове, а българската преса трябва да поеме част от

тази пропаганда.[6] Общата цена на мащабната акция нараства само в

рамките на една година от 5 на 20 милиона марки, надлежно осигурени от

Берлин За изпълнението му Парвус получава немско гражданство, в Ко-

пенхаген е основан Институт за изучаване на причините и резултатите от

Световната война и са открити няколко търговски кантори за финансиране

132

на плана. От германска страна, основната финансова институция, осигу-

раваща паричния трансфер е небезизвестната банка „Дисконто Гезел-

шафт“, тясно обвързана с външната и военната политика на Райха, вклю-

чително в случая с въвличането на България в Световната война.[7] Въп-

реки че Ленин демонстративно се разграничава от плана, неговият кръг

усвоява отпуснатите средства и следва общите му линии. В края на декем-

ври 1916 г. Ленин има тридневна среща в германското посолство в Берн,

на която уговаря конкретните мерки по изпълнението му.

Все пак, трябва да имаме пред вид, че подобна тактика се провеж-

да не само спрямо Русия, но и по отношение на останалите страни от Ан-

тантата и в още по-големи размери в неутралните държави. По сведения

на Ю. Фельштинский за годините на войната, Германия изразходва повече

от 380 млн. марки за подобни, по същество, подривни действия. От бъл-

гарските социалдемократи основната фигура, която системно получава

пари от немското Външно министерство и от Генералния щаб е Кръстьо

Раковски.[8] Неслучайно, след поражението на Румъния в края на 1916 г.,

когато България настоява пред съюзниците си да бъдат освободени задър-

жаните във военнопленнически лагери българи, мобилизирани в румънс-

ката армия, специално внимание е отделено именно на откриването и ос-

вобождаването на Кръстьо Раковски.

Ключов елемент в подривната дейност на немското военно разуз-

наване е споразумението за преминаването на ръководствата на различни

руски крайни опозиционни емигрантски групи през Германия на път за

неутрална Швеция и оттам през автономна Финландия към столицата

Петроград. Тази операция е предложена на германските управляващи от

Парвус чрез немския посланик в Копенхаген граф Улрих фон Брокдорф-

Ранцау, намира подкрепа както във Външното министерство, така и в

Райхстага и след известно колебание е възприета от канцлера Теобалд фон

Бетман-Холвег, който формално я предлага на вниманието на Главната

квартира. За успеха на акцията са осигурени 3 милиона райхсмарки, а за

преките преговори с Ленин е натоварен посланикът в Берн – фон Ромберг.

Преговорите са проведени с посредничеството на немските социалдемок-

рати от швейцарския социалдемократ Роберт Грим и по-късно от Фридрих

Платен. Към края на март 1917 г. споразумението е постигнато, осигурено

е финансирането му и подготовката за преминаването през германска те-

ритория навлиза в активната си фаза.

Формалната договореност е подписана на 22 март/ 4 април 1917 г.

от Фр. Платен и В. Ленин и се състои от 9 точки. В нея Платен поема пъл-

на отговорност за преминаването на руските политически емигранти и бе-

жанци от Швейцария през Германия до Швеция и към Русия. Всички

връзки на пътуващите с немските власти и чиновници се осъществяват под

пълния контрол на Платен. Без негово изрично разрешенние, никой няма

право да влиза във вагона. Самият вагон получава право на екстеритори-

133

алност. Нито при влизането му в Германия, нито при излизането му от нея,

пътуващите в него ще подлежат на паспортна или митническа проверка.

Тези задължения, обаче, трудно могат да бъдат наложени на швейцарската

или шведската гранични и митнически администрации. Пътуващите във

вагона се определят независимо от политическите им възгледи и отноше-

нието им към мира или войната. Платен поема всички разходи по осигуря-

ване на пътуващите с билетите по обичайните железопътни тарифи. По

възможност пътуването трябва да бъде осъществено без прекъсване. Ни-

кой от пътуващите не трябва да написка вагона нито по заповед, нито по

собствено желание. Никакво забавяне на пътуването не трябва да има ос-

вен по техническа необходимост. Разрешението за пътуването се дава на

основата на бъдеща размяна на германски или австрийски военнопленни-

ци или интернирани в Русия. Размяната се възприема като лично задълже-

ние на посредника и пътуващите. Осъществяване на възможно най-

бързото преминаване от швейцарската до шведската граница според тех-

ническите възможности.[9]

В руската емигрантска историография съществува тезата, че

включването на двата пункта (7 и 8) за размяна на военнопленниците е

наложена от Ленин, за да се създаде поне привидна равнопоставеност на

двете страни в споразумението, доколкото болшевиките нямат свои предс-

тавители в изпълнителната власт и нямат мнозинство в съветите, и затова

няма как да я осъществят.[10] Възможно е и друго тълкувание – това е

задължение, което ще бъде изпълнено след като партията на Ленин поеме

ключови позиции в управлението на Русия и има възможност да го осъ-

ществи, нещо което на практика се случва половин година по-късно.

Съществуват различни списъци на възползвалите се от споразуме-

нието на болшевиките с германците. Пътниците в първия „Ленинов“ вагон

са поне 30 души.[11] Освен него по същия начин и по същия маршрут

преминават още повече от 150 руски политически емигранти заедно със

семействата си. Основната част от тях са членове на Руската социалдемок-

ратическа партия (болшевики), но немалко са членове на Всеобщия ев-

рейски работнически съюз в Литва, Полша и Русиь (БУНД), на Социалде-

мокрацията на Полско-литовското кралство, на Латвийската и на Литовс-

ката социалдмократически партии, на Полската социалистическа партия,

на Партията на социалистите – революционери (есери), анархокомунисти,

на Еврейската социалдемократическа работническа партия „Поалей Ци-

он“, на Ционистко-социалистическата партия и двадесетина непринадле-

жащи към определени опозиционни леви руски партии. За около две сед-

мици „чумният бацил“ на болшевишката революция е доставен в Русия в

„пломбирания вагон“, по думите на Уинстън Чърчил. На 3/16 април Ленин

пристига на Финландската гара в Петербург. В литературата винаги се го-

вори за един вагон, но е повече от очевидно, че близо 200 човека са твърде

голям брой пътници и вагоните са били повече, а вероятно е имало и други

134

подобни по-малки групи, които са следвали прецедента на Лениновия слу-

чай.

Именно в „пломбирания вагон“ водачът на Болшевишката партия

подготвя и прословутите „Априлски тезиси“, в които главната тема е за

възможността от прерастването на световната война в пролетарска рево-

люция. Това ще се случи като се откаже подкрепа на Временното прави-

телство на Фьодор Керенски, което е осъществило първия буржоазно-

либерален етап от революцията и ще се пристъпи към социалистическа

революция, която ще предаде властта в ръцете на най-бедните работници

и селяни чрез съветите на работническите, селските и войнишките депута-

ти. По този начин старият държавен апарат ще бъде унищожен, ще бъдат

проведени аграрна и банкова реформа и съветите ще поемат контрола вър-

ху разпределението на продуктите от първа необходимост. В чисто поли-

тически план РСДРП трябва да промени програмата си, да проведе конг-

рес, на който да бъде преименувана в Комунистическа и да се учреди нов

Комунистически интернационал.[12]

Доказателство за това има както в архива на българското Външно

министерство, където специално бива издирван, попадналия във военноп-

леннически лагер Кръстьо Раковски, за което вече беше споменато. Него-

вият все още непроучен добре случай се вписва във вече описаната ситуа-

ция на германско-болшевишки договорености. Може би, трябва да се от-

бележи фактът, че през 1915 г. Раковски е ръководител на социалдемокра-

тите в Букурещ и напълно съдейства на плановете на Парвус за въвличане

на Румъния във войната на страната на Централните сили, за което полу-

чава 100 000 леи от германската дипломатическа мисия.[13] За пропаганда

в полза на Централните сили и опит за организиране на революция, той е

арестуван и затворен в затвора в Яш, откъдето е освободен в началото на

декември 1917 г., след което използва „немският маршрут“, за да се добере

през Швеция в Русия. За неговата дейност в полза на Централните сили

говорят както документи, произлизащи от тях, така и от Антантата, а

френският генерал Анри Нисел открито го нарича „известен австро-

български агент“.[14] През декември Кр. Раковски е изпратен в Украйна

като организационен комисар на Совнаркома на РСФСР. Между януари

1919 и юли 1923 г. той и председател на Съвета на народните комисари, по

същество министър-председател и външен министър на Съветска Украйна.

В сбирката със секретни документи на Главния архив на Външното

министерство в Берлин се съхранява един документ – шифрована телегра-

ма от шарже д`афера на германската легация в София барон фон Рихтхо-

фен до ръководителите на немската дипломация от 13 юни 1917 г. Той да-

ва допълнителна светлина върху „загубената памет“ за войната, във връзка

с провеждането на Болшевишката революция. Баронът докладва, че бъл-

гарското правителство на д-р Васил Радославов е предало списъци на рус-

ки политически емигранти, които веднага са били дадени на разположение

135

на органите на немското контраразузнаване за препредаване н представи-

телството на Генералния щаб в Берлин. Става дума за 16 руски полите-

мигранти заедно с техните семейства – общо 35 човека. София настоява

колкото се може по-бързо, а най-добре между 20 и 25 юни те да бъдат нас-

танени във второкласен вагон и без спирки по пътя да бъдат превозени

през Австро-Унгария и Германия по станалия вече обичаен маршрут. Тъй

като тези лица нямат финансови средства, България им осигурява безпла-

тен железопътен превоз, и моли правителствата във Виена и Берлин да

постъпят по същия начин. Те трябва да бъдат съпровождани от пристигна-

лия в Стокхолм за конференцията на цимервалдската левица български

социалист Никола Харлаков заедно с жена си, известна в социалистичес-

ките кръгове като Койка Тинева, и двамата принадлежащи към цимервал-

дското направление. Всички руснаци са привърженици на Ленин и затова

по политически причини е нужно към тях да се прояви голямо внима-

ние.[15]

За съжаление, списъкът на пасажерите не е намерен и е лесно ця-

лата акция да бъде отмината с пренебрежение. Все пак са известни две от

имената на политемигрантите. Единият е Иван Кинкел, охарактеризиран

като „личен приятел на Ленин“. След революцията той е назначен за на-

чалник на Отделението за печата на Близкия Изток в Народния комисари-

ат на външните работи и е основен кандидат за първи съветски посланик в

София през лятото на 1918 г. Другият е още по-интересен. Става дума за

лекаря Николай Семашко, който се установява в България по време на

Балканските войни. Той е зет на Плеханов, но е привърженик на Ленин.

След завръщането си в Русия през септември 1917 г. е изпратен в Москва

и е избран за председател на един от местните районни управи в града.

Като такъв е делегат на Шестия конгрес на РСДРП (болшевики) и после

участва в ръководството на болшевишката революция в старопрестолния

град. След успеха на революцията е назначен за управител на Медико-

Санитарния отдел на Моссовета. От 11 юли 1918 г. до 25 януари 1930 г. е

народен комисар (министър) на здравеопазването на РСФСР.

Без да разполагаме с повече сведения за конкретната „транспортна

акция“, е лесно да се забележи че българският принос в осъществяването

на болшевишката революция през октомври 1917 г. съвсем не е символи-

чен. Преките, тесни, по същество съюзнически контакти между Царство

България и Съветска Русия продължават и по-късно. През декември 1917

г. българските власти установяват връзка пряко с В. Ленин чрез автори-

тетния социалдемократ Янко Сакъзов. По същото време лично премиерът

В. Радославов възлага на Роман Аврамов, който нарочно е назначен в Ди-

рекцията за стопански грижи и обществена справедливост, да предаде на

Холандско-скандинавския комитет програмата на София по българския

национален въпрос.[16] За контакти с болшевиките в Стокхолм е изпратен

и Борис Стомоняков, виден деец на руската социалдемокрация, участник в

136

първата руска революция през 1905 г. и съратник на Ленин. Той също е

мобилизиран по линия на Дирекцията, но не е използван за други задачи.

Формалният повод е доставки на хранителни стоки от Съветска Русия.

Разкритията за неговите връзки с Германия от годините на Първата све-

товна война и след нея, са една от причините за осъждането му на смърт и

екзекутирането му в кая на 1930-те години. Със сходна мисия е изпратен и

тесният социалист Борис Симидов, който е домакин на една от военните

болници. Подобни примери могат да бъдат привеждани в доста голямо

количество. В края на януари 1918 г. ръководителят на българската деле-

гация в Петроград Стефан Чапрашиков докладва на премиера В. Радосла-

вов, че е сериозно обезпокоен от дейността на трима членове на делегаци-

ята, които са установили прекалено тесни връзки с болшевишкото ръко-

водство и по същество извършват опасна за Царството революционна со-

циалистическа пропаганда, целяща извършването на революции и в стра-

ните от Централните сили по подобие на болшевишката. Тези тенденции

продължават и след преместването на седалището на българската делега-

ция в Москва. [17]

В заключение е лесно да се установи, че сериозното българско

участие в Болшевишката революция идва по линията на официалните бъл-

гарски власти – правителството на Либералната коалиция на д-р В. Радос-

лавов. Следвайки примера на старшия си партньор в Централните сили,

Германия, то активно съдейства и дори в отделни случаи поема инициати-

вата за превоза на руските революционни политически емигранти по

„германския маршрут“. Очевидно е, че всички средства за постигане на

победата и дори само за изваждане от войната на най-голямата сухопътна

армия в света са допустими, включително заиграването с крайната лява

революционна опозиция в страната. Тези усилия са резултатни не толкова

поради „предателството“ на левите социалдемократи в България и в Евро-

па с интересите на Централните сили и не могат да бъдат обяснени само с

„немското злато“ за Болшевишката революция. Те стават възможни пора-

ди временното съвпадение на тактическите интереси на двете страни, като

всяка от тях запазва своите далечни несъвместими стратегически цели.

Именно това стечение на обстоятелствата създава условията за успех на

революцията. Това временно сближение намира израз и по-късно във вза-

имното признаване на Вайрмарската република и Съветска Русия чрез до-

говора в Рапало. За съжаление, България не продължава по същия път, за-

щото не разполага с огромните немски и съветски ресурси, които биха я

направили сравнително по-самостоятелна в политическо отношение. Под

диктовката на Антантата, тя не само скъсва дипломатическите си връзки с

Москва за повече от 15 години, но и след това е прекалено колеблива в

тяхното използване за своите си цели.

137

БЕЛЕЖКИ:

[1] Ст. Колев. Трите руски революции и влиянието им в България. Исто-

риографски очерк. С., 1986 и използваната там литература.

[2] Последно в История на България. БАН, т. 8, С., 1999, с. 243-244.

[3] Христоматия по история на БСП, С., 1986, с. 112-124, Magister Dixit,

Плеханов и Парвус.

[4] П. Мельгунов. Золотой немецкий ключ большевиков. Б.м., 1940, с. 1-2;

П. Нейков. Спомени. С., 1990, с. 191.

[5] Пак там, с. 3.

[6] Э. Хереш. Купленная революция. Тайное дело Парвуса. М., 2005, с. 21-

27.

[7] Г. Соболев. Русская революция и немецкое золото. СПб, 2002, гл. 6.

[8] Ю. Фельштинский. Крушение мировой революции. Бресткий мир.

Москва, 1992, с. 4-6.

[9] А. Арутюнов. Досье Ленина без ретуши. Документы. Факты. Свиде-

тельства. Москва, 1999, гл. 4.

[10] С. Пушкарев. Ленин и Россия. Сб. Статей. Франкфурт-на-Майне –

Мюнхен. 1978, с. 5-39.

[11] Общее дело от 14 и 16 .10.1917 – Списк лиц, проехавших через Гер-

манию во время войны.

[12] Правда, бр. 26 от 7 април 1917 – Апрельские тезисы.

[13] З. Земан, У. Шарлау. Кредит на революцию. План Парвуса. Москва,

2007.

[14] J. Bradley. France, Lenin and the Bolsheviks in 1917—1918. The English

Historical Review, Vol. 86, No. 341 (Oct., 1971), pp. 783—789

[15] В. Хальвег. Возвращение Ленина в Россиюв 1917 году. М., 1990, с.

150-151, док. № 97.

[16] Л. Спасов. България и СССР, 1917-1944 (Политико-дипломатически

отношения). ВТ, 2008, с. 16-17.

[17] П. Панайотов. Българо-съветски отношения и връзки, 1917 – 1923. С.,

1982, с. 26; Л. Спасов, цит. съч., с. 28-29

138

Нападението на Германия над Съветския съюз през 1941 г. (по нови документални източници) Бойко Белегов

На 22 юни 1941 г. рано сутринта германските войски нахлуват на

територията на СССР. Те изпреварват съветските войски в стратегическо-

то разгръщане и постигат внезапност в нападението. Голяма част от пог-

раничните съветски армейски части са пометени от концентричните удари

на германските бронетанкови съединения. Извършени са масирани авиа-

ционни удари над струпаните в близост до границата съветски войски,

върху Минск, Киев, Одеса, Севастопол и други градове. По германски

данни още при първия удар са унищожени 890 съветски самолета. До края

на деня съветските ВВС загубват около 1200 самолета, повечето от които

не успяват да излетят от летищата. Разстроена е цялата система на връзки

и комуникации за управление на войските. Германските войски успяват да

неутрализират голямото превъзходство на съветските въоръжени сили съ-

юз в танкове и авиация. В значителна степен това се дължи и на съветска-

та военна доктрина, която предвижда врагът да бъде разбит на собствен

ата му територия. На 22 юни вечерта съветските войски получават дирек-

тива да преминат в контранастъпление, да обкръжат и унищожат главните

сили на противника. Командващият войските на Северозападния фронт

генерал Ф.И. Кузнецов, когато отваря плика с оперативните планове в

случай на война, разбира, че е длъжен да настъпи в Източна Прусия. [1]

Въпреки понесените загуби, съветските ВВС веднага започват ответни

действия на германска територия. На тежките бомбардировачи е наредено

да бомбардират германските градове, включително и Берлин. Тези дейст-

вия не съответстват на създадената обстановка и на задачите на отбрани-

телната война. Немците имат добра организирана система на противовъз-

душна отбрана и през първия ден на войната загубват само 62 самолета.

[2]

Германските въоръжени сили осъществяват настъплението в три

основни направления. Група армии „Север” под командването на фелд-

маршал Лееб има задача да разгроми съветските войски в Прибалтика и

превземе Ленинград. Група армии „Център” командвани от фелдмаршал

Бок е най-мощната групировка и настъпва по направление Минск – Смо-

ленск – Москва. Група армии „Юг” начело с фелдмаршал Рундщет нанася

удар от района на Люблин по направление Киев.

Съветското правителство, без да има точна представа за създалата

се обстановка, спешно се заема с преустройството на въоръжените сили.

От 22 до 24 юни въз основа на довоенните погранични окръзи са създаде-

139

ни Северен, Северозападен, Западен и Югозападен фронт, с командващи –

генерал-лейтенант М. Попов, генерал-полковник Ф. Кузнецов, армейски

генерал Д. Павлов, генерал-полковник М. Кирпонос. На 25 юни от 9-та и

18-та армии е създаден Южен фронт с командващ – армейски генерал И.

Тюленев. За стратегическо ръководене на бойните действия е сформирана

Ставка на Главното командване начело с маршал Тимошенко. В нея влизат

маршалите на Съветския съюз, Началникът на Генералния щаб, команд-

ващите военноморските и военновъздушни сили. На 24 юни с.г. е създаден

Съвет по евакуацията, който трябва да организира преместването на насе-

лението и учрежденията, военните материали и оборудването на предпри-

ятията в прифронтовите райони. Въпреки тези мерки, ситуацията по фрон-

товете е много тежка. Съветските войски отстъпват. На 24 юни те оставят

Вилнюс. На 28 юни пада Минск. На 30 юни германците завладяват Лвов.

На 29 юни вечерта, Сталин крайно притеснен от загубата на Минск и ма-

щабите на катастрофата, произнася фраза, която по-късно мемоаристите

възпроизвеждат в различни варианти: „Всичко, което създаде Ленин, ние

го загубихме завинаги”. [3]

На 30 юни 1941 г. с решение на Президиума на Върховния съвет на

СССР, ЦК ВКП(б), СНК е създаден Държавен комитет на отбраната. В

него освен Сталин са включени – В. Молотов, К. Ворошилов, Г. Маленков

и Л. Берия. Комитетът разполага с огромни пълномощия: назначава и сме-

ня върховното командване; решава военно-стратегическите въпроси; за-

нимава се с подготовката на военните и трудови резерви; контролира ра-

ботата на промишлеността, транспорта и селското стопанство. Постанов-

ленията на Комитета имат силата на закони във военно време. Всички пар-

тийни, държавни, военни и стопански органи са задължени безпрекослов-

но да изпълняват неговите решения и разпореждания. Същият ден СНК на

СССР утвърждава общ мобилизационен стопански план, предвиждащ

преминаването на промишлеността на военни релси в най-кратки срокове.

Тежестта пада върху промишлените мощности в източната част на страна-

та, предвид бързото германско напредване и загубата на някои важни ико-

номически обекти.

Германското настъпление се развива с планираните темпове. В ра-

йона на Белосток-Минск са обкръжени 30 руски дивизии. В плен попадат

320 хил. войници и офицери. Група армии „Център” под командването на

фон Бок излизат до подстъпите към Смоленск. [4] На 3 юли началник-

щабът на сухопътните войски на Германия генерал Халдер записва в своя

дневник „Като цяло може да се каже, че задачата по разгрома на гръбнака

на руските армии на рубежа Двина-Днепър вече е изпълнена. Няма да бъде

преувеличено, ако кажа, че кампанията против Русия е спечелена в тече-

ние на 14 дни.” [5]

Към средата на месец юли 1941 г. германските войски проникват

на съветска територия в дълбочина от 300 до 600 км. Те завладяват Литва,

140

Латвия, значителна част от Естония, Белорусия и Украйна. Войските на

фон Лееб на северозападното направление достигат Ковно и Псков. На

югозападното направление армиите на фелдмаршал Рундщет принуждават

съветските войски, под командването на маршал Будьони да отстъпят

Лвов и Тарнопол.

В тази кризисна ситуация на 10 юли 1941 г. Ставката на Главното

командване е реорганизирана в Ставка на Върховното главно командване

начело със Сталин. На 19 юли той заменя Тимошенко и на поста Народен

комисар на отбраната. Тенденцията към централизация и възстановяване

на историческите традиции се проявява и във учредяването на поста Вър-

ховен Главнокомандващ Въоръжените сили на СССР. На 8 август 1941 г. с

указ на Президиума на ВС на този пост е назначен Сталин. [6] За да прео-

долее катастрофалното развитие на ситуацията по фронтовете, властта

прибягва до прилагане на екстраординарни мерки. На 16 юли 1941 г. е

възстановен института на военните комисари в корпусите, дивизиите и

полковете. Той ограничава принципа на единоначалието в армията, трябва

да укрепва издръжливостта на командирите и личния състав и тяхната го-

товност да се сражават до последен край. През юли с.г. са осъдени на

смърт командващият Западния фронт Д. Павлов и група генерали от За-

падния и Северозападния фронт.Те са обвинени в бездействие, страхли-

вост и лошо управление на войските. До април 1942 г. по обвинение в по-

добни престъпления са разстреляни 30 генерали. На 16 август 1941 г. е из-

дадена заповед относно отговорността на военнослужещите при попадане

в плен. Пленените командири и политработници се обявяват за „злонаме-

рени дезертьори”, а семействата им подлежат на репресии. [7] Методите

на заплаха не водят до очаквания резултат. Институтът на военните коми-

сари на 9 октомври 1942 г. е закрит.

През лятото на 1941 г. усилията на съветското командване се със-

редоточават върху изграждането на устойчив фронт с цел възпрепятстване

на германските войски да водят боеве в движение и да организират дълбо-

ки пробиви и обкръжават големи войскови съединения. Към средата на

месец юли Ставката на Върховното главно командване успява да създаде

непрекъснат фронт от Финския залив до Черно море. За отбраната на Ле-

нинград към Северния Фронт се създава Лужката отбранителна линия. Тя

се простира по р. Луга от Финския залив до езерото Илмен. И в тила на

другите фронтове се разгръща строителство на отбранителни съоръжения.

По линията Волоколамск – Можайск – Калуга, с цел отбрана на Москва е

изградена Можайската отбранителна линия.

Настъпващата към Москва група армии „Център” е подсилена с

два армейски корпуса от 16 армия от група армии „Север”. От 10 юли в

продължение на два месеца се води Смоленското сражение на огромна

територия – 650 км по фронта и 250 км в дълбочина. Съветската армия

понася тежки загуби. Според германски данни в обкръжение попадат по-

141

ловин милион души. Въпреки, че голяма част от тях успяват да се измък-

нат, пленени са 300 хил. съветски войници и офицери. [8] Вермахтът също

претърпява значителни загуби. Ударните групировки на група армии

„Център” са омаломощени. За подсилването им са прехвърлени танкови

съединения от групите „Север” и „Юг”. Германският план за „мълниенос-

на война” се проваля.

На север пътят на войските на фелдмаршал фон Лееб е препречен

от Лужката отбранителна линия. Немските войски пробиват съветската

отбрана северозападно от езерото Илмен и в началото септември 1941 г.

Ленинград е обсаден. В града с 1,5 млн. население са затворени 30 съветс-

ки дивизии. На 16 септември германските войски превземат Новгород и

прекъсват железопътната линия съединяваща Москва с Ленинград.

В тази критична ситуация съветското командване хвърля усилията

си за укрепване на отбраната и забавяне темпа на настъпление на германс-

ките войски, но и използва редките възможности, за да контраатакува. Те-

зи действия не винаги са успешни, но с цената на големи жертви са обезк-

ръвявани настъпващите германски войски. В началото на септември гене-

рал Жуков успява да проведе успешна настъпателна операция и разгромя-

ва немските войски в района на гр. Елня. Макар и не мащабна, това е пър-

вата съветска победа във войната. [9]

На 21 август 1941 г. Хитлер отправя директива до Главното ко-

мандване на сухопътните войски: „Предложението на главното командва-

не на сухопътните войски от 18 август за продължаване на операциите на

Изток се разминава с моите планове. От първостепенна важност преди

настъпването на зимата е не превземането на Москва, а по-скоро окупаци-

ята на Крим, на индустриалния и въгледобивния район на Донецкия ба-

сейн, прекъсването на руските пътища за снабдяване на нефт от Кавказ. На

север такава задача е обкръжаването на Ленинград и съединяването с

финландските войски.” [10]

Когато получава заповедта, началник-щабът на сухопътните войс-

ки Халдер предлага на командващия сухопътните войски Браухич да си

подадат заедно оставките. Но Браухич заявява, че това ще е безполезно,

защото Хитлер няма да ги приеме. [11]

Конфликтът с генералите и решението на Хитлер да изпрати тан-

ковите части на Гудериан и Хот от група армии „Център”, в помощ на

Рундщет и Лееб и с това да забави настъплението към Москва е едно от

най-критикуваните негови действия. След Втората световна война, бивши

генерали от Вермахта и западни историци стоварват вината за провала на

„мълниеносната” война единствено върху Хитлер. Реалната оценка на об-

становката тогава обаче показва авантюристичната същност на плана

„Барбароса”, основан на недооценка на човешките, промишлени и военни

ресурси на Съветския съюз и надценяване на собствените сили и възмож-

ности.

142

На южното направление решаващите събития през втората поло-

вина на июли и първата половина на август 1941 г. се развиват в района на

Киев. На този участък се отбраняват съветските войски на Югозападния и

Южния фронт. В състава на първия влизат 5, 6, 12 и 26 армия, а в състава

Южния фронт – 9 и 18 армия. Германският план предполага завземане на

Киев, пробив в югоизточно направление, а след това обкръжаване и уни-

щожаване на съветските войски намиращи се на територията на Десноб-

режна Украйна. За да преодолее съветската отбрана , танковата група на

Гудериан получава заповед да настъпи от района на Смоленск на юг.

Брянският фронт под командването на генерал Еременко не успява да го

спре. В средата на септември настъпващите от север германски войски се

съединяват на 200 км източно от Киев, с настъпващата от района на Кре-

менчуг танкова група на Клайст. След тежки боеве Киев е превзет на 19

септември 1941 г. Пленени са 665 хил. съветски войници. Загиват команд-

ващият Югозападния фронт – генерал Кирпонос, членът на Военния съвет

на фронта и секретар на ЦК на КП на Украйна – М. Бурмистенко, начал-

никът на щаба на фронта – В. Тупиков. [12] След падането на Киев и теж-

ките загуби, които претърпява Югозападния фронт при отбраната му, гер-

манските войски съсредоточават силите си срещу Южния фронт. Танкова-

та група на Клайст отрязва пътищата за отстъпление на 6 и 12 армия,

прехвърлени от Югозападния фронт към Южния. Те са обкръжени и разг-

ромени от германските войски при Уман.

На 24 октомври германците превземат Белгород а на следващия

ден Харков. Одеса остава в тила на противника. Тя е отбранявана от При-

морската армия и части на Черноморския флот. След 73 дни героична отб-

рана, градът е превзет на 16 октомври 1941 г. Повече от 100 хил. защитни-

ци, голямо количество техника и въоръжение са прехвърлени в Крим с ко-

раби на Черноморския флот. [13]

В средата на август 1941 г. настъпващите по централното направ-

ление германски войски срещат упорита съпротива. В началото на септем-

ври Вермахтът насочва основния удар срещу Москва. Изпълнението на

тази задача се възлага на групата армии „Център” под командването на

фелдмаршал фон Бок, под кодовото название „Тайфун”. Според него се

предвижда три танкови групировки да пробият съветския фронт в райони-

те на Духовщина, Рославъл и Шостка, да обкръжат и унищожат армиите

на Западния фронт – с командващ генерал Конев, на Резервния фронт с

командващ – маршал Будьони и Брянския фронт – с командващ генерал

Еременко. Предвидено е Четвърта полева армия и силите на Четвърта тан-

кова група да ударят противника от двете страни на шосето Рославъл –

Москва, затваряйки обкръжението на съветските части южно и западно от

Вязма.

Настъплението срещу Москва започва на 30 септември 1941 г. с

удар на Втора танкова армия срещу войските на Брянския фронт. На мос-

143

ковското направление фон Бок разполага с около 1 800 000 войници и

офицери. Това са три полеви армии и три танкови групи. Авиационното

осигуряване се осъществява от Втори въздушен флот, под командването

на Алберт Кеселринг. [14] Съветските войски от трите фронта разполагат

с 95 съединения с дивизионен състав, с около 950 танка и 677 бойни само-

лета. В количествено отношение съветските и германските сили са почти

изравнени. [15] Съветските войски имат необходимите сили за ефективно

противопоставяне и въпреки това фронтът е пробит на много места от

подвижните танкови групировки на Вермахта. На 3 октомври е превзет гр.

Орел. На 7 октомври в района на Вязма са обкръжени четири съветски ар-

мии от Западния и Резервния фронт. Взети са огромен брой пленници. [16]

На 10 октомври 1941 г. войските от Западния и Резервния фронт след по-

пълване с личен състав и бойна техника са обединени в един фронт – За-

паден, под командването армейски генерал Г. Жуков. Съпротивата на обк-

ръжените съветски войски при Вязма дава възможност за формирането на

Западния фронт и доукрепването на Можайската отбранителна линия. С

решение на Ставката от 9 октомври край Можайск е създаден нов фронт

под командването на генерал Артемиев. На 12 октомври войските от Мо-

жайския фронт преминават на подчинение към Западния фронт. Можайс-

ката отбранителна линия е консолидирана с Московската отбранителна

зона. На 14 октомври въпреки упоритата съпротива на войските от Запад-

ния фронт, немците завладяват гр. Калинин. Три дни след това е сформи-

ран Калининския фронт под командването на генерал-полковник И. С.

Конев. Той трябва да прикрива дясното крило на Западния фронт.

От 15 октомври започват най-тежките дни за Москва. Същият ден

Държавният комитет за отбрана приема постановление за евакуация на

столицата. На командващия Московския военен окръг генерал П.А. Арте-

миев е заповядано да подготви план за обраната на града. Започва мини-

ране на мостовете, които трябва да се взривят при поява на противника. От

столицата са евакуират част от партийните и правителствени учреждения,

дипломатическия корпус. Съветът на народните комисари също напуска

Москва. Там остават Държавният комитет на отбраната, Ставката на Вър-

ховното главно командване и оперативна група работници на Генералния

щаб, начело с генерал А.М. Василевски. Повече от половин милион мос-

ковчани ринат замръзналата земя и строят отбранителни съоръжения око-

ло столицата. Започва изграждането на барикади по московските улици.

Междувременно слуховете за приближаването на германските

войски и решението на правителството да напусне Москва бързо се разп-

ространяват в града. Създават се паника и безредици. На 17 октомври по

поръчение на Сталин по московското радио говори ръководителят на

Московската партийна организация А. С. Щербаков. Той уверява жители-

те, че Москва ще се защитава до последната капка кръв. [17] Известен ред

се се възстановява, когато става ясно, че представителите на властта и са-

144

мият Сталин остават в града. На 19 октомври 1941 г. с постановление на

Държавния комитет по отбраната в столицата е въведено обсадно положе-

ние. Забранява се движението от 24 часа до 5 часа сутринта, нарушителите

на реда се наказват строго. За два месеца са растреляни на място 16 нару-

шители, 357 души са осъдени на смърт от военния трибунал, 4741 души

получават присъди с раличен срок на действие. [18] Безредиците са прек-

ратени. В тази насока важно значение има и провеждането на традицион-

ния военен парад на 7 ноември.

От 15 ноември 1941 г. германското командване подновява настъп-

лението към Москва. Сраженията са особено ожесточени северозападно от

Москва и в района на Тула. В този период темпът на настъпление на Вер-

махта е чувствително забавен. Германците са принудени да въведат в бой

и последните си резерви. В началото на настъплението фелдмаршал фон

Бок разполага с една-единствена резервна дивизия. Прехвърлянето на пет

дивизии от Западна Европа се бави и първите части пристигат на фронта

едва в края н ноември. За разлика от оперативната немощ на немските

ударни групировки, през ноември Западния и Калининския фронт са по-

пълнени с жива сила и техника. От 1 до 15 ноември само на Западния

фронт Ставката изпраща 100 хил. души, 300 танка и 2000 оръдия. [19] Към

укрепените тилови рубежи допълнително се предвижват кадрови дивизии

от Средна Азия и Далечния Изток. В края на ноември 59 нови съветски

пехотни и 17 кавалерийски дивизии чакат заповед да влязат в бой. [20] В

същото време германски части пресичат канала Москва-Волга и се оказват

на 20-30 км от столицата, обхождайки я от север. На южния участък на

фронта войските на Вермахта заобикалят Тула и достигат гр. Кашира. В

този критичен момент, съветското командване е принудено да използва

резервите си, за да спре настъплението на германците и да ги принуди да

оттеглят войските си на южния фланг, в района на Тула. Опитите Москва

да бъде овладяна чрез обход от югозападна и северозападна посока не ус-

пяват и в началото на декември германските войски преминават към пов-

семестна отбрана. Това е краят на операция „Тайфун”.

Провал претърпяват и опитите на Вермахта да създаде втори обръч

на блокада на Ленинград. Всредата на октомври 1941 г. групата армии

„Север” започва настъпление с цел овладяване на сухопътните връзки, по

които се движат превози към Ладожото езеро и да се съединят с настъп-

ващите от север финландски войски. По този начин Ленинград ще бъде

напълно откъснат от териториите, контролирани от съветските войски. На

8 ноември германските войски овладяват Тихвин и пресичат железопътна-

та линия стигаща до Ладожкото езеро По- нататъшното им настъпление е

спряно с непрекъснати контраатаки от страна съветските войски. Възпре-

пятствано е съединяването с финландските войски. На 9 декември съветс-

ките войски си връщат Тихвин, а в края на месеца бойните съединения на

създадения на 17 декември Волховски фронт отхвърля германските войски

145

зад река Волхов. Деблокиран е достъпа до Ладожкото езеро и помощта за

Ленинград продължава.

В началото на декември 1941 г. германските войски спират нас-

тъплението си по целия фронт, но не успяват да организират отбранителни

линии. В същото време командването на Червената армия съсредоточава

значителни сили на фронта при Москва. На 29 ноември 1941 г. Ставката

заповядва на щаба на Западния фронт да разработи подробен план за кон-

транастъпление. Същият ден Жуков по телефона докладва на Сталин, че

немците са изчерпили своите възможности и е настъпил благоприятен мо-

мент за контранастъпление. След консултации с Генералния щтаб, Сталин

дава своето съгласие и утвърждава изработения през нощта на 29 срещу 30

ноември план за контранастъпление на войските от Западния фронт. [21]

На 5 декември 1941 г. три фронта на съветската армия – Калининс-

ки, командван от генерал И.С. Конев, Западен, под командването на гене-

рал Жуков и Югозападен, с командващ маршал Тимошенко преминават в

контранастъпление при изключителни ниски температури – минус 30 гра-

дуса. Започва битката за Москва. На 8 декември Хитлер издава заповед за

незабавно прекратяване на всички настъпателни операции и преминаване

на всички сили на Източни фронт към отбрана. [22] На следващият ден

фелдмаршал Бок заповядва войските да оборудват позиции на рубежа

Курск, Орел, Гжатск, Ржев. Молбата му за попълнение на група армии

„Център” с резерви е отклонена от Главното командване на сухопътните

сили. Немското ръководство все още счита, че контранастъплението на

съветските войски представлява опасност само в местен мащаб и затова не

съществуват сериозни причини за безпокойство. [23] Междувременно съ-

ветската армия усилва темповете на настъпление. Трета армия на генерал

Д. Д. Лелющенко и 1-ва ударна армия успяват да блокират значителни

немски сили в района на Клин, а 16-та армия на генерал К. К. Рокосовски

да превземе важния възел на съпротива Крюково. На 16 декември части на

1-ва ударна армия и 30 армия освобождават Калинин Настъплението на

Западния фронт е спряно чак на укрепените рубежи на реките Лама и Руза.

Само за шест дни съветските войски освобождават 400 градове и села. [24]

Южно от Москва настъпват войските на Западния фронт. Армиите

на генералите И. Г. Захаркин и И. В. Болдин създават заплаха за обкръжа-

ване на 2-ра танкова армия на Гудериан. Към средата на месец декември

частите на Югозападния фронт се предвижват на 80-100 км и освобожда-

ват градовете Елец и Ефремов. В средата на януари войските на група

„Център” са изтласкани от 100 до 250 км от Москва, като по такъв начин е

премахната непосредствената заплаха за съветската столица. Удар върху

немските войски е нанесен и от Северозападния и Калининския фронт.

Битката за Москва проваля плана „Барбароса”. Хитлеристите пре-

търпяват първото си голямо стратегическо поражение през Втората све-

товна война. Решаващ фактор за провала на немската офанзива е погреш-

146

ната преценка на разузнаването, Генералния щаб и на самия Хитлер от-

носно военния потенциал на Съветския съюз. През ноември 1941 г. съвет-

ските армии, отбраняващи Москва, придобиват стратегическо предимство.

Те имат възможност за широк маньовър с резервите, най-вече по железо-

пътните комуникации, групата армии „Център” е принудена да се прегру-

пира по непроходимите автомобилни пътища. Немците изгубват и най-

важното си предимство от началото на войната – превъзходството в ефи-

касността на авиацията. Ключовият аспект от Московската битка обаче,

който предопределя нейния финал е, че германците използват своите ре-

зерви в началото на операцията, докато Ставката продължава да сформира

резервни и ударни армии в хода на самото отбранително сражение. Хитлер

сам поема оперативното командване и въпреки съветите на някои от гене-

ралите си, той издава заповеди, забраняващи тактическите отстъпления.

Във военния си дневник Халдер отразява все повече изострящите се от-

ношения между Хитлер и Главното командване на сухопътните войски.

[25] След поражението при Москва Хитлер стоварва вината върху генера-

лите. Отстранени са от длъжност 35 генерали, включително и командва-

щите групите армии – Бок, Лееб и Рундщед, както и някои от командва-

щите армии и танкови групи – Хьопнер, Щраус и Гудериан. В запаса пре-

минава и главнокомандващият сухопътните сили на Вермахта В. Браухич.

[26]

Страхът от превземането на Москва е преодолян. Отново са отво-

рени вратите на училища и театри. Руските войници окрилени от успехи-

те, макар и постигнати на висока цена, придобиват самочувствие. Врагът е

отхвърлен на 100-250 км на запад.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Бешанов, В. Танковый погром 1941 года. М., 2008, с. 183, 190.

[2] Солонин, М. Разгром 1941. М., 2009, с. 464.

[3] История России XX-начала XXI века. М., 2007, с. 519.

[4] Верт, Н. История на Съветския съюз, Кама, 2000, с. 272.

[5] Гальдер, Ф. Военный дневник. 22.06.1941-24.09.1942. М., 2004, с. 72.

[6] Вдовин, А. История СССР от Ленина до Горбачова. М., 2011, с. 208.

[7] Пак там, с. 210.

[8] Харт, Б. История на Втората световна война, С., с. 162.

[9] Вдовин, А. Цит. съч., с. 211.

[10] Гальдер, Ф. Цит. съч., с. 271.

[11] Харт, Б. Цит. съч., с. 164, 165.

[12] История России XX-начала XXI века. Цит. съч., с. 526.

[13] Пак там.

[14] Узунов, Ф. Източният поход на Вермахта 1941 г. (стратегическо пла-

ниране военни операции ) В. Търново, 1999, с. 191.

[15] Пак там, с. 193.

147

[16] Филиппенков, М. Вяземская голгофа генерала Конева. М., 2012, с.

224.

[17] Вдовин, А. Цит. съч., с. 213.

[18] Пак там.

[19] Бешанов, В. Цит. съч., с. 436.

[20] История России XX-начала XXI века. Цит. съч., с. 528.

[21] Рейнгардт, К. Поворот под Москвой. М., 2010, с. 197.

[22] Пак там, с. 217.

[23] Пак там, с. 218

[24] Вдовин, А. Цит.съч., с. 216.

[25] Гальдер, Ф. Цит. съч., с. 445.

[26] Гланц, Д.Х. Джонатан. Битва титанов. Как Красная армия остановила

Гитлера. М., 2007, с. 114.

148

Неомакедонистите си присвоиха и Тодор Алек-сандров Евгений Еков

През 2014 – годината, когато се навършват девет десетилетия от

трагичната гибел на Тодор Александров, директорът на Държавния архив

на Република Македония проф. д-р Зоран Тодоровски издаде монография,

посветена на големия революционер . Книгата е поредното съвместно из-

дание на архива и наиздателското дружество Македоника литера, Скопие.

За написването на биографията на Тодор Александров, Тодоровски

използва всички достъпни изворни материали и литература, голям брой от

които са непубликувани досега, и малко познати архивни документи, де-

понирани в архивите в Република Македония, Република Сърбия и Репуб-

лика България, където в Централния държавен архив (ЦДА) в София са

концентрирани най-големият брой от фондове на Вътрешната македонска

революционна организация (ВМРО) и на нейните дейци. Също така в мо-

нографията са използвани и архивни документи от държавните архиви на

Италия в Рим, на Полша във Варшава, на Румъния в Букурещ и от Архива

на Македонската патриотична организация (МПО) във Форт Уейн, Индиа-

на, САЩ. Също така в монографията са включени и документите на Тодор

Александров, публикувани в научните списания, по-големият брой от кои-

то от българския историк и архивист Цочо Билярски, както и документите

публикувани в други издания, спомени и сборници от документи.

В македонската историография досега имаше два опита за публи-

куване на монографии за Тодор Александров. [1] Заради по-обективно, по-

цялостно и по-задълбочено проучване на личността на Тодор Александров

авторът на монографията издаде през 2005 г. документите на ЦК на ВМРО

и кореспонденцията на Тодор Александров от 1919 до 1924 г. [2] Настоя-

щата монография се състои от предговор, пет глави, вместо заключение,

библиография, регистър на личните имена и регистър на географските

имена и названия.

От първата страница на монографията до последната авторът Зо-

ран Тодоровски има да решава една задача – да докаже македонската ет-

ническа принадлежност на Тодор Александров, както и на другите дейци

на ВМРО и на населението на Македония. За изпълнението й авторът

твърде често, както е в случая и с раждането и семейството на Александ-

ров, Тодоровски пропуска да отбележи от каква националност са майката

Тодоровски, З. Тодор Александров. Државен архив на Република Македониjа и

Македоника литера, Скопjе, 2014.

149

и бащата на бъдещия лидер на организацията. Тодоровски оставя “открит”

въпроса, сякаш етническата принадлежност на Александров се подразбира

от само себе си. Впрочем, този подход е типичен и за други негови трудо-

ве.

За да затвърди тезата си, че Александров е “чист македонец” с

подбрани цитати от негови съратници и съвременници, Тодоровски издига

водачът на ВМРО до нивото на един от най-големите борци за “независи-

ма Македония”. И това е другата голяма манипулация, която минава като

червена нишка в книгата на Тодоровски.Защото да си борец за “независна

Македониjа” по никакъв начин не означава, че се самоопределяш като

“вистински македонец” по национална принадлежност. Впрочем още в

първата глава на монографията “Революционна дейност на Тодор Алек-

сандров до 1918 година” Тодоровски е принуден собственоръчно да се оп-

ровергае.

Разглеждайки първите стъпки на Тодор Александров в македонс-

кото революционно движение, Зоран Тодоровски в цялото изложение ста-

рателно избягва думата българин и производните й! На с. 20 той все пак е

бил притиснат от фактологията да цитира обвинението при задържането

на Александров от турските власти на 27 март 1903 г. – поради “участие в

тайната преписка на българските разбойнически бунтовници и в ръковод-

ството на бунтовническите работи.” Ясно е, че турските заптиета по-добре

от Тодоровски са знаели етническата принадлежност на бунтарите! Това

обаче не му пречи да продължи до края на книгата, въпреки историческите

факти, да се опитва да вкара Александров в канавата на “вистински маке-

донец”.

Тодор Александров се налага като водач и обединителна ВМОРО

след Младотурската революцияпроявявайки резервирано отношение към

идването на младотурците на власт и техните “искрени” намерения. Възс-

тановява организацията след началото на репресиите срещу дейци на

ВМОРО и въвежда нова тактика – терористични акции в градовете. Звез-

дата обаче на Тодор Александров като неоспорим лидер на ВМОРО изгря-

ва през Първата балканска война (ПБВ). Александров участва активно в

ПБВ като ръководител на четите в района на Кукуш и Солун. Узнал в хода

на войната за българо-сръбския договор за подялба на Македония той из-

дига в меморандум до цар Фердинанд І отново идеята за автономия на

Македония като единствен път за запазване на нейната цялост. (с. 36) И

тъй като през цялото това време в документите на организацията и в лич-

ната кореспонденция на Александров предимно се говори за българи в

Македония, то терминът “македонскиот народ”се появява едва на с. 37.

Разглеждайки отношенията между балканските съюзници Зоран Тодоров-

ски отбелязва: “Но в двустранните им политически и дипломатически от-

ношения те не могли да се договорят за подялбата на Македония, изхож-

дайки от собствените си експанзионистични стремежи и интереси на Бал-

150

каните. При това нито една от тях не помислила за националните (?!-б.м.)

и държавните (?!-б.м.) потребности и стремежи на македонския народ.”

Оттук нататък подмяната на “българско” с “македонско” върви с пълна

сила!

Тук е мястото да отбележим, че за успешната терминологична ма-

нипулация вършена от Тодоровски в монографията в определена степен

спомага и все по-честото използване на термина “македонец” и производ-

ните му от дейците на ВМОРО. Така например, в навечерието на Втората

балканска войнаТодор Александровизпраща писмо до ръководителите на

организацията, с което ги подсеща за дълга на всеки “македонски деец” да

вземе участие в борбата със “сърбите и гърците”. (с. 37-38) Писмото обаче

завършва с призива: “Довиждане в свободните български градове: Скопие,

Битоля и Солун.” (с. 38) Явно е, че в случая, както и във всички документи

и кореспонденция, излезли от неговото перо, на Македония се гледа като

на географско понятие. Докато разглеждайки последиците за “македонс-

киот народ” от Букурещкия мирен договор (1913 г.) Зоран Тодоровски

влага чисто национален смисъл.

Българският характер на ВМОРО се доказва по един безспорен на-

чин от целите, които организацията си поставя след погрома в Букурещ.

Обявявайки отново автономията на Македония като решение на македонс-

кия въпрос ръководителите на ВМОРО определят като главни свои про-

тивници сръбските и гръцките окупатори. България я няма сред противни-

ците на ВМОРО! Защо? Отговорът е ясен – защото не само водачите, но и

дейците на организацията се чувстват като българи. Но осъзнавайки не-

възможността от присъединяване на Македония към България ВМОРО

официално издига като цел отново автономията под покровителството на

Великите сили. Агитирайки обаче за разрешаване на македонския въпрос

чрез автономия от ВМОРО, според Тодоровски, търсели създаване на са-

мостоятелна македонска държава. Така, по негово мнение, щяла да се ре-

ши най-тежката последица от Балканските войни, каквато е подялбата на

три дяла от страна на Гърция, Сърбия и България на Македония. (с. 39)

Избухването на Първата световна война (ПСВ) в голяма степен

изменя ситуацията не само около решаването на македонския въпрос, но и

въобще на Балканите. Позицията на Централните сили още преди започ-

ване на ПСВ е, че македонският въпрос ще бъде решен чрез обединяване

на България. Силите от Антантата заявяват, че решаването на въпроса ще

стане след завършването на ПСВ и даване на компенсации на Гърция в

Мала Азия и на Сърбия за сметка на Австро-Унгария. Поради тази пози-

ция на двата блока Александров и повечето войводи застават на страната

на Централните сили и работят за включването на България във войната на

тяхна страна. На 1 октомври 1915 г. България обявява война на Сърбия и

на силите на Антантата. (с.49)

151

Определено може да се каже, че разделът “Тодор Александров

през Първата световна война” е един от най-тежките за Зоран Тодоровски.

[3] През периода 1914-1918 г. той дава толкова много доказателства за

българската си национална принадлежност и за съпричастността му към

каузата за обединение на България, че дори Тодоровски е принуден да ци-

тира някои от тях. Така например, в Обръщение на ЦК на ВМОРО дома-

кедонското население Александров пише: “Братя македонски българи,

Македония ще бъде свободна. Българските войски са на крак и жестоко ще

отмъстят за посрамената чест на Вашите майки и сестри. Да живее свобо-

дата на Македония. Да живее Целокупна България.” (с. 52-53) А в писмо

до пунктовия началник Ангел Узунов в Кюстендил Тодор Александров

пише: “…3. Да се подготвят списъци за тричленни комисии за градски и

селски общини и, когато дойде околийският началник, да се настоява и да

му се препоръчаттези способни, честни и съвестни лица, добри българи

(подчертано в писмото, б.м.) - те да бъдат назначени на първо време.” (с.

54-55) Онова обаче, което е най-трудно за Тодоровски да го преглътне, е

фактът, че Александров, Ал. Протогеров и П. Чаулев, като членове на ЦК

на ВМОРО, са активно включени в разузнавателната дейност на Щаба на

българската армия. (с. 55)

Поражението на България в Първата световна войнапоставя в съв-

сем ново положение Вътрешната организация и Тодор Александров. Пов-

торно се активира дейността на организацията под ново име: Вътрешна

македонска революционна организация (ВМРО). От своя страна, българс-

кото правителство, недоволно от решенията на Парижката мирна конфе-

ренция, широко използва в двустранните отношения със СХС кралство

политическата и пропагандна активност, както и въоръжените сили на

ВМРО, надявайки се, че единствено чрез тях ще си върне Вардарският дял

на Македония.След ПСВ обаче виждайки невъзможността Македония да

се обедини с България, крайната стратегическа цел на политическата

програма на ВМРО става извоюването на автономия или цялостна незави-

симост, като отделна държава, включваща трите дяла на Македония: Вар-

дарския, Егейския и Пиринския. Така, както пише Зоран Тодоровски, в

положение на разпокъсана и поделена Македония, разединен и разочаро-

ван македонски народ и разбити и деморализирани революционни сили,

Организацията остава главна революционна и въоръжена сила, която мо-

жеше да продължи борбата и да върне доверието на македонския народ за

освобождаване, обединяване и създаване на самостоятелна и независима

държава. (с. 63) Ас тези програмни намерения, според него, Александров

станал искрен привърженик на автономията на Македония в България, във

Вардарския и в Егейския дял на областта. (с. 72)

Освен на промяната в политиката на ВМРО Зоран Тодоровски се

спира подробно и на действията на Тодор Александров за дисциплиниране

на опозицията в редовете на македонското революционно и легално дви-

152

жение. След Първата световна война заедно с огромната бежанска маса в

Българиябил концентриран и най-големия дял от активния кадър на маке-

донското революционно движение. В ръководните кръгове на ВМРО за-

почва уреждане на лични сметки, засилена диференциация и трансформа-

ция. Обновен бил и Изпълнителния комитет на Съюза на македонските

братства в България (СМББ), който бил избран през 1912 г. Цел на СМББ

останала: 1. Неделимост на Македония; 2. Нейното присъединяване към

България. (с. 86) Междувременно през 1921 г. в София се провежда и Уч-

редителен конгрес на Македонската емигрантска федеративна организа-

ция (МЕФО). (с. 93) Първите и основни несъгласия в редовете на македон-

ските емигрантски течения и революционни сили в България били в мето-

дите и средствата, които трябвало да се използват в борбата за освобожда-

ване и създаване на автономна или независима Македония. Диференциа-

цията между очерталите се две течения на ВМРО повлича след себе си

още по-голямо разцепление в организацията: на автономисти и федералис-

ти. (с. 94)

Разделението в редовете на организацията не е в състояние да спре

активността на ВМРО във Вардарския дял на Македония. На нейното раз-

глеждане Зоран Тодоровски е посветил третата глава от книгата си. [4] В

своята работа, както пише в спомените си Ангел Узунов, Александров се

опираше преди всичко на хората в организацията, които бяха “честни,

предани и посветени на делото – не търпеше и не ги допускаше до себе си

и в организацията онези, които веднъж са ги нарушили нейните закони.”

(с. 109) Това му позволява сравнително бързо да пристъпи към започване

на комитски акции във Вардарския дял на Македония. Въоръжените ак-

ции, които провеждат комитските чети, както и контраакциите на държав-

ните чети, според написаното от лондонския вестник “Таймс”, превръщат

Македония в “арена на безбройни гранични и вътрешни инциденти” и във

владение на т.н. “бял терор” от който най-много страда македонското на-

селение. (с. 113)За ръководство на четническите акции във Вардарския дял

на Македония лично пристигнал Тодор Александров, който веднага прис-

тъпил към обновяване на старите редове на организацията. (с. 117) Целта е

да я издигне до такова положение, че да стане главна опасност за реда и

сигурността на новосъздадения режим в СХС кралство, да се направи не-

възможна асимилаторската и колонизаторската политика на великосръбс-

кия режим и да се запази континюитета на революционния дух на населе-

нието. Също така, със започването на комитските акции ЦК на ВМРО ис-

кал да насочи вниманието на европейската общност към нерешения маке-

донски въпрос и да го държи “отворен” пред световното мнение. (с. 119)

Един от “спорните” въпроси, на който се спира в тази глава от кни-

гата си Тодоровски, е този за използването на понятията “българин” и

“македонец” в кореспонденцията на интелектуалния елит на ВМРО и на

Тодор Александров(с. 118)Докато в мемоарите и меморандумите изпрате-

153

ни до европейските държави, конференции и институции, съставени от

интелектуалното крило на организацията: проф. Любомир Милетич, проф.

Иван Георгов, проф. Александър Балабанов, проф. Никола Милев, Георги

Баждаров и др., проличават българските интересикъм Македония и име-

нуването на македонското население като българско, то в писмата, подпи-

сани от Тодор Александров, на преден план е повика за борба на македон-

ското население за свобода, автономия, независимост и обединяване на

Македония, за представяне на ВМРО като единствена изразителка на су-

веренната воля на “македонеца” и употребяването само на македонските

термини: “Македония”, “македонско население”, “македонци” и т.н. (с.

118) Опитът обаче на Тодоровски да “разкрие” различия между съветни-

ците и водача на организацията и по този начин да присъедини Александ-

ров към “защитниците на македонската идея” е несъстоятелен. Защото и

едните, и другите отстояват една и съща кауза – защита на намиращото се

под чуждо владичество българско население край Вардар иЕгея. Всичко

друго е просто една спекулация със задна дата!

Друг ключов въпрос, който д-р Зоран Тодоровски разглежда в мо-

нографията си, е този за политическата активност на Тодор Александров

по време на изборите във Вардарска Македония. (с. 131)През втората по-

ловина на 1920 г. ВМРО начело с Александров успява да навлезе и да въз-

станови своята организационна мрежа във всяко място от източния дял на

Вардарска Македония. Нейната активност особено се засилва по време на

подготовката на общинските и парламентарните избори в СХС кралство. В

периода преди провеждането на парламентарните избори във Вардарския

дял на Македония Тодор Александров за първи път поема инициативата за

създаване на македонска парламентарна група в Народното събрание в

Белград. Според заявеното от члена на Задграничното представителство на

ВМРО Георги Баждаров пред члена на ЦК на БКП Васил Коларов, ЦК на

ВМРО и Задграничното представителство са им наредили “на македонци-

те да гласуват за комунистическите кандидати… не затова, че бяхме ко-

мунисти, нито тогава, нито сега сме комунисти, но му наредихме на маке-

донското население да ги избере рушителите на сръбската държава, т.е.

комунистите.” (с. 137) От друга страна, военните и политическите кръгове

на СХС кралство се опитвали разположението на населението в Македо-

ния и резултатите от изборите да ги припишат на “бугарската пропаганда”

от страна на ВМРО, тъй като “под маската на комунизма се крие чист бъл-

гаризъм”. (с. 137) Изглежда само на управляващите в Скопие и на Зоран

Тодоровски не е ясно това, което на управниците в Белград е било предел-

но ясно – че македонското население е българско!

Според оценката на Тодоровски от началото на 1922 г. се наблю-

дава засилване на въоръжените акции на четите на ВМРО, за разлика от

предходните години. (с. 138) Въоръжените акции на четите на организаци-

ята във Вардарския дял на Македония извършени в течение на 1922, 1923

154

и 1924 г. потвърждават констатацията на военните власти на СХС кралст-

во, че целта на ръководството на ВМРО не е да “вдигне въстание”, а да се

създадат размирици и безпокойство в Македония, както и да се направи

невъзможна бързата консолидация на държавните власти, а ВМРО и бъл-

гарските власти да получат материал за започване на дипломатически ак-

ции за тежкото положение на македонското население и нерешения маке-

донски въпрос. (с. 141) Присъствието и въоръжената активност на комитс-

ките чети във Вардарския дял на Македония неизбежно предизвиква взе-

мане на мерки от държавните органи на СХС кралство за предотвратяване

на четническите акции. (с. 157)

За прекратяване на въоръжените акции на четите на ВМРО поли-

тическите, военните и полицейските органи на СХС кралство предприемат

широки и насилствени мерки, както и административни и съдебни стъпки.

Най-убийствени оценки за резултатите от мерките на властите в борбата

срещу четите дава в своите документи и резолюции от този период Кому-

нистическата партия на Югославия. (с. 162) В тях положението във Вар-

дарския дял на Македония се нарича най-мизерна от всички области на

Югославия, в която великосръбската буржоазия е направила “от Македо-

ния истински ад, а от македонския сиромашен народ истински роби, които

се намират между два огъня, две разбойнически банди”. (с. 162) Общо взе-

то се смята, че през разглеждания период, включително до 1926 г., са уби-

ти без следствие и присъда, над 1 600 “македонци”, албанци и турци, а

през затворите са преминали над 30 000 лица. (с. 164)

В отделна глава Зоран Тодоровски е разгледал политиката на То-

дор Александров към българската власт. [5] Първият въпрос, на който се

спира, е възстановяването на ВМРО в Пиринския дял на Македония.(с.

164) За провеждане на въоръжената комитска активност във Вардарския и

Егейския дял на Македония ЦК на ВМРО за кратко времепревръща Пи-

ринския дял на Македония в основна база на организацията. Автономист-

ката ВМРО на Тодор Александров успява да се превърне в неоспорим

фактор и да стане неограничен господар на този терен, поставяйки свои

хора на най-влиятелните места, за да контролира по-лесно ситуацията в

окръга. Пристъпвайки към възстановяването на организацията в Пиринс-

кия дял на Македония и намирайки подходящ терен сред местното насе-

ление и многобройните бежанци от Вардарския и Егейския дял за пропа-

гандиране на идеята за “автономна Македония”, Тодор Александров успя-

ва да спечели значителен дял от македонските маси и да превърне Пирин-

ския дял в “гнездо на автономистката организация”.

Позицията на Тодор Александров за положението на Пиринския

дял на Македония става ясна от неговото интервю дадено на руския жур-

налист Леонид Неманов през юни 1924 г.: “Ние гледаме на този край, като

на такъв който България временно владее. Този край е дял от общата дър-

жава Македония – нашата татковина, и ние ще си го вземем, както ще си

155

вземем и всички други дялове, които сега пищят под сръбско и гръцко

робство.” (с. 167) А на 5 септември 1922 г. с подпис на Тодор Александров

ЦК на ВМРО изготвя “привременни наредби”, в които за пръв път Пирин-

ския дял на Македония се нарича “Македония под българска власт”. (с.

171) Ясно е, че след краха на идеята за обединение на Македония с Бълга-

рия политическият сепаратизъм взема водещо начало в политическите

възгледи на Александров. И след убийството на водача на ВМРО, Пирин-

ският дял на Македония продължава да играе същата роля, оставайки и

по-нататък да бъде основна база на ВМРО за подготовка на нейните въо-

ръжени акции, предимно във Вардарския дял на Македония. (с. 176)

Контролът обаче, който ВМРО установява в Пиринския край не

бил неоспорим. Към преодоляване на безразделната власт на организация-

та своите усилия насочили земеделското правителство на Александър

Стамболийски и протежираните от него федералисти в македонското дви-

жение. Това неизбежно довело до провеждането на

акциите на ВМРО в Неврокоп и Кюстендил. (с. 178) От една стра-

на, въоръжените акции на автономистките чети в Неврокоп и Кюстендил

били част от мерките на Александров за утвърждаване на ВМРО в Пирин-

ския дял на Македония. (с. 187) От друга, те всъщност, представлявали

“пробна акция” за преврата против земеделската власт на Ал. Стамбо-

лийски, чиито дни вече били преброени! (с.186)

Отношението на Тодор Александров към земеделската власт на

Александър Стамболийски е разгледано в отделен раздел. Утвърждавайки

своите позиции в Пиринския дял на Македония, ВМРО на Тодор Алексан-

дров насочва своята главна политическа акция против политиката на земе-

делското управление, което било против комитските акции на ВМРО. Ръ-

ководството на организацията се опитвало с всички средства да спре поли-

тическите и дипломатическите мерки на Ал. Стамболийски за сближаване

със СХС кралство. Политическата активност на ВМРО била насочена осо-

бено против земеделската власт на Стамболийски, която била единствена-

та власт в историята на България, която не поддържала и не помагала на

революционното движение в Македония и на неговите ръководни тела.

Сериозна пречка в настояването на Стамболийски за сближаване със СХС

кралство и неговата политика спрямо македонския въпрос, са въоръжени-

те акции, които предприема ВМРО на територията на Вардарския дял на

Македония. (с. 202-203) Всичко това предопределя и ролята на Александ-

ров в Деветоюнския преврат в България (с. 208)

През нощта на 8 срещу 9 юни 1923 г. силите на буржоазната опо-

зиция и Военната лига успели да извършат преврат и да формират ново

правителство начело с Александър Цанков. Преди и по време на извърш-

ването на преврата автономистките чети на ВМРО били концентрирани в

Горна Джумая, Кюстендил и Петрич и в пълна бойна готовност чакали

заповед да се включат в неговото извършване. В залавянето и зверското

156

убийство на Ал. Стамболийски покрай българските военни “специални

отряди” бил ангажиран и скопския войвода Величко Велянов-Чичето с

неговата чета. (с. 213) Имайки предвид готовността си да участва в извър-

шването на преврата под мотото “да се запазят интересите на македонския

народ”, ВМРО предизвикала остри реакции на СХС кралство и в между-

народната общност. Затова новият председател на българското правителс-

тво Ал. Цанков, с цел да запази международния престиж на страната,

предприел съответни дипломатически мерки, както спрямо великите сили,

така и спрямо СХС кралство. Уверявайки правителството на СХС кралст-

во , че ще спазва всички международни обвързаности, между които и

Нишката спогодба, той заявява, че неговото правителство няма намерение

“да води авантюристична военна политика за Македония”. При това, бъл-

гарската дипломация не пропуснала да заяви, че превратът бил чисто

“вътрешна работа” на държавата, в която ВМРО нямала никакво участие.

(с. 215) Сътрудничеството на ВМРО с българските буржоазни кръгове в

Деветоюнския преврат предопределило по-нататъшната ориентация на

организацията. То, според Зоран Тодоровски, предопределило и поведени-

ето на Тодор Александров спрямо Септемврийското въстание в Бълга-

рия.(с. 225)

По време на Септемврийското въстаниеТодор Александров насто-

явал да запази ВМРО като единствена и обща революционна организация,

заявявайки че ВМРО няма да се бърка във вътрешните партийни борби в

държавата. В съгласие с политиката на ВМРО за ненамеса във вътрешните

работи на България Александров определя ВМРО да не участва във въста-

нието, тъй като въстаническата акция на комунистите имала за цел да въз-

станови селско-работническата власт, което било противно на политичес-

ките цели на организацията. При това Александров категорично заявява,

че доколкото българските комунисти и поддръжниците на левите маке-

донски организации все пак вземат участие във въстаническите действия в

Петричко, в този случай ВМРО безпощадно ще задуши всеки опит за въс-

тание и за кървави размирици в македонския дял под българска власт.При

такива действия Александров настоявал “тази територия да се държи нас-

трани от ставащото в царството, смятайки че това не е България, а Маке-

дония и поради това тя е територия под суверенната дейност на ВМРО”,

твърди в монографията си д-р Зоран Тодоровски. (с. 225)

Друг важен въпрос, който Тодоровски разработва, е този засътруд-

ничеството на Тодор Александров със Съветския съюз и с Коминтерна. [6]

Свързването на Александров с двата комунистически фактора представля-

ва повратен момент в по-нататъшното политическо и военно поведение на

ВМРО. (с. 229) Преговорите довели до подписване на няколко важни за

съдбата на македонското освободително движение документи. Първият,

който го подписали членовете на ЦК на ВМРО, Тодор Александров, П.

Чаулев и Ал. Протогеров, на 29 април 1924 г. била “Декларация”, която

157

послужила като платформа за обединяване на национално-

революционното движение “в единствен македонски революционен

фронт”. Вторият документ бил “Протокол за обединяване на македонското

революционно движение”, подписан на 30 април 1924 г. Протоколът,

всъщност представлява спогодба, в която се съдържат основните принци-

пи върху които трябвало да се обединят ВМРО и Македонската федера-

тивна организация “ в единствен македонски революционен фронт, като

основа за формиране на единствен балкански революционен фронт”. Тре-

тият и основен документ бил “Манифест към македонския народ, до орга-

низираното революционно население в Македония и до македонските ре-

волюционери”, подписан на 6 май 1924 г. В Манифеста, ЦК на ВМРО зая-

вява, че ВМРО “се бори и ще се бори с всички средства на революционна-

та борба за освобождаване и обединяване на разпокъсаните дялове на Ма-

кедония в една цялостно независима и самостоятелна политическа едини-

ца, в нейните природни, географски и етнографски граници.” (подчертано

в Манифеста, б.м.) Завършен документ на Виенските преговори била и

“Декларацията на Македонската парламентарна група, изработена и под-

писана на 6 май. В цялата тази декларация проличава осъждането на про-

тивомакедонската политика на българската власт. (с. 249-251)

Междувременно, когато през юни 1924 г. Тодор Александров се

връща в София и вижда текста на Манифеста, той изненадан пише на Ал.

Протогеров: “Пристигнаха преписите от Манифеста и от Декларацията на

пратениците (в парламента, б.м.). Когато ги четох, косата ми настръхваше.

С тяхното публикуване ще се нанесат неизмерими щети не само на борбе-

на Македония, но и на цялото българско племе”. В писмото Александров

известява Ал. Протогеров, че е изпратил телеграма на Никола Велев, пред-

ставител на ВМРО във Виена, да съобщи на Д. Влахов (представител на

федералистите) да не обявява манифеста и да дойде на среща в София. (с.

254) Въпреки настояването на Тодор Александров да не се бърза с публи-

куването на манифеста, по инициатива на Д. Влахов и П. Чаулев и под на-

тиска на представителите на Съветския съюз и на БКП, за да компромети-

рат Александров пред българската власт, той бил публикуван в първия

брой на вестник “Балканска федерация” на 15 юли 1924 г. Малко по-късно

манифестът бил публикуван и в България, в органа на Илинденската орга-

низация “Илинден”на 2 август 1924 г., заради което българската власт

конфискува вестника и дава наредба да се пречи на препечатването на ма-

нифеста. С това, всъщност, му била изречена и смъртната присъда на То-

дор Александров от страна на българските управляващи кръгове. (с. 258)

Българската власт предприела съответни мерки и чрез своя минис-

тър Янко Стоянчов извършила силен натиск върху Тодор Александров и

Ал. Протогеров да се откажат от манифеста и да излязат с декларация.

Декларацията на ЦК на ВМРО, подписана от двамата, е обявена на 1 ав-

густ 1924 г. В нея Т. Александров и Ал. Протогеров явно се отказват от

158

манифеста и от своите подписи, и го провъзгласяват за “мистификация”.

(с. 259) Според съобщението на румънският посланик в София до негово-

то Министерство на външните работи в Букурещ, българската власт с от-

казването на подписите от Манифеста искала да дискредитира Тодор

Александров в македонските среди, тъй като обявяването на манифеста

“предизвика голяма сензация в България, където падна като бомба”, от

която най-загрижена била българската власт, гледайки на него като “уве-

личаване на комунистическата опасност”. (с. 266)

Оттеглянето обаче на подписа на Тодор Александров под Майс-

кия манифест не било в състояние да спре колелото на смъртта, което вече

е задвижено. На път да присъства на конгреса на Серския революционен

окръг, на 31 август 1924 г. близо до с. Лопово, Мелнишко, в присъствието

на Ал. Протогеров , Александров бил убит от двама негови придружители,

войводите на организацията в Петрички окръг Щерю Влахов и Динчо

Вретенаров, близки на Александър Василев. При убийството на Александ-

ров бил убит и неговия телохранител Панзо Зафиров, а Ал. Протогеров се

уплашил , че и той може да бъде убит и припаднал. (с. 279)

Убийството на Тодор Александров, според Зоран Тодоровски,

представлява едно от най-мистериозните убийства в македонското рево-

люционно движение и предизвиква голяма сензация не само в македонс-

ките емигрантски среди, но има мощен отглас и в европейската общност.

Поемането на новия курс по отношение на борбата за решаване на маке-

донския въпрос и след това отказването Майския манифест от страна на

Александров и Протогеров, създават предусловия за това повече фактори

да се заинтересуват от отстраняване на Александров от лидерската пози-

ция във ВМРО. Убийството на Александров представлява истински поли-

тически сценарий в редовете на организацията. Той бил убит в присъстви-

ето на члена на ЦК на ВМРО Ал. Протогеров, за да се насочи вината към

него и към левицата на ВМРО. Затова, убийството на Протогеров през

юли 1928 г. Иван Михайлов го оправдава с това, че той бил замесен в

убийството на Александров. (с. 280-282) Според Тодоровски обаче зад

убийството на Тодор Александров стои българската власт и Военния съюз,

които със знанието на Иван Михайлов организирали неговото убийство.

Но без да се изпада в подробности, посочената от Тодоровски хипотеза не

издържа никаква обективна критика. Защото тя обслужва лансираната от

него позиция за противоречията по македонския въпрос между българска-

та власт и Александров, които могат да бъдат решени само чрез убийство-

то му.

* * *

Вместо заключение Зоран Тодоровски се опитва да затвърди чрез

мечтите на Тодор Александров за автономна и независима Македония (с.

299), собствените му оценки за себе си (с. 307), както и тези на другите за

него (с. 314) тезата си, че Александров е “велик македонски революцио-

159

нер”. [7] Който въпреки многобройните доказателства публикувани от са-

мия Тодоровски в собствената му книга никога не се е чувствал като бъл-

гарин и не се е борил за българската кауза в Македония. Лично Александ-

ров обаче е оставил за историята не едно или две потвърждения, част от

които вече цитирахме, за безпримерната си служба и вярност към българ-

щината. Така, например, в писмото сидо генералите Иван Русев и Христо

Калфов, министри на вътрешните и на външните работи, от 3 януари 1924

г. той им заявява, че ВМРО “не насочва своя поглед нито към Запад, нито

към Изток, нито на друго място и няма да позволи никой да си служи с

нейното име и с нейното лице за лични и за други цели, и че във всички

свои дела тръгва от интересите и че работи за идеалите на борбена Маке-

дония и българското племе.” (с. 239) За проф. д-р Зоран Тодоровски обаче

подобни заявления са само част от досадния минимум истина, която тряб-

ва да мине през цедката на македонизма, за да направи поне малко четивна

книгата му. И те по никакъв начин не му пречат да нареди Тодор Алексан-

дров сред плеядата „борци“ за днешна „независима Македония“, в която

да се наречеш българин продължава да бъде престъпление.

Впрочем, биографията на Тодор Александров е само част от поре-

диците от сборници и монографии, които Република Македония бълва

през последните години в името на хора, чието само споменаване доскоро

бе абсолютно табу. Идеологът на тази закъсняла «реабилитация» е именно

проф. д-р Зоран Тодоровски, който с тази поредна кражба на личности от

българската история, свързана с Македония, постига най-малко две не-

ща.От една страна, запълва „белите петна” в съвременната македонска

„историография”, от друга, актуализира македонизма като държавна идео-

логия на Република Македония вече цели 70 години. За тази си роля Зоран

Тодоровски ще остане записан в Скопие като бащата на неомакедонизма,

заменил овехтелия и износен от употреба архаичен македонизъм на Стоян

Новакович и Михайло Апостолски.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Димитар Галев. Тодор Александров – од автономиjа до самостоjна

држава, Скопjе, 1995; Бранислав Синадиновски. Тодор Александров, Све-

ти Николе, 1995.

[2] Тодор Александров. Се за Македониjа. Документи 1919-1924. Избор,

предговор и редакциjа проф. д-р Зоран Тодоровски, Скопjе, 2005.

[3] Зоран Тодоровски. Тодор Александров, Државен архив на Република

Македониjа и Македоника литера, Скопjе, 2014, с. 43-62.

[4] Зоран Тодоровски. Тодор Александров… (цит. съч.), с. 63-164.

[5] Зоран Тодоровски. Тодор Александров… (цит. съч.), с. 165-226.

[6] Зоран Тодоровски. Тодор Александров… (цит. съч.), с. 227-298.

[7] Зоран Тодоровски. Тодор Александров… (цит. съч.), с. 299-326.

160

Град Видин – ретроспективен поглед към де-мографската обстановка

Надя Тошмакова

В последните години депопулацията на страната взима все по–

големи размери. Причините за това явление можем да търсим на различни

нива и в различни посоки. Често изтъкваните фактори са външните миг-

рации, високата смъртност, застаряването на населението. В масовото съз-

нание битува схващането, че тези процеси са започнали след 1989 г. Осо-

бено тревожно се коментира Северозападна България. Настоящият доклад

е опит да се проследи тази тенденция в град Видин.

Относно актуалността на проблема в научната литература може да

се каже, че е сравнително слабо застъпен като цяло. Най-често Видинска

област е подведена под знаменателят на Северозападна България. В това

отношение има редица изследвания, които засягат демографския проблем

в Северозапада – Марта Сугарева и колектив прави детайлен анализ на

промените в района, базирайки се на статистики от началото на XX век до

2001 година. Използвани са и данни на Националният статистически инс-

титут за данните, които касаят преброяването от 2014 г. Относно истори-

ческата част, и особено частта около събитията от 50-те години, до голяма

степен са използвани трудовете на Михаил Груев.

Ако проследим статистиката, ще установим, че тази тенденция до-

бива ясни очертания в средата на 40-те години на XX век. До голяма сте-

пен това явление се свързва със серия промени в държавен и социален ас-

пект. Настъпват промени във всички сфери на живота – преминаването от

частно семейно стопанство към централизирано държавно, стремежът към

по-големите населени места, колективизацията, току-що завършилата

война, индустриализацията на страната благоприятстват механичните

движения на населението.

Интересна е тенденцията в демографският облик на „област Ви-

дин“ и „община Видин“ . С проследяването на статистическите данни се

очертават две коренно различни тенденции. Докато областта след 1946 г.

поддържа отрицателният прираст, то общината Видин отбелязва относи-

телно висок прираст. По отношение на област Видин може ясно да се за-

бележат регресиращите стойности след 1946г., докато в община Видин

убедително се наблюдава бум на население до преброяването от 1992 г.

Базирайки се на данните, броят на населението от преброяването

през 1934 г. за област Видин е 191 787 души, съответно за община Видин

то е 55 071 души, което показва, че градът е 28,71 % от населението на об-

ластта. През следващото преброяване от 1946 г. съотношението област,

областен град е респективно 194 007 души към 56 078 души , което прави

28,91 % от областното население. Към 1956 г. съотношението е 188 525

161

души (област) към 60 298 души (община) т.е. 31,98% ; 1965 г. е както

следва 176617 д. към 67213 д., т.е. 38,05 %.

1975 г. е 174037 души (област) към 82484 души (община), т.е 45,39 %;

1985 г. – 162084 души (област) към 87202 души(община), т.е 53,8 %.;

1992 г. – 151636 души (област) към 85974 души (община), т.е. 56,69 %.

2001 г. – 130074 души (област) към 77480 души (община), т.е. 59,57 %

Фиг. 1 Съотношение на населението община/област за периода 1934 –

2011 г. (в брой души)

За да добием цялостна представа за състоянието на миграциите, на

първо място би следвало да обърнем поглед към общата тенденция в раз-

витието на населението във Видинския край. За да се постигне този резул-

тат, ще използваме данните от преброяванията на населението в периода

1934 – 2001 г. Избран е именно този отрязък от време, тъй като се обхва-

щат два своеобразни хронологически репера, разделящи три държавни

строя. Като начало можем да обобщим, че 1944 г. се пада повратната точка

в хода на демографското развитие на Видинско .

От изложените до тук цифри ясно може да се направят няколко из-

вода. На първо място, данните красноречиво говорят за миграции в райо-

на. Много ясно видимо е движението „периферия – център“ . В ретроспек-

ция преброяванията в периода 1934 – 2001 г. ясно говори за трайно обез-

людяване на селищата извън областният град и струпване на население в

него. Това са миграции, които може да приемем за вътрешни миграции.

По-внимателният поглед в процентите показва силни миграционни проце-

си по посока на Видин в периода 1956 - 1985 г. Причината за рязката раз-

лика в съотношенията от предходните години би следвало да се търсят в

оформянето на града като индустриален и производствен център. В среда-

та на 50-те години на XX век градът започва да се оформя като център на

текстилната промишленост. Ясно свидетелство по отношение развиването

на този отрасъл е създаването на Държавно индустриално предприятие

162

„Текстилни влакна“ – Видин (1950 г.) и ДИП „Вида“ (1962 г.). За техните

нужди през 1959 г. е създадено Професионално техническо училище по

дамско облекло и обществено хранене. В същият период са изградени ци-

гарена фабрика „Дунав“, Випом (водни помпи), кожарски предприятия.

Към началото на 70-те години можем да отнесем „Видахим“, предприятие,

което към средата на 80-те дава работни места на близо 8000 трудещи се.

Този своеобразен бум на промишлеността в града, несъмнено го прави

притегателен център за населението от периферията, но поражда и мно-

жество проблеми от социално-битов и жилищен характер. Последното де-

сетилетие от разглеждания период се характеризира с намаляване на при-

раста дори в град Видин. Това се обяснява с ликвидирането и приватизи-

рането на голяма част от предприятията в града, следователно това е и ед-

на от причините за благоприятстващи миграциите във външна посока, не

само на град Видин, но и Видинска област въобще. Най-често градовете,

които са притегателен център за тези своеобразни мигранти, са София,

Русе, Варна, Габрово, Плевен и др. [1]

Процесът на урбанизация се отразява пагубно на селата в демог-

рафски аспект. Намаляването на селското население в областта за периода

1956 – 1965 г. е 18,5 %; 1966 – 1975 г. – 17,7% ; 1976 – 1985 г. – 20,0 %. [2]

Не бива обаче да се пренебрегват и миграциите във външна, по от-

ношение на областта, посока. Организираните миграции в старината в

първите години на социализма са контролирани от държавата. В голяма

степен те са трудови миграции по своята същност. Целта е да се обезпечи

строителството и индустрията с работна ръка. За първите две петилетки е

предвидено този трудов потенциал да бъде от Видинския регион .[3] Ос-

новни посоки на миграцията става София и Южна България. С цел по-

високо заплащане групи се отправят и металургичните и миньорските

центрове на страната.[4] Прави впечатление обаче нежеланието на населе-

нието да осъществява тези миграции. Тук е показателен фактът, че от 3353

работници никой не желае да отиде да работи на строителни обекти в Со-

фия. [5]

Политиката в района през 60-те и 70-те години се води под знака

на борбата за увеличение на прирастта в областта. Тази политика се води

във връзка с Постановление на ЦК на БКП и МС № 61 от 1968 г., които

предвиждат възнаграждения и поощрения според многочислеността на

децата. В това число могат да се прибавят и съответните социални придо-

бивки от порядъкът на по-лесно получаване на жилища, по-големи отпус-

ки по майчинство и др. В тази връзка Окръжният комитет на БКП – Видин

приема програма за работата на държавните и стопански органи и органи-

зации по въпросите на майчинството и детството. Това е последвано от

„Комплексна програма за увеличаване на раждаемостта“, която фактичес-

кия остава безрезултатна. На съвместната сесия на Окръжния съвет на

БКП и Окръжния народен съвет, провел се на 8 април 1977 г.,чиито поче-

163

тен гост е Пенчо Кубадински, са разисквани демографските проблеми в

областта. Заседанието се превръща във фарс, тъй като сериозния проблем

е обоснован като резултат от еснафщина, слаба партийна и агитационна

дейност. В заключителната част Кубадински заявява, че в противовес на

ниската раждаемост от Разградски окръг ще бъде преселено турско насе-

ление във Видински. [6]

Усилията по превенцията на депопулацията обаче не спират до

тук. Видинското градско ръководство търси помощ от Държавният съвет и

Комисията по възпроизводство на човешките ресурси. През 1981 г. е из-

готвен комплексен анализ от научен екип, оглавяван от проф. Никола На-

умов от ВИИ „Карл Маркс“, който да отразява демографското състояние

20 години преди това и тенденциите за следващите 20 години. В заключе-

нието си той обобщава положението като силно тревожно и негативно в

общодържавен икономически аспект. [7]

През 1982 г. е предприета програмата „Програма за стабилизиране

и увеличаване на населението във Видински окръг през Осмата петилетка

до 2000 г.“. Тя предвижда пакет от икономически и социални мерки за по-

добряване на усилията на живот и труд, както и поощрения за уязвимите

групи като пенсионери и майки . Предвижда се откриване на висше учеб-

но заведение, изграждането на национален младежки комплекс , както и

множество промишлени комбинати, чиято цел е да привлекат капитални

вложения. [8]

През 1982 г. в Държавен вестник е обнародвано Постановление №

22 на ЦК на БКП и МС [9], което предвижда ускорено икономическо раз-

витие за голяма част от селищата в региона. Като цяло и тази инициатива

се проваля – на работа постъпват 2 232 младежи, които са задължени да

останат в родното си място следващите 10 години, някои завърнали се в

родното си място, а новодошлите от други окръзи са едва 325 души.[10]

През следващите години до 1989 г. се правят опити проблемът да

бъде решен чрез преселвания от други области. Предвидено е премества-

нето на 16 000 души от толбухински, шуменски, търговищки и силистрин-

ски край като тези, които предприемат тази стъпка, получават еднократна

помощ от 3000 лв. и преференциални кредити за закупуване на жилища.

В обобщение може да се каже, че темпът на депопулация в Видин-

ска област е трайна тенденция от 1946 г. до 2001 г. С особена сила това се

отнася за обезлюдяването на селските райони като в края на разглеждания

период (2001 г.) то представлява по-малко от 50 % от общия дял. В общи

линии може да се потвърди наличие на ефекта „център – периферия“ като

отчетливо доказателство за това е обратно пропорционалният брой и тен-

денцията в населението на град Видин. От постигнатите до тук резултати

това може да се обясни с трудовата миграция на първо място, на второ

място – по-големите възможности в града и достъпа до повече социални

преференции. Въпреки това, цялостният проблем за населението и целена-

164

сочената държавна и общинска политика за решаването му са твърде ане-

мични и несистематични. Впечатление прави, че проблемът за депопула-

цията влиза на дневен ред едва в началото на 80 те години. Въпреки раз-

личните идеи за справянето със ситуацията тенденцията запазва своя об-

лик.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Нашите окръзи. Социално-икономическо развитие. Окръг Видин. С.,

1973, с. 9

[2] Сугарева,М и др. Демографската ситуация в районите на депопулация.

С. 2008 г.

[3] Динев,Л и др. Някои основни икономогеографски проблеми на населе-

нието и трудовите ресурси във Видински окръг. – В: Годишник на СУ,

ГГФ, №2 , 1965, стр.113

[4] Груев,М. Демографските процеси във Видинският край през погледа

на журналиста. – В: Население, №4, 1993, с. 88

[5] Б. Василева. Миграционни процеси в България след Втората световна

война. С.,1991. с.47

[6] ДА-Вд., ф .489, оп. 29, а.е. 5, л. 30, л. 80

[7] ДА-Вд., ф. 489, оп. 29, а.е. 30, л. 11

[8] ДА-Вд., ф. 489, оп.29, а.е,30, л. 29

[9] ДВ, № 48, 28 май, 1982 г.

[10] Работническо дело, № 317, 12 ноември 1984 г.

165

Празнично-юбилейна система

Културни традиции и иновации през вековете Живко Жеков

В много от днешните традиционни празници и обичаи могат да се

открият реликти и идеи заимствани от античните културни и религиозни

традиции на траки, елини и римляни. Този процес на рецепция е разбира

се универсален, а не регионален, което не означава, че в него не се откри-

ват местни специфики. Те до голяма степен са обусловени от реалиите на

местната конкретика. Балканският полуостров е контактна зона, която

през хилядолетната си история е обитавана от различни етнически групи,

но в същото време те оставят доловими културни реликти, които премина-

ват от една среда в друга. Разбира се пречупени през новите религиозни и

битови конкретики, защото религията е константна величина, но без спе-

цифичните си битови измерения тя си остава имагинерно понятие.

Празниците, които са неизменна реалия от всяка културна тради-

ция позволяват на хората да привързват конкретни важни дати към опре-

делени сезони и свързаните с тях производствени дейности. В този ред на

мисли такъв празник е Трифон Зарезан. В неговото отбелязване в съвре-

менната българска битийност се откриват реликти от античните културни

традиции. Отбелязването на празника в контекста на връзката с виното е

неизменен атрибут на бог Дионис през античността. Тя преминава и през

вековете. В тази връзка може да се посочи нетрадиционното за християнс-

твото пиене на виното от цялата общност участваща в празника на откри-

то, а не като част от вкусването на тялото христово под купола на църква-

та, което вече го превръща в свещенодействие.

Тази линия на анализ се потвърждава от факта, че в най-ранните

сведения за празнуването на този празник от Възраждането се отбелязва,

че в него участват само мъже, което е още една специфика характерна за

ранните тракийски традиции, при които имаме разделяне по полов прин-

цип на участващите в култовите практики. Дори и в култа към Дионис,

които е свързван главни с народа, а не с аристокрацията се фиксира деле-

нето при празнуването на жени и мъже. Фактически съществуват дори

квази жречески колегии като тези на менадите, които представляват фак-

166

тически женски обединения на жрици или адепти на култа. В същото вре-

ме съществува и празнуване на Дионис само от мъжете. Тази обособеност

на жреческите колегии преминава през цялата античност и под някаква

форма се проектира и българските възрожденски традиции.

Реликти от античните културни и религиозно-обредни традиции

могат да открият и в обичайте свързани с празнуването на Тодоров ден.

Неизменна част от празника са надбягванията с коне и каруци, в които мо-

гат да се открият преки аналогии с традиционните за траките надбягвания

с коне и колесници. Така например Платон описвайки тържествата в чест

на тракийската богиня Бендида включена от атиняните в техния религио-

зен пантеон отбелязва, че в нейна чест се провеждат конни надбягвания.

[1] В случая те се организиран в Атина, но предвид фактът, че атиняните

се опитват да привлекат траките на своя страна, [2] поради което и отда-

ват официално почит на тази богиня може да се предположи, че тази фор-

ма на празнуване е характерна за траките и от там е възприета в Атина.

Траките още от Омир са описани като „коневъдци траки“, [3] то-

ест един от техните най-важни епитети, с които ги характеризира поета е

хора, които отглеждат коне. Следователно коневъдството е широко разп-

ространено сред тях, а то неизбежно е свързано и с включването на коня в

религиозните им вярвания и култови практики. В тази посока може да се

посочи и широко разпространеното в Тракия през I – III в. почитане на

Хероса, който винаги е изобразяван на кон. Фактически конят е неотменен

атрибут от сакралната иконография на това тракийско божество и показва,

че тези животни са част от религиозната обредност на траките. В тази по-

сока могат да бъдат посочени още много примери. Митичният владетел на

траките Резос, който идва под Троя да се сражава на страната на троянците

срещу ахейците според Омир притежава най-красивите и най-едри коне

(Hom., Ill., X, 435 – 436). Владетелят на траките Диомед притежава коби-

ли, които са изключителни. Те дори ядат човешко месо и разкъсват Абдер,

херой епоним от антропонима, на който логографите извеждат етимологи-

ята на името на елинската апойкия Абдера в Егейска Тракия. [4] Разкъс-

ването на човек на части е много архаична, но в същото време и устойчива

традиция в сакралните култови практики на траките. В случая е важно, че

то се извършва от коне, което отново е индикация, че за траките те са све-

щени животни.

Посочените по-горе примери показват, че включването на коня ка-

то животно което участва в празненствата и свещенодействията е харак-

терно за древните траки и същото се открива и във възрожденските и съв-

ременни български традиции в празнуването на Тодоровден. В случая не

може да се твърди, че има пряка приемственост, но някои факти дават ос-

нование да се предполага такава, като например вече посоченото надбяг-

ване с каручки, в което могат да се открият известни аналогии с надбягва-

нията с колесници практикувани от траките.

167

Кукерството е друг празничен обичай, в който могат да се търсят

реликти от античността. Използването от кукерите на страшни маски, кои-

то следва да прогонят злите сили, в известна степен е аналогично на апот-

ропейните изображения на медузата Горгона широко разпространени в

античността с цел да предпазват от врагове и зли сили. В същото време

носенето на маските скрива личността на носещите и по този начин се ре-

ализира една друга сакрална линия от античността – мистериалността.

Тайнствеността при празнуването и допускането да култовите практика

само на избрани, които са посветени в тях. Така и при кукерите в тяхната

празнична чета/дружина се допускат само избрани и приети от останалите

кукери участващи в празненствата.

Професор Димитър Попов в книгата си „Тракийска религия“ по-

сочва и други реликти в народните празнични традиции на кукерите от

региона на Странджа планина, които могат да се свържат с траките. Той

изтъква ролята на „белия кукер“ и неговите ритуални действия, които мо-

гат да се интерпретират като оплождане на майката природа. Авторът по-

сочва и времето на тези празнични кукерски ритуали, което съвпада с

празнуването на Големите и Малките Дионисии през февруари – март. [5]

В традициите на нестинарите също могат да се открият реликти от

античната епоха. Първо самото почитане на огъня, като пречистваща сила

е нехарактерно за християнството, но е основополагаща част от античните

религиозни вярвания и култови практики. В тях жертвата към боговете в

повечето случаи се хвърля в свещения огън. Горящият постоянно огън е

възприеман като сакрална гаранция за оцеляването на общността. Едно от

основните задължения на весталките е да пазят да не загасне огънят горящ

в огнището на храма на римската богиня Веста. Според легендата в слу-

чай, че той загасне римската държава ще бъде унищожена. Същите тради-

ции съществуват и древна Елада, където в храмовете на богинята Хестия

също се поддържа вечен огън.

В Антична Тракия огънят също традиционно е част от религиозни-

те и култови практики. На много места при археологически разкопки се

откриват т.нар. „есхари“, които са специално изработени култови огнища.

При нестинарите жертвата се принася от самите играещи, които понасят

болката от контакта с жаравата, за да се пречистят и получат божията бла-

гословия. Тази идея е сходна с античната концепция, че огънят пречиства,

което дава основание да се търси определена приемственост между антич-

ните и съвременните култови практики с участието на огън. В случая не е

необходимо съвременните празнични ритуали да преповтарят напълно

древните. Водеща е концепцията за ролята на природните стихии като

проява на божествеността, а огънят е една от най-мощните природни сти-

хии и неговото използване от човека за практически цели е един от приз-

наците за цивилизованост през античността. В тази посока може да се по-

сочи мита за титана Прометей, който е наказан от Зевс, защото дава огънят

168

на хората. Тази митологема показва, че за боговете според древните елини

огънят има божествена същност, поради което нейното разкриване на хо-

рата от страна на титана е разглеждано от върховния олимпийски бог, като

престъпление.

Посочените примери са само част от значителния брой реликти,

които могат да се открият в българските възрожденски и съвременни тра-

диции и вярвания. Тяхната цел е да демонстрират приемствеността в идеи-

те от античността да днес. Тази тенденция не е константна величина. Тя

зависи от редица субективни и обективни фактори, но винаги може да се

забележи една обща закономерност, културната идентичност е несамо

фактор на етническа принадлежност, но и реалия свързана с определена

територия, в която през вековете се пренасят традиции и идеи прикрити

под формата на религиозни доктрини и битови традиции.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Plat., Polit., I, 328.

[2] Включването на Бендида в пантеона на атинския полис се извършва

вероятно в самото навечерие на Пелопонеската война и цели да привлече в

орбитата на атинското политическо влияния Одриската базилея, като съ-

юзник на атиняните в предстоящата тежка война с Пелопонеската симахия

и нейния хегемон Спарта. Одриската държава през третата четвърт на V в.

пр. Хр. се превръща в един от най-мощните политически фактори на Бал-

канския полуостров и съюза с нея е търсен както от Атина така и от Спар-

та. Двете страни са готови на редица компромиси само и само да си осигу-

рят приятелството на одрисите. Така например атиняните дават атинско

гражданство на Садок, сина на Ситалк, за да си осигурят благоразположе-

нието на неговия баща.

[3] Hom., Ill., XIII, 4.

[4] Делев, П. История на племената в Югозападна Тракия през I хил. пр.

Хр. С., 2014, с. 210.

[5] Попов, Д. Тракийска религия. С., 2014, с. 405–407.

169

По някои въпроси, свързани с образа на средно-вековния българин в представите на неговите съседи Иван Занов

През последните две десетилетия твърде модерно, твърде попу-

лярно в хуманитаристиката стана направлението, което се нарича имаго-

логия (от лат. imago - един образ, изображение) и има интердисциплина-

рен характер. В научната литература се използват като термин imagogika -

в творбите на психолозите и за изграждане на имидж - imedzhinologiya.

Понякога се използва от социолози в по-тесен смисъл, за да се позове на

научната дисциплина, която изучава. [1] "Имагология" е името на една от

главите на романа "Безсмъртие" на чешко-френския писател Милан Кун-

дера, където той пише: „Претърпяха крах всички идеологии, в това число

техните догми са разобличени като илюзии и хората престанаха да ги при-

емат сериозно. Реалността се оказа по-силна от идеологиите. И именно в

този смисъл имагологията надминава реалността. Тя е по-силна от реал-

ността, която впрочем вече отдавна е престанала да бъде за човека такава,

каквато е била за моята баба, живееща в моравско село и знаеща всичко от

собствен опит.“ [2] Имагология в крайна сметка е представата за полити-

ческа личност, социално извисена в съзнанието на заобикалящите я. Това

понятие е свързано и с теорията за рецепцията (от лат. receptio - приемане)

- получаване на информация или механизмите, по които се осъществява

оформянето на представата. Разбира се, тези сложни и претенциозни поня-

тия имат своя живот с тяхната информационна стойност, когато ги съотна-

сяме към епохата на Средновековието.

Един от интересните въпроси, който предизвиква научното дирене

на много автори е свързан с хората, които първи изграждат представата за

средновековния българин и още по-важното – откъде ние черпим инфор-

мация за тази представа. Реконструкцията на нашето средновековно мина-

ло се извършва главно въз основа на чужди извори – преди всичко визан-

тийски. В този смисъл е важно да определим доколко представите, които

византийските автори създават за българите и българското политическо

развитие отговарят на действителността, т. е. какви са механизмите, по

които това, което се е случило, преминава в определени образи в книжов-

ните произведения. Съществува определена трансформация и нещо, което

е по-важно – веднъж създаден образа на другия, в случая на българина,

може тази представа да окаже съществено влияние на политическата, дип-

ломатическата и културна практика. [3] Този извод важи в еднаква степен

за Средновековието и за Модерната епоха. Той се вплита като стереотип и

170

се предава по традиция. Този стереотип е в състояние да влияе върху из-

бора и решението, върху формирана политическа доктрина в много по-

голяма степен, отколкото конкретният анализ на действителността, както

и върху механизма за вземане на конкретно държавно решение. От позна-

тите ни извори за средновековната българска история, византийската

книжнина е най-богата с характеристики, които са полезни за разбиране на

създадената представа за българина. [4] Анализът на разглеждания проб-

лем в настоящата работа се основава само на данни от византийски изво-

ри.

Представата за българина като представа може да звучи твърде аб-

страктно, защото възниква естественият въпрос – за кой българин? Трудно

е да се каже, че може да се създаде обща картина или обща психофизичес-

ка представа за българина като събирателен образ във византийската лите-

ратура. Преди всичко, там се срещат сведения за представителите на бъл-

гарската аристокрация, както и характеристики за българските владетели.

В много по-малка степен може да открием текстове, които формират пред-

ставата за обикновения българин. Поради тази особеност е важно преди

да търсим механизмите за трансформация от действителност към образ, да

определим от какви позиции пишат чуждите автори за българите, т. е. как-

ви са техните политико-идейни позиции, от които те съобщават сведения

за другите народи, в частност, за българския.

Основната им позиция е субективното отношение, породено от

нагласата им, че те превъзхождат всички останали народи. Този апломб,

било то аристократичен или генетичен, е доминиращ. Чувството за пре-

възходство е възпитано във времето – те са представители на империя, ко-

ято заема първенстващо място сред другите народи. Този им статус пре-

допределя тяхното отношение към варварите – никога византийските пи-

сатели не разглеждат другите, в това число и българите, като равнопоста-

вени, като народ, който може да притежава същите качества, каквито те

имат по презумция. Това означава, че априори византийците стартират от

отрицателна позиция в отношението си към българите, дотолкова, докол-

кото последните спадат към варварския свят. По различни поводи Визан-

тия винаги се е отнасяла към варварите с пренебрежение, но макар и ряд-

ко, може да се срещнат положителни характеристики за тях.

Втората нагласа опира до вярата. Няма съмнение в категоричния

факт, че византийците оценяват другите от гледна точка на това християни

ли са те или не. В този смисъл представата за българите във византийската

книжнина еволюира. Тя е една до покръстването, когато византийците

пишат открито негативно, с неприязън. Българите са генетически белязани

от езичеството и те не могат да бъдат добри – този рефрен е постоянен.

След акта на покръстване образът им постепенно се променя. В теоретич-

ните занимания на византийските автори навлиза идеята, че българи и ро-

меи са вече един народ. Първата промяна в теорията, но не и в практиката

171

е, че българите вече са Христов народ, т. е. двата народа са две части на

едно и също цяло. Следователно, оттук нататък, щом са едно цяло, естест-

вено е, че за българите не може да се пише по същия начин както по-рано.

Българите вече не се разглеждат като изконни врагове. До 864 г. българин

и образ на враг са идентични във византийската книжнина. Малцина са

ония владетели, за които са казани добри думи до средата на IХ в. След

покръстването господства идеята, че българи и ромеи не могат вече да бъ-

дат врагове след като са християни. Това е теоретичната представа. Между

нея и това как трябва да бъде и онова, което е в действителност, има голя-

ма разлика. [5]

Най-голямо покритие между теоретичната представа и реалността

съществува по времето на княз Борис I Михаил (852-889 г.), по времето на

„дълбокия мир“. [6] Именно тогава възниква идеята, че българи и визан-

тийци не могат да воюват повече помежду си. Лъв VI Философ (886-912

г.) в „Тактика“ обвинява българите, че нарушават скрепения с клетва ми-

рен договор между Византия и България от 865 г. : „44. Но понеже бълга-

рите възприеха мира в Христа и в негово име приеха една и съща вяра с

ромеите, след стълкновението поради нарушаване на клетвата ние вече не

мислим да се въоръжаваме срещу тях, тъй като против Бога вече бихме

предприели военните действия против тях. Затова сега не желаем да опис-

ваме нито техния строй срещу нас, нито нашия срещу тях, понеже те са

наши братя поради еднаквата вяра и обещават да слушат нашите съвети“.

[7]

От тогава датира идеята, че българският владетел е духовен син на

императора и е от неговото т. нар. семейство на владетелите. Като духовен

син владетелят на българите трябва да му се подчинява. [8] В този смисъл,

теоретично погледнато, българите вече не се разглеждат като врагове. От

друга страна се вижда, че има периоди, в които конфронтацията е много

силна. Представата се разтопява в различни периоди на войни. Тогава, на

prima facie, отново излизат традиционните представи за българите, но

подплатени с нови отрицателни окраски – неблагодарен народ, племе, кое-

то е отнело земи от империята. [9] В своята обширна кореспонденция (26

писма) до цар Симеон I Велики, патриарх Николай Мистик го убеждава да

се откаже от своето войнолюбие и смята, че разривът между българи и ро-

меи е настъпил поради намесата на дявола. В писмо от юли-август 914 г.

патриархът моли: „Как да не плача, когато тези работи оскърбяват бога …,

а радват … дявола? Нима, чедо мое, не са най-страшната съблазън същес-

твуващите сега между ромеи и българи вражда, омраза и несъгласие вмес-

то дружба, мир и единение?“ [10] Търсят се извънземни и рационални

причини за влошаване на отношенията. Счита се, че българите са приели

християнския морал и те сами по себе си не могат да бъдат причина за та-

зи промяна, т. е. злата сила е причината за този негативен образ, който се

създава post factum. [11] Формираният образ се влияе както от полити-

172

ческия статус на взаимоотношенията, така и от религиозния. Всичко това,

когато се оплете в едно кълбо, в крайна сметка трябва да еволюира от кон-

кретната ситуация и от конкретните виждания на византийските автори и

тяхната позиция в обществото.

Представата има едно избирателно свойство и логично е да се

предположи, че в прицела на византийските хронисти и политици най-

често е личността на българския владетел. Византийският император е мо-

дел за поведение на поданиците си. [12] В този смисъл, според тях, какъв-

то е владетелят, такива са и поданиците. Представите за българския владе-

тел във византийската книжнина до голяма степен са в зависимост от това,

дали владетелят е християнин или не. Като цяло, за владетелите на Ези-

ческа България представите са негативни. Изключение прави кан Тервел.

Със своята намеса във византийските междуособици и помощта, която

оказва на Юстиниан II да си върне престола, а и с действията си против

арабите през 718 г., кан Тервел остава положителен образ във византийс-

ката литература: „… предводителят на българите Тервел бил на върха на

благополучието. И самият Юстиниан и Константин били негови данъкоп-

латци.“ [13] Това е единственият случай, при който българският владе-

тел, заедно със своите войски и то в пълно бойно въоръжение, влизат в

Константинопол в качеството си на съюзници или по-скоро като гаранти

за успешното възстановяване на императора на престола. [14] Двеста и

осем години по-късно княз Симеон е допуснат във Влахерните, но негови-

те войски остават извън крепостните стени. [15] В изцяло негативен план

са представени кан Крум и кан Омуртаг. Кан Крум е недолюбван поради

войните, които води с империята и желанието му да овладее Константино-

пол. [16] Отношението към кан Омуртаг не е по-различно. То не е продик-

тувано от военни стълкновения, напротив, той е първият владетел, който

подписва традиционния за империята 30-годишен мирен договор. [17] Кан

Омуртаг е този, който е ревностен гонител на християните и това поражда

негативните византийски оценки за неговото управление. [18] Първият

български владетел, представен изцяло в положителна светлина, е княз

Борис I Михаил. [19] Това е така не само поради това, че е канонизиран за

светец, но и поради факта, че приема християнството от Константинопол-

ската патриаршия: „… те се съгласили да приемат и да се подчиняват на

архиепископ и да се изпълни страната им с епископи … и били изпратени

там от императора, българският народ изоставил бащините си обичаи и

целокупно се отдал на Христа.“ [20] Важно е сравнението, което прави

неговият духовен наставник – патриарх Фотий. В послание до Борис, той

казва, че българският владетел е нов Константин Велики по подражание и

деяние - по подражание, защото приема християнството и по деяние, за-

щото разгромява противниците на христовата вяра. [21]

Трудно е да се каже, че във византийската представа има улегнал

механизъм за една принципна съпоставка между византийските и българс-

173

ките владетели, за търсене на едно уравнение между тези две поредици

короновани особи. Когато византийските хронисти определят личността

на българския владетел, те налагат един идеален модел, какъвто трябва да

бъде владетелят и търсят проявлението на този модел във всеки един от

тях – византийски или български. Много често във византийските хроники

се срещат ясно негативни оценки за василевсите, които се разминават с

идеалната представа, а същевременно има, макар и откъслечни характе-

ристики, които доближават българския владетел до идеалната представа.

При всички случаи реалният владетел е далеч от разработения идеал. Това

е непрекъснатото балансиране и разминаване, което има между идеала за

безупречния владетел и неговите действителни проявления. Необходимо е

да се подчертае, че чуждите хронисти са обективни в значителна степен,

когато признават положителните качества на българските владетели. За

цар Симеон I Велики, за когото е създадена във византийската книжнина

една негативна като цяло представа, са казани и добри думи – за неговата

ученост и любовта му към книгите. [22] „Похвалата“ е искрено, макар и

не твърде съвършено словесно „приношение” за царя, чиято ерудиция е

вдъхновила създателя й. „Акцентът във възхвалните слова към цар Симе-

он пада върху неговото книголюбие. Назоваването градира качествата на

владетеля: многоучен, учещ и любител на книгите. В този смисъл е и съ-

поставката с цар Птолемей, станал за византийците символ на ерудит и

библиофил.“ Българската историография приема, че поради тази причина

царят е наречен химиаргорс, т. е. полугрък. [23] По този въпрос може да

се гради и друга хипотеза, свързана с признаването на тези качества на

българския владетел. Това определение показва обстоятелството, че ви-

зантийците никога няма да признаят чужд владетел или представител на

чужд етнос, равен на тях, т. е. той ще си остане винаги полугрък.

Анализирайки образа на владетеля, може да насочим вниманието

си и към образа, който обикновеният българин заема в представата на ви-

зантийците. В по-ново време знаем, че общо взето представата на балкан-

ските народи един за друг почива върху един ясно изразен комплекс за

малоценност. В случая е налице една империя с улегнали, изработени и

префинени представи. [24] Представителите на тази империя се отнасят

към обикновения поданик на българския владетел с представа, в която се

преплитат няколко неща. Първо, това е аристократизмът на византийските

автори. В случаите, когато пишат за обикновения българин, те правят това

от позициите на аристократичното си виждане и мислене, т. е. към пода-

ник, който е по-неук и по-невежа от тях. Второ, пише се от позицията на

превъзходството. Онова, което съобщават византийците за българите, в

никакъв случай не ни дава основание да твърдим, че българите са без са-

мочувствие. Трето, всички автори подчертават огромното самочувствие на

българите, тяхната гордост, надменност, които те проявяват в отношение-

то си към византийците. [25] Примери за проявена гордост, която прави

174

впечатление на византийците има не един. Георги Пахимер разказва за

своето посещение в Търново като официален пратеник на Никейската им-

перия. Византийският хронист от ХIII в. пише, че българите показват ре-

ликвите, пленени от византийците, пред представителите на империята в

тази делегация. Така подчертават победите над византийското оръжие.

[26] Експонираната проява на гордост едва ли е тактична в нашето съвре-

мие, но през средновековната епоха тя постига необходимия ефект. Въп-

реки това, трудно е да се каже, че съществува обобщена представа за бъл-

гарина поради факта, че византийците правят заключението си въз основа

на единични прояви. Не може също така да се констатира коя представа

доминира през вековете – тази за обикновения българин като добър или

лош, или е обладан от съвкупност от добродетели, или не. Тази констата-

ция не бива да се изпуска при анализа на предложените конкретности. Г.

Пахимер пише по повод поведението на цар Георги Тертер I как обещава,

а след това се отмята от дадената дума към византийците и прави заклю-

чението за целия български народ, че на него не може да се вярва, даже на

полъха на вятъра може да се вярва, отколкото на българите. [27] Никифор

Григора от XIV в. подчертава, че българите не обичат нищо ново, т. е. той

набляга на тяхната консервативност. [28] Хронистът изтъква, че те няма да

приемат новото дори, ако е проповядвано от самите ангели. [29]

Трудно е да се открие в произведенията на византийските автори

представа, която се отнася за цялото Средновековие. В този смисъл няма и

улегнала представа в съзнанието на византийците за бита на българина. За

езическия период представата е, че българите са номади. Тук доминират

чертите от българския бит и създаването на представата, че всички бълга-

ри са чергари – така са наречени в изворите. Това е една оценка на пре-

небрежение. При описанието се набляга на обстоятелството, че се обличат

с кожи, живеят просто и са груби. [30] След като България влиза в сферата

на византийското влияние, отношението се променя. Създаваната до този

момент представа за българите като груби изчезва и се налага ново вижда-

не, съобразено с християнската етика.

Различните времена градят общества, които са консолидирани

върху различни идейни основи, традиции и манталитет, дават приоритет

на една или друга идея. [31] Аналитичният подход позволява да се експо-

нират различни детайли от разглежданата тематика. Умишлено не се из-

ползват подробни откъси от съществуващите извори. Този подход е изб-

ран по две причини: първо, предложените хипотези провокират различни

гледни точки; второ, за да не се утежнява настоящето изложение. До съот-

ветните изводи се достига след внимателното и непредубедено четене на

съществуващите извори за епохата.

Посочените ракурси, свързани с образа на средновековните бълга-

ри в представите на неговите имперски съседи, не изчерпват предложената

проблематика. Те имат за цел да насочат вниманието на академичната об-

175

щност към един подценяван въпрос в българското Средновековие и да

провокират задълбоченото изследване на поставения въпрос.

БЕЛЕЖКИ

[1] Милославскa, С. Руският език като чужд в историята на формирането

на европейския начин на Русия. M. 2008, с. 29.

[2] Кундера, М. Безсмъртие. С., 2007, 358 с.; Хорошее общество: Социаль-

ное конструирование приемлемого для жизни. Обща редакция В. Г. Федо-

това. Москва, 2013, 429 с.

[3] Павлов, Пл. България, люлка на европейската цивилизация. С., 2007, с.

33-61.

[4] Средновековният българин и „другите“. Сборник в чест на 60-

годишнината на проф. дин Петър Ангелов. Съст. Ан. Николов, Г. Николов.

С., 2013, с. 27-53.

[5] Йорданов, И. България и Византия (864-971). –В: Пътуванията в Сред-

новековна България. Материали от Първата национална конференция

„Пътуване към България“. Пътуванията в средновековна България и съв-

ременният туризъм. Шумен, 8-11.05.2008 г. В. Търново, 2009, с. 38-84.

[6] Павлов, Пл. Забравени и неразбрани. (Събития и личности от българс-

кото средновековие). С. 2010, с. 25-41.

[7] ГИБИ, т. IV. БАН. С., 1961, с. 168.

[8] Симеонова, Л. Образът на българският владетел във византийската

книжнина (ср. на IX – нач. на XI в.). –В: Представата за другия на Балка-

ните. С., 1995, с. 20-31.

[9] Войнов, М. Промяната в българо-византийските отношения при цар

Симеон. -В: ИИИ, 18, 1967, с. 144-202.

[10] Пак там, с. 202-207.

[11] Дуйчев, И. Из писмата на патриарха Николая Мистика. ИБИД. XVI-

XVIII (Сборник в памет на проф. Петър Ников). С., 1940, с. 212-218, 569.

[12] Божилов, Ив., И. Билярски, И. Илиев, Хр. Димитров. Византийските

василевси. С., 1997, с. 56-63; Г. Цанкова-Петкова. Българо-византийските

отношения при управлението на Тервел и Кормисош. Изследвания в чест

на Марин Дринов. С., 1960, с.615-625.

[13] ГИБИ, т. V. БАН. С., 1964, с. 309-310; Византийски енциклопедичен

лексикон „Суда“ от X в. –В: Христоматия по история на България. т. 1.

Ранно Средновековие VII-XII в. Съст. П. Петров, В. Гюзелев. С., 1978. с.

89.

[14] Гюзелев, В. Участието на българите в отблъскването на арабската об-

сада на Цариград през 717-718 г. –В: ИПр., XXIX, 1973, № 3, с. 28-47; Г.

Бакалов. Средновековният български владетел (титулатура, инсигнии). С.,

1995, с. 107-131; Хр. Коларов. Средновековната българска държава (уред-

176

ба, характеристика, отношения със съседните народи). Велико Търново,

1977, с. 9.

[15] ГИБИ, т. III. БАН. С., 1960, с. 265-277, 285; Р. Заимова. Образът на

Тервел в българската възрожденска книжнина и изобразително изкуство. –

В: Минало, 1997, № 3-4, 36-39; Г. Атанасов. Тервел - кан на България и

кесар на Византия. Силистра, 2004, с. 13. Г. Атанасов. Тервел - спасителят

на Европа. –В: Бележити българи, т. 2 (под редакцията на Пламен Павлов).

С., 2012, 34-43.

[16] ГИБИ, т. III. БАН. С., 1960, с. 279, 284-289; Хр. Кодов. Опис на сла-

вянските ръкописи в библиотеката на Българската академия на науките.

С., 1969, с. 141.

[17] Павлов, Пл. Българското средновековие, познато и непознато. С.,

2008, с. 77-84; Цв. Степанов. Власт и авторитет в ранносредновековна

България. С., 1999, с. 150-156; И. Йорданов. Едностранни монети-

медальони с името на хан Омуртаг. Археология. ХІХ, 4, 1977, с. 33; В. Гю-

зелев. Средновековна България в светлината на нови извори. С., 1981, с.

57.

[18] Митрополит Симеон. Писмата на Теофилакт Охридски, архиепископ

български. СбБАН, XXVII. С., 1931, с. 256-259; И. Божилов. От „варварс-

ката” държава до царството. България от средата на ІХ в. до първите десе-

тилетия на Х в. –В: Седем етюда по Средновековна история. Анубис. С.,

1995, с. 83.

[19] Еп. Партений Левкийски. Житие на св. цар Бориса на славянски език.

Неиздаден ръкопис. с. 5-6; П. Петров. За годината на налагане на христи-

янството в България. ¬ ИИИ, т. 14-15, С., 1964, с. 588-589; В. Гюзелев.

Княз Борис Първи. България през втората половина на IX в. С., 1969, с. 33;

В. Гюзелев. Покръстване и християнизация на българите. Извороведческо

изследване с приложение. С., 2006, с. 111; А. Николов. Факти и догадки за

събора през 893 година. –В: България в световното културно наследство.

Материали от Третата национална конференция по история, археология и

културен туризъм „Пътуване към България“ – Шумен, 17-19.05.2012 г.

Съст. Т. Тодоров. Шумен, 2014, 229-237.

[20] ГИБИ, т. V. БАН. С., 1964, с. 121; Христоматия по история на Бълга-

рия. т. 1. Ранно Средновековие VII-XII в. Съст. П. Петров, В. Гюзелев. С.,

1978. с. 169-170; Д. Ангелов. История на Византия 395-867. Първа част. С.,

1976, с. 331.

[21] ГИБИ, т. IV. БАН. С., 1961, с. 99-100, 103-104; Послание на патриарх

Фотий. ИБИ. т. VIII, с. 77-78; Д. Цухлев. История на Българската църква.

т. 1. София, 1911, с. 352.

[22] История и историография. Сборник в чест на проф. д-р Мария Велева.

Съставител Елка Дроснева. С., 2008, с. 35-46; И. Божилов. Цар Симеон

Велики (893-927). –В: Златният век на средновековна България. С., 1983, с.

53-55, 60-65.

177

[23] Янева, П. и др. Симеонов сборник (по Светославов препис от 1073 г.).

т. I. Изследвания и текст. С., 1991, с. 17; И. Божилов. Цар Симеон Велики

(893-927): Златният век на Средновековна България. С., 1983, с. 33; Тър-

жество на словото. Златният век на българската книжнина. Съставителст-

во, редакция и научен коментар К. Иванова, Св. Николова. С., 1995, с. 66;

А. Николов. Политическа мисъл в ранносредновековна България (средата

на IX — края на Х в.). С., 2006, с. 56; А. Божков. Миниатюри от Мадридс-

кия ръкопис на Йоан Скилица. С., 1972, с. 19.

[24] Павлов, Пл. Залезът на Първото българско царство. С., 1999, с. 9-17.

[25] Гюзелев, В. Наблюдения върху византийското присъствие в българс-

кото Черноморие от края на XII до средата на XV век. –В: История, I, №

3-4, 1992, с. 1-11.

[26] ГИБИ, т. X. БАН. С., 1980, с. 218-220.

[27] Пак там, с. 185-186.

[28] Йончев, Л. Българо-византийските отношения около средата на XIV в.

–В: ИПр., 1956, № 3, с. 61-74.

[29] ГИБИ, т. XI. БАН. С., 1983, с. 193; Nicephori Gregorae, Byzantina

histori. I. Bonnae, 1829, с. 379-380.

[30] Рашев, Р. Византийците и България до покръстването. –В: Civitas

Divino – Humana. В чест на проф. Георги Бакалов. С., 2004, с. 139-149.

[31] Ангелов, В. Българите и техните съседи на Балканите във византийс-

ката историопис от XV в. С., 2007, с. 27-33.

178

Ценности, традиции и ритуали в училищното образование – средоточие на минало, настояще и бъдеще Мария Алексиева

Винаги сме живели в свят, в който слагаме край на нещо, за да ознамену-

ваме началото на друго. Способни ли сме днес да сложим край на „празните” тех-

нологични ценности и да дадем начален тласък на истински ценните неща в жи-

вота ни като образованието, книгите?... Всъщност никак не е клиширано, защото

се отдалечаваме до такава степен от истински значимите неща за нас, че дори не

говорим толкова често за тях, за да ги наричаме клишета. Да увенчаем с думата

„край” технологичните средства, без които не можем днес, звучи доста радикално,

затова нека се насочим в следната посока. Готови ли сме да живеем с такива при-

оритети и цели, с каквито е живял спомоществователят на храма, в който работят

заедно и обединяват сили ученици и учители? Можем ли да изведем на преден

план в идеалите си целите да се образоваме, да изберем правилния път и да дадем

поне малко от себе си на бъдещите поколения, готови да поемат по нелекия път на

науките? Калоян Христов, Априловска гимназия

От възникването си през Средновековието и до днес, училището е

обвързано с образователно-възпитателната цел да учи не само на грамот-

ност, но и да възпитава в общочовешки ценности. Именно възпитателният

елемент и ценностите са ядрото, което трайно присъства в обучението и

оформя облика на българската възпитателна традиция.

Традициите, ценностите, ритуалите и церемониите в училищната

институция са най-представителните градивни компоненти на нейната

култура. Те са част от комуникационната стратегия на институцията. Без

преувеличение може да се твърди, че училище, което не е наясно със свои-

те доминиращи ценности и няма изградена ритуална система е в постоян-

на криза. Това е така, защото именно ценностите и ритуалите са метафора-

та на успеха. Благодарение на тях се осмисля и придобива конкретни

очертания всичко, което се реализира в трудовата (педагогическата) среда.

И колкото по-здраво доминиращите ценности са обвързани с индивидуал-

ните нагласи, вярвания и схващания - толкова повече са шансовете пред

училищната институция да действа ефективно, целенасочено и гъвкаво.

,,Главна ценност“ в българската ,,образователната система е детето

(ученикът). Всяка идея за развитие на българското училищно образование

и предучилищно възпитание и подготовка трябва да бъде осмисляна през

призмата на тази ценност“ и ,,осигуряване на равен достъп и качествено

образование за нашите деца“ [1]. В тази насока ,,българското училищно

образование безспорно има своите традиционни достойнства, които следва

179

да бъдат съхранени“, но ,,динамичният, високотехнологичен и глобализи-

ращ се свят поставя нови предизвикателствата, на които образованието

трябва да може да отговори“, поради което българската образователна

система ,,трябва да се развива като гъвкава и адаптивна система“.

Само по себе си училището е една своеобразна общност със своя

специфична култура и среда, включваща ,,дух, ценностна система, стан-

дарти, чрез които се оценява нейния принос, личностни взаимоотношения,

навици, неписани правила за поведение и практика на педагогическото

оценяване“ [5]. То е призвано ,,да дава на учащото се в него младо поко-

ление чувство за принадлежност към съответна образователна и културна

традиция, познания за собствената история на устояване на националното

и държавното“ [4, p. 217], по думите на Ф. Гобо – „институция, основана

по-скоро на включването на ценностни системи, отколкото на тяхното из-

ключване“, по думите на Ф. Гобо [6].

Традициите се градят с ум, любов, търпение, знание и преклоне-

ние… От векове училищното образование в България е било подпомагано

от родолюбиви българи, радетели на българската духовност и култура,

защото във времена, далеч по-бедни от сегашните се е вярвало, че празни-

ците, обредите и ритуалите носят дълбоко кодирани в себе си послания с

помощта на лесно разбираеми и достъпни за практикуване от всеки човек

символни предмети, действия, слова.

Днес, българската образователна политика „говори“ за осъзнаване

на важността от инвестиции в образованието на която и да била общност,

тъй като те, по думите на Ф. Гобо, са ,,предпоставка за поддържането на

нейната идентичност във времето, осъществяването на последователност-

та ѝ, на приемствеността между поколенията” [6], както и за съхраняване-

то и издигането на духовността ѝ. Ритуализацията на училищния живот е

част от необходимото преосмисляне на Училището не само като образова-

телен център, но и като общност със специфичен живот и традиции. Нуж-

но е изграждане на система от символи и ритуали, които да повишат у

ученика мотивацията за участие в училищния и в извънучилищния живот,

да подсилят усещането му за принадлежност към неговото училище и да

го възпитават като гражданин на България и на света.

Ценности и традиции в училищната институция - мост между ми-

нало и бъдеще

В образователните среди и социално-педагогически ситуации про-

цесите протичат съобразно доминиращите в училищната общност ценнос-

ти. Няма друг индикатор, който като ценността да показва характера и

спецификата на училищната култура, приоритетите, които следва учи-

лищното управление (консервативни или демократични), респ. нейната

жизненост, ефективност, перспективност и флексибилност. Ценността е

ключова категория, изясняването на която, е от значение за успеха, за

180

удовлетвореността от труда, за професионалния престиж в съответната

структура.

Популярните тълкувания на думата "ценност" (на англ. value; на

френски - valeur; на немски - Vermögenswerte; Werte) сочат синоними като

стойност, значимост, благо, достойнство, полза и др. Независимо обаче

дали става дума за вещ или явление, качество или количество, ценността е

онова нещо, което респектира хората и ги подтиква да вършат едно или

друго, да се ентусиазират и посвещават с месеци и години на някаква идея

- да се отдават на дейности за нейното материализиране.

Ценностната ориентация на човека като амалгама от преживяно,

натрупано, формирано отношение към света и присъщите му компоненти

е основна сила, която насочва определени мисли, нагласи, вярвания, пос-

тъпки и пр. В това отношение социалният и личностният живот, икономи-

ката и политиката, семейството и училището, изкуството и религията, кул-

турата и науката, моралът и правото, могат да бъдат разглеждани като

съвкупности от ценности, създавани и пресявани във времето и йерархи-

зирани по целенасочен или стихиен начин. Има ли категорични определе-

ния за ценността - в най-общ план и конкретно в организационен кон-

текст? Какви са водещите ценности във фирмената култура и как могат да

се степенуват?...

Обикновено в научната литература, когато се определя основното

за ценността като понятие, се набляга на връзката между личността и

главното в нейния живот, т.е. на онова, което е с генерално, основно зна-

чение: "Ценност е всичко онова, което има стойност и значение за хората.

Ценностите се основават до голяма степен на религиозните, моралните и

социалните предписания, изучавани в ранна възраст и видоизменящи се в

процеса на личностния живот" [7]. Според Корнуол и Перлмен, които ана-

лизират характеристиката и динамиката на предприемаческата култура,

ценностите са в основата тъкмо на тази култура. Ценностите, отбелязват

американските автори "...осигуряват насочването на човешката дейност,

включително и изборът, който хората правят по отношение на своя труд"

[8].

Времето, в което живеем все повече ни кара да се вглеждаме в

професионалните, моралните, културните, естетическите, политическите и

пр. приоритети. Тяхното адекватно степенуване и подчертаване спомага за

избистрянето на цялостното социално ускорение и за качественото разви-

тие на личността. Тъкмо организацията с нейната ясна субординационна

система, с присъщите ѝ функции, средства и методи може да бъде насоч-

вана в траектория, за която са валидни хуманитарните ценности и профе-

сионалната хармония; разумността, целесъобразността и човешкия прос-

перитет.

Демократичните ценности в училищната организация отразяват

промененото отношение на хората към работата, към професионалната

181

реализация в смисъл, че водещи критерии все по-често стават възможнос-

тите за творчески изяви, мотивираност (в която традиционни стимули като

заплата и работно време вече нямат предишното значение), морална удов-

летвореност, възможност да се казва това, което се мисли, а не онова, кое-

то ръководството иска да чуе и пр. динамичните вътрешноучилищни ко-

муникации, позитивната нагласа към нововъведенията, гарантираният

простор за изява и експериментиране са показателни за природата на този

тип ценности. Впрочем, това е свързано с Третата вълна, в която се озова

човешкото общество (според теорията на Алвин Тофлър) - етап от разви-

тието на цивилизацията, в който трудът става все по-разнообразен, а реор-

ганизацията - почти перманентно състояние на живота. Третата вълна идва

със своите нови ценности, в които либерализмът заема централно място.

Предимствата на новия модел училищно управление с доминиращи де-

мократични ценности могат да се обобщят поне в три групи:

Първата включва системата от вярвания, нагласи и очаквания

спрямо самата училищна среда. Засиленият й творчески характер, новите

огромни възможности за селекция на подходите и средствата благодаре-

ние на авангардните информационни технологии и измененото статукво

на педагога (при това - високо образован като подготовка, очаквания и

претенции), позволяват да се изрази новото отношение към педагогичес-

ката дейност като към върховна ценност, като към феномен и като към

важен приоритет в училищната дейност.

Втората засяга динамиката в междуличностните комуникации в

училищната среда. Доминираща хоризонтална над вертикална структура

на управление; уважение и зачитане мнението на всички, работещи в учи-

лищната институция; висока степен на упълномощаване и доверяване -

това са някои от измеренията на либералния тип общуване между ръково-

дители и подчинени, както и между отделните подчинени (равнопоставе-

ни) в организационната сфера: обстоятелства, които са благодатни за фор-

мирането и развиването на корпоративния дух в съвременните компании.

Третата група предимства кореспондира с индивидуалните цен-

ности и то с онези от тях, които изграждат манталитет, самочувствие и

самоувереност от съвсем нов порядък. Високата и непрекъснато усъвър-

шенстваната компетентност, постоянната информираност за развитието на

нещата и достижимостта на стратегическите цели, значимостта, която соб-

ственото "Аз" придобива за жизнеността и просперитета на организацията

и др. черти и характеристики изразяват личностните, субективните интер-

претации на либерализма в днешното управление на високоразвитите учи-

лищни организации.

Традицията представлява онези ценности, умения и практики, кои-

то отразяват същностните характеристики на всяко общество и които то

съхранява във времето, предавайки ги от поколение на поколение. Свобо-

домислието и творчеството, смелостта в прилагане на нови подходи, съче-

182

таването на традиционни с интерактивни методи и дейности, организира-

нето на специални събития са красивата (но в никакъв случай не и декора-

тивна) част от училищния живот, градивна част от ценностите в училищ-

ната култура. Един от интересните мениджъри на нашето време - францу-

зинът Бернар Тапи, казва: "Дързостта всъщност не е нищо друго освен

звънка, метафизична и, о колко игрива демонстрация на свободата. Наши-

ят девиз сега и винаги е:"Опознай света с усмивка!"

Ритуали и церемонии в училищната институция

Ритуалите (обредите) и церемониите в училищната среда са истин-

ски метафори на предприемчивостта, стойностни моменти, които действат

корпоративно - сближават членовете на една трудова общност, разкриват

им нови и непознати страни от историята и настоящето на организацията,

приобщават присъстващите към основните ценности и традиции. Анг-

лийският учен Виктор Търнър, разглеждайки ритуалите и обредите, има

предвид както "предписаното формално поведение", така и "системата от

вярвания и действия, изпълнявани с особена култова приобщеност" [3,

p.16]. Той анализира ритуала наред с всичко друго и като механизъм,

приспособяващ новото към традиционното в културата и облекчаващ този

преход. В неговите възгледи за структурата на ритуала се открояват чети-

ри подхода. Първият е символният - свързан със символа, като най-

малката единица на ритуала, изразяващ специфични особености на този

тип поведение. Вторият е ценностният - предаващ информацията за най-

важните ценности и тяхното степенуване. Третият – телесният. Предпола-

га възприемане на ритуала като система от цели и средства, които могат и

да не бъдат с религиозно значение. Четвъртият е ролевият подход, който

разглежда ритуала като продукт от взаимодействието на различните соци-

ални статуси и положения [3, p.16] Главните внушения на Търнър, които

биха могли да спомогнат за осмислянето и на училищните ритуали, са

свързани със значението, което тези действия и игрови ситуации имат за

осъществяването на приемственост между поколенията в организацията,

за поддържане на традицията и предаването на опита чрез символите, за

умелия начин да се прекъсне "сивото" всекидневие и да се откроят една

или няколко ценности, особено важни за конкретната общност.

Основни аспекти, свързани с осмисляне на значението на училищ-

ните ритуали и прилагането им в училищния живот са:

- установяване на общи правила за ритуализация на училищния

живот;

- формиране от подрастващите на граждански ангажирани личнос-

ти, приобщени към ценностите на демократичното общество;

- мотивиране на учителите за работа с ученици с изявени способ-

ности;

183

- демонстриране от учениците на професионални знания, умения и

компетентности и стимулиране на личностната изява и желанието за уп-

ражняване на избраната професия;

- създаване на условия за допълнително творческо развитие на де-

тето;

- повишаване качеството на образователно-възпитателния процес;

- интеркултурно образование и възпитание.

Устойчивостта и трайността са качества, които винаги респектират

в своята иманентна принадлежност към ритуалите и церемониите. Неиз-

менчивият характер на културните кодове, на различните фигури и игрови

послания пренася човек в едно друго ценностно измерение, в което праг-

матиката и конкретните амбиции за известно време отстъпват на идейната

и емоционална метаморфоза; на театрализираните и изпълнени с необик-

новени компоненти реч и поведение, мисъл и действие. Съзнателно

включващи се или неочаквано и неподозирано въвлечени в обреда, хората

вече по друг начин преживяват ставащото - разкриват у себе си нагласа за

тържественост и необичайност, потискат едни чувства и дават възможност

за изява на други. Тайнството и вълнуващият характер на ситуацията се

запечатва дълбоко в душите и сърцата им; укрепва мотивацията им за

професионална реализация; приобщава ги към духа и климата на тази ор-

ганизационна структура. Бавната изменчивост, например на старите бъл-

гарски обичаи (особено трудовите и образователните), показва това трай-

но проникване на определени ценности в груповото и индивидуалното

съзнание, в родовата и личностната памет.

Училищните традиции и ритуали могат да разчитат на своето въз-

действие само ако те съумяват да засегнат самата сърцевина на човешката

система от вярвания, нагласи, трайни ориентации.

Събитийният повод е част от структурата, системата и конкретната

конфигурация на училищните ритуали и церемонии. Той, като квинтесен-

ция на предмета и обекта на действието, диктува и предопределя в макси-

мална степен отделните съставки, пространствените и времевите характе-

ристики на обреда. Логично е например ритуалите за посрещане на малки-

те ученици в училище или постъпване на млади учители на работа да са

обвързани с определена традиция (интериор, украса, облекло и др.) и пос-

ледователност на действия, характерни само и единствено за дадено учи-

лище; ритуалите за откриване на ново училище или реновирана училищна

сграда с други аранжьорски и поведенчески решения; а ритуалите за връч-

ването на някаква награда - с детайли, особености и нюанси, съвсем раз-

лични от тези в предходните две ситуации. Ето защо училищните мени-

джъри и отговарящите за церемониите в дадена училищна институция,

преди да започнат да търсят схеми, сценарии и инструкции за осъществя-

ването на един или друг обред, е най-добре да вникнат в конкретността на

повода, който ще събере техните колеги и ще кореспондира с централния

184

момент на събитието. В частност, важен е също и мащабът на този повод.

Едно е да се чества малка годишнина от създаване на образователна инс-

титуция или школа, а съвсем друго е да се отбелязва стогодишен юбилей

от създаване на училище/университет. Тези разминавания в мащабите ста-

ват причина за ненужно показни ритуали или пък за вяли чествания (в

първия случай на маловажни неща, а във втория - на значими събития),

които водят до негативни резултати и нанасят щети върху репутация-

та/имиджа на институцията и на нейното ръководство.

Ритуалите като строго установени форми и техники на общуване

във всекидневната дейност на дадено училище могат да бъдат вършени

автоматично. Така е например с приетите и споделяни от членовете на ед-

на училищна или класна общност начини на обръщение и поздравяване.

Традиционните фрази "Добър ден!", „Как сте деца?“, "Довиждане. Прият-

на вечер!" или "Честит празник!" и др. са малки ритуални форми на учи-

лищния живот. Те се използват по инерция, в повечето случаи участници-

те в комуникативния акт дори не се замислят. "Ритуалният език влиза в

обръщение, когато ние сме в среда, където от нас се очакват традиционни

(стандартизирани) отговори. Поздравленията са ритуални; ние кратко си

отговаряме един на друг - обикновено, слушайки с половин ухо това, кое-

то другият казва, след което преминаваме към деловите въпроси" [10]. Въ-

веждането на тези традиции може да има полза за учениците, противно на

налагащото се все повече мнение, че академичните знания съвсем не са в

центъра на образованието, дори би следвало да са интегрална част от една

по-голяма картина на развитието на индивида, личността и гражданина.

Но както отбелязахме още в началото на публикацията, в центъра на обра-

зованието би следвало да бъде именно индивида и негово личностно и со-

циално развитие. Едновременно с това ако не в училище, къде другаде

подрастващите започват да се учат що е общност, да разбират и развиват

общността. Възможност за въвеждане на т.нар. традиционни ритуали в

училище дава възможност часът на класа, по време на който, извън всички

други предмети, в които личностното израстване може да бъде втъкано, за

акцент върху тези две ценности: индивид и общност. Тук ще предложа

серия активности, както и няколко изключително важни традиции за този

час. Тези предложения са полезни и за всеки друг обучителен и/ли учебен

процес в и извън училище. Преди всичко обаче за успеха на тези традиции

и активности е важна нагласата на учителя. Често, когато се въвежда нещо

ново или нестандартно децата реагират с отричане, присмех (друга форма

на отричане или не знаене как да се реагира) или подигравка (още една

форма на отричане). Важно е да се знае, че тази реакция няма нищо общо с

активността или с човекът, който я води, а с необходимостта на подраст-

ващите да се настроят към новото или неспособността им, често неосъзна-

вана, да се адаптират или да излязат от зоната си на комфорт – познатото.

Тъкмо поради тази причина е важно въвеждане на подобни активности.

185

Опитът показва, че след 3-4 повтаряния, учениците свикват и реакцията

им коренно се променя. Ключово за водещият такава активност е да:

- разбира, че реакцията на младежите няма общо с него и ще се

промени;

- приема това, което се случва като част от процеса, а не лично, тъй

като то няма общо с него/нея;

- вярва в това, което предлага;

- участва или пръв да демонстрира активността, която предлага.

Като примерни традиции за часа на класа, които са приложими и

за всеки друг час или учебен процес могат да бъдат посочени: „Започни с

благодарност“ и „Сподели постижение“. Технологично тези ритуали се

ситуират по следния начин: в началото на часа всеки от класа/групата спо-

деля по едно нещо, за което е благодарен през изминалата седмица/ ден,

записва го на самозалепящо листче и го залепя на специално табло на Бла-

годарност. Важно е докато пишат или споделят, учениците да се преживя-

ват чувството на благодарност и да го изпитват. Другият аналогичен ри-

туал е всеки да сподели за едно постижение или причина, поради която се

чувства „супер“ от последната седмица/ден. Повтаря се същата технология

със споделяне, записване на самозалепящо листче и залепване на специал-

но супер-табло. Ако се превърнат в традиция, тези два ритуала могат да

доведат до промяна в поведението на учениците. За малките ученици в

начален етап на обучение подходяща е педагогическата практика „Утрин-

на среща“. Утринната среща представлява събиране на целия клас с учи-

теля в началото на деня. Обърнати с лице към вътрешността на кръга,

всички деца и гости се поздравяват взаимно, сериозно и с уважение. След-

ва кратък период на споделяне, когато едно или повече деца разказват свое

лично преживяване на съучениците си. Те го изслушват внимателно и реа-

гират с въпроси и коментари. Цялата група участва в кратка групова дей-

ност, благоприятна за изграждане на екип и най-често имаща за цел да

затвърди дадено познавателно умение, но без състезателен характер. Чрез

класните новини се съобщават значими и важни за общността.

Утринната среща е събиране на класа, която създава позитивни

нагласи за учебния ден. Учителите признават ролята на утринната среща в

живота на своите ученици и целенасочено посвещават 20-25 минути в на-

чалото на деня.

Облеклото като материализиран смисъл на различни актове от все-

кидневния и празничния живот на хората е неразделен компонент от риту-

алите и обичаите, от тържествените или семплите церемонии. Официално-

то облекло спомага за подсилването на тържествения характер и тежестта

на всяка церемония, както и подчертава приемствеността в динамиката,

традициите и новаторството на науката и културата. В обредните процеси

облеклото има определена семантика и кодово значение. Семиотиката на

дрехите кореспондира с конкретността на ритуала (тъжен или весел, бана-

186

лен или оригинално свеж). Магията на материалното послание е част от

поведението (походка, жестове, танц, поклон и др.) и на речта (тържестве-

но слово, доклад, съобщение, поздравление, поздравителен адрес и др.),

като водещи елементи на обичая. Дрехата чрез своята кройка, ансамбъл от

цветове, дължини; чрез разнообразието или пък посредством строгостта,

изразява емоционалното състояние на хората, извършващи обреда; под-

чертава и допълва характера на играта; според предназначението на риту-

ала - внушава или позитивно вълнува човешката душа. И ако за неразби-

ращия, ритуалната дреха в най-добрия случай може да представлява инте-

рес от гледна точка на съприкосновението с нещо, което е малко познато и

любопитно най-вече с пъстротата и необичайността си, то за посветения в

символиката на обреда и за познаващия знаковия код на ритуалното об-

лекло и аксесоари вече става въпрос за смисъла и ролята на всеки детайл,

на всеки цветови нюанс, на всяка рисунка или пък шарка, допълнение или

украшение.

Джефри Корнуол и Бейрън Перлмен отбелязват, че ритуалите се

прилагат в много организации, за да напомнят на членовете им колко го-

ляма е важността на фирмените ценности и да спомагат за възприемането

на тези ценности. Разглеждайки най-общо типовете ритуали в трудовата

среда, те ги систематизират по следния начин:

- ритуали при постъпване на работа;

- ритуали за открояване;

- интегриращи ритуали;

- ритуали, свързани с отдиха и възстановяването.

Ако „пренесем“ цитираната типология в училищната институция,

бихме могли да кажем, че ритуалите, характерни например, за постъпване

на работа включват своеобразен обучаващ елемент (запознаване на ново-

назначения с историята и традициите на училището, с ценностите му, с

най-същественото в училищното управление).

Открояващите ритуали имат за цел допълнително да подчертаят

важността на едно или друго събитие от живота на училищната организа-

цията и на нейните членове - чрез тържествени вечери, специални церемо-

нии по награждаване и отличаване и пр.

Интегриращите ритуали са насочени към постигането на още по-

голяма сплотеност, съпричастност между работещите в дадена училищна

институция; по-доброто опознаване и по-пълноценното изграждане на

корпоративния дух. Това е необходимо за училищни институции, които

смело посрещат предизвикателствата на времето, търсят нови пътища, из-

дигат промяната и реформата в култ.

Ритуалите, свързани с отдих и възстановяване, спомагат на хората

да отпочиват пълноценно, да възстановяват изразходена енергия. Тук ста-

ва въпрос не само за възможностите, с които една организация разполага

за тези цели (например, да осигури почивна база или място за отдих), но и

187

за ергономичните критерии, прилагани при оборудването на класните стаи

и кабинети, за създаването на благоприятна и функционална учебна среда

[9].

Цялостното ритуализиране на училищния живот показва незаме-

ними способности да привлича вниманието, да респектира и да приобщава

мнозина към едно име, една система, една ценност.

В заключение трябва да направим и уговорка, че времето следва

неизменния закон на диалектиката за взаимовръзката между традиции и

иновации, но тази взаимна обвързаност на практика рядко е балансирана и

уравновесена. Във всеки исторически период от време може да бъде наб-

людаван превес на едната или другата диалектически категории. Традици-

ите и иновациите са две взаимно обвързани страни от развитието на бъл-

гарското образование, характеризиращи се с наличието както на устойчи-

вост и стабилност, така и с противоречиви моменти. Традициите се харак-

теризират с устойчивост, стабилност и известна инерционност. Благодаре-

ние на тях човечеството усвоява знанията и културата, натрупани от поко-

ленията по пътя на възпроизводство на идеи и ценности. От друга страна,

образованието не може да съществува, ако не се развива и обновява. Твор-

чеството и прогресивната промяна са друга страна от развитието както на

обществото, така и на системата за образование. Универсалната характе-

ристика за всяка една образователна култура е единството между тради-

циите и иновациите.

Като част от образователните ценности, знанието, грамотността и

чувството на принадлежност са функция от сложни обществени процеси и

лични качества. Ако те са на ниво, не би следвало да страдаме от „болна-

вото“ общество без морал, принципи и желание за самоусъвършенстване.

В ежедневието си трябва да се водим от традицията, родолюбието, разума,

от мисълта, че трябва да оставим на идните поколения нещо от себе си,

както и от личния си стремеж към пълноценно съществуване и изпълнен

със смисъл стойностен живот.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Национална програма за развитие на училищното образование и пре-

дучилищното възпитание и подготовка, 2006-2015

[2] Иванов, И., Гюрова, В., Гьошев, Б. Учебно помагало по образователен

мениджмънт. София/Амстердам, 2003

[3] Тэрнер,В. Символ и ритуал. Сост.В.А.Бейлис и автор предисл. М.,1983,

с.16.

[4] Чавдарова-Костова, С. Интеркултурно възпитание. С., 2001

[5] Everard & Morris 1996: Everard KB & Morris G 1996. Effective school

management. London: Paul Chapman Publishing

188

[6] Gobbo 1999: Gobbo, F. Religious minority status and civic identity: the case

of the Italian Walden- sians. In: HAKKINEN, K. (Ed.) Innovative Approaches

to Intercultural Education. Jyvaskyla: University of Jyvaskyla Press, 1999

[7] Costley,D.L., Todd,R. Нuman relations in organizations. West publishing

company. New York, 1987, p.566

[8] Cornwall,J.R., Perlman,B. Organizational entrepreneurship. IRWIN, Boston,

1990, p.67

[9] Cornwall,J.R.,Perlman,B. Organizational entrepreneurship, p.72 - 73

[10] Hybels,S,Weaver II, R.Communicating effectively. Second edition.New

York, 1989, p.83

189

Международните празници в академичното обу-чение по религия Светла Шапкалова

Резюме: В доклада се акцентира на необходимостта от знания,

свързани с международните празници. В образователния процес по факул-

тативната дисциплина «Празничен календар», студентите учат по-важните

международни празници, с оглед обогатяване на общата им култура и по-

вишаване на гражданското им самосъзнание.

Задачите са: да се разкаже за академичното обучение по религия в

Университета по библиотекознание и информационни технологии; да се

представи методиката на преподаване на международните празници; да се

анализират резулатите от попълнените работни листи на студентите; да се

обясни значението на международните празници за религиозното култур-

но-историческо наследство; въз основа на изследването да се формулират

заключения.

Ключови думи: религиозно образование; международни празници,

академично обучение, методика на преподавание, работни листи, култур-

но-историческо наследство.

Академичното обучение по религия в УниБИТ

Университетът по библиотекознание и информационни техноло-

гии (УниБИТ) е държавен университет. Целенасоченото преподаване на

знания по религия бележи своето начало със създаването на Катедрата по

„Културно-историческо наследство“. На по късен етап, дисциплините

свързани с религията се преподават и в други специалности от Факултета

по библиотекознание и културно наследство. УниБИТ е единственият

светски университет, където целенасочено се придобиват религиозни поз-

нания, които обогатяват общата култура на студентите и са им полезни за

бъдещата им реализация. Преподавателите успяват да формират у младите

хора толерантно отношение към многообразните етноси. Целта е младите

хора да възприемат различния по вяра, да осмислят религиозните доброде-

тели и да усвоят основни аксеологични ценности [по 7].

Педагогиката включва както теоретични разбирания (модели, кон-

цепции) за това какво трябва да бъде по-доброто образование (преподава-

не и обучение), така и базирани на последните практически методи (мето-

дология), които се използват в образователно-възпитателната практика.

Дидактика е и процес на преподаване и обучение в различните етапи на

образованието (предучилищно, училищно, студентско (университетско),

обучение на възрастни, социално-възпитателна и превъзпитателна дей-

190

ност). Учебният метод следва последователен научен подход или образо-

вателен стил за привличане на вниманието и събуждане на интереса на

студента с цел подобряване на учебния процес и осмисляне на същността

на изучавания учебен материал [4, с. 57].

Академичното обучение по религия в УниБИТ е изградено на са-

мостоятелен образователен модел, който през годините е апробиран и по-

добряван. Създаден е за образователните потребности на бъдещите специ-

алисти по културно-историческо наследство. Моделът на преподаване на

знания по религия в светски университет включва: самостоятелни учебни

дисциплини с религиозна насоченост, които имат статут на задължителни,

избираеми или факултативни; активно участие в проекти, свързани с изу-

чаване, социализиране и опазване на религиозното културно наследство,

индивидуални и групови теренни проучвания на култови места, обекти за

поклонения и религиозни центрове.

Разработени са интерактивни учебни пособия, според образова-

телните очаквания на студентите от Университета по библиотекознание и

информационни технологии. Те са отличават с целенасочена методичност

и могат да бъдат един добър ориентир за преподаване на религиозни дис-

циплини и в други светски университети, както и хуманитарни специал-

ности където са необходими знания по религия. Учебниците следват акту-

алните новости в методиката на преподаване на религиозни знания, акцен-

тират върху приложното-практичното обучение, подобряват компетенции-

те, затвърждават уменията и формират отношение. Учебната литература,

отпечатана от Издателство “За буквите – О писминиехь”, съчетава тексто-

вия материал с аудио и визуален средства в компакдиск, който е неотмен-

на част от книжното тяло. В учебните пособия са интерактивно разработе-

ни: лекционните теми, упражнителните знания, христоматиините понятия,

речниковия аппарат, задачите за самостоятелна подготовка, ролевите игри,

насочващите въпроси, примерните тестове и др.

Издадените четири учебни помагала са: История на религиозните

деноминации в България. Речник на религиозните понятия, термини и

имена: Юдаизъм, Християнство и Ислям. Религиозен плурализъм. Праз-

ничен календар. Те са взаимно свързани, защото са въз основа на една и

съща целева методичност – съчетаване на знания и умения в посока на

опознаване и социализиране на културно-историческото наследство. Имат

еднакво външно оформление, с различно цветови дизайн. Учебните посо-

бия успешно представят една осъществена добра практика в на неконфе-

сионално преподаване на религиозни знания. Със своята методична ино-

вация, с адекватната си апробация пред студентите и с високата си резул-

татност, посочените учебници имат изцяло позитивно въздействие в ака-

демичното обучение по религия в светски университет.

191

Методика на преподаване на международните празници

Изборът на подходящи методи на учене изхожда от разбирането,

че преподаването играе ролята на организиращ и управляващ фактор по

отношение на ученето. Обучението е длъжно да се развива до най-

високите за дадената образователна степен равнища. Методът на обучение

винаги е свързан с определено учебно съдържание. От този аспект той из-

пълнява определени информационни функции и е основен инструмент за

непосредствено реализиране на образователната стратегия и дидактичес-

ката технология [2, с. 78].

Темата за международните празници е включена в програмата на

факултативната учебна дисциплина “Празничен календар”, предвидена за

студентите от Факултета по библиотекознание и културно наследство в

Университета по библиотекознание и информационни технологии. Меж-

дународните празници са съставна част от световно културното наследст-

во и като такива е необходимо да се включат и в академичния образовате-

лен процес. Поводите за празнуване в различните държави са многообраз-

ни. Повечето от международните празници възникват по инициатива на

организациите ООН и ЮНЕСКО. Смисълът на международните празници

е да обединява хората без граници, независимо от културните и верските

им различия. Световните празници често се случват и в работни дни и те

са посветени на конкретни събития, който се отбелязват подобаваща. Има

утвърдена практика да са предварително заложени в програмата на мно-

жество институции и винаги са отразяват в публичното пространство.

През 2012 г. бе издаден учебник по дисциплината “Празничен ка-

лендар”, който е със същото заглавие и е изцяло съобразен с образовател-

ните очаквания на студентите. В учебното пособие са дават основни дог-

матични сведения за Аврамичните религии – юдаизъм, християнство и

ислям, с оглед на разпространението им в България. Обясняват се и праз-

ниците, които са определящи за българското културно-историческо нас-

ледство. Засегнати са православните празници, тъй като те са свързани с

традиционното вероизповедание в България. Изяснени са и официалните,

националните и международните празници.

Съдържанието на учебника е разпределено в три раздела: учeбeн

модул, интерактивни методи на обучение и приложения. В учебния модул

са включени дванадесет теми. В раздела с предполагаемите резултати има

тематичен тест с девет въпроса, чиято цел е да провери усвоените знания.

Интерактивните методи на обучение се използват в часовете, предвидени

по учебния план за упражнения. Към всяка тема е създадена конкретна

ролева игра [6, с. 3].

Деветата тема в учебника по Празничен календар е озаглавена

“Международни празници. Честването им в България”. Лекцията за меж-

дународните празници има за цел да ограмоти студентите и те да научат

датите на по-значимите празнично-юбилейни събития в международен

192

план. Задачите са свързани с: усвояване на теоретични знания за празни-

ците и различаване на културните събития свързани с празниците. Мето-

дите на обучение, използвани в темата за международните празници са и

класически и интерактивни: нагледност, конкретизация, анализ, синтез,

групова работа, дискусии, ролева игра.

Етапите в получаването на знания относно международните праз-

ници преминават през лекционната част, която има информационна функ-

ция. Обучението е онагледена с презентация в която исторически се пред-

ставя повята и развитието на: международния ден на жената, на Земята, на

театъра, на труда, на здравето, на паметниците на културата, на книгата и

авторското право, на музеите, на детето, музиката, на човешките права и

др. Дават се сведения за събитията, съпътстващи международните празни-

ци. В семинарното упражнение се прилагат комбинация от различни тра-

диционни и интерактивни методи, с което се засилва мотивацията на сту-

дентите по време на обучението им.

Във всички упражнения по време на факултативната учебна дис-

циплина “Празничен календар” има елементи на ролева игра. Тя дава въз-

можност на младите хора да осмислят действителността и да натрупат

опит за социална форма на поведение. По-лесно успяват да се дефинират,

анализират и преодоляват конфликта на интереси, както и да вземат ра-

зумни решения в конкретна ситуация.

Оценяването на студентите е с текущи контролни листи, което да-

ва ясна обратна връзка към преподавателя за усвоения учебен материал по

конкретната тема. Виж Приложение № 3. Финалното оценяване е с тест,

който се попълва по време на изпита, а за да е по-лесна подготовката, след

всяка тема са посочени и важните въпроси.

Резултати от работните листи на студентите

Един от най-съществените белези на ученето в съвременните усло-

вия е превръщането му в процес на самостоятелно търсене и откриване на

нови знания и опит [3, с. 12]. Когато студентите имат поглед към бъдещата

си професия, проявяват склонност да обогатят знанията си в науки, които

смятат основополагащи за своята реализацията. Особеностите на ученето

в академичното обучение се изразяват в следното: редуване на лекционно-

то учене с семинарното упражнение; поощряване на самостоятелност и

творчество в процеса на учене, специфичност на техниките на учене свър-

зани с информацията и опита, както и от начините за възпроизвеждане

(представяне) на научно-профилната информация и опит; водещата роля в

студентското обучение е функционалната връзка между знанието и дейст-

вието при подбора на учебното съдържание; мотивацията на студентите да

овладеят определени знания относно бъдещите им планове за професио-

нална реализация и т.н. [5, с. 126]

193

Прилагането на интерактивните методи спомага да се създаде една

различна образователна реалност при семинарните упражнения, която се

основава на: съвместен диалог между преподавател и студент; анализира-

не и систематизиране на информация; обсъждане и намиране на решения;

широка възможност за творчески изяви; трайното усвояване на учебния

материал.

Семинарното упражнение започва с попълване на работен лист от

студентите. Той е съставен, за да провери усвоените знания след лекцията.

Виж Приложение № 1. Всеки студент посочва името си, от коя специал-

ност е и своя факултетен номер. Задачата е да се напишат датите на по-

значимите международни празници. В учебника по празничен календар са

посочени всички, но от студентите се изисква да се запомнят възможно,

най-малко от тях, но за най-дълъг период. Работният лист се попълва ин-

дивидуално от всеки един. След проверката се забелязва, че трайно усвое-

ни са половината от празниците. Почти всички знаят международния ден

на жената, на труда, на хумора, на здравето, на детето и др.

Забелязват се пропуски в посочването на дните посветени на музи-

ката, на човешките права, на паметниците на културата, на книгата и ав-

торското право, на музеите, на Земята, на театъра и др.

Ротният лист изгражда умения на студентите да работят с учебна,

научна и справочна литература. Успяват да отделят съществената инфор-

мация от несъществената. Обогатяват своята мисловна дейност, тренират

логическата си памет и подобряват навиците си на писане.

В Приложение № 2 е даден текста на интерактивната учебна игра,

с която продължава семинарното упражнение. Студентите с желание се

групират по описания начин. Разполагат с достатъчно фактологична ин-

формация от справочна литература, предоставена от преподавателя. Про-

веряват и в Интернет пространството актуалните новини и на базата на

всичко това, изказват собствената си позиция. Дават интересни идеи,

адекватни препоръки и предложения за предстоящото отбелязване на

международните празници.

Дидактическата игра помага на студентите да изграждат умения да

говорят и да слушат по целенасочено. Тя развива и въображението им.

Младите хора видмо подобряват писателските си умения и творческото си

мислене. Стават все по-чувствителни към културното многообразие. Гру-

повата работа е чудесен стимул за подобряване на междуличностни им

взаимоотношения. Знанията за международните празници спомага на сту-

дентите да насочват творческото си мислене и в други научни сфери. Чрез

игровия метод се учи с удоволствие и е естествен стимул за самостоятелно

усвояване на знания.

Международните празници и религиозното културно наследство

Може да се твърди, че празниците имат тройно значение: религи-

озно, обществено и антропологично. Религиозно, защото са повод за из-

194

вършване на богослужение, за размисъл върху Словото Божие и за участие

в тайнствата и обредите на общностите. Общественото значение се свърз-

ва с празнична почивка на трудещите се. Дава възможност за равенство и

единство между хората, за да вършат благотворителност и да проявяват

алтруизъм помежду си. Антропологично, защото предоставят на хората

възможност за културен и духовен размисъл върху своята битийна същ-

ност.

В Стария Завет се учредяват празниците и са конкретни посвеще-

ния и забрани. “Подир това Мойсей и Аарон дойдоха при фараона и (му)

рекоха: тъй говори Господ, Бог Израилев: пусни Моя народ, за да Ми нап-

рави празник в пустинята.“ /Изх.5.1/ [1, с. 63]. „И тоя ден да ви бъде за

спомен, и празнувайте го като празник за Господа през (всички) ваши ро-

дове; празнувайте го като вечно узаконение.“ /Изх.12.14/ [1, с. 71]. „Седем

дена яж безквасен хляб, и в седмия ден да бъде празник Господу.“

/Изх.13.6/ [1, с. 73]

Има тясна връзка между международните празници и религиозни-

те и това е причината те да присъстват в обучението на студентите.

Първи май е обявен за международен празник на трудещите се от

цял свят. През 1890 г. е празнуван в Германия, Австро-Унгария, Франция.

През 1893 г. се организира масова стачка под ръководството на социалис-

тите в София, Пловдив, Хасково, Търново, Видин и други по големи гра-

дове. След 9 септември 1944 г. официално е обявен за Празник на труда, в

навечерието на който се обявяват наградените ударници и носители на

високи трудови отличия.

Православната църква празнува на този ден Свети пророк Иере-

мия, живял около 600 г. пр. Хр. Той е изобличава пороците на своите съв-

ременници и проявява прозорливост към идващите събития. Неговата

Книгата на пророк Иеремия е част от Стария Завет. Той предсказва, че ва-

вилонският цар Навуходоносор ще завладее и съсипе Йерусалим. Пресел-

ва се в Египет и предсказва идващата гибел и завладяването му. В бита на

българите срещу празника на свети пророк Иеремия става гоненето на

змии и гущери. Съществува поверие, че змия влезе ли в къщата, някой ще

умре. Деца и възрастни жени бият по тенекия с желязна пръчка и нареж-

дат: “Бягайте, змии и гущери,утре е Еремия, ще ви връзва с ремъци, ще ви

стяга с конопци. или Еремия по поле, а сви змии у море...”. На много места

в Блгария, рано преди изгрев слънце, бездетни и болни жени излизат на

полето и се търкалят голи по тревата. Момите наричат за омъжване. В по-

лето отиват стари и млади и оставят по храсталаците червени конци или

парцалчета от дрехите си за здраве и сбъдване на желанията им. Събират

цветя и билки, потапят ги във вода да престоят една нощ и после с нея ми-

ет косите си, за да не ги боли главата.

В българския народен календар се отдава дължимата почит и ува-

жение на трудовите хора. Занаятчиите са обединени в отделни еснафи, ко-

195

ито имат свой патрон. Например: свети Спиридон е на обущарите и текс-

тилците; свети Атанасий – на ковачите, леярите, стругарите; свети Дими-

тър – на шивачите и кожухарските работници; на свети Дух празнувал

бръснаро-фризьорският еснаф и т.н.

В деня на своя празник сдружените занаятчии християни най-

напред отиват на църква, а после на даваното от тях угощение присъства-

ли колеги турци, арменци, евреи.

Според разбиранията на християнската църквата на първо място

стои обучението, просвещението или на богословска терминология кате-

хизацията. “И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в име-

то на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм

ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.

/Мат..28.19-20/ [1, с. 1232].Човек първо трябва да е просветен и после мо-

же да очаква да се посвети на Бога.

Аналогично е със знанията и за празниците. За да се участва в

празничната обредност – църковна или светска е необходимо да се знае

смисъла и същността на празника.

Честването на международните празници в България

Българското правителството определя за всяка година дните за по-

чивка свързани с религиозните, официалните и международните празници.

Датите са съгласувани с ръководствата на религиозните общности в Бъл-

гария. Съгласно Кодекса на труда, служителите и работниците могат да

ползват по свой избор част от платения си годишен или неплатен отпуск

за религиозните празници, които не са от традиционното вероизповедание

на страната.

България притежава обекти в Списъка на световното културно

наследство на ЮНЕСКО. Като нематериално наследство са класирани

нестинарството и хорът на бистришките баби. Значимо материално кул-

турно наследство са Боянската църква, Ивановските скални църкви, Ка-

занлъшката гробница, Мадарският конник, Несебър – старият град, Рилс-

кият манастир и Свещарската гробница.

През 1980 г. по повод 700-годишнината от рождението на Йоан

Кукузел 1 октомври е обявен за Празник на българските музиканти и пев-

ци. Все по често в сайтовете на общините, библиотеките и читалищата са

забелязват инициативи по повод международните празници и различни

мероприятия за отразяването им. Не случайно в студентското обучение,

чрез семинарното занятие студентите имат възможност с интерактивната

игра да дадат своите свежи, младежки идеи за различни нови инициативи,

относно отразяването на международните празници в България.

196

Заключения

Добри възможности за усвояване на необходимите теоретични

знания и практически умения за реализация в обществения живот предос-

тавя интегрирането на науката с постиженията на модерните технологии.

В същото време развитието на педагогическата наука, прилагането на ино-

вационни модели и нови методични практики на преподаване повишават

нивото на обучение.

Знанията за международните празници са от съществено значение

за общата култура на младите хора. За ефективното им възприемане и

правилното им приложение има значение и методиката им на преподаване.

Интерактивното обучение дава отлични образователни резултати и чрез

него студентите учат с удоволствие.

БЕЛЕЖКИ:

[1] Библия, Издава Светия Синод на Българската Православна Църква. -

София, 1993. - 1511 с.

[2] Мерджанова, Яна. Професионална педагогика в традиция и в перспек-

тива. - София: Университетско. издателство Св. Климент Охридски, 2004.

- 188 с.

[3] Петров, Петър. Милка Атанасова. Образование и обучение на възраст-

ни. – София: Веда Словена – ЖГ, 2003. – 256 с.

[4] Радев, Пламен. Обща училищна дидактика: Или събития, ситуации,

обекти, субекти, конструкти и референти в училищното обучение и обра-

зование – Пловдив: Университетско издателство Паисий Хилендарски,

2005. – 476 с.

[5] Терзиева, Сеня. Съвременни образователни стратегии. - София: Хими-

котехнолог. и металург. унив., 2003. - 244 с.

[6] Шапкалова, Светла. Празничен календар. София: За Буквите-О писме-

нехь, 2012. - 136 с.

[7] http://www.unibit.bg/

Приложение № 1: Работен лист международни празнци

Име …………………………………………………………….… Ф№ …………

специалност …………………………… курс ………..... дата:…………………

Моля, да напишете датите на посочените международни празници!

Международен ден на думата благодаря: ………………………………………

Международен ден на жената: ………………………………………..………...

Международен ден на театъра: ………………………........…………………..

Международен ден на здравето: ……………………...………………….........

Международен ден на паметниците на културата: …………………………..

Международен ден на Земята: ………………………………………..………

Международен ден на книгата и авторското право: ………………………....

Международен ден на труда: ………………………………………………….

Международен ден на музеите: ……………………………………………….

197

Международен ден на детето: ………………………………………………....

Международен ден на музиката: ………………………………………….…..

Международен ден за човешки права: ………………………………………

Приложение № 2: Практически умения по тема № 9 - Международни празници и

отбелязването им в България

Упражнение № 9: Познати и непознати

Участници: Броят на участниците е неограничен. Упражнението е най-подходящо

за мултикултурни групи.

Указания - Първа фаза: Описаните в темата петнадесет международни празника се

разпечатват в различни цветове: син, червен и жълт. Участниците си изтеглят цве-

тен лист с един празник и се групират, както следва: в първа група – сини между-

народни празници; във втора група – червени международни празници; в трета

група – жълти международни празници. Времетраене – 10 минути.

Втора фаза: Обособяват се работни места. На групите се раздават канцеларски

принадлежности и задание с конкретни пунктове, по които да се реализира изява-

та на съответен международен празник в България. От групата се определя ръко-

водител, секретар и говорител. Ръководителят комплектува празниците, по които

ще се работи, и ги класира на непознати и познати до момента. Всеки дава пред-

ложения и идеи за провеждането на различни изяви по конкретните международ-

ни празници. Може импровизирано да се проведе тържеството за един празник.

Секретарят обобщава и записва мнението на всеки участник, рисува по таблото.

Говорителят трябва по интригуващ начин да разкаже за резултатите от съвместна-

та работа на групата. Времетраене – 30 минути.

Трета фаза: Преподавателят обобщава работата на групите и прави заключение по

постерите. Времетраене – 5 минути

Приложение № 3: Тест за проверка на усвоените знания по темата „Международ-

ни празници. Честването им в България”

Име………………………………………… Ф№ ……….....Дата: ………

I. Изберете верния отговор (може да е повече от един):

1. Международният ден на детето е на:

а) 1 януари; б) 1 май; в) 1 юни.

2. Международният ден на жената е на:

а) 8 април; б) 8 март; в) 8 май.

3. Международният ден на Земята е на:

а) 22 април; б) 22 март; в) 22 септември.

II. Посочете:

1. Международният ден на културно-историческото наследство е на …………

2. Международният ден на книгата и авторското право е на ……...……..……

3. Международният ден на музеите е на …………………….……………….

III. Обяснете подробно:

1. Какво знаете за международните празници?

2. Как се празнуват Денят на любовта, Денят на труда, Денят на шегата?

3. Разкажете за честването на международните празници в България.

198

Празнично-юбилейна система в детската гради-на и един празник, посветен на 150-годишнината от рождението на Чичо Стоян Нонка Кръстева

Педагогическата практика показва, че организирането и провежда-

нето на различни празници в детската градина е един много добре работещ

механизъм, чрез който в повечето случаи се постигат по-добри резултати,

свързани със задачите от програмното съдържание, отколкото при дел-

нична обстановка в рамките и условията на регламентираната или нерег-

ламентирана ситуация. Причините за това са много, но една от най- съ-

ществените и с първостепенно значение е тази, свързана с възрастовите

особености на децата, с техните възприятия, емоционалност, нагласа за

съпреживяване и за общуване с изкуството: музика, театър, поезия, изоб-

разителни дейности и т.н. Децата са на възраст от 3 до 7 години и чрез

празниците по различен, интересен, достъпен и занимателен начин полу-

чават информация, затвърдяват и обогатяват знанията си, участват актив-

но, музицират, усвояват умения, сръчности, навици, социализират се, съп-

реживяват и получават положителен заряд и т.н. И именно съвременната

българска детска градина като първо и най-ниско стъпало в нашата обра-

зователна система е институцията и мястото, където празникът се утвърди

като успешна форма на организация и осъществяване на задачи от учебно-

възпитателния процес.

В историята на организираното предучилищно възпитание у нас

няма конкретни сведения за празници и юбилеи в първоначалния следос-

вобожденски период. Първата детска градина (първата забавачница) наре-

чена „Детинска мъдрост“ е открита през 1882г в гр. Свищов от Никола

Живков - учител, книжовник и обществен деец . В нея са се възпитавали

53 деца от 4 до 7 години „по български дух и по български характер“, кое-

то красноречиво говори за целите и задачите на възпитанието. През 1887г.

Никола Живков издава и първото ръководство за работа в детската гради-

на, наречено „Детска мъдрост“, което е насочено към постигане на образо-

вателно-възпитателни задачи. В по-късно време - ХХ век с откриване на

детски градини (забавачници по царско време) и особено втората полови-

на на ХХ в. (по времето на социалистическа България), когато масово се

откриват детски ясли и градини, чийто тип се запазва и до днес, се въвеж-

дат и летописни книги, които до известна степен са източници на сведения

за провежданите празници. Тази информация не винаги е точна и пълна,

но дава представа относно характера и мястото им – празниците обикно-

вено са провеждани в рамките на детската градина –общоградински или в

199

отделна група. „Задължителни“ навсякъде са новогодишният празник с

Дядо Мраз, превърнал се в Дядо Коледа след демократичните промени

(1989 г.), закичване с мартеници на първи март, или наречен „Баба Марта“

и „Празникът на мама“ - 8 март. При поява на длъжността „Музикален ръ-

ководител в детската градина“ (средата на ХХ в.), преименувана послед-

ните 15 години в „учител по музика“, за която се обучаваха педагози по

специална програма в институтите за подготовка на детски учители, раз-

витието на музикалността на децата и музикално-изпълнителските им

дейности значително се повишава и подобрява. Това е предпоставка за

организиране и провеждане на повече празници с участие на децата, къде-

то да разгърнат и покажат своите музикално-творчески способности. Още

повече при наличието на специалист, който владее музикален инструмент

и съпровожда изпълненията им, изявата и съпреживяването достигат кул-

минационни моменти. В по-ново време последните две десетилетия в по-

мощ на педагозите все повече се внедряват техническите средства, пос-

редством които се облекчава работата, ефектът е голям, защото звучат

професионални записи на изпълнители, оркестри и децата пеят и танцуват

свободно. На фона на силните децибели, светлинни ефекти, разкошни кос-

тюми, декори и реквизити се получават атрактивни спектакли, които задо-

воляват потребностите на съвременната родителска и не само родителска

публика. За съжаление, празниците се превръщат в шоута, без значение

какви художествени резултати се постигат с децата и по този начин се на-

кърнява работата за развитие на тяхната музикалност, която е основна за-

дача на музикалното възпитание. Факт е, че след демократичните промени

у нас (1989 г.) при закриването или трансформирането на учителските ин-

ститути специалността „Музикален ръководител в ДГ“ изчезна и като та-

кива работят педагози с обща специалност „Музикална педагогика“ или

др. (вокални педагози, хореографи и др.), или пък просто няма такива.

Празничният календар в съвременната българска детска градина е

много богат и наситен с разнообразни празници, чествания, тържества,

юбилеи. Едни от тях всяка година влизат в годишните планове и се про-

веждат ежегодно и може да се каже, че са традиция почти във всички дет-

ски градини - „Коледа“, „Баба Марта“, „Великден“, „Ден на мама“, есенен

и пролетен празник и др. Други се провеждат по определени поводи - го-

дишнини, юбилеи, регионални - на конкретното населено място, нацио-

нални, международни, фолклорни, празници, свързани с църковния ка-

лендар, с различни професии и т. н. За това може да се говори, за празнич-

но-юбилейна система в детската градина, на съвременния етап от развити-

ето на образователното дело, която включва изобилието от всички праз-

ници, развлечения и юбилеи, провеждащи се традиционно и такива, които

се провеждат периодично или са единични. Разбира се, настоящото изло-

жение се базира на дългогодишната и богата музикикално-педагогическа

практика на автора, без да има претенции за всеобхващаща информация и

200

обобщение на цялостната празнично-юбилейна история в системата на

организираното предучилищно възпитание у нас, което би могло да бъде

обект на друго изследване и разработка.

Нетрадиционен празник в детската градина е честването на юби-

лей (годишнина) на дадена личност, свързана по някакъв начин с децата,

какъвто бе празникът, посветен на 150-годишнината от рождението на

любимия детски поет - Чичо Стоян. Той се проведе в навечерието на го-

дишнината с децата от смесена група „Звънче“ при ЦДГ № 8 „Изворче“ в

гр. Перник. Любим поет или любими произведения? При проведено до-

питване сред родителите на децата и граждани на гр. Перник познават ли

стихотворенията „Колко мило, колко сладко“, „Щъркел шарен, дългок-

рак“, „Все за нещо ще намери да се начумери“ и др. се оказа, че нямаше

някой да не ги знае или да не ги е чувал, но името Стоян Михайлов Попов

за повечето хора е неизвестно, по точно - забравено. Естествено, в днешно

време, когато съвременният човек ежедневно и ежеминутно е заливан от

мощен поток информация не е възможно да помни и знае всичко. Факт е

обаче, че тези произведения присъстват в читанките на поколения деца, че

се знаят и помнят, че отдавна са станали крилати, общонационални, лю-

бими и че съвременни поети ги интерпретират всячески. Т.е. тези произ-

ведения са приели т. н. вторична фолклоризация - имат автор, който няко-

га ги е публикувал, но предавайки се и от уста на уста, стават като народ-

ни творения ,без да се знае и помни кой ги е съчинил.

Идеята за този своеобразен юбилей дойде от кръглата 150-

годишнина на поета и от факта, че съвсем близо до детската градина, само

на 3-4 км е село Дивотино - родното му място. Там се тачи неговата памет

- местното читалище носи името му, на мястото на родната му къща има

паметна плоча и ежегодно там на рождената му дата се отдава почит. Пе-

риодично се провежда и детски празник „Чичо Стоян“, който събира деца

от цялата област и гости - певци, танцьори, организира се и литературен

конкурс. Разположено в югозападните разлати хълмисти терени на Люлин

планина, село Дивотино е чудесно място за празнуване, за отдих и еднод-

невна екскурзия на децата. Още повече има и емоционален момент при

едната учителка- автор на настоящата разработка, която е от едно родос-

ловие с поета, а този факт оправдава допълнително желанието и усилията

това да се осъществи.

Стоян Михайлов Попов, известен с псевдонима Чичо Стоян е ро-

ден на 21 юни 1865 г. в село Дивотино, мах. Бреста, Пернишка област, къ-

дето преминават първите му години. Тук за първи път е усетил природната

омая и за първи път се е срещнал с много от героите си, преживял е много

случки, за които по-късно пише. Родителите му се преселват в София, къ-

дето той учи. Бил е много любознателно дете, но и много палаво и своен-

равно „Лудориите му започнаха още от люлката“- казвала майка му. Кога-

то поотраснал избягал от дома, подмамен от стиха на Васил Попович „Ду-

201

нав, бели Дунав, тихо си течеш, край брега си хубав кораби влечеш“ и

отишъл при голямата река в гр. Лом. В продължение на две години роди-

телите му не са го открили. Съвсем случайно чичо му, който бил охрана на

княз Александър Батенберг и го съпровождал до Лом на път за Лондон,

открил племенника си в Лом и го върнал при родителите му. За да го вка-

рат в „правия път“ те го записали да учи в семинарията в Горна Оряхови-

ца, но и там не се задържал много – напуснал, защото обичал повече кра-

сотата, приказките и общуването , веселите и жизнерадостни истории и се

посветил на изкуството. Участвал е като доброволец в Сръбско-

българската война – 1885 г., в Сливнишкото сражение, където проявил

голяма храброст, за която е награден. Участвал е също във войните в пе-

риода 1912 - 1918 г. Бил изключително интересна, любзнателна личност,

пътувал много, събирал впечатления, работил и в гостилница, в един пе-

риод се озовал и сред цигански катун. През 1892 г. при откриването на

първото Пловдивско изложение, Стоян Попов е в състава на театралната

трупа „Просвещение“, за която с негови средства, предоставени от баща

му, е построена дъсчена сцена с богати декори, които рухват и се унищо-

жават при разразилата се буря. Реакцията от загубата у Стоян Попов е иг-

ра на ръченица. По-късно се включва и играе и в други театрални трупи:

„Искра“, „Сълза и смях“, „Зора“. Освен театъра и киното също го привли-

ча - играе главната роля в първият филм „Бай Ганьо“ (1922 г.). Свързва

живота си с известната драматична актриса Руска Мануилова, наричана

„българската Сара Бернар“, която приема артистичния псевдоним Роза и

фамилията на Стоян Попов - Роза Попова. Чичо Стоян, както често се

подписвал под стихотворенията за деца и така е и останал в литературата е

издал първата си книга през 1894 г. „Сбирка стихотворения“- стихове за

възрастни – социална и революционна поезия. Той е автор и на еротична

поезия, която издавал в малки книжки - „Ергенски раздумки“ и лично ги

разпространявал. Заради тях си спечелил прозвището „Българският Бока-

чо“. За първи път той е издирил и преработил епоса за Крали Марко - в

1901г. Но в историята на българската литература остава като Чичо Стоян –

автор на много любими детски стихове. През 1898 г. излиза неговата пър-

ва книжка за деца „Детска китка“, като приложение към детското списа-

ние „Звездица“, където също публикува детски стихове. През 1906г. заед-

но с друг детски писател Стоян Русев, известен с псевдонима Дядо Благо

създават детското вестниче „Славейче“. През 1926 – 1927 г. издава детския

вестник „Звездица“, а по-късно и списание за деца „Звездица за вас“, къ-

дето публикува свои стихотворения, поеми, залъгалки, гатанки. Поезията

му е била високо ценена от Пенчо Славейков, Константин Величков,

Александър Теодоров-Балан, Ран Босилек и др. Книжките с детските му

стихове са: „Мехурко“ – 1900 г., „Правото и кривото“ - 1908 г., „За малки-

те“ – 1925 г., „Всички непослушни, такваз ще ги люшне“ – 1925 г, „Чичова

китка“ – 1927 г., „Детелинки“ – 1929 г., „Залъгалки за дечица малки“ -

202

1939г., „Птички“ – 1939 г., „Детска книга“ – 1941 г., „Анка и Писанка“ -

1949 г., „Китка за малките“ – 1965 г., „Щъркел шарен, дългокрак“ – 1984

г., „Сърдитко“ – 1985 г. и др. Неговите стихове са включени в много анто-

логии. Последните си години живее в Шумен, заедно със съпругата си,

която ръководи там театър. Умира на 31 декември 1939 г. в София.

Идеята да се направи празник, посветен на детския писател обус-

лови главната цел, свързана с националната ни памет, а именно: възпита-

ване у децата на интерес и познание на елементарни биографични сведе-

ния и творчеството за деца на български автори, оставили ярка диря в ли-

тературата и по-конкретно поета Чичо Стоян, който родом е от този край.

Основните задачи, последващи тази цел са:

- емоционално възприемане данни от биографията на поета, както

и негови стихотворения;

- заучаване от децата на определен обем от стихотворения и песни

по стихотворения на поета и овладяване на артистично изпълнение с под-

ходящ лицеизраз, двигателни импровизации и ползване на съответен рек-

визит, атрибути, както и ДМИ (дески музикални инструменти) за метри-

чен съпровод на песните;

- участие в изобразителни дейности за подготовката на празника -

изработване на картички по определен сюжет, плетене на венец за памет-

ната плоча, изработване на подаръци за гостите;

- създаване празнично настроение, удовлетвореност от занимания-

та и участието и положителни емоции у децата, емоционално съпреживя-

ване на празника.

Съществен етап на празника е неговата предварителна подготовка,

работата и организацията по която е изцяло от учителките на групата. Те

са тези, които осъществяват идеята чрез подготовка, организация и про-

веждане на празника, което изисква освен педагогически и методически

умения също и организаторски, както и богат емоционален и творчески

заряд. Нарекохме празника „Щъркел шарен, дългокрак“, защото той е дет-

ски и защото това обичано стихотворение отдавна е станало крилато –

навсякъде всички деца го знаят и пеят на песен, защото времето на праз-

ника е през пролетта - месец май, когато щъркелите са в гнездата и мътят

или отглеждат малките си и защото според народната вяра щъркелът е

птица, която носи драве, берекет, радост и нов живот. Учителките правят

избор на подходящ репертоар за празничния концерт, съставят сценария и

подготвят децата по него, осигуряват необходимата литература – за биог-

рафията на поета и книжки със стихове му; осигуряват необходимите

празнични тоалети за децата, съответни костюми (щъркел), детски музи-

кални инструменти за метричен съпровод на песните, както и съпровод на

живо на песните (от едната учителка – с акордеон, реквизити, пр. калинка,

бебе, охлюв, телефони, птиче в клетка, пръчка-конче, теменужки, бърдуче,

кърпичка и др.), цветя за венец, здравец за китки на завършващите, порт-

203

рет на писателя, изготвят афиши и покани и ги разпространяват, осигуря-

ват връзка с лица и институции, които да съдействат за провеждането на

празника читалище, кметство, училище, детска градина в селото, медии -

местен вестник и кабелна телевизия „Кракра“, фотограф, които да отразят

празника, представител на „Дом на туриста „Васил Апостолов“, чийто ко-

лективен член сме; други личности, с които сътрудничим - детската поете-

са Цв. Бъчева и др.; организират транспорта и останалата част от празника

– посещение на параклиса „Св. ап. Петър и Павел“ в селището, празничен

обяд и игри в парка и отпътуване. Учителките осъществяват и предвари-

телната подготовка на децата, която е: да се запознаят с елементарни би-

ографични данни на поета, емоционално да възприемат и заучат произве-

дения на поета до затвърдяване и рецитиране с подходящи артистични,

лицеизраз, двигателни импровизации, както и заучаване и пеене на песни-

те, свирене с ДМИ, да се включат в изготвянето на поканите с рисунки на

тема „Щъркел шарен, дългокрак“ и т.н. Тъй като празникът имаше и една

част, посветена на завършващите детска градина и изпращането им в учи-

лище, към работата по основната тема се добави и тази (заучаване на спе-

циална песен, както и изпълнения от децата на народни песни със солисти

и съпровод на ДМИ и др., на които тук няма да се спираме).

Времето за провеждане на празника е съобразено с дневния режим

на децата, т. е. от 10:30 ч., когато е времето за активни занимания и игри.

Мястото е в с. Дивотино, Пернишка област, махала Бреста, при паметната

плоча на писателя; продължителност - около един учебен час за тържест-

вената част и около два часа за останалите дейности. Следва се сценарият

на празника, който беше изпълнен изцяло. Много родители и гости уважи-

ха с присъствието си мероприятието и си тръгнаха удовлетворени, с праз-

нично настроение и със сувенир - едно красиво щъркелче, изработено в

школата по изобразителни дейности в групата с ръководител - г-жа Ивай-

лова. Същият ден (20май), вечерта в новинарската емисия на КТ „Кракра“

бе излъчен репортаж за празника, а интернет-изданието „Мироглед“ от 26

май разказа на читателите си за нашия „ Щъркел шарен, дългокрак“.

Настоящата разработка е опит да се опише вклиняването на един

нетрадиционен празник в празнично-юбилейната система на детската гра-

дина, свързан с националната памет и гордост, с който се вгражда един

скъпоценен камък в темелите на детската ценностна система. Чрез подоб-

ни празници децата възприемат и научават нови знания, затвърдяват и

обогатяват наученото, развиват и усвояват умения и сръчности, социали-

зират се, развива се техния творчески потенциал и възможност за изява

пред публика и т.н. Освен основните задачи, свързани конкретно с праз-

ника се осъществяват и редица допълнителни, свързани с всички дейности

от програмното възпитание (български език и литература, природна и

околна среда, краезнание, математика, музика, изобразително изкуство,

физическо възпитание, игрова култура). Т.е., такъв празник синтезира по

204

най-непосредствен и приятен за децата начин и дава възможност за реали-

зиране на задачите от учебно-възпитателната програма. Чрез емоционал-

ното съпреживяване на празника у децата се развиват редица положителни

и естетечески чувства, което е предпоставка за формиране на верен ху-

дожествен усет и вкус, необходими за по-нататъшното им съприкоснове-

ние с всякакви продукти на култура и субкултура от заобикалящия ги свят.

ЛИТЕРАТУРА:

[1] Витанова Н. и кол. Активността на детето в детската градина, програ-

ма.С., 1994;

[2] Празнично-юбилейната история - Сборник статии от летния семинар –

Китен, 2012.С.,2012;

[3] Речник на българската литература, 3 том П-Я, С., 1982;

[4] Цветанов Б., Чичо Стоян – живот като на кино. В-к Десант, бр. 187,

2012.