Димитър ИВАНОВ Нина ДЕБРЮНЕ

ИСТОРИЧЕСКИЯТМУЗЕЙ

ХРАМ НА ДОБРОДЕТЕЛИ

Университетско издателство „За буквите – ї писменехъ”

София 2012 г.

И з д а т е л с к и п р о е к т „Университетска библиотека“ №6 на УниБИТсе реализира в сътрудничествос Фондация Аретѓ-Фол

© Димитър Иванов, Нина Дебрюне, автори, 2012© Евгений Сачев, Стефка Кръстева, рецензенти, 2012© Второ преработено изданиеИздателство „За буквите - о писменехь“, 2012 Дизайн: Kiia Design StudioПечат: ИД Принт ООДISBN: 978-954-2946-33-5

На корицата: Е. Леви, Смъртта на Орфей (разкъсан от менадите), 1866 г. Музей Д’Орсе, Париж, Франция

С ъ д ъ р ж а н и еВъведение 5Първа част: Развитие на историческия музей І. Музейна мрежа

1. Що е музей 82. Европейският музей 93. Американският музей 144. Особености в развитието на азиатския музей 175. Развитие на африканския музей 206. Музейната архитектура 21ІІ. Предистория 1. Първобитни общности 272. Месопотамия 283. Египет 344. Крит и Микена 38

ІІІ. Античност 1. Домът на музите 452. Елинистическият музейон 483. Тракийските колекции 504. Колекционирането в Рим 57

ІV. Средновековие 1. Обща характеристика 622. Византийската традиция 633. Катедралните колекции 704. Музейният Ренесанс 755. Изкуството на исляма 80

V. Новото време 1. Кралските колекци 852. Публичните колекции 923. Съвременният музей 954. Балканският музей 1015. Глобализиращият се музей 104

Втора част: Аретѓ в музея: Храм на добродетели 109І. Вяра – Бог 110ІІ. Власт – Цар 120ІІІ. Бран – Воин 127ІV. Труд – Стопанин 132V. Любов - Мъж 139

Трета част: Музеи лидери. Теми за упражнения І тема: Античният 144ІІ тема: Византийският 148ІІІ тема: Ренесансовият 151ІV тема: Арабският 155V тема: Германският 158VІ тема: Британският 161VІІ тема: Френският 163VІІІ тема: Руският 166ІХ тема: Американският 168Х тема: Частнят 171

Заключение 177Послеслов на рецензентите 179Аретѓ в музея - Албум 183

5

НВЪВЕДЕНИЕ

Настоящият курс по възникване и развитие на историческия музей е нов опит за систематизиране на теорията и прак-тиката за нуждите на обучението в Университета по библио-текознание и информационни технологии. Първото издание бе въз основа на лекции, четени от проф. Димитър Иванов пред студенти в бакалавърска програма по дисциплините „Музейно дело“, „Управление на информационните ресурси на историческия музей“ и „История на европейския музей“ през периода 2004 - 2008 г. При написването се ползвани разработки по музеология на из-явени български и чуждестранни автори, но с различен прочит. Настоящото издание е в съавторство с Нина Дебрюне - препо-давател по английски език и докторант в УниБИТ.

Премахнати са две глави от първото издание: „Теоретични ос-нови” и „Регламентация на музея”, но е добавена нова глава „Музеи лидери”, която е под формата на теми за упражнения. По този на-чин книгата придобива вид на учебник с 24 лекции и 10 упражнения.

Наред с това са използвани и нови данни за развитието на Световните исторически музеи в периода на Глобализация.

Развитието (историята) на музея се разглежда веднъж като „музейно време“ и втори път като „музейно простран-ство“ - според формулировката на изследователя на антична-та култура проф. Александър Фол1.

Предвиждайки, че глобализиращият се свят ще доведе до глобализация и на музея, в настоящия труд за първи път се предлага различен подход за проблематизация и тематизация на историческите музейни експозиции, основан върху интер-дисциплинарната научна теза за сборната добродетелност Аретѓ. Този подход е удачен, защото е приложим към цяло-то развитие на историческия музей и дава възможност да се очертаят четирите му основни функции: образователна, възпитателна, развлекателна и пазарна. От гледна точка на миналото - образователната е била най-полезна, за днешния ден - възпитателната е най-нужна, а в бъдещето - развле-кателната и пазарната ще имат ускорено развитие. Тради-ционната музеология държи най-много на информационно-об-разователната и, частично, на развлекателната, но тук се обосновава ролята на възпитателната функция, дори нещо повече - акцентът са полага върху нея.

Аретѓ2 е понятие, съставено по старогръцкия теоним Арес, и обобщава мъжката добродетелност, която е осъзнавана

1 Вж. Фол, Ал. Човекът във видовете време. С., 1998., Човекът във видовете пространства. С., 2003.

2 Вж. Иванов, Д. Аретѓ, С., 2006.

6

като градивно активно поведение в Антична Европа - Тра-кия, Елада и Рим. Най-важните качества, които открояват личност с поведение Аретѓ, са: вяра, достойнство, храброст, патриотизъм, саможертва, трудолюбие, творчество, после-дователност, милосърдие, състрадание, любов.

Във фолклорните старини на Тракия и Елада, Арес, освен бог, е и горд владетел, смел воин, трудолюбив стопанин и неотра-зим любовник, покорил най-красивата богиня на Олимп - Афро-дита. Такъв бог е и Марс в Римския пантеон, където Венера е негова любима.

Функциите на този образ на бога очертават идеала за сво-боден гражданин, глава на семейство и защитник на родина-та. Аретѓ включва историко-психологическа приемственост на достойнства, но и една по-сложна мотивация - постига-нето на уравновесеност между тяло и дух. Тази вътрешноп-сихологическа „борба със себе си“ определя Аретѓ като етика, която става педагогика. Етико-педагогическата цел е да се възпитава ценностна система за индивидуално и групово по-лезно поведение, т.е. за изграждане на култура в латинския смисъл на думата - „обработка на духа“. Застъпена е тезата, че е възможно чрез историко-психологически и етико-педаго-гически методи и подходи постоянно да се реактуализират „Аресовите качества“, заради убеждението, че Аретѓ продъл-жава да е постижима приемственост на сборна добродетел-ност днес и в бъдеще.

Предлага се нов подход за изграждане на комуникативно-асо-циативен модел3 за управление на информационните и нрав-ствените ресурси на историческия музей на базата на Аретѓ. Прилагането на трансактния анализ в музейното обучение служи като методологична основа за ефективно управление на ресурсите на музея, чиято крайна цел е максимална социали-зация на културноисторическите ценности. Когнитивно-ко-муникативното пространство на музея чрез асоциацията за закономерностите в историко-психологическото наследяване от човека на ценности - добродетели от Античността, през Средновековието и Новото време, до съвременния глобализи-ращ се свят, създава оптимални възможности да бъдат усъ-вършенствани основните функции и задачи на историческите музеи.

Чрез проследяването на хилядолетното развитие на тази културна институция, на нейната структура и управление обосновано и систематизирано са представени нови актуални подходи при тематизацията, проблематизацията и експони-

3 Вж. Сачев Е. Социокомуникативна музеология. С., 2004, с. 208.

7

рането на културно-историческите ценности, съобразно пе-тте лъча на „Звездата Аретѓ“: Вяра-Власт-Бран-Труд-Любов. Този подход е нов за традиционната музеология, но перспек-тивен и заслужава настоящия експеримент. Засега у нас е приложен с успех единствено в частния музей „Аретѓ” (експо-зицията му е в сградата на Националния военно-исторически музей - София).

8

ПЪРВА ЧАСТ:

Развитие на историческия музей

І. Музейна мрежа 1. Що е музей?

Проследяването на развитието на историческия музей в по-вече от две хилядолетия предимно в Европа не означава, че се подценява институцията музей в другите части на света. Затова няма ни най-малко основание: постиженията на музео-логията в САЩ, Япония, Китай, Индия заслужават уважение и искрени адмирации. Проблемът е, че, от една страна, тяхното развитие исторически е предхождано и поради това е повли-яно от европейския музей, а от друга, че поради различните антропогеосферни основи те имат силно отличаващи се ха-рактеристики. С „музейон“ в Древна Елада са означавани храм на музите, философска школа, място за съзерцаване. Думата е използвана и за название на институцията, основана от цар Птолемей І Сотер, вероятно в 308 г. пр. Хр. в Александрия, Египет. След разпада на Римската империя, погълнала елинис-тическите държави на Балканите и Мала Азия, понятието е забравено в продължение на почти десет века (V-ХІV в.).

Терминът „музей“ се появява отново през ХV в. във Флорен-ция, за да обозначи колекцията на Лоренцо де Медичи, но се отнася по-скоро до обширната му художествена сбирка, от-колкото до сградата, в която е разположена.

През Просвещението „музей“ разширява значението си, като дори се използва в названието на книги, например „Поетически му-зей“ - публикувана през 1784 г., за да подчертае изчерпателността на обхвата на литературни произведения. До ХVІІ в. латинската транскрипция „музеум“, служеща за описание на колекции от любо-питни неща, е широко разпространена в Европа, наред с „кабинет“ и „камера“. Така се нарича колекцията на Оле Ворм в Копенхаген, чийто опис от 1655 г. е озаглавен „Музеум Вормеанум“.

Терминът „музей“, обемащ в себе си както експонатите, така и сградата, в която са разположени, се употребява за първи път в Англия през 1682 г., за да ознаменува пре-местването на колекцията на Елиас Ашмол в Оксфордския университет. В различни по време постановления на Бри-танския музей, където по-късно тя се озовава, се определя, че „споменатият музей или сбирка може да бъде запазена и поддържана не само за разглеждане и забавление на учените и на любопитните, но също и за общо ползване в областта

9

на обществото“ (1753 г.); „за обучението и развлечението на зрителите“ (1845 г.); „за обучението и почивката на хората“ (1850 г.).

Макар че днес съществуват различни определения за музей, одобреното от Конфедерацията на музейните асоциации през 1984 г. е: „Институт, който събира, документира, запазва, показва, съхранява и тълкува материални доказателства и свързаната с тях информация за обществена полза“. А Между-народният съвет на музеите (ИКОМ) от 1974 г. подчертава още два аспекта: „чиято цел не е печалба“ и „където хората могат да се учат, образоват и развличат“4.

Отново ИКОМ на своята ХХ генерална асамблея през 2001 г. в Барселона доуточнява, че „музеят е постоянна институция с идеална цел, в служба на обществото и неговото развитие, отворена за публиката и занимаваща се с изследвания, които се отнасят до материалните сведения за човека и околната среда“. Това определение на най-висшия международен музеен орган днес се прилага без ограничения както по вид, така и по съдържание: история, изкуство, бит, ботаника, фауна, плане-тариуми, природни паркове, книги, документи5.

В какво се изразяват обаче различията между историче-ските музеи в Европейския съюз и в другите континенти на света?

2. Европейският музей

В Европа най-рано, исторически и културно, се формира му-зеоложка школа. Още класическият елински период предлага достатъчно основания за бъдещи вековни и хилядолетни спо-рове и доказвания относно ролята на музея в бита и култу-рата на древното, средновековното и модерното общество. В античния свят се раждат и осъществяват, стъпка по стъпка, осново полагащите идеи за същността и функциите на музея. Нерядко, особено в последно време, някои теорети-ци музеолози твърдят, че целият континент Европа е един музей in situ - музей на открито, който има голямо комерси-ално бъдеще чрез културния туризъм. И това виждане може би е за предпочитане, доколкото туризмът е по-хуманен бизнес от военното или промишленото производство, които носят смърт и нещастия и водят до трайни екопроблеми за огромни маси от населението на Земята.

4 The Museum context. Museum studies notes, University of Leicester. Department of museum studies. 1987: 1.1.25 Сачев, Е., Социомузейна култура. Речник. С., 2002: с. 153-154.

10

Европейският музей и музеология поради причини от ге-ополитическо естество докъм края на ХХ в. са „западно“ и „източно“ обособени.

Западноевропейската музеология през ХХ в. разглежда пред-ставеното в музея време или пространство (епоха, народ) при-оритетно като знакова система, за чието разчитане е необхо-дим познавателен код. Добирането до този код може да стане чрез интуитивните възприятия и познания, получени чрез съп-реживяване. В познатата ни литература по музейно дело6 са приведени примери за подобно отношение - музей във Финлан-дия, намиращ се в трамвайно депо, друг във Франция - съчетал архитектурата на гара с художествена галерия, и т.н.

Теоретици като Джефри Люис, Джеймс Потър, Алф Хътън и др. обосновават научно тезата, че културно- историческото наследство е структурен елемент от развиващата се култур-на действителност и постоянно има активна позиция в нея, приемайки и обратното й въздействие. С други думи, това означава, че музеят огледално се отразява в променящите се социокултурни условия. Те нерядко му влияят потребителски, усилвайки пазарната му функция съобразно господстващите практики в гражданското общество на ХХ и ХХІ в. Израз на едно такова отношение е значителното комерсиализиране на музейните и съпътстващите дейности: скъпи билети за експозициите, ателиетата и лабораториите, високи цени на книги, каталози, аудио- и видеоносители, скъпи услуги в при-надлежащите към музеите ресторанти, кафенета, паркинги.

Западноевропейската музеоложка мисъл все пак насочва те-оретическите си търсения върху възможностите за съхране-ние на културно-историческото наследство и начините то да стане достижение на цялото човечество. Постепенно тя преодолява историческия уклон към емпиризъм, поради кое-то достигнатите натрупвания намират израз в задълбочени нови трудове по теоретична музеология: Петер ван Менш (Холандия), Бернар Делош (Франция), Лучо Бини (Италия), Г. Г. Никто (Испания).

Наличието на общи за западноевропейската школа подходи в областта на образованието не дава достатъчно основание за разглеждането им като единна система. В Лестърския уни-верситет - Англия, във Факултета по музейно дело, са срав-нително напред в методиката на обучението по проблеми, свързани с историята на музеите, структурата на различ-ните типове музеи, управлението и кадровите въпроси, мар-кетинга на туристическия пазар. Успоредно с подготовката

6 Вж. Кръстева, С., 2003.

11

на музейните специалисти се обръща внимание на изгражда-нето на ценностно отношение към културно-историческото наследство сред различните обществени групи според образо-вателен и социален статус.

Друга водеща школа е на Лувърския музей, Франция. Нейна-та програма на обучение е тригодишна и обхваща история, археология, епиграфика и нумизматика. Тя издава специализи-рани списания и друга литература.

В Германия, Испания, Италия, Швейцария изследванията в музеологията и подготовката на специалисти са насоче-ни към националната специфика. В скандинавските страни в центъра на вниманието са музеите in situ.

Изградена на основата на вековното развитие на музейна-та система и на прагматично ориентираната теоретична мисъл, западноевропейската школа успешно защитава позици-ите си в модерната музеология. Осъзнавайки проблемите на глобализацията, включително и опасностите от екологична криза, Европейският съюз от няколко десетилетия реализи-ра качествено нови музейни проекти. Най-авторитетните от тях са насочени към преодоляването чрез информиране и обучение на междуетническите и междунационалните (но все още не и междурелигиозните) конфликти и нарастващи-те екологически опасности. Насоките за противодействие са: запознаване с други култури, съхраняване на културното многообразие, подготовка на музейни кадри, усъвършенства-не на музейното законодателство, структура и управление. Голяма заслуга на запад ноевропейската музейна практика е и защитата на оригиналните паметници от фалшифициране. Пример за това е Музеят на фалшификатите в гр. Салерно, Италия7.

Основни „меценати“ са карабинерите от Департамента за защита на културното наследство - най-голямата организа-ция в света, която се бори с фалшификатите на произведения на изкус твото (в нея работят 280 агенти под прикритие).

Вместо да бъдат унищожавани както в миналото, днес фалшификатите, заловени в Италия, се излагат в музея. По този на чин са съхранени стотици маслени платна, рисун-ки, литографии и скулптури, „създадени“ от известни творци като Леонардо да Вин чи, Микеланджело, Пикасо и др. Музеят разполага със специална сбирка от модерни художници като Рой Лихтенщайн, Джаксън По лак и бащата на попарта Анди Уорхол. Музеят е част от Центъра за изучаване на фалшифи-катите към университета в Салерно. Произведенията в сбир-

7 В. „168 часа“, 30.05. - 5.06.2008 г.

12

ката му са само малка част от 60-те хиляди фалшификата, конфискувани в последните няколко години.

Мисията на музея е „да анализира еволюцията на фалшифика-тите - от техниката на изработването им до организации-те, които ги пласират на пазара“.

Още през 1528 г., когато германският художник Албрехт Дю рер умира, на пазара се появяват много повече фалшифика-ти на негови произведения, отколкото оригинали. През 1961 г. само в САЩ е имало 100 хил. картини, приписвани на Камий Коро (1796-1875), най-копирания художник в света, който е създал около 3 хил. карти ни през целия си живот.

По ирония на съдбата някои от най-известните фалшифика-тори са уважавани фигури в средите на галеристи и изкус-твоведи. Лондонският музей „Виктория и Албърт“ има отдел-на галерия, пос ветена на първокласните фалшификатори и техните произведения.

През 2004 г. университетът в Сиена - Италия организира изложба с работи на фалшификатори от XIX и XX в. - време, смятано от мнозина за „Златната ера на ментетата”. Сред експонатите има работи на Исилио Федерико Йони (1866-1946), смятан от екс пертите за принца на фалшификаторите от Сиена.

Йони сътворява стотици изящни ренесансови картини на религиозна тематика. През 1932 г. фалшификаторът взривява ар тсредите, след като разкрива в биографията си как е успял да заб луждава експертите, оценявали творбите му.

Източноевропейският исторически музей, макар и първо-начално да е условно понятие, пронизва съдържателно почти целия ХХ век. Зародил се в резултат на социалистическите революции и последвалите ги преобразувания в Русия и Из-точна Европа след 1917 г. и 1945 г., той се опира, освен на опита на вече съществуващите музеи, и на собствени науч-ни и образователни изследвания. Въпреки че е роден в идейни лаборатории, целящи разрушаване на стария и изграждането на нов икономически и социален строй, процесът на създава-нето и утвърждаването на „социалистическата музеология“ е продуктивен8.

Тази констатация е особено важна, като се има предвид, че в първите години след Октомврийската революция 1917 г. в Съветска Русия (от 1922 г. Съюз на съветските социалис-тически републики) голяма част от наследеното от импера-торското семейство и от дворянството е унищожено или разпиляно, а редица утвърдени музеолози са напуснали стра-

8 Странски, З., Понятие музеоведения, Музей мира, М., 1991, 9.

13

ната. Този преломен момент, който до голяма степен носи чисто формални белези, бързо е последван от съдържателно преинтерпретиране на руската и световната история, кое-то естествено се прехвърля и върху музейната сфера. След 1945 г., когато свръхдържавата СССР започва да играе още по-значима роля в световните исторически процеси, „съвет-ската музеология“ става „европейска социалисти ческа“, в сми-съл на определяща за България, Румъния, Югославия, Албания, Унгария, Полша, Чехословакия и Източна Германия. Водещ е стремежът да се възстановят музеите, разрушени или спре-ли да работят по време на Втората световна война, както и да се увековечи паметта на загиналите. Така се появяват музеи в затвори, концлагери, стрелбища за екзекуции, крема-ториуми. Едновременно с това, а дори и изпреварващо спрямо тези няколкогодишни усилия, правителствата, ръководени от комунистически партии, поставят неотменното изискване за усилване на възпитателната функция и музеите да участ-ват в изграждането на социалистическата ценностна сис-тема. С пропагандно-административни методи се провежда целенасочена работа сред населението, в която активна роля играе музейната мрежа. Това води до утвърждаване на възгле-да, че музеите са преди всичко културно-просветни учрежде-ния, че музейната система трябва да бъде ангажирана в ця-лостния процес на идеологизация на обществото. По една или друга причина, най-острите форми на тази доктрина бързо са изживени и музейната мрежа постига ускорено развитие: разработва се комплекс от норми за опазване на културно-историческото наследство, за събирателска и научноизследо-вателска дейност; появяват се нови структурни образувания - централизирани музейни комплекси. Чрез синтез на различ-ни видове изкуства в тях се търси многопосочно въздейст-вие, което да индивидуализира възприемането на музейните послания. Теоретици на тези процеси са Г. Н. Серебрен ников (Русия), Йосеф Корек (Унгария), Збинек Странски (Чехослова-кия), Казимир Малиновски (Полша), К. Щайнер (ГДР), Татяна Силяновска (България), които заедно с други свои колеги са последователи на класическия европейски исторически музей и на музеологията като наука за него.

Превръщането на Европейския съюз в „глобално село“ чрез по-литическото обединение и бързото развитие на компютъри-зацията и масмедийните технологии през последното десе-тилетие на ХХ в. и първото на ХХІ в., което съвпада и с икономико политическия разпад на социалистическата систе-ма от съветски тип, бързо размиват повечето от различи-ята между западната и източната школа, предпоставяйки

14

възстановяването на единния хуманистичен модел на евро-пейска музеология. И на първо място - по-посока на развитие на виртуалния вариант на музей, на музея като спектакъл, станал възможен чрез високотехнологичните постижения а ла Гугъл Арт.

3. Американският музей

Силно различаващи се от този исторически обособил се ев-ропейски модел са другите континентални модели и особено американският музей.

За САЩ е характерно преобладаващото недържавно начало в музейната практика. Докато в Европа най-големите музеи възникват на базата на императорски и придворни колек-ции, но като държавна собственост, а в частно притежа-ние остават ограничен брой колекции, то в САЩ по-малко са държавните музеи, поради което не съществува държавен методически център, а е създаден граждански форум, наре-чен Американска асоциация на музеите. Учредена през 1906 г., тя има статут на професионално сдружение. Илюстрация на отликите на американския музей от европейския, който си поставя високи обществени цели, е определението, което президентът Р. Рейгън дава: „Музеят е отражение на дейст-вения и прагматичен характер на амери канеца“9. Тази особе-ност характеризира американския музей като по-динамична структура от европейския. Поради сравнително късата дър-жавна история на САЩ и непроменяемата през целия период форма на държавна власт и управление, музеят по-леко следва движението на личния просперитет и интерес. „Докато ран-ните американски музеи показваха прищевките на природата и странните аномалии в света (витрини с чудноватости), сегаш ните американски научни музеи обичат да обясняват процесите в ежедневния живот: как работи телефонът или компютърът, какви са последствията за сърцето и дробове-те от тютюнопушенето или защо развитието на физика-та и математиката обогатява нашите знания за далечните планети“10.

Ориентиран към проследяване на вътрешните връзки и кла-сификация на явленията, а не на формите, европейският ум не следва американската теза, че главното е да се наблюда-ват промените в движението. Затова и често приема поли-функционалния американски музей като комплексен културно-

9 Кръстева, 2003, 151.

10 Робинович, Р. Американският музей и общественият живот, 1998:1.

15

просветен център или зоологическа градина, а не като важна обществена институция.

Нееднородни, поради което и обществено несъизмерими, са създателите на музеи в САЩ - хора с различни професии и со-циален статус: Том Роджърс и Хенри Форд са конструктори на локомотиви и автомобили, Джей П. Морган - банкер, Бен Алтмън - търговец, Андрю Мелън - държавен чиновник, Пол Гети - петролен магнат, и т.н. По този начин, в резултат на прагматизма на хора с различно образование, култура и мо-рал, се формира пределно опростена разделителна линия: му-зей, чийто център е колекцията; и музей с център определена идея, за чиято реализация експонатите са средство.

От втория вид е един от най-добре технически снабдените и занимателни музеи в САЩ - Международният музей на шпи-онажа. Той може да се нарече спокойно и музей на грешките, защото именно допуснатите грешки позволяват имената на шпионите да бъдат разкрити, дейността им разгласявана чрез медиите, анализирана и изучавана в специалните школи и, най-накрая, музеефицирана. В експозициите е представено и шпионско оборудване със своето миниатюрно съвършенство и секретен блясък. Музеят във Вашингтон не само стоварва върху крехките плещи на посетителя специализирана инфор-мация, но го предупреждава и учи да се държи внимателно и да не повтаря грешките на провалили се разузнавачи. Още от вратата посетителят изпитва върху себе си въздействието на най-нови и развлекателни технологии. За целта са използ-вани постиженията на известни американски дизайнери и ар-хитектурни фирми, на водещи музейни консултанти.

Комплексът на Смитсъновия институт събира под покри-ва си музеи от първия тип - по аеронавтика и космически изследвания, по естествена история и история на САЩ, как-то и Националната галерия. Те са поместени в пет здания, строени през 1870-1890 г., което за американските разбирания е свръхдалечно минало.

Предисторията на музеите в САЩ все пак започва през 1748 г., когато Библиотечното дружество открива първата музейна сбирка в Северна Америка. По-късно в страната е съз-дадена една съвършена система за меценатство и покрови-телство на тези културни институции. Тя предлага идеални условия щедри хора да увековечат имената си, създавайки и дарявайки богати колекции на различни музеи - включително на Националната галерия на изкуствата. Андрю Мелън не само дарява своята богата колекция от картини, но и по-строява сградата на галерията през 1937-1941 г. Дарители на галерията са и тримата братя Крес.

16

Музеят Метрополитън е най-големият музей на Американ-ския континент, с една от най-богатите колекции от худо-жествени произведения в света. Той, заедно с Националната художествена галерия, се подпомага от създадената през 70-те години на XX в. Фондация „Армънд Хамър“, която има за цел опазването на неговите колекции и представянето им пред широката публика. Освен творби на изявени майстори на западноевропейското и американското изкуство, в музея се съхраняват и исторически паметници на много народи от Азия и Африка от древността до наши дни. През 1887 г. като дарение постъпва колекцията от картини на Катрин Улф, през 1901 г. на Джейкъб Роджърс (син на Том Роджърс), през 1913 г. на Бенджамин Алтман. Тази традиция продължава през целия ХХ в., като след 1960 г. са създадени повечето от поло-вината функциониращи днес музеи в САЩ. Сред тях е и На-ционалният исторически музей (1964 г.).

Близка до тези виждания, като разновидност на американския музей, е концепцията на канадския музей, формулирана в края на XIX в., без да включва ескимоско и индианско изкуство. Това е така, защото в Квебек се заселват французи, а в Онтарио - бри-танци, които носят своята си култура. Канадската музеология е ориентирана както към собствения ресурс - етнографски, гео-графски и исторически разнообразен, така и към съпреживяване на останалия свят. По този начин тя се определя като макси-мално отворена и космополитна. Например Музеят на смеха в Монреал се стреми „да направи известен, да съхрани и да раз-пространява чрез своята дейност световния хумор“11.

Най-авторитетният музей е Канадската национална га-лерия в Отава, официално открита през 1990 г. По-късно от нея се отделят сбирки, които формират Националния музей на човека и Природонаучния музей. През 1968 г. се променя му-зейното законодателство и Националната галерия с още три музея минава под егидата на Канадските национални музеи - органидация, която координира дейността с правителството чрез специален комитет.

Музеите в Латинска Америка са интересен елемент на све-товната музейна общност благодарение на вековното разви-тие на няколко цивилизации и култури в Мексико, Перу, Чили и други държави. Причината южноамериканският музей да се различава от европейския е не толкова в липсата на сходна музеологична концепция - повечето от тези страни са били векове европейски колонии, техните монарси и президенти са европейци или са получавали европейско образование и култу-

11 Константинова, Е. Един нов музей - музеят на смеха, Музей, бр. 2 (18) февруари 1995 г.

17

ра. Същината на различията е в невъзможността да се лик-видира огромната имуществена, а оттам и цивилизационна, в смисъла на глобалния свят, разлика между бедни и богати. Бедността и ниската образованост изискват далеч по-опро-стени подходи при създаването и функционирането на исто-рическия музей, което го прави неравностоен на европейския му аналог.

4. Особености в развитието на азиатския музей

Азиатските музеи са с изключителна специфика, която ги отделя не само от европейските, но и помежду им. Затова развитието на музеологията и музейното строителство не са единен културен процес. Разликата с европейското схващане за музей най-ярко е формулирана от Андре Марло: „За азиате-ца, за човека на Далечния изток, художественото съзерцание и музеят са несъвместими. В Китай чувството за наслада от произведе нията на изкуството произтича от тяхното лично притежание, а не от тяхната изолация“12.

Промяната на отношението на Азия към музея като инсти-туция и към културно-историческото наследство в цялост се дължи най- вече на влиянието на Европа, а впоследствие и на Америка. Макар и закъснял при обединяването на изкуствата и философията, на емоцията и разума, на миналото и бъде-щето в музейното пространство, Далечният изток бързо за-пълва пропуските и внася свой принос, характеризиращ се със своеобразие, дълбочина и мащабност. Но музейното развитие в Азия трудно може да се представи като единно явление. Културите на Китай, Япония, Индия, Виетнам, Корея, Мон-голия - страни с богато историческо наследство - храмове, дворци, манастири и паркове, са много различни.

Япония най-бързо възприема европейското влияние. Първи-те японски музеи се появяват в края на XIX в. по френски модел. През 1871 г. към Министерството на образованието се създава Бюро на музеите, а през 1878 г. започва строи-телството на първия музей в парка Юено. Известен е като Музей на императорския дом. След огромния успех на светов-ното промишлено изложение Експо-70 (1970 г.) в гр. Осака са вложени 5 млрд. щ.д. в развитието на музейната структура и нейното управление. Важна роля при решаването на тази задача имат частни компании и корпорации. С тяхно участие в Япония се изграждат над 100 нови музея. За база на музеи

12 Кръстева, 2003, 171.

18

in situ служат старинните исторически паметници, запазени в различни части на страната; изграждат се и тематични паркове по американски образец.

В Токио, Киото и Осака днес има пет национални музея. Ос-таналите музеи са на ниво префектура, район, община. Няма единна учебна програма за обучение на специалисти, защото предпочитат напредналото европейско или американско обра-зование по музеология. В Токийския национален музей (1952 г.) се съхраняват около 100 хил. експоната, от които постоянно могат да бъдат изложени едва 4-5 хиляди.

Частният музей „Ота“ е създаден през 1977 г. от собственик на застрахователна компания по примера на Британския му-зей. Съдържа ценна колекция от исторически и художествени гравюри. Ориенталският музей в Окаяма, открит също през 1977 г., съдържа старини от Месопотамия, Персия и Сирия.

Специфичен национален принос е създаването на „музей на пазарната площадка“ - в супермаркети, складове, депа за ед-рова търговия и т.н. В музеите обстановката е силно азиат-ска - влиза се по чехли, експонатите са подредени в дървени кутии по стелажи, движението се контролира с видеокамери, многостепенна електронна охрана обхваща почти всяка екс-позиционна единица.

Историческият музей в Япония се развива ускорено, но и по посока на неговата европеизация. Макар с все още силно национално звучене, основното му предназначение е да помага на посетителите „по-добре да разберат другите култури“. И резултатите са налице - огромни групи японски туристи ежедневно посещават европейските исторически обекти.

За кратък период - около две десетилетия в края на ХХ в., Китай се превръща в световен център за представяне на богатото културно-историческо наследство на своята уни-кална древна цивилизация. Първият музей е открит едва през 1905 г., макар най-ранната китайска цивилизация да е възник-нала през 3200 г. пр. Хр., а от 1600 г. пр. Хр. да се използва и писменост - пиктографското писмо, при което всеки знак обозначава отделна дума. Две са направленията, по които са развива съвременният китайски исторически музей. Първото е строителство на огромни обекти: Музея на китайската история, разположен в императорския дворец в Пекин, Хар-бинския музей, Музея на северната територия в Тиендзин. Второто е ориентирано към съхраняване на старинните па-метници in situ - Великата китайска стена от VІІ в. пр. Хр. и след това, Забранения град, построен през 1420 г., Летния дворец на Сън Ли, парка Ихеюан. Този парк е част от исто-рията на световната култура, подобно на Версай, Франция,

19

или Царское село, Русия. И двете направления в развитието на китайския исторически музей са с ясна насоченост към туристическия бизнес и услугите в музейната сфера. Днес Китай е най-големият туристически пазар в света.

Във Виетнам, както и в другите държави на Индокитай - Тайланд, Лаос и Кампучия - музейното дело все още е далеч от европейските, а и от японските и китайските стандарти. До 1939 г. на целия полуостров е имало само един музей.

По-рано се е развил историческият музей в Монголия, бла-годарение на участието на руски, полски и чешки изследо-ватели, както и на по-тясната обвързаност на Монголия в продължение на 70 години през ХХ в. със съветската държава, респективно - музеология. Но макар да има белезите на ев-ропейската школа, монголският музей поради обществената изостаналост е далеч от съвременното й развитие.

Националните музейни системи на Корея, Индонезия, Ма-лайзия, Сингапур, Шри Ланка са насочени към изграждането на тематични паркове на културно-историческото наслед-ство на местните народи и племена. В тях се разполагат уникални паметници, които представляват сериозен научен интерес за десетилетия напред. Но на настоящия етап все още те не се доближават до стандартите на Европа и САЩ.

С ясно обособен принос в развитието на световните музеи в бъдеще време ще е Индия. Местната култура, която, подоб-но на Китай, Месопотамия и Египет, има пет хиляди години проследена и документирана история, е в непрекъсваем про-цес на натрупване и обновление. Но съвременните му измере-ния са със скорошно начало - по-малко от век. Допълнително утежнение за бързото развитие на музеите и музеология-та е, подобно на Латинска Америка, социалната разделеност на обществото, която достига до непонятна за европееца острота. Малцинство от интели генция, учени, бизнесмени, администрация, устремени към най високите достижения на науката, изкуството и културата, и огромно мнозинство от бедни и неграмотни селяни, обхванати в племенни общини, както и стотици милиони градска беднота, раздирани от ка-стови, религиозни и етнически противоречия.

Разнородността на социлната база предопределя и неедно-родността на музейните програми. Оптимистично за бъде-щето на индийското общество, включително и на индийския исторически музей, е бързото икономическо и демографско развитие на страната, при което многобройното население в началото на ХХІ в. тръгва по свой път на развитие, стремящ се към високотехнологичните параметри на американския и европейския начин на живот.

20

5. Развитие на африканския музей

Колекционирането и музейното дело в Африка са с най-крат-ка и бедна история в сравнение не само с европейските, но и с американските и азиатските музеи. В началото си те са свър-зани с присъствието на европейските колонизатори. Затова и първите колекции на африканско културно-историческо наслед-ство се появяват в Европа още през ХV в. В повечето случаи отношението на европейската аристократична публика към тях е като към куриози на природата или на интелектуално недоразвити общности, които са главно обект на търговия. Го-ляма част от вноса в Европа са предмети на култа и занаяти-те от редки видове дърво, камък и слонова кост. Постепенно, особено през ХІХ в., части от тях, освен в аристократични до-мове, започват да влизат и в етнографските и историческите музеи на колониалните метрополии - Англия, Франция, Герма-ния, Белгия, както и в САЩ и Латинска Америка.

Формираните в продължение на векове, а в някои случаи, както е с т.нар. Култура Нок, - от хилядолетия, сбирки от теракотни, метални и дървени статуи, оръдия на труда, оръжия и култови предмети се създават от вождове, жреци, тайни общества и специални касти. Освен култови фигури, се изработват и колекционират и ритуални маски.

Самостоятелен интерес до голяма степен представлява Южноафриканската република, в която поради водещото вли-яние на заселници от високоразвити европейски страни исто-рическият музей търпи по-бързо и по-близко до европейските стандарти развитие. Втората половина на ХІХ в. слага на-чалото на музея в южната част на континента, а втората половина на ХХ в. и в останалите части. При получаването на национална независимост в резултат на разпадането на колониалната система след Втората световна война, повече-то африкански държави започват да изграждат свои истори-чески музеи. Освен да покажат националното многообразие в бит, вярвания и ритуали, музеите са призвани, съхранявайки местните история, култура и традиции, да укрепват нацио-налното самосъзнание, чувството за патриотизъм и държав-ния суверенитет.

Но равнището на африканската музейна мрежа, с малки изключения (ЮАР и Египет, който ще бъде разгледан в един-ство с европейския исторически музей), е все още на ниво инвентаризация на музейните фондове и активизиране на на-учноизследователската дейност. Това състояние я нарежда в група, недостигнала в развитието си историческите музеи на Европейския съюз.

21

6. Музейна архитектура

При запознаването с музейната мрежа в света, интерес пред ставлява и архитектурата на музеите и галериите13. Музеите имат за цел да събират, документират, поддържат, изучават, обо гатяват, популяризират и излагат своите ко-лекции, представля ващи безценно национално и общочовешко богатство. По своята същност, както вече изяснихме, те са важни културни институ ции, съхраняващи художествените и материалните свидетелст ва за развитие на културата на обществото и нейната история. Но формата им - екстериор, интериор и пр., също играе определе на роля.

Архитектурните характеристики на музеите зависят от ня колко показателя. Видът, хронологичната рамка, обемът на експо натите определят до голяма степен функционално-пространст вените решения и архитектурния образ на му-зейните сгради. Те влияят и върху начина на подреждане на изложбените зали, разпо ложението на витрините и дру-гите специфични особености при излагането на музейните експонати. Хронологичната рамка се от разява съществено при подреждането на залите и ансамблите от помещения в определен ред - според времето на създаване на изло жените експонати, техните стилови особености, мястото на от-криването, авторите и други подобни фактори, които иг-раят важ на роля при устройството на големите музейни сгради.

Архитектурата на историческите музеи влияе върху кул-турния облик на цялостната градска среда. Големи те реги-онални, национални и с международна известност музейни институции винаги се стремят да създадат оригинален и запом нящ се архитектурен образ и с тази цел стимулират архитектур ните новости и оригиналните дизайнерски реше-ния, които ста ват тяхна реклама, запазена марка в меж-дународната културна сре да. Много често изключителният архитектурен образ на знамени ти музейни сгради и инсти-туции се превръща в знаков културен и архитектурен символ на града, в който са разположени. Така нап ример, Лувърът е бил и продължава да е един от културните и архи тектурните символи на Париж, такъв е и Британският музей за Лон дон, и т.н. Тук трябва да се отбележи и една логична закономер ност, а именно, че музеите за нова история и галериите за модер-но изкуство почти винаги са разполагани в сгради, реализи-ращи провокативни архитектурни и строително-технологич-ни реше ния. За посещаемостта на музеите и достъпността

13 Вранчева, Св. Архитектура на музеите и галериите. С. 2008. (под печат)

22

им в общог радски план и за обемно - пространствените въз-действия на музей ната сграда особено значение има нейната същност на ансамбъл с историческа стойност. Защото често сградата е строена с друго предназначение и едва по-късно е преустроена в музей. Тези пред поставки определят основните архитектурни особености на му зейните сгради, които труд-но се постигат с преустройства и мо дернизация.

Най-прочутите световни музеи са разположени в сгради с ис торическа стойност. Големи европейски исторически музеи изпол зват дворцовите ансамбли, в които са се формирали крал-ските колекции, дали началото на по-късни публични музейни сбирки: Лу вър в Париж, Ермитаж в Санкт Петербург, Британ-ски музей в Лон дон, Шонбрун във Виена, Цвингер в Дрезден и пр. Тук трябва да споменем, че Нацио налната художествена галерия в София, която е българският му зей на художестве-ното изкуство, следва европейската традиция и използва ре-конструираната сграда на бившия царски дворец. Принципът на реконструкцията е използван и при преустройството на други ви дове сгради, като например старата печатница на пл. „Ал. Невс ки“, превърната в Галерия за чуждестранно изкуство, резиденция та на държавния глава в Бояна, преустроена в На-ционален исторически музей, реконструи раната парижка желе-зопътна гара Орсе, днес знаменит едноиме нен музей, и т.н. Но в САЩ големите музеи и галерии излагат своите колекции в специално проектирани и строени за това сгради, кое то е обяс-нимо поради сравнително новата история на техните градове и разцвета на модерната архитектура. Такива са Метро политън, Музеят на модерното изкуство (МОМА), Уитни, Гугенхайм в Ню Йорк, Смитсъновите музеи, Музеят на холокоста - Вашингтон, и други. Нови и специал но предвидени музейни сгради се строят, разбира се, и в европейс ките градове, с изключително авангардни инженерни решения, тър сещи запомнящ се архитектурен образ. Може да се каже, че архи тектурните експерименти в областта на музейните сгради са ед на тенденция на новото време, чиято основа е поставена от зна менитите творби, вече класика, на Ееро Сааринен, Франк Лойд Райт (в Милуоки и Ню Йорк) от 60-те години на ХХ в., културният център с музей Бобур или Жорж Помпиду в Париж от 80-те, фили алът на Гугенхайм в Билбао на Франк Гери от края на 90-те. Архи тектурата на тези забеле-жителни сгради е специално замислена да провокира визуалните стереотипи и да създаде запомнящ се образ, който няма нищо общо както с традицията на музейната сграда, така и с ха-рактера на заобикалящата среда. Тези сгради притежават архи-тектурен образ, който се приема като символ на модерността десетилетия след изграждането им.

23

Безспорно местоположението на подобни музеи със светов на известност и непрекъснат интерес от страна на посетите-лите в градската тъкан е от голямо значение за достъпност-та. Те създават посетителски потоци и за функционирането им са необходими специални улесняващи мерки, като спирки на метро то, автобусни линии, пешеходни зони. Те отдавна са факт в евро пейските културни центрове в непосредствена близост до голе мите музеи, като градските власти ги поддър-жат през всички се зони на годината.

Независимо от това дали музейните сбирки са разположени в реконструирани исторически или в нови специално постро-ени за целта сгради, за тяхното съхранение и експониране е необходимо спазването на ясни принципи за организация на вътрешните прос транства. Те произтичат от задачите на музея, пространствено то разположение и композицията на основните функционални зони.

Значение за музея имат три основни групи дейности и раз-положението на пространствата и помещенията, предназна-чени за тях:

- приемане, регистрация, реставрация, изследване и съхра-нение на сбирки и експонати. Тази група дейности формира слу жебни или затворени за широката публика пространства, пред назначени преди всичко за специалисти, експерти и му-зейни ра ботници. Те по принцип имат отделен служебен вход, затворени са за посетители извън служебно заетите и имат контролирана връзка с отворената за публиката зона;

- експониране на единични ценности и цели сбирки. Това са изложбените площи и зали, формиращи пространствата за посе тители, където те се запознават с богатствата на постоянни те и временните изложби. Тук се осъществява кон-тактът на пуб ликата с историята на културата, така че характерът на тези пространства и средата, създадена в тях, са от голямо значение за най-доброто възприемане на музейните послания;

- вход, входни фоайета и бюра за информация, зали за лекции и спектакли с широк достъп, пространства за комуникация, по чивка, ресторанти, книжарници и др. Тази зона е предназна-чена за свободно движение на посетители извън интереса към конкрет ните изложбени изяви, но е неразривно свързана с нея.

В реализа циите от последните десетилетия тя неизменно увеличава свое то значение като резултат от разширяване-то на пазарната функция на музея като институция. Този подход среща и сериозни критики от позицията на това, че търговската дейност може да измести основния акцент на музейната дейност и да вул гаризира обществената и кул-

24

турната мисия на съвременните му зейни ансамбли. Освен негативна оценка, тази функционална група дейности и по-мещения среща и голяма подкрепа не само заради оче видните финансови предимства, които носи, но и от гледна точ ка на удобствата за посетителите, които предлага. При големи те музеи целодневното разглеждане на сбирките често се налага както на туристите, така и на другите посетители, особено при гостуващи и други временни експозиции. В тези случаи - от съоб ражения за време и пари - ценителите прекарват по-вече от 8-10 часа в музейната сграда. Това е често явление и при семейни, при ятелски и други групови дейности и почивки извън изложбена та среда, без да се напуска музейната сграда. Използването на зо ните за почивка, храна, информация и сво-бодно общуване в ареала на музейния организъм става все по-търсено и напълно оправдава нарастващия дял на зоните за тези съпътстващи дейности. В тази връзка значителна част от големите музеи създават зали, зимни градини и естетич-но аранжирани дворове като част от об щото пространство, на които се възлагат и други развлечения - театрални пред-ставления, прожекции и концерти, адресирани не само към музейната публика, но и към средите извън нея.

Част от зрителите на съпътстващите програми стават членове на музейните клубове на приятелите на историята и кул турата и се запознават с богатството от експона-ти, след като са посетили „случайно“ някоя артистична или научно-образовател на дейност и са открили за себе си при-влекателна среда, пред лагаща интересни събития. Безспорно необходимият баланс е за дължителен, за да не се „задушат“ основните функции и да се из мести акцентът от една към други културни дейности. Все пак не бива да се забравя произ-ходът на понятието и първоночалните функции на музейона - обиталище на музите, място за обучение, натрупване на знания, писане и преписване на книги, съхраняване на култур-ни и исторически ценности и др.

Основната функционална зона на музея все пак е предназ-начена за изложбените помещения с музейни експонати. Тях-ното устройст во трябва да осигурява: опазването им от разрушаване, кражба, пожар, влага, изсушаване, слънчеви лъчи, прах, вредители; да предлага най-добри условия за разглеждане в съответствие с характера и пред назначението им.

Тези, които са обекти на наблюдение, се подреждат в стък-лени витрини на стените и други подходящи места, осигуря-ващи видимост за посетителите, сигурност срещу повреда и посе гателства. Подреждането им в изложбените плоскости - стени и шкафове, трябва да е удобно и да не уморява по-

25

сетителите. Това определя известен лимит на изложените предмети и творби на изкуството, търсенето на разнообра-зие в съответствие с изб раната тематика. Всяка група екс-понати трябва да се разположи по възможност в една зала, за всяка картина да се предвиди отделна стена, което пре-допределя необходимостта от ансамбъл, формиран от много-бройни и сравнително малки зали. Трябва да се подчертае, че сравнително редки са музейните зали и пространс тва, които да отговарят на подобни изисквания. Знаменито изк лючение прави Музеят за модерно изкуство - МОМА в Ню Йорк, де-ло на японски архитект, където композицията стъпва вър-ху сис тема от малки по размери зали, тематично посвете-ни на отделни автори и течения. Много важен елемент на уст ройството на музейните зали е правилното и качествено освет ление както по отношение на цялото пространство, така и на отделните експонати и витрини. От първосте-пенно значение е сигурността на цялата сграда, на всяка зала и експонат. Опазва нето на музейните сгради от кражби, пожари, наводнения и всяка къв вид посегателства е сериозна и специализирана задача, по ко ято се работи от експерти и музейни администрации, в съответ ствие с новите техноло-гии и изискванията на съвременния жи вот. Тази важна грижа намира отражение и в плановите решения на изложбената зона, достъпна за широката публика.

В общата пространствена композиция на музейния ансам-бъл е важно да се осмислят основните комуникации, а тук те са свързани изключително с движението на посетителите, които са многобройни. В големите музеи ориентирането в изложбени те пространства е затруднено и се използват раз-лични инфор мационни средства за облекчаване и самооргани-зация на по сетителите. По принцип непрекъснатата кръгова последовател ност на подреждане на изложбените зали създа-ва объркване в ус вояването на пространството от посети-телите. По-удобно и лесно за разпознаване е подреждането по лъчи, коридори и крила, което е добре усвояемо както от музейните специалисти, така и от редовните посетители на музейните сгради. Повечето ис торически музейни ансамбли са организирани на основата на то зи принцип. Тези най-общи съображения за организация на музей ните пространства по отношение на функционалните зони и тех ните основни ха-рактеристики безспорно оказват влияние върху особеностите на музейните сгради. Архитектурните им реше ния обаче са толкова индивидуални, че ги превръщат в едни от най-ин-тересните обекти на архитектурно-строителната дей ност, в своеобразни скъпоценности на градската среда и нейно то

26

образно богатство. Поради тези причини е полезно и необхо-димо за обучаемите по музейно дело да познават по снимка или план архитекту рата на най-прочутите музеи в света. Много често известност та на експонатите се свързва и със забележителния образ и сим волика на сградата, където те се излагат. Културната привле кателност на музейните сбирки търси своя архитектурен и ур банистичен еквивалент, който се създава от местоположение то и архитектурния образ на музейната сграда.

27

ІІ. Предистория 1. Първобитни общности

Историческият музей в Европа има според редица учени за основа на своето развитие документираните проявления на „колекционерски рефлекс“ в праисторическите времена. Наука-та е обособила десетки видове останки от първобитните общ-ности, разделени чрез неравномерни периоди от последващата социално организирана човешка дейност. Събирането на уни-кални природни образци от минерален и растителен произход е характерен белег на човешката природа от зората на зараж-дането й. По този начин се появява и най-древната религия - тотемизмът, т.е. обожествяването на уникален предмет, в който се вярва, че се е вселила божествена сила, която пред-пазва от зли духове, болести и т.н. Част от тези материални свидетелства са срещани само през първобитната епоха, а други, с циклична повторяемост, и в по-късни времена: човешки кости, черепи на животни с ритуален характер, скални изобра-жения, семена от култивирани растения, земеделски сечива, въ-оръжения, жилищна и култова архитектура, играчки и звукови инструменти, украшения - произведения на изобразителното и приложните изкуства и др.14 Обширна информация за размиш-ления и анализ в посока обект и субект на процеса предоста-вят скалните и пещерните рисунки, когато тези естествени природни образувания са служили за жилища и култови сгради на първобитния човек. Запазените до днес скални рисунки гово-рят за развито естетическо влечение на хората, живели преди хилядолетия. Пример за това са пещерните рисунки Алтамира в Испания, Магурата в България, по поречието на р. Дордона, Франция, и в други части на Европейския континент. Чрез изу-чаване на традиционното изкуство на запазилите се до Ново-то време примитивни племена в различни части на планетата учените са отговорили на голям брой въпроси - например за ролята на култа към предметите в ценностната система на първобитния човек.

Част от тях отстояват тезата, че „колекционерският рефлекс“, подобно на биологичните рефлекси, на чувството за ритъм и за симетрия на противоположностите, е заложен у човека, както впрочем и във висшите животински видове от природата. По този начин са извършва подбор, съхранение и развитие, т.е. еволюция на видовете.

Опознавайки обкръжаващото го, именувайки го и запомняй-ки го (ролята на паметта, която става знание), възпроиз-

14 Алексиев, В. П. Антропогеосферата и охрана памятников. Москва, 1988; генинг В. Ф. Обьект и предмет науки в археологии. Киев, 1983; Мираманов, В. Б. Малая история изкуств. Москва, 1973

28

веждайки запомненото, прибавяйки лично творчество, пър-вобитният човек подрежда съществуващия свят и намира постепенно своето място в него. Съхраняването на придоби-тото по този начин знание под формата на натрупани обра-зи, включително на предците и на елементи от природата, вероятно е част от основата, върху която се формира по-требност от осъзнато събирателство. Оттук до превръща-нето на колекционерството в социален феномен - институт, времето е без значение, с оглед неговата неизбежна предопре-деленост. С появата на държавата като социална, икономи-ческа и военна организация се забелязват и първите елементи на музейното изграждане по течението на Долния Дунав, в Месопотамия, Египет и Средиземноморието.

2. Месопотамия

Трудно е днес да си представим, че в земите на Южен Ирак, които са пустинни и слабо населени, преди около шест хиля-долетия е било най-многолюдното място на планетата. Там - по поречието на реките Тигър и Ефрат - възниква първата голяма човешка цивилизация - шумерската.

За произхода й съществуват различни хипотези. Най-раз-пространената от тях е, че е възникнала в процеса на разви-тие на предшестващите я местни култури: хасунска - VI хил. пр. Хр., която познавала земеделието, животновъдството, ке-рамиката, и обейдска - появила се в края на V хил. пр. Хр. и характеризираща се с напоителни канали, металургия, тъка-чество, строителство и широки търговски контакти. Някои учени смятат, че шумерите имат кавказки или тибетски произход, изтъквайки езиковото сходство. Други са на мне-ние, че те идват от Южна Азия, което донякъде се подкрепя от шумерския епос, в който се говори за техния най-древен град Ериду, където те се преселват от страната Дилмун (смятана от шумерите за прародина на цялото човечество). Друга хипотеза е за предшестващата я цивилизация „Стара Европа” около Долен Дунав, основана върху откритите край румънското селце Търтърия таблички с пиктографски знаци, които приличат на шумерските и се датират 2000 години преди шумерската писменост. Подобни знаци са намерени и върху глинени съдове при разкопки на праисторическото се-лище Винча в Сърбия, както и в България - върху плочката-печат (пинтадера) от село Караново и глинената плочка от село Градешница. Цивилизацията „Стара Европа”, която об-хваща част от днешните български земи, предстои да бъде

29

проучвана и да поднесе нови доказателства, че е по-стара от цивилизацията на Месопотамия, Египет и Индокитай. При наличието на толкова различни хипотези известният шуме-ролог С. Крамер с право казва: „Що се отнася до произхода на шумерите, то ние знаем само това, че нищо не знаем“.

Смята се, че първите шумерски селища възникнали около IV хил. пр. Хр. Постепенно по-големите от тях прераснали в независими градове-държави, воюващи помежду си. Всеки град имал свой управник - цар или жрец, и свое божество. Такива били Ериду, Нипур, Киш, Лагаш, Ур, Ума и Урук, който бил най-древният и на чието име е наречен следващият истори-чески период - Урукският. През втората половина на същото хилядолетие урукската култура създала основите на шумер-ската цивилизация. Около 2600 г. пр. Хр. Шумер бил обединен под властта на урукския цар Гилгамеш, от династията Ур. Следващият владетел - Лугаланемунду, цар на Адаба, прибавил към територията на Шумер земите от Средиземно море до Югозападен Иран, а в края на XXIV в. пр. Хр. царят на Ума - Лугалзагеси, разширил тези владения до Персийския залив. В средата на III хил. пр. Хр. голяма част от Шумер била завла-дяна от акадския цар Саргон Велики (Шарумкен), който обе-динил цяла Месопотамия. Приемниците на неговата власт впоследствие формирали общата шумеро-акадска култура. В средата на II хил. пр. Хр. Шумер бил погълнат от разраства-щата се Вавилонска империя.

Най-големите достижения на шумерската култура са ней-ното изкуство, архитектура и писменост. Шумерското из-куство се развива от около 3500 г. до 2300 г. пр. Хр. За това свидетелстват многобройните открити печати, стели и статуетки, които ни дават представа за наблюдателност-та на шумерските художници, умеещи еднакво добре да изо-бразяват човека и животните в някои сложни сцени със сим-волично митологично съдържание. Зооморфните изображения са често срещани в техните произведения. Обикновено те имат алегорично значение - пример за това е стелата на жре-ца Дуду от Тело, в която орел държи в ноктите си два лъва, символизирайки с това властта на владетеля. В нея обаче орелът е изобразен доста схематично и сковано - нещо средно между изображение и хералдичен знак. Много по-пластично е изобразена друга композиция, в която също участва животно, но в нея вече човекът заема главното място - глиненият ре-леф на Гилгамеш, изобразяващ го като победител над небесния бик. Това е първото въплъщение на победител.

Шумерското изкуство родило непознат дотогава жанр - ис-торическия релеф. Един от най-забележителните му образци е

30

„Стелата на ястребите“, издигната в памет на победата на Лагаш над Ума. В нея цар Еантум предвожда редица воини с щитове, които се сливат в плътна непроницаема маса, създа-вайки събирателен образ на величествена сила, който образ оба-че, макар и пресъздаден доста материално, е все още лишен от действеност и движение. Такава е тенденцията в най-старите шумерски релефи. В тях повече се разказва, отколкото образно се изразява; пластичното моделиране е слабо развито, силуетът е неизразителен, ритъмът - еднообразен. Изключение прави сте-лата на Нарамсин. Изразът на груба и бездушна сила е сменен с по-облагородения образ на царя, който предвожда войска и при-зовава воините си към превземане на една крепост. Този релеф изглежда по-цялостен и по-картинен от по-старите релефи.

Една от широко използваните техники в шумерското изку-ство е мозайката - инкрустация на изрязани детайли от раз-личен материал, които се прикрепят към глинена или дървена основа посредством смола. Така създадените сцени се нана-сят като декорации върху предмети за ежедневна употреба - мебели, музикални инструменти и т.н. Сред най-ценните предмети, украсени посредством тази техника, е арфата на царица Шубад, върху която е представена изящна сцена с фантастични животни. Мозаични панели украсяват стените на храмове, изобразявайки както митологически, така и чес-то битови сцени.

Много широко разпространение в шумерското изкуство има скулптурата. Запазени са сбирки от статуетки на царе-жре-ци и на божества. Най-древните статуетки са поставени в служба на богопочитанието. Те били оставяни в храмовете от дарители с цел вечно да се молят за тях. Повечето от тези статуетки имат опростени и несъразмерни форми - огромна глава, дълги ръце и т.н., но в тях се долавя израз на благочестие, духовно възвисяване и човешко достойнство.

Наред с безформените статуетки са запазени и други сбир-ки, излъчващи голямо обаяние, като фигурката на девойка с израз на спокойна увереност и глава с огромни, инкрустирани с цветни камъни, очи и стиснати устни, които повишават експресив ността на лицето.

Другите широко разпространени статуи са на владетеля. В град Лагаш силен тласък на изкуството дал славолюбивият цар Гудеа, който заповядал навсякъде да се построят негови статуи. До наши дни са запазени около тридесет. Те са изра-ботвани от много траен, но скъп и докарван отдалеч матери-ал - диорит, и повечето от тях били предназначени за храма, посветен на бог Нигрис. Всички статуи са изобразени в поза на постоянна молитва - седнали или прави, с ръце скръстени

31

на гърдите или държащи съд, с тюрбани на главата. Съсре-доточеното изражение на лицата им излъчва спокойствие и сила, която трябвало да вдъхва страхопочитание.

Разкопките в древните градове Урук и Ур, които са типични храмови градове, ни предоставят материални свидетелства за развитието на шумерската храмова, гробнична и жилищна архитектура, датираща още от последните векове на IV хил. пр. Хр. Архитектурният образ на тези градове е обусловен не само от функциите, но и от климата, а също така от дос-тъпните материали: тръстика, камък и дърво. В централ-ната градска част били разположени дворците, религиозните храмове, наречени зикурати, и обществените сгради. Зикура-тите представлявали терасовидни постройки с няколко свър-зани с рампи нива, по вид напомнящи стъпаловидна пирамида. Стените на храма били боядисани в бяло, червено и черно, най-висок бил храмът на бога покровител на града.

Божествата на шумерите от своя страна се препокривали с планетите, тъй като шумерите освен всичко били и първи-те астролози, наблюдаващи небесните тела, които смятали за астрални божества. Слънцето е бог Шамаш, планетата Меркурий - богът на писмеността и мъдростта Набу, Венера - богинята на любовта и красотата Ищар, Марс/Арес - богът на войната Нергал, Юпитер е бог Мардук, син на Луната, а Сатурн олицетворявал Нанурта - бог на постоянството, из-дръжливостта и победата. Наред с тези божества шумерите се прекланяли и на богове, властващи над различни природни явления. Ану - бог на небето, Ериду Енки - бог на водата, Ни-пура Енлил - бог на въздуха, богинята на Земята - Ки, богиня-та на плодородието - Инана, и други.

Шумерската писменост - клинописът, възниква през IV хил. пр. Хр. и е една от най-ранните известни форми на писме-ност, разпространила се по-късно на територията на цяла Месопотамия и станала основна за древните народи от Близ-кия изток. Тя е система на писане, при която всеки знак се издълбава с тръстикова пръчица върху глинени плочки. Пис-мото е наречено клинописно, защото знаците му предста-вляват чертички, всяка от които е с формата на клин. Тези знаци са възникнали от изобразителната графика и приличат донякъде на картинен ребус. Така например знакът, означа-ващ глава, има сходство с човешка глава, вода се отбелязва с две зигзагообразни линии, наподобяващи вълна, и т.н.

До нас са достигнали някои големи достижения на шумер-ската литература. Едно от най-известните произведения е „Епос за Гилгамеш“, който е първична сбирка от шумерски ле-генди. Табличките с епоса били открити в библиотеката на

32

цар Ашурбанипал. В него се разказва за легендарния цар на Урук - Гилгамеш, за дивия човек Енкиду и за търсенето на тайната на безсмъртието. Епосът възпява прекрасния образ на героя, в който народната фантазия е въплътила най-висшия си идеал за сборна добродетелност - вяра, мъжество, сила, любознател-ност, стремеж към щастие и безсмъртие. Епосът на Гилгамеш - това е повест за „Първочовека Аретѓ“15, който търси и на-мира правдата. Една от главите в епоса е историята на мъ-дреца Ут-Напищти, който спасил човечеството от всемирния потоп, подобно на историята за Ноевия ковчег.

Много известен е и „Епос Енума Елиш“, копие от който се съхранявало в библиотеката на Ниневия. Сбирката съдър-жала седем плочки с клинопис, наречени „Седемте плочи на Сътворението“. Историята, която той разказва, е неверо-ятна - много отдавна планетите от Слънчевата система се подредили по особен начин, а Земята била разтърсена от космическа катастрофа. Богът на небето Ану се приземил на Земята със своята флотилия от небесни кораби. Те дошли от планета, намираща се в Слънчевата система отвъд Плутон. Пришълците създали хората първоначално като работници в мините, за да събират ресурси за тяхната планета. Посте-пенно човекът бил усъвършенстван, цивилизован, запознат със създадения строй на управление и оставен сам на съдбата си с обещанието, че в бъдеще те ще се върнат. Този разказ за сътворението изпреварва във времето легендите на повечето народи по света, включително и повечето текстове от книга Битие на Библията. В своето време шумерите отбелязали значителен напредък във всички области. Бронзовите изделия, превозните средства на колела, платноходките, статуите и монументалните сгради са някои от запазилите се и до днес доказателства за техния прогрес.

Бързо развитие бележи формирането на първичните ко-лекции (сбирки) след появата на първите писмени системи. От надписите върху каменни или керамични плочи добиваме изключително ценна информация както за държавните дела, за развитието на религиозните култове и културните про-цеси, така и за събития от частен характер. Интересът на владетели и жреци от тяхното запазване като израз и доказателство за властта и богатствата им поставя нача-лото на целенасочено, като акт на държавна политика, съ-биране на паметници и артефакти. Историята не само на Месопотамия, а и на съвременните й цивилизации в Среди-земноморието, Китай и Индия изобилства от дворци, храмо-ве, паркове, библиотеки, архиви, съкровищни хранилища. Биб-

15 Аретѓ � сборна мъжка добродетелност Аретѓ � сборна мъжка добродетелност

33

лиотеката на цар Ашурбанипал в Ниневия - столицата на Асирия, през VІІ в. пр. Хр. е съдържала 20 хил. глинени плочки с текстове, класифицирани по съдържание и предназначе-ние: закони, договори, присъди, хроники на войни и стопански дейности, правила за административно управление, за раз-витие на науката и граматиката, стихове и песни. Дори и текстове, влезли по-късно в библейските книги: „Седем дни и седем нощи бури и урагани не преставаха да унищожават земята. На седмия ден морето стана гладко. Всички хора се бяха превърнали в глина“16.

Според сходни данни в съседен Нипур, в храма на Енлил, били намерени два пъти повече - 40 хиляди, глинени плочки с текст върху тях, което доказва системния характер на съхранение и първична обработка на културни ценности в Шумер. В град Ур, Ен-Нигалди Нана, дъщеря на цар Набонид (VІ в. пр. Хр.), страстен събирач на древности, съхранявала предмет отпреди 1500 години (тогава!), както и други с по-малка възраст. Открит е етикет на предмет, изготвен 1000 години преди да се роди принцесата17.

Богата колекция от каменни стенни релефи, изобразяващи бойни и ловни сцени, притежавал в седеметажния си дворец в Дур-Шарукин асирийският владетел Саргон ІІ. Две огромни статуи на крилати бикове с човешки глави охранявали входа на двореца от зли духове. Днес те са сред експонатите на Британския музей. Разновидност на събирачество и колекцио-нерска страст са висящите градини, създадени за принцеса Амитис - любимата жена на царя на Вавилон Навуходоносор, които той построил, за да не тъгува тя по зеленината на родната си земя - Мидия. По същество градините били жива екоколекция на стотици растителни видове.

Навуходоносор бил голям строител и покровител на изку-ството. Издигнал дворец, възстановявал стари храмове и строил нови. По негово време разцъфтява особено много един дял от приложното изкуство - глазираната керамика. Релефи-те върху нея са фантастични животински фигури. Изобразен е и свещеният дракон на Вавилон - със змийска глава, с предни крака на лъв, а задни - на орел. Фонът е тъмносин, животни-те са в жълто.

Древните историци Херодот, Диодор и Страбон, посетили Вавилон в различни времена, го описват като бляскаво среди-ще на великолепни архитектурни паметници; грамаден град с широки, пресичащи се под прав ъгъл улици. Около него се вие-ли три мощни крепостни стени с осем порти, посветени на

16 Дандамаев, М. А. Вавилонские писц�, Москва, 1983:33-35. Дандамаев, М. А. Вавилонские писц�, Москва, 1983:33-35.

17 The Museum context. Museum studies notes, University of Leicester. Department of museum studies. 1987. 1.1.2.

34

осемте главни вавилонски божества. В града функционирали 54 светилища и молитвени олтари. Най-голям бил храмови-ят комплекс „Есагил“ - дом на сътворението на небето и на земята, както и 90-метрова кула на 7 етажа, издигната от асирийския архитект Арадахещу - на най-горния етаж се по-мещавал храмът на бог Мардук. Той бил така украсен със зла-то, че блестял като ориентир за пътуващите в пустинята.

След казаното дотук е разбираемо защо Шумер и Акад - две-те части на Месопотамия - са наричани „люлката на циви-лизацията“. Оценявайки приноса на шумерите в световната култура, сър Чарлз Ленарт Ули пише, че тяхната цивилизация е пламнала в още потопения в примитивно варварство свят и е била действително първа. Отминават времената, когато началото на всички изкуства се търси в Елада, като че ли са възникнали внезапно, като Атина от главата на олимпий-ския си баща Зевс. Класическа Елада е събрала в културата си достиженията на лидийците и хетите, Финикия и Крит, Вавилон и Египет. Но зад всички тях стои Месопотамия. А зад нея? Ето едно ново предизвикателство към бъдещите из-следователи на културната история на музея!

3. Египет

Предисторията на целенасоченото колекциониране, на пър-воначалното структуриране и управление на културно-исто-рически ценности, или с други думи, на музея, по принцип се търси в централизираната държавна админи страция, вклю-чително и култово-религиозната, която води началото си не толкова от Двуречието, колкото от Египет.

Качествен скок в историко-културния аспект, а също така и в характера на колекционираните предмети настъпва с появата на писмеността. Частната и административната кореспонден ция, каменните надписи в чест на владетели и жреци са материални свидетелства за многократно по-бо-гатото и открито информационно поле, отколкото артефа-ктите от други области на човешката дейност. Запазване-то на тези паметници е било в интерес на владетелите на древните държави и то поставя началото на осмисленото съхранение на паметници и артефакти.

Храмовете на различни богове непрекъснато се обогатяват чрез дарения по различни поводи. Отношението към дарените предмети се определя от тяхната култова спецификация, а организацията на предметно-пространствената среда и ху-дожествената наредба на храмовете свидетелстват не само

35

за могъществото на владетелите, но изпълняват и интегри-ращи функции спрямо обществото.

Тези разсъждения намират опора в бащата на историята Херодот (V в. пр. Хр.), който разказва, че Мемфис - столица-та на Долен Египет, създадена през 3500 г. пр. Хр. от фараона Менес, се отличавала с прецизна организация на държавния, стопанския и културно-религиозния живот - с колосални хра-мове, украсени със статуи, злато и скъпоценни камъни. По същото време е проектирана и построена от архитекта Им-хотеп една от най -старите фараонски пирамиди - тази на Джосер, владетел от ІІІ династия. Най-известни са голямата пирамидата на Хеопс и други две със сфинкс до тях, които се издигат в Гиза, до Кайро. Една арабска поговорка от X в. гласи: „Човек се бои от времето, а времето - от пирамидите“.

В цялото египетско изкуство фигурата на царя е изобра-зявана по-голяма от фигурите на поданиците му, което спо-собства за насаждане на култ към фараоните и за укрепване на тяхната еднолична власт. Фараонът е изобразяван винаги като победител над враговете си - в многобройните релефи и стенописи. Египетското изкуство се характеризира със стре-меж към издаване на определени художествени типове, към порядък в композицията със строг ритъм на разположение на фигурите, линиите и формите във фриз. Този художествен похват определя облика на цялото египетско изкуство.

Хилядолетие и половина по-късно (Златната ера на Египет е от 1570 до 1070 г. пр. Хр.) в новата египетска столица Тива всяка победа над враговете се ознаменувала с издигане на ог-ромни храмове в чест на върховния бог Амон.

Религията играе огромна роля в развитието на изкуството. Боготворят се отделни животни, но се създават и по-висши типове божества: например съчетание на животно с човек, какъвто е сфинксът. Египтяните са вярвали, че той обладава човешка мъдрост и животинска сила или други характерни ка-чества. Оформя се култ към природата и слънцето, прониква идеята за безсмъртието на душата в задгробния живот, кое-то липсва в религиите в Средна Азия. Фараонът има най-голя-мо право на безсмъртие, поради което му изграждат пирамиди и гробници, украсени с живопис и скулптура. Но изкуството е свързано и с обикновените хора, чийто израз са битовите рисунки и фигури на мъже и жени, които се трудят неуморно.

Най-големият запазен религиозен комплекс в света започва от Южния храм в Луксор, за да достигне, чрез дълга алея от черни гранитни сфинксове с глави на овни, до храма в Карнак.

Тези храмове (а и други, за които липсват преки историче-ски сведения) непрекъснато приемат от поклонници и съх-

36

раняват скъпи предмети и украшения, като от дарения във времето се формират огромни сбирки. Структурирането и целенасоче ното управление на предметно-пространствената среда в тези култови сгради, скални храмове и открити прос-транства постепенно превръщат най-ценните и представи-телни предмети в постоянни изложби, правейки ги често и публично достояние.

Документирано за историята е въздействието, което е оказвал със сбирките си Големият храм в Абу Симбел, постро-ен по заповед на фараона на Египет и Нубия Рамзес ІІ, упра-влявал през ХІІІ в. пр. Хр.

Египетските сбирки, както вече стана ясно, са свързани с култа към боговете и са формирани във и около техните хра-мове. За древните хора, особено за елини, траки и римляни, са били странни животинските образи на египетските богове, докато техните божества, почти без изключения, са антро-поморфически, с широко определяни функции18.

Най-ранното датиране на култовете може да се отнесе към средата на ІV хилядолетие пр. Хр., когато вече родена-та държавна организация се обособява в две царства: Долен Египет (Делтата) и Горен Египет (Долината). Към 3100 г. пр. Хр. двете се обединяват в едно царство, интегрирайки своите вярвания и култове. Във връзка с тях се появяват и първите паметници на изкуството, които постепенно фор-мират сбирки. По същество това са митове за сътворение-то на света и боговете, първи сред които са Текстовете на пирамидите. Открити са най-напред от френския археолог Гастон Масперо в пирамидата на Пепи І в Сакара, а впо-следствие и в други пирамиди. Те представляват сбор от формули с твърде разнороден произход, но имащи за цел да осигурят на починалия фараон възкръсване в задгробния жи-вот. Това е първата в историята на човечеството сбирка с религиозна литература.

Текстовете на саркофазите, изписвани от вътрешната страна на дървените ковчези от ХІ-ХVІІ династия (2100-1600 г. пр. Хр.), също дават обилна информация за египетските митове и за тайните на задгробния живот.

Важен източник за опознаване на митологията и изкуство-то, свързано с нея, са записите върху стените на храмовете, построени по времето на династията на Птолемеите (323-30 г. пр. Хр.). Те са най-пълният комплект от египетски митове, опиращ се на запазени по-стари текстове. А Птолемей І Со-тер е най-рано известният ни владетел - музеен строител и администратор.

18 Я. Липинска, М. Моргински. Митология на Древния Египет, С., 1981.

37

Папирусът на Бремнер-Ринд, попаднал в Британския му-зей през 1865 г., е бил притежание на жреца Несмин, който наредил да го препишат през 312 г. пр. Хр. Това е оригинален пример за свързване на отделни текстове в една книга, съче-тавайки различни религиозни и култови системи.

Сред големите религиозни центрове на Древен Египет в про-дължение на три хиляди години е Он - град на стълбовете. Елините го наричали Хелиопол (град на Слънцето). Отвесно побитите каменни стълбове имали символична роля в тога-вашните вярвания. Почитани били няколко вида: джед, сим-волизиращ устойчивостта, иуну - идол на местно божество, обелиск - трети вид стълб, чието наименование се дължи на елините и означава ръжен или шиш. Правоъгълният, заострен накрая монолитен камък станал символ на поклонниците на слънцето, чиито лъчи падали всяка сутрин върху полирания му връх. Някои от тези паметници на изкуството и култа към боговете са запазени и до днес: Иглите на Клеопатра край Темза в Лондон и в Сентрал парк в Ню Йорк; Обелиските на Пиаца дел Пополо и Пиаца ди Монтечиторио в Рим. Още по времето на първия римски император Октавиан Август те са откарани в Александрия, а по -късно в Рим (около новата ера).

Храмовете в Египет са първите, които дават охраняем подслон на сбирки от предмети на култа и изкуството. Най-добре е запазен храмът „Абу-Гураб“, издигнат от фараона Ни-усер-ра около 2400 г. пр. Хр. Централен елемент в него бил огромен обелиск от варовик, около който са групирани други изображения от камък, глина, дърво.

За Менес - първия цар на обединен Египет - се знае, че съз-дал столицата Мемфис, а в нея построил храм на Хефест, защото, както пише Херодот в неговата „История”, „е голям и заслужава да се отбележи“. По-късно този и други храмо-ве били богато украсени от монументални скулптури, които формирали великолепни сбирки. Запазени са изработените от алабастър фигура на сфинкс с размери 8 на 4 м и паметник на фараона Рамзес ІІ с височина 13 м, колос от розов гранит с ви-сочина 10 м, множество други скулптури и каменни надписи.

Уникален паметник е каменната плоча, наречена „Стела на Шабака“, намираща се днес в Британския музей. На нея е из-писана „мемфиската доктрина“ от три части: разказ за Птах като владетел на Египет, мит за сътворяването на света от Птах и ролята на Мемфис като столица на държавата.

Особено почитан бил Амон - бог на плодородието. Името му, означаващо „скрит“ или „невидим“, за първи път се среща в Текстовете на пирамидите. Анубис е бог на мъртвите, пред-ставен в образа на черно куче или чакал, или на човек с глава

38

на чакал. Апис е свещен бик, символ на плодородието. При храма на Птах в Мемфис се намирала резиденцията на жи-вия бик Апис, към която имало оракул, който предсказвал по поведението на животното. В изкуството Апис е представен като бик със слънчев диск между рогата, а понякога като чо-вешка мумия с глава на бик. Бену е свещена птица - чапла на Хелиопол, аналог на елинската птица феникс, която възкръсва из пепелта за нов живот. Изида, с най- много светилища в Еги-пет, била отъждествявана с елинските богини Атина и Селе-на (Луна). Мин е най-старото божество, първоначално фетиш, а впоследствие итифаличен символ, държащ в лявата си ръка члена, а в дясната - бич. Озирис е бог-владетел на царската власт - с корона на глава. Птах е бог-творец, носил титлата „началник на занаятите“. Елините сравнявали Птах с Хефест - бога на ковачите. Ра е божество на слънцето, което пътува с ладия по небосклона, създател на боговете. Той е представен като сокол или човек с глава на сокол, носещ корона и цар-ски атрибути. Собекс е бог крокодил, получил значение поради животворната сила на водата, която той владеел. Хепри е бог скарабей (бръмбар), представящ утринното слънце. Хор е богът, почитан като крилат слънчев диск, когото елините идентифицирали с Аполон.

Всички те имали многобройни храмове със сбирки от цен-ни предмети на изкуството, организирани и управлявани от жреците на тези богове.

4. Крит и Микена

Сбирки от приложно изкуство - скъпоценни украшения, пред-мети за бита, култови изображения, както се видя, се натруп-ват по всички пространства на древните цивилизации в Месо-потамия и Египет. Владетели, жреци и аристокрация развиват отношението си към тези значими паметници, като ги превръ-щат от обикновени носители на родовата памет в обект на съзнателно колекциониране, чрез което се осъществява прено-сът през поколенията на духовни ценности и достояния. Про-изведенията на изкуството са възприемани като средство за преодоляване на смъртта, защото безсмъртието се постигало, когато се създаде произведение със съвършена форма - пирамида, статуя или портрет, двойник на живия оригинал19.

Според мнението на мнозина съвременни учени в Източно-то Средиземноморие преди появата на елините живели на-

19 Арпатов, М. История на изкуството, С., 1974:77.

39

роди, говорещи различни езици. Още през V хилядолетие пр. Хр. южните части на Балканския полуостров, малоазийското крайбрежие и островите на Егейско море се обитавали от условно наречените от науката егейци. Според предположе-нията техният език нямал родствена връзка с индоевропей-ските езици, на които говорели племената, дошли по-късно и изтласкали егейците. Сред тези племена на първо място са хето-лувийците, които се настаняват на територията на Мала Азия и създават там през ІІ хилядолетие пр. Хр. могъ-щото Хетско царство, а също така и пеласгите, които зае-мат континентална Елада. В края на ІІІ хилядолетие пр. Хр., под натиска на преселващи се от Централна Европа племена, ахейците, които населявали северните области на Балкан-ския полуостров, потеглили на юг към Тесалия и Пелопонес. Заселили се за постоянно там, те започнали да се занимават със земеделие и скотовъдство. Техният живот бил свързан и с морето, най-рано те овладели морските пътища към бре-говете на Мала Азия и на остров Крит, където преди тях се намирали центровете на егейската култура.

Откриването на егейската култура е едно от най -бляскавите постижения на археологията. Броят на забележител ните па-метници на егейското изкуство нараства и постепенно от тъмнините на вековете се очертава все по-ясно онази цивили-зация, която се е развивала в епохата, когато в долините на Месопотамия и Нил са процъфтявали могъщи робовладелски държави. Тя заемала южната част на Балканския полуостров, островите на Егейско море и крайбрежието на Мала Азия. През ІІ хилядолетие пр. Хр. най-големи центрове на егейската култура били остров Крит и град Микена - на полуостров Пелопонес. По тази причина егейската цивилизация често е наричана Критско -Микенска.

В легендите Крит е родно място на върховния елински бог Зевс. Тук той, превърнал се в бик, за да я открадне, пренесъл финикийската царска дъщеря Европа, която му родила син Минос, станал впоследствие цар на острова. На Крит извър-шил един от подвизите си Херакъл - укротяването на бика. Омир в своите поеми прославя този остров като многолюд-на страна с богати градове. Произходът на критяните не е точно установен: едни учени считат жителите на острова за потомци на егейците, най старите жители на Средизем-номорието, други пък предполагат, че в средата на ІІІ хиля-долетие пр. Хр. на острова се заселили пришълци от Мала Азия, които говорели на близък до хетския език. Жителите на Крит обработвали плодородните му равнини, прокарвали пътища, построили мостове и водопроводи, изградили градове

40

и дворци на владетелите. Умели мореплаватели, критяните поддържали търговски и културни връзки с континентална Елада, с островите и крайбрежието на Мала Азия, с Кипър, със сирийските царства, Сицилия, Вавилон и Египет, с дър-жавата на хетите и със Северна Африка. Морето бранило ос-трова от войни и от нашествия. Крит лежи на кръстопътя на най-оживените търговски пътища в Средиземно море и неслучайно големите му градове - Кносос, Фестос и Малия, са възникнали близо до брега.

Най-знаменитият паметник на критската архитектура е дворецът в Кносос. Той е разположен на невисок хълм и заема площ приблизително 120 на 120 м. Дворецът в Кносос, за раз-лика от монументалната архитектура на Древния Египет с нейната симетрия, не притежава строго обмислен план. Той се свързва естествено с околния пейзаж, а разположението на вътрешните помещения е свободно и живописно.

Художествената украса на критските дворци и богати къщи свидетелства за изтънчения естетически вкус на ху-дожниците, които са покривали стените с ярка, богата на тонове декоративна живопис. Около 1600 г. пр. Хр. критски-те майстори открили фресковата техника - стенопис върху сурова мазилка - и я овладели съвършено. Преди да започнат работа, те начертавали рисунката върху меката мазилка. Художниците използвали различни цветове: черен, бял, червен, жълт, син, зелен. Изтънчено възприемане на природната кра-сота проличава във фреските, запазени и до днес, с прекрасни бели лилии, минзухари, пълзящ бръшлян, стръкове папирус, стройни палми, подводни пейзажи.

Залите с фрески по правило имали облицовка, върху която се разгъвал стенописът, украса покривала таваните, а понякога и подовете. Богато била изрисувана тронната зала, едно от култовите помещения на двореца. Художникът е изписал на червения фон на стената с вълнисти бели линии фантастич-ни грифони - лъвове с глави на орли - сред стръкове папирус. Стенописът придава тържественост на залата, в която се извършвали религиозни церемонии.

Парадните помещения на двореца били украсени с мону-ментални картини. В дълъг коридор, близо до югозападния вход, е открита сцена от величествено шествие на младежи и девойки, носещи дарове. По стените са разположени в два реда над петстотин фигури в естествена големина. Други фрески пресъздават живота и забавленията на обитателите на двореца. На дълга лента се редуват сцени от религиозни празници и танцови спектакли. Условната стилизация в из-образяването на лицата създава асоциация с изкуството на

41

Древен Египет. Но за разлика от съвременните им стенописи в египетските гробници, фреските в Крит не следват тра-диционните канони на повтарящи се пози и жестове. В тях преобладават свободата и естествената непринуденост на движенията, което свидетелства за наблюдателността на критския художник и умението му да изразява правдиво свои-те впечатления.

Най-добрите творби на критските живописци все пак са фреските от Кносоския дворец, които изобразяват акроба-тични игри с бикове, любима и опасна забава на младежите и девойките в древния Крит.

Разцветът на критската живопис е през ХVІ в. пр. Хр., но и в по-късен период се появяват талантливи произведения. Та-къв е изрисуваният с фрескова техника каменен саркофаг от Агия Триада, създаден през втората половина на ХV в. пр. Хр. На едната му страна е изписано шествие с дарове в чест на покойника. Отдясно се вижда украсената с орнаменти врата на гробницата и застиналата фигура на мъртвия, който не-видимо присъства на церемонията на жертвоприношението. Цялата сцена е в рамка от стилизирани цветя.

Както вече стана ясно, фресковата живопис е играла во-деща роля в изобразителното изкуство на Крит. На остро-ва досега не са намерени паметници на монументалната скулптура. Критяните не са строили храмове и са почитали своите божества по пещери, свещени гори и на планински върхове. Изглежда необичайна и липсата на мощна жреческа каста, толкова характерна за Месопотамия и Египет. За това и колекциите от произведения на изкуството отразя-вали главно вкуса на владетелите и имали предимно светски характер. Критските царе не са притежавали могъщество-то на вавилонските владетели или на египетските фараони. По тази причина вероятно на Крит не е имало колосални статуи на богове и на владетели, както и специални обред-ни постройки. Жителите на острова си служели с малки фигурки, сред които по изключение - на Великата богиня на природата.

Голямо съвършенство достигнало изкуството на каменна-та резба. Майсторите издялвали вази за украса на дворците и с изумителна вещина правели миниатюрни изображения за пръстени и печати.

Щом се появява грънчарското колело в края на ІІІ хилядоле-тие пр. Хр., критяните веднага го използвали за направата на глинени вази. Тогава те изнамерили за облицовка на съдове-те особена боя с тъмнолилав или черен цвят с металически отблясък, която не пропускала вода през стените на вазите.

42

В края на ХVІ в. пр. Хр. внезапна катастрофа поразява цялата култура на Крит. Както предполагат някои учени, около 1520 г. пр. Хр. изригва с огромна сила вулканът Тера (о-в Санторини). Чудовищна вълна връхлетяла опустошител-но върху цветущото крайбрежие на Крит, а заедно с нея и стихийно земетресение превърнало селищата в купчина развалини. Всички градове, освен Кносос, били изоставени. По всяка вероятност племена от контитента се възползвали от тези събития, превзели Кносос и покорили острова. Крит остава още сто години силна държава под тяхно владиче-ство.

Споменът за тази епоха живял столетия в съзнанието на елините, които наследили ахейците. Развалините на двореца в Кносос, унищожен от пожар, с неговите многобройни зали и коридори, правели впечатление на объркан строеж, от който няма изход. Това създало мита за Лабиринта, построен от ле-гендарния Дедал за страшния Минотавър, полубик и получовек, който обитавал дълбочините на Лабиринта. Той изяждал обре-чените на смърт младежи и девойки, които Атина изпращала като данък на Крит всеки девет години. Героят Тезей, син на атинския цар, размотавайки дадено му от любимата Ариадна кълбо прежда, завързана на входа, влязъл в Лабиринта, убил Ми-нотавъра и успял да излезе от двореца. Този мит представя в поетична форма борбата срещу владетелите на Крит.

Дошли на острова през ХV в. пр. Хр., ахейците възприели критската (егейска) култура и я слели със своята. Те заели писмеността на критяните, като я приспособили за своя език, заели и тяхната фрескова живопис и декорирането на вазите. След като угаснала цивилизацията в Крит, центрове на егей-ската култура стават ахейските крепости в континентална Елада - Микена, Тиринт, Пилос, и трите в Пелопонес.

До наши дни са запазени величествените крепостни стени на Микена и разположения наблизо Тиринт. Те били изградени около ХІV-ХІІІ в. пр. Хр. на стръмни скалисти хълмове.

Централният вход в микенската крепост представлява порта, изградена от четири огромни монолита. До нея води тесен проход, образуван от изнесени напред бастиони, от които защитниците на акропола могли да обстрелват набли-жаващите врагове. Над отвора на вратата има триъгълна варовикова плоча с релефно изображение. В центъра на пло-чата е колоната - свещен символ на владетелите на Микена, а отстрани на нея са застинали в еднакви пози лъвове. Лъв-ската врата е единственият запазен образец на монумен-талната скулптура в егейското изкуство, тя олицетворява несъкрушимата мощ на Микенската държава.

43

Както критските, така и микенските сгради са точно ори-ентирани по четирите главни посоки на света. Богати двор-ци са открити в Тиринт и Пилос. Във всеки от тях животът протичал около мегарона - първообраз на обществените сгра-ди в Елада.

Като изключим своеобразната архитектура, изкуството в Микена се развива в общата насока на егейската култура. Стенописите в дворците са по критски образец, но в тях се долавя друг стил. Новото се появява преди всичко в сюжети-те: микенските художници предпочитат да рисуват ловни сцени и сражения. Фреските отразяват характерни черти от живота на войнствените ахейски владетели, които чес-то са предприемали грабителски набези срещу съседните им племена и народи, за да завоюват богата плячка и роби. Тези изображения в художествено отношение стоят по-долу от критските, отличават се със статичност на фигурите и рязък, суховат щрих.

Между най-известните архитектурни паметници са гроб-ниците на ахейските царе. Най-прочутата от тези гробници носи условното название „Съкровищницата на Атрей“. Антич-ните хора вярвали, че този строеж бил хранилище на несмет-ните богатства от ценни предмети на легендарните царе Пелопс, Атрей и на неговия син Агамемнон. „Съкровищницата на Атрей“ била най-голямата куполна постройка в Древност-та преди построяването на римския Пантеон (ІІ в.).

Разцветът на ахейските държави, последвал този на егей-ските, е през ХV-ХІІІ в. пр. Хр. Най-голямо влияние от всички е оказала Микена. По това време изникват колонии на ахейци по островите на Егейско море, чак до Родос и Кипър, а също и по крайбрежието на Мала Азия. През втората половина на ХІІІ в. пр. Хр. обединените сили на ахейците нанасят съкру-шителен удар върху хетската държава в Мала Азия, а след това предприемат поход против Троя, която за тях била главният търговски съперник по морските пътища. Събити-ята от този поход, който ръководил микенският цар Ага-мемнон, и завръщането на ахейците от Троя са послужили за сюжет на безсмъртните поеми на Омир „Илиада“ и „Одисея“.

Сто години след Троянската война, в средата на ХІІ в. пр. Хр., вълна от дорийци от северните райони на Балканския полуос-тров нахлува в Елада. Тези племена са родствени с ахейците, в сравнение с тях били на по-ниско културно равнище, но владеели изкуството да обработват желязото и си служели с железни оръжия. Те разграбили и опожарили ахейските богати градове.

Със загиването на ранните робовладелски държави в Пело-понес завършила и историята на Крито-Микенската (егейско

44

-ахейската) цивилизация, ала нейното богато наследство не било напълно загубено и забравено. През вековете елините, които я наследили, пазели спомена за големите постижения на своите предшественици. Те възприели религиозно-митоло-гическите представи от критско-микенската епоха. Но били необходими столетия, преди елинските племена (дорийски, йо-нийски, коринтски) да създадат своя собствена култура.

45

ІІІ. Античност 1. Дом на музите

Въпреки богатата предистория: съкровища, сбирки, каменни галерии, глинени архиви в Стара Европа (Долния Дунав), Месо-потамия, Египет и Средиземно морието, музеят все още не се е появил като социален феномен. Защото музите, дали му името си (музей = дом на музите, музейон), са не източно, а елинско и след това - елинистическо художествено достояние.

Първите сбирки на предмети с музейно предназначение не са възникнали с цел да се създаде музей. Различни произведе-ния на изкуството постепенно са били натрупвани и подреж-дани в храмове и съкровищници в свещени гори и светилища на открито, в дворци, стадиони и сгради за събрания20 .

Музите в древногръцката митология са богини - вдъхно-вителки и покровителки на поезията, изкуството и науката. Класическите олимпийски музи са дъщери на Зевс и богинята на паметта Мнемосина. Смятало се е, че на тях са под-властни миналото, настоящето и бъдещето и че имат про-роческа дарба. Давали на артистите власт над човешката душа, възпявали законите и добрите нрави на боговете. Те, както и останалите богове, имали свои храмове, които се на-ричали музеи. От тази дума дошло и съвременното значение на сградите. Всяка муза, както е отбелязано в началото, е със сфера на покровителство, но и със съответни атрибути:

Калиопа - муза на епическата поезия, изобразявана е с пис-мена табличка. Тя е и майката на Орфей.

Клио - муза на историята, изобразява се със свитък в ръка. Урания - муза на астрономията, държаща глобус. Ерато - муза на любовната поезия, държи китара. Евтерпа - муза на лирическата поезия, свири на флейта. Мелпомена - муза на трагедията, с трагическа маска. Талия - муза на комедията, с комическа маска. Терпсихора - муза на танците, изобразява се с лира. Полихимния- муза на пантомимата, с покривало на главата. Музите, както вече бе посочено, в Елада са предвождани от

бог Аполон. Корените им са в питагорейския култ към твор-ческото начало, разпространен в триконтиненталното край-брежие на Средиземноморието през класическия елински пери-од. За дом на музите били смятани Академията на Платон, Лицеят на Аристотел, Градината на Епикур, Колонадата на Зенон, Съюзът на Софокъл - центрове в Атина на философи-ята, ораторското изкуство, музиката, танца, рисуването,

20 Силяновска, Т. Основи на музеезнанието, С., 1972, 21.

46

скулптурата, гимнастиката и, неизменно, възпитаващи в по-чит към постиженията на предците.

Проследявайки пътя на музейона от VІІІ в. пр. Хр., кога-то елините слагали човекоподобни статуи пред домашното си огнище, символизиращи боговете, които ги пазят от зли-те сили, виждаме, че първообразът на музея преминава през примитивните божески домове, за да достигне до първите истински храмове. За няколко века мисленето на античния човек се извисява от схлупения „собствен дом на бога“ до блес-тящия храм на Аполон в Делфи.

Сходни по изящество били и сбирките от дарове в хра-мовете на Олимпия в Пелопонес, постройките на Акропола, Дипилонския некропол до Атина и пр. Античните писмени из-точници свидетелстват за групирането на богати сбирки с техни описания. Павзаний от Магнезия е автор на подробно топографско съчинение, наречено „Описание на Елада“. В де-сетте книги, писани от 143 до 176 г., се пресъздават истори-ческите забележителности на областите Атина, Коринт, Ла-кония, Месения, Стереа Елада, Ахея, Аркадия, Беотия, Фокида.

От Елада е терминът „глиптотека“ - хранилище на скулп-тури и малка пластика, който се използва и в новите вре-мена: Мюнхенската, Копенхагенската, Дрезденската и други глиптотеки. Постепенно храмовете стават притегателен център на обществено-културния живот в Антична Европа - главно Елада, но според нови археологически открития - и в Тракия. Натрупваните в техните „опистодоми“ (дарохрани-телници) произведения на изкуството формират богати ко-лекции, които се съхраняват (експонират) както на закрито в храмови помещения, така и на стадиони, свещени гори и открити светилища, а по-късно и в обществени сгради. Тези места, в разделената от Клистен през 509 г. пр. Хр. на 100 об-щини държава Атина, създават възможност за масова поява в тях на сбирки, наричани от някои автори „протомузеи“21.

Според римския историк Павзаний през V в. пр. Хр. в Про-пилеите, построени на Акропола в Атина, съществувала пина-котека - картинна галерия, посветена на боговете. Известен е дори един от художниците - Пигнот, както и че произведе-нията се осветявали с естествена светлина през специално изградени отвори в стените. На хълма Хеликон в Беотия - Централна Елада, бил изграден специален храм на музите, в който се пазела сбирка от ръкописи на Хезиод, а в близката Аскра се организирал празник на музите.

Структурирането и управлението на колекциите от ста-туи, вази, украшения и бойни доспехи около храмове на богове

21 По Кръстева, С., 2003:25.

47

в Делфи, Олимпия, Кирен в Елада, в Казанлък, Перперикон, Све-щари в Тракия и другаде се поверявали на специално подбра-ни лица. Те притежавали нужните вяра, подготовка и безко-ристност, наричали ги „кустоси“ и са първообразът на музеен уредник. Освен да инвентират и съхраняват предметите за бита и произведенията на изкуството, по някои от които са запазени инвентарни номера и посветителски надписи, те можели да разказват за тях компетентно.

Затова може би първото значение на музейон е средище за религиозно общуване и научни изследвания. В класическата древност науките спадали към изкуствата и били покровител-ствани от съответстваща им муза.

Лицеят на Аристотел, освен че получава силна държавна поддръжка от Александър Македонски, самият той ученик на великия философ, според Плиний Стари извършва сериозна колективна работа по систематизирането на целия познат дотогава масив от научни знания, „за да не може нищо живо, намиращо се където и да било, да не остане неизвестно“22. Той е първият научен музей, с ясна структура и управление, за който са достигнали данни до нас.

Така разглеждани, Академията на Платон и Лицеят на Ари-стотел, както и други центрове и хранилища на паметта -знание покриват, макар и частично, съвременните критерии и за висше училище, научен център, експериментална база, архив. Със специални разрешения за достъп те са обслужвали не само членовете си, но и по-широк кръг търсачи на знания и на разнообразна информация.

В резултат на тази мащабна и систематизирана дейност са формирани разнообразни колекции, включително от живо-тински и растителни видове. Независимо че днес е трудно да се установи конкретно техният обем и съдържание, може да се предположи, че елинският музейон е бил средище на ма-териални културно исторически ценности, на научни изслед-вания и не на последно място, на публично общуване между широк кръг граждани на града-държава.

Теофраст, който наследил Аристотел в Лицея след 323 г. пр. Хр., разработил специален въпросник, въз основа на който се събирали и систематизирали ботаническите материали. Типо-логизирането на колекции може да ги определи като хранилище за старинни писания (епиграфски паметници), архив, музей, лаборатория, висше училище. Независимо от избора на названи-ето, в своята интердисциплинарност, те съдържат в зародиш основните характеристики на бъдещия специализиран музей.

22 Зубов, В. Аристотель, Москва, 1963:13.

48

Предназначени да дават познания в различните области на материалния и духовния живот, тези първи форми на събира-не, систематизиране и съхраняване на артефакти пораждат едно специфично чувство, задълбочило се с развитието на му-зея - доверието, породено от досега с автентичното. Дори в Атина е било забранено „да се внасят в музейона лъжливи писания“.

2. Елинистическият музейон

Ново, конкретизирано значение на музейона се проявява през 308 г. пр. Хр. в Александрия. Макар и в Африка, тя е столица на елинистическа държава. По искане на владетеля й Птолемей І Сотер, съратник на Александър Велики, учени-кът на Теофраст - Димитрий Филерски, изработва проект за структура на музей за произведения на изкуството. Изцяло на държавна издръжка, музеят се управлява от учен - жрец, назначаван от царя, и разполага с експозиционна площ, зала за заседания, пътека за разходки и столова за храна на учените и персонала. Най-вероятно първият музей е бил подразделение на голямата Александрийска библиотека, събрала стотици хи-ляди папируси и пергаменти, със знания във всички области на античната наука: математика, астрономия, география, философия, история, поезия.

Учените в него работят спокойно и плодотворно благода-рение на щедрото меценатство на Птолемеите (323-30 г. пр. Хр.) и на римските императори след Цезар и Октавиан Ав-густ (27 г. пр. Хр.). Под ръководството на президент (епис-тат) и жрец (хиереус) те правят преписи и коментари на по-стари текстове, изнасят лекции, но и събират, рестав-рират и експонират исторически свидетелства от минали времена. Музейонът преживява няколко тежки момента при император Каракала (211- 217), сградата му е разрушена от палмирската царица Зенобия, но дейността му е прекратена официално с едикт на император Теодосий чак през 391 г., ко-гато са унищожени всички езически институции и храмове. Следователно Александрийският музейон е просъществувал от 308 г. пр. Хр. до 391 г., като в продължение на седем века е бил организирано и управлявано средище на опредметена-та човешка памет и формиращата се система от знания за света.

Тези организационни достижения - библиотека и музей с научен център, изследователски и експериментални звена, не са надминати почти две хилядолетия. Още повече, че в

49

Древния свят те не били единствени - в други центрове на елинската класическа и на елинистическата култура в Сре-диземноморието, както и в Тракия и Скития, били създадени подобни огнища на знанието и изкуствата - в Антиохия и Пергам на малоазийския бряг, на о-в Родос - Егейско море, в Сиракуза - Сицилия. С пряката подкрепа на държавната власт, математиката и астрономията, философията и ис-торията, поезията и танцът, събирачеството и съхранени-ето на най-добрите образци на монументалното, декоратив-ното и приложното изкуство достигат силен разцвет.

В Пергам например библиотеката, музеят и паркът около тях били толкова добре развити и функциониращи, че се до-могвали до славата и признанието на александрийските. Един владетел с качества на учен и естествоизпитател - Атал І Сотер през втората половина на ІІІ в. пр. Хр., управлявал така, че оставил името си в аналите наред с Александър Ве-лики и неговите наследници. Името Сотер не е фамилно нито на пергамския цар Атал І, нито на александрийския владетел Птолемей І - то просто означава спасител. И двамата се изя-вяват като спасители - на науката, изкуството и други дос-тижения на ума и интелекта в елинистическата епоха. Те са и сред първите организатори и управляващи музейни инсти-туции. Това е времето от средата на IV в., когато властват македонските царе Филип II и синът му Александър Велики, до I в. пр. Хр.

За първи път в Пергамския музей се формира научно-изследователско направление по изкуствознание и история на изкуствата. Царската администрация отпуска средства не само за събиране и съхраняване на културни ценности, но и за изработването на копия на най-представителните от тях. Въз основа на тези копия се изучават различните авторски школи, творчески похвати и техники, прави се оценка на про-изведенията на изкуството. Така на основата на опита на творците и събирачите на изкуство в Атина, Александрия, Пергам и други градове се формира първият - протоетапът - на музея и музеологията като изследователско и приложно направление на науката23.

Както стана дума по-горе, общоприето е разбирането, че в Антична Европа доминират три цивилизационни елемента - Елада, Тракия и Рим. Разбира се, това се отнася за духовната дейност в различните й измерения, а не толкова за терито-рия. Още повече че елинският класически период е последван от елинистическия, през който териториалната експанзия на Александър Македонски - сам продукт на класическо обра-

23 По Кръстева, С., 2003: 29-30.

50

зование и възпитание по формулата Аретѓ - разширява тери-торията им на три континента - Атина в Европа, Алексан-дрия в Африка и Пергам в Азия.

Подобна е проблемната ситуация и през Императорски Рим - цялата територия на необятната империя, възприемайки елинската пайдейа, я превръща в римска култура. Помежду им, но и успоредно с тях, съществува и се развива един трети цивилизационен елемент, който има сериозния недостатък да е безписмен - тракийският. Липсата на собствена писменост не се отразява на творческите възможности на тракийския гений, защото за нуждите на култа и администрацията в Древна Тракия е използван както гръцкият език, така, макар по-ограничено, латинският. Проблемът е по-скоро в разбира-емия егоизъм на притежаващите писменост елини и римляни да представят в по -благоприятна светлина своите достиже-ния, а да подценяват или просто да премълчават чуждите. Характерен е примерът с двата олимпийски бога на война-та - Атина и Арес. Девствената покровителка на едноименния град-държава е смела, благородна закрилница, а аналогът й Арес е свиреп, жесток, кръвожаден, рушител, отмъстител и още дузина подобни епитети, главно защото произходът му не е гръцки. Според Херодот той е роден в Тракия, т.е. „чужд“ е.

3. Тракийските колекции

Траките са населявали днешните земи на България, Северна Гърция, Южна Румъния, Източна Украйна, Източна Македония, Югозападна Турция и част от егейските острови в периода XIII в. пр. Хр. - VII в. Първо споменаване на траките е в Омирови-те „Илиада“ и „Одисея“ във връзка с участието им в Троянска-та война. Херодот твърди, че траките са най-многобройният народ след индусите. Произходът им все още не е неоспоримо доказан. Най -разпространената теза е, че тракийският етнос се е формирал в средата на II хилядолетие пр. Хр. от авто-хтонното население, наследило праисторическата цивилизация по Долния Дунав и Западното Черноморие и придошли от север непознати племена. По този начин във времето се изравняват зараждането и развитието на две съседни цивилизации - Елин-ската и Тракийската, възникнали паралелно и търпели влия-нието на Крито-Микенската култура. Макар многобройните племена да живеели разделено и често да воювали по съседски, през ІV в. пр. Хр. единна тракийска държава, ръководена от Котис, достигнала до най-голямото си могъщество. Тя устано-вила контрол над половината от Балканския полуостров, вклю-

51

чително и върху крайбрежията на Черно, Егейско и Мраморно море. Безпощадният сблъсък между това Одриско царство и македонските царе Филип ІІ и сина му Александър довежда до упадък на държавния му живот, ликвидиран напълно от рим-ляните през І в. пр. Хр. - І в. Градовете и селата на траките се рушели и палели, за да оцелеят само крепостите по пла-нинските върхове, някои храмове и царски гробници, събрали множество дарове за боговете и погребаните царе, за да им служат в задгробния живот. От тези сбирки от златни, сре-бърни, бронзови и керамични предмети съдим за развитието на една необикновена цивилизация, родена в земите, където се допират два континента - Европа и Азия.

Двадесетият век от летоброенето след Христа даде шанс на тракийския елемент да предостави нови, трудно оспорими доказателства за участие при формиране основите на евро-пейската цивилизация. Ще очертаем само няколко пункта от широкия кръг философски, исторически, археологически и кул-турологически постижения на тракологията в България, има-щи отношение към образователния и възпитателния процес. Най -съдържателното от тях, несъмнено, е появата и оста-ването в тази научна област на проф. Александър Фол (1933-2006). Организирал и провел първия международен конгрес по тракология през 1970 г. във Варна, създал и ръководил Инсти-тута по тракология към Българската академия на науките от 1972 до 1992 г., председателствал Международния съвет за индоевропейски и траколожки изследвания от 1986 г. до смър-тта си, проф. Фол е крупен теоретик. Неговите разработки за Тракийския орфизъм дават обосновано философско тълку-ване на сложния, но комплексен духовен живот на траките.

Изключителна заслуга има д-р Георги Китов (1943-2008) - ар-хеолог, чиито разкрития на храмове, гробници и укрепени съ-оръжения от V-ІV в. пр. Хр. доказват на практика не само философско-културологичните тези и предвиждания на проф. Ал. Фол, но и предоставят изключителен археологически ма-териал, включително шедьоври на архитектурата, скулпту-рата и живописта, които успоредяват приноса на траките в развитието на античната култура с този на елините и римляните.

Удачно за настоящото изложение е да се отбележи и фор-мулирането, въз основа на античната история и култура от проф. Димитър Иванов (1991 г.), на интердисциплинарната научна теза Аретѓ. Същността й се състои в хронологически проследената и изворово подкрепена възможност сборната човешка добродетелност, наречена Аретѓ, историко-психоло-гически да се наследява и етико педагогически да се възпитава.

52

Основните направления - лъчи, по които се движи приемстве-ността в сборната добродетелност, са: Вярата, Властта, Войната, Трудът, Любовта, с техните персонификации - Бог, Цар, Воин, Стопанин, Мъж.

Ето защо приемаме, че за развитието на европейската му-зеология нарастващо във времето значение има и културното наследство на Тракия. Още повече че археологическите разкоп-ки, главно в днешните български, гръцки и турски земи, доказ-ват наличието на събирателски интерес и формирането на изключителни сбирки, някои от които са достигнали до нас. Това са дворцови и храмови комплекти от златни и сребър-ни съдове, предмети и украшения - пръстени, обеци, торкви, гривни и т.н. Периодът, който обхващат тракийските колек-ции, които днес от името на България (а и на съседни дър-жави) се показват в европейски и световни музеи с изключи-телен успех, е впечатляващ - от късната бронзова епоха, т.е. времето на Троянската война (ХІІІ в. пр. Хр.), до късна Тракия при залеза на Римската империя през V в., т.е. в продължение на 1500-2000 г. Той е съизмерим с най -дългите цивилизационни периоди в европейската и световната история.

Резултатите от археологическите проучвания в земите на Древна Тракия дават възможност да се подложат на музео-логичен анализ не само царските палати, но и храмовите и светилищните съоръжения, около които се разкриват струп-вания на керамични и бронзови съдове, идоли, жречески инсиг-нии, накити и оръдия на труда. В част от тях се формират значими сбирки, въз основа на функцията им на дарохрани-телници - подобно на изследваната практика в Делфи, Родос, Пергам и другаде. Сполучливо формулирана от Ал. Фол, музео-ложката теза относно тракийските светилища ни уверява, че те притежават „едновременно функциите на темноса и онези на хероона, прорицалището и дори на мавзолея“24. От това следва, че тракийското светилище е и център за произ-водство и съхранение на култови предмети, предназначени да подчертаят почитта към предците и духовната нагласа към историко-психологическа приемственост. Тази нагласа за по-чит и приемственост получава потвърждение при всяка раз-крита нова тракийска гробница - в Старосел, Шипка, Алексан-дрово, Златиница, също и в находките от тракийския период на огромния култов комплекс Перперикон, доразкрит, обяснен и популяризиран в началото на ХХІ в. от Николай Овчаров.

Тракийските племена използват скулптури, изображения и предмети с представителна цел в дворцовия и обществения

24 Фол, Ал. Тракийският Дионис - Сабазий, кн. ІІ 1994:187.

53

живот. Вниманието на специалиста привличат скулптурите от Свещарската гробница (траките - гети), стенописите в Казанлъшката и Александровската гробница (одриси), украше-нията от Могиланската могила (трибали), надгробните стели и теракоти в поречието на Струма и Места (стримони) и др. Достатъчен материал за по-нататъшна музеоложка работа дават, освен вече познатите експонати от държавните музеи в България, Гърция, Румъния и Турция, така и частните музеи на Фондация „Аретѓ-Фол“, Васил Божков и Нумизматичен музей „Русе” от България, „Коч“ - Турция, „Бенаки“ - Гърция, и др.

Терминът „тракийски съкровища“ едва ли е научно издърж-ан, но е придобил гражданственост, когато се говори за най- популярната част от културно-историческото наследство на траките. Ние употребяваме термина „тракийски колекции”. Поради своята безписменост тракийската култура остава в продължение на последните почти две хилядолетия неизвест-на за научната общност и широката публика. Траките, които са многобройни племена, населяват Балканския полуостров и принадлежащите му земи - крайбрежието и островите на Егейско и Средиземно море, по времето на Крито-Микенска-та култура, Класическа Елада и Елинистическите държави. Днешните български земи са били в центъра на тракийските поселения - от Карпатите на север до Егейските острови на юг и от Черно море на изток до Албанските планини на запад. Държавни образувания и крупни владения са имали одрисите, гетите, трибалите, бесите и други племена. От тях са ос-танали значителни материални сведения за висока култура и художествено майсторство, които са разкрити със средства-та на археологията и чрез научен анализ и обобщения едва в последните няколко десетилетия. Находките в „изкопаемата действителност“ са повече от впечатляващи и подкрепят хипотезата за формиране на първични колекции, съхранявани в укрепени градове, храмове, светилища, мегалити и подмог-илни погребални съоръжения. Най- известни са столицата на одрисите Севтополис край Казанлък, култовите комплекси на гетите в Свещари край Исперих и на бесите в Перперикон в Родопите, надгробните могили в Долината на цАретѓе край Казанлък и др. Стенописите от Казанлъшката и Александров-ската гробница (Хасковско) са шедьоври на античната живо-пис, а автопортретът на Кодзимасис Хрестос от ІV в. пр. Хр. е най-ранният в Европа. Тракийското културно-историческо наследство има не само мащабни материални измерения, но съдържа и безценни художествени произведения25.

25 Вж. Овчаров, Д. Петнадесет съкровища от българските земи. С., 2003; сп. „Будител“ май-юни; 2007:5-11.

54

Най-старото злато по българските земи е от пред-тракийската епоха при с. Хотница, Великотърновска област. Откритите през 1956 г. златни халки и пръстени от V-ІV хилядолетие пр. Хр. се определят от учените като ритуална огърлица. Цялостните разкопки на жилища с глинени съдове и оръдия на труда изясняват важни страни от живота на първите познати ни засега обитатели на тези земи (култура „Стара Европа”).

Началото на социалното разслоение в праисторическото об-щество се забелязва от находките във Варненския некропол. През 1972 г. са разкрити десетки гробове от около 3200 г. пр. Хр., съдържащи богат погребален инвентар от вещи, които да служат на мъртвите в задгробния живот; както и голя-мо количество златни предмети. Това са украшения, златни фигури на хора и животни с култово значение, символи на властта - своеобразни скиптри и брадви. Находката от Вар-ненския некропол сочи високото технологично ниво на разви-тие на занаятите; фигурите са обработвани чрез изчукване, пробиване, изрязване.

Откритата край с. Дъбене, Карловско, находка потвържда-ва хипотезата за присъствието в земите на Тракия на една високоразвита в обществено, религиозно и техническо отно-шение цивилизация. Откритието е впечатляващо - златен ритуален кинжал на цар-жрец и 16 хиляди златни части (мъ-ниста) от накити от около 3 хил. години пр. Хр. Размерите на мънистата са 1,8-3 мм, което свидетелства за изумител-ното майсторство на техните майстори. (В музей Аретѓ е експониран подобен по вид и възраст наниз от 340 мъниста с диаметър 1,2 мм, с отвор за нанизване. Той е открит меж-ду селата Камено поле и Дражан, Врачанско). Съвременните специалисти твърдят, че такава изработка не може да се осъществи без увеличително стъкло, но на науката не са из-вестни лупи от този период. Полагането на колекцията в земята се смята за изпълнение на култов ритуал към неиз-вестен бог - може би Великата богиня-майка. Количеството предмети от Дъбене налага извода, че в близост до некропола е имало производство на ювелирни изделия, което приравнява територията към постиженията на древните цивилизации в Предна Азия и Кавказ.

Двете находки са по-стари от находките на Х. Шлиман в Троя.

През 2006 г. в надгробна могила край с. Синеморец е откри-та колекция от миниатюрни култови предмети около гроба на жена. На масивна златна плочка - закопчалка за венец, с

55

полускъпоценен камък в средата и украса с филигран, е над-писът на елински език „Деметриус направи за...“ Този надпис е един от малкото съхранени от ІІІ в. пр. Хр. Към златния дар има още пет сребърни и керамични находки, които проф. Фол свързва с обреда към тракийската орфическа вяра. Злат-ните обеци, изобразяващи миниатюрно богинята на победата Нике на колесница с копие, както и останалите експонати от тази погребална колекция говорят, че погребаната е принцеса - жрица.

Предмети на култа към слънцето съдържа Вълчитрънска-та колекция, открита през 1924 г. в Плевенско: 13 различни по форма и големина съдове. Учените се разминават в дати-ровката, но надделява мнението, че са от Микенската епоха, т.е. около 1500 г. пр. Хр. Вълчитрънската колекция е не само една от най-старите и най-големите в Европа (12,5 кг злато), но е и паметник с висока художествена стойност. Нейната украса е изпълнена чрез всички познати в древността ювелир-ни техники: изливане, изковаване, изчукване, припояване.

Безспорно най-голямата царска колекция е представена от 165 сребърни съда от с. Рогозен, Врачанска област, датирани от V-ІV в. пр. Хр. По своя вид съдовете са фиали, чаши и кани, някои от тях с позлата. Създадени са чрез използване на матрица, допълнително гравиране и полагане на златни ор-наменти. Голямата историческа стойност на тези съдове е в тяхната украса. Редуват се геометрични фигури - дървесни клонки, листа, цветове, изображения на животни: крилати лъ-вове - грифони, коне - пегаси, козли, кучета, пантери и птици. Най-интересни са религиозните култови сцени, представящи възгледите на античните траки: срещата на Херакъл с Авге (жрица на богиня Атина); изображения на Великата богиня-майка, почитана от траки и елини под името Бендида, пред-ставена като могъща ездачка върху лъв или седнала в колес-ница с четири коня.

Върху няколко съда са изписани на езика на елините тра-кийски лични имена - Котис, Саток, Керсеблепт, както и на селища - Сандова, Бео, Аргиске. Вероятно това са имената на създателите (поръчителите) на съдовете и на селищата, в които са изработени. Наред със самобитните тракийски елементи, налице е и определено влияние на елинската мито-логия, което потвърждава тезата за културен синкретизъм между двата етноса.

Колекцията от Враца, открита през 1966 г., е част от по-гребение на тракийска принцеса. С нея в гроба са положени воин и млада жена, вероятно телохранител и прислужница, заедно с колесница и коне. Находките потвърждават високото

56

равнище на изкуство и майсторство на тракийското племе трибали през ІV в. пр. Хр. Венецът за главата на принцесата наподобява лаврова клонка и е изработен от чисто злато. На ушите на погребаната е имало великолепни обеци, намерени са останки от златна огърлица, пластини и копчета. Около скелета на воина са положени бронзов шлем, колан със стрели, железен канделабър (светилник) и сребърни съдове с надпис на името на владетеля Котис и майстора Елбеос. Най-впечатля-ващ обаче е сребърен параден наколенник (кнемида). Пищната му украса изобразява глава на жена, две лъвски фигури и змии, нападнати от орел.

Блясъкът на тракийското злато от ІV в. пр. Хр. е най-ярък в Панагюрската колекция, открита през 1949 г. Това е изуми-телно красив сервиз за пиршества или за религиозни тайнства. Състои се от 9 предмета, изработени от чисто злато. Всички имат характерен вид и оригинална украса. Четирите ритона са с форма на рог от бик, завършващи с глави на елен, овен или козел. Трите канички изобразяват женски глави, с дръжка, увенчана с животинска или човешка глава. Оригинална украса е положена и върху фиала и амфора, които допълват сервиза. Фиалата е украсена с изпъкнали африкански глави, а върху ам-фората са представени епизоди от Троянската война.

Изключително представителна и красива е Боровската ко-лекция от съдове, открита през 1974 г. в Русенско, в земите на гетите. Сервизът се състои от три ритона, паница и каничка. Ритоните, във формата на рог, завършват с торсо на кон, бик и крилат сфинкс. И върху трите има позлата. Паницата е с две масивни дръжки, върху които са припоени глави на сатири, а на дъното - сцена със сърна, нападната от грифон. Върху каничката са изобразени три летящи един срещу друг лебеда, както и епизод от култа към бог Дионис. В центъра на сцената са мъж и жена, която държи в ръката си змия, а от венеца върху главата на мъжа се подава друга змия. До тях на лъвска кожа е полегнал Херакъл, държащ в ръ-цете си ритон, подобен на описаните три. Надписите върху съдовете отново споменават тракийския владетел Котис І (383-360 г. пр. Хр.), както и името на майстор ювелир.

Своеобразна галерия от 23 иконографски сюжета (картини) върху сребърни плочки представлява Летнишката колекция, открита през 1963 г. Сцените са с човешки фигури и животни: лъвове, грифони, елени, кошути, мечки, змии. Доминира образът на грифона, който е любим на тракийските торевти. Сред чо-вешките изображения са богиня с коса на дълги кичури, както и конници - брадати и голобради, облечени в къси дрехи, с риз-ници и кнемиди. Те се носят устремно с насочени напред копия.

57

Създаването на повечето колекции е станало през ІV в. пр. Хр. по времето на цар Котис І, за когото с основание пред-полагаме, че е най-известният тракийски аристократ колек-ционер.

4. Колекционирането в Рим

Несравним е приносът на Древен Рим в колекционирането през античния период. Изпитвайки респект и стремеж за подражание към Елада, римските аристократи и военачал-ници колекционират значими произведения на изкуството и на култовете от предишни исторически периоди. При всяка териториална експанзия те прибирали за себе си като част от военната плячка предмети от културно-историческото наследство на завоюваните земи: Елада, Тракия, малоазийско-то крайбрежие, Египет и др. Римските легиони се прославили с безпощадното ограбване на културните центрове Сиракуза в 212 г. и Коринт в 146 г. пр. Хр.

Похитените колекции на елинското изкуство били поста-вяни в римски храмове и театри, а статуите и каменните пластики придавали вид на „лапидариуми“ (музеи на открито) на форумите и термите - това са централните площади и публичните бани, най-често посещавани от римските гражда-ни. За размяна и търговия с предмети на култа и изкуството бил определен специален квартал в Рим. През ІІ в. градостро-ителят Витрувий обобщава опита на Елада и Републикански Рим в строителството на градове: военни, търговски, зана-ятчийски, появяват се и първите курортни селища. Като символи на могъщата Римска империя се извисяват триум-фални арки и грандиозни форуми, където се разполагат хра-мовете на боговете, които осигуряват закрила над града и помощ за всеки гражданин, който ги почита с дарове.

Първоначално в Рим издигали статуи на боговете и на древ-ните латински герои, но след ІV в. пр. Хр. започнали да извай-ват фигурите на по-важни длъжностни лица и на граждани със заслуги кам града. Развива се майсторството на портре-та върху стена и на мозайката върху под, както и изработ-ването на копия на донесени гръцки скулптури, които украся-вали обществени сгради и частни домове.

Данните за колекциониране, достигнали до нас, водят нача-лото си от цар Митридат ІV Евистор (132-63 г. пр. Хр.). Освен че бил образован владетел и полиглот - общувал на собстве-ния им език с над 20-те народности под негово владичество, той събрал няколко колекции, отговарящи на разностранните

58

му интереси. В тях се съхранявали ръкописи и други писме-ни свидетелства, медицински рецепти и препарати, отрови и противоотрови, съдове за бита и представителни серви-зи, въоръжение и конско оборудване, всички отпреди 300-400 г. Митридат упорито издирвал нови предмети в своите и съседски земи, лично се занимавал с тяхното изучаване и кла-сифициране.

В римската култура колекционирането и формирането на лични сбирки от предмети с историческа стойност достига връхната си точка. Музейният аспект на „Триумфите на по-бедителя“, които си организирали римските цезари, бил особе-но подчертаван. В триумфалната процесия, освен славата на победителя, се виждали размерите на плячката: скулптури и изображения на богове, предмети от дворцовото и храмовото обзавеждане, редки животни, растения и пр. Продължител-ните войни и честите победи на римската армия имат за резултат натрупването на огромни лични състояния сред императорския елит. Най-значимите колекции били собстве-ност на императора и семейството му.

Особен интерес проявявали богатите римляни към елински вази от коринтски тип и към други изделия от теракота и бронз. Особено се ценели рисуваните червено- и чернофигурни съдове, както и покритите с релефни изображения бронзови пластики. Цените им достигали баснословни размери, което пораждало престъпни действия. Великият Гай Юлий Цезар през І в. пр. Хр. колекционирал скъпоценни камъни и геми с исторически и художествени изображения. Първият импера-тор Октавиан Август (27 г. пр. Хр. - 14 г.), комуто приписват колекционерска алчност, по време на проскрипциите (списъци на обявените за врагове на Рим) дописвал имената на колек-ционери сред жертвите, за да бъдат конфискувани техните сбирки.

Страстен колекционер е император Адриан (76-138). Неумо-рим пътешественик, любител на класическите старини, той оставил по всички части на империята построени предста-вителни сгради, храмове и паметници. Завършил паметника на Зевс в Атина, започнат няколко века по-рано, възстановил изгорелия римски Пантеон, построен от Октавиан Август, а великолепната си резиденция в Тибур, чиито отделни час-ти били забележителни архитектурни постижения, наричал с имена, които говорят много - Академия, Лицей, Галерия. И днес в античните колекции на водещи европейски музеи има експонати от Тибуртинската сбирка на Адриан.

Колекционер е и един от най-изявените в духовно отношение римски императори - Юлиян Апостат (360-363). Освен с вели-

59

колепното класическо образование и опита си да възстанови култа към езическите богове във вече християнизиращата се империя, той остава в историята и с личните си колекции: „У мен още от детството ми се е вселила страстта да събирам книги“26, пише той.

Друга особеност е зараждащото се в Рим фалшификатор-ство. То съпътствало превръщането на произведенията на изкуството в пазарен продукт и постепенната комерсиализа-ция на културните отношения. На пазара се появяват пред-мети, непритежаващи автентичност, но с висока стойност, което говори за търговско-рекламен усет. С развитието на пазара се усъвършенства и експонирането на паметници на културата, което има за цел по-целенасочено ангажиране вни-манието на публиката. Показването на ценности започва да се подчинява на определени изисквания: по вид, по размер, по стойност, подчертава се сензационният характер на някои от тях. Стъпка напред в движението на музейните форми в Рим е отварянето на частните колекции за публични посе-щения и обсъждания. Това става главно чрез показ на форума и в театъра или чрез представяне на сбирките в домашни условия, включително в специално пригодени за целта експо-зиционни помещения.

Но главното в римската епоха е, че най-добрите колекции получават все по-широка публичност, бидейки показвани в оп-ределени за целта места и помещения, в определено време, с което трайно се ангажирало вниманието на публиката. Това води и до първична класификация на експонатите: по вид из-делия - керамика, метал, камък, украшения от благороден ме-тал и скъпоценни камъни; по големина и обем; чрез подчер-таване на „сензационните“ или „модните“ за критериите на публиката тенденции. Известни са колекциите създадени от император Сула - статуи и паметници, пълководеца Лукул, претора Гай Верес, за чиято сбирка от статуи, картини и източни килими говори Цицерон. В своите изобличителни речи видният оратор пледира за публичност на частните богат-ства, включително за откритост на частните колекции. В отговор аристократът Азиниус Полио организира публична галерия, в която излага колекцията си от картини. В лите-ратурата по история на музеите тя често се сочи за първия европейски музей27.

Император Тиберий превърнал в хранилище за скулптура и живопис централната част на храма „Конкордия“ (Съгласие) в северната част на Римския Форум. Това хранилище според ан-26 Вериадский, В. И. Разм�шления натуралиста, Научная м�съл как планетарное явление, кн. 2, Москва.27 По Кръстева, С., 2003:38.

60

тични източници за първи път обособява два отдела, „дожи-вели“ и до съвременния музей: за паметници, подредени в екс-позиция, и за фондохранилища на неекспонираните ценности.

Светоний пише, че император Октавиан Август, който имал колекции от гигантски кости и от оръдия на труда, нарежда да се пригоди храмът „Конкордия“, част от сградата на Капитолия, за нуждите на „Главния императорски музей“.

През императорската епоха в Рим за първи път възник-ва идеята за одържавяването на частните колекции. Плиний Стари в Naturalis Historia споменава за донесените от дру-ги страни прочути художествени произведения, мраморни и бронзови статуи. Този възглед подтиква да се създават ката-лози на частните колекции, за да се превърнат в обществено достъпни.

Колизеумът, построен през І в., разполага с огромна колек-ция от бронзови статуи - около 3 хиляди, разположени по такъв начин, че да бъдат обект на свободен достъп и наблю-дение. Трибуните му побирали до 50 хиляди зрители и поне веднъж седмично е имало гладиаторско или друго представле-ние за публика, която се наслаждавала и на скулптурите.

Въпреки развитието си колекционерството и публичното излагане на частните сбирки все още не почиват на ясно обосновани критерии за структура и управление на музей. Събраните от Елада, Тракия, Мала Азия или Африка памет-ници преобладаващо са разполагани по подобен начин, както и в местата, откъдето са заграбени. Но по отношение на опазването на собствеността пропуски рядко са допускани - изискванията към инвентаризацията на експонатите били строги. До нас са достигнали два списъка на латински език, запазени в Генуа: на скулптурни творби, притежавани през ІІ-ІІІ в. от императорите Септимий Север и Каракала. Новото е, че те покриват някои от изискванията на музеен каталог, посочвайки всяка творба, придружена от името на автора й. Познато е и описанието на храма на богинята на съдбата Мира, направено от Йосиф Флавий по времето на император Веспасиан (І в.), в което се пояснява, че по императорска по-веля е „събрано и показано всичко, заради което хората преди това са пътешествали по цялата земя“. През ІІ в. в „Описание на Елада“ пътешественикът Павзаний проявява изключител-на научна добросъвестност и музейно въображение, описвайки всеки предмет, за който е преценил, че има културно-истори-ческа стойност, с данни за произход, местонахождение, мате-риал, автор и т.н.

Могат да се посочат и още примери, но налагащият се из-вод е, че с края на Рим, който идва след повече от хилядоле-

61

тие антична цивилизация - от V в. пр. Хр. до V в. - приключва периодът на неосъзнатото или недостатъчно организирано-то събиране, съхранение и показване на произведения на изку-ството и културно-исторически паметници.

62

ІV. Средновековие 1. Обща характеристика

Основен исторически период в човешката цивилизация е Сред-новековието. Характерно за тази епоха е доминирането на Християнската църква над изкуството в западноевропейските страни и във Византийската империя. Ето защо тя е главен меценат на художниците и те изготвят основно произведения за украса на църквите и т.нар. църковна утвар (за извършване на свещенослуженето). Независимо че Християнската църква се разделя на две през 1054 г., църковното изкуство се развива твърде успешно, като се обособяват и два стила - католиче-ски и източноправославен. Така средновековното християнско изкуство се развива в два автономни клона, които взаимно си влияят, но понякога и дълбоко се различават.

В края на ІV в. християнската религия окончателно печели битката с езичеството. Едновременно с това започва и раз-селването на славянските и германските племена по цялата територия на Европа. Блестящата цивилизация на Римската империя рухва безвъзвратно. Запустяват огромните римски градове заедно с храмовете им, амфитеатрите, баните, пъ-тищата, вилните зони. В края на V в. като самостоятелни острови в славянското море, все още владени от Източния Рим, остават да съществуват само Константинопол и Со-лун. Римската империя се разпада и античният етап в кул-турното развитие на Европа постепенно приключва. В края на ІV век, при император Теодосий І, езичеството се забраня-ва. По-късни разкопки разкриват драматичната картина на разрушението - разбивани с чукове са храмове, малки и големи статуи на Аполон, Дионис, Афродита, Атина и другите езиче-ски божества.

Постепенно се налага практиката изграждането на църкви да става върху по-стари храмове и светилища - символ на победата на християнството над езичеството. Процесът е доста продължителен и с различна историческа динамика. На Изток той е по-спокоен и ценностната ориентация на обще-ството под въздействие на настъпващото християнство, ма-кар и бавно, устойчиво се променя. В провинциите на бивша-та империя, управлявани от василевса на Източната римска империя, силната родова памет на народите с хилядолетна култура понякога блокира разрушителната стихия и запазва ценностното отношение към реликвите от Античността, но на Запад разрушенията придобиват апокалип тичен характер.

Терминът Средновековие възниква в Италия през епохата на Ренесанса. Негов автор през 1464 г. е Джовани Буси, който

63

в свое съчинение нарича така „изминалото време, за разлика от времето, в което живеем“28.

За италианските хуманисти понятието „средни векове“ включва периода между „античния свят“ и „новото време“. Терминът запазва своето значение и по-късно, с уточнението, че когато днес го употребяваме, имаме предвид историята на европейските страни и народи от V до ХV в. Започнало с краха на Римската империя и изчезването на робовладелчеството, то води до формирането на нови феодални обществено-ико-номически отношения. Наред с тези революционни промени в материалния живот на Европа, се наблюдават и фунда-ментални духовни промени, произтичащи от налагането на християнството като господстваща и единствена религия на средновековната цивилизация. Макар и с различен обхват в Западна и Източна Европа, Средновековието се ограничава от краха на две империи - Римската - 476 г., и Византийска-та - 1453 г.

2. Византийската традиция

Византийската културна традиция е неделима част от ев-ропейската култура на средните векове. В епохата на фео-дализма тя се крепи на същите основи, както и западноев-ропейската - на християнството. Постепенно то придобива такъв всеобхватен характер, какъвто не е имала нито една религия в Древността. Християнската религия се превръща във философия, правна система, политическа доктрина, мо-рално учение.

Скоро след като е признато от император Константин (313-330) като официална религия за цялата Римска империя, християнството ражда ново по своите теми и художествени принципи изкуство. Но след разделянето на империята на Източна и Западна нейното изкуство започва да придобива в различните є части самостоятелен характер. Завладяна от езически племена, Западна Европа приема и предимно прилож-ния характер на тяхното изкуство29.

Византия всмуква античните традиции значително по-пъл-но и дълбоко от Запада. Те се превръщат в стимул за раз-цвета на изкуството. Особено подчертан е интересът към античното изкуство в периода на духовното възраждане при императорите от Македонската династия (ІХ-Х в.) и при Па-леолозите (ХІІІ-ХV в.).

28 Гюзелев, В. Апология на Средновековието. С., 2004:3. 29 Лихачова, В. Изкуството на Византия. С. 1987:8.

64

Византийската традиция в изкуството преминава през три етапа: VІ-ІХ в. - характерен с монументални постройки, ръкописи и релефи; Х-ХІІ в. - раждат се кръглокуполните църк-ви с богата живопис: мозаична, фрескова, миниатюра, икони; ХІІІ-ХV в. са подчинени на монументалната живопис със сю-жети и мотиви от живота на Христос и Богородица, но и с ренесансов стремеж за отразяване на действителността.

Формирането на колекции през първия период, продължил три века, е в няколко направления. Появява се миниатюрата - книжна илюстрация, изменена е формата на скулптурните творби - изчезва кръглата скулптура за сметка на барелефа и монументалната живопис. Забележителни са мозайките в църквата „Света София“, създадени при император Юстини-ан (537 г.), мавзолея на Гала Плацидия, дъщеря на импера-тор Теодосий, както и украсите на осмоъгълната църква „Сан Витале“ в Равена, осветена през 547 г. Макар някои да са унищожени през иконоборческия период, то съхранените са доказателство за изключително рисувателно майсторство. Образите на Юстиниан и Теодор в църквата „Сан Витале“ са изобразени със стремеж за индивидуализиране. Олтарната арка е украсена с изображения на Христос и дванадесетте апостоли.

В тези и други религиозни храмове се създават богати сбир-ки от религиозни писмени паметници, изпъстрени с миниа-тюрни рисунки, предмети на приложното изкуство - резби на църковни иконостаси, владишки тронове, кутии за църковни дарове, а след отмяната на иконоборството и с много икони. Макар и между ІX и XІ в. църквата да задушава светската живопис, императорският двор в Константинопол, търсещ разкош и величие, стимулира развитието на приложните из-куства.

По време на иконоборството (726-843), довело до унищожава-нето на църкви и техните украси, императорите си присво-яват някои от църковните колекции и съкровища, с което по същество ги запазват за бъдещето. Иконоборството спомага за засилване на ролята на императора, на когото пречел мо-ралният авторитет на църквата. Това от своя страна води до развитието на светската тематика в изкуството - све-тът се представя в реалистични антропоморфични изобра-жения и фигурални композиции и картини.

Така аристократите създават собствени сбирки от метал-ни, стъклени и керамични изделия, а под влияние на Изто-ка - и златни и сребърни предмети, украсени допълнително с „клетъчен емайл“. В големите храмови центрове - църкви и манастири, се съхраняват произведенията на християн-

65

ското изкуство, които постепенно придобиват характер на колекции с музейна стойност. Благодарение на тези сбирки, описани в специални книги, до съвремието са достигнали ред-ки паметници на средновековното изкуство. Такъв документ - опис, по който се съди за структурата и управлението за църковните колекции, е „Типикът“ от Бачковския манастир.

Забележителна е колекцията от мозайки в базиликата „Све-ти Димитър“ в Солун, създадени през VІІ-ІХ в. Всяка от тях е изработвана по поръчка на отделни колекционери дарители.

В християнските храмове се събират и съхраняват значими колекции от икони. Най-ранните запазени икони върху дърво са от VІ в.: „Богородица с младенеца“ и „Св. Сергий и св. Вакх“ в сбирката на Киевския музей. Запазена е и тъкана коптска икона „Св. Георги“ от ІV в., която се съхранява в музея „Пуш-кин“ в Москва.

Друго направление във византийските колекции е рисуване-то (резбата) върху плочки от слонова кост - водещ център на което е Александрия в Египет.

През Х в. - начало на втория период, се заражда нова линия във византийската художествена традиция, която продъл-жава до ХІІ в. Мощните икономически промени - разцвет на феодалното стопанство, водят до замогване на централната и местната аристокрация, на църквата и на отделни мана-стирски центрове. Възходът започва в литературата - най-за-бележителен неин представител е Михаил Псел, основал фило-софския факултет в университета в Константинопол. Автор на първото във Византия мемоарно съчинение „Хронография“, той утвърждава във всички изкуства принципа на хармонич-ността - в музика, живопис, словесно и приложно изкуство. Хармонията според византийските мислители е структурна основа на прекрасното - такива били построените дворци, храмове, частни домове, но материалната красота е само път към духовната красота. Особено място, освен хармония-та в изкуството, заема и божествената светлина. Авторите през ХІ-ХІІ в. се стремят да изпълнят със светлина творбите си - живопис и пластика. Богати колекции се съсредоточават в новопостроения от император Михаил Комнин през 1150 г. Влахернски дворец. Когато през 1204 г. рицарите кръстоносци превземат Константинопол, те остават поразени от бога-тата монументална украса и многобройните колекции от предмети, дрехи, съдове, украшения, сборници с миниатюри.

В края на периода строителството на манастири придоби-ва голямо значение. На Халкидическия полуостров (Атон) още през ІХ в. възникват първите монашески обители. Атон, или Света гора, е най-големият запазен център на православното

66

монашество. Преминал през всички исторически етапи след ІХ в., той съхранява многобройни паметници - източник на информация за развитието на изкуството на балканските народи. През ХІ-ХІV в. наред с византийските тук идвали да работят и други известни просветители - български, сръбски и руски духовници, като Сава Сръбски, Теодосий Търновски, Па-триарх Евтимий, Киприан - по-късно митрополит на Москва. Тук създал своите музикални творби Йоан Кукузел, рисувал големият художник Мануил Панселиос. През ХVІІ-ХІХ в. в Атон работил Максим Грек, Евгений Вулгарис организирал Атонска-та академия, Козма Лавриат основал първата печатница, Па-исий Хилендарски написал „История славяно българска“ и др. Тук били поканени най-добрите живописци и резбари, за да украсят със стенописи, икони и резби църквите и паракли-сите. Поклонници от всички православни страни носели скъ-пи подаръци, изработени от най-големите майстори занаят-чии30. Днес в Света гора съществуват 20 манастира, всеки от които е своеобразен музей на средновековното църковно изкуство, а всички заедно са музеен комплекс in situ. От тях 17 са обитавани от гърци, а по един от българи („Зограф“), сърби („Хилендар“) и руси („Св. Пантелеймон“). В центъра на оформените като средновековни крепости манастирски ком-плекси се издигат величествени църковни храмове, паракли-си, бойни кули. Зад техните зидове се крият неоценими бо-гатства: документи, манускрипти от пергамент и хартия, украсени с изящни миниатюри, книги с тежки кожени под-вързии, обковани с метал. По стените се намират великолеп-ни фрески, мозайки и икони от ІХ до ХІХ в., в криптите на църквите се съхраняват най-скъпите и редки атрибути на църковния ритуал - великолепни кръстове, дарохранителници, чаши, дискоси, кандилници, обкови на икони от злато и сребро, кост, скъпоценни камъни, дърво, скъпи художествени тъка-ни, ритуални дрехи, покривки, плащеници и др. Пищността и красотата на интериора се усилват от архитектурните форми, капители, колони, дърворезбени иконостаси, тронове, амвони, двери, проскинитарии. Чрез тях най -добре може да се опознае безименното народно творчество от всички краища на православните земи и влиянието на византийската тра-диция върху него.

Пълният разцвет на източноправославното църковно изку-ство през третия период е достигнат след ХІІІ в., когато Константинопол отново е отвоюван от византийската ди-настия на Палеолозите. Възстановен е императорският храм „Св. Димитър“ - притегателен център на майстори и колек-

30 Прашков, А. и Ат. Шаренков, Паметници на културата на Света гора - Атон. С., 1987.

67

ционери на художествени и приложни изкуства. Тъй като ве-ликата империя била орязана териториално - на север от българите, на изток от турците, на юг от латинците, на запад от венецианците, богатствата и духовният живот се концентрират в столицата. Последният подем на византий-ската традиция в изкуството и колекционерството се дължи на натрупаната енергия и богат опит. Затова и общият характер на византийския художествен живот през третия период на развитието му може да бъде определен като Пред-ренесанс. Характерно за него е разширяването на границите на светското начало. Популярни стават сцените с трапези: „Сватбата в Кана Галилейска“, „Тайната вечеря“, „Троица“. Вър-ху стените на църквите вече се изобразяват и реални исто-рически събития. Наред с това се възражда интересът към античното изкуство, повечето от художниците започват да подписват творбите си, за разлика от доминиращата ано-нимност преди това.

Византийската художествена традиция дава импулси за развитието на Западноевропейския ренесанс, оказва формира-що въздействие главно върху развитието на източното право-славие в Сърбия, Влашко и Молдова, но най-силна е приемстве-ността със славянската художествена традиция в България и Русия. В основата й са етническите връзки и еднаквата религия. Макар и бореща се срещу Византия за отстояване на своята независимост, България ползва опита на империята във всички области: държавно устройство, икономика, строи-телство, изкуство, литература.

Средновековното изкуство в България, след основаването на държавата през 681 г. и приемането на християнството през 865 г., изиграва съществена роля за спокойната религиозна и културна преориентация - от езичество към християнство - в Югоизточна Европа. Силната българска държава, от една страна, защитава културните центрове от древността сре-щу варварските нападения на неуседнали племена - авари, готи, кумани, а от друга - съхранявайки в значителен обем своята родова културна памет, бързо строи манастири и религиозно-просветителски центрове, в които се превеждат и размно-жават чрез препис не само най-необходимите за богослужение свещени книги, но и философското наследство на отците - създатели на християнската църква. Пишат се литературни творби и оригинални съчинения с разнообразна тематика и жанр. Българската държава, облагодетелстван наследник на тракийски, елински, римски и ранновизантийски паметници на културата, създава условия за синтеза на античните култур-ни достижения с българското народно изкуство и изкуството

68

на местните славянски племена. Тя успява да впише тези дос-тижения в своето виждане за света и да го опредмети в ярки и колоритни творения, дали свой образ на времето. Съхранени-те монументални паметници от Търновската художествена школа (ХІІ-ХІV в.) недвусмислено говорят за силна и централи-зирана държава със свои символи за могъщество и власт. Това са дворците и крепостите с църковна утвар и библиотеки. Откроява се сред тях и внушителният паметник на старо-българското изкуство от времето на хановете - изсеченият в скалите близо до столицата Плиска великолепен Мадарски конник, единственият скален релеф в Европа от тази епоха. Неповторими са и сбирките от приложно изкуство: украшения за колани, златни, сребърни и медни съдове, като намереното в Наг Сент Миклош, Унгария, златно съкровище с монумен-тални форми, украсени с човешки и животински фигури и рас-тителни орнаменти. Богатството от исторически внушения доразвива единственият съхранен паметник на българската живопис от ІХ-Х в. - керамичната икона „Св. Теодор Страти-лат“ от древния манастир в Патлейна, близо до Преслав. През ХІ-ХІІІ в. българското културно-историческо наследство се обо-гатява с костницата в Бачковския манастир, най-старата част на Боянската църква, черквата „Св. Йоан Богослов“ в Зе-менския манастир, черквата „Св. Стефан“ в Несебър. Между най- характерните паметници на светското строителство са крепостите „Баба Вида“ във Видин, Асеновата крепост край Асеновград, дворецът на Царевец - Велико Търново, Хрельовата кула в Рилския манастир, а в култовата архитектура - трите търновски църкви „Св. Димитър Солунски“, „Св. Четиридесет мъченици“ и „Св. Петър и Павел“. От същата епоха са и купол-ната църква „Св. Богородица Петричка“ край Асеновград, черк-вите в Несебър, построени от печени тухли и камък, черквата „Св. Иван Алитургитос“ и др.

Особено характерни за Средновековието са мощехранител-ниците, в които се съхраняват светите мощи на светец, покровител на дадения храм или манастир. Пренасянето на мощите на светец през този период е било изключително ис-торическо събитие, описано от хронистите в различни вари-анти - в България най-популярно е пренасянето на мощите на св. Петка Самар джийска. Съхраняваните и до днес колекции от мощехранителници показват стила на средновековните български майстори.

Особено ценни са писмените паметници от тази епоха. За съжаление, голяма част от тях са унищожени по време на турското робство (ХІV-ХІХ в.), а някои от най-значимите се намират в чужбина: Евангелието на Иван Александър се съх-

69

ранява в Британския музей, знаменитата Манасиева хроника - във Ватиканската библиотека, а Томичевият псалтир - в Москва (тяхната стойност за българската национална ис-тория е особена, защото в миниатюрите им има портретна прилика с изобразените царе и велможи, а в приписките към текстовете са отразени битът и нравите в българското общество). С архитектурните си постижения в дворцовото и храмовото строителство, с обособяването и развитието на книжовни и иконописни школи средновековна България кул-турно и исторически се сближава с Византия - естествения културен център на средновековния свят.

Произведенията на монументалната живопис достигат голяма психологическа дълбочина и човечност, истински портретен реализъм. Образите в Боянската църква са не-надминати дори от византийските и италианските мана-стири от този период. Изключителни са художествените творби - икони и стенописи - от църквите в Несебър, Бе-ренде, Добърско, Земенския манастир, много от които са съхранени и до днес.

Византийската традиция в цялост, а и в частност по от-ношение на културата и изкуството, получава своето най-пълно продължение в руските земи. Неслучайно Москва е на-ричана „Третият Рим“; след „Втория“ - Константинопол, тя става център на духовното развитие в Източна Европа.

Изкуството на Русия се заражда на основата на художест-вения талант на източнославянските племена. За тези уме-ния се съди по запазени образци на приложните занаяти - резба, емайл, керамика, филигран, инкрустации, стенописи. Изкуството по време на първата руска държава - Киевска Рус - е оставило образци на фрески, мозайки и книжни миниа-тюри. През ХІ-ХІІ в. възникват местни школи в княжествата Новгород, Псков, Владимир, Суздал, но апогеят е през ХІV в. в Московската иконописна школа. През ХVІ в. възниква и Стро-гановската школа в иконописта и ранният портрет „парсу-на“. Художествени колекции притежават Троицко-Сергиевска-та лавра в Загорск и Киевско -Печорската лавра в Киев.

Типичен представител на Московската школа е Андрей Руб-льов, от чиято ръка са произлезли изключителни по своята ху-дожествена стойност стенописи и икони в Благовещенския съ-бор в Кремъл (1405 г.), в Успенския събор във Владимир (1408 г.), в Троицко-Сергиевския манастир (1411 г.), в чиято колекция е и прочутата икона „Троица“ - Отец, Син и Свети Дух (1422-1427). В трите персонажа прозира вътрешна просветленост, затаена тъга и любов един към друг. Рубльов е постигнал изключителна хармония на човешката душевност, на любовта към ближния.

70

Продължителят на делото на Рубльов, Дионисий, отразява в своите произведения идеите за господството на общоруска-та национална държава. Времето на цар Иван ІІІ, при когото се строи Кремъл с многото църкви (събори), е благодатно за него: рисува голям брой икони и стенописи, сам или със сино-вете си Теодосий и Владимир: стенописите „Рождеството на Божията майка“, „Похвала на Божията майка“, иконите „Мит-рополит Алексей“ и „Митрополит Петър“ са върхове на руско-то изкуство в началото на ХVІ в. В архитектурата шедьовър е храмът „Василий Блажени“ (до Московския Кремъл), в чието съграждане се забелязва синтез на византийски, руски и из-точни елементи. Тези и други примери говорят за жизненост-та на византийската традиция, пречупена през славянската душевност. Допълнена с източни митове, тя става пълножиз-нена и успява да противостои на опитите за схоластична църковна регламентация.

ХVІІ в. със своята приложност в държавностроителен, икономически и културен аспект слага край на Руското средновеко вие и чрез цар Петър І извиква на живот изкуство-то на Ренесанса и Новото време.

3. Катедралните колекции

Промените в Западна Европа след краха на Римската импе-рия са резки и кардинални. Изменят се икономическата база и социалната структура, което води и до промени в отношени-ето не само към опредметените следи от миналото, но и към самата природа, възприемана вече като своеобразно отчужде-ние на Бога Исус Христос. Древните храмове на музите ста-ват строителен материал в най-ежедневния смисъл на това понятие. Унищожа ването на паметниковото наследство е резултат не толкова на неговото отхвърляне и неразбиране, колкото на коренната промяна в отношението към миналото и към материалния свят като цяло. Отречени и отхвърлени са постиженията на Античността - театърът като худо-жествен символ на елинския полис, театрали зираните и реп-резентативни „музейони“ и „музеуми“ като масови форми на общественокултурна изява на античния свят. Статуите и предизвикващите удивление и интерес материални свидетел-ства от миналото са анатемосани като езически символи. Но на мястото на театъра и музея се установяват нови символи, с които Средновековието изразява своите идеали: литургията и иконата. Вместо мъжествения Арес-Марс или прекрасната Афродита-Венера, западноевропеецът насочва

71

своя поглед към иконата - мозаична или рисувана, лишена от ненужната предметност, която би отвличала внимание-то от съсредоточеното общуване - молитвено или мълчали-во - с Бога или неговия посредник - свете ца. В този модел на личностна и групова реализация няма място за колекции от Древността, обяснителни текстове и познавачи, тъй като католическата църква проповядва, че основната маса от ис-торически натрупвания не трябва да се опознава, а да се преодолява. Развитието и систематизацията на християн-ството, направени от Августин Блажени в „За божия град“ през V в., формират негативно отношение не само към окръ-жаващия човека материален свят, но и към собственото му тяло. И трябва да изминат векове на вътрешно развитие и самоизчерпване на схоластиката, за да възникнат условията за незабележими стъпки в посока на възстановяване на изкон-ната човешка същност.

Обективният характер на културните ценности е способ-ствал за съхранението на значими масиви от тях и за па-ралелното им участие в някои аспекти на средновековната социализация. Постепенно те се съсредоточават във владе-телските домове и църковните средища, между които нерядко е имало и значително движение на ценности. За развитието на колекционерството допринасят и кръстоносните походи през 1096, 1147, 1189 и 1270 г. Подобно на походите в Древност-та и сега завоевателите понасят по обратния път, незави-симо че са едноверци, произведения от източно православното изкуство. Многобройни паметници на изкуството и култу-рата на Византия са изнесени в западните земи на Европа. Голяма част от благородните метали и скъпоценни камъни са преработени в пищна украса на католически храмове. Част от византийските паметници попадат в личните колекции на владетели и висши духовници, а друга - в съкровищниците на катедрали и абатства.

Развитието на търговията и експанзията на християн-ството по време на кръстоносните походи и след тях също до-принасят за постепенно преодоляване на стагнацията и пови-шаване интереса към старините и особено към произве денията на античното изкуство. В частност дори разрушител ната енергия на кръстоносците има и своите културно съзидателни аспекти: те пренасят прочутите бронзови коне от Констан-тинопол във Флоренция, а заграбваните книги и ценности от Константинопол, Атонската, Търновската и Охридската шко-ли на Балканите поставят началото на сбирки и библиотеки в катедралите на Аахен, Кьолн, Халберщад и други градове на Западна Европа. Някои от тях преследват по-високи цели, от-

72

колкото простото колекциониране на теологически и религиоз-ни ръкописи и книги. Монасите на „Св. Норберт“ поставят ос-новите на прочутата Страговска библиотека, станала значим културен център, когато през 40-те години на ХІІ в. чешкият крал Владислав І основава Страговския манастир. За това, че настъпват исторически промени и преориентации, говори и изграждането на самостоятелни черкви - крипти - за релик-вите на храмовете: мощи на светци, парченца от дрехите на християнски мъченици, църковна утвар и пр.

В края на ХІ в. във вътрешността на романския храм се създават колекции от скулптури - както фигури на светци и пророци, така и релефни композиции, представящи живо-та на Христос, библейски случки от Стария и Новия завет, Страшния съд, алегорични изображения на човешките пороци и добродетели и дори хералдични знаци.

Папа Григорий Велики дал принос в структурата и упра-влението на колекциите, като поискал от всички ваятели на своето време най-голяма нагледност при представянето на отделните библейски сюжети. Това естествено довело до обогатяването със скулптурни изображения и приложно изку-ство и проблематизирането на колекциите в католическите храмове.

Художествените достижения през този период се обогатя-ват и със стъклописите - едно от най-прекрасните творения на цялото Средновековие. Оцветените стъкла на черковните прозорци на катедралите в Анжер, Бурж, Сен Дени и др., по-крити с малки рисунки и свързани с тънки оловни пръчици, са образци на висок художествен вкус и майсторство. Те да-тират от ХІІ в. и чистите им цветове са истинска тонова симфония.

През ХІІ в. се появяват първите архитектурни паметници на готиката. Изкуството на готиката не е рожба на ма-настирите и майсторите монаси, както предхождащото го романско изкуство, а почти изцяло е дело на миряните. За първи път след вековна пауза, през готическия период в живо-писта и скулптурата се появяват и светски елементи, кои-то, макар и в мистично- религиозни форми, отразяват реални житейски ценности и събития. А посланията на колекциите в готическата катедрала се мъчат да земенят заплахите на ада с красотата на живота.

Образуването на свободните градове - републики на Апенин-ския полуостров и формирането на първите „централизирани монархии“ в Средна Европа към края на ХІІ и началото на ХІІІ в. - пряк политически резултат на развитието на ико-номиката - нарушава монопола на църквата над цялостния

73

духовен живот на хората. Израз на възродения интерес към паметниците на културата са и формиращите се нови по-требности в отношението на човека към света и към самия себе си. Потребностите, предизвикали църковната реформа на Тома Аквински през ХІІІ в., даваща известна легитимност на земните цели в човешкия живот. Реформа, иззад която надничат Дантевият универсум и събуденият интерес към Античността, който носи в духа си Ренесансът.

Междувременно обаче средновековното общество в Западна Европа се е сдобило с ценности, които тепърва ще осъзнава - религиозни и култови сгради, колекции с великолепна иконо-пис, неповторими по своята красота мозайки, миниатюрни рисунки, църковна утвар, скулптура, стъклопис.

Както бе посочено по-горе, колекционерството в Европа започва да се възражда постепенно в началото на второто хилядолетие с развитието на търговските отношения и с експанзията на християнството на Изток. В колекциите в Западна Европа почти не присъстват паметници от „варвар-ския период“ - V-VІІ в. Тъй като тези произведения били почти само от дърво, те бързо загинали. Достигнали до наши дни единствено импозантната гробница на готския крал Теодо-рих в Равена и основите на франкски черкви в Тур и Клермон Феран от VІ в. Останали са и някои вотивни паметници - кралски корони, сребърни накити, мраморни плочи с релефни изображения, дърворезба на дракон от викингски кораб и др. подобни, както и няколко франкски и ирландски евангелия.

Колекционерството се активизира с възкачването на прес-тола на франкския крал Карл Велики (768-814). Смел войник и ловък държавник, Карл създава империя върху земите на днешните Франция, Германия, Италия, Испания, Белгия и съ-седни територии. В неговата столица Аахен, наречена „Но-вият Рим“, са построени множество дворци и църкви, а от земите на Италия и Византия са донесени ценни предмети и творби на изкуството. Най-богата била колекцията на двор-цовата капела, копие на равенската църква „Сан Витале“. По примера на Карл Велики много феодални владетели построили дворци и църкви, в които също формирали колекции от произ-ведения на изкуството.

Този период, наречен по името на императора „каролингски“, се характеризира с развитие на приложните изкуства - зла-тарство, резба върху дърво и слонова кост, рисувани миниа-тюри в църковно-служебни книги - най-известната е прочути-ят Утрехтски псалтир.

След смъртта на Карл Велики империята се разпада и в колекционерството има отлив.

74

В началото на ХІ в. се появява ново изкуство, наречено „романско“ поради това, че е силно повлияно от римските образци. Най-видима изява има то в архитектурата - 1, 3 и 5-корабни базилики в Ломбардия, Франция, Испания. Появява се и кръстната форма на храма, с висока камбанария на мяс-тото, където се пресичат основният кораб и трансептът (напречният коридор). Започва изграждането на крипти, в които се пазели реликвите на църквата и се формирали колек-ции от движими паметници на културата.

Романският стил се разпространява и в Англия - кулата Тауър е построена през 1097 г. Скулптурата навлиза широко в романските катедрали - цялата долна част на фасадите и от там към вътрешността - стени, сводове и всяко свободно място, били изпълнени с релефни композиции от живота на Христос, с други библейски сюжети, с хералдични знаци. Те са верен портрет на епохата, отразявайки нейния религиозен фанатизъм. Измежду най -добрите постижения, достигнали до нас, са фигурите на светците и пророците от Шартърската катедрала.

Ако се изключат мозайките от италианските романски църкви, запазени са малко образци на живописта - фреските в Сен Дени и Поатие.

След романския стил се появява готическият. Терминът „го-тическо изкуство“ се използва от италианските хуманисти от ХV в. като название за изкуството на „варварите - готи“, живеещи на север от Алпите. В резултат на икономическия подем в Европа след ХІІ в. в по-големите градове се оформя заможна класа - на търговците и занаятчиите. В Германия ги наричат „бюргери“, а във Франция „буржоа“. За да бранят интересите си от феодалните владетели, те се организират в „братства“, „цехове“ или „гилдии“, в браншови „корпорации“. Ново явление стават градските готически катедрали и об-щински домове, които завземат центровете на почти всички средновековни градове. През ХІІ-ХІV в. готическите катедрали изпълняват функциите не само на дом на бога, но и на об-ществени сгради с богата украса, следователно на културен център. Тук се заражда през ХІІІ-ХІV в. и средновековният театър. Виктор Юго в своя роман „Парижката Света Бого-родица“ нарича готическата катедрала „симфония от камък, построена от народа“. Модел на такава постройка е абат-ската капела на манастира „Сен Дени“, близо до Париж. Ней-ният попечител Суберий е бил покровител на изкуството и колекционер. Тази малка капела е модел за построяването на световноизвестната парижка катедрала „Света Богородица (Нотр Дам“), завършена през 1250 г. Други шедьоври на архи-

75

тектурата са гигантските съборни черкви в Шартър, Реймс и Амиен, известни с чудесните си стъклописи. В Англия та-кива ансамбли са катедралите в Кентърбъри и Уестминстър, в Германия - в Мардебург, Фрайбург и Кьолн, в Австрия - „Св. Стефан“ във Виена, в Испания - катедралите в Леон, Бургос и Толедо. В готическите катедрали се появяват първите из-пълнени с реализъм творби на готическата пластика. Те са повратна точка в развитието на европейската скулптура, телата са раздвижени, драпировката на дрехите им придоби-ва пълноценен живот, превръща ги в украшения.

Каква е структурата на скулптурна колекция в готиче-ска катедрала? В долната част на катедралната фасада са наредени апостолите и пророците. Над тях има ангели, а понякога образи на крале и кралици. С извайването на тех-ните лица се поставя началото на портрета в готическата скулптура31.

Творенията на готическите символи също представляват интерес. Те се развиват благодарение на огромното простран-ство, което заемат прозорците в готическата катедрала, за сметка на стените в романските църкви. В приказките на готическата стъклопис са разказани чудни истории - от религиозни сцени и битови картини до изображения на хра-мови дарители. Към скулптурите и стъклописите се прибавя и вълшебната музика на органа. По този начин готическите катедрали се превръщат в най-прекрасните места сред пре-населения и душен средновековен град. Така и техните колек-ции се социализират и стават достъпни за широка публика. Достъпни за публиката стават и библиотеките в катедрали-те, чиито книги с религиозна тематика изобилстват от ху-дожествени миниатюри. Сред тях все по-често се появяват светски сюжети - рицарски турнири, благородни дами и пр.

В катедралните колекции - своеобразни средновековни му-зеи, се срещат и множество произведения на приложното из-куство - железни и бронзови порти, стълби, решетки, сарко-фази, кутии за църковна утвар и украшения, златотъкани одежди, декоративни дървени и костени фигури32.

4. Музейният Ренесанс

Понятието Ренесанс (Възраждане) се употребява за първи път на италиански език като „Ринашименто“ от Джорджио Вазари (1511-1574). Той е основоположник на историята на из-

31 Тенев, Др. Чудната история на изкуството. С., 1982.32 Ковачевски, Хр. Кватроченто. С., 1971:5.

76

куството като наука и с този термин обозначава възхода на италианското изкуство от ХІІІ до ХVІ в. Постепенно с него започват да бъдат означавани и епохите на културен подем в други европейски страни.

Въпреки нескончаемите раздори между италианските гра-дове републики и общата им политическа слабост, там кипи трескав творчески живот. В основата му са приходите и на-трупаните богатства от активната морска търговия между Изтока и Запада, където италианците са основните посре-дници. Така градовете държави стават притегателен център не само за тези, които искат да бъдат независими от фео-далните ограничения, но и за свободно творящи художници, скулптори, артисти. Центърът на цивилизацията се измест-ва от манастирите и замъците към гражданските ателиета, родили новата буржоазна култура. Така както е било в Елада и Рим. И още нещо - докато французите, германците, англича-ните изграждат своите готически катедрали, а Византия се стреми да възвърне предишно си величие чрез династията на Палеолозите, Италия влиза в досег с бляскавите цивилизации на Изтока. Италианците преоткриват античната истина, че човекът е най-съвършеното творение на природата.

В 1296 г. архитектът Ди Камио започва да строи флорентин-ската катедрала „Санта Мария дел Фиоре“. Десетки знатни граждани меценати подпомагат художниците, скулпто рите и майсторите на приложните изкуства, като откупуват те-хни произведения. Благодарение на творческия гений и неумор-ния труд на плеяда творци, започват да се създават частни колекции в дворците на богатите фамилии във Флоренция, в Сиена и по двата бряга на Канале Гранде във Венеция.

Първият най-известен предренесансов ваятел е Николо Пи-зано (1206-1280) - автор на композиции от барелефи в пизан-ския Баптистерий и амвона на катедралата в Сиена. Синът Джовани Пизано надминава баща си с много статуи в църк-вите в Сиена, Флоренция и Падуа. Те създават школа, която твори в техен стил още два века, а произведенията им се срещат в множество скулптурни колекции.

Обновление на живописта настъпва с творчеството на ху-дожника Джото, роден 1266 г. С неговите творби, наситени с драматизъм и психологически усет, се слага началото на ре-несансовата живопис. Повечето от произведенията на Джото, достигнали до нас, са фрески - във флорентинската църква „Сан-та Кроче“ и в „Капела дел Арена“ в Падуа - истински колекции от ренесансова живопис. Във флорентинския „Палацо дела Подеста“ е колекцията от портрети на съвременници на Джото, сред които и на поета Данте - негов приятел и вдъхновител.

77

Първият етап на същинския Ренесанс се нарича „кватро-ченто“ и обхваща периода между 1400 и 1500 г. Това е време на велики хуманисти - поети, учени, художници, които тра-сират пътя към зрелия Ренесанс. Италианското възраждане започва от Флоренция, минава през Рим, за да достигне Вене-ция. И навсякъде оставя колекции от ценни скулптури, фрес-ки и платна, подредени в църкви, дворци и обществени сгради - музеите на Италианския ренесанс.

Първите три големи имена на Ренесанса са архитектът Брунелески, скулпторът Донатело и художникът Мазачо.

Брунелески издига купола на църквата „Санта Мария дел Фиоре“ - с грандиозни размери и величествена красота, дворе-ца Пити и фамилната капела на Медичите „Сан Лоренцо“ във Флоренция. В тях той заменя готическия стълб с антична-та колона, възвръща много от елементите на елинската и римската архитектура. Така създава първата архитектурна школа на Ренесанса.

Когато Брунелески отпътувал за Рим, за да изучава на място изкуството на древните, с него тръгнал и един млад скулптор - Донатело. Сред най-известните му произведения са „Св. Марко“, „Четиримата пророци“ и най-вече „Св. Георги“, изваян по поръчка на гилдията на оръжейниците. С тях той трасира пътя на реализма, по който ще мине Микеланджело. Негов е и бронзовият Давид - първото голо тяло в скулптура-та на ХІV в.

Художникът Мазачо нарисувал неповторими фрески от жи-вота на св. Петър, Адам и Ева. Той изписал и първите голи тела на Венера, откривайки пътя на Джорджоне и Тициан. Макар да пресъздава често християнски легенди, Мазачо ри-сувал и живи земни хора, свои съграждани.

Много от тези творби намират място в колекциите на Медичите във Флоренция. Знатна патрицианска фамилия от богати меценати и почитатели на изкуството, като управи-тели на града те направили много за създаването и съхраня-ването на произведения на изкуството. Основали прочутата Платонова Академия, голямата „Библиотека Лоренциана“, а Дворецът на Медичите се превърнал в най -големия ренесан-сов музей на картини и статуи. Те предприемат и първите организирани археологически разкопки в област Тоскана, като откритите ценни антични статуи излагали пред широка публика. Една от тях е знаменитата „Венера Медичи“. По техен пример и други богати флорентинци отварят широко врати, за да приютят ценни колекции в домовете си. Върхът на меценатството и колекционерството бил постигнат при управлението на Лоренцо де Медичи, наречен Великолепния.

78

Дворецът му станал истинско средище на художници, поети, философи, учени.

Сред най-излаганите и колекционирани художници е Сандро Ботичели. Той е автор на „Пролетта“ и „Раждането на Вене-ра“, на илюстрациите към „Божествена комедия“ на Данте; съживява сюжетите на древната митология и връща на све-та езическата непосредственост и красота. Ботичели и него-вите съвременници обръщат изкуството към човека - голото тяло, усмихнатото лице, устременият в бъдещето поглед.

Ражда се векът на титаните - ХVІ в., когато създадената от човека красота достига до върховете на античната плас-тика, когато възкръсва „божественият Фидий“. Центърът на изкуството се премества в Рим, където папите превръщат в музеи своите ватикански покои. Именно тогава е зрелият Ре-несанс, чиито върхове са архитектът Браманте и художници-те и скулпторите Леонардо, Рафаело, Микеланджело и Тициан.

Браманте е автор на плана на най-колосалния християнски храм в света - „Свети Петър“, както и на други представи-телни култови и дворцови сгради.

Леонардо да Винчи е красавец, певец, музикант, танцьор, фехтовач, атлет, с разнообразни знания в почти всички кло-нове на науката. Геният му се проявява многостранно цял живот. Пръв Леонардо създава в картините си нов тип човеш-ка красота, който описва в трактата „За живописта“. Основ-ната мисъл в него е, че „художникът трябва да черпи само от природата и да се състезава с нея“. Най-известните творби на Леонардо са „Тайната вечеря“, изписана в трапезарията на манастира „Санта Мария дела Грация“ в Милано, „Мадоната в пещерата“ и „Мона Лиза“ - и двете днес в Лувъра. В негови-те творби форма и съдържание се сливат и човекът изглежда земен, изпълнен с вяра в своите сили, жаден да покори дори небето. Леонардо е талантлив конструктор и механик; в мно-го европейски музеи има негови скици и планове на машини - бъдещи самолети, подводници, танкове и др.

Рафаело Санти става известен най-вече с рисуваните си мадони - красиви майки с бебета, сред които изпъкват „Мадо-ната на стола“ и „Сикстинската мадона“ - днес в Дрезденска-та галерия. Негови са и многобройните стенописи в папските дворци в Рим, сред които е „Атинската школа“ - с фигурите на Платон, Аристотел, Сократ, Зенон, Диоген, Питагор, Евклит, Хераклит. Също и стенописите във Ватиканските лоджии, в покритата галерия „Сан Домазо“ и митологическите сцени във вила „Фарказина“.

Изключително силен е римският период на Микеланджело Буонароти. За папския храм „Св. Петър“ той създава „Пие-

79

та“ - едно от най-прекрасните произведения на световната скулптура. Интересен е случаят с „Давид“. Друг автор тряб-вало да издяла от мраморен блок образа на някакъв пророк, но само развалил камъка. Микеланджело, за да спаси колегата си, изваял от безформената каменна маса образа на библейския овчар, победил Голиат.

Стенописите на Микеланджело са ненадминати и до днес - пример за върховно изящество са фреските на тавана на Сикстинската капела - 524 кв. метра, с 343 човешки образи и фигури; както и „Страшният съд“, изписан върху странич-ните стени на капелата, с голите тела на грешниците и на самия Христос. А върху саркофазите на двама Медичи той изсякъл прочутите алегорични фигури „Нощта“, „Денят“, „Зо-рата“ и „Здрачът“. Смята се, че е предпочитал ваятелството пред живописта, защото винаги се подписвал „Микеланджело скулпторе“.

След смъртта му центърът на ренесансовото изкуство се пренася във Венеция. Там творят Джорджоне, Тициан, Веро-незе и Тинторето, формират се мощни колекции от техни и други творби. Венецианските творци и богати граждани създават многобройни минимузеи в богатите си къщи и в об-ществени сгради. С картината си „Юдит“ Джорджоне слага началото на зрелия Ренесанс, а с „Тримата философи“ изразява демократич ността на космополитния град - библейски ста-рец, арабин и ренесансов човек. Върхът на творчеството му са „Буря“ и „Сияещата Венера“, понастоящем в Дрезденската галерия.

Тициан нарисувал няколко големи фрески в Палата на дожи-те (управителите на Венеция) и три големи митологически картини - „Вакханките“, поръчани от френския херцог колек-ционер Алфонсо д`Есте, които се намират днес в Мадрид и в Лондонската национална галерия. Познавач на митологията, той рисува няколко пъти „Венера“, „Даная“, „Възпитанието на Амур“, „Открадването на Европа“, както и множество порт-рети за личните колекции на крал Карл V, папа Павел ІІІ, дори свой автопортрет.

Веронезе е поклонник на Тициановото изкуство, но отразява в гигантските си платна пищния живот на Венеция, както и религиозни сцени: „Сватбата в Кана“, „Сватбата на св. Ека-терина“, „Вечеря в дома на Леви“.

Художникът, който се стреми да съчетае в едно „рисунъка на Микеланджело и колорита на Тициан“, е Тинторето. Той е оставил богато наследство, безброй негови картини попадат в ренесансовите музеи и колекции, във венецианските църкви и дворци. Композицията му „Раят“, с размери 22х10 м и 498

80

фигури, е в Палата на дожите, стенописите му с 56 различни сцени от Библията са в колекцията на школата „Сан Роко“. С Тинторето Ренесансът постепенно отстъпва място на ита-лианския барок.

5. Изкуството на исляма

Макар и в ограничен размер, ислямското изкуство в своите три разновидности присъства днес в историческите музеи на Европейския съюз. В различните части на Европа то е араб-ско, турско или татарско.

Началните сведения за арабите са от І в., когато легионе-рите на император Тит след експедиция в Юдея разказвали, че в Арабската пустиня живеят диви племена, които се кланят на „камък и пръчки“. Поради своята бедност и скитнически живот те не представлявали интерес за богатия Рим, но след няколко века светът заговорил за тях. През VІІ в. в бедните арабски селища се появил брадат мъж, който призовавал: „Бра-тя, да спрем да се избиваме и да се кланяме на разни идоли. На света има само един истински бог и той е Аллах. Аз, Моха-мед, търговецът на фурми от Мека, съм единственият негов пророк на Земята и всеки, който иска да получи небесните богатства, трябва да ме последва“33. Така, до кръста на Хрис-тос, се изправил полумесецът на Аллах. За по-малко от век обединената в Халифата арабска конница достига до Гибрал-тар, преминавайки през Северна Африка. Опитът на арабите да влязат на Балканите бил спрян от българския хан Тервел през 717 г. под стените на Константинопол, но през 732 г. те преплували Гибралтар и завзели Испания. Създавайки своята империя - Арабския халифат, нашествениците мюсюлмани не притеснявали завладените земи с друго, освен с високи данъци.

Към съкровищниците им потекли реки от злато. Благода-рение на положителното отношение към културата и знани-ята на покорените народи от Индия до Испания и стремежа да усвояват техните философски и културни достижения, в дворците им се създали истински научни академии с богати колекции от древни и съвременни паметници. Едновременно с тях покорените народи усвоявали арабските знания в различ-ните области на науката и живота. Пример са „арабските цифри“, с които днес си служи целият свят. Сериозни пости-жения донасят на Европейския континент арабите в медици-ната, астрономията и химията, пренасят и технологичните открития на Изтока - хартията, барута и компаса.

33 Тенев., С., 1982; 92.

81

Богатствата и уседналият живот на арабските емири, зав-ладели Испания, стимулирали развитието на изкуството във всичките му разновидности. Негов израз става пищността на украсата на домове и дворци, джамии и медресета, градини и водни площи. Всяка педя от сводове, куполи и колони е по-крита с рисувани и скулптурни орнаменти. Разпространена архитектурна форма е арката - подковообразна или остро-върха. Наред с нея шедьовър на архитектурата е куполът, който, за да се различава от византийския, приема формата на луковица. Тъй като свещената книга Коранът запрещава да се изобразяват хора и животни, освен с малки изключения, по стените на светските и култовите здания се оформят пищни колекции от неразгадаеми и сложни растителни или геометрични орнаменти, заплетени в най-причудливи комби-нации. В изкуството те носят наименованието „арабески“.

Особеност на арабската архитектура е нейната полихром-ност (многоцветност), която може да се проследи по оцеле-лите паметници - джамии и дворци. Те именно приютяват за дълги векове най-богатите колекции с арабско изкуство, изпълнявайки ролята на своеобразни музеи. Колекциите са структурирани и управлявани изкусно.

Арабската джамия има обширен двор с цветна градина, фонтан и ограда с художествено изработени картини. Ук-расата в двора много се доближава до разбирането за музей на открито (in situ). В храма се намират двете най-важни съоръжения на мюсюлманския ритуал: „михраб“ и „мимбар“ - олтарът и амвонът. Разновидност е джамията училище, наречена „медресе“.

В столицата на Мавританска Испания - Кордоба, населе-нието достигнало половин милион, отворили се много учили-ща, библиотеки, философски школи, в които се учели младежи от Англия, Франция, Германия. Джамията в Кордоба е сред най -значителните архитектурни творби в ислямския свят. Забележителна е и кулата „Ла Хиралда“ в Севиля, построена като минаре на голяма джамия. Но първенството несъмнено принадлежи на Алхамбра, или Червения дворец, в Гранада. Тук и в десетки подобни храмове, училища и частни сараи араб-ската аристокрация създава, допълва, съхранява и управлява своите колекции от фрески, керамика, килими и ковьори, шли-фовани стъкла, златни и сребърни филиграни и украшения, накити от скъпоценни камъни. Върхови постижения имали арабските миниатюристи и калиграфи в рисунките и оформя-нето на светски и богослужебни книги.

Когато през ХV в. в арабските владения в Мала Азия нахлули от изток пълчища турци селджуци, арабското изкуство пре-

82

търпяло рязък упадък за сметка на турското изкуство. Ос-вен полити ческата и военната власт, завоевателите наложи-ли на Арабския свят и своите художествени традиции. За да се спаси, арабското изкуство се оттеглило сред пустинята. Остатъците от него в Испания се интегрирали в смесения испано-арабски стил „Мудехар” (главно в архитектурата).

В началото на ХІV в. сред независимите турски владения в Мала Азия, вследствие разпада на Конийския султанат, се издига Османското княжество - по името на основателя си Осман І. До средата на ХV в. то обединява и съседните пле-мена, като създава мощна държава. Приближавайки към евро-пейския бряг при Константинопол, османците развиват ар-хитектурата на фортификационните съоръжения, но също и строителството на керван-сараи, закрити пазари (безис-тени), обществени бани, джамии-мечети. В тях постепенно започват да се формират колекции от произведения на деко-ративното изкуство, керамика, свещенни книги с миниатю-ри, да се оформят обширни дворове с фонтани. Колекционер-ството се развива целенасочено и в медресетата, наред с непосредствената учебна работа, но новост при османските турци е мавзолеят: култови сгради, богато украсени с ка-менна резба, керамично облицовани фасади с орнаментирани железни порти, шадравани, алеи и градини, които ги превръ-щали в музеи на открито. През ХVІ-ХVІІ в. се строят архи-тектурни градски ансамбли - дворци, търговски, учебни и кул-тово-културни обекти околовръст централните площади на Истанбул, Одрин, Пловдив и други балкански градове. Почти всички християнски храмове били преустроени в джамии-ме-чети, най -голямата от които е „Св. София“. В средата на ХVІ в. в Истанбул са построени великолепни здания по проект на архитекта Синан - малоазийски грък, обърнат в исляма още от дете. По негови проекти и под негово ръководство в раз-лични градове на Османската империя израстват 81 съборни и 50 по-малки джамии, 55 медресета, 32 двореца, 17 имАретѓа - мюсюлмански благотво рителни заведения, керван-сараи, бани, мостове и виадукти. Най- известни от големите джамии са „Шах-Заде“ и „Сюлеймание“ в столицата и „Селимие“ - в Одрин. Четвърта по значение е Томбул джамия в Шумен. Храмът е построен през 1744 г., с офицално име „Халил Шериф паша“. За-ради тумбестата форма на купола обаче е по-известна като Томбул. Представлява ансамбъл от джамия, медресе с 12 поме-щения и библиотека, в която е имало 5 хиляди тома религи-озна литература. (Сред книгите, които днес се съхраняват в Националната библиотека в София, има изключително ценни томове със съчинения на арабски език, но най -ценни са гео-

83

графските карти на знаменития пътешественик от ХІІ в. Абу Мохамед Идриси.)

Според някои историци, за изграждането на Томбул джамия са ползвани колони и каменни блокове от първите български столици Плиска и Преслав, а за работна ръка - местни хора. В архитектурно отношение джамията се вписва в т.нар. стил Епоха на лалето. За него се смята, че е една от първите стъпки към европеизация на Османската империя.

Интересна от гледна точка на „Звездата Аретѓ“ е история-та на строителя Халил Шериф паша. Той бил роден в шумен-ското село Мадара, обичал литературата и изучил до съвър-шенство естествените науки. Приели го в така нареченото „Учено общество“ към двора на султан Ахмед ІІІ. Писал стихове и литературни съчинения, бил назначен на висша длъжност, като за военна доблест получил и титлата паша. През 1736 г. се върнал в Шумен и решил да вдигне храм в памет на своя баща и на родната земя - израз на високите му нравствени добродетели.

Под влияние на Италианския ренесанс в Истанбул се появя-ва, макар и ограничено, портретна живопис - портретът на султан Мехмед ІІ днес е в двореца музей Понкани, негов автор е Сикан бей.

В декоративното турско изкуство водеща е архитектурна-та керамика - облицовъчни плочи с разноцветни глазурни по-крития и орнаменти, съставящи цели пана и фризове с над-писи. Интериорната украса е още по-богата, с тържествен вид, контрастиращ със строгостта на външния облик. Много-образната храмова утвар - чаши, лампи, блюда, вази с различна форма и украси, лесно се поддавала на колекциониране, както и постиженията във въоръжението - шлемове, саби, ками, ята-гани, ризници, съдове с култово и битово предназначение, юве-лирни изделия, украсени с благородни и скъпоценни камъни.

В рисунките върху предмети се редували растителни орна-менти, цветове на лотос и други в голямо многообразие. Ши-роко разпространена е дърворезбата, чиито образци от 1557 г. намираме в Джамията на Сюлейман І в Истанбул. Нерядко дървото се съчетавало с детайли от слонова кост, метал, кожа и тъкани.

През ХVІІ-ХVІІІ в. разцвет бележи миниатюрата - най- известни автори от този период са Насух, Осман, Левни, Аб-дула Бухари, Мустафа Челеби. Някои от тях търпят влияни-ето на европейските живописни школи и рисуват портрети, жанрови композиции, натюрморти, батални сцени.

Колекциите от миниатюри достигат значителни разме-ри, подобно на колекциите от килими, ковьори и мебели, при

84

които се забелязва полъхът на барок, рококо, ампир. Големи интериорни колекции се събират в административни сгради и частни домове в Истанбул, Одрин, Солун, София, Янина, Би-толя, с което като че ли се и изчерпва музейният феномен в Османската империя.

Между Х и ХІV в. се развива българо-татарско ислямско изкуство, когато във Волжка България на територията на Южна Русия се концентрира освен българското и население с тюркски произход, изповядващо исляма. От 1177 г. столица е новоосно ваната крепост на брега на р. Волга - Казан. На-селението поддържало търговски връзки с Арабския халифат, откъдето приело исляма. Развили металургията, имали своя писменост, литература и изкуство, борили се срещу завое-вателите монголо- татари, но накрая били разгромени. Архи-тектурните останки от българските мюсюлмански градове Казан, Биляра и Болгара са от камък, дърво и тухли: дворец, джамии, мавзолеи, обществени бани, сдържано украсени с рез-бени и налепени орнаменти, с многоцветна украса и рисунки.

Декоративното изкуство на българо-татарите е предста-вено от червеноглинени съдове със зъбчати орнаменти и ху-дожествени изделия от метал - фигури на животни, гривни, огърлици, тъкани изделия. В орнаментите преобладават рас-тителни мотиви и геометрични фигури.

С настъпването на ерата на Златната орда - държавно обединение, основано от монголо-татарския хан Батий (Бату хан) през 40- те години на ХІІІ в., земите на българо-мюсюл-манската държава между Черно и Каспийско море, реките Волга, Дон, Днепър и до делтата на Дунав били завладени, а съседните руски княжества изпаднали във васална зависи-мост. Населението на Златната орда било пъстро - наред с волжки българи, руснаци и гърци, живеели татари, турк-мени, киргизи, чийто културен уровен бил различен. Монгол-ската аристокрация нямала друга цел освен ограбването на завладените земи, съпътствано с чудовищни разрушения и унищожаване на населението. Затова и изкуството на тата-рите останало предимно с приложен характер и силно араб-ско влияние - изделия от метал, глина, оръжия, украшения и инкрустации. За нивото му може да се съди от колекциите на руските и някои други европейски музеи.

85

V. Новото време 1. Кралските колекции

Свое място в историята на европейския музей има и крал-ската институция, която в много случаи поема меценатски функции над изкуството. Още в Х в. византийският импе-ратор Константин VІ събрал и съхранявал в петсекционен шкаф символите на властта си - корони, скиптри и парадни униформи, както и най-ценните сбирки от златни, сребърни и други скъпоценни сервизи и украшения. Подреждал и съх-ранявал военните трофеи от произведения на ювелирното и приложното изкуство, както и предмети от живата природа и екзотични животни. При тържествени случаи императо-рът устройвал в залите на двореца изложби на най-изящните или куриозните експонати, с което давал публичност на тези несистематизирани колекции.

Съседни на Византия феодални владетели или нейни васали през Късното средновековие също формирали свои колекции от оръжия, скъпоценни дарове за дворците им или изящно изработе-ни бижута. Колекционират се куриозни предмети от природен характер: вкаменелости, причудливи растителни видове, редки птици и зверове - първообраз на бъдещия природонаучен музей.

Колекционирано било всичко възможно - книги и скъпоцен-ности, произведения на античното и съвременното (предим-но приложно) изкуство, редом с това и различни „куриози“.

Историята на Ренесанса, както вече бе посочено, изобил-ства с примери за колекционерството на прочути владетел-ски фамилии: Медичи във Флоренция, Сфорца в Милано, Гон-дзага в Мантуа, Д‘Есте в Модена, Дориа в Генуа, Боргезе и Фарнезе в Рим, кардинал Гримази във Венеция.

Италианският ренесанс влияе силно върху развитието на изкуството и културата в съседните европейски страни. Неслучайно в историята на изкуството е възприет терми-нът „Северен ренесанс“ в страните на север от Алпите. В резултат възникнали най-високите художествени постиже-ния във Фландрия (Белгия) и северните провинции на днешна Холандия. Изкуството във Франция, Германия и Испания се развивало под влияние на произведенията на италианските художници. Колекционерството в тези страни нараствало. Мощната кралска институция поема меценатски функции върху изкуството. Повечето владетели създават големи ко-лекции от произведения на изкуството, като се стремят в тях да бъдат представени не само местни, но и чуждестран-ни художници. За тази цел в дворците на крале и херцози са били канени най-прочутите европейски творци.

86

Походите на французите в Италия по време на така наре-чените италиански войни (1494-1559) пренесли за първи път по-сериозно колекционерската страст на север от Алпите. Ро-доначалник на френското колекционерство станал Франсоа І, който поканил във Франция Леонардо да Винчи и му предоста-вил замъка Кло Люсе. Франсоа І направил може би и най-крупна-та дотогава покупка на творба от съвременен художник, като заплатил за „Мона Лиза“ 4000 скуди (ок. 120 кг сребро). Благо-дарение на тази покана и на своята щедрост Франсоа І обога-тил колекцията си с някои от най-значителните произведения на Леонардо, като „Света Ана“ и последната негова завършена творба „Св. Йоан Кръстител“. Към тези произведения може да се добави и още една кратина на Леонардо - „Леда“, унищоже-на по-късно като неморална, а също така и множество други творби от италиански художници, като Андреа дел Сарто, Ти-циан, Себестиано дел Пиомбо и Рафаело, купени или получени като дарове по дипломатически път.

Освен Леонардо, кралят поканва във Франция и други итали-ански художници - Джовани Батиста Росо, Франческо Прима-тичо, Николо дел Абате, на чиито произведения също станал притежател. През 1540 г. изпратил в Рим Франческо Прима-тичо, който се завърнал с художествени произведения и калъ-пи за отливки по прочути скулптурни творби на античното изкуство. В последната година от живота си Франсоа І наре-дил да започне строителство на Лувъра върху десния бряг на Сена, на мястото на укрепление от ХІІІ век.

През следващите десетилетия, чак до възшествието на Луи ХІІІ на трона през 1610 г., в кралската колекция не постъпи-ли нови експонати. Самият Луи ХІІІ не бил запален събирач, но за щастие неговият пръв кардинал Ришельо обичал изку-ството и прибавил към сбирката още творби на Леонардо да Винчи, Веронезе и Пусен. От своя страна кралицата майка Мария Медичи поръчала различни произведения на изкуство-то като известната серия на Рубенс, изложена днес в музея. През 1643 г., когато Луи ХІV се качва на трона, картините общо едва надвишавали 200, а при смъртта му през 1715 г. те били вече 2000, бележейки може би най-плодоносния период на френското колекционерство. Още в началото владетелят и неговият министър кардинал Мазарини набелязали план за системно увеличаване на кралските художествени съкрови-ща. Те успели да добият няколко извънредно ценни частни колекции, на първо място част от тази на английския крал Чарлз І. Когато при революцията на Кромуел от 1649-1650 г. тя се оказала разпръсната, голям брой картини попаднали в ръцете на Мазарини чрез посредничеството на Еберхард

87

Ябах - немски банкер и директор на френската Източно-индийска компания. След смъртта на Мазарини през 1661 г. кралят прибрал най-доброто от колекцията му и така „Портрет на Балтасаре Кастильоне“ от Рафаело и „Сънят на Антиопа“ от Кореджо се озовали в Лувъра. Освен това Луи ХІV купил от Ябах над 5000 рисунки и 100 платна. Различни дарения обогатявали още повече кралската колекция. Краят на ХVІІ в. бил ознаменуван с новопробудения интерес към колекционерството.

През ХVІІІ в. регентът Филип Орлеански станал покровител на изкуствата, подобно на Луи ХІV, но колекцията му оста-нала частна и била пръсната при разпродажба след Великата френска революция. По времето на Луи ХV (1715-1774) и Луи ХVІ (1774-1792) намалял интересът към гигантските платна от предходното столетие. Най-значителна придобивка от този период станала колекцията на Амадей Савойски, съставена главно от италиански майстори от ХVІІ в. По това време влиятелни среди осъзнали необходимостта внушителната вече кралска колекция да бъде организирана, съхранявана и поддържана. През 1750 г. 110 шедьовъра били изложени в замъ-ка Люксембург и така възникнал първият музей във Франция, отварян два пъти седмично за посетители.

Колекцията на Дрезденската картинна галерия днес пред-ставлява основно сбирка от творби на стари майстори. Тя води началото си от един фонд, основан през 1560 г. от кур-фюрст Август І (1553-1586) в собствения му дворец. По това време било модно да се събират всевъзможни странни и нео-бичайни предмети - картини, но и препарирани птици, вка-менелости, научни инструменти (физически и алхимически уреди), редки книги и карти, скъпоценности, мебели, уникал-ни изделия на художествените занаяти, бижута, часовници, позлатени и обковани със скъпоценни камъни оръжия. Тези колекции се наричат kunstkammern, т.е. стаи на изкуството, и по нищо не се различават от френските кабинети и итали-анските галерии.

Дрезденската кунсткамера от самото си начало се сдоби-ла с много ценни картини, сред тях платна на Лукас Кранах Стари и Ханс Крел, работили за Саксонския двор.

През ХVІІІ в. всички европейски владетелски дворове започ-нали сериозно да събират картини, следвайки художествени критерии. Дрезденският бил сред особено дейните и към сре-дата на века сбирката му вече съперничела на най-богатите колекции.

Още в края на ХVІІ в. се установила политика на покупките с придобиването на 18 платна от Кранах, впоследствие на

88

още 11 картини във Венеция, сред тях на Рубенс. През 1699 г. Август ІІ Силни купува с посредничеството на известния Льо-роа прочутата „Венера“ на Джорджоне, завършена от Тициан. При Август Силни Саксонската държава достигнала своето най-голямо икономическо развитие и военна мощ. Той придобил и полската корона през 1697 г.

Истинския си блясък Дрезденската колекция добила по вре-мето на Август ІІІ. Той се качил на трона през 1733 г. и на-товарил прочутия си министър граф Брюл с управлението и обогатяването на колекциите. Пратеници обикаляли Европа, особено германските и холандските градове, Париж и Италия. Владетелят имал определно предпочитание към италианска-та живопис. През 1754 г. постъпила най-прочутата творба в колекцията - „Сикстинската мадона“ на Рафаело, продадена без посредник за 10 000 дуката на Август ІІІ от монасите на манастира „Сан Сито“ в Пиаченца.

Постепенно в кунсткамерите започнали да се съхраняват и различни уникални предмети от археологически произход, при-родни и други забележителности, както и местни ентограф-ски материали, интересни битови и култови предмети от далечни страни на Азия, Африка и Латинска Америка, донесени от там след колонизирането им. Кунсткамерите се превър-нали в малки, универсални за времето си музеи, с богати, но твърде несистемно събрани колекции. Те не са били достъпни за широк кръг публика, тъй като били частни притежания на владетели или висши духовници.

С разпространението на хуманистичните идеи страст-та към колекционерството проникнала през ХVІ в. и в други страни на Средна и Западна Европа. Мюнхен се превърнал в един от най -важните центрове на колекционерството в Средна Европа. Старата пинакотека в Мюнхен притежава извънредно богата и ценна колекция картини от началото на ХV - до средата на ХІХ век. Сбирката е уникална, най-вече с широкото представяне на немски художници, особено на Дюрер, Алтдорфер и Грюневалд, както и с множеството забележителни платна на Рубенс. Тези експонати са сред съ-кровищата на колекцията, събирана в продължение на три столетия от владетелската династия Вителсбах. През 1826 г., при превръщането на Старата пинакотека в музей, тази колекция наброявала 8000 картини.

Херцог Вилхелм ІV Баварски (1508-1550) пръв започнал да съ-бира картини. През 1530 г. бил построен летен павилион, бо-гато украсен с цикъл исторически картини, но колекцията добила форма при неговия син Албрехт V (1550-1579), страстен любител на живописта. При него бил построен кабинет на

89

куриозите (съобразно тогавашната мода), в който се колек-ционирали наред с произведенията на изкуството и редица природни и исторически забележителности. Определяща била ролята на Максимилиан І (1623-1651), първия баварски херцог, станал курфюрст (получил правото да участва в избора на император). Той не се задоволил да бъде бележит и влияте-лен политик от европейски мащаб, а се показал като човек с широка култура, просветен и запален колекционер. По негово време посъпили най-добрите картини на Дюрер и се положило началото на сбирката от творби на Рубенс - за богатството на тази сбирка допринесло не само системното откупуване на негови творби веднага след тяхното завършване, но и при-добиването на личната му колекция.

Максимилиан ІІ Емануел (1679-1726) също бил меценат с раз-мах. Той построил обширната галерия Galerieschloss в замъка Шлайсхайм, където натрупал истинска съкровищница. През 1698 г. владетелят направил най-значителната си покупка от антверпенския търговец Гизберг ван Кьолен: 101 картини, сред тях 12 на Рубенс, 13 на Ван Дайк, 8 на Брауер, натюр-морти на Снайдерс, платна на Филипс Вауверман, Ян Фейт и Мурильо. Също и малко, но твърде представителни картини на италианци - Тициан (седящият портрет на Карл V и „Свет-ската любов“), двойният портрет от Парис Бордоне. Колек-цията включва и множество творби на холандски и фламанд-ски майстори. През ХVІІІ в. Карл Теодор пренесъл в Мюнхен всички художествени произведения от галериите в Дюселдорф и Манхайм. Владетелите след него продължили да обогатяват колекциите.

Последният голям немски колекционер бил Лудвиг І (1825-1848). Той още като престолонаследник купувал творби на Джото, Фра Филипо Липи и други, и преди всичко два от ше-дьоврите на Рафаело: „Мадона дела Тенда (със завеса)“ и „Мадо-на Темпи“ - картини от Кьолнската и Старонидерландската школа: Лудвиг І създал богата колекция от картини с христи-янска (молитвена) тематика.

Времето от края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. било свързано с политически и военни катаклизми, които нанесли големи вре-ди на колекциите с художествени произведения в цяла Европа и конкретно в Мюнхен. По време на войните на Наполеон една част от картините на дворцовата галерия били отвлечени във Франция и след края на войните, в резултат на продължител-ни преговори, само малка част от тях били върнати.

Особеностите на сбирката във виенския художествено-ис-торически музей Kunsthistorisches museum са се оформяли в продължение на няколко столетия. Императорската картин-

90

на галерия, от която произлиза музеят, е една от най-ста-рите в света. Колекцията съдържа голям брой портрети - те са онагле дявали генеалогията и са служели за прослава на собствената династия. Още Максимилиан І (1459-1519) пока-зал особено предпочитание към тях, осъзнавайки, че този раз-пространен жанр е в състояние да даде пластично изражение на импера торските идеали.

Една от най-ранните колекции, съставена от произведе-ния на живописта, принадлежала на дъщерята на император Максимилиан І Хабсбургски, Маргарита Бургундска, наречена още Австрийска - регентка на Нидерландия от 1507 до 1530 г. В тази сбирка влизали само творби от нидерландски художни-ци. Между перлите на нейната колекция се намирал и порт-ретът на съпрузите Арнолфини от Ян ван Ейк. Този шедьовър от световна величина след дълги перипетии стигнал накрая до Националната галерия в Лондон, където бил закупен през 1842 г. на цена от 630 лири.

Примерът на Максимилиан І е продължен от великия херцог Фердинанд (1529-1595), известен с интереса си към изкуство-то в многобройните му проявления. Той събирал малкофор-матни портрети на членове на господстващите европейски династии с грижа преди всичко за генеалогическата пълнота. Към тях били добавени и портрети на военни герои, герои на духа, започвайки от Данте и Петрарка като въплъщение на идеалите на хуманизма. Така великият херцог Фердинанд струпал в замъка Амбрас до Инсбрук над 1000 портрета, пре-ди всичко с документална стойност, още по-значителна днес.

Най-колоритната личност между крупните колекционери от това време бил император Рудолф ІІ (1552-1612). Човек с изключителна начетеност и с неизтощима любознателност, той се заобикалял в пражкия замък Храдчани с многочислена тълпа от майстори с различни занаяти, учени, художници и писатели. Той надминал предшествениците си с любовта си към живописта. Неговата кунсткамера засенчила техните колекции, при това не само количествено. Рудолф ІІ ценял творбите на изкуството заради самите тях. Предпочитани-ята му били насочени към големите венецианци, особено към Кореджо и Пармиджанино. Обект на възхищение от негова страна бил и големият немски художник Дюрер. Когато успял да купи от флорентинската църква „Сан Бартоломео“ про-чутата картина „Мадона Розариа“, той наредил, за да не се повреди творбата, четирима души да я пренесат през Алпите на ръце до Прага (там се намира и днес).

За разлика от повечето колекционери Рудолф ІІ не търсел повод да показва своите сбирки и самият по природа затво-

91

рен и мрачен, ревниво пазел съкровищата си от чужди очи и обикновено ги закривал с тежки завеси. Колекцията му нямала щастлива съдба: изчислена при инвентаризация след смъртта му на 17 000 000 гулдена, днес тя е пръсната из цяла Европа (предимно Виена и Мюнхен).

Връзките между императорския двор във Виена и италиан-ските държави никога не достигнали такава близост както с Нидерландия. Но Инсбрукският двор, прочут с културата си, успял да създаде такива връзки през ХVІІ век, особено с Великото херцогство Тоскана. Картинната колекция, събрана през този период, била белязана от тосканския дух. Голяма сбирка флорентинци включил в колекцията великият херцог Фердинанд Карл (1628-1662). По време на Йозеф ІІ се полагали усилия за разширяване на сбирката от холандски художници.

Друг голям център на западноевропейското колекционер-ство станал Мадрид, благодарение на Карл V и неговия син Филип ІІ. Към техните дворци потичали от всички краища на Средна и Западна Европа произведения на най-добрите ни-дерландски и немски майстори, от Йеронимус Бош, Дюрер и Кранах, а също така и от най-видните представители на италианската живопис. Днес по -голяма част от тези карти-ни продължават да бъдат испанска собственост и са много ценни за мадридския музей Прадо.

Към края на ХV в. предпочитанията на двора били изцяло обърнати към художниците от фламандските земи. Едва при Карл V испанската култура започнала да придобива европей-ски мащаб. Императорът, със своя вкус към италианците, обогатил колекцията с някои от най-хубавите платна на Ти-циан и допринесъл за развитието на местната художествена традиция.

Филип ІІ поръчал картини освен на Тициан, на Тинторето, Ел Греко, Веронезе, Патинир, Бош и други. Следващият си тласък колекцията получила при Филип ІV, който успял да откупи множество творби от извънредно богатата колекция на английския крал Чарлз І, разпръстната след революцията на Кромуел. Филип ІV извикал в испанския кралски двор Велас-кес - най -големия живописец от златния век на испанската култура. Когато на трона се качва Карлос ІІІ, живописта станала обект на засилен интерес, той поканил Франциско де Гоя като pintor de camara (придворен художник).

През ХVІІ в. един от най-големите колекционери бил англий-ският крал Чарлз І Стюарт, който пренесъл страстта към колекционерството и в Англия. Независимо от притесненото си материално положение, той не жалел средства за свои-те колекции и неговите търговци закупували произведения

92

на изкуството от цяла Европа. Когато през 1649 г. Чарлз І бил екзекутиран, пуританите разпродали неговата колекция на няколко големи аукциона и чрез серия отделни продажби, състояли се през 1650 и 1653 г. и станали най-крупното съби-тие в западноевропейската търговия с кратини през ХVІІ век. Главни купувачи на тези търгове били испанският крал, им-ператор Леополд Вилхем, прочутата колекционерка от ХVІІ в. шведската кралица Кристина. (На 15 юни 1648 г. нейните вой-ски достигнали Прага и заграбили значителна част от колек-цията на Рудолф ІІ. След своята абдикация кралица Кристина взела сбирките със себе си и когато починала, те били разпро-дадени в Италия.) Съвсем малка част от колекцията на Чарлз І, която не била разпродадена по различни причини, загинала по-късно при пожар в Уайтхол през 1697 г.

Колекционирането на разнородни и особено на еднородни вещи в сравнително продължителен период винаги е от голя-ма лична и обществена полза. То дава възможност на следва-щите поколения да ги използват като образци за поведение и работа, да черпят от богатия опит на предците. Много от кралските колекции впоследствие поставят началото на сегашните най-големи музеи и галерии в света.

2. Публичните колекции

Постепенно все повече от колекциите на аристократите стават достъпни за гражданите. През 1471 г. папа Сикст по-дарява на Римската община своята колекция, с което поставя началото на Музея на Капитолия. След като примерът му е последван от други аристократи и висши духовници, се фор-мират социалните и психологическите основи за възникването на публичния музей. Официалното му раждане се определя през 1570 г., когато Лоренцо де Медичи - Великолепния дарява своята колекция „на народа и на града Флоренция“ - Studiolo (частната колекция) се превръща в Tribuna (публична). По-късно на тази основа възниква световно известната галерия Уфици.

Идеите за развитие на музея на италианските хуманисти са сериозен подтик за възникване на музеи в Испания, Фран-ция, Финландия, Холандия. Въпреки публичния си характер те продължават да бъдат по-скоро лични музеи с ограничен кръг посетители. Колекционирането на предмети на историята и изкуството постепенно се превръща в „мода“ за забогатява-щите буржоа през ХVІ-ХVІІ в. Първоначално в личните колек-ции преобладават паметници от Египет - най-известни са колекциите на сър Ханс Слоун и граф Дьо Кайлюс.

93

Същевременно католическата църква преодолява отрицател-ното си отношение към античното изкуство като към „са-танинско дело“. Чрез дейността на отделни висши духовници Ватиканът започва да формира своите бъдещи безценни ко-лекции.

Начало на тази организирана музейна дейност поставя папа Лъв Х, който в началото на ХVІ в. назначава художника Рафаело Санти за реставратор на античните скулптури, от-крити при археологически разкопки. За разлика от приетата по-късно музейна практика, Ватиканът не само събира чужди творения, но и поръчва художествени произведения на най-из-вестните творци на дадена епоха, като украсявайки дворци-те, ги превръща в музеи. По поръчка на папа Юлий ІІ трима от гениите на Ренесанса - Брамонте, Микеланджело и Рафа-ело, изработват тук своите шедьоври. Сред тях са „стан-ците на Рафаело“ - трите папски стаи, изписани с фрески в сюжетни композиции: „Диспут“, „Атинската школа“, „Парнас“ и „Юстиция“. Музей на фрески с монументален характер е Сикстинската капела, рисувани от Микеланджело след 1527 г. Той изобразява „Страшния съд“ като космическа катастрофа, в която дори Христос търсел възмездие, а не опрощение. Му-зей на скулптурата е и храмът „Св. Петър“, строен в ХVІ-ХVІІ в. върху руините на стара базилика, издигната от император Константин върху гроба на апостол Петър. Около катедра-лата е огромният елипсовиден площад, ограден с колонада от 284 колони и египетски обелиск в средата. Многобройни статуи и релефи украсяват фасадата и вътрешността на храма. Сред тях са най-старата бронзова скулптура на св. Петър и статуите от мрамор на папите Александър VІІІ, Климент ХІІІ, Лъв ХІ, Инокентий ХІ и др. Климент ХІ колек-ционира епиграфски паметници, а Климент ХІІ - гръцки вази - разрастващите се колекции налагат строителство на нови помещения за тях. Пий VІІ Киаромонтий - колекционер на ан-тично изкуство, открива музей на свое име през ХVІІ в. В него е и прочутата статуя на император Август. Пинакотеката е създадена през ХVІІ в. и съхранява картини на религиозна тематика от ХІ в. и след това. Най-известни са Рафаеловото „Преображение“ и десетте гоблена по негови картини, изтъ-кани в Брюксел през 1515 г.

Развитие получават и парковете-музеи с исторически па-метници и произведения на изкуството. Типичен е Ваймарски-ят парк в Германия, чиито проекти са разработени от поета държавник Й. В. Гьоте: „Изкуството отразява съотношени-ето на материалния свят с човека“, формулира своя възглед великият поет. Значителен интерес предизвиква и създаде-

94

ният от крал Луи ХІV Версай край Париж, открит през 1674 г. Чрез парковете-музеи се възражда античната традиция за организиран и управляван показ на културно-историческите ценности - колекции под открито небе.

Етнокултурното наследство на Европа намира място в пуб-личните музейни увлечения на монарсите, с което то получава силен подтик и популяризация. През 1630 г. шведският крал Гус-тав ІІ нарежда да се извърши изучаване и описание на селските постройки. През 1783-1785 г. във Франция са построени 12 вили в близост до двореца Версай, наречени: Домът на кралицата, Мле-карницата, Мелницата, Рибарската кула и др. В Дания скулп-торът Йохан Грунд, по поръчка на краля, създава 60 каменни статуи, представящи типичното датско селско население.

От краткия преглед дотук става ясно, че терминът „му-зей“ се установява в днешния си организационен и логистичен смисъл към 1800 г., като в това понятие с конкретизирано съдържание се включва и сградата, в която се съхраняват художествени или други колекции34.

Музейното строителство в Европа през ХVІІІ-ХІХ в. ак-тивизира размяната на художествени ценности и музей-ни предмети, на цели колекции. Засилва се движението на пътешест веници, авантюристи, учени, търговци. Това сти-мулира появата на пазар на културно-исторически ценности: събират се на място или се откупуват на символични цени „антики“ от Египет, Месопотамия, Гърция, България и съсед-ни територии, тогава в състава на Османската империя.

Наполеон ограбва Египет и други покорени земи, като за-грабеното и, в по-малка степен, откупеното, отива в Лувъра, където е създаден прочутият „Египетски отдел“, начело с Жан -Франсоа Шамполион, разчел по-късно Розетския камък (древноегипетската писменост).

Английският генерален консул в Кайро Хенри Солт продава своята богата колекция на Британския музей.

През 1855 г. губернаторът на Кайро Саид паша подарява сбирката от антики в местната цитадела на австрийския ерцхерцог Максимилиан, с което за дълго време отнема въз-можността за създаването на египетски национален музей. Френският, английският и шведският генерален консул също продават колекциите си на различни музеи в Европа. Френско-италианските експедиции на Шамполион и Роселин през 1828-1829 г. откупуват предмети от древното египетско изкуство за музеите в Париж и Флоренция, а Карл Лансиус през 1842 г. - за Берлинския музй.

34 Силяновска. 1972:32.

95

В резултат от движението на паметници на древната кул-тура в Европа се оформят два типа исторически музеи: с експонати от Месопотамия, Египет, Елада и Тракия и с екс-понати от местни археологически находки.

Типичен пример за втория тип са руските земи северно от Черно море - през периода 1806-1826 г. в Одеса, Николаев, Керч и Феодосия са създадени археологически музеи. През 1819 г. музей с местни старини е отворен в Копенхаген, откриват се музеи на националните находки в Италия и Франция. За разлика от тях, някои западноевропейски държави подценя-ват своето наследство за сметка на „внос“ от античния свят и затова представянето на собственото им паметни-ково богатство изостава: например Великобритания и Гер-мания.

През ХІХ в. се създава концепцията за изграждане на нацио-нални музеи, които да представят историческите достиже-ния на държавата и специфичните особености на съответ-ната нация. През втората половина на века, благодарение на местния патриотизъм и на свободното образование, музеите в Европа значително увеличават своя брой. През 1871-1887 г. около 100 музея отварят врати във Великобритания, а за пет години (1875-1880) около 50 в Германия. По този начин музей-ното строителство става важна съставна част от всички европейски култури.

3. Съвременният музей

Европейският исторически музей се осъществява въз ос-нова на промисленото и осъзнато отношение към културно -историческото наследство на континента. Първият съвреме-нен музей, създава през ХVІІ в. в Англия Елиас Ашмол с помощта на изкуствоведа д-р Въртън. Двамата формират и първоначал-ната научна концепция за музея, която го превръща от място на случайно събрани ценности в подредена и научно класифици-рана колекция. През 1656 г. е съставен първият музеен ката-лог, като през 1682 г. колекцията и каталогът са предадени на университета в Оксфорд. Теоретици на музея са и професорите от Кеймбридж Исак Нютон и от Оксфорд Джон Лок, с признат принос в теорията на познанието - физика и логика. Въз основа на техните научни възгледи Ашмола извежда принципите за подреждане на музейните колекции - не само в хронологичен, а и в тематичен порядък. През 1686 г. Музей Ашмол издава „Ста-тус, ред и правила“ - първата публична музейна програма за обучение на студенти и за научни изследвания.

96

Парижкият Лувър се е превръщал в музей в продължение на три десетилетия, започнал от 400-те картини на Луи ХІV. В „Енциклопедията“ на Дидро от 1765 г. е публикувана схема на „Национален музей за изкуство и наука“ в парижкия Лувър, а през 1776 г. граф Д`Анжил направил описи и реставрирал други кралски колекции, за да бъдат включени в музея.

Решителен тласък в развитието на европейския музей дава Френската революция от 1789 г. През 1795 г. с решение на Кон-вента (висш орган на републиката) галериите на Лувъра ста-ват достъпни за всички граждани и по този начин се открива нова страница в историята на музея - демократичният музей. Според френския учен Рене Юнж идеята за достъпност на ко-лекциите и публикуването на изследвания и статии за музея е постижение в борбата за равни възможности за образование.

Обществена художествена сбирка се създава и в Германия, в двореца Сан Суси от Фридрих ІІ, а през 1798 г., когато стари-ните са пренесени в Берлинския дворец, тя добива облика на първия германски музей, повлиян от Лувъра.

В Италия процесът се развива успоредно. Още през 1734 г. е открит Капитолийският музей, а през 1749 г. - Палацо дей Консерватори е превърнат в картинна галерия. Музеят „Пио Клементио“, днес част от музейния комплекс на Ватикана, е отворен през 1772 г.

Радетел на модерния музей е и руският император Петър І. Запознат с началното развитие на музея в Западна Европа, той създава със специален указ през 1718 г. едновременно с Руската академия на науките и публичен музей.

Екатерина ІІ, запознала се с европейските кралски колекции, си поставя задача да създаде най-богатия музей в Европа. Смятала е, че с приемането на европейските достижения в областта на науката и изкуството ще модернизира руския придворен живот. Започва мащабни покупки на произведения на изкуството, ползвайки като консултанти френските ми-слители Дидро и Волтер. До 1785 г. в Ермитажа в Петербург са доставени почти 3 хил. нови картини - най-крупната по-купка в Европа. По този начин Ермитажът става първият музей от съвременен тип, основан от закупени произведения на изкуството: типичен просветител ски музей, където рав-номерно са представени всички художествени школи. Това е новост в сравнение със западноевропейските музеи, ядрата на които съставляват царските колекции“35. Интерес за ис-торията на музея представлява първият печатан каталог в 60 екземпляра през 1744 г. на картинната галерия на Ермита-

35 Проф. Дж. К. Арган - автор на предисловието на научните каталози на Ермитажа.

97

жа, подготвен с участието на Ж. А. Мантинели от Венеция. През ХVІІІ в. вече са преодолени ограниченията на дворцовото

експониране на ренесансови колекции в полза на професионално-то музейно структуриране и управление. Това удовлетворява по -широки обществени потребности за запознаване, изучаване и колекциониране на културно-историческите ценности.

Музеят на Новото време се утвърждава като единство между съдържание и форма. Като обществено-културна норма се утвърждава и схващането, че едва когато едно изкуство е представено в музей, тогава то има социална значимост.

През ХІХ в. вече историческият музей е културно -политически институт. Авторитетът му се поддържа от традицията за даряване на експонати и средства не на основата само на аристократични сбирки и колекции, а в резултат на частно дарителство и меценатство. Ярък пример е създаването от европейци на американските музеи - Метрополитън и Смит-съновия институт с музей. В основата на двата сред най-из-вестните световни музеи са завещанието на Джеймс Смит-сън от 1829 г., който не е посещавал Америка, но избрал Новия свят за обект на дарението си, и на Катрин Улф, завещала своята колекция от френски художници и значителна парична сума в полза на Метрополитън.

Особено активна в музейното строителство през първата половина на ХІХ в. е Франция, която служи като пример за подражание. Наред със създаването и на други музеи, Лувъ-рът се превръща в символ на държавността и политиката на Франция. Това се дължи и на заграбените от победените страни и народи в Наполеоновите войни безценни културно-исторически богатства.

Държавното музейно строителство в останалите развити европейски държави е съставна част от успешните полити-чески проекти на управляващите. В известен смисъл то е и отбранителна реакция срещу френската окупация и заграбва-не. През 1808 г. в Амстердам, Холандия, е основан Конинклейк музеум (Кралски музей), през 1815-1819 г. в Мадрид се откри-ват нови зали в Прадо, Фридрих Вилхелм ІІІ преустройва кава-лерийската конюшня на „Унтер ден Линден“ в Берлинска гале-рия - музей, в Осло, Норвегия, се създава „Норск Фолкмузеум“, в Прага - „Музей-център“ за изследване на чешката и словашка-та култура, в Пеща - музей въз основа на колекциите, дарени от граф Ференц Сечени.

Всички те се структурират и управляват от администра-ция на основата на правна уредба: в Русия „Правила за уп-равление на императорския Ермитаж“ (1853 г.) и „Правила за управление на Московската оръжейна палата“ (1858 г.); във

98

Великобритания „Полезни правила за посетителите на музеи“ (1880 г.). Подобни наредби са приети във Франция, Бавария, Прусия и др. По този начин се доразвива, обогатява и офор-мя структурата на съвременния музей и тематичната му обособеност. Очертават се научните, образователните, кул-турните и възпитателните му функции. Утвърждава се в об-щественото съзнание историзъм, усилен от демократизация-та на културата. Музеите стават „хранилища на видимата история на изкуствата“36. Открит все още остава въпросът за характера на публичния музей: музеят - храм за преклоне-ние и страхопочитание, или музеят - форум за дискутиране на най-актуалните въпроси на науката и обще ството. Макар и да няма еднозначно решение, везните се накланят в полза на второто разбиране. Затова и следвайки френските фило-софи Фуше и Делош, музеят към края на ХІХ в. все повече засилва социалните си функции в противовес на разбирането за елитарния му характер. Дори нещо повече - след Париж-кото (1867 г.), Виенското (1873 г.), Амстердамското (1883 г.) и Краковското (1887 г.) промишлени изложения възниква нов тип реалистичен музей - живият музей, в който вечното е автен-тично. По подобен начин е организиран и първият истински музей на открито в Скансен, Швеция, през 1891 г. Уелският принц създава през 1893 г. музеен институт, в чиито галерии, освен промишлена и земеделска продукция, са разположени екс-позиции, посветени на различни части на Британската импе-рия, предоставяйки на посетителите типични материали и полуфабрикати, особено от колониите.

В повечето документи от правната уребда се посочват це-лите на музея като институция, отстояваща историческата достоверност. В тях, освен събирането и съхраняването на колекции, се регламентира и тяхното изучаване, разпростра-нението на научни знания и съдействието за развитие на художествен вкус. По-важните изследвания през периода по-твърждават тези цели: Фридрих Август Волф - „Музеят - на-ука за древността“ (1810 г.); Густав Клим - „Към историята на сбирките за наука и изкуство“ (1837 г.); Карл Линей - „Ука-зание за природните ценности“ (1853 г.), както и появилото се в Германия „Списание за музеология и антично изкуство“ (1877 г.) и поредицата „Библиотека на Лувърската школа и на музеите във Франция“. Утвърдената първоначално в Англия концепция, определяща като една от най- важните функции на музея информационно-дидактическата, започва да получа-ва европейско признание и приложение. Организират се първи-те професионални курсове по музейно дело, а от 1882 г. в „Екол

36 Bazin, G. Le Temps des musees, Paris, 1967:78.

99

дьо Лувър“ - Париж, започва подготовката на изкуствоведи. Франция първа поставя под общо ръководство и управление музеите, независимо от характера на колекциите - частните също се водят на отчет в специализирани държавни органи. В Русия подобна роля изпълнява Московското археологическо общество, основано от граф А. С. Уваров през 1864 г. Чуж-дестранни негови кореспонденти са директорите на Музея за древности в Стокхолм, на Праисторическия етнографски музей „Пигорини” в Рим, на Берлинския музей за народознание и др.

В резултат, развитието на европейския музей през ХІХ в. води до решаването на няколко разнородни задачи: възста-новява интереса на обществото към материалните свиде-телства на неговото развитие; обвързва изграждането на музеите като специализирани институти с решаването на социокултурните и национално-политическите проблеми на обществото; музеите подпомагат развитието на науката и са първооснова на самостоятелни науки, като допринасят за развитието на демократичните процеси; подпомагат инте-грацията на образование и култура в рамките на музея.

Музеят на ХХ век разширява образователните възможности и методи на институцията. Идеолози на музейното образова-ние, след уелския принц, са Карл Редшем - германски музеолог, и Вилхелм фон Боде - директор на Берлинските музеи от 1905 г., който създава собствена школа за подготовка на музейни специалисти. През 1906 г. Централният съюз на музеите в Унгария издава списание по музеология и библиотекознание. То продължава тезите, лансирани от Мюзиъмс Джърнъл (Museums Journal) - Лондон, започнал да излиза от 1901 г.

През 1911 г. в Русия се създава комисия, която разработва мерки за съхранение на художественото имущество в импе-раторските музеи. След Първата световна война 1914-1918 г. започва изграждането на музей на киното и музей на театъ-ра, а след няколко години се основава Международна служба за проучвания и публикации по музеоложки проблеми.

През 1934 г. в Женева Международният музеен център из-дава двутомникът „Музеография“, който и до днес е актуален като справочник в тази област. Особено значение придобиват каталозите и годишниците на големите музеи. Значителен принос имат музейните конгреси - още от първите в Индия 1907 г. и в Москва 1912 г.

Тоталитарните музеи се развиват в държавите със съвет-ска система на управление и в Хитлерова Германия. Незави-симо от натиска на политическите режими стремежът, осо-бено в Съветска Русия, културното наследство, съхранено в

100

музеите, да служи на хората се запазва, а нерядко и засилва. В културното пространство се появяват т.нар. работнически музеи, които освен в социалистическите страни имат при-съствие в Берлин, Мюнхен, Париж, Амстердам.

Музеологията става университетска дисциплина за първи път през 1921 г. в Бърно, Чехия. През 1927 г. школата на Лув-ъра открива академична специалност „Музеология“; а Лондон-ският университет учредява курсове за следдипломна квали-фикация.

През Втората световна война (1939-1945) повечето евро-пейски музеи затварят врати, колекциите са евакуирани и скрити на безопасни места. Много от тях са разграбени от победители и окупатори.

След войната се създават ЮНЕСКО и ИКОМ - нови меж-дународни организации, които се грижат за опазване на кул-турно-историческото наследство. Първата е специализиран орган на Организацията на обединените нации по въпросите за възпитанието, науката и културата, а втората е Между-народен съвет за музеите. От 1948 г. започва издаването на списание „Новини от ИКОМ“.

През 50-те години на ХХ в. има застой в развитието на музеите, предизвикан от противоборството в двуполюсния свят, станало известно като Студената война. Задълбоча-ват се културните конфликти и настъпва преоценка на цен-ностите. Музейната система в Западна Европа, ограничавана от образователната си програма, стеснява социалната си база и се насочва към елитаризираните и консервативни фор-ми на работа. В страните от Източна Европа се налага ду-хът на социалистическата идеология и класово-партийното възпитание. В резултат - музеите като цяло губят и интере-са на публиката, и обществения си престиж. Постигнатото равновесие между Изтока и Запада в икономическата и воен-ната област след 70-те години създава условия за увеличава-не на музейната аудитория. Според теоретика А. Н. Косънс популярността на музеите и демократизацията на тяхната аудитория подтикват към изменение на съдържанието на музейната дейност и към появата на нови типове музеи и преструктурирането на старите. Интензивно се изграждат археологически и историко-етнографски музеи, а също - военни и морски, църковни и храмови, посветени на различни религии. Целта е да се създаде равновесие между хората и природата, да се очертаят общочовешките ценности.

Втората половина на ХХ в., въпреки колебанията, утвърж-дава европейския исторически музей като цялостен културен организъм, който разширява смисловото си пространство -

101

хоризонтално и вертикално. Все по-осезателно се налага въз-гледът, че исторически оформилата се културна среда е осно-вен обект на музеологията.

През последното десетилетие на ХХ в. процесите на глоба-лизация слагат отпечатък и върху развитието на европей-ския музей. Разпадът на социалистическата система води до преструктурирането на икономическия и политическия жи-вот в страните от Източна Европа, където то протича с различна скорост и ефективност. В социалното и културното простран ство се натрупват различни проблеми. Все по-силна става съпротивата срещу унификацията на човешкото би-тие със средствата на медийната агресия. Налага се принци-път, че всяка национална общност има право сама да оценява състоянието и значението на своето културно наследство и да го използва съобразно развитието и целите, които си е набелязала.

Европейският съюз посреща музея на третото хилядолетие с поредна икономицеска и ценностна криза и с разбирането, че е необходимо не само ново мислене, но и ново обучение и възпитание. В основата и на двете трябва да залегне теоре-тическото преосмисляне на ускорените исторически и кул-турни процеси в ерата на глобализация, които, влияейки на обществения живот, регламентират културната приемстве-ност в целия й обхват и главно в нейните социални аспекти.

4. Балканският музей

През ХІХ в. се появяват първите съвременни музеи на Бал-каните - наследили най-старите култури в Европа. Полити-ческите условия на полуострова са значително по-сложни, отколкото в другите части на континента, което забавя възникването на модерния музей. С формирането на балкан-ските нации и национални държави се слага началото и на музеите им.

Водеща в този процес в количествено и качествено отно-шение е Гърция - както заради хилядолетните традиции от Древна Елада и Византия, така и заради по-ранното и осво-бождение от турско робство. Макар че най-богатите колек-ции от античния период вече красят витрините на музеите в Англия, Франция, Рим, Венеция, Стокхолм и зад океана, „Гър-ция набира кураж и се съживява“37.

Гърция, за разлика от други държави, не съсредоточава в един централен музей находки от цялата страна. Нейната

37 Писмо на Петро бей Мавромихалис от 25.07.1825 г., вж. Кръстева, С., 2003:72.

102

културна политика е ориентирана към създаването на музеи на местата на самите находки.

Националният археологически музей е съкровищница на древно изкуство - уникална е колекцията от Микенския пе-риод, открита през 1876 г. от Хайнрих Шлиман. Тук са и най-добрите образци на античното ваятелство, създадени от скулпторите Скопас, Фидий и Праксител, както и от техни ученици. Експонирани са и фрески от остров Тера (затрупани от земетресението през ІІ хилядолетие пр. Хр.), сред които най-въздействаща е „Пролет“.

Значим със своите експонати е и Музеят на Акропола, кой-то е приютил каменни статуи и релефи от направените разкопки върху целия комплекс. За атинската демокрация раз-казва Музеят на Агората. Той притежава и множество кера-мични изделия, каменни и бронзови домашни предмети. Музе-ят „Керамики“ е събрал под покрива си уникални образци от всички етапи в развитието на древногръцката керамика и вазопис - чернофигурната и червенофигурната. Във Византий-ския музей се съхраняват творения на изкуството от цяла-та империя, просъществувала хиляда години - икони, мозайки и цели църковни интериори. В Атина се намира и музеят „Бе-наки“ - пример за регламентирано представяне на частните колекции пред публика. Създателят му Антуан Бенаки (1930 г.) в продължение на десетилетия с огромна упоритост и собст-вени средства е събрал хиляди експонати от археологията до приложното изкуство в Гърция и съседните страни. Освен неговата, в музея са изложени колекциите на още петима частни колекционери.

Най-известни днес са Археологическите и Византийските музеи в Атина и Солун, но и Националната художествена га-лерия, в която се съхраняват платна на Ел Греко, Дюрер, Рембранд, Ван Дайк, Пикасо.

В Румъния голяма популярност има сбирка от картини на западноевропейското изкуство, донесена през 1790 г. от Виена от Самуел фон Брункентал. Колекцията на граф Алба-Юлия води началото си от 1780 г. и има в състава си нумизматична, етнографска и ръкописна сбирка. Особен интерес предизвиква и колекцията на Хриба от египетски вази, румънска керами-ка, сечива, икони и стенописи. Александър Одулеску - историк и археолог, създава Народния музей през 1834 г., както и музея в Яш (1860 г.); музеи се откриват в Клуж (1859 г.), в Констанца (1880 г.) и др.

Не изостават и южните славяни. През 1818 г. в Сплит се създава първият славянски музей - в местния дворец на рим-ския император Диоклетиан, построен през ІV в., се събират

103

и съхраняват материали и проучвания на римския период. Израз на борбата за национална независимост и самосъзнание на хървати и сърби са музеите в Задар (1829 г.), Загреб (1834 г.) и Белград (1844 г.). В Крагуевац сръбският княз Милош Об-ренович формира богата историческа сбирка, а хърватинът - католически архиепископ, Йозеф Щросмайер подарява свои колекции, които през 1866 г. се превръщат в Щросмайерова галерия в Загреб. Сериозни проучвания на римския период пра-ви Феликс Каниц, който публикува във Виена „Римски студии“ - 1861 и 1891 г. Негови изследвания са в основата на археологи-ята в Сърбия и България.

Музейното строителство при балканските народи преслед-ва не само научни и културни цели, а установява история-та и територията на народността, участва в раждането и утвърждаването на държавността, укрепва международните отношения в региона.

През 1862 г. в Словения се създава педагогически музей. Под негово влияние в периода 1872-1893 г. в Марибор - Австрия, се оформя първият европейски специализиран педагогически музей. Трите отдела - експозиционен, библиотека и архив, за първи път покриват трите компонента на културно-истори-ческото наследство: музей с движими паметници на култура-та, библиотека - с книги и ръкописи, и архив - с документални източници.

През 1851 г. в Цариград се открива първият Османски ар-хеологически музей - интересното е, че за негова основа са послужили предмети от Пловдивско38.

Същата година е уреден музей на еничарските униформи, а през 1854 г. Сами паша, почитател на Франция и Англия, създава оръжеен музей в крепостта „Баба Вида“ във Видин. По сведение на Ф. Каниц, неговите експонати са подредени не хронологически, а тематично, за да се добие обща пред-става за ценната сбирка. През 1869 г. е утвърден от султана „Правилник за издирване и събиране на антики в турската империя“, публикуван във в. „Дунав“, издаван в Русе39. Следват „Мерки за опазване на старините“40 и „Наставления за вида и стойността на старите монети“41. В резултат се създа-ва Музей на древностите и старите оръжия в Истамбул и се поддържат езическите, ислямските и християнските па-метници в столицата: султанският дворец Топ капъ, Синята джамия, „Света София“ и „Св. Стефан“, Вселенската патриар-

38 Летоструй, г. VІІІ, 1876:127.39 В. „Дунав“, г. V, бр. 444/21.01.1870 г.40 Пак там, бр. 451/15.02.1870 г.

41 В. „Турция“, г. VІ, бр. 8/11.04.1870 г.

104

шия и византийската църква „Хора“, античните градове Троя, Ефес, Пергам, храмът на Артемида и Египетският обелиск.

„Света София“ - най-голямата източноправославна църква, построена през VІ в. от император Юстиниан І, е прекрасно украсена с позлатени мозайки и ктиторски портрети. След превземането на Константинопол от турците през 1453 г. тя е превърната в джамия. Украсата е унищожена или зама-зана с хоросан, като в продължение на пет столетия ходжи-те четат Корана със сабя в ръка, за да подчертаят, че „Св. София“ е покорена.

След обявяването на Турция за република през 1922 г., по инициатива на президента Мустафа Кемал-Ататюрк храмът е превърнат в музей и реставриран - възстановени са всички неунищожени византийски мозайки и рисунки. Наред с тях са експонирани османските мимбер, михраб и максурай (амвон, олтар и трон), два огромни свещника от 1526 г. и прекрасни алабастрови съдове за светена вода.

Колекциите на европейските исторически музеи не са без-лични и „бездуховни“, те отразяват достиженията и мечти-те на своите съвременници в различните части на континен-та. Тяхното обобщаване и класифициране в настоящия труд ще бъде извършено въз основа на музейния проект Аретѓ.

5. Глобализиращият се музей

Музеят на ХХІ век, освен на класическите си форма и съдържа-ние, ще разчита и на виртуалния си вариант. Разширяването на музейното пространство и неговото насищане с въздействащи елементи вече се извършва не само „в натура“, а и по електронен път чрез използването на възможностите на интернет общу-ването и на виртуалните технологии. Понастоящем се създава концепция за многосъставни музейни пространства, всяко от които използва едни и същи експонати, но ги подбира, нарежда и сценографски разиграва по подходящ за своята публика начин. Най-добрият пример са уебсайтовете на музеите, който е и достатъчно обстойно разработен (вж. главно Jones-Garmil 1994; Fahy 1995; Fahy-Sudbury 1995; Sabin 1997).

Уебсайт пространството може да бъде характеризирано като истинското „друго“ пространство на един и същ му-зей, на едни и същи експонати и колекции. Като се оставят настрана предимствата на преките съобщения - условия за посещения, работни часове, изложби, уъркшопове и други, - ин-терактивното мултимедийно представяне може да обхване отделни зали или цялата площ и без да променя подредбата в

105

тях, да постави нови акценти, т.е. да използва сценографски решения, напълно различни от стационарните.

При този подход се получава истинската „другост“ на екс-позицията. Тя е предназначена за една изцяло „друга“ публи-ка, у която никога не се е появявало намерението да посети музейната сграда. Проблемът за интернет публиката е из-ключително актуален, понеже тя настървено търси новини, информация, развлечения, приключения, мултимедиен опит и виртуални преживявания и по дефиниция няма изявен инте-рес към „света на спомените“. В замяна на това тази публика мисли сценарно и не знае правилото за незаменимия оригинал, поради което търси и лесно възприема алегорията, анима-цията, рисунката, фотогра фията, пейзажа, карикатурата, картите, дизайна, начина на осветление и озвучаване, опти-ческите и цветови игри.

Уебсайт пространството изостря и отдавнашния проблем за авторските права в областта на музейното дело, които, освен че се споменават между другото (вж. примерно българ-ското Авторско право 2000, гл. втора, чл. 3, т. 8), все още се предвиждат само за физически постоянна институция, ка-квато е стационарният музей с класическите му функции. Той е описан в познатата дефиниция на ИКОМ, според която музеят е институция с нестопанска цел, която служи на об-ществото и на неговото развитие, отворена е за публиката и събира, запазва, изследва, съобщава и представя материални свидетелства за хората и за тяхната околна среда с изследо-вателски, образователни и развлекателни цели42. При положе-ние, че уебсайт пространството нарушава физическите огра-ничения, заложени в дефиницията на ИКОМ, и фактически подготвя и стимулира създаването на виртуална реалност, музейните специалисти са изправени пред необходимостта от допълнителна и висока квалификация в областта на инте-рактивните мултимедии, в която техните проекти следва да намерят законодателна защита.

Този преглед на музейните пространства обосновава духовния и граждански избор, който музейният екип трябва да извърши, за да овладее и целенасочва решенията си за представяния, обу-чение и действия, увличащи зрителя/посети теля/участника. С други думи - за ново развитие в структурата и управлението на историческия музей. Гражданският избор е многофакторно обусловен и е високо отговорен, защото води пряко към обучение на големи групи хора в обозримата социална действителност и в необозримото „интернетно село“. Изборът зависи от осъзна-

42 Вж. българския превод в Свитък 1995, 5; ср. Недков 1998, 12 и английския текст в ICOM News, vol. 57, 2004, no 2.

106

ване на историческата мисия на личността-общността-нация-та-общността от нации и дотолкова, доколкото е усложнен от неразкъсваемата връзка религия- цивилизация43, става и етиче-ски. Етическият избор, който във всички случаи трябва да бъде и сам по себе си такъв, изисква един историко-психологически ценностен срез на епохи и общества в условията на набиращи-те скорост глобализационни процеси.

Тогава етиката на избора се превръща в педагогика на по-ведението. Тази проблематика ще бъде илюстрирана във вто-рата част, но още тук тя задължително се усложнява от извършващото се пред очите ни преобразуване на тенденци-ите и резервите, заложени в уебсайт пространството, във виртуалния вариант на истори ческия музей.

Електронният свят на общуване променя схващанията за пространството като реалност, протичаща във времето на часовника. Виртуалното пространство може да постави изде-лието/обекта във видове време: в Митологическото време на постоянното ставане; в Циклическото време на постоянното завръщане; в Агоналното време на постоянния сблъсък между ценностни системи44 на личности-общности-нации-общности от нации. Виртуалното пространство може да стане дос-тъпно и в демоверсия, при която вратите му са широко от-ворени за всеки посетител. Демоверсията, която периодично се подобрява в срок не по-дълъг от една година, обхваща дя-лове от виртуалното пространство и, в конкретния случай, музейни експозиции в електронната мрежа (мултимедийни продукти и техния обмен).

Виртуалният вариант на музей разполага с практически неограничени възможности за сценично развитие и за сце-нографско драмати зиране на ходовите линии. Театрализация-та включва разиграване на исторически достоверни епизоди с експонати, обредни свещенодействия, песенни и инструмен-тални изпълнения в стила на епохата, рецитации, пантоми-ми и балет. В спектакъла пряко участва и зрителят, който може да „състави пиесата“ по свое желание.

Това предимство се отнася изцяло за основните видове сцена-рии на представянето на виртуалния вариант на музей. Те са:

- сценарий за стационарна и институционализирана експо-зиция (държавна, общинска, ведомствена, частна), който я превръща - общо или на части - в активна съставка на раз-лични културно-исторически реалности;

- сценарий за недвижим паметник на културата - разходка, съчетана с проучване, водено от камерата, но и с проекти за

43 Кърк 2004. 44 Ср. Фол 1982, 24- 26.

107

реставрация, консервация, публикация, валоризация и социа-лизация;

- сценарий за нестационарна експозиция с материали от различни музеи, които се обединяват, подреждат, проследя-ват, изучават тематично и се въвеждат в посочените по-го-ре виртуално обществени дейности;

- съчетани сценарни решения за значителни събития и лич-ности от регионалната, ареалната, континенталната и све-товната история, представени синоптично или диахронно и обогатени с електронни игри на историческа тематика с право на избор на победителя.

Най-трудният, но и най-привлекателният сценарий е този, който зрителят или група зрители написва/написват със средствата на интерактивната мултимедия и го въвежда/въвеждат в електронната мрежа по сайтове, включително с рекламна или с пропагандна цел. Творчеството на зрителя/ зрителите във вид Време и Пространство изисква висока под-готовка с участието на музейни специалисти, програмисти, дизайнери, изследователи в различни области, художници, пи-сатели, маркетингови специалисти, туроператори и т.н.

Виртуалният вариант на музей с динамиката и с непрекъс-нато обновяващата се разиграна експозиция, както и с лич-ния принос на посетителя, е мощно средство за валоризация на културно -историческото наследство и за включването му в инфра структурни - образователни, възпитателни, социални и туристически проекти.

Сближаването с огромните възможности на интерактив-ната мултимедия е стратегически проблем за по-нататъш-ното развитие на музеите и на музейното дело45, които тепърва ще усвояват и разработват интерпретативните техники на визуалната култура46. Времето на „пощенските картички“, които музеите представят и разпространяват в интернет мрежата, е отдавна преминало, а в разгара на производството на уебсайтове се заражда и вече достатъчно бързо развива процесът на пълноценното и обхватно вирту-ализиране. Въпросът трябва ли музеите да се създават нано-во във виртуалното пространство, в което линейното време има затихващи функции спрямо възприемането на „посто-янното ставане“, на „постоянния кръговрат“, „на постоян-ното състезание“, става все по-актуален. Този въпрос, както се изтъкна, поставя под съмнение дефиницията на ИКОМ. Стационарният и физически лимитираният характер на ин-ституцията, която събира, пази и показва, навлиза във все

45 Ср. Wright 1995.46

Ср. Hooper - Greenhil 2000.

108

по-дълбокото противоречие с намерението и желанието „да се изживее историята“ или, другояче казано - да се „практикува история“47. Такава е крайната задача на схематично описани-те по-горе четири основни типа сценарии за виртуализиране на изделия и на обекти, които, в края на краищата, трябва да се окажат инструменти в ръцете на самата публика, чия-то ерудираност позволява участието и съучастието й в раз-гръщането на виртуалната култура. Едно подобно степенно разгръщане на виртуалния вариант на музей в перспектива-та на настъпващото хилядолетие сигурно започва с динами-зирането на цели експозиции и на отделни техни елементи в действени съставки на различни времена и пространства, т.е. на различни епохи и състояния на човешкия дух при раз-лични условия. Проникването в материалната култура като начин да се опознаят интелектуалните и емоционалните сили на човека - създател и носител на определена ценностна система, се превръща в истинско научно приключение, когато камерата/окото се взира в непознатите семантически значе-ния на изделието и на обекта. Виртуалните връзки от всяка постигната изследователска позиция към други семантиче-ски значения на други изделия и обекти в географски неогра-ничени ареали може до такава степен да прегрупира артефа-кти, колекции и експозиции, че зрителят/ съучастник да се превърне в оператор на задвижването на огромни дялове от неписаната и писана „практикувана история“. Виртуалният вариант на музей разполага със средствата на синопсиса и на диахронното разглеждане на явления, събития, хора и пости-жения, т.е. с „машината на времето“48, по пътя на минало-настояще-бъдеще и обратно, която разширява познанието и асоциативните връзки между отделните му компоненти.

Такава наситеност на продуктивни резерви превръща вир-туалния вариант, наред с класическия исторически музей, представен достатъчно обстойно в предишната глава, в из-точник на средства за остойностяване на културно-исто-рическото наследство във всички направления на науката, образованието и възпитанието. Освен за отдих и развлечение, той допринася и за хуманизирането на отношенията между хората, групите, нациите и общността от нации.

47 За проблемите на историко-археологическите музеи ср. Nicolau i Marti 2001. 48 Ср. Lumley 1988.

109

ВТОРА ЧАСТ:

Аретѓ в музея - храм на добродетели

От Древността до Съвремието, в продължение на три хи-лядолетия, безброй социални катаклизми и природни бедствия са разтърсвали Европа, погубвайки огромни и безценни богат-ства на човешкия дух и талант.

В началото на ХХІ в. е съхранена и социализирана за нужди-те на новия европеец само част от създаденото през измина-лите векове. И въпреки това произведенията на монументал-но-декоративните изкуства, на архитектурата и изделията на народното творчество продължават да вълнуват милиони посетители в храма на музите. По статистически данни на ЮНЕСКО в началото на третото хилядолетие само европей-ските градове разполагат с около 16 хиляди музея: Германия - 2200; Франция и Великобритания - по 1700; Италия - 1500; Русия - 1200, и т.н. Те, както и колекциите в други по-малки държави по целия свят, съхраняват оригинални и безценни образци на културно- историческото наследство на народите.

Именно такива образци, по-точно най-известните от тях, ще разгледаме през призмата на петте лъча на Звездата „Аретѓ“.

Основните значения на понятието Аретѓ, засвидетелства-но в античната литература, се отнасят главно за мъже, но в някои случаи (какъвто е Омировата „Одисея“) и за жени.

Целенасоченото третиране на експонати шедьоври от най- известните европейски музеи съобразно ценностната систе-ма Аретѓ се извършва за първи път след теоретичната й обо-сновка49. Тази ценностна система като комплекс от качества, в развитие и с натрупване, мотивиращи поведението на свои-те застъпници, е култура в смисъла на активно гражданско поведение.

Както вече стана ясно от предговора, добродетелите Аре-тѓ се структурират в пет тематични кръга с техните пер-сонификации, съобразно които ще групираме представените по-долу музейни експонати. Няма вид човешка дейност от Древността през Средновековието до Съвременността, коя-то да не попада в една от тези групи, формиращи всестранно човешкото поведение и изпълващи човешкия живот от ражда-нето до смъртта. А често те остават във Вечността един-ствено чрез въплъщаването им в непреходни произведения на изкуството.

49 Иванов, С., 2006.

110

Вяра -Бог

Власт - Бран - Цар Воин

Труд - Любов - Стопанин Мъж

Тези добродетели са формирани и доразвивани в продължение на повече от три хилядолетия в ореола на Антична Европа: Елада-Тракия-Рим и последващите ги държавни и обществени формирования на територията на евразийския континент. Чрез елинската пайдея и римската култура (за съжаление не знаем тракийския термин за премислена човешка дейност) сборната човешка добродетелност историко-психологически онаследявана и етико-педагогически възпитавана е приложи-ма и днес - в глобализиращия се свят.

Вижте сами: Аретѓ в снимки и текст!

І. Вяра - Бог

Развитието си като „лидер на античния свят“ Древна Ати-на започва при управлението на законодателя Солон през VІ в. пр. Хр. Тогава се полагат основите на демократичния град-държава, на елинския полис. В близост до политическия цен-тър на града - агората, са ателиетата и работилниците на майстори и занаятчии. Грънчарите, ковачите, ваятелите придобиват важно обществено значение. Разцвет на строи-телството в Атина настъпва след победата над персите, ко-гато управлението на Перикъл (444-429 г. пр. Хр.) се превръща в „Златния век“ за града. Като израз на култа към вярата в боговете, на което е посветена тази глава, върху Акропола е издигнат най-величественият храм, посветен на богинята Атина Партенос - Партенонът. До него са Пропилеите, през които се достига до изящен храм на богинята на победата Нике. Последен е построен Ерехтейонът - вторият по голе-мина храм, украсен с великолепни фигури на божествени слу-жителки на култа.

След упадъка на Атина, през ІV в., Партенонът бил пре-върнат в християнска църква, а по време на турското вла-дичество - в джамия: и двете също храмове на вярата. През

111

следващите столетия френски и английски дипломати и архе-олози демонтирали детайли от архитектурата и скулптур-ната украса и ги пренесли в Париж и Лондон, където и до днес са сред най-ценните експонати в Лувъра и Британския музей (Мраморите на Елгин).

В южното крило на Пропилеите в Античността е била раз-положена прочутата атинска Пинакотека - първата извест-на картинна галерия в Европа, съхранила творби на прочути атински художници. Картините са рисувани върху дъски и са били с митологични сюжети, продиктувани от силната вяра на древните в боговете.

Залата на Партенона е била разделена на две части, като в по-голямата се е намирала двадесетметрова статуя на богинята Атина, направена от злато и слонова кост. Неин автор е Фидий (496-431 г. пр. Хр.), най-известният ваятел на Древността.

На южната фасада на Ерехтейона са вградени шест женски фигури с височина 2,3 м всяка. Наречени са от изследователи-те Кариатиди заради облеклото им, характерно за областта Кариа. През 1952 г. в руините на резиденцията на римския им-ператор Адриан в Тибур, Италия, са намерени техни копия, по които специалисти са реконструирали позите им - с лявата ръка придържат наметалата си (пеплос), а с дясната държат фиали - съд с благовонни масла, използван при богослужение. И тук намираме връзка - потвърждение с ценностната систе-ма Аретѓ: девойките изобразяват момичета от най-добрите атински семейства, които в продължение на година са взима-ли участие в култовите празници на храма на богинята Нике. Те се наричали „арефории“ - носители на добродетели Аретѓ.

В Атина се издига храмът на бога на ковачите Хефест, а наб-лизо е и Ареопагът (съдът) - на хълма на бога на войната Арес.

Най-известните атински скулптори от този период, наред с Фидий, са Праксител и Скопас, чиито школи са водещи в пластичното изкуство през ІV-ІІІ в. пр. Хр. И днес в залите на Византийския музей в Атина е изложен великолепен ажурен релеф от V в. с изображението на тракийския божествен пе-вец Орфей и захласналите се от чудната му лира диви зверове.

Националният археологически музей в Атина притежава ко-лекция от златни и бронзови статуи на богове, с които не може да съперничи нито един европейски музей. Освен Акропо-ла, Археологическия и Византийския музей, внимание заслужа-ва и частния музей „Бенаки“.

На юг от Атина, в Пелопонес, са древните огнища на изку-ство и култовите храмове в Микена, Аргос и Коринт, където се намира прочутият с акустиката си театър „Епидавър“. В

112

обратна посока - на северозапад от Атина, е Делфи, където около храмовете и светилищата на Аполон и други богове са се оформяли първите колекции и художествени сбирки в Ан-тичността.

Части от античния елински свят и неговия култ към Вяра-та и Бога са островите Крит и Кипър. Крит е най-известен с двореца в Кносос, а Кипър със светилището на бог Аполон в Пафос и като родно място на богинята на красотата Афро-дита.

Наследник и продължител на култа към боговете на Атина и на класическото антично изкуство е Вечният град - Рим.

Според древноримския хроникьор Варон градът е основан през 754-753 г. пр. Хр. на Палатинския хълм до р. Тибър. Леген-дата разказва, че един от потомците на митичния троянски герой Еней на име Нумитор владеел страната Алба Лонга на Апенинския полуостров. Брат му Амулий го свалил от престо-ла и убил заедно с наследника му, а дъщеря му Рея-Силва из-пратил да служи като весталка в храма на богинята Веста. По този начин той разчитал Нумитор да няма наследници, защото весталките били обречени на безбрачие. Но Рея-Силва се залюбила с бог Марс (римски паредър на бог Арес) и родила от него двама синове - близнаци. След много перипетии те успели да се опазят живи, свалили узурпатора Амулий и заели трона на дядо си. По-късно единият близнак - Ромул, убива брат си Рем и властва еднолично.

От началото на ІІІ в. пр. Хр. Рим е най-силният град-дър-жава на Апенинския полуостров, който през следващите два века покорява Южна Европа, Балканите, островите и големи части от африканското и малоазийското крайбрежие на Сре-диземно море. Следват завоевания в Галия и Британия. Насе-лението на Вечния град надминава 1 милион жители.

През 313 г. император Константин Велики въвежда с Ми-ланския едикт християнството като официална религия в империята. Макар по негово време в Рим да е имало 29 биб-лиотеки, 36 триумфални арки, 1400 фонтана, 8 моста, 5 те-атъра и пр., на Форума (централния площад) са подредени храмовете на основните богове - Юпитер, Юнона, Минерва, Марс, Венера. Рим става център на изкуството със световно значение. Това е видно днес от огромното наследство от ста-туи на богове, съхранени в музеите: Капитолийския (първата музейна институция в света, създадена от папа Сикст ІV през 1471 г.), Ватиканския, на етруското изкуство във вила „Джулия“, в богатите експозиции в Музея на Рим.

Храмът на вярата „Св. Петър“ при Ватикана е построен през ХVІ и ХVІІ в. на мястото на малка базилика със същото

113

име. Архитект е Браманте, но е довършен от Рафаело Санти и Антонио да Сангало. Дължината на църквата е 211 м, а ви-сочината - 132 м. По големина след „Св. Петър“ се нареждат „Св. Павел“ в Лондон (158 м), Миланската катедрала (149 м), Кьолнската катедрала (136 м), „Парижката Света Богороди-ца“ (130 м), Исакиевският събор в Санкт Петербург (112 м) и др. В „Св. Петър“ е творбата на Микеланджело „Пиета“ - Богородица, поела в ръце мъртвия си син, туко-що свален от кръста. До олтара е прочутата бронзова статуя на апостол Петър, изработена от Арнолфо ди Камбио през ХІІІ в.

Сред Ватиканските музеи вниманието привлича този на скулптурите, в който е статуята на Аполон Белведерски - образец и до днес на красота и благородство, на сборната добродетелност Аретѓ. Автор на статуята е Аполодор (І в. пр. Хр). От същото време е и скулптурната група „Лаокоон и синовете му“, която изобразява жреца в храма на Аполон в Троя в схватка с морски змии.

През 330 г. император Константин Велики премества сто-лицата на Римската империя в Константинопол, наречен „Втория Рим“, който просъществувал като център на хрис-тиянския свят повече от хилядолетие - до падането под ос-манско владичество през 1453 г.

Най-забележителен архитектурен паметник на Вярата и Бога, запазен до днес, е църквата „Света София“, построена от архитектите Антимий Тралски и Изидор Милетски през 532-537 г. Всички стени, галерии и куполи били облицовани със златни плочки, алабастър, слонова кост, сребристорозов мра-мор, скъпоценни камъни. Ограбен от кръстоносците (1204 г.), храмът е превърнат в джамия от султан Мехмед Завоевате-ля (1453 г.). Колекциите от божествени мозайки били покрити от мюсюлманите с мазилка. От средата на ХХ в. „Света Со-фия“ е обявена за музей, възстановени са 110 колони и 6 хиляди канделабъра, подът от мрамор и порфир и днес храмът музей побира над 10 хиляди посетители едновременно.

Друг храм на Вярата и Бога е византийската църква „Хора“, също превърната от османците в джамия. Тук са запазени великолепни мозайки от ХІV в. Сред забележител-ните храмове е и джамията „Селимие“, издигната през 1525 г. от архитекта Синан на брега на Златния рог. Подобна на нея е джамията „Сюлеймание“, също на Синан. Четирите й минАретѓа са с филигранна каменна резба. Двете джамии, заедно с третата „Ахмедие“, доминират в изгледа на града и придават очарование на Истанбул. Наблизо е и египетският обелиск, докаран от гр. Хелиопол през 390 г. от император Теодосий.

114

Византийското изкуство достига на запад до бреговете на Адриатическо море, преминавайки в колекциите на Ренесанса. Във Венеция през 1807 г. е създадена Академията за изящни изкуства с прочутата си Галерия. Там са събрани ценни про-изведения на живописта от местните църкви и манастири, затворени при нахлуването на Наполеон. По този начин Гале-рия дел‘Академия се е превърнала в най-представителната ко-лекция от творби на венецианското изобразително изкуство. Интересен е картинният цикъл, посветен на вярата в Св. Урсула, монументалните платна - „Въведението в храма“ на Тициан, „Чудото на св. Марко“ на Тинторето и т.н. Централ-ният архитектурен ансамбъл на Венеция е групиран около църквата „Сан Марко“ - сама по себе си музей на ренесансо-вото изкуство след ХІ в. В нея, наред с изключително ценни предмети и икони, е и полиптих от 1345 г., с автор основате-ля на Венецианската школа Паоло Венециано. Във вътрешния двор на „Сан Марко“ е прочутата „Стълба на гигантите“, увенчана със скулптурите на боговете Марс и Нептун.

На малкия площад до Библиотеката (срещу „Сан Марко“) вър-ху сирийска колона от 1127 г. е стъпила фигурата на св. Теодор - покровител на Венеция до ІХ в. Статуята представлява гла-вата на Митридат Понтийски върху тялото на римски воин.

В Милано извисява ръст катедрала, дело на знаменити ар-хитекти, каменоделци и ваятели. Строителството й започва през 1387 г. от Симоне да Орсениго и каменоделеца Джовани-но де Граси. На самия връх на купола е издигната позлатена статуя на Богородица, изработена през 1774 г. Множество скулптури, пресъздаващи живота на Богородица, изпълват въ-трешността на катедралата, в съседство е и статуята на св. Вартоломей, изработена през 1562 г. На постамента й авторът е издълбал надпис: „Не Праксител го извая, а Мариус Аграте“.

Катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ във Флоренция е сред най-големите в света. Построена е по проект на Филипо Брунелески, като началото е поставено през 1296 г. Едно от най- въздействащите творения в нейната украса е друга мра-морна „Пиета“ на Мекеланджело. Негово дело е и украсата във фамилната църква на Медичите „Сан Лоренцо“. Художествени галерии с творби, посветени на Бога, са и други флорентин-ски църкви: „Санта Кроче“, „Санто Спирито“, „Санта Мария Новела“.

В Сикстинската капела в Рим, в съседство до Ватикан-ския дворец, изградена от архитектите Понтели и Де Долчи през ХV в., са прекрасните фрески на Ботичели, Пинторичио и Гирландайо, но истински шедьоври са библейските сцени по

115

сътворението на света на Микеланджело. Наред с елински и римски пророчици, гениалният художник рисува 20 години по-късно „Страшният съд“ - една от най-изразителните фрески в световното изкуство, завършена през 1541 г.

В Испания, култовото изкуство също е добре представе-но. Достатъчно е да се надникне в залите на музея Прадо в Мадрид, за да се видят платната на Тициан „Полагането на Христос в гроба“, „Поклонението на влъхвите“ или пък „Свето-то семейство“ на Рафаело, груповите композиции на Ел Греко „Възкресение“ и „Света Троица“, картините на Веласкес „Три-умфът на Бакхус“ и „Ковачницата на Вулкан“. Франциско Гоя е изрисувал върху купола на църквата, в която впоследствие е погребан, огромната фреска „Чудото на св. Антоний“.

В Толедо, освен великолепната готическа катедрала с изоби-лие от скулптури и картини с религиозна тематика, могат да се открият множество преустроени в християнски църкви бивши джамии и синагоги. Така се е родил архитектурният стил „мудехар”, съчетал в себе си и черти на мавританската архитектура. Но главното в Толедо е изкуството на Ел Гре-ко, гърка изгнаник Доменикос Теотокопулос: „Събличането на дрехите на Христос“ в Толедската катедрала, „Възнесение Бо-городично“ в „Санта Крус“, „Апостоладос“ - галерия от образи на апостолите, в неговия дом музей.

Особено място в испанската култова скулптура има едно дървено разпятие „Христос на милосърдието“ на Хуан Монте-нес (1568-1649), както и дървените му фигури „Непорочно зача-тие“ и „Целувката на Юда“ - в Севиля. В парка „Мария Луиза“ е Археологическият музей на града с богатите си колекции на римски богове и мавританско изкуство.

В столицата на Португалия - Лисабон, вниманието привли-ча катедралата-крепост „Са“, както и църквата на светеца покровител Антонио. Към „Сан Антонио“ има богат музей с религиозни и исторически реликви, събирани в продължение на много столетия. В Музея на старото изкуство е полиптихът от 1467 г., посветен на св. Винсент, от Нуно Гонсалвеш. Тук са и „Изкушението на св. Антони“ от Йоронимус Бош, „Свети Йероним“ от Дюрер, „Изворът на живота“ от Холбайн. Изклю-чителна архитектурна и скулптурна ценност има украсата на манастира „Жеронимуш“, в близост до който е Национал-ният археологически музей с множество мраморни портрети на римски богове и уникална мозайка на деветте музи.

Франция е велика и заради Лувъра - мечтата на европейски-те колекционери. В отдела за Древния изток е статуята на египетския бог на подземното царство Озирис, в съседство са елинската „Нике от Самотраки“ и римската „Венера Милоска“,

116

„Арес, който си почива“ и „Атина“ на Фидий. Следват творби на Поликлет и Праксител, каменният фриз „Безсмъртните“ и великолепни средновековни статуи на светци и мъченици. Тук са и най-големите колекции от произведения на Микеланджело и Леонардо.

Във Франция има десетки монументални готически кате-драли, своеобразни музеи на Вярата. Катедралата в Реймс е сред най-забележителните произведения на култовата архи-тектура - строежът є започва през 1211 г. Вътрешността е украсена с десетки статуи на светци и мъченици, които изразяват вътрешното чувство на Вяра и преклонение пред Бога. Високо ценени от специалисти са и гоблените с религи-озни сюжети.

Десетилетие по-рано започва строежът на катедралата в Руан, декорирана с хиляди каменни украшения и образи на светци и мъченици. В катедралата в Шартър са запазени над 1600 произведения на каменната пластика, както и най -въздействащите стъклописи с религиозни сюжети във Фран-ция. В музея към катедралата могат да се видят среднове-ковни гоблени, златни, сребърни и емайлови църковни съдове и утвар. В църквата „Монт сен Мишел“, построена върху скала на Ламанша и водеща началото си още от VІ в., се па-зят ценности от каролингското, романското, готическото и ренесансовото изкуство.

В съседна Белгия катедралите също са центрове на религи-озното изкуство и колекции. Катедралата в Гент е известна със своя олтар „Поклонение пред мистичния агнец”, рисуван според някои от Хуберт ван Ейк и монтиран от брат му Ян ван Ейк през 1432 г. Творбата е полиптих от 20 части с ви-сочина 3,5 м и ширина 5 м с множество образи, които поста-вят началото на Северния ренесанс. В градската катедрала в Брюге (Брюж) е скулптурата на Микеланджело „Богородица и детето“, купена във Флоренция и донесена в града през 1514 г., като е поставена в ниша от черен мрамор. В Брюкселския кралски музей на изящните изкуства са картините на Питер Брьогел Стари „Падането на Икар“, „Падението на въстанали-те ангели“ и „Преброяването във Витлеем“, както и платното на Рубенс „Възнесението на Богородица“. Най-ценните карти-ни на Рубенс са в катедралата в Антверпен - „Издигането на Кръста“, „Снемането от Кръста“, „Бичуването на Христос“ и „Успение Богородично“, а в Музея на изящното изкуство в съседство с катедралата са „Кръщаването на Христос“, „Оп-лакването на Христос“, „Тома Неверни“.

В света на изкуството Холандия е известна като родина-та на Рембранд и тя като Белгия е богата със своите музеи.

117

В тях отсъстват произведения на религиозния фанатизъм, главно поради републиканската форма на управление на стра-ната и липсата на средновековна аристокрация. Обект на творците са представители както на буржоазията, така и на народа. Но сред платната на великия Рембранд (1606-1669) има и с култова тематика: „Христос и Магдалина“, „Завръща-нето на блудния син“, съхранени зад граница - в Брауншвайг и в Санкт Петербург.

Германските катедрали като че ли остават в сянката на Кьолнската, а музеите - на Римско-германския. Катедралата е построена между 1248 и 1322 г., като е украсена със скулп-тури на светци и мъченици, библейски притчи и сказания. В нея се съхраняват разпятието на архиепископ Герон от 970 г., статуя на Исус Христос от ХІV в., мощехранителница от 1220 г., огромен олтар от 1440 г. Тук е и тръненият венец на Христос, продаден в началото на ХІІІ в. от латинския импе-ратор Балдуин Фландърски на френския крал Луи ІХ и поста-вен в специалния параклис „Сент Шапел“.

Истинският представител на Ренесанса в Германия е ху-дожникът Албрехт Дюрер (1471-1528). Той рисува множество религиозни композиции и олтари, но неговите герои, заоби-колили Богородица и сина й, са лица от народа. Шедьоври са „Четирима апостоли“, „Оплакването на Христос“ и образите на многоброй ните апостоли. Негови последователи са Матиас Грюневалд и Ханс Холбайн, чиято творба „Мъртвият Хрис-тос“ е забележителна. В Мюнхен има над 20 музея, но най-из-вестна е Баварската държавна картинна галерия, състояща се от Старата и Новата пинакотека и от още две галерии. В Старата пинакотека се формира т.нар. център от молит-вени картини, сред които са Мадоните на Рафаело и няколко картини на Богородица и детето от италиански и старогер-мански художници.

„Поклонението на влъхвите“ от французина Никола Пусен, е притежание на Дрезденската галерия, както и „Дрезденският олтар“ на Дюрер.

В Люцерн, Швейцария, е чудесната сбирка от църковна дърво резба и старинни икони от ХІІ до ХVІІІ в., дарени на местния музей.

В Прага срещаме образци на чешкото готическо изкуство, съ-брани в Националната галерия в сградата на бившия манастир „Св. Георги“. Тук може да се проследи художественият стил ма-ниеризъм, предвестник на барока. В замъка Карлщайн от ХІV в. е кралската църква „Свети Кръст“. Забележителни в нея са по-златеният олтар, изрисуван от италианеца Томазо ди Модена, и 132-та образа на светии от чешкия живописец Теодорих.

118

Сред най-интересното във Варшавския национален музей са 120 икони от Московската и Новгородската школа в Русия и икони от ХІІІ-ХVІ в. от Краков, Гданск и Вроцлав.

Виена посреща любителя на музеите и старините с ка-тедралата „Св. Стефан“. Строежът й е започнал в ХІІ в. и продължил столетия, но тя е запазила облика на цялостно архитектурно творение. В Катедралния музей се съхраняват златни и сребърни кръстове и канделабри, витражи, дърворез-ба и миниатюри върху слонова кост.

В Киев, център на Старая Рус, се съхраняват в множество манастири, църкви и монашески обители редки произведения на Вярата в Бога. В Музея на украинското изобразително изкуство са иконите „Свети Георги и драконът“ от ХІV в., „Възкресение“ от Галиция, „Тайната вечеря“ от ХV в., „Страш-ният съд“ от ХVІ в., картината на Василий Перов „Великден-ска процесия в селската църква“. Най-големият манастирски комплекс е Киевско- Печорската лавра, чието строителство започва през ХІІ в. Забележителни са тържествените инте-риори на храмовете и фреските от ХІV в.

Сред четирите храма в Московския Кремъл най-забележите-лен е Успенският събор, построен през 1475 г. В него се пазят уникални произведения на руската иконопис от ХІІІ в. Тук е коронясан великият руски цар Иван Грозни - върху „монома-ховия трон“, изключително творение на дърворезбата. Най-запомнящ се е Благовещенският събор, наричан още Злато-върхата катедрала. Освен белокаменната резба отвън, той съхранява безценни икони на Андрей Рубльов, Даниил Чорни и Теофан Грек - създатели на Московската иконописна школа. В Архангелския храм са гробниците на руските велики князе и царе от 1340 до 1700 г.

Множество икони се съхраняват в Третяковската галерия в Москва, най-ценната от които е „Троица“ на Рубльов, както и монументалната творба на Александър Иванов „Христос се явява на народа“.

В Държавния руски музей в Санкт Петербург са „Ангелът със златните коси“ от неизвестен автор от ХІІ в., иконата „Св. Борис и св. Глеб“ от ХІV в., „Апостол Павел“ на А. Рубльов, както и икони на Дионисий и Симон Ушакови.

В Ермитажа - най-големия музей в Санкт Петербург, над парадните стълбища е гигантският плафон, върху който са изобразени боговете на Олимп. Тук са и творбите на итали-анските майстори: „Каещата се Мария-Магдалена“ и „Свети Себастиан“ на Тициан, „Раждането на Йоан Кръстител“ на Тинторето, „Пиета“ на Веронезе, „Апостолите Петър и Па-вел“ на Ел Греко, скулптурата „Персей“ на Челини, етюдът на

119

Рубенс „Оплакването на Христос“ и „Изгонването от Рая“ на Джордано.

В Хелзинки, Финландия, ваятелското изкуство е предста-вено от прекрасни дървени църковни статуи от ХV-ХVІ в. и от произведения, посветени на Вярата, в Държавния музей „Атенеум“.

В Стокхолм, Швеция, в Националния музей може да се ви-дят византийската икона от ХІV в. „Христос Пантократор“, „Триумфът на Венера“ от Буше и „Апостолите Петър и Павел“ от Ел Греко. В Кралската библиотека е една от най-големите книги в света - библията „Кодекс гигас“ от ХVІІ в. В Голямата църквата „Св. Никола“ е дървената конна статуя с позлата „Свети Георги убива дракон“.

В Копенхаген - в Националния исторически музей, се съхра-нява наследство, свързано с различни култове и религии. Но особено ценни и редки са експонатите, които отразяват вяр-ванията и обичаите на арктическите ловни племена в Грен-ландия.

Норвегия е характерна с дървените си църкви от ХІІІ в., бо-гато украсени с дървени скулптури, чудесни резбовани врати и предмети от домашни олтари.

Класици на исландската скулптура са Ейнар Йонсан и Ас-мундур Свейнсон, работили по сюжети от древноелинската митология и скандинавските саги.

В Ирландия най-характерни са запазените седновековни ка-менни кръстове, украсени с образи на светии, сцени от Биб-лията, зодиаци, конници и зверове.

Лондон посреща с катедралата „Св. Павел“, построена от сър Кристофър Рен между 1675 г. и 1710 г. като най-голямата протестантска църква в Европа. Височината й достига 111 м, а куполът е изрисуван с прекрасни фрески. В Националната галерия, която води началото си от 1824 г., са едни от най-богатите колекции, сред които и ценни картини с религиозна тематика. Тук са „Венера и Марс“ на Ботичели, „Мадоната в пещерата“ и „Св. Ана“ на Леонардо, „Изгонването на търговци-те от храма“ на Ел Греко. Британският музей, създаден през 1753 г. въз основа на частната колекция на сър Ханс Слоун и библиотека на сър Робърт Котън, изумява с богатството си от експонати, свързани с Вярата и Боговете, с религиозните култове в Египет и Месопотамия, Елада, Рим и рицарското Средновековие.

120

ІІ. Власт - Цар

Най-великият цар в Древността е Александър Македонски. Саркофагът му, от камък с прекрасни релефи, открит през 1887 г. край Сидон, се пази днес в Археологическия музей в Ис-танбул. Той е сред най-ценните паметници на древния свят.

Със саркофага на Александър се съизмерват чрез изящест-вото си царските погребални маски от Микенска Елада - в Националния археологически музей в Атина, и от Тракия. За-едно с бронзовата глава на цар Терес, уникален паметник на античната торевтика, те се съхраняват в Археологическия музей в София.

Рим също е голям център на античното изкуство, в който са останките от императорските форуми на Цезар, Веспасиан и Траян, както и триумфални арки, Колизеумът, дворци и рези-денции. Този музей на открито успешно се допълва от музеите на Ватикана, галерията „Боргезе“, Националната галерия, Ка-питолийската пинакотека, колекциите на дворците „Венеция“, „Дория“, „Корсини“, „Колона“, от скулптурите на владетели в Ка-питолийския музей и в Музея на етруското изкуство във вила „Джулия“, в Музея на град Рим. Редом с многобройните плас-тични изображения върху мрамор на императори и сенатори са величествените паметници на Октавиан Август, колоните на Траян и Марк Аврелий, монументът на краля - обединител на Италия от 1870 г. Виктор Емануил ІІ, паметниците на Джу-зепе Гарибалди и Джузепе Мацини - водачи на националната революция, и на първия министър-председател на Обединена Италия - Кавур. В Пантеона - куполно здание с диаметър 43 м - едно от най- величествените творения на древноримското строителство, са разположени скулптури на владетели и гро-бовете на кралете Виктор Емануил ІІ и Умберто І. Мраморни статуи на велики римски държавници са били изложени и в 80-те арки на всеки от етажите на Колизеума. Близо до този най-голям стадион в древността е внушителната статуя на еврейския вожд Мойсей, изваяна от Микеланджело като израз на неговото разбиране за сборната мъжка добродетелност.

Фасадата на главния световен католически храм „Свети Петър“ е оформена чрез осем огромни пилона, а върху корниза на фронтона са подредени 13 фигури по 6 метра. Преддвери-ето на църквата е оформено от архитекта Карло Модерна през ХVІ в., като акцентът в него пада върху конните фигури на императорите Константин Велики и Карл Велики.

Във Ватиканския музеен комплекс са музеите за скулптури „Пио Клементино“ и „Клеремонти“, съхраняващи образите и фигурите на царствени персони.

121

Ако в Рим доминират монументалните скулптури и архите-ктурни съоръжения, то в Испания е „най-голямата картинна галерия в света“ - мадридският музей Прадо. Проектиран от архитект Вилянуева през 1785 г., този дворец на испанския класицизъм още тогава е определен за съкровищница на му-зейни експонати. Недалеч от Мадрид крал Филип ІІ построил двореца Ескориал, като предвиждал той да бъде достъпен за посещения от любители на изкуството. Кралят поръчал на архитекта Хуан Ерера „дворецът да няма равен в света“ и закупил картини от прочути художници от Италия и Нидер-ландия - основно Тициан и Йеронимус Бош. Закупена била и част от колекцията на английския крал Чарлз І. В началото на ХХІ в. Прадо разполага с над 3 хил. картини, представени в 100 зали. Тук са владетелските портрети на Филип ІІ, на херцог Луна, на ерцхерцог Леополд Вилхелм, на кралица Изабе-ла и крал Карл V с автор Вечелио, „Семейството на Карлос ІV“ от Франциско Гоя и др. В Прадо Гоя е представен с над 100 картини, Рубенс с 80, Ел Греко с 33, Веласкес и Рибера с 50, Тициан с 36 и пр. Голяма е галерията с мраморни бюстове на римските императори.

В Барселона - столицата на Каталания, е 80-метровата колона с брозова статуя на Христофор Колумб. В името и по заповед на испанските владетели Изабела и Фердинанд той открил Новия свят през 1492 г. и с това им построява най-го-лемия паметник. Наблизо е закотвен флагманският му кораб „Санта Мария“, с който пръв достигнал бреговете на Амери-ка. В Кралския дворец в Барселона, в каменната зала, строена през ХІV в., Колумб предава на испанските крале владетелски-те права върху новооткритите територии зад океана.

Старата испанска столица Толедо помни римляните, вест-готите и арабите, съхранявайки материални следи от тех-ните дворци и скулптурната им украса. След ХІ в., когато в Толедо се ражда художествена културна сплав - между кас-тилски и мавритански стил - наречена „мудехар“, създаде-ни са легендите за владетеля рицар Диас де Вивар, запомнен като Ел Сид, за любовта на крал Алфонсо VІІ към еврейката Ермоса, претворени в литературни произведения от Лопе де Вега, Фойхтвангер и в картини от много художници. Напри-мер Ел Греко рисува „Погребението на граф Оргас“, владетеля построил черквата „Санто Томе“. В стил мудехар са замъкът Сан Фернандо, градската крепостна врата „Пуерта дел Сол“. При крал Алфонсо Мъдри има разцвет на изкуството, чието средище е централният площад „Сокодовер“. В една от стран-ноприемниците на площада е малкият бюст на великия Мигел де Сервантес, написал тук „Дон Кихот“.

122

В севилския дворец Алкасар, построен през Х в., са бога-то украсените зали с цветни орнаменти и арабски надписи. Най -красивият бароков дворец в Севиля е Сан Телмо, в който са събрани ценни творби от Веласкес, Мурильо, Гоя. В стил мудехар са дворецът Лас Дуеняс на херцозите Алба, Каса де Пилат, замъкът на херцозите Алкала, украсени с многобройни статуи и декоративни елементи.

В Кордоба владетелят Абдулрахман е направил много за раз-витието на мавританската култура. Градът имал 70 библи-отеки и хранилища, като най-голямата - на ал-Хакам ІІ, съх-ранявала почти половин милион ръкописни книги. В учебните заведения се обучавали над 10 хил. студенти от цяла Европа. Съперник на това богатство и великолепие е дворецът Ал-хамбра, където обитавали емирите на Гранада. През ХІІІ в. градът става столица на арабските владетели в Европа и това способства концентрирането на огромен брой произве-дения на арабското изкуство и книжнина. Символ на Властта е прочутият „Двор на лъвовете“ - дванадесет стилизирани лъва от черен мрамор, които носят върху себе си басейн от алабастър, както и шадравани, водоскоци и цветни градини.

В Лисабон, Португалия, е най-прочутият музей на кралски-те каляски - от всички епохи и стилове. Много интересна архитектура имат кралските дворци и мавританският за-мък в Синтра. В стил мануелин (португалска късна готика) е дворецът Пена, възпят от англичанина Джордж Байрон и германеца Рихард Вагнер в поемата „Чайлд Харолд“ и операта „Парсифал“.

Един от най-големите дворци във Франция и в света е Лув-ърът. Първоначално в ХІІ в. е крепост, през ХІV в. крал Шарл V го прави своя резиденция, през ХVІ в. Хенри ІІ го достроява, а вдовицата му Катерина Медичи строи нов - Тюйлери. През следващото столетие двата двореца - Лувър и Тюйлери, са свързани с дълга галерия, оформени с обща фасада от архите-кта Клод Перо. През 1682 г. кралското семейство на Франция се премества в двореца Версай извън Париж и Лувърът става огромно ателие на художници.

През 1792 г. Конвентът на Франция създава тук постоянна изложба на 3000 картини и други произведения на изкуството, принадлежали на кралския двор. Открит на 19 ноември 1793 г., днес най-големият музей в света притежава десетки хиляди експонати, от които над 300 са признати за световни шедьо-ври. Сред тях са величествени царски паметници от Египет, Месопотамия, Елада и Рим, от Средновековието и Ренесанса.

Забележителен е и дворецът Версай край Париж, построен през ХVІІ в. - най-големият дворцов комплекс в Европа. В кар-

123

тини и скулптури тук може да се проследи съдбата на френ-ските крале и държава в продължение на петнадесет века.

В Швейцария е римската Базилия, днес Базел, основана през 374 г. от император Валентиниан като „царски град“. В 20-те музея е представено античното изкуство от Рейнската долина. В Националния музей в Цюрих са показани две кралски златни колекции - „Алтцетен“ и „Ерстфелд“, римски мозайки и антична пластика.

В Мюнхен е огромният дворец на баварските крале, наричан Резиденцията. Неговата колекция от изкуство, която дати-ра от 1570 г., е изключително богата. Столетия картините са използвани като украса на кралските покои и са симво-лизирали неограничената власт на монарха. В галериите и Аквариума - построен специално като изложбена зала, се ре-дуват скулптури и портрети на крале, князе и аристократи, колекции от тъкани и гоблени с царски сюжети. Красиви са и построените от Лудвиг ІІ два средновековни владетелски замъка в ренесансов стил.

В Берлинския музей „Пергамон“ е олтарът, построен от ази-атския цар Евмений през ІІ в. пр. Хр. Фризът на мраморния олтар с височина 16 метра е символ на победата на царя на Пергам над галските племена. В съседство е портата от Милет, строена от император Адриан през 130 г. след завзе-мането на Предна Азия.

В двореца Сан Суси край Берлин е запазена автентичната обстановка, в която са живели пруските крале. В Дрезден на основата на резиденцията на саксонските князе в началото на ХVІІІ в. е създадено чудото на барока Цвингер, комплекс от празнични зали към дворците на княз Август Силни. Днес в Цвингер са събрани дрезденските музеи, сред които и кар-тинната галерия „Стари майстори“. На открита стенописна композиция, „Шествието на князете“, дълга 100 м, се пред-ставя хронологично саксонското минало, руините от войната и надеждата за бъдещето.

През ХІV в. столица на Свещената Римска империя и на Карл ІV става Прага. Това я превръща в основно културно сре-дище на Европа.

Както Карл ІV, така и наследникът му Вацлав І са запалени любители на изкуството и създават една от най-големите колекции в Средновековието - хиляди златни предмети, скъ-поценни камъни, миниатюри, художествен текстил. Макар и само веднъж в годината, кралската колекция е била достъпна за разглеждане от граждани.

Запазена е Барутната кула от 1475 г., с изписани образи на чешки крале, гербове на аристократи и на стари градове. На

124

Карловия мост над р. Вълтава, построен през 1357 г., са раз-положени статуи от ХVІІ и ХVІІІ в., сред които и фигурите на създателите на славянската писменост Кирил и Методий.

Във Националния музей във Варшава, в който са включени дворците Виланов и Лаженки, са експонирани владетелски ин-сигнии от Древността, Византия и Полското кралство. В Га-лерията за чуждестранно изкуство към музея е богатата ко-лекция на последния полски крал Станислав ІІ. Във Вавелския замък в Краков са погребани полски крале и се съхраняват безценни исторически реликви. Сред множеството кралски гробници най-внушителната е на Казимир Велики. Образът му е резбован с портретна точност. Забележителен е и па-раклисът гробница на крал Казимир Ягело, който е издялан от камък като жив и могъщ владетел. Там са гробовете на полските революционери и народни водачи Адам Мицкевич и Тадеуш Костюшко.

Във Виена през 180 г. умира римският император и фило-соф Марк Аврелий; тук умира и хунският вожд Атила през ІV в. През ХІІ в. Виена вече е столица на Австрия - важен стопански и културен център. Династията на Хабсбургите управлява седем века от Испания до Нидерландия, почти че-тири века Хабсбургите са избирани за глави на Свещената Римска империя. Короната им се пази в двореца Хофбург, за-едно с владетелското съкровище от мечове със скъпоценни камъни, ритуални предмети, диадеми, церемониални одежди за коронясване, мебели, хроники и ръкописи, рисунки, картини и гравюри. От двете страни на паметника на австрийската императрица Мария Терезия са обособени два музея - Худо-жествено-историческият и на естествената история.

Дворецът Белведере е построен от принц Евгений Савойски, а впоследствие е закупен от австрийското императорско се-мейство. Там е уреден музей на бароковото изкуство. Подобно на Лисабон и тук има музей на кралските кАретѓи. В залата на Кралския театър в двореца Шьонбрун за първи път през 1762 г. свири 6-годишният гений Моцарт.

Най-представителната сграда на Унгария е Парламентът в Будапеща - построен в неоготически стил в края на ХІХ в., като фасадата му е украсена с 88 скулптурни групи от бял варовик. Сградата е своеобразен музей на унгарската държав-ност, в Тържествената зала са поставени статуи на най-известните унгарски крале. Украсата се допълва от мону-ментални фрески и гигантски гоблени, пресъздаващи героични исторически епизоди. Пред Парламента са паметниците на народните водачи Лайош Кошут и Гьорг Ракоци. На Площада на героите е паметникът на княз Арпад, асистиран от 7 ко-

125

нници - владетели. В Националния музей е короната на визан-тийския император Константин ІХ Мономах, пленено сред-новековно оръжие, короната на унгарските крале, изработена през ХІІ в. от злато, перли и скъпоценни камъни, скиптър и други кралски отличия. Тук са Кабинетът с медали и Галерия-та с исторически портрети.

Румънският владетел Константин Брънковяну построил в края на ХVІІ в. двореца Могошоая, където дъщеря му София Крецулеску издига в негова и на четиримата си братя памет (посечени с измама от турците) църквата „Крецулеску“. Тя, заедно с паметника на първия владетел на Обединено Влашко Михай Храбри, са символи на румънската държавна история. В Историческия музей в Букурещ са мраморните портрети на владетелите на тези земи през вековете - римския импе-ратор Траян, вожда на даките Децебал, княз Александър Куза, обединил Влашко и Молдова. Тук са и глинената статуя „Мис-лителят“ от ІV в. пр. Хр., римски мраморни скулптури, вест-готско съкровище от І в.

В столицата на Украйна - Киев, катедралата „Света Со-фия“ е превърната в Музей на архитектурата и историята. Построена през ХІ в., тя многократно е реконструирана през ХVІІ-ХІХ в. Най- забележителни вътре са фреските, посвете-ни на княз Ярослав І Мъдри и семейството му. А от другата страна на р. Днепър е 20 метровата статуя на княз Вла-димир І Покръстителя, създадена през 1853 г. В музея „Сте-пан Ковнир“ е експозицията „Исторически съкровища“: най-впечатляващи са златните сбирки на скитските владетели, населявали Северното Причерноморие след VІІ в. пр. Хр.

Символ на руската столица Москва е Големият Кремълски дворец, владетелска резиденция от ХV до ХVІІ в. Георгиевска-та зала с 3000 места е декорирана с величествени релефи на руски царе и победители. Като фамилен музей на Романовска-та династия е обособена Оръжейната палата. В девет зали са изложени колекции от царски тронове, корони, каляски, скиптри, както и парадно и бойно оръжие на владетелите. Изключителни са златотъканите царски одежди и гоблени. В Оръжейната палата е и „Елмазният фонд“, в който са из-ключително пищната корона на императрица Екатерина ІІ и скиптърът й, украсен със злато, диаманти и перли. Тук са „Цейлонският сапфир“ и диамантите „Орлов“ и „Шах“ - едни от най-известните в света, както и колекция от масивни късове самородно злато.

Пред църквата „Василий Блажени“ (1555 г.), самата тя па-метник на победата на цар Иван Грозни над татарите (по-строена от Постник Яковлев и Иван Барма с елементи от

126

стара руска и източна архитектура), е монументът на Ми-нин и Пожарски. Това е първият скулптурен ансамбъл в Мос-ква (от 1818 г.), посветен е на водачите на народната съпро-тива срещу полското нашествие през ХVІІ в. На Кремълския площад, срещу „Василий Блажени“, е сградата на Държавния исторически музей. Сред експонатите му са дрехите на ру-ския цар Иван Грозни, затворническата клетка на „селския цар“ Емелян Пугачов, походното легло на Наполеон Бонапарт.

„Иван Грозни убива сина си“ на художника Иля Репин е сред най-известните платна на московската Третяковска гале-рия. На руския цар е посветена скулптурната творба на най -известния творец с мрамор от ХІХ в. Марк Антоколски. С подобен сюжет е и „Петър Велики разпитва сина си Алексей“ с автор Николай Ге.

Руската традиция е богата на паметници на владетели. В централната част на Петербург се издига монументът на императрица Екатерина Велика, заобиколена на пиедестала от свои велможи. Авторът на скулптурната композиция (1873 г.) Матвей Чижов е постигнал портретна прилика с образи-те. Сходство с оригинала има и конната фигура на Петър Ве-лики, надвиснала над Нева. Известен като „Медният конник“, той е творба на Етиен Фалконе от 1782 г.

Михайловският дворец, построен през 1825 г. от Карло Роси, днес е Държавен руски музей. В 130 зали са разположени над 300 хил. художествени експоната. Тук са и изящният мозаи-чен „Портрет на императрица Елисавета“, създаден от ен-циклопедиста Михаил Ломоносов, скулптурните портрети на Павел І и Екатерина ІІ, както и „Запорожките казаци пишат писмо на турския султан“ от Иля Репин.

В Зимния дворец, построен през 1762 г. по проект на знаме-нития архитект Бартоломео Растрели в стил руски барок, е Държавният Ермитаж. Той е сред най-големите музеи в Евро-па и разполага с 2,5 млн. експоната. Началото на Ермитажа (в превод от френски език - място за уединение) е поставено през 1764 г. чрез закупуване на 225 картини от Берлин. Сред шедьоврите на музея са „Камея Гонзага“ и релефните портре-ти на египетския цар Птолемей ІІ и съпругата му Арсиноя. Но най-известни са двете зали: Малахитовата и Георгиевска-та, както и монументалната гробница на княз Александър Невски, в която е вложено 1,5 тона злато. Гробниците на руските царе от Петър І до Александър ІІІ са в Петропавлов-ската крепост на остров в Нева.

Разглеждането на лондонските музеи по правило започва от крепостта Тауър50. Първообразът му е построен през ХІ в. от

50 Вж. Константинов, П. Съкровищата на Европа, С., 2000.

127

Уилям Завоевателя като кралска резиденция. И до ден днешен в Тауър прекарва нощта преди коронацията си кралят на Англия. В Музея на скъпоценностите в двора на крепостта се пазят кралски корони, скиптри и богатото кралско съкро-вище с най-големите диаманти в света. В Уестминстърския дворец се помещава Парламентът. Тази внушителна сграда е увенчана с три кули, в едната е часовникът с камбаната Биг-Бен, която тежи 13 т. Още на входното стълбище и в преддверието се срещаме със статуи и фрески, посветени на нормандските владетели.

Величествен е паметникът на кралица Виктория, построен през 1911 г. на алеята „Пел Мел“, откъдето се вижда Бъкин-гамският дворец. В него, наред с тронната зала, е и картин-ната галерия с ценни кралски портрети от ХVІІ и ХVІІІ в. Колекция от кралски портрети, много от които рисувани от Ван Дайк, Рубенс, Холбайн и Дюрер, има в Уиндзорския замък. Там е капелата „Сейнт Джордж“, с прекрасните си витражи, изобразяващи английските крале, военачалници и епископи.

Британският музей е създаден през 1753 г., както вече ста-на ясно, на основата на частни колекции. В мрамор, картини, гравюри и рисунки са представени много владетели от различ-ни епохи и народи. Музеят си съперничи с Лувъра, Ермитажа и Ватиканските музеи в това отношение. Ценната българска реликва - Четвероевангелието на цар Иван Александър, израбо-тено в Търново през първата половина на ХІV в. и преминало през Влашко и Атонските манастири, е подарено в началото на ХІХ в. на английския колекционер лорд Робърт Кързън, кой-то го подарява на Британския музей.

В Единбургския замък, Шотландия, построен през ХІ в., е изложена колекция от кралски портрети. В съседна зала са шотландските кралски реликви - корона, скиптър, меч, полу-чени от крал Джеймс ІV през 1494 г. в Рим. В друга редизен-ция - двореца Холируд, е „Дългата галерия“, в която са 111-те портрета на шотландски крале, рисувани през ХVІІ в. от хо-ландеца Якоб де Вет.

ІІІ. Бран - Воин

На територията на гръцката столица Атина е разкрит един от големите антични некрополи, в близост до агората. Най- представителна е гробницата, шедьовър на каменодел-ството, на воина Дексилей. Атлетичната фигура на младежа, загинал в бой за родината, е върху летящ огнен кон, с насо-чено копие в дясната ръка, устремен към победата. Според

128

специалисти този шедьовър от ІV в. пр. Хр. е ненадминат в световната скулптура на бойна тематика. По своя патос сходни са картините на Ел Греко „Рицар с ръка на гърдите“ и на Франциско Гоя „Въстанието на 2 май 1808 г.“, „Разстрелва-нето на въстаниците на 3 май 1808 г.“ и фреските „Бедстви-ята на войната“ в мадридския Прадо. С подобно внушение е и знаменитата творба на Пабло Пикасо „Герника“, изложена в самостоятелна галерия, наблизо до музея.

Замъци и крепостни защитни кули на рицари воини се срещат днес в долината на Лоара - най-дългата река във Франция. От Орлеан до Анжер, на едно сравнително неголямо простран ство, са запазени над 40 замъци и бойни съоръжения, строени между ХІ и ХVІІІ в., които са добре уредени музеи на войната и подвизите. Един от най-представителните замъ-ци от френската дворцова архитектура е Шамбор от ХVІ в. Замъкът и огромният парк с военни съоръжения и скулптури е ограден в продължение на 32 км - един музей на войната in situ. Подобен е и замъкът в Анжер, от средата на ХІІІ в.

Ако се върнем в Париж и посетим Лувъра, ще бъдем посрещ-нати от възхитителни статуи на победата. В залите, пос-ветени на Месопотамия и Асирия, ще се възхитим на „Без-смъртните“ от V в. пр. Хр. - изключителен каменен фриз. Недалеч от тях в друга зала е творбата на Микеланджело „Роби“, излъчваща воинска ярост и неутолима жажда за сво-бода. Цяла зала на музея е изпълнена с френско изкуство след революцията от 1830 г. Наред с „Отвличането на Психея“ на Пиер Прюдон са огромните платна на Антоан-Жан Гро със сцени от военните походи на Наполеон Бонапарт. Тук са и композициите на Дьолакроа „Клането на остров Хиос“ и „Сво-бодата води народа“.

В центъра на площод „Етоал“ (звезда), където се събират 12-те големи парижки булеварда, е Триумфалната арка, из-дигната от Наполеон в чест на военните му победи. Архи-тектът Жан Шалгрен е използвал за прототип триумфална арка от Древния Рим, но тази е по-голяма: почти 50 на 50 м. Върху стените й са монитирани 10 огромни релефа, изобразя-ващи битки. Най-известен сред тях е „Тръгването на добро-волците в поход“ (Марсилезата) на Франсоа Рюд. Под свода на Триумфалната арка от 1920 г. е „Гробът на Незнайния воин“. По заповед на император Неполеон на площад „Вандом“ е из-дигната 43-метрова колона в чест на победата му при Аус-терлиц, излята от 1200 пленени оръдия, увенчана с неговата статуя. Огромен мемориален комплекс на воинската слава е Домът на инвалидите, построен през ХVІІІ в. Под позлатения купол, в специална крипта, е саркофагът на Наполеон Бона-

129

парт - първия воин и император на Франция. „Галерията на битките“, с над 50 бюста на френски пълководци, може да се види в двореца Версай. Десетки статуи и копия на антични шедьоври са разположени в дворцовата градина.

В близост до Брюксел е историческото селище Ватерло, къ-дето през 1815 г. Наполеон търпи загуба от обединените ев-ропейски армии под командването на херцог Уелингтън и ген. Фон Блюхер. На мястото на битката е издигната огромна могила, на върха на която има фигура на лъв. В основата й е музей, върху чиято кръгла зала художникът Дюмулен е изри-сувал 125-метрово пано, пресъздаващо батални сцени. Срещу музея е издигнат скромен паметник на великия Бонапарт. В брюкселския кралски музей на изящните изкуства е прочута-та картина на Жан-Луи Давид „Смъртта на Марат“.

В Амстердам, Холандия, с над 30 музеи, е къщата на Рем-бранд, където са изложени едни от най-добрите му платна. Там е и прочутата „Нощна стража“, чието название всъщ-ност е „Стрелческата гилдия на капитан Банинг Кок“.

През 1530 г. баварският херцог Вилхелм ІV наредил на група художници да украсят Летния павилион на мюнхенския му дворец с картини и портрети на тема „Героичните дела на велики мъже и жени от античността и библейското време“. Така се родила Старата пинакотека - един от най-големите художествени музеи в света. Особено въздействаща е „Бит-ката на Александър Велики при Иса“ на Албрехт Алтдорфер, пример как миниатюрата постига монументално въздейст-вие. В Берлин в края на ХVІІІ в. е построена Бранденбургската врата, която е увенчана с четириконна римска бойна колес-ница, дело на Йохан-Готфрид Шадов. В Картинната галерия в Берлин е платното на Рембранд „Мъж със златен шлем“. В дрезденския Цвингер са събрани оръжия и бойни доспехи от различни епохи - над 10 хил. експоната, украсени със злато, сребро и скъпоценни камъни. В друг виенски музей - „Алберти-на“, е подредена колекция от скулптури на военна тематика, а в „Нумизматичния кабинет“ - огромна сбирка от бойни ме-дали и знаци.

Във Варшава, на площад „Нове место“, е построена църква в знак на победата на крал Ян Собиески над турците край Виена през 1683 г. А прекрасната статуя на спасителя на Европа е изложена в Галерията на полската портретна жи-вопис: кралят на кон, стъпкал турския нашественик. Богата колекция от бойни доспехи и военни облекла се съхранява в къщата музей на Ян Матейко в Краков. Част от тях худож-никът е използвал за модел при рисуването на панорамните си епически картини. Голяма колекция от източни оръжия,

130

снаряжения, шатри и трофеи е изложена в готическия замък на хълма Вавел.

Музей с воинско снаряжение има и във Виена, в двореца Хофбург. Изключителни по своята красота са експонатите на бойно и ловно, огнестрелно и хладно оръжие, създадени от най -добрите майстори на Средна Европа. Във Военния музей посетителят може да се запознае с историята, оръжието и униформите на Австрийската империя от средните векове насетне.

В Галерията за ново и съвременно румънско изкуство в Бу-курещ са платната на Теодор Аман, създал румънската на-ционална живопис през ХІХ в. Самият той революционер, в картините си отразява най-героичните събития в история-та на народа си, както и сюжети от освободителните борби на съседите българи. Подобно е значението за украинците на Александър Мурашко с най-известната му творба „Погребе-нието на казашки атаман в Запорожие“ („Похорон Кошового”, 1900), изложена в Киев, в Музея на украинското изобразително изкуство.

Една от европейските столици на героизма и саможертва-та, получили израз в множество паметници, е Москва. Мону-ментална е композицията „Панорама на битката при Боро-дино“ на проспект „Кутузов“, където през 1827 г. е издигната Триумфалната арка в чест на победата над Наполеон. Непо-средствено до Панорамата е паметникът на победителя фел-дмаршал Кутузов. Негов автор е скулпторът Николай Томски, а арката е дело на архитект Осиг Бове. Основното пано на Панорамата е дълго над 100 м и пресъздава героични епизоди от Отечествената война на руския народ през 1812 г. Техен автор е французинът от Одеса Франц Рубо, създал и друга Панорама - „Отбраната на Севастопол.“

В Смоленския събор на Новодевическия манастир в Москва народният водач от ХVІІ в. Борис Годунов става цар. По него-ва инициатива църквата е изрисувана с фрески, пресъздаващи борбата на руския народ за единна национална държава.

Третяковската галерия е сред най-богатите и авторитет-ни художествени музеи в света. Създадена е през 1856 г. като частна колекция от Павел Третяков, чийто паметник е пред сградата на галерията. Заедно с брат си Сергей, те са едни от най-големите частни колекционери и меценати в Европа. Сред шедьоврите на живописта е „Утрото на екзекуцията на стрелците“ на Василий Суриков, както и други негови плат-на: „Покоряването на Сибир от Ермак“, „Степан Разин“, „Пре-вземането на снежното градче“. Изобличител на ужасите на войната чрез картините си е Василий Верешчагин, оставил

131

изключителни платна от Руско-турската война 1877-1878 г., някои от тях рисувани в България по време на освобождени-ето й.

В Санкт Петербург, в Държавния руски музей, са картини-те на Иля Репин (сред които и „Бурлаци на Волга“) - епизоди от живота на военизираното казашко население. В съседство е и творбата на Виктор Веснецов „Витяз на кръстопът“.

На Невски проспект, пред Казанската катедрала, се изви-сяват паметници на двамата пълководци от войната срещу Наполеон през 1812 г. - Михаил Кутузов и Михаил Барклай де Толи, сътворени през 1837 г. от Борис Орловски. Своеобразен музеен военен комплекс е Петропавловската крепост, където е Музеят на артилерията - оръдия от най-ранните образци до ХІХ в. В Петродворец е построена Голямата водна каскада, украсена със 17 големи и множество малки позлатени статуи и барелефи, с централна композиция „Самсон, борещ се с лъва“. Тя е издигната, за да увековечи победата на Петър Велики при Полтава.

В Държавния исторически музей на Швеция, в Стокхолм, се пазят златни кралски съкровища от Великото преселение на народите през VІ-VІІ в., шлемове и позлатени мечове на вождове и бойци. А в Музея на броните и изящното оръжие са едни от най -майсторски изработените бойни доспехи от времето на крал Густав І Васа и неговия син Ерик ХІV, чиято лична броня - шедьовър, е запазена до днес. Уникален е „Музе-ят Ваза“ - с един експонат. Построеният през 1628 г. кралски боен кораб, потънал при първото си плаване. След повече от три столетия е изваден напълно запазен и е експониран в Старата корабостроителница - заедно с цялото си въоръже-ние и обзавеждане от позлатени мебели и прибори.

Интересен е и Оръжейният музей в Копенхаген, който съ-държа оръдия, пушки и пистолети от откриването на бару-та през ХІV в. до Втората световна война. Наред с тях са изложени военни униформи и бойни знамена.

Сходни са някои експозиции и в Националния исторически музей в Осло, Норвегия, посветени на бойното изкуство и въ-оръжението на викингите. Залата със съкровищата е събрала най-ценните трофеи на техните крале и вождове. Наблизо са експонирани три бойни кораба, с които те нападали брегове-те на Европа и Британските острови.

На площад „Трафалгар“ в Лондон се издига 44-метровата Ко-лона на победата, увенчана с шестметрова статуя на адми-рал Нелсън - разгромил през 1805 г. френско-испанската флота. Срещу нея е 150-метровата фасада на Националната галерия на Велико британия. Макар и по-млада от Лувъра, Ермита-

132

жа, Прадо или Дрезденската галерия, тя е в първата тройка на европейските художествени музеи. В залата с италианска живопис е „Битката за Сан Романо“ на Паоло Учело. В музея „Уелингтън“ (херцогът, победил Наполеон при Ватерло) са из-ложени скъпи и редки оръжия, униформи, ордени и отличия с брилянти. Има и картинна галерия с военни сюжети, бюсто-ве на военачалници и герои.

В Шотландия, в Единбургския замък от ХІ в., е разположено огромно оръдие с калибър над 51 см, изработено през 1486 г. в гр. Монс, Белгия, и е известна като „Монската Мег”. Във Военния музей са изложени разнообразни шотландски военни униформи, шлемове и бойни шапки, ценни образци на въоръ-жение, знамена и отличителни знаци. Срещу музея е Памет-никът на падналите шотландски бойци в Първата световна война. А на „Принсес стрийт“, с височина почти 60 м, се из-дига паметникът на сър Уолтър Скот - бард на шотландска борба за независимост..

ІV. Труд - Стопанин

В почти всички исторически музеи на Европа изобилства от експонати, получили своето изящество благодарение на труда. Музейният термин „изделие“ произхожда етимологиче-ски от „дело на ръцете“. Пример за трудолюбие са музейните зали в истанбулските дворци (напр. Топкапъ), където голяма част от кованите изделия и тъканите са дело на български майстори. Пример е и друг балкански град с европейска слава - Дубровник. Бидейки днес истински паметник на среднове-ковното и ренесансовото изкуство, Дубровник е сътворен с труда и умението на италиански, славянски и левантийски майстори - от Юрий Далматинец до Лучано да Лаурана. В княжеския дворец, сам по себе си архитектурен шедьовър, превърнат в музей, е запазен изключителен интериор - ста-ринни мебели, полилеи и килими. Още по-разнообразна е глед-ката в множество дворци и домове на богати търговци във Венеция, във Флоренция и Милано. Италианският ренесанс от ХІІІ до ХVІ в. е време на най-високи изяви на труда и твор-чеството. Те са в основата на замогването на градовете в Тоскана, на Рим, Падуа и Болоня. Забогатялата буржоазия във Флоренция излъчва рода на Медичите, които превръщат под свое управление града в център на прогреса. Пример за огро-мно трудолюбие е Леонардо да Винчи - един от най-великите творци на човечеството. Освен художник и скулптор, той е архитект, инженер и строител. С изключителните си умения

133

става предвестник на технически достижения, осъществе-ни след столетия. Достоен негов съперник е Микеланджело Буонароти, който освен с гениалната си надареност е извес-тен с несравнимата си работоспособност, инженерна мисъл и енергия. Години наред той полага непосилен физически труд, за да създаде монументални фрески и скулптури, да реали-зира творческите си идеи. Огромни усилия полага и архите-ктът Брунелески при създаването на катедралата „Санта Мария дел Фиоре“ в края на ХІV в., на Двореца на Медичите и фамилната им църква „Сан Лоренцо“. В свързаната с нея капела, както бе посочено, са статуите на Лоренцо Велико-лепни и Джулиано Медичи със „Зората“ и „Здрачът“, „Денят“ и „Нощта“. В църквата „Санта Кроче“ почиват останките на поредица от титани на труда и вдъхновението като Мике-ланджело, Галилео, Росини, Маркони; там е и символичната гробница на Данте Алигиери, погребан в Равена.

Плод на огромен труд са достигналите до нас и съхранени в своята автентичност „чудеса на Пиза“: Катедралата, Бап-тистерията и Наклонената кула. Построена в романски стил след 1173 г. от Бонано Пизано, а впоследствие от Джовани ди Симоне, кулата е уникална по своята архитектура. Наклоня-ването продължава в течение на осем века с по 1 мм годишно.

Пример за съзнателно полаган труд и стопанисване на сът-вореното е Вечният град. Дворци, форуми, терми, виадукти и аквадукти, храмове на богове и богати частни домове, пъ-тища и крепости са създали ненадминатата слава на Рим. Най-прочутият форум - на император Траян е построен през ІІ в. от надарения архитект Аполодор. Уникално произведение на труда е 40-метровата колона на Траян, върху която са изсечени от каменоделци 2500 човешки фигури - сцени от заво-юването на Дакия. По нейно подобие са изградени колоните на победата в Лондон, Париж и Санкт Петербург. Величествен паметник на труда е Колизеумът, построен през управление-то на Флавиите (72-80), за да побира над 50 хил. зрители. Той има четири етажа с по 80 арки и мачти за подвижен покрив.

Огромна е построената в чест на Колумб 80-метрова коло-на в Барселона. С бронзова фигура на откривателя на Новия свят на върха, тя съчетава труда и таланта на създате-лите си. В Барселона е и една от най-богатите колекции на Пикасо - художник, изумяващ с титаничното си трудолюбие в продължение на осем десетилетия. Негов е изразът: „Когато бях малък, трябваше дълго да се трудя, за да рисувам като дете, защото още тогава рисувах като Рафаело“. Верен на трудолюбието си, Пикасо се учи да рисува, макар и със свой почерк, като всеки направил му впечатление художник. Музей

134

на труда в Испания е барселонският хълм Монтжуик. Там през 1929 г. във връзка със световното изложение е построено „Испанско село“ с типичните за различни региони занаятчий-ски работилници - на ковачи, дърводелци, грънчари и др.

В Толедо е съхранен вековният труд на испански и арабски майстори, християни, юдеи и мюсюлмани, сътворили архите-ктурно-строителния стил мудехар. Повечето от тези вели-колепни постройки са поддържани, реставрирани и съхранени и до днес от поколения толедски строители, майстори и за-наятчии. Пример за това са замъкът Сан Сервандо, бивша-та синагога, превърната в черква „Санта Мария ла Бланка“, крепостната врата „Пуерта дел Сол“ и резиденцията на ис-панските крале. Апогей на майсторството и труда е постро-яването и украсата на градската катедрала, строена между ХІІІ и ХV в. Всеки от 27-те олтара на храма е създаден с из-ключителното умение и трудолюбие на толедските майстори каменоделци и зидари. Уникално произведение е 3-метровата дарохранителница от ХVІ в., съставена от 5600 детайла от злато, сребро и скъпоценни камъни. Повече от 10 години над нея е работил майсторът Енрике де Арфе. Фламандските ар-хитекти Педро Гуас и синът му Хуан изработват през ХV в. „Портата на лъвовете“, обкръжена от десетки фигури. Наред с тях са работили майстори на ковано желязо, каменоделци и дърворезбари.

Една от строителните забележителности на Севиля е Златната кула, построена през ХІІІ в. като част от замъка Алкасар. Висока 40 м, тя е била инкрустирана със стъкло, което отразявало слънчевата светлина и я правело златна. Плод на огромен труд от ХІІ в. е камбанарията „Жиралда“, възпята от Сервантес и Лорка заради 100-метровата височи-на и изящните външни орнаменти. На върха й впоследствие е монтирана голяма статуя на Вярата. С огромен едновековен труд до кулата е построена третата по големина катедрала в Европа - 116 на 76 м. В съседния Кралски параклис е чуд-ното творение на дърворезбар гений от ХІІІ в. - „Кралската мадона“, изработена от кедър в естествен ръст, с коса от златни нишки и масивна златна корона. Образи на труженици отразяват картините на художника Субарен (ХVІІ в.), който постига завладяваща мъжественост и красота на изображе-нията им.

В съседна Кордоба е най-забележителният паметник на мав-ританското строителство - Голямата джамия - 200 на 140 м. Тя няма аналог и се смята за истински синтез на творческа мисъл и всеотдаен труд. Може би единствен конкурент й е дворецът Алхамбра в Гранада. Много произведения на арабски

135

майстори - вази, стъкло, ковано желязо, сребърен филигран, се съхраняват в Археологическия музей към двореца. Забележите-лен паметник на труда са Градините на Алхамбра със своите пътеки, водоскоци и шадравани.

В Националния дворец в Лисабон - бивша резиденция на пор-тугалските крале - може да се срещнат великолепни образци на дворцови мебели, гоблени и килими, позлатена дърворезба в стил „тала дурада”. В Националния ентографски музей са представени художествените занаяти и празниците, свърза-ни с труда, в различните части на страната.

В Париж има почти всичко от историята на труда. Пример е „Парижката Света Богородица“. Строителството на катедра-лата продължава два века, осъществено от хора от различни епохи, без да нарушат архитектурното съзвучие. И отново - огромен труд на зидари, каменоделци, ковачи, леяри, стъклари. Шедьовър е стъклописът „Пламтящата звезда“ на фасадата между двете кули на катедралата. Подобни са стъклописите на партерния етаж и 75-метровата кула на параклиса „Сент Шапел“. Израз на трудолюбието, продължавало хилядолетия, е фигурата на царския писар от Кай (ХХV в. пр. Хр.), изложена в Лувъра. Той е ненадминат образец на умен и трудолюбив човек от народа. Сходна по внушение е и картината „Селска трапе-за“ на Луи Льонен от ХVІІ в. Макар и разделени от четири хиля-ди години, образите на хора на труда си приличат. Срещаме ги и в картината на Никола Пусен (ХVІІ в.) в Лувъра „Пастири от Аркадия“, както и в платната на Жан-Батист-Симеон Шарден (ХVІІІ в.), отразяващи трудовия живот на граждани и селяни, техните домове и вещите, с които си служат. Художници на труда са Жан-Франсоа Миле - „Събирачки на класове“, „Сеяч”, „Веяч”, „Продавачка” и др. В „Кралят пие“ от Якоб Йорданс е из-образено веселието на обикновени хора след тежък труд. В по-добен стил рисува и холандецът А. Броуер през ХVІІ в. Картини на труда имат Ян ван Ейк, Йеронимус Бош и Петер Брьогел, изложени днес в Брюксел, Гент и Брюге (Брюж).

Холандецът Рембранд е обърнат с лице към представите-лите на новите класи - буржоазията и занаятите, към труда и бита им - „Настоятелите на сукнарския еснаф“. Този инте-рес, проявяван и от други творци, прави холандската живо-пис от ХVІІ в. реалистична и демократична. Трудолюбието на Рембранд е забележително - макар да се разорява и да живее в работнически квартал, за четиридесет години той създава над 1500 картини, рисунки и офорти.

Пример на безименен труд е изграждането на Кьолнската катедрала с размери 144 х 45 х 157 м. До 95-ия метър височина на кулата води стълбище от 500 стъпала. Там са окачени кам-

136

баните, сред които е и шедьовърът на леярското изкуство „Св. Петър“. Основите на катедралата - най-високия храм в света, са положени през 1248 г., а е завършена в днешния си вид през 1880 г., като камъните, използвани за строежа й, те-жат над 300 хил. тона.

В Базел, Швейцария, в павилиона Киршгартен („Черешова градина“) са представени ансамбли от швейцарски селски и градски интериор, изработени от местни майстори.

На остров на р. Изер в Германия е разположена богата екс-позиция с технологии за обработка на материали. Тук може да се проследи цялото развитие на човешката цивилизация - от праисторическите рисунки в испанската пещера Алтами-ра до космонавтиката. В центъра на Мюнхен, в Градския му-зей, е друго чудо на сръчните ръце - макет на средновековния град, изработен през 1572 г. от занаятчията Зантнер. Тук са и фигурките на морис танцьорите, изработени през 1480 г. от Еразмус Грасер. В берлинския дворец Шарлотенберг е Музеят на изкуствата и занаятите. Изложени са експонати, произвеждани в продължение на 12 века в различни германски провинции: каменоделство, грънчарство, дърводелство, стък-ларство, с преминаване от ръчно към промишлено производ-ство. В дрезденския Цвингер са показани множество битови и декоративни предмети, изработени от майсенски порцелан, както и сбирка от разнообразни калаени съдове. В „Алберти-нум“, бивш оръжеен арсенал, пък е сбирката „Зеленият свод“ от златни и сребърни предмети, украсени със скъпоценни ка-мъни, седеф и слонова кост. Подобни колекции се срещат и в Музея на художествените занаяти в двореца Пилниц. Всички тези произведения на труда допълват великолепието на музе-ите и галериите в Дрезден.

Музей на художествените занаяти има в Прага - керамика, стъкло, кристал, но и шедьоври от злато, в модерния стил „чешки сецесион“. На площада на Старе место се издига кула, построена през 1338 г., върху която след век и половина е монтиран часовникът на майстор Хануш. Катедралата „Св. Вит“ е дело на изключителните строи тели Матиас Араски и Петер Парлер, създали през ХІV в. и други архитектурни чу-деса. В катедралата се съхранява част от съкровището на император Карл ІV - разнообразни съдове и дарохранителници от злато, сребро и камъни, а също и златотъкани дрехи.

Музеят на часовниците и художествените занаяти във Варшава притежава разнообразни колекции от часовници и барометри, златарски изделия, гравирано стъкло и филигран. Етнографският музей пък е събрал ценни образци на полска-та материална култура - народни носии, шевици, дърворезби,

137

мебели и скулптури. В Краков е Музеят на занаятчийското изкуство - с инструменти и изделия от различни периоди на материалното производство, израз на съвършенството на полското ръкотворно изкуство. Мариацката катедрала е по-строена при съперничест вото на двама братя строители. Миниатюрни модели на тези и други катедрали и сгради се представят всяка Коледа на площада около паметника на Адам Мицкевич.

В Музея на Долна Австрия, област, в която е и Виена, са из-ложени шевици, костюми и други майсторски изработени про-изведения на народното изкуство. А в близкия Етнографски музей са ценните колекции на другите народи от Австро-Ун-гарската империя. Сходни по характер са експозициите в Му-зея на декоративното изкуство в Будапеща - мебели, метални произведения и украшения, съдове, часовници, миниатюри от слонова кост, абанос, кожа, стъкло. В кулите на Рибарския ба-стион над Дунав всеки занаятчийски еснаф е имал своя част.

Музеят на селото в Букурещ е изграден през 1936 г. на от-крито. Основното в него са оригинални къщи, пренесени за-едно с обзавеждането си от различни райони на румънската земя, със съответната покъщнина и изделия на народните занаяти и домашния труд. Най-много предмети на румънско-то народно изкуство обаче са събрани в музея „Д-р Минович“.

Сред големите достойнства на украинското народно май-сторство е филигранната дърворезба на Микола Скрибяк. Грънчарските изделия от Полтава и глинените фигури от Киев впечатляват с цветовото си разнообразие. Част от тях са пресъздадени в картината на Владимир Маковски „Селски панаир в Украйна“, в Музея на украинското изкуство.

В московския Музей на бита има експонати от ХVІІ-ХІХ в. Там се срещат не само обзавеждане на богати болярски домове, но и изделия на приложното изкуство, създадени от селски майстори.

В двореца Кусково на князете Шереметиеви в околности-те на Москва са изложени най-големите руски колекции от порцелан, а в двореца Останкино впечатляват дървеният интериор и паркет, както и канделабрите, които нямат равни по изящество. Строителни образци от различни руски губернии са изложени в Музея на древноруската архитекту-ра в Коломенское, сред които е и домът на Петър Велики, докаран от Арахангелское. Но най-пълна представа за дос-тиженията на труда дава Музеят на народното изкуство в Москва, създаден през 1902 г. на основата на колекцията на Сергей Морозов. В него са събрани 40 хил. експоната - шевици, дърворезба, карамика, битови съдове и прибори от Европа, Сибир и Далечния изток. Израз на трудолю бието и

138

народната мощ са популярните скулпутри на Евгений Вуче-тич „Да изковем от меча плуг“, изложена пред сградата на ООН в Ню Йорк, и на Вера Мухина „Колхозник и работнич-ка“, подготвена за световното изложение в Париж през 1937 г., днес в Руския музей в Санкт Петербург. Трудов подвиг е Александрийският стълб на Дворцовия площад до р. Нева, издялана от огромна скала с тежест 700 тона и височина почти 50 метра.

На север от Санкт Петербург, в Хелзинки е „Островът на катеричките“, където са събрани къщи от почти всички кра-ища на Финландия с обзавеждане, оръдия на труда и облекло, използвани през вековете. В центъра на комплекса е прочута-та дървена църква от Каруна, построена през 1686 г.

В Кралския музей в Стокхолм, Швеция, наред с дворцовия интериор може да се види тронът на кралица Кристина, из-работен през 1630 г., както и балдахинът, изтъкан във Ве-неция през ХV в. В парка Скансен са събрани от различни шведски области 120 къщи, обществени сгради и църкви, плод на строителното майсторство на шведския народ от ХVІ до ХІХ в. Предмети на бита са показани в залите на „Нордиска музеум“: дърворезба, тъкачество, железарство, златарство, мебелировка, съдове. Най-старата подобна етнографска ко-лекция в света се съхранява в Националния музей в Копен-хаген, Дания. Тук е и единствената в света хронологически систематизирана пълна сбирка от древногръцка керамика. И отново, както и в другите северни държави - показани са интериори на селски, градски и аристократични домове, но изработени от датски майстори. Техни произведения, включи-телно цели къщи, са експонирани в парка Зоргенфри. Типична трудова сцена е пресъздадена от П. С. Крьогер в картината „Рибари при търговеца“.

В Датския музей на приложните изкуства са най-богатите колекции от мебели и домашни предмети в Северна Европа, както и голяма порцеланова сбирка, изработена в Копенхаген през 1775 г. В колекцията „Давид“, подарена на държавата през 1945 г., са събрани ценни мебели от Дания, Франция и Англия, както и ислямска средновековна керамика. Старинният град Орхус е запазен като музей на автентична архитектура, об-завеждане и произведения на местните занаяти.

Музеят на приложното изкуство в Осло, Норвегия, е с над 30 хил. експоната. Изключително ценен е гобленът „Балдисхол“ от ХІІ в. - един от 5-те запазени най-стари тъкани килими в света. Норвежката народна дърворезба е най-изящната в европейската дървена пластика и това може да се види в мно-жество експонати, сътворени с умение и дълъг труд.

139

Подобна е дърворезбата в Исландия, използвана още от ХІІ в. за украса на църкви и домови врати, мебели, детски люлки и други предмети на бита. С дърворезба са украсени корабите на викингите.

В Ирландия пък преобладават майсторски обработените метали - от желязо до злато - те са и най-ценните експо-нати на Националния музей в Дъблин. Някои от тях са още от VІІ-ІХ в. Диапазонът от произведения на труда в музея е огромен - от украсени декоративни плочки от 1800 г. пр. Хр. до ювелирни изделия на ХІХ в. Плод на труда на ирландските майстори са филигранно резбованите каменни кръстове по разхвърляните из цяла Ирландия средновековни кръгли камен-ни кули - символ на славни времена на възход.

„Лондонският Монумент“, надалеч от р. Темза, предста-влява 62-метрова колона от дорийски тип, създадена от сър Кристофър Рен в памет на загиналите в пожара през 1666 г. Но шедьовърът на Рен е катедралата „Св. Павел“, която се измерва със „Св. Петър“ в Рим, а създателят й - с великите Брунелески и Бернини. Друга забележителност на Лондон е Кметството на Сити, чиято голяма зала (50х16х30 м) е укра-сена с гербовете на 12-те занаятчийски сдружения в Лондон. В музея „Виктория и Албърт“, чиито галерии, построени през 1909 г., са с дължина 11 км, е представено приложното изку-ство на всички страни и епохи: интериори, мебели, изделия от слонова кост, порцелан, стъкло, камък, кристал и пр. В Британския музей са сребърните съкровища от английско-то графство Съфолк, изработени от самобитни майстори през ІV и VІІ в. Наред с каменните релефи от Асирия, в чието създаване е вложен огромен труд, могат да се видят големи колекции на бита, дворцовата украса и мебелировката от Египет, изделия на римското и средновековното приложно из-куство. Огромният свят на Британския музей е преди всичко история на труда - от монументалната сграда на „Блумбъри стрийт“ до най-малкия изящен експонат в безбройните му витрини.

Музеите на Европа са не само среща с изкуството, но и с хилядолетната история на човешкия труд, без който не би съществувал богатият ни емоционален свят.

V. Любов - Мъж

Богинята на любовта Афродита се е родила на остров Ки-пър и най-разпространеният й епитет е Киприда. Прекрасен е заливът Роминос, където е изплувала сред пяната на море-

140

то, стъпила върху черупка от мида. Много места на острова, а и експонати в Националния музей в Никозия са свързани с Любовта.

В Древен Рим богинята вече се нарича Венера, където й е построен храм - най-внушителната сграда на „Форум рома-нум“. Макар любим на Афродита-Венера да е трако-елино-рим-ският бог на войната Арес-Марс, мъжки аналог на богинята е Аполон. Статуята му във Ватиканския музей (копие от ІІ в. на оригинала на Леохар) е образец на физическа и духовна красота. Аполодор (І в. пр. Хр.) пък ни е оставил „Торсо от Бел-ведер“ - съвършено мъжко тяло. До тях е скулптурната група „Лаокоон и синовете му“ от Родоската школа (І в. пр. Хр.), който е наказан със смърт от боговете заради похищение на жрица, както и други шедьоври на физическата красота: „Афродита Книдска“ на Праксител (ІV в. пр. Хр.), „Дискохвър-гачът“ на Мирон (V в. пр. Хр.).

След средновековната тъмнина Ренесансът възражда култа към красотата и любовта. В изобразителното изкуство все по често се среща темата на Любовта. Картините на Рубенс, рисувал съпругата си без дрехи (Рубенсов тип жена), „Трите грации“, „Присъдата на Парис“, „Градината на любовта“, как-то и „Градината на наслажденията“ - всички в музея Прадо в Мадрид, са шедьоври. Там е и „Голата Маха“ на Франциско Гоя, както и много платна с женски тела на Джордано, Тициан, Веронезе, Тинторето, Веласкес и Пусен. В Толедо Ел Греко ри-сува с изключителна страст и романтичност образи на мъже и жени в страстен порив, отпечатан върху лицата им. В из-вестната му серия картини „Апостоладос“ любовта на мъже и жени към живота е представена като любов към Христос. Подобно внушение прави и портретът на сина на Ел Греко - Хорхе, от ХVІІ в., изложен в Музея на изящните изкуства в Севиля.

Говорейки за Любовта и Мъжа, постоянно опираме до жена-та. Затова и образът на Венера витае над темата. Най-из-вестна е „Венера Милоска“ от ІІ в. пр. Хр., за чийто автор се счита Александър от Антиохия. Статуята е окрита през 1820 г. на о-в Милос и е изпратена от френския посланик в Гърция като подарък на крал Луи Филип, който я предал в Лувъра. Там е и прочутата картина на Леонардо да Винчи „Мадоната в пещерата“, както и най-известната му творба с образ на жена - „Мона Лиза“, рисувана през 1503 г. Загадъчното обаяние на образа се засилва от озарения в сребриста лунна светлина пейзаж. В Лувъра са и любовните сюжети на Рибера, Веласкес и Сурбаран, „Мадоната на канцлера Ролен“ на Ян ван Ейк и порт-ретът на жената на Рубенс „Елена Фурман с две от децата

141

си“, както и „Венера на фона на пейзаж“ на Лукас Кранах. Един от учениците на П. Рубенс - Антоан Вато, рисува серия от великолепни картини с красиви млади жени в копринени дрехи, придружавани от кавалери с изискани маниери. С влюбени двой-ки са изпълнени картините на Франсоа Буше, представител на стила рококо. Най-реалистични са портретите на съпругата му и на мадам Дьо Помпадур - фаворитка на крал Луи ХV и покровителка на художника. Съвършенство в рисуването на голо тяло показва Жан Доменик Енгър с прочутите си „Ода-лиска“ и „Госпожа Ривиер“. Тела и портрети на дами рисуват импресионистите Клод Моне и особено Едуард Мане, със свои-те „Олимпия“ и „Закуска на тревата“, също изложени в Лувъра. Реноар е не само пейзажист, а и майстор на красивите женски образи, уловени в момент на веселие и щастие от любовта. Пол Сезан рисува „Жена с кафеник“, Пол Гоген серия таитянки, Тулуз-Лотрек е дал израз на ненаситната си жажда към любов с постерите си на Жана Аврил. Ян ван Ейк рисува здрави и жизнени, изпълнени с радост и носещи щастие на мъжете си жени: „Сватбата на Семейство Арнолфини“ е апотеоз на лю-бовното чувство между мъж и жена (изложена е в Лондон). В катедралата „Св. Баво” в Гент Ван Ейк е нарисувал прочутия си олтар - полиптих, чиито образи сияят с радостните тръп-ки от красотата на земната любов.

През ХVІІ в. в Холандия няколко живописни школи се пос-вещават на интимните картини от бита. Наричани „мал-ките холандци“, за разлика от големите (Рубенс и братята Ван Ейк), Йоханес Вермер, Питър Де Хох, Габриел Метсю, Ян Стейн рисуват живот, изобилстващ със знаци на любов, лек и закачлив флирт. Често те контрастират със строгостта на Рембранд, видима в портретите на майка му, в „Самсон и Далила“ или в „Еврейска сватба“, изложени в „Райкс музеум“ в Амстердам. В отделен музей са изложени творбите на вели-кия Винсент ван Гог.

В мюнхенската „Стара пинакотека“ са платната на Тин-торето „Вулкан изненадва Венера и Марс“, а в Галерията на красотата в двореца Нимфенбург са изложени портрети на най- хубавите жени - кралици, принцеси и придворни, живели в баварския кралски двор. В Картинната галерия в Берлин са Тициановата „Венера с органист и Купидон“ и „Портрет на млада жева“ на Ботичели, а в Дрезденската галерия - „Спяща-та Венера“ на Джорджоне и „Сикстинската мадона“ на Рафа-ело, както и отново Рембранд с „Автопортрет със Саския“ (голямата му любов) и „Саския с червено цвете“.

В Художествено-историческия музей във Виена са изложени прочутите картини „Селска сватба“ на Брьогел Стари, „Мла-

142

дата венецианка“ на Дюрер, Рубенсовите „Триумф на Венера“ и „Портрет на Елена Фурман“, „Сузана и старците“ на Тин-торето. В Будапеща, в Музея на изобразителните изкуства, е благородната „Мадона Естерхази“ от ХV в. на Рафаело, „Кае-щата се Магдалина“ и „Мъжка глава“ на Ел Греко, „Момичето с делвата“ и „Портрет на жена“ на Гоя. В Букурещ, в Нацио-налната галерия - изящните „Венера и Амули“ на Лукас Кранах и „Женски портрет“ на Валентин Серов. В Киевския музей на изкуството са „Момиче на фона на персийски килим“ на Миха-ил Врубел и „Съпруги на търговци“ на Борис Кустодиев. Най-забележителното платно там е „Портрет на Маргарита“ на Диего Веласкес.

В музея „Пушкин“ в Москва впечатляват изпълнената със силни страсти „Вакханалия“ на Рубенс и „Малката продавачка на плодове“ на Мурильо. Върху фасадата на представителния хотел „Метропол“ (1903 г.) е монтирана мозайката на Вру-бел „Принцеса Мечта“ - една рисувана с голямо майсторство приказка за любовта. Чудесна е и „Ездачката“, портрет на жена сред романтична природа, чийто автор е Карл Брюлов. Негов е и „Последният ден на Помпей“ - умиращата в мъка любов към живота, изложени в Третяковската галерия. Едни от най-прочутите женски образи на Леонардо да Винчи - „Ма-дона Беноа“ и „Мадона Лита“, които утвърждават майчината обич като висша форма на любовта, както и „Мадона Конес-табиле“ на Рафаело са в петербургския Ермитаж. Там са и „Даная“ на Рембранд и „Портрет на млад мъж“ на Франс Халс, „Капризната“ на Антоан Вато, любовни сцени от Буше и Фра-гонар, прочутият „Танц“ на Матис. В Петродвореца стените на Картинната зала са покрити с женски портрети, рисува-ни от Пиетро Ротари.

„Отвличането на сабинянките“ на Тиеполо - израз на неуто-лимите любовни страсти в древността, е в музея „Атенеум“ в Хелзинки. Тук са и прекрасните портрети на жената и дъ-щерята на художника Репин, рисувани от него със запомнящо се вдъхновение, както и „Портрет на мис Хенфорд“ на Исак Ваклин. Музеят за модерно изкуство в Стокхолм посреща с „Тя“ - огромна полегнала женска фигура, в която е устроена минигалерия на други произведения, отразяващи загадъчната природа на жената (размерите са 36х12х8 м). Символът на Ко-пенхаген е статуята „Малката русалка“, изваяна от Едвард Ериксен, а в Осло, Норвегия, най-характерни по темата са картините на Едвард Мунк: „Танцът на живота“, „Бяла нощ“ и „Лунна светлина“. Майстори на психологическите скулптурни портрети са Густав Вигеланд и Й. Тримелинд. В парка Фрог-нер е огромният музей на открито на Вигеланд, в който се

143

проследява хронологията на човешкия живот - от любовта и зачеването на детския живот до смъртта.

В Британската национална галерия са любовниците „Венера и Марс“ на Ботичели, „Мадоната в пещерата“ на Леонардо, „Св. Анна“ на Рафаело. Богът на любовта Ерос, с поразяващия си лък и стрела, е увенчал върха на фонтана на площад „Пи-кадили Съркъс“. В шотландската национална галерия в Единб-ург са „Бриджуотърската мадона“ на Рафаело, „Венера Анади-омена“ (излизаща от водата) на Тициан, „Жена в леглото“ на Рембранд. Богата е и портретната галерия, представена с рисунки на мъже и жени на Алан Рамзи, Хенри Ребърн и Дейвид Уилки - видни представители на шотландската реалистична живопис, както и скулптури на световноизвестните англий-ски творци през ХХ в. Хенри Мур и Редж Бътлър, при които темата Любов - Мъж е водеща.

Въобще любовта е непреходна тема на изкуството, пред-ставена обширно в историческите и историко-художестве-ните музеи. Тя присъства все по-налагащо се и във виртуал-ните варианти на музея на ХХІ век.

144

ТРЕТА ЧАСТ

Музеи-лидери (теми за упражнения)

Тема І. Античният

1. Според изследователя на културните процеси в Антич-ността проф. Александър Фол, човекът живее във видове вре-ме и видове пространство. По този начин е създал и една от най-дълготрайните институции на човешката цивилизация - музея. Музейното време е агонално (от ст. гр. агóнас - борба), а музейното пространство е изолирано, затворено, сакрално - пространство на храм; Храм на добродетелите.

2. Трудно е да се датира създаването на първия музей, защо-то още в древността има предмузейни сбирки, които свиде-телстват за неугасвdщия „колекционерски рефлекс” на човека. Подобно на чувството за ритъм, за симетрия, той е заложен природно в човека и е образец за подбор и съхранение на сле-ди от собствената му еволюция. Опазвайки обкръжаващия го свят, именувайки и класифицирайки предмети и явления, чо-векът е внесъл порядък в хаоса, конструирал е собствения си живот, разграничавал е красивото от грозното, доброто от лошото, формирал е в съзнанието си първите добродетели.

3. Най-ранните свидетелства за музейни сбирки и музейно строителство намираме в поречията на големите реки, къ-дето възникват и първите цивилизации: „Стара Европа” - по Долния Дунав (дн. български, румънски, молдавски земи); Месо-потамия - по Тигър и Ефрат (дн. Ирак); по долното течение на Нил (дн. Египет), в Китай, Индия и другаде. Този период обхваща VІ-ІІІ хилядолетие пр. Хр. В европейската наука от времето на Ренесанса се използва изразът „светлина на Изто-ка” - като синоним на културата и цивилизацията („ex Orient lux”), която е оплодила със своето съществуване класическата култура на Гърция и Рим.

През второто хилядолетие пр. Хр. мощно се развива Критско-микенската култура, която ни оставя следи за музейни сбирки и величествени архитектурни комплекси като Двореца в Кносос (Крит) и Гробницата на Агамемнон в Микена (Пелопонес).

4. В Древна Елада за музеи (Дом на музите) са били счита-ни първите научни, културни и образователни школи, като Академията на Платон, Лицеят на Аристотел, Градините на Епикур, Колонадата на Зенон, Съюзът на Софокъл.

145

Академията на Платон и Лицеят на Аристотел (считан за първия научен музей - ІV в. пр. Хр.) били образец за създава-нето на Музейонът в Александрия - Египет. Замисълът е на Александър Велики (ученик на Аристотел), който искал да съ-бере на едно място цялото знание на света, но реализацията е на неговия съратник и пръв цар на Александрия след смър-тта му - Птоломей І, също ученик на Аристотел. Той създал Александрийската библиотека (около 320 г. пр. Хр.) и обособил в сградата й място за предмети, паметници и ценности от минали времена (около 308 г. пр. Хр.). Нарекъл го музейон и възложил на Деметрий Фалерски, ученик на Теофраст, който ръководил Лицея на Аристотел след смъртта му, да изработи структура и правилник на този първи музей и да го ръко-води. Това бил първият бюджетно издържан музей (заедно с цялата библиотека). Щедрото меценатство на династията на Птолемеите (323-30 г. пр. Хр.) и на римските императори след Юлий Цезар и Октавиан Август позволява съществуване-то на тези културни институции в продължение на 7 века. Унищожени са като езически средища и храмове с указ от император Теодосий през 391 г., за да се даде простор на хрис-тиянската религия, приета за официална в империята.

По подобен начин били изградени библиотека, музейон и парк около тях от пергамския цар Атал І през втората половина на ІІІ в. пр. Хр. (на територията на дн. Турция). В пергамския музей за първи път се формира научно-изследователско на-правление по история на изкуството и изкуствознание.

Двамата владетели - александрийският Птоломей І и пер-гамският Атал І били наречени Сотер (спасител) заради гри-жите си за съхраняването и развитието на достиженията в областта на културно-историческото наследство.

5. Общоприето е становището, че в Антична Европа като духовна, а не географска, структура доминират три цивили-зационни елемента: Елада, Тракия и Рим.

Древна Тракия заема централната част на Балканския по-луостров, граничейки първоначално на юг с елинските, а впо-следствие с елинистическите държави, а на запад - с те-риторията на императорски Рим. В процеса на формиране тракийските общности и държавни формирования - на одри-си, гети, трибали и беси - възприемат елинската пайдея и я превръщат в римска култура. Тракийският цивилизационен елемент съществува и се развива успоредно с тях в условията на културен синкретизъм, но остава дълго време в забвение поради липсата на тракийска писменост. Притежаващите писменост елини и римляни представят в по-благоприятна светлина своите достижения, а подценяват или премълчават

146

тракийските, ситските, илирийските и други, наречени от тях „варварски” култури.

От траките са останали значителни материални сведения за висока култура и художествено майсторство: архитектурата на храмове и светилища, стенописите в прочутите тракийски гробници и колекциите от ритуални и празнични сервизи.

Значително нематериално наследство е философията на Тракийския орфизъм, който наред с културологичните пости-жения, археологическите находки, историческите текстове и други източници е обект на научната област тракология. Тук особено се отличава проф. Ал. Фол, чийто трудове за сложния, но комплексен духовен живот на траките намират потвърж-дение по-късно в археологическите находки на д-р Китов и в интердисциплинарната научна теза Аретѓ за историко-пси-хологическото наследяване и етико-педагогическото възпита-ване на сборната добродетелност в продължение на три хиля-долетия (от Троянската война до ерата на Глобализацията). Два са философските компонента на Тракийския орфизъм: въз-можността на човек да се самоусъвършенствува и безсмър-тието на интелектуалната енергия: първото дава смисъл на съзнателния човешки живот, а второто на съхраняването и умножаването на знанието/познанието от поколение на по-коление. Това именно отличава тракийската философска ми-съл от предходните, включително и елинската, които поста-вят всичко в ръцете на боговете, а безсмъртието на душата се проектира в другия свят.

6. Приносът на Древен Рим в колекционирането е значи-телен. Императори, аристократи и военоначалници колек-ционирали значими произведения на изкуството и култовете от предишни исторически периоди. При всяка териториална експанзия те се обогатявали със значими произведения: от Елада, Македония, Тракия, Египет, Месопотамия и пр. Колек-ции от елинското изкуство те поставяли в римски храмове и театри. Собствени скулптури на богове и герои със заслу-ги към империята украсявали Колизеума, други амфитеатри, форуми и обществени бани. Развиват се майсторството на портрета върху стена, подовата мозайка и изработването на копия на гръцки оригинали. Сред известните колекционери са първите Цезари: Гай Юлий и Октавиан Август, императо-рите Адриан (с описите на Тибуртинската си сбирка), Юлиян Апостат, Сула, Тиберий, Септимий Север, Каракала, Веспаси-ан, пълководецът Лукул, преторът Гай Верес, политикът Гай Азиний Полион, понтийският цар Митридат VІІ Евпатор.

7. Със създаването и поддържането на различни музеи и ко-лекции древните народи са показали завидно чувство за исто-

147

ричност. Почти едновременно те създават и в продължение на почти хиляда години (V пр. Хр. - V в.) развиват успоредно три културни институции: библиотека, музей и архив. През следващото хилядолетие те взаимно се допълват и подпома-гат, за да съществуват и днес като важна част от държав-ните институции на модерния свят: министерства, агенции, департаменти и пр.

Въпроси:1. В какво време и в какво пространство съществува музе-

ят от Древността до Новото време?2. Кои са най-ранните цивилизации, създали първообрази на

музейни сбирки?3. Какво е характерно за елинския и елинистическия музе-

йон; прилики и отлики?4. Какъв е общочовешкият принос на Тракийския орфизъм и

на тракийските колекции и храмове?5. Чие притежание са най-значимите колекции в Римската

империя и с какво допринасят за развитието на колекционер-ството?

148

Тема ІІ. Византийският

1. Храмът „Света София” в Константинопол (дн. Инстанб-ул) е най-внушителният паметник на Византийското изку-ство. Църквата е превърната в музей, след като дълго време е служила за християнска катедрала, а по-късно е една от главните джамии на ислямския свят.

При създаването си храмът е част от дворцовия комплекс и затова е бил наричан най-голямата „парадна зала на дво-реца”. Смятан за най-яркия образец на византийската архи-тектура, „Света София” в продължение на хилядолетие, до построяването на севилската катедрала през 1520 г., е най-голямата църква в света.

2. Първата църква на мястото на днешната „Света София” е осветена на 15 февруари 360 г. от император Констанций ІІ и по това време е известна като Голямата църква. Тя става патриаршеска катедрала на Константинопол, след като им-ператрица Елия Евдоксия прогонва от града патриарх Йоан Златоуст през юни 404 г.

Разрушена е по време на потушеното от Юстиниан І въс-тание Ника. През същата 532 г. започна строежът на новата църква. За главни архитекти са избрани Исидор Милетски и Антимий Тралски, известни по онова време теоретици в ар-хитектурата и математиката. Императорът им поставя много амбициозната задача да създадат най-големия и велик храм в историята. За целта не са пестени средства и църк-вата е завършена в изключително краткия срок от 5 години. Използвани са ценни материали от територията на цялата империя. Много от колоните са докарани от стари езически храмове от античните градове в Мала Азия.

Юстиниан желае църквата да бъде по-голяма от Храма на Соломон в Йерусалим и същевременно да демонстрира превъз-ходството на Константинопол над останалият християнски свят. Затова при осветяването на църквата на 27 декември 537 г. Юстиниан изрича думите „Соломоне, аз те надминах!”, имайки предвид Храма на Соломон в Йерусалим.

3. Размерите на храма са внушителни: дължина с предве-рията - 120 м, ширина - 72 м, височина на купола - 60 м и диаметър 30 м., като успешно са съчетани двата най-използ-вани модела за строеж на църкви във Византия до това време - централно-куполния и базикалния. Сто и десет мраморни колони придават контур на централния кораб (70 м х 33 м), свързват го със страничните галерии и позволяват на свет-лината от 40-те прозорци на купола да прониква равномерно в цялото пространство. Чрез великолепната си акустика и

149

осветление, храмът създава атмосфера на пълно духовно об-щуване с бога.

„Света София” удивлява с изящността и майсторството на интериора си. Разноцветни мрамори, злато и скъпоценни камъни от всички краища на империята са преработени в пищни художествени решения. Стенописи и златни мозайки, пресъздаващи евангелски и библейски сцени, украсяват стени-те. Иконостасът с обковани със злато икони се издига върху 12 златни колони. Шест хиляди канделабри осветяват огро-мното вътрешно пространство.

След нашествията на кръстоносците през 1096 г. и 1024 г. църквата е плячкосана и много ценни предмети с религиозно и историческо значение са унищожени или откраднати. Разруше-ни са златните и сребърните обкови на иконостаса и врати-те, а самият храм е поруган. В периода на Латинската импе-рия (1204-1261) в църквата се е изпълнявал католически обред.

4. Покоряването на Византийската империя от Османците през 1453 г. довежда до превръщането й в джамия. Ако тръг-налите да бранят Гроба Господен „християни” от Западна Ев-ропа плячкосват само скъпоценностите на храма, то новите завоеватели замазват фреските и мозайките и премахват иконостаса. За окончателното превръщане на храма в джа-мия се вътрешността се изписва в духа на корана, а отвън са издигнати четири високи минАретѓа.

5. След обявяването на Турция за република и преместване-то на столицата в Анкара, по личната инициатива на Кемал Ататюрк храмът „Света София” е превърнат в музей. И днес е един от най-посещаваните музеи, признат за пръв храм на християнските добродетели. В резултат на системни рес-таврационни работи в горната галерия са разкрити мозай-ки на Исус Христос, Св. Богородица, ктиторски портрети на византийски императори и съпругите им. Над входните врати са запазени фигурите на основателя на столицата на Източната Римска империя - Св. Константин, на главния ктитор на храма - император Юстиниян І, държащ макет на църквата и на Св. Богородица с младенеца.

От Османския период в „Св. София” са запазени: михраб (ол-тар), минбар (амвон), максурой (трон), алабастрови съдове, в които се съхранява светена вода, и др. В двора са построени три тюлбета (гробници), в които са погребани султанските фамилии на Селим ІІ, Мурад ІІІ и Мехмед ІІІ.

150

Въпроси:1. Какво е значението на „Света София” като храм на вяра-

та и добродетелите?2. Каква е историята на „Света София; кой е ктиторът,

кои са архитектите и строителите, каква е украсата?3. Защо този най-голям християнски храм е бил поруган от

християни през ХІ и ХІІ в.?Защо кръстоносците са заграбвали ценности и са разрушили вътрешната му украса?

4. В какво са превърнали „Света София” османците и какви културно-исторически паметници са оставили в наследство?

5. Може ли да се сравняват „Света София” и „Сан Витале” в Равена с Кьолнската катедрала и джамията в Севиля?

151

Тема ІІІ. Ренесансовият

1. Бурното икономическо развитие на италианските градо-ве - държави Флоренция, Венеция, Генуа и др., наред с Рим и Падуа през ХІІ-ХІІІ в. създават благоприятни условия за изди-гането на тези градове не само като търговски, но и като културни центрове.

За първи път понятието „Ренесанс” се използва от Джорджо Вазари - архитект, живописец и историограф през ХVІ в. в „Жи-вотоописания на най-значимите художници, скулптори и архите-кти”. Като период в развитието на изкуството го официализи-ра френският историк Жюл Мишле през 1858 г. Ренесансът (на италиански език - Ринашименто, на български - Възраждане) е название на периода, който възвръща в средновековната епоха, в която доминират догмите на християнството, жизнеутвър-ждаващото начало на изкуството и културата на Древна Гърция и Рим. Хуманизмът на Ренесанса е система от възгледи, които отразяват уважение и защита на достойнството и свободата на човека. Теоретик на тази система е Леонардо Бруни през ХV в.

2. Историците определят епохата на Ренесанса (ХІV -ХVІ в.) като характеризираща се със зараждането на буржоазните отношения и промени във всички области на човешката дей-ност. Етапите на това развитие са:

- Проторенесанс, проявил се в изкуството в Средна Италия през втората половина на ХІІІ в. с картините на художника Джото. В началото на ХІV в. твори Данте Алигиери, автор на „Божествена комедия” (1315-1321);

- Ранен Ренесанс - Флоренция (Тоскана) в началото на ХV в., свързани с архитектите Брунелески и Алберти, художника Мазачо, скулптора Донатело и др.;

- Зрял Ренесанс - Флоренция, Рим, Венеция, в края на ХV в. и началото на ХVІ в. - архитекта Браманте и художниците Леонардо да Винчи, Микеланджело Буонарати, Рафаело Санти;

- Късен Ренесанс - последните две третини на ХVІ в. - ар-хитектине Сансовино и Паладио, художниците Джорджоне, Тициан, Веронезе.

Тези ренесансови творци създали голямата част от експо-натите на Ренесансовия музей, в който намирали място и първите извадени от „изкопаемата действителност” и въве-дени в „музейната действителност” класически произведения на скулптурата, архитектурата и пр.

3. Историята на Ренесанса изобилства с примери на колек-ционерство на прочути фамилии: Медичи във Флоренция, Бор-гезе и Фарнезе в Рим, Сфорца в Милано, Гримани във Венеция, Гонзага в Мантуа, д`Есте в Модена, Дория в Генуа.

152

Създаването на огромни и ценни колекции изисквало изграж-дането на специални сгради с подходящи зали за експониране, съхраняване и опазване на паметниците:

- във Флоренция: Галерия Уфици - херцогът Козимо І Медичи възлага на Джорджо Вазари да построи затворен пасаж, кой-то да свързва Уфици и Палацо Векио с двореца Пити, който е от другата страна на река Арно. Така възниква цял комплекс, който се превръща в галерия, отворена за посетители. Дворе-цът Пити е построен от арх. Брунелески през 1440 г., а през 1564 г. е свързан с другите сгради. Галерията на Академията съдържа главно експонати с религиозна тематика, създадени между ХІІІ и ХVІ в. Тук са няколко скулптури на Микеландже-ло, сред които и „Давид”.

- във Венеция: Дворецът на Дожите - произведения на Тици-ан, Караваджо, Тинторето. Сградата е готически архитекту-рен шедьовър. Музеят Корер съдържа „Бронзовата колекция на Ренесенса” и Колекцията „Рисорджименто”, в която е про-чутата „Куртизанка” на Карпачо. Сансовиновата библиотека, наред с книги и ръкописи, съдържа и колекция от живопис и скулптури - творби на Тинторето и Тициан. Галерията на Академията е най-богатият музей в града с уникални про-изведения от ХІV-ХVІІІ в. на Веронезе, Тициан, Тинторенто, Карпачо, Джамбелино, Венециано. В нея от създаването й и до днес се обучават студенти; Арсеналът е създаден още през ХІ в. и тук са произвеждали кораби и въоръжението им, съдържа 25 хил. експонати с изключителна колекция от корабни маке-ти, най-известният от които е галерата „Бучинторо”. Злат-ната къща (Ка д`Оро) е дворец от ХV в., закупен през ХІХ в. от руския княз Александър Трубецкой за известната балерина Мария Талиони. Купилият я по-късно барон Франкети я пода-рява през 1922 г. на града заедно с голяма колекция от медали, печати, гоблени, мебели.

- В Генуа - Галерия Палацо Реале съдържа над 200 платна на ренесансови художници. Музеят на „Страда Нуова” или „Виа Гарибалди” е комплекс от три сгради - Палацо Росо, Палацо Бианко и Палацо Турси с богати колекции от ренесансова жи-вопис.

4. Ренесансовите школи имат голямо значение за развитие-то на изкуствата през следващите векове:

- Сиенската школа възниква през ХІІІ-ХІV в. под влиянието на византийските иконопис и миниатюри. Творбите на Дучо ди Буонинсеня, Симоне Мартини, Липо Меми са изпълнени с лиризъм, цветови съчетания и декоративна орнаменталност;

- Флорентинската школа води началото си от ХІІІ в. с пър-ви автор Джото. Видни представители са архитектите Бру-

153

нелески, Алберти, Верокио, скулпторите Донатело, братя дела Робия, живописците Мазачо, Фра Анджелико, Сандро Ботиче-ли. Връхна точка бележи творчеството на Леонардо да Винчи и Микеланджело;

- Венецианската школа се формира през ХV-ХVІ в. на осно-вата на византийски, готически и източни влияния. Разцвет бележи с платната на Белини, Карпачо, Джорджоне, Тициан, Веронезе, Тинторето.

5. Гениални творци и произведения са белязали връхните постижения на Ренесанса:

- Джото (1266-1337) - полага основите на реализма в живопи-ста, като разчупва средновековните канони: фрески в Капела дел Арена в Падуа и в църквата „Санта Кроче” във Флоренция; проектира камбанарията на Флорентинската катедрала;

- Филипо Брунелески (1377-1446) - основоположник на рене-сансовата архитектура в Италия. Автор на проектите на катедрали, дворци, обществени сгради;

- Донатело (1386-1466) - на основата на класическите форми развива в ренесансовата скулптура свободно стоящата фигу-ра, голото тяло и конната статуя: „Давид”, „Свети Георги”, „Гатамелата” и др.;

- Мазачо - постига пластичната триизмерност на форма-та, рисува, монументални фрески в капелата „Бранкачи” във Флоренция;

- Сандро Ботичели (1445-1510) - живописец и гравьор: „Покло-нение на влъхвите” (четири различни платна в три различни музеи днес); „Пролет”, „Раждането на Венера”, гравюри към първото печатно издание на „Божествена комедия” на Данте (1481 г.);

- Леонардо да Винчи (1452 - 1519) - живописец, скулптор, архитект, инженер, учен. Ученик на Верокио, синтезира иде-алите на хуманизма в творбите си: Мона Лиза (Джокондата), „Мадоната в пещерата”, „Мадона Бенуа”; фреската „Тайната вечеря” и много други. Изобретява редица физически прибори и механични приспособления, инженерни и военно-технически открития, летателни апарати, танк, подводници, фортифик-ационни съоръжения; автор на „Трактат за живописта”, „За анатомията” (на човека, на коня), „За полета на птиците”. Има изключително влияние врху историческото развитие на човечеството през следващите векове;

- Микеланджело Буонароти (1475-1564) - скулптор, живописец, архитект и поет. Творчеството му съчетава героичния патос и идеал на Зрелия Ренесанс: скулптури „Давид”, „Мойсей”, „Пи-ета”, „Възставащият роб”, „Умиращият роб”, фигури - „Нощ”, „Ден”, „Зора”, „Здрач” в гробниците на Медичите; портрети

154

на Лоренцо и Джулиано ди Медичи; фреските в Сикстинската капела с олтарната композиция „Страшният съд”.

- Рафаело Санти (1483-1520) - живописец и архитект, в обра-за на Мадоната въплъщава майчината любов: „Сикстинската Мадона”, „Мадона де ла Седия”, стенописите в папските стаи във Ватиканския дворец (станците на Рафаело), портрет на „Лъв Х с двама кардинали”, „Автопортрет”; архитектурни творби - дворци в Рим и Флоренция, римска вила „Мадона”.

- архитект Браманте (план на църквата „Свети Петър” във Ватикана); художници Джорджоне (пейзажа „Бурята” и голото женско тяло „Спящата Венера”); Тициан („Флора”, „Да-ная”, „Венера Урбинска”); Веронезе („Сватбата в Кана”, „Пир в дома на Леви (Тайната вечеря)”).

Ренесансът е най-великият период в европейското изку-ство. Интересът към неговите произведения, експонирани в световните музей не намалява вече 500 години.

Въпроси1. Каква роля играе Ренесансът в развитието на музея?2. Кои са периодите на Ренесанса и с какво се характеризи-

рат?3. Какви идеи възприемат ренесансовите автори от антич-

ното изкуство и в каква посока ги развиват?4. Кои са най-известните меценати и колекционери, автори

и творби на Ренесанса?5. Кои известни музеи водят началото си от периода на

Ренесанса?

155

Тема ІV. Арабският

1. Първите сведения за арабите, които създали приказния свят на 1001 нощ, датират от І в. пр. Хр., когато до земите им достигнали римските легиони. Но тъй като Арабската пустиня не заинтригувала „владетелите на света”, следва-щите сведения за арабите са чак от VІІ в. Но какви сведения само - и до днес продължава великата история, чието начало положили те. В началото на VІІ в. един брадат мъж се прови-кнал: „Братя! На света има само един истински бог и той е Аллах. Аз, Мохамед, търговецът на фурми от Мека съм един-ственият негов пророк на Земята. Всеки от вас трябва да повярва в него и да ме последва”. Пророкът обединил всички араби от Персийския залив до Червено море под знамето на полумесеца и за по-малко от век страшната арабска конница завзела земите от Индия до Испания: територия надвишава-ща Римската империя, която нарекли Арабски халифат. По-добни империи по-късно създали османските турци и татари-те - също мюсюлмани.

2. Арабските завоеватели се оказали по-мъдри от западни-те варвари, които разрушили Рим, но не създали равностойна култура върху тези руини. Халифите завзели земите без да разрушават живота на покорените, само ги облагали с огро-мни данъци. Богатството и уседналия живот променили нави-ците на арабските вождове: изоставили пустинните шатри и се пренесли в приказните дворци, които сами си построили. Интересувайки се от всичко, бързо усвоили културата и зна-нието на покорените народи и превели на своя език ценните философски и литературни книги. Създали академии и универ-ситети, благодарение на които светът получил в наследство нови открития във всяка област на човешкото знание.

Арабското изкуство се зародило едновременно с арабските науки: ръка за ръка се развивали математика, астрономия, медицина, поезия, обработка на ценни метали и камъни, ар-хитектура. Неговите паметници покрили Северна Африка, Испания, Персия, Палестина, Сирия, Иран, Средна Азия. За славата на Аллаха и неговия пророк Мохамед към небето се извисили хиляди изящни минАретѓа и кули. В арабската джа-мия или дворец всяка педя стена, таван и колона е покрита с рисувани, скулптирани или филигранно изковани орнаменти. Но арабите не правели това произволно, а под най-строги пра-вила и с изтънчен вкус. Смесвайки своето изкуство със заемки от византийските, иранските и други заварени традиции, те създали „арабо-мюсюлманския стил”. Характерно за него е, че поради ограниченията на Корана не се изобразяват хора и

156

живи същества, защото се смятало за идолопоклонничество. Сложните и неразгадаеми геометрични орнаменти били наре-чени „арабеска” - комбинации от звездообразни, многоъгълни и буквени съчетания с епиграфически елементи - надпис в прос-лава на Аллаха. Забележително достижение е калиграфията - изкуството на красивия и одухотворен почерк.

3. Освен с писмеността и изкуствата си, арабите се про-чули с архитектурата и строителството. Първите големи арабски строежи в Дамаск, Йерусалим и Медина се родили с византийска помощ. Но скоро в Египет започнало собствено строителство: Кайро бил на първо място по брой на джамии, дворци, кервансараи, крепости, мавзолеи, водохранилища, ме-дресета (училища).

Верни на своите строителни принципи, арабите започнали да строят и в Испания. Между многото арабски строежи, преживели вековете, първенството принадлежи на световно-известният замък-музей „Алхамбра” в Гранада. Макар и със здрава ограда на крепост, тя е мрежа от дворци, построени от султаните в продължение на 150 години.

Всички дворци са заобиколени от изящни градини, освежа-вани от басейни и фонтани, пълнени с прясна планинска вода от близката Сиера Невада. Подобни паметници арабите съз-дали в Севиля, Толедо и други градове.

4. Дворецът е започнат от султан Мохамед ибн Наср на мястото на стар арабски замък през ХІІІ в. но е завършен от Юсуф І и Мохамед V. Наименованието на арабски език се превежда като Червената крепост: поради цвета на глината, от която са построени стените и скалата, върху която се издига.

Алхамбра не е само крепост, нито замък, а място пълно с мистична и изумителна красота. Истински създател на тази прелест бил султан Мохамед V, които се увличал от красиво-то, общувал с художници и архитекти. Прекарвал много време в градините и сам засаждал красиви и редки цветя, храсти и дървета.

Главната порта, наречена Врата на справедливостта, била построена през 1348 г. Върху свода на външната арка е гра-вирана отворена човешка ръка, като пръстите символизират петте стълба на исляма: вяра, молитва, пост, благотвори-телност и поклонение в Мека. Харемът бил разположен в Дво-ра на лъвовете. Там 12 мраморни лъва символизират знаците на Зодиака, а върху тях е стъпил шадраван, който е център на двора.

Друга забележителност е сградата на летния дворец Хе-нералифе (Градина на върховния раб) построен още през 1318

157

г. За изключителните качества на Алхамбра говори и обсто-ятелството, че когато испанските владетели Фердинанд ІІ Арагонски и Изабела Кастилска завладяват Алхамбра, те не променят почти нищо, въпреки католическата си ревност, а даже започват реставрация на занемарените части. Постро-яват само малък манастир, за да не нарушат хармонията на арабската архитектура.

5. За Алхаамбра се казва, че: „комплексът е изграден с изклю-чителна мисъл и прецизност и всичко е поставено на точно определеното му място”. Градините и пейзажът около всички части на този комплекс - музей на арабското изкуство са се влели в интериора им. Човешкият обем е основен модул на конструкцията: изключителната симетрия и ослепителните форми на земя, вода и небе са великото предимство, постиг-нато от арабските архитекти.

Алхамбра свидетелства и днес за измеренията на арабска-та цивилизация, послужила за една от основите, върху които се развила по-късно европейската култура и наука.

Въпроси:1. Какво роля играе ислямът в историята на Арабския ха-

лифат? 2. В кои направления се развива ислямското изкуство при

арабите, турците и татарите?3. С какво са забележителни културните и научните араб-

ски центрове в Испания: Севиля, Гранада, Толедо?4. Кои са по-известните музеи и недвижими паметници на

културата в Южна Испания? 5. Какво е най-характерно за двореца-музей Алхамбра?

158

Тема V. Германският и Северноевропейският

1. През Средновековието, въпреки опитите на католическа-та църква да задуши и най-слабата проява на „светско от-ношение” към изкуството, се появяват първите меценати и колекционери сред кралете и аристократите. Карл Велики поставя началото на колекционерската страст в Западна Ев-ропа (ІХ в.), а Константин VІІ във Византия (Х в.).

Колекционирано било всичко възможно: книги, скъпоценно-сти, символи на властта като корони и скиптри, произведе-ния на античното или средновековното приложно изкуство, както и различни природонаучни рядкости (куриози).

Италианският Ренесанс повлиява силно развитието на из-куството и културата в съседните европейски страни. Не случайно в историята на изкуството и в музейното строи-телство е възприет терминът „Северен Ренесанс”, който се отнася до живописта на север от Алпите, главно Фландрия (Белгия) и Нидерландия (Холандия). Влиянието на Италиан-ския Ренесанс достигнало Франция, Германия и Испания, къ-дето също се появяват аристократични колекции.

2. За по-кратко и удобно те били наречени „кралски колек-ции”. Най-значимите от тях са:

- Родоначалник на френското колекционерство е крал Франсоа І, който поканил Леонардо да Винчи и му предоставил замъка Кло Люсе. Кралят заплатил за „Джокондата” на да Винчи сума, равна на 120 килограма сребро, по-късно закупил и други негови картини, както и творби на Тициан и Рафаел. Колекцията се увеличава след откупки на следващите френски крале Луи ХІІІ и Луи ХІV, кралица-та-майка Мария Медичи, регентът Филип Орлеански;

- Английският крал Чарлз І Стюарт пренесъл страстта към колекционерството в Англия, като купувал картини от цяла Европа. Когато през 1649 г. бил екзекутиран, пуритани-те разпродали колекцията му на няколко големи аукциони. Главни купувачи били испанският крал Филип ІV, император Леополд Вилхем и шведската кралица Кристина.

- Испанските крале Карл V и синът му Филип ІІ купували от всички краища на Западна Европа произведения на нидерландски и немски майстори: Бош, Дюрер, Кранах, Тициан, Тинторето, Ел Греко, Веро-незе. Филип ІV поканил Франциско де Гоя като придворен художник.

- Най-колоритна фигура сред кралете-колекционери е Рудолф ІІ (1552-1612), който събрал в двореца Храдчани в Прага учени, художници, майстори. Притежавал картини от италиански-те майстори Кореджо и Пармиджанино и от Дюрер.

- Императорският двор във Виена също формирал голяма колекция от италиански и нидерландски майстори. След им-

159

ператор Рудолф ІІ, колекцията нараснала при великия херцог Фердинанд Карл и при император Йозеф ІІ.

3. Германските владетели са сред големите притежатели на „кралски колекции”. Дрезденската галерия (Саксония) при-тежавала много от ценните картини на Лукас Кранах и Ханс Крел, дори на Рубенс. През 1699 г. Август ІІ Силни купува „Ве-нера” на Джорджоне, завършена от Тициан. Август ІІІ уголемя-ва колекцията с италианска живопис, включително „Сикстин-ската Мадона” на Рафаел.

Постепенно в кунсткамерите, както са наричали тези му-зеи, започнали да се съхраняват и предмети с археологически произход, природни и други забележителности, както и мест-ни етнографски материали.

- Херцог Вилхем ІV Баварски (1508-1550) пръв започнал да съ-бира картини в Мюнхен. Достоен негов последовател е Мак-симилиан І (1623-1651) - придобил Дюрер, Рубенс. Максимилиан ІІ (1679-1726) построил галерия в замъка Шлайсхайм, където изложил 12 картини на Рубенс, 13 на Ван Дайк и др. Лудвиг І (1825-1848) купувал картини на Джото, Липи, два шедьовъра на Рафаел, като създал богата колекция с християнска тематика.

4. Дрезденският Цвингер е едно от най-известните архи-тектурни барокови произведения в Германия. Построен е в периода 1709-1732 г. от архитекта Матеус Даниел Пьопелман и украсен със скулптори на Балтазар Пермозер. Всъщност „Цвингер” се наричало празното пространство между вътреш-ния и външния пръстен на градската стена. В началото е използвано за фестивали на европейската аристокрация, но след това е застроено и днес е великолепен музеен комплекс.

В него са Картинната галерия на старите майстори, Кабине-тът на математическите и физикалните инструменти, Пор-целановата колекция и Оръжейната зала. Дворцовият комплекс е устроен като прекрасен парк с много зелени и водни площи.

По време на англо-американските бомбардировки през 1945 г. Цвингер е напълно разрушен, но веднага след войната започва възстановяването му и през 1960 г. е повторно открит.

- Забележителна е бароковата архитектура; вълнообразна форма, рисувани тавани, украсени с орнаменти рамки на вра-ти и прозорци, контрастиращи с вдлъбнати и изпъкналости.

- Кралската врата е главната атракция на музея. Изградена е от странични колони, сегментни арки и множество ниши със скулптури и орнаменти. Покривът е меден, с частична позлата, върху него има купол с корона, заобиколена с четири орли.

- Математико-физикалният салон днес е Държавна художестве-на галерия на Дрезден. В нея се намира и световно-известната ко-лекция от научни инструменти, часовници и глобуси от ХV-ХVІІІ в.

160

- Павилионът с камбаните е впечатляващ с дъговата га-лерия с прекрасни скулптури, както и с камбаната от май-сенски порцелан. На всеки 15 минути се изпълняват различни класически мелодии.

- Френският павилион съдържа картини от френски май-стори, а задната му страна е свързана с басейна на нимфи-те, който всъщност е пещера с воден театър-фонтан.

- Стенният павилион е архитектурен шедьовър, при който долният етаж прилича на черупка, пълна със стълбища и фон-тани, а горният етаж е овална зала. На челната стена в три ниши са поставени скулптури: нимфата, отиваща на баня, къпещата се нимфа и нимфата, която се връща от баня. От външната страна павилионът е украсен със скулптури на Афродита, Атина, Парис, Артемида, Зевс и Хера, а на главния фронтон е изобразен Херкулес, както и Парис, който държи ябълка и е застанал пред Август Силния, държащ полската корона.

5. Цвингерът днес е голям музеен комплекс и туристическа атракция. В него са представени много и разнообразни колек-ции на Август Силния - от китайски порцелан и от майсен-ски порцелан от ХV в. В арсенала на Цвингера може да се види богата колекция от исторически оръжия. Над 1000 експоната има в Математико-физикалния салон, като първите са от 1560 г. Сред колекцията от часовници и гоблени е 800-годишни-ят глобус от Дамаск, както и „часовник” от ХVІ в., който из-мерва разстоянията между Слънцето, луната и планетите.

В Цвингера се намира и „Галерията на старите майстори” с отлична селекция от класни шедьоври на Рафаело, Тициан, Мантеня, Ботичели, Джорджоне, Рембранд, Рубенс, Ван Гог. Тук е „Сикстинската Мадона” от Рафаело.

Въпроси:1. Какво се крие под наименованието „кралски колекции” и

кои са техните собственици?2. Кои са най-известните колекционери през ХV-ХVІІІ в. във

Франция, Англия, Испания, Австрия и др. страни?3. Кое е характерно за развитието на колекционерството в

германските княжества и херцогства? 4. Какъв музей е Цвингерът днес? Кои са най-известните

колекции и експонати?

161

VІ. Британският

1. Този музей е сред най-богатите историкохудожествени музей - във фондовете му се съдържат около 7 млн. движи-ми паметници на културата от почти всички цивилизации, известни на човечеството. Във фондовете се съхраняват ве-ликолепни колекции монети, ръкописи, книги. Музеят е на трето място сред най-посещаваните след Лувъра и Метропо-литън - 5,8 млн. през 2011 г.

Музеят е учреден през 1753 г., но е открит за публика през 1759 г. Помещава се в Монтегю хаус, пригодена за тази цел. Основа е огромната колекция на сър Ханс Слоун. През 1801 г. постъпили египетски паметници, заграбени първоначално от Наполеон, но след разгрома от адмирал Нелсон на френския експедиционен корпус при р. Нил преминали в британски ръце. През 1805 г. е придобита колекцията от гръцки и римски скулптури на Чарлз Таунли („мраморите на Таунли”); а през 1815 г. и „мраморите на лорд Елгин”, т.е. скулптурни изобра-жение и архитектурни елементи от Партенона.

Съвременната структура на Британския музей, наред с художествено-археологическите отдели, съдържа колекции с гравюри и рисунки, библиотеки и архиви, отдел за обучение и информация, научно-изследователски център, лаборатория за реставрация и консервация.

2. Сред най-знаменитите експонати са: - Розетският камък, отрит от френски войници през 1799 г.

при строителството на военно укрепление край гр. Розета на р. Нил. На тази каменна плоча е изсечен текст на египетски и гръцки език, което помогнало на френския учен Жан-Фран-соа Шамполион да разчете египетските йероглифи.

Уникална е и колекцията от 800 египетски папируси с разно-образно съдържание; също релефи и статуи от времето на фа-раона Рамзес ІІ (1279 г. пр. Хр.); фаюмски портрет (погребален портрет, прикрепен към мумията на починалия) от ІІ в. и др.

Десетки хиляди са паметниците от Месопотамия, Леван-тия, Анатолия, Арабия и Кавказ. Асирийските пластики са изключителни - особено ловните сцени на цар Ашурбанипал (VІІ в. пр. Хр.). Тук се съхраняват и 130 хил. глинени таблич-ки с клинописни текстове - най-голямата колекция в света, както и 20 хил. таблички, от които се състои библиотеката на гр. Ниневия - текстове на химни за прослава на боговете, медицински рецепти, магически заклинания и пр.

Гръцките и римските паметници са около 100 хил. от ІІІ в. пр. Хр. до разпада на Римската империя. Сред тях има и произведения на прочутия Фидий.

162

Отделът за Африка, Океания и Америка съхранява около 350 хил. предмета, представящи културата на коренното населе-ние в тези три части на света. Особено внимание заслужава бронзовата колекция от Бенин (ХІV - ХVІІ в.), както и каменни статуи на боговете на ацтеките.

Значими по своето съдържание са Отделът за монети и медали и Отделът за гравюри и рисунки.

3. Под влияние на Британския музей се развиват и другите музеи на Острова:

- Лондонската национална галерия съдържа едни от най-бо-гатите колекции от картини. Учредена е през 1838 г. с 38 кар-тини, за да достигне 2300 експоната в края на ХХ в. Най-го-лям е разделът на италианската живопис: Леонардо да Винчи, Ботичели, Рафаело и др.; следват Нидерландската (Холандска и Фламандска) школа с ван Ейк, Бош, Рубенс и др.; Английската, Испанската и Френската с най-известните си представители.

4. Галерията „Тейт” е музеен комплекс, включващ Британ-ската „Тейт”, „Тейт Модерн” в Лондон, „Тейт Ливърпул” и „Тейт Корнуол”. Общият брой на експонатите изложени в техните колекции наброява 66 хиляди, в това число - 5 хил. картини, 1600 скулптури, 13 хил. печатни графики.

Галериите носят името на големия захаропроизводител, който през 1889 г. подарил на държавата първите 65 картини на съвременни английски художници и отделил средства за строителството на сградите.

Галериите излагат предимно английска живопис, има и бога-та колекция от следващата епоха.

Вместо по традиционния историко-хронологически принципи, експонатите в Галерия „Тейт Модерн” са групирани по вечните теми и жанрове: история, голо тяло, пейзаж, натюрморт. Това е предизвикателство, което среща подкрепа и в други музеи.

Въпроси:1. Каква е историята на Британския музей и как се опреде-

ля общата му характеристика?2. Кои епохи са представени в експозицията на музея и кои

са най-известните експонати?3. Каква е ролята на библиотеката, архива, лабораторията

и др. самостоятелни звена?4. На кои музеи влияе Британският и с какво?5. Кои са меценатите и дарителите на английските музеи.

163

VІІ. Френският

1. Парижкият Лувър е най-известният музей в света - сим-вол на историята и изкуството, съхранени за поколенията. Той е и най-посещаваният през 2011 г. 8,8 млн. посетители, с 5 % в повече от 2010 г. Втори в тази класация е Метропо-литън в Ню Йорк - 6 млн., а трети Британският с 5,8 млн. посетители.

Създаден е с декрет на Конвента (революционното народно събрание) на Френската република през 1792 г. и през 1793 г. е тържествено открит за публика. В основата на музейната експозиция са колекциите на френските крале и национализира-ното имущество на Църквата и емигриралите аристократи.

Лувърът е не само музейни колекции, но и именит архи-тектурен ансамбъл, създаван в продължение на 800 години: от ХІІ в., когато крал Филип ІІ построил на р. Сена крепост, наречена Лувър, до 1993 г., когато президентът на Франция Митеран открива последното здание - корпус „Ришельо”.

2. Колекциите на Лувъра са сред най-големите и най-бога-тите музейни сбирки: древни цивилизации, ислямско изкуство; западноевропейско изкуство и др. - общо 8 отдела:

- Отдел Близкоизточни страни: Шумер, Акад, Асирия, Ва-вилон, Палестина, Финикия, Хетско царство, Древен Иран - експонатите са съпоставими с тези в Британския музей и Предноазиатския музей в Берлин. Тук се намира каменната стена с текста на законите на Хамурапи (ХVІІІ в. пр. Хр.);

- Египетски отдел с паметници от V хил. пр. Хр. до ІV в.: ка-менни, бронзови и дървени скулптури, релефи, папируси, пред-мети от бита. Символ на египетската колекция на Лувър е статуята „Седящият писар” („Писаря от Кай”, ок. 2600 г. пр. Хр.). От Новото царство най-добре са представени храмова утвар и украса от Луксор и Карнак (ХVІ-ХІ в. пр. Хр.): двуме-тровия релеф „Богиня Хатор и фараон Сети І” (1300 г. пр. Хр.)

- Отдел за гръцки, етруски и римски старини - съдържа па-метници на културата от ІV хил. пр. Хр. до VІ в.: кикладски идоли, мраморни фигури и глави (ІІІ-ІІ хил. пр. Хр.), керамика от епохата, описана от Омир (ХІІІ-VІІІ в. пр. Хр.); класическия период (V-ІV в. пр. Хр.), елинистическия период на Александър Велики и неговите наследници (диадохи) - ІV-І в. пр. Хр.;

- Отдел за скулптури - съхранява западноевропейски плас-тики от Средновековието до ХІХ в., сред които преобладава френското изкуство. Тук са релефите на Жан Гужон от „Фон-тана на нимфите (Фонтана на невинните)”. Тук се съхраня-ват и 2 произведения на Микеланджело”: „Възставащият роб” и „Умиращият роб”.

164

- Отдел за декоративно и приложно изкуство: ювелирни про-изведения, гоблени, предмети от бронз и слонова кост от времето на Средновековието до сега.

- Отдел за графики: колекции с гравюри, рисунки, пастели и миниатюри от ХІV в. и след това. Сред най-ранните рисунки са творби на Джото.

- Отдел за ислямско изкуство - историята му започва от 1890 г. и достига до експонирането над хиляда паметници, създадени между ХІІ и ХХ в.

- Отдел за живопис - представени са всички европейски шко-ли, но най-пълна е колекцията френски автори. Най-ранното произведение е от 1359 г., а най-известната картина е „Мона Лиза” (Джокондата) на Леонардо да Винчи. Специалисти смя-тат, че главно на нея се дължи челното място по посеща-емост, което поставя Лувъра пред другите световни музеи - лидери.

3. Музеят д`Орсе е открит през 1986 г., за да приюти ця-лото многообразие на художественото творчество предимно на Франция, но и на други западноевропейски школи, в периода 1848-1914 г. Картините са пренесени от Лувъра и от други френски музеи под контрола на Управлението на музеите на Франция.

- Музеят се помещава в зданието на бившата ж.п. гара Орсе, построена през 1898 - 1900 г. и вписваща се отлично в историческия център на Париж.

- Постъпилата експозиция съдържа около 4 хил. платна, като най- привлекателна за публиката е голямата колекция произведения на импресионисти и постимпресионисти. Мно-го представителни са сбирките на Мане (34 картини, вкл. „Закуска на тревата”, „Олимпия”), Моне (86; „Гарата Сен Ла-зар”, серията „Катедралата в Руан”, „Макове”), Дега (43, „Се-мейство Велели”, „Абсент”, скулптурата „Малката 14-годишна танцьорка”), Реноар (81, „Танц в града”, „Танци в Мулен де ла Галет”), Писаро (46, „Зимен пейзаж от Лувсиен”, „Жена в гради-на”), Сезан (56, „Картоиграчи”, „Натюрморт с ябълки и порто-кали”), Сьора (19, „Цирк”), Сисле (46, „Мостът в Аржентьой”), Ван Гог (24, „Доктор Гаше”, „Стаята на художника в Арл”, „Ар-лезианката”, Гоген (24, „Таитянки (на плажа)”, скулптурата „Овири”), Густав Корбе (48, „Студиото на художника” и др.

- Значителна е колекцията скулптурни произведения на Огюст Роден („Вратата на ада”, „Божествена комедия” и др.).

- Тук присъства и колекция от рисунки и макети по архи-тектура и градоустройство - над 18 хил. броя, както и 45 хил. фотографии, плакети, илюстрации на книги.

165

Въпроси:

1. Каква е историята и развитието на Лувъра до открива-нето му за публичен достъп?

2. Каква е структурата на музея и кои са най-важните отдели?

3. Кои шедьоври и автори,и от кои периоди, са емблема на Лувъра?

4. Как музеят Лувър влияе върху развитието на световните историко-културни музеи?

5. Как е създаден Музеят д`Орсе и какъв тип музей е? Кои творци са представени в него?

166

VІІІ. Руският

1. Епохата на Петър І Велики е характерна с контактите на Русия със западноевропейските държави, откъдето идват редица нововъведения в духовната сфера.

- Западната цивилизация представила пред руския монарх по време на първата му европейска обиколка (1697-1798) неочаквани гледки: кунсткамери, галерии, естествено-научни кабинети, ана-томически театри, ботанически градини, художествени аукциони.

- Петър Велики сам приел предизвикателството и стиму-лирал появата на първите художествени кабинети и галерии в Русия. След него колекционери станали фелдмаршал Яков Брюс, княз Дмитрий Галицин, граф Борис Шереметиев, индус-триалецът Акинфий Демидов.

2. Държавният Ермитаж в Санкт Петербург е сред светов-ните музеи-лидери още от създаването си. Основан е през 1764 г. от императрица Екатерина ІІ Велика, а император Николай І го преобразява в „публичний музеум” през 1852 г. В началото на ХХІ в. броят на посетителите достига 3 млн. годишно.

- Френската дума „Ермитаж” означава „уединено място”, „приют на отшелника”; през ХVІІІ в. така наричали павильо-ните за увеселение в дворцово-парковите ансамбли в Европа, а впоследствие и в Русия.

- В главния музеен комплекс са включени Зимният дворец - би-вша парадна резиденция на руските императори, Малкият Ерми-таж, Старият Ермитаж, Новият Ермитаж, Ермитажният те-атър (архитекти Бартоломео Франческо Растрели, Жан-Батист Вален-Деламот, Георг (Юрий) Фелтен, Джакомо Кваренги и др).

- Експонатите в колекциите и фондовете наброяват ми-лиони музейни предмети: 17 хил. живописни платна, 600 хил. графики, 12 хил. скулптури, 300 хил. образци на приложното изкуство, над 700 хил. археологически паметници, над 1 млн. нумизматични образци.

3. Сред най-представителните колекции са италианска живо-пис (ХІІІ-ХІХ в.): тук са две от достигналите до нас 12 картини на Леонардо да Винчи; творби на Рафаело, Джорджоне и Тициан; над 500 са картините от фламандската школа - само от Рубенс са 22 картини и 19 ескизи; 24 платна на ван Дайк; на Йорданс.

- Над 1000 са платната с холандска живопис, сред които блести Рембранд;

- Испанската колекция включва 150 картини; френската по-вече от 400, сред които са творби на Мане (7 бр.); Дега, Ван Гог, Матис, Пикасо.

- Сред западноевропейската пластика са мраморна статуя на Вол-тер от Жан-Франсоа Удон, „Венера в раковина” на Анри Матис и др.

167

- Античната колекция включва паметници от ІІІ хил. пр. Хр. до ІV в.: обработени камъни, антични геми (най-ценната е „Камея Гонзага” от ІІІ в. пр. Хр., на която са изобразени Пто-лемей ІІ Филаделф и съпругата му Арсиноя); антични статуи (Венера Таврическа от ІІІ в. пр. Хр.), римски скулптури (колек-ция от 120 мраморни портрети).

- Огромна е колекцията от антични гръцки и римски рису-вани вази (15 хил.), глинени статуетки.

- Богата е нумизматичната колекция: 120 хил. антични; 300 хил. - руски; 360 хил. от Западна Европа.

- Колекцията с въоръжение съдържа над 15 хил. образци на оръжия от различни епохи и географски райони.

- Ярко е представено културното наследство на Изтока - около 180 хил. произведения живопис, скулптура, ювелирно и приложно изкуство и др. от Египет, Месопотамия, Средна Азия, Кавказ, Индия. Уникални са паметниците на номадските народи от Евразия и скитските паметници (VІІ-ІV в. пр. Хр.)

4. В отдела за руската култура има повече от 340 хил. пред-мета от VІ до ХХ в.: ръкописи, старопечатни книги, икони, живопис, скулптура, графика, декоративно и приложно изку-ство, костюми, знамена и др.

Тук се съхранява гардеробът на Петър І, мозайки, изпълне-ни от Михаил Ломоносов, документи на велики хора: аристо-крати, творци, революционери.

5. Ермитажът оказва силно въздействие върху развитието на музеите в Русия. Сред повлияните от него са Третяков-ската галерия, Музеят на Кремъл, Държавният исторически музей, Музеят Пушкин - всичките в Москва; Руският музей, Музеят по астрономия и етнография „Петър Велики” в Пе-тербург, както и музеи по цялата територия на Руската им-перия (1620-1917), на Съветския съюз (1917-1991) и на Руската федерация (след 1991 г.)

Въпроси:1. Как се заражда музейното дело в Русия?2. Каква е структурата на Ермитажа и кои колекции и ав-

тори са представени?3. С какво, освен експонатите си, е световно известен Ер-

митажът и кои са неговите творци?4. Какво съдържат националните руски колекции на музея?5.Кои други музеи са повлияне от Еримтажа и как?

168

ІХ. Американският

1. Метрополитън (или „Мет”) в Ню Йорк е най-големият музей извън Европа, с една от най-представителните екс-позиции в света. През 2010 г. е посещаван средно от 6 млн. човека годишно. Основан е през 1870 г. от група американски предприемачи и общественици - почитатели на изкуството и след две години е открит за широката публика в наето за целта помещение. В собствено здание, построено в неоготи-чески стил, е пренесен през 1880 г.

Музеят притежава над 2 млн. произведения на изкуството, паметници на историята и културата - от палеолита до наши дни.

2. Сред първите колекции е „Европейска живопис ХІІ-ХІХ в.” с около 2200 произведения. Представени са френската, италиан-ската и холандската школа; английски, нидерландски, немски, испански и фламански художници.

Музейните фондове съхраняват около 15 хил. рисунки и 1,5 млн. печатни графики.

- Отделът за европейска култура и декоративно-приложно изкуство разполага с 50 хил. работи, създадени между ХV и ХХ в. Фигури, мебели, керамика, стъкло, метал, ювелирни произ-ведения, гоблени, текстил, часовници и пр.

- Колекцията американска живопис и скулптура е сред най-добрите в света. Тя е своеобразна енциклопедия на американ-ското изкуство от ХVІІІ-ХХ в.: 900 автори с над 1000 картини, 600 скулптури, 2600 рисунки.

- Съвременното изкуство е представено с над 10 хил. рабо-ти от европейски и американски творци. Тук има картини на Пикасо, Жорж Брак, Анри Матис.

3. Музей Метрополитен се слави с множество паметници на древната цивилизация. Колекцията с египетско изкуство е на второ място след тази в музея в Кайро - 36 хил. предмета.

- Огромна е колекцията с древно изкуство от Близкия Из-ток - от 8 хил. години преди Христа до появата на исляма през VІІ в.: над 7 хил. предмета от Месопотамия, Иран, Си-рия, Мала Азия, Черно и Каспийско море.

- Колекцията с гръцко и римско изкуство включва обработе-ни камъни, геми, рисувана керамика, малка пластика, бронз, стъкло, желязо от неолита до ІV в.

- Колекцията средновековно изкуство също е сред най-бога-тите в света - експонирани са над 6 хил. предмети: византий-ски и западноевропейски украшения, надгробни плочи, сервизи, френски църковни витражи от Парижката Света Богородица, църквата в Сен Дени и катедралата в Амиен.

169

- На Метрополитен принадлежи и най-представителната в западния свят колекция азиатско изкуство (ІІ хил. пр. Хр. - ХХ в.). Наброява над 35 хил. предмети, предимно картини, гравю-ри, изделия от метал, стъкло, керамика, текстил.

Особено се отличават произведенията на китайската кали-графия и живопис, японските гравюри върху дърво, а също и ритуални вещи и предмети на разкоша.

- Колекцията ислямско изкуство включва около 12 хил. про-изведения, създадени между VІІ и ХІХ в. Това са предмети на религиозния култ, за домашно обзавеждане и за разкош. Тук са представени и народите на Африка, южно от Сахара, ти-хоокеанските острови, коренното население на Северна, Цен-трална и Южна Америка.

- Значими са и колекциите войнски доспехи; музикални ин-струменти; фотографии и др.

4. Наред с Метрополитен в САЩ внимание заслужават и други музеи със значими експозиции:

- Смитсъновият институт с музей във Вашингтон е създа-ден след като, по щастливо стечение на обстоятелствата, цялото наследство на английския учен и минералог Джеймс Смитсън е наследено от американската държава през 1826 г. Мотивите на Смитсън не са посочени - знае се, че никога не е бил в САЩ и не е имал приятели там. Предполага се, че този акт е протест против консервативните порядки в Англия и в подкрепа на просвещенските идеали, превъплътени в ранната американска държава.

- През 1879 г. Конгресът на САЩ взел решение и учредил Смитсъновия институт с музей; днес най-големият музеен комплекс в света включва 19 музея, 9 научни центрове и На-ционалния зоопарк, в които се съхраняват 136 млн. предмети, произведения на изкуството и естествено-научни образци.

- Националната галерия на изкуствата във Вашингтон е от-крита през 1941 г. Щедри дарители са американският банкер Андрю Мелън и неговите наследници; първото дарение включ-вало 126 картини на европейски майстори и 10 милиона долара за строеж на подходяща сграда. Дарители стават и финан-систът Честър Дейл (240 картини, 7 скулптури, 22 графики, 1200 каталози, над 1500 книги), търговецът Самюел Крес (376 картини, 94 скулпутри, 1307 бронзови артефакта, 38 ескизи), братята Джоузеф - колекционер и коневъд - и Питър - едър бизнесмен - Уайднър (2,000 скулптури, картини, декоративно изкуство и порцелани) и бившия президент на компанията Сиърс Лесинг Розенвалд (редки книги). Най-известните автори в галерията са Леонардо да Винчи, Моне, Реноар, Сезан, Гоген, Ван Гог, Вермер и др.

170

- Музей за съвременно изкуство в Ню Йорк, създаден по инициатива на Аби Рокфелер (съпруга на Джон Рокфелер Млад-ши), Лили Блис (дъщеря Корнелиус Блис, търговец, политик и министър на вътрешните работи в администрацията на Макинли) и Мери Съливан (галеристка и общественичка) през 1929 г.; от 1939 г. е в собствена сграда. Съдържа колекция кар-тини на Пикасо, Миро, Дали, Анри Матис, Жорж Брак, Рене магрит, Джаксън Полък, Уилям де Кунинг, Джорджа О`Кийф и други значителни европейски и американски творци.

От 50-те години музеят събира творби на американски ху-дожници - авангардисти. Тук е и знаменитата композиция на А. Уорхол от 32 картини с продуктите на фирмата „Кембъл”.

Отделът за филмово изкуство включва 14 хил. призведения на кинематографията (между които 8-часовият филм „Импе-рия” на Уорхол и футуристичният видеоклип на „All Is Full of Love” на Бьорк) и над 4 милиона филмови кадри (вкл. от ше-” на Бьорк) и над 4 милиона филмови кадри (вкл. от ше-дьоври като „Гражданинът Кейн” на Орсън Уелс и „Шемет” на Алфред Хичкок).

- Музеят Гугенхайм в Ню Йорк е създаден от Фондация Со-ломон Гугенхайм през 1939 г. като пръвоначално носи името Музей на абстрактното изкуство и представя ранни модер-нисти като Рудолф Бауер, Василий Кандински, Пийт Мондри-ан и Паул Клее. След това е построено ново здание (спирало-видната галерия на Франк Лойд Райт разделя общественото мнение) и са закупени нови колекции (Марк Шагал, Амедео Мо-диляни, Пикасо и др.) През 1952 г. музеят посмъртно приема името на благодетеля си.

Фондация „Соломон Р. Гугенхайм” стопанисва Музея Гуген-хайм в Билбао (Испания), Дойче Гугенхайм в Берлин (в сътруд-ничество с Дойче Банк.) и колекцията на Пеги Гугенхайм във Венеция.

Въпроси:1. Какъв Музей е Метрополитън и кои са основните етапи

в историята му?2. В какво се изразява културно-историческото богатство

на музейните му колекции?3. Какво е най-характерно за музейния комплекс „Смитсън”?4. Каква роля играят фондации като „Соломон Р. Гугенхайм”

за развитието на музейното дело през ХХ и ХХІ в.?5. Какви преимущества и недостатъци има новаторския

архитектурен дизайн на Франк Лойд Райт?

171

Х. Частни колекции и музеи

Когато говорим за музеи и колекции, често пропускаме да споменем корпоративните колекции, които, всъщност, по брой творби са съизмерими с публичните музеи. Над 1500 компании събират, поддържат и излагат произведения на изкуството в офисите си, за удоволствие на служители и клиенти. Някои дори предлагат организирани обиколки с гид, т.е. действат като музеи.

В далечната 1472 г. Монте дей Паши, първата банка в све-та, поръчва изработването на фреска за декорация на офиса си в гр. Сиена (Италия). През ХІХ и ХХ в. железопътните компании популяризират новаторските си услуги чрез поръ-чково изкуство. През 30-те години на ХХ в. производителят на ананаси Дол използва същия прийом, но сред творците са имена като Джорджия А`Кийф и Ясуо Кунийоши. В последва-лите десетилетия корпоративните колекции се превръщат в инструмент за изграждане на обществен имидж. Най-значи-телните меценати от края на ХХ и началото на ХХІ в. не са вече физически, а юридически лица.

Наред с банките и застрахователните дружества (Уни-Кредит, Ай Ен Джи, Ю Би Ес, Акса, Пруденшъл), меценати са известни имена от хранително-вкусовата промишленост (Нестле, Стювезант, Абсолют), автомобилното производство (Даймлер, Крайслер, Форд), електроника и електротехника (Самсунг), електроенергия (ЕОН, Канадската енергийната корпорация), бижута (Картие), авиолинии (Алиталия), универ-ситети (Амстердамски, Утрехтски), хотели (Риц-Карлтън, Ен Ейч) и др.

Колекцията на Дойче Банк е най-голямата в света с над 56 хил. творби. Част от нея е изложена на първия етаж на сгра-дата на банката в Берлин в партньорство с Фондация „Со-ломон Р. Гугенхайм”, за което е известна като Музей „Дойче Гугенхайм”. Други корпоративни колекции с музеи са на Сам-сунг в Сеул и на Картие в Париж (сградата е архитектурно решение на Жан Нувел).

Началото на колекцията на друга банка, Джей Пи Морган Чейс на Уолстрийт в Ню Йорк, е поставено през 1959 г. от Дейвид Рокфелер (син на Аби Рокфелер, за която вече стана дума). Фокусът е основно върху съвременни творци от стра-ните, в които банката има присъствие (над 80).

Художествената колекция на Майкрософт е основана през 1987 г. и включва над 5000 съвременни творби (картини, скулп-тури, фотографии, керамика, мултимедийни проекти), изло-жени в над 180 сгради по целия свят.

172

Националната банка на Белгия събира изключително бел-гийски творци след 1950 г. (представени са геометрични аб-стракции, концептуални творби, хиперреализъм, движението Кобра), като с това играе водеща роля в развитието на изку-ството в страната.

Повечето корпоративни колекции са почти изцяло самофи-нансирани, т.е. част от творбите се продават, за да се купят нови. Това подхранва пазара на изкуство, а най-известните световни аукциони Сотбис и Кристис обособяват специални отдели за работа с корпоративни клиенти.

От 2006 г. в Палацо Граси, а от 2009 г. и в бившата митница Пунта дела Догана, във Венеция се помещава колекцията на френския бизнесмен Франсоа Пино, собственик на Гучи, Фнак и Кристис. Колекцията (консервативно оценена на 1,5 млрд. долара) наброява над 2000 творби и включва Пикасо, Мондри-ан, Джеф Кунс и Урс Фишър. Пино, който съзнателно издирва творби, които „нарушават спокойствието и сигурността на буржоазния начин на живот”, притежава забележителната инсталация „Физическата невъзможност на смъртта в съз-нанието на живия” (The Physical Impossibility of Death in the Mind of Someone Living”) на Деймиън Хърст.

Фондация „Броуд” в Лос Анджелис управлява частната колек-ция на Илай и Идит Броуд, която включва творби на Роберт Рошенбърг, Доналд Джъд, Анди Уорхол и Джеф Кунс и е оценена на 1 млрд. долара. Значителна част от колекцията са големи по размер творби и инсталации, които биха затруднили по-казването им в публични музеи (където винаги има недостиг на място и финансиране). Забележителното при тази колек-ция, е изборът на метода за социализация: не само в собстве-на музейна сграда, но и чрез преотстъпки на други музеи: от основаването си през 1984 досега над 8000 творби са посетили над 500 институции по света, където са били видяни от над 100 милиона посетители.

В Нойе Галери в Ню Йорк е показана част от колекцията на Роналд Лаудър, син на Есте Лаудър, който притежава над 4 хил. произведения на германски и австрийски творци от нача-лото на ХХ в. (Оскар Кокошка, Егон Шиле, представители на движението Баухаус, кръга „Синият ездач” и групата „Мост”, както и най-скъпо продадената картина в света „Портрет на Адел Блок-Бауер” от Густав Климт), средновековно изку-ство и европейско въоръжение.

От 1970 г. досега Тръстът на семейство Халили, основан от проф. Насър Халили, британец от ирански произход, е събрал пет изключителни колекции: Ислямско изкуство над 20 хил. артефакта (700 г. до 1900 г.), Японско изкуство от периода

173

Мейджи (1868-1912), Шведски текстил (1700-1900), Испанско из-куство (1850-1900) и Световни емайли (1700-2000). Части от всички колекции са гостували на редица световни музеи, сред които Британския, Виктория и Алберт, Ермитажа, Алхамбра, Портландския, Музея на Ван Гог в Амстердам; 90% от колек-циите са публикувани.

Тръстът „Джон Пол Гети” с четирите си начинания - музей (създаден през 1954 г.), изследователски институт, консерва-ционна лаборатория и фондация - е може би най-известната частна меценатска институция в света.

В Центъра Гети в Лос Анджелис е показано европейско изку-ство (картини, графики, скулптури, илюстровани ръкописи и декоративно изкуство) от ХVІ-ХІХ в. и европейска и американ-ска фотография - ХІХ-ХХ в.

Това, обаче, което най-много отличава тази от другите споменати частни колекции, е изложеното във Вила Гети в Малибу: антично изкуство - Рим, Гърция и Етрурия - VІІ в. пр. Хр. - ІV в. 1,200-те артефакта (от общо 44 хиляди) в посто-янната експозиция са подредени тематично: Богове и богини, Дионис и театъра, Троянската война и др., което улеснява възприятието на посетителя. Шест зали са заделени за вре-менни експозиции и за съвместни проекти с другите инсти-туции. Общата експозиционна плок е 4,500 кв.м.

Два от най-забележителните експоната в античната ко-лекция са бронзова статуя в цял ръст на олимпийски атлет с лавров венец (ІІ-І в. пр. Хр.) и Лансдаунският Херакъл от Ти-буртианската колекция на император Адриан (ок. 125 г.). Ин-тригуващ е и куросът (юноша в цял ръст, естетически идеал на архаичната пластика) от доломитски мрамор, откупен на търг през 1985 г. за 7 млн. долара. Специалистите не са еди-нодушни относно автентичността на статуята, а след по-купката се разбира, че документацията относно намирането и собствеността на артефакта до 1983 г. е била подправена. Днес музейният надпис гласи: „Гърция ок. 530 г. пр. Хр., или съвременен фалшификат”.

Сградата на Вила Гети е архитектурна възстановка на т. нар. Вила на папирусите в Херкуланий - резиденция на тъста на Цезар, Луций Калпурний Пизон Цезонин, затрупана от вул-кана Везувий в 79 г., и частично разкопана през 1750 г. Архите-ктурният план на двора на музея пресъздава археологически разкопки.

През 1930 г. колекционерът Адонис Бенаки, основава музей в памет на баща си, Емануел Бенаки, един от водещите фигури на гръцката диаспора в Египет. Първоначално за сграда на музея се използва фамилната къща в центалната част на

174

Атина, но с разрастването на музея, отделните колекции се обособяват в различни части на Атина. Пред 1931 г. музеят е дарен на гръцката нация.

Основната колекция включва над 40 хил. произведения на изкуството и изгражда историческа панорама на гръцките земи от праистория до наши дни. Археологията е разделена в няколко периода - Праистория и Античност, Византия; Пост-византийско и неоелинистично изкуство (ХV-ХІХ в.). Сбирката „Историческо наследство” представя гръцкото национално-ос-вободителното движение и съвременната история.

През 1953 г. Музеят Бенаки получава дарение от Дамянос Кириазис, което става основа за художествената колекция. Днес тя включва над 6 хил. картини и графики основно от европейски творци от ХVІІ до ХІХ в. и гръцки творци от ХІХ и ХХ в.

Колекцията от ислямското изкуство е една от най-значи-телните в света, тъй като представлява всички географски школи: Индия, Персия, Месопотамия, Мала Азия, Близкия Из-ток, Арабския полуостров, Египет, Северна Африка и Испания. Сред 8 000 експонати има артефакти от керамика, дърво, злато, метал, текстил и стъкло, от VІІ до ХІХ в.

Музеят Бенаки има още няколко сбирки: коптско, китайско и американско предколумбово изкуство, детски играчки, фото-графия, исторически архив.

Нумизматичен Музей - Русе е първият частен музей, реги-стриран в България след 1989 г51. Поддържа две колекции - ар-хеология (ок. 400 предимно антични артефакта от бита) и нумизматика; регистрирани в РИМ - Русе. Поради продължава-щи реставрационни работи върху сградата на музея (бившото музикално училище в града, самото то - паметник на култура-та), колекциите са пътуващи в различни музеи в страната.

Забележителни са сбирките от римски бронзови апликации от колесници, стъкленият рог на изобилието (единственият намерен цял в България) и декрет на Константин Велики и Лициний I, уреждащ привилегиите на войниците и ветерани-те, от 311 г.

Нумизматичната колекция наброява над 16 хил. монети от 14-те антични монетарници на територията на днешна Бъл-гария: Аполония, Месамбрия, Одесос, Дионисопол, Анхиало, Ни-кополис ад Иструм, Марцианопол, Кабиле, Сердика, Филипопол, Августа Траяна, Пауталия, Никополис ад Нестум и Деултум.

Колекция „Васил Божков” се състои предимно от изобрази-телно изкуство и археология. Няма постоянна експозиция,

51 За частните археологически колекции в България, вж. Дебрюне, Н. Частни антични колекции в За частните археологически колекции в България, вж. Дебрюне, Н. Частни антични колекции в България: пътища за социализация. С. - 2012.

175

въпреки лиценза за частен музей. Творби и артефакти са пуб-ликувани в каталози и са показвани в самостоятелни и сборни изложби в Националния исторически музей и Националната галерия за чуждестранно изкуство в София, както и в Брюк-сел, Бон и Москва. Поради корпоративния характер на ко-лекцията, част от най-ценните експонати могат да бъдат видяни в офиса на „Нове холдинг” в София.

От показаното може да се заключи, че археологическата ко-лекция включва елинистическия и римския период. Централна част заемат артефакти от Близкия изток - предимно ахеме-нидско и иранско изкуство. Като цяло колекцията се състои от образци с изключително висока художествена и финансова стойност.

Впечатление правят сребърните ритони с животински про-томета (елен, козел, лъв, ибекс, теле, змия, овен, рис, барс и кон), изключително фино изработена мраморна статуя на момиче в цял ръст от ІІ в., златен венец с 58 листа и 14 плод-чета от ІV в. пр. Хр., два сребърни кантароса с изображения и текст.

Колекция „Васил Божков” се поддържа в собствена лабора-тория за консервация и реставрация, ръководена от проф. Веселина Инкова. Лабораторията е една от най-скъпо оборуд-ваните в страната.

От 1995 г. Фондация „Аретѓ-Фол” излага в постоянни експо-зиции (де факто в музей) три тематично организирани колек-ции: „Арес” (археология), „Армията на Бога” (икони и етногра-фия) и „Александър Фол” (учебен музей с копия от тракийски съкровища, стенописи и библиотека). Колекциите са напълно регистрирани според Закона за културното наследство и от 2012 г. са обособени в Исторически музей Аретѓ.

Колекция „Арес” включва около 700 предмета от праисто-рия до късна античност (5000 г. пр. Хр. - VІ в.). Колекцията е напълно експонирана и онагледява „Звездата Аретѓ”, като всеки експонат е израз една от петте добродетели и тех-ните персонификации - Вяра-Бог, Власт-Цар, Бран-Воин, Труд-Стопанин и Любов-Мъж. 25 от артефактите са със статут на национално богатство. Сред забележителните експонати са: единственият в България напълно запазен чернофигурен кратер с образите на Аполон и Дионис (кр. VI в. пр. Хр), куха сребърна статуетка на Херакъл (ІІ-ІІІ в, известна е само още една такава в света), бронзов кинжал от Троянската война и тракийски погребалин комплект от бронзов съд с форма на нар и 6 златни накита. Копие на статуетката на Аполон Токсофорос е ежегодният приз на Фестивала на изкуствата „Аполония” в Созопол.

176

Колекция „Армията на Бога” съдържа 93 експонати, основно икони (автентични и копия), но също и етнография, с образи на светците-воини Георги, Димитър, Мина, Тодор Страти-лат и Тодор Тирон. Това позволява да се проследи, обоснове и илюстрира исторически образувалата се ценностна система Аретѓ с промените й по епохи.

Въпроси:Какви видове частни колекции и музеи има и какво е харак-

терно за всеки от тях?Кои са най-значителните корпоративни колекции и каква е

тяхната роля за сферата на изкуството?Какво отличава Музеят Гети от другите частни музеи?Кои са действащите частни музеи в България и какви пара-

лели могат да се направят с други частни колекции и музеи по света?

Как е организиран исторически музей „Аретѓ” и как оценя-вате този тип експозиционна подредба?

177

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Тази книга е обзор, разказ и обобщение на извървян хилядо-летен път.

Такава задача изисква подбор и подреждане на аргументи, които пряко влияят на образователно-възпитателния и раз-велкателния процес. Те са в състояние, заедно с разгръщането на други съпътстващи дейности, да допринесат за формира-нето на определени нагласи в музейната публика или поне в най-жизнената и най-активна част от нея. Оформянето на убеждение, че определени качества на човека, приемствено наследени, но и постоянно реновирани и иновирани през изжи-вените епохи и в съвремието, образуват неговата граждан-ска добродетелност, е достатъчно сложна и многоаспектна задача.

„Аресовите качества“, или „Звездата Аретѓ“, не е завършен и свършен набор, подборът в него се мени в историческа-та действителност, някои стари предимства избледняват за сметка на нови или по-актуални. Обобщено казано обаче, възпитанието в определена ценностна йерархия и интерак-тивност не изменя на първоначалния замисъл да се обоснове, стимулира и насочва творчески социално поведение-култура с осъзната отговорност за участие в изграждането на обще-ство, държава, нация. Тази отговорност подхранва енергията на личността и на общността и днес.

Музейната теория и практика добре познават и използват общопедагогическите, учебните, образователните, обучител-ните и възпитателните принципи, постановки и разработки, дело на признати автори и музейни колективи. В книгата се предлага един подход, който изхожда от разликата между информация и информационен ресурс. Докато „информация“ е подходящ термин за вид база данни, т.е. за една даденост и дори за една очевидност, състояща се от първични инфор-мационни елементи, групирани в информационни масиви, „ин-формационен ресурс“ съдържа функционалната валоризация на изделието/обекта/експоната/ колекцията/музея чрез интер-претативни и ре-интерпретативни стратегии. Структу-рата на инфоресурсите е фактическото обвързване на тези стратегии, което се поддава на управление52.

Управлението, което се осмисля чрез възпитателната ми-сия на реалния или на виртуалния музей, се основава на съ-щата изходна позиция. В неговия механизъм обаче тя при-ема по-гъвкавата форма на постоянно верижно иницииране

52 По-подр. вж. Иванов, Д., Н. Дебрюне, �правление на информационните ресурси на историческия По-подр. вж. Иванов, Д., Н. Дебрюне, �правление на информационните ресурси на историческия музей. С. 2012.

178

и асоцииране на проекти, чието първоначално идейно-научно ядро е възпитателната концепция. Управленският механизъм следователно изисква зараждането на проблемна ситуация, чието решаване е само база за хипотезата на следващата и създава условия за извличането на нови резерви от инфоре-сурсите чрез интерпретация и реинтерпретация, т.е. чрез „изтълкуване на тълкуваното“.

При този подход музейно-историческата институция, коя-то вече се намира в обстановка, напълно различна от позна-тата, рутинната, традиционната, и е на прага на съдържа-телното, физическото, пространственото и семантичес кото си преустройство, може да се разбира като генератор на идеи за обществено значима културно-поведенческа политика. Такъв образователен, но преди всичко възпитателен резултат е напълно постижим за съвременните музейни екипи и за тех-ните съмишленици, сред които са авторите на настоящата книга.

179

ПОСЛЕСЛОВ НА РЕЦЕНЗЕНТИТЕ

1. Предлаганата на читателя монография „Историческият музей - храм на добродетели“ е на писана от известния бъл-гарски изследовател и популяризатор на културно-историче-ското наследство и музеологията проф. Ди митър Иванов в съавторство с Нина Дебрюне.

Авторите предлагат един нов подход за изграждане на комуни кативно-асоциативен модел за управление на нравстве-ните ресурси на историческия музей на база та на интердис-циплинарната научна теза Аретѓ. Според него нат рупаният социокултурен опит води до изменения на познавател ните въз-можности в областта на музейните информационни ре сурси. Доколкото съществува все още непреодоляна фрагментар-ност в музеоложките изследвания по тази проблематика, вариа тивност и, в определена степен, противоречивост, то и научно то є изучаване изисква съответстваща теоретична концепция и инструментариум.

Езикът, на който е написана настоящата книга, способ-ства да бъдат разкрити нелинейните процеси в сложните динамични системи. Този език е изработен в рамките на съ-временната соци окомуникативна методология на музеология-та. Авторите разкри ват закономерностите в историко-пси-хологическото наследяване на добродетели от Античността, през Средновековието за Ново то време, и Глобализацията, като представят основните систем ни компоненти на цен-ностно-добродетелната приемственост според теорията Аретѓ: Вяра, Власт, Бран, Труд и Любов. На ос новата на посткласицизма те разглеждат тази приемственост чрез прилагането на етико-педагогически подходи в управление-то на информационните и нравствените ресурси на култур-но-историческото наследство, разглеждайки развитието на историческите музеи. В този смисъл авторите имат опре-делени приноси в развитието на теоретичната музеология. При вържениците на посткласическата музеология се отказ-ват даже от самата възможност за построяване на единен и системен кон цептуален модел на музея. Така те, не пред-ставяйки външната ка узалност, преобразуват детерминизма в неодетерминизъм, което не е друго, ае „преоткриване на времето“.

Ето защо сборната добродетелност Аретѓ, включена като основа за социализация на информационните и нравствените ре сурси на музея, дава възможност да се разбере глобализаци-ята в историческа перспектива. Новоевропейската техноген-на цивили зация и нейното разпространение може да се разви-

180

ва устойчиво само ако се опира върху диалога на културите и се разработват етико-педагогически методики за усвояване на културните цен ности.

Авторите виждат в ценностната система Аретѓ оптима-лен сценарий за обществено развитие, което се явява дос-татъчно обоснован по същество и програмен по своя мабащ светогледен ориентир за практическа музейна дейност през ХХІ в. (По-подроб но вж. Иванов, Д. Аретѓ - логия. Книга І-V. Академично издателство, С. 2008-2009.)

Изследването на Димитър Иванов и Нина Дебрюне се със-тои от три части.

Първата част включва в хронологически порядък отделните етапи в развитието на историческия музей, като се ползва общоприетата периодизация на историческата наука.

Втората част е посветена на приложението на принци пите на теорията Аретѓ в музейната дейност. Аретѓ-центриз мът включва две части: теоретична (обосноваване съществува-нето на невидимия свят на духовната същност, изградена на прин ципите на добродетелността) и практична (разработва-не на ме тоди за приложно опознаване на духовната реалност чрез ефек тивно и ефикасно управление на информационните и нравствени те музейни ресурси).

Тази трактовка дава основание на авторите да определят историческия музей като храм на добродетелби.

В третата част са включени 10 теми за упражнения със студенти. Подбрани са онези музеи в хилядолетната история и богатата палитра на екснозиции, които можем да наречем „лидери”.

Книгата е предназначена за музеолози, философи, историци, културолози, както и за по-широк кръг читатели, интересу-ващи се от хуманитарна проблематика.

Проф.д.ик.н. Евгений СачевАприл 2012 г.

181

2. Книгата на Димитър Иванов и Нина Дебрюне съдържа-телно разширява и обогатява българската музеоложка мисъл и затова има приносен характер в изясняването на същност-ното и структурното раз витие на музейната институция от зараждането є до най-съвре менните явления в тази об-ласт на знанието.

Проф. Димитър Иванов е сред динамичните фигури в съвремен ния културен и социален живот. Съчетавайки своя-та широка ин формираност в различни области на познание-то с управленския си опит, той достига до изводи, които се основават на богат фак тически и фактологически ресурс. А поставената задача - интерпретация на исторически извори и на културния и научния принос на творци и изследователи - прави книгата привлекател на, интересна и многообразна в съдържателно отношение.

Особено внимание заслужава анализът на ясно очертана-та връзка между колекционерския рефлекс и престижност-та на ко лекциите като атрибут на аристократическото и владетелско то достойнство и утвърждаването на музейната институция ка то приоритет в държавно-културното стро-ителство.

Проследяването на тази нишка от Птолемеите и Александ-рийския музеум до създаването на Лувъра, Ермитажа и др. води чи тателя към ценния за музеологията и музейното строителство извод, че той има своя незаменима роля в съ-зиждането на човеш кото културно богатство и достойн-ство. С посочените примери авторите провокират извода, че музеят е съсредоточие на общоци вилизационни и конкретно национални особености и нагласи. Ка то такъв той може да бъде подлаган на изследване и научен ана лиз, а процесите на неговото възникване, утвърждаване и еволю ция - да бъдат обект на интерес от специализирана и интересу ваща се от културните процеси аудитория.

И макар че изглежда малко встрани от традиционните възг леди за музеологията, акцентът, който авторите пра-вят върху „Аретѓ-музеите“, внася допълнителни аргументи в полза на социално-нравствената и възпитателната възмож-ност на му зея в условията на глобализиращото се общество.

Читателят и бъдещият историк на културата ще наме-рят в тази книга не само богата информация, а и същевре-менно отправни точки за нови проучвания в „Аретѓ-музеите“ и по-ши рока палитра за размисъл и обобщение. Всичко това ще прово кира заинтересувания, докоснал се до книгата, да се задълбочи и да се върне към информацията и обобщенията, които предос тавят Димитър Иванов и Нина Дебюне за чуд-

182

ния свят на музейните сбирки и за отделните артефакти от златната съкровищница на европейс ката история.

Книгата е един ценен сегмент от бъдещата история на му зея като културно явление, като рожба на културна ак-тивност. Тя веднага ще заеме подобаващо място в богатия в жанрово отношение книжен пазар у нас като реализа ция на засиления интерес към музея - феномен на културата и в глобалния свят.

Българската музеология има още едно ценно, панорамно по-магало в процеса на своята европейска интегрираност.

Д-р Стефанка КръстеваАприл 2012 г.

183

Сгра да та на Ев ро пейс кия пар ла мент в Брюк сел – тук се фор ми ра му зей на та по ли ти ка

Цен т рал на та за ла (фо рум) на Му зея на

изящ ни те из кус т ва Брюк сел, Бел гия

Му зей на изящ ни те из кус т ва – Ан т вер пен, Бел гия

Музейни сгради в Европа

АРЕТЃ В МУЗЕЯАЛБУМ

184

Му зеен комплекс Бер лин, Гер ма ния

Га ле рия на ста ри те майс то ри

Дрез ден, Гер ма ния

Ста ра та Пи на ко те ка Мюн хен, Гер ма ния

185

Бри тан с ки му зей Лон дон, Ан г лия (вът ре шен двор)

Га ле рия Тейт Лон дон, Ан г лия

Му зей Ате не ум – Хел зин ки, Фин лан дия

186

Лу въ р – Па риж, Фран ция

Му зей Д’Ор се – Па риж, Фран ция (бив ша жп га ра)

На ци о на лен ис то ри чес ки му зей – Ати на, Гър ция

187

Ва ти кан с ки те му зеи – Рим, Ита лия

Га ле рия на Ака де ми я та за изящ ни из кус т ва – Ве не ция, Ита лия

Му зей на мо дер но то из кус т во – Заг реб, Хър ва тия

188

Му зей Ал бер ти на – Ви е на, Ав с т рия

Рейк с му зе ум – Ам с тер дам, Хо лан дия

Ху до жес т ве но-ис то ри чес ки му зей Ви е на, Ав с т рия

189

Вар шав с ки на ци о на лен му зей – Пол ша

Ху до жес т вен му зей Кра ков, Пол ша

Дър жа вен му зей на из кус т ва та Ри га, Лат вия

190

Му зей Пуш кин – Мос к ва, Ру сия (вът ре шен из г лед)

Ер ми та ж Санкт Пе тер бург,

Ру сия

Рус ки му зей Санкт Пе тер бург, Ру сия (на пре ден план па мет ни кът на А. С. Пуш кин)

191

На ци о на лен му зей – Сток холм, Шве ция

На ци о нал на га ле рия – Пра га, Че хия

На ци о нал на га ле рия – Бу да пе ща, Ун га рия

192

Му зей Пра до Мад рид, Ис па ния

Му зей на Сал ва дор Да ли – Фи те рес, Ис па ния

Му зей на Фондация Хуан Миро – Барселона, Ис па ния

193

Му зей Мет ро по ли тън Ню Йорк

Му зей на изящ ни те из кус т ва – Бос тън

Ин с ти тут по из кус т ва та (с му зей) – Чи ка го

в САЩ

194

На ци о нал на га ле рия Ва шин г тон

Му зей на мо дер но то из кус т во Сан Фран цис ко

Час тен му зей Гу ген хайм Ню Йорк

195

в Ла тин с ка Аме ри ка

Му зей на изящ ни те из кус т ва Бу е нос Ай рес, Ар жен ти на

Му зей на из кус т ва та Сао Па о ло, Бра зи лия

Ан т ро по ло ги чес ки му зей Мек си ко си ти, Мек си ко

На ци о на лен му зей Ли ма, Пе ру

196

в Азия

Им пе ра тор с ки дво рец – му зей в Пе кин, Ки тай

На ци о на лен му зей То кио, Япо ния

На ци о на лен му зей Ки о то, Япо ния

На ци о на лен му зей Те хе ран, Иран

197

в Аф ри ка и Ав с т ра лия

На ци о на лен ис то ри чес ки му зей Кай ро, Еги пет, Африка

Ху до жес т ве на га ле рия

Кейп та ун, ЮАР, Аф ри ка

На ци о нал на га ле рия Кам бе ра, Ав с т ра лия

198

Обек ти под зак ри ла на ЮНЕС КО в Бъл га рия

Ка зан лъш ка тра кийс ка гроб ни ца

Не се бър – Сред но ве ко вен град

Тра кийс ки храм – с. Све ща ри, Раз г рад с ко

Ри лски манастир Бо ян с ка цър к ва

Ма дар с ки кон ник

Скал ни цър к ви – Ива но во

Пирин – На ци о на лен парк Езе ро Сре бър на

199

Аретѓ в музеяВяра - Бог

Га ло пи ра щи ят кон, 15 000 г. пр.Хр., Пе ще ра та Лас ко, Дор до на, Фран ция

Гла ви на бик (бо жес т вен сим вол – Зевс) от Ми ке на, Полопонес, и от Кносос, о-в Крит, Гърция, ХVI в. пр.Хр.

200

Олим пийс ки бо го ве (от ля во на дяс но): Хера, Хер мес, Ати на, Зевс и Га ни мед, Аф ро ди та,

Арес. Чер ве но фи гу рен ки ликс, 510 г. пр.Хр., Ар хе о ло ги чес ки му зей, Тар к ви ния, Ита лия

Бог на пло до ро ди е то, ХII в. пр.Хр., Национален му зей, Ни ко зия, Ки пър

Бог По сей дон, бронз, 460 г. пр.Хр., На ци о на лен му зей, Ати на, Гър ция

201

Гла ва на Ор фей, мра мор, рим с ко ко пие на гръц ки ори ги нал, 460 г. пр.Хр., Глип то те ка,

Мюн хен, Гер ма ния

Бо гът Слън це Хе ли ос, не бес на та ко лес ни ца, 300 г. пр.Хр.,

Му зей Пер га мон, Бер лин, Гер ма ния

Ат лас дър жи зем но то къл бо, рим с ко ко пие на ели нис ти чен ори ги нал, II–I в. пр.н.е., На ци о на-

лен ар хе о ло ги чес ки му зей, Не а пол, Ита лия

Аге сан дър, По ли дор и Ате но дор. Жрецът Ла о ко-он и си но ве те му,

40 г. пр.Хр., Му зей Пуш кин, Мос к ва, Ру сия

202

Ол тар на Зевс, мра мор, II в., Му зей Пер-гамон, Берлин, Германия

Хрис тос раз де ля ов це те от ко зи те, 450 г.,цър к ва „Св. Апо ли нер“, Ра ве на, Ита лия

Джо то, Це лув ка та на Юда, 1305 г., Аре на па ра-лис, Пад уа, Ита лия

Те о фан Грек, Бо жи я та май ка, ико на, ХIV в., Бла го ве щен с ки съ бор, Кре мъл, Мос к ва, Ру сия

203

А. Руб льов, Тро и ца, 1422–1427 г., Третяковска галерия, Москва, Русия

Ле о нар до да Вин чи, Бак хус, 1515 г., Лу вър, Па риж, Фран ция

Бе но цо Го зо ли, Пъ тят на влъх ви те (де тайл), 1459 г., Дво рец Ме ди чи – Ри кар ди, Фло рен-

ция, Ита лия

Ел Гре ко, Хрис тос го ни тър гов ци те от хра ма, 1600 г., На ци о нал на га ле рия,

Лон дон, Англия

204

Пос мър т на мас ка на Ту тан ка мон, 1340 г. пр.Хр, Еги пет с ки на ци о на лен му зей, Кай ро,

Еги пет

Власт - Цар

Гроб на вожд от Варненския халколи-тен некропол IV хилядолетие пр.Хр., Исторически музей, Варна, България

Принц ХVI–ХIV в. пр.Хр. Фрес ка от Дво ре ца в Кно сос,

Крит, Гър ция

Злат на цар с ка пос мър т на мас ка ХVI в. пр.Хр., Ми ке на, Полопонес, Гърция

205

Цар с ки трон, VIII в. пр.Хр., На ци о на лен му зей, Ни ко зия, Кипър

Пе ри къл, V в. пр.Хр., рим с ко ко пие, Му зей Пуш кин, Мос к ва, Ру сия

Цар с ки шлем, среб ро с поз ла та, IV в. пр.Хр., На ци о на лен ис то ри чес ки му зей, Бу ку рещ, Ру-

мъ ния

Тра кийс ки цар с ки ве нец, зла то, IV в. пр.Хр., Зла ти ни ца, Ар хе о ло ги чес ки му зей, Со фия,

Бъл га рия

206

Им пе ра тор Тра ян, 108 г., Му зей Лу вър, Па риж,

Фран ция

Ра фа ело, Атин с ка та ака де мия, 1508–1511 г., Ва ти кан с ки те му зеи

и га ле рии, Рим, Ита лия

Гла ва на тра кийс кия цар Севт III, бронз, IV в. пр.Хр., Ар хе о ло ги чес ки му зей, Со фия,

Бъл га рия

Им пе ра тор Ав густ, мра мор, I в. пр.Хр., Глип то те ка,

Мюн хен, Гер ма ния

207

Ано ло Брон д зи но, Еле о но ра То лед с ка със си на си, 1550 г., Га ле рия Уфи ци, Фло рен ция, Ита лия

Ти ци ан, Им пе ра тор Карл V, 1576 г., Ста ра Пи-на ко те ка, Мюн хен, Гер ма ния

Па о ло Ве ро не зе, Се мейс т во то на Дарий пред Алек сан дър Ве ли ки, 1565–1570 г., На ци о нал на га ле рия, Лон дон, Ан г лия

208

Ан тонис ван Дайк, Чарлз I Ан г лийс ки, 1636 г., На ци о нал на га ле рия,

Лон дон, Ан г лия

Жак-Луи Да вид, Смърт та на Ма рат, 1793 г., Крал с ки му зей за изящ ни из кус т ва, Брюк сел, Бел гия

Г. Б. Ти е по ло, Ан то ний и Кле о пат ра, фрес ка, 1750 г., Дво рец Ла биа, Ве не ция, Ита лия

209

М. М. Ан то кол с ки, Цар Иван Гроз ни, 1871 г., Рус ки му зей, С. Пе тер бург, Ру сия

Вил хелм фон Ка ул бах, Крал Луд виг I в об к ръ же ни е то на ху дож ни ци и уче ни, 1848 г., Но ва Пи на ко те ка, Мюн хен, Гер ма ния

210

Бран - Воин

Пор та та на лъ во ве те от кре пост та в Ми ке на, Гър ция, ХVІ–ХІV в. пр.Хр.

Бой на ко лес ни ца, гли на, VI в. пр.н.е., На ци о на лен му зей, Ни ко зия, Кипър

Ати на Про ма хос, мра мор, V в. пр.Хр., рим с ко ко пие в Хер ку лан (Ви ла на па пи ру си те), Ита лия

211

Во ин, бронз, V в. пр.Хр., Му зей на Ве ли ка Гър ция, Ре джо Ка лаб рия, Ита лия

По лик лет, Ама зон ка, 440 г. пр.Хр., рим с ко ко пие, Му зей Пер га мон, Бер лин, Гер ма ния

Шлем и риз ни ца (бронз) на во ин VII в. пр.Хр. Музей в

Ар гос, Гър ция

Хе ра къл, 500 г. пр.Хр., Му зей Пуш кин, Мос к ва, Ру сия

212

Кен та ва рът Хи рон въз пи та ва мал кия Ахил, II в. пр.Хр.,

На ци о на лен ар хе о ло ги чес ки му зей, Не а пол, Ита лия

Еней, фрес ка от Пом пей, II в., На ци о на лен ар хе о ло ги чес ки му зей, Не а пол, Ита лия

До на те ло, Да вид, 1440 г., Фло рен ция, Ита лия

Ми ке лан дже ло, Да вид, 1501–1504 г., Га ле рия Ака де мия, Фло рен ция, Ита лия

213

Бо ти че ли, Ати на Па ла да и Кен та вър, 1480 г., Га ле рия Уфи ци,

Фло рен ция, Ита лия

Гу и до Ре ни, Хер ку лес уби ва Хи д ра та, 1620 г., Лу вър, Па риж, Фран ция

Иг нац Гюн тер, Ми нер ва, 1768 г., Ба вар с ки на ци о на лен му зей, Мюн хен, Гер ма ния

Йо хан Бап тист Стро уб, Марс, ба залт, 1772 г., Ба вар с ки на ци о на лен му зей, Мюн хен, Гер ма-

ния

214

Фюс ли, Ахил и Пат ро къл, 1803 г., Дом на из кус т во то, Цю рих, Швей ца рия

Ав густ Кис, Ама зон ка уби ва пан те ра, бронз, 1845 г., Ба вар с ки на ци о на лен му зей, Мюн хен,

Гер ма ния

Фран цис ко Гоя, Раз с т ре лът на за щит ни ци те

на Мад рид, 1418 г., Му зей Пра до, Мад рид, Ис па ния

Йожен Дьолак роа, Сво бо да та по веж да на ро да, 1830 г., Лу вър,

Па риж, Фран ция

215

В. Н. Вас не цов, Ви тяз, 1899 г., Рус ки му зей, С. Пе тер бург, Ру сия

Ос кар Ко кош ка, За как во се би е м?, 1943 г., Кунс ха ус, Цю рих, Швей ца рия

Паб ло Пи ка со, Гер ни ка, 1937 г., Га ле рия Кра ли ца Со фия, Мад рид, Ис па ния

216

Хе фест (Вул кан), покровител на ковачите,

бронз, рим с ко ко пие

Труд - Стопанин

Хле ба рят и же на му, френ с ка от Пом пей, I в., На ци о на лен ар хе о ло ги чес ки му зей, Не а пол,

Ита лия

Гла ва на Омир, мра мор, 460 г. пр.Хр., рим с ко ко пие, Глип то те ка,

Мюн хен, Гер ма ния

217

Ро ман Ан тън Бо ос, Хер ку лес и Ат лас, те ра ко та, 1779 г.,

Ба вар с ки на ци о на лен му зей, Мюн хен, Гер ма ния

Ни ко ла Пу сен, Пас ти ри в Ар ка дия, 1638–1640 г., Лу вър, Па риж, Фран ция

Жан Бас ти ен-Ле паж, Ко са чи, 1877 г., Лу вър, Па риж, Фран ция

Джо ва ни Мо ро ни, Ши вач, 1550 г., На ци о нал на га ле рия, Лон дон,

Ан г лия

218

Ро за Франс Боньор, Ра бот ни ци в Ни вер не, 1849 г., Му зей За мъ ка Фон теб ло, Фран ция

Джон Кон с та бъл, Ка ру ца за се но, 1821 г.,

На ци о нал на га ле рия, Лон дон, Ан г лия

Жан-Фран соа Ми ле, Мо лит ва, 1857–1859 г., Му зей Д’Ор се, Па риж, Фран ция

Жан-Фран соа Ми ле, Бе рач ки на кла со ве, 1857 г.,

Му зей Д’Ор се, Па риж, Фран ция

219

Сцена на лю бов на иг ра от Дво ре ца в Кно сос, 1500 г. пр.Хр., фреска, На ци о на лен ар хе ло ги-чес ки му зей, Ати на, Гър ция

Ет рус ки дървен саркофаг съпрузи, V в. пр.Хр.,

Вила Джулия, Рим, Италия

Любов - Мъж

Са тир по вре ме на лю бов но ве се лие,

мед, V в. пр.Хр., На ци о на лен му зей, Ни ко зия, Кипър

220

По хи ще ни е то на Ев ро па от Зевс (ка то бик) – чер ве но фи гу рен кра тер око ло 490 г. пр.Хр., Ар хе о ло ги чес ки му зей в Тар к ви ния,

Ита лия

По чи ва щи ят фавн, мра мор, 220 г. пр.Хр., Глип то те ка,

Мюн хен, Гер ма ния

Марс и Ве не ра – любовници, мо зай ки от Пом пей, I в., На ци о на лен ар хе о ло ги чес ки му зей, Не а пол, Ита лия

221

Ан ти ной (гей), мра мор, II в., Глип то те ка, Мюн-хен, Гер ма ния

Бо ти че ли, Раж да не то на Ве не ра, 1485 г., Га ле рия Уфи ци, Фло рен ция, Ита лия

Ма за чо Из гон ва не то на Адам и Ева от Рая, 1427 г., Па ра клис

Бран ка чи, цър к ва Сан та Ма-рия дел Кар ми не, Фло рен ция, Ита лия

222

Джо р джо не, Спя ща та Ве не ра, 1507 г., Дрез ден с ка ху до жес т ве на га ле рия, Гер ма ния

Ти ци ан, Да ная при ема злат ни я дъжд (Зевс)

1545–1546 г., На ци о нал на га ле рия Ка по ди мон те,

Не а пол, Ита лия

Ти ци ан, Гре хо па де ние, 1570 г., Пра до, Мад рид, Ис па ния

223

Ху берт Гер хард, Марс, Ве не ра и Куп ин дон, бронз, 1589 г., Ба вар с ки на ци о на лен му зей, Мюн хен, Гер ма ния

Жан Го зарт, Да ная, 1527 г. Ста ра Пи на ко те ка, Мюн хен, Гер ма ния

Ле о нар до да Вин чи, Мо на Ли за, 1503 г., Лу вър, Па риж, Фран ция

Ди е го Ве лак рус, Се мейс т во то на Фи лип IV, 1656 г., Му зей Пра до, Мад рид, Ис па ния

224

Лу кас Кра нах, Адам и Ева, 1518 г., Му зей за ис то рия на из кус т ва та,

Ви е на, Ав с т рия

П. П. Ру бенс, Похищение на дъщерите на Лу ки нос, 1640 г., Ста ра Пи на ко те ка, Мюн хен,

Гер ма ния

Фран соа Бу ше, Пор т рет на мар ки за Пом падур, 1703 г., Ста ра Пи на ко те ка, Мюн хен, Гер ма ния

П. П. Ру бенс, Ве не ра и Адо нис, 1614 г., Ер ми-таж, С. Пе тер бург, Ру сия

225

П. П. Ру бенс, Сам сон и Да ли ла, 1609 г., На ци о нал на га ле рия,

Лон дон, Ан г лия

П. Т. Со ко лов, Ве не ра и Адо нис, 1782 г., Рус ки му зей, С. Пе тер бург, Ру сия

Б. И. Ор лов с ки, Фавн и вак хан ка,

1837 г., Рус ки му зей, С. Пе тер бург, Ру сия

Якобс – Луис Давид, Марс разоръжен от Венера, масло, 1824 г., Кралски музей на

изящните изкуства, Брюксел, Белгия

226

Е. Ле ви, Смърт та на Ор фей (разкъсан от менадите), 1866 г. Му зей Д’Ор се,

Па риж, Фран ция

Уилям Блейк, Ре ка та на жи во та, 1805 г., Га ле рия Тейт,

Лон дон, Англия

Еду ард Мо не, За кус ка в тре ва та, 1862–1863 г., Му зей Д’Ор се,

Па риж, Фран ция

227

Ло рънс Ал ма-Та де ма, Ед на ста ра, ста ра ис то рия, 1883 г., Бри тан с ки му зей, Лон дон, Ан г лия

Ан то нио Ка на ва, Три те гра ции, 1817 г., Шот лан д с ка на ци о нал на га ле рия, Един бург, Ан г лия

228

Еду ард Бърн-Джунс, Крал Ко фе туа и про сяки ня та, 1884 г.,

Га ле рия Тейт, Лон дон, Ан г лия

Ло рънс Ал ма-Та де ма, Лю бим оби чай, 1909 г., Га ле рия Тейт, Лон дон, Ан г лия

Ауб ри Вин сент Би ър д с ли, Изол да, 1895 г., Му зей към уни вер си те та Хар вард,

Ма са чу зетс, САЩ

Гус тав Климт, Му зи ка, мас ло, 1901 г., Но ва Пи на ко те ка, Мюн хен, Гер ма ния

229

Егон Ши ле, Прег ръд ка та, 1917 г., Га ле рия на из кус т ва та, Ви е на, Ав с т рия

Гус тав Климт, Джу дит II, 1909 г., Му зей на мо дер но то из кус т во, Ве не ция, Ита лия

Амедео Мо ди ля ни, Жен с ко тя ло, 1916 г., Га ле рия Кур то, Лон дон, Ан г лия

То луз - Лот рек, Му лен руж, 1891 г., Час т на ко лек ция

230

Огюст Ро ден, Це лув ка, 1913–1914 г., Аук ци он на къ ща Фи ликс, Ан г лия

Ху ан Ми ро, Лю бов ни ци те, 1935 г., Час т на ко лек ция

Ото Дикс, Го ле ми ят град, 1927–1928 г., Град с-ка га ле рия в Щут гарт, Гер ма ния

231

232

Димитър ИвановНина Дебрюне

ИСТОРИЧЕСКИЯТ МУЗЕЙХРАМ НА ДОБРОДЕТЕЛИ

Книга за музейно образование,възпитание и развлечение

© Димитър Иванов, Нина Дебрюне, автори, 2012© Евгений Сачев, Стефка Кръстева, рецензенти, 2012

© Второ преработено изданиеИздателство „За буквите - о писменехь“, 2012