ФУНКЦИОНАЛИЗЪМ И КОМУНИКАТИВНА ГРАМАТИКА

Стоян Буров, Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий” stobur@abv.bg

Лилия Бурова, Софийски университет „Св. Климент Охридски”, lilia_burova@hotmail.com

Абстракт: Разглеждат се два модела на комуникативна граматика: модел на Джефри Лийч и Ян Свартвик (за английския език) и модел на Улрих Енгел и Роземария К. Тертел (за немския език). Реферират се и някои представителни изследвания на руската школа. В теоретичен аспект се поставят на разискване темите за функционализма в съвременната лингвистика и за отношението прагматика – граматика. Целта е да се отговори на въпроса какво е това „комуникативна граматика”. Ключови думи: функционализъм, прагматика, граматика, комуникативна граматика

FUNCTIONALISM AND COMMUNICATIVE GRAMMAR

Stoyan Burov, Lilia Burova

Abstract: Discussed are two models of communicative grammar: the model of Geoffrey Leech and Jan Svartvik (for English) and the model of Ulrich Engel and Rozemaria K. Tertel (for German). Considered are also some representative studies of the Russian school. In theoretical aspect the debate is over topics of functionalism in modern linguistics and of the relation pragmatics – grammar. The aim is to answer the question what is “communicative grammar”. Кeywords: functionalism, pragmatics, grammar, communicative grammar

1. Функционализъм

Независимо от школата, към която принадлежат, функционалистите определят като глобална задача на съвременната наука за езика задачата да се търси отговор на два въпроса: а. как хората използват езика, т.е. как се образуват различните видове значения при употребата на езика; б. по какъв начин е структуриран езикът за целите на комуникацията, т.е. как са организирани езиковите обекти да произвеждат значения [1]. Именно във функционализма преобладава гледната точка, че трябва да се изучава не езикът, а употребата на езика. Ето как С. Дик [2] дефинира различията между формалната и функционалната парадигма в лингвистичната теория: а. При дефиниране на езика: във формалната парадигма – езикът е набор от изречения; във функционалната парадигма – езикът е инструмент за социално взаимодействие. б. При определяне първичната функция на езика: във формалната парадигма – изразяването на мисли; във функционалната парадигма – комуникацията. в. При определяне на психологическия корелат: във формалната парадигма – езиковата компетентност; във функционалната парадигма – комуникативната компетентност. г. При определяне на мястото и ролята на езиковата система: във формалната парадигма – изучаването на езиковата компетентност има логически и методологически приоритет пред изучаването

на речевата дейност (performance); във функционалната парадигма – изучаването на езиковата система трябва да се извършва само с оглед на употребата на нейните елементи. д. При описанието на взаимоотношенията на езика и неговата среда (setting): във формалната парадигма – изреченията трябва да се описват независимо от средата (контекст и ситуация), в която се използват; във функционалната парадигма – описанието на изказванията трябва да осигури възможности за описание на тяхното функциониране в дадена среда. е. При определяне на отношенията между синтаксис, семантика и прагматика: във формалната парадигма – синтаксисът е автономен по отношение на семантиката; синтаксисът и семантиката са автономни спрямо прагматиката; синтаксисът има приоритет пред семантиката, а тя има приоритет пред прагматиката; във функционалната парадигма – прагматиката е всеобхватна рамка, в чиито граници се изучават семантиката и синтаксисът; семантиката е подчинена на прагматиката, а синтаксисът – на семантиката. И така, С. Дик, пък и други функционалисти [3], в зависимост от подхода йерархизира езиковите равнища по следния начин:

формална парадигма функционална парадигма синтаксис прагматика семантика семантика прагматика синтаксис

Във формалната парадигма изследванията вървят приоритетно от формата към значението и оттам – към употребата; във функционалната парадигма се изучава преди всичко употребата, чрез нея – значението и накрая – формата. Така семантиката и при единия, и при другия подход заема средищно положение, но в първия случай става дума за семантика на изреченията, а във втория – за семантика на изказванията. С функциониращия език се занимават редица лингвистични направления. Според Н. И. Формановска следните дисциплини имат за обект речта, текста, социалните и психологическите характеристики на говорещия и слушащия, социалната диференциация на участниците в общуването, социалните сфери и ситуации, обслужвани от езика: функционалната стилистика, културата на речта, реториката, лингвистиката на текста, психолингвистиката, когнитивната лингвистика, социолингвистиката, етнолингвистиката, паралингвистиката и др. [4]. Авторката допълва още, че съществен принос в теорията на комуникацията имат лингвистичната прагматика (прагмалингвистиката), описанието на речевите актове и речевия етикет, лингвокултурологията и лингвостранознанието. Както е видно от схемата по-долу, между посочените дисциплини са налице пресичащи се общи полета. В граматическите изследвания функционализмът се съотнася с посоченото многообразие от лингвистични направления: от френския функционализъм на А. Мартине, Е. Бенвенист и техните последователи, през лондонската функционална лингвистика на М. Халидей, холандската школа в лицето на С. Дик и руската функционална граматика на А. В. Бондарко до така нар. комуникативна граматика, за която ще говорим по-подробно и тук.

Схема на Формановска [5].

Корените на лингвистичния функционализъм се съдържат в идеите и разработките на Пражката школа, чиито основатели и привърженици първи екстраполират методи от фонологията в морфологията. Такива са някои от изследванията на Р. Якобсон, В Скаличка и др. Както е добре известно, дефинирането на понятието за фонемата и включването му в науката за езика се оказва повратен момент в нейното развитие и изиграва роля на еталон, стимулиращ изследвания и на други езикови единици, най-вече от областта на морфологията. В една своя статия от 1937 г. Н. С. Трубецкой пише: „Фонологията като учение за функциите на звуковите противопоставяния и морфологията като учение за функциите на формалните противопоставяния представляват две части на една и съща наука, която трябва да изследва функциите на противопоставяния с лингвистична стойност, при това и двете части на тази наука използват еднакви методи на изследване. Направлението, в което така наречената „фонологична школа” разработва теорията на звуковете, допуска аналогичен подход към останалите части от теорията на езика, предполага нова, структурна теория на езика” [6]. За съжаление функционализмът в съвременната лингвистика се превърна в твърде широко понятие, което в известен смисъл го дискредитира в очите на привържениците на крайния („наивен”) формализъм.

2. Какво е комуникативна граматика? Темата за комуникативната граматика (като същност, вид граматика и с оглед на обучението по съответния език като първи/роден и втори/чужд) е предизвикателна с оглед на това, че самото понятие „комуникативна граматика” не е съвсем ясно дефинирано в лингвистичното пространство. Не е случайно, че не само в България, но и в чужбина се задава въпросът за предмета на комуникативните граматики и за различията им по отношение на конвенционалните граматически трудове. Дали „комуникативна граматика” не е вид „практическа” или „дескриптивна” граматика, или

пък стои по-близо до така нар. „функционално-семантични граматики”? Можем ли да разграничим комуникативната граматика от граматиката на комуникацията, така, както я разбира и описва Боримир Кръстев в голямото си едноименно съчинение с красноречивото подзаглавие „Функционално описание на българския език с оглед на изучаването му от чужденци” [7]. Между другото, в съдържателно отношение този твърде полезен труд на Б. Кръстев афористично може да бъде описан така: „комуникация – да, граматика – не”, тъй като под етикета „граматика” се разбира „една обща организация и сътрудничество на всички езикови средства за изразяването на определени смислови категории” [8], т.е. тук „граматика” се интерпретира твърде свободно, дори спекулативно, а собствено граматическата систематика напълно отсъства. Дори в третата част, където е направен опит за функционално описание на българския език с помощта на логико-семантичните категории, описанието не е граматическо, а с помощта на „корпус от фрази” [9]. Спекулативна конотация има и употребата на термина в наименованието на труда на Ив. Касабов Граматика на семантиката (2006). Тук е мястото да бъде направено малко отклонение, за да се приведат още доказателства относно твърде свободните интерпретации и употреби на термина граматика. Добре известно е, че още в античността под „граматика” се разбира това, което днес дефинираме като наука за езика (лингвистика). В българските условия традицията да се слага знак на равенство между език и граматика продължава почти до 30-те години на ХХ век, срв. следната „класическа” дефиниция: „Граматиката е наука за езика” [10]. Това разбиране особено сред неспециалистите не е преодоляно и досега, то е отразено напр. в твърде характерния фразеологизъм глътнал съм си граматиката („жаргонно” според Фразеологичния речник), взаимозаменяем с глътнал съм си езика. Ето няколко заглавия, колекционирани от интернет: Сашо Станков си глътна граматиката (треньор на футболен отбор, „останал в потрес” от слабата игра на футболистите) (http://webcache.googleusercontent.com/search), Ники Кънчев си глътна граматиката пред Памела (http://www.beu.bg), „Книгите” на Далчев „глътна граматиката” на зрелостниците (http://frognews.bg/news_35573), Българофобите си глътнаха руската граматика за кремълското наказание на България (заглавие на статия на журналиста Иво Инджев) (http://www.faktor.bg/mnenia). И в шеговитото жива граматика ‘чужденец, с чиято помощ някой усвоява говоримата реч на чуждия език’, калка според К. Анкова-Ничева от нем. lebendige Grammatik [11], може да се съзре същото тъждество. Само припомням поетични метафори като граматика на любовта (сборник разкази от руския писател Иван Бунин), граматика на фантазията (заглавие на известната книга на Джани Родари) и граматика на остаряването (Георги Господинов във „Физика на тъгата”), за да стигна до граматика на журналистиката (заглавие на сборник с избрани четива за световния опит в журналистиката) (1996), граматика на зрителното (заглавие на книга на Петър Увалиев от 2000 г.), граматика на цивилизациите (название на труд на известния френски историк Фернан Бродел, преведен и издаден на български в 2014 г.). Всяко нещо има граматика и всичко може да бъде граматика, съвсем сериозно се твърди на едно място: „Всеки отделен предмет има своя собствена граматика – свои основни елементи и основополагащи правила. Има граматика на математиката, на географията, на историята и т.н.” (http://www.commentary.net/bgrecon/bluedorn/hbtt/chap05.htm). Ето още примери за необузданите съчетателни възможности на тази дума: граматика на невидимото реално (разказ) (вж. http://liternet.bg/publish26/viktoria-blagoeva/gramatika.htm), граматика на живота (стихотворение) (вж. http://otkrovenia.com/main.php?action=show&id=22955), граматика на свободния театър (статия), граматика на щастието, граматика на целувката, граматика на въображението, граматика на светлината, граматика на киното, граматика на телевизионното предаване, граматика на модата и т.н.

Според М. Костова съществуват две направления в теорията на комуникативната граматика: същинска и приложна (с оглед на обучението) теория [12]. Към първото направление тя отнася двутомното изследване на „откривателя” на термина комуникативна граматика Алфред Хопе Grundzüge der kommunikativen Grammatik (1. изд. 1971-1972) и Коммуникативная грамматика русского языка (1. изд. 1998) на Г. А. Золотова, Н. К. Онипенко и М. Ю. Сидорова. С посочените два труда се поставят основите на немска и руска школа в същинската теория на комуникативната граматика.

Авторката описва постулатите на приложната теория преди всичко чрез труда на Джефри Лийч и Ян Свартвик A Communicative Grammar of English (1. изд. 1975), един твърде представителен труд, претърпял няколко издания и получил популярност в цял свят. По-долу и ние ще разгледаме този труд. Според нас в концептуално отношение посочената комуникативна граматика на руския език е по-близо до така нар. „функционално-семантична граматика”, още по-точно – това е „функционален синтаксис”, какъвто много отдавна успешно разработва Г. А. Золотова [13]. На друго място Н. К. Онипенко уточнява, че според разбирането на трите авторки в основата на тяхната обяснителна теория се съдържа идеята за триединната същност на езиковата единица – структура, семантика, функция, за чието съединение в изследванията са необходими поне три граматически „инструмента“: (1) модел на субектната перспектива на изказването, (2) понятието комуникативен регистър на речта и (3) теория на таксиса като техника на междупредикативните отношения в текста. Със субектната перспектива се представя отношението на изказването към сферата на мислещия и говорещия човек, със системата на комуникативните регистри се интерпретира отношението на изказването към действителността, а теорията на таксиса обяснява отношението на едно изказване към друго изказване. Това изисква определени глаголни категории да се разглеждат на равнището на текста: по отношение на (1) – категорията лице, по отношение на (2) – категориите време и модалност, и по отношение на (3) – категориите вид и време (нека припомним, че за разлика от български в руски език таксисните отношения не са граматикализирани) [14]. Като се отбелязва, че в центъра на комуникативната концепция за езика е човекът като субект на речевата дейност и социалното общуване и като възприемащо и осмислящо света лице, и в Комуникативната граматика се посочва, че един от нейните основни инструменти е именно разкриването на позицията на говорещия в подбора на речевите ресурси и в организацията на текста [15]. Авторките са на мнение, че наред с конструктивността и семантичността, които са неразделни свойства на синтактичния строй, синтаксисът притежава още две същностни свойства: комуникативност и функционалност. Комуникативност – защото предназначението на езика да бъде оръдие за комуникация се реализира чрез синтаксиса, и функционалност – защото във връзка с целите на комуникацията синтактичните средства функционират, изпълняват присъщите си функции [16]. Би могло да се твърди, че комуникативните граматики, особено приложните, възникват заради потребностите на обучението по роден и особено по втори/чужд език. В теоретичен аспект те се опират на разработките за лингвистичната и комуникативната компетентност и за комуникативния метод (подход) в преподаването, който, както се споменава на много места, е базиран на трите Р (presentation, practice, production) – представяне (поднасяне) на материала, практика (трениране на материала), продукция (употреба на съответния материал в реална речева среда). Комуникативният подход, наред с отчитането на особеностите на родния език на обучаемите (в чуждоезиковата методика), е основен принцип на съвременните методики. Според наложилото се мнение комуникативният принцип на обучението изисква приложение и спазване на следните методи: практическа организация на обучението, функционален подход при подбора на езиковия материал, ситуативно-тематическо представяне на учебния материал, изучаване на лексиката и морфологията на синтактична основа, концентрично разположение на учебния материал и разделяне на обучението на различни етапи. С тези постулати се очертават параметрите и границите на известните ни комуникативни граматики. Лийч и Свартвик отбелязват, че комуникативната граматика се основава именно на комуникативния подход в обучението (по роден и по втори/чужд език). Според тях граматичните структури не се поднасят изолирано, а интегрирано по отношение на четирите основни езикови умения: слушане, говорене, четене и писане. Основната цел се фокусира върху развитието на граматичната комуникативна компетентност, под което се разбира способността за използване и разбиране на една структура в най-различни ситуации [17]. Този подход изисква баланс между предкомуникативните и

комуникативните дейности: първите подготвят учащите се да се справят с езиковите правила с оглед на действителната комуникация, а комуникативните дейности им позволяват да използват структурите в реалното общуване. По принцип комуникативните граматики не съблюдават обичайната систематика на граматичните единици, а се организират според комуникативните потребности на учащите се. Комуникативните потребности на хората имат своя собствена систематика, на която повече или по-малко, по-сполучливо или по-малко сполучливо се подчиняват комуникативните граматики. Така системно-граматическите структури се предават посредством комуникативните категории: за разлика от конвенционалните граматически трудове представянето на граматическите явления и категории не започва с това, как се образува една граматическа форма и какво съдържание има тя, а обратно: първо се поставя въпросът кои езикови съдържания трябва да бъдат предадени на един партньор в една определена ситуация и едва след това се търсят граматическите средства, които са на разположение в езика. Както отбелязват У. Енгел и Р. Тертел, зад този неконвенционален подход стои една определена езиково-дидактична концепция: хората не говорят изобщо, а защото имат нещо да си кажат, имат нещо да споделят, да разберат, да предизвикат, да предотвратят и т.н. Казването на нещо, споделянето, разбирането, предотвратяването и под. не са граматически категории, а комуникативни потребности, в основата, в структурата на които стои определена граматика. Целта на комуникативната граматика е именно тази: да систематизира именно по този начин и да опише тази граматика [18]. Следва да се има предвид още, че ако комуникативните потребности на хората, общо взето, са еднакви независимо от това, на какъв език говорят или какъв език изучават, граматическите структури, удовлетворяващи тези потребности, са лингвоспецифични. Ето защо не може да има универсална приложна комуникативна граматика. И така: а. Комуникативната граматика е граматика (а не „граматика” на комуникацията). б. В структурно отношение тя е подчинена на комуникативния принцип в организацията на обучението.

в. Описанието на граматическия строй е функционално ориентирано, а систематиката на материала е според комуникативните потребности на обучаемите. д. Нейната основна цел е да формира у обучаемите умения и навици да построяват и употребяват правилни в граматическо отношение и уместни в комуникативно отношение изказвания. 3. Прагматика → граматика → прагматика Нека отбележим, че евентуалната бъдеща комуникативна граматика на българския език няма да дойде на празно място: и към този момент в българската лингвистика са налице редица изследвания на отделни нейни въпроси, на въпроси, свързани с отношението прагматика – граматика, и особено на въпросите за прагматичния аспект на граматичните класове и категории.

Р. Ницолова пише, че проучването на отношението прагматика – граматика може да има двустранна насоченост: “В единия случай може да се изследва какви граматически средства се използват за формиране на изказване с определена илокуционна сила, т.е. да се тръгне от прагматиката и да се стигне до граматиката, а в другия случай пътят е

обратен – да се проучи каква прагматична стойност имат определени граматически форми и структури в различните си значения” [19]. Ако се опитаме да перифразираме мисълта на Р. Ницолова, би могло да твърдим, че в единия случай граматиката, граматичните изследвания се поставят в полза на собствено прагматиката (в частта й, занимаваща се с теорията на речевите актове), а в другия случай прагматичният подход към граматичните явления и категории подпомага развитието на „активната” граматика. Систематиката от изследванията на първия тип отношение може да намери реализация именно в това, което именуваме комуникативна граматика (описание на граматиката като функционираща система). Както се отбеляза и по-горе, в комуникативните граматики приоритет имат потребностите на комуникацията и комуникантите, те изискват и налагат неконвенционален, иновативен подход към граматическата система, като подчиняват организацията на граматичните обекти на своите нужди. Изследванията в рамките на втория тип отношение, които съвсем кратко могат да се дефинират като прагматика на граматиката, или прагмаграматика, се систематизират обикновено в така нар. функционална граматика (описание на граматиката като функционална система). Тези описания имат по-голяма стойност за самата граматика, но могат да служат и като материал за комуникативните граматики. Важно е да се забележи, че и в единия, и в другия случай става дума все за отношението между прагматика и граматика. И така, в посочената статия на Р. Ницолова се очертават два основни подхода в проучването на отношението прагматика – граматика: (1) от прагматиката към граматиката; (2) от граматиката към прагматиката. По-нататък в статията се прави илюстрация на първия подход, като се разглеждат морфо-синтактичните „обезпечения” на речевия акт предупреждение в няколко славянски езика [20]. Ст. Димитрова пише, че по принцип разработката на лингвистичната прагматика в България има съвсем строго фиксирано начало: книгата на Р. Ницолова Прагматичен аспект на изречението в българския книжовен език (1984) [21]. Действително в тази книга, бележеща не просто начало, а, бихме казали, блестящо начало на изследванията, издържани в парадигмата на лингвистичната прагматика, за пръв път намира реализация подходът прагматика → граматика. По-късно в съавторство с Калина Иванова Р. Ницолова продължава приложението на този подход [22]. Твърде задълбочени наблюдения, също в посока прагматика → граматика, има и самата Калина Иванова още до излизането на посочената книга. Особено важно място заемат изследванията й на особеностите на диалога: универсално и специфично в диалога [23], диалог и монолог и др., обобщени под заглавието „Граматика на диалога” [24], чието по-точно наименование би било не „граматика на диалога”, а „граматика за диалога”. Поставяйки на разглеждане въпроса за отношението между прагматика и граматика, Й. Тишева отбелязва, че „Прагматиката предлага динамично описание на езиковите единици, тъй като изследва реалните употреби на езика в общуването” [25], т.е. тя също намира за целесъобразно приложението на посоката прагматика → граматика. Подходът граматика → прагматика е реализиран в множество конкретни изследвания, някои от които вместо „прагматични” се наричат „стилистични”. Впрочем въпросът за отчетливите граници между прагматичния и стилистичния аспект на граматичните явления и категории не е съвсем ясен. Функционалните описания на отделни граматични единици (особено на така нар. „прагматично чувствителни” граматични единици), както и на цялата българска граматика като система неминуемо опират до резултатите от приложението на този подход. Можем да посочим поне два представителни труда на Р. Ницолова, които представляват функционални описания на

един граматичен клас (българските местоимения) [26] и на цялата граматична система на българския език [27]. Невъзможно е, пък и едва ли е необходимо да привеждаме повече примери, толкова много са изследванията на отношението граматика → прагматика. Особено плодотворно е изследването на граматичните именни и глаголни категории със семантичен компонент, напр. число и определеност/неопределеност, лице, темпорална система и др. Доколкото най-важният признак на граматичните значения е признакът задължителност, съществуват съмнения дали този признак изобщо е съвместим с каквато и да е възможност за избор на съответно средство, обусловена от интенцията на говорещия и от целта на съответния илокуционен акт. Б. Ю. Норман обаче смята, че прагматичният аспект е важна съставна част на граматичното описание. Авторът изброява четири случая, при които на говорещия се предоставя възможност за избор на граматичното средство: (1) когато противопоставянето между граматичното и лексикалното значение има не еквиполентен, а градуален характер, т.е. когато граматичното явление се характеризира с различна степен на граматичност; (2) когато граматичното значение има ограничена лексикална база и са налице условия за екстраполация на синтактичния модел върху нетипична за него лексика (с такива употреби се преследва определен прагматичен ефект); (3) когато в един и същ период от развитието на езика едновременно съществуват отмиращи и новопоявяващи се граматични явления, което създава конкурентна среда и възможност за избор от страна на носителя на езика; (4) когато носителят на езика съзнателно нарушава граматичното правило, съзнателно дава предпочитание на необичайна или „чужда” форма, при което се разчита да се постигне някакъв естетически, емоционален и по-общо прагматичен ефект [28]. В книгата Прагматика грамматики (2012) авторът Г. М. Зелдович заявява, че чрез анализите на семантиката и прагматиката на руския глаголен вид, на залоговите отношения и на руското предикативно име иска да демонстрира, че прагматичните правила, които специфицират в текста значението на думата, словосъчетанието или изречението, на равно основание са приложими и към сферата на граматиката. Ръководен принцип за него е следното основно положение в теорията на П. Грайс: при употреба на езика ние се стремим да спазваме определени постулати, а ако те явно, демонстративно не се спазват, това е сигнал за адресата да предполага определен смисъл, определена комуникативна интенция в нарушението [29]. В изказването граматичното по принцип би трябвало да има явен, експлицитен характер, докато прагматичното е в повечето случаи имплицитно. Въпросът е обаче, че в анализите невинаги може да се заключи кои компоненти в значението на изказването са изведени от граматичното и кои – от прагматичното. В монографията Pragmatics and Grammar (2008) авторката М. Ариел смята, че експлицитният характер на граматичното и имплицитният на прагматичното се намират във взаимодействие в дискурса. Тя си поставя за цел да изследва изключително интересния въпрос как постепенно прагматичните употреби стават граматични във времето [30]. Някои лингвисти от руската школа обединяват въпросите на функционалната и комуникативната граматика във „функционално-комуникативна граматика”. От десетките употреби на понятието „функционално-комуникативен“ в изследванията на руски език можем да съдим, че под това понятие в повечето случаи се разбира само „функционален“ или пък се слага знак на равенство между „комуникативен“ и „функционален“, каквото е мнението напр. на Е. В. Клубоков: „Функционалната, или комуникативната, граматика е едно от активно разработваните в настоящия момент направления [...]

комуникативната граматика е граматика на речта, т.е. граматика на пораждането и възприятието на реч“ [31]. Въпросът за „функционално-комуникативната“ граматика най-често се свързва с методиката на обучението на руския език като чужд. В една учебна програма на спецкурс по функционално-комуникативно описание на руския език като чужд четем, че съществуват два типа практически функционални граматики: описателно-функционална (за учителя) и комуникативно-функционална (за ученика) (http://www.bsu.by/Cache/pdf/269363.pdf). В програмата на М. Ю. Сидорова, една от трите авторки на разгледаната по-горе Комуникативна граматика, по дисциплината „Въведение във функционално-комуникативната граматика” се постулират и разглеждат пет принципа на функционално-комуникативните граматики: интегралност, антропоцентризъм, текстоцентризъм, функционалност и комуникативност (http://magistr-philol-msu.weebly.com/uploads/5/6/9/8/5698048/programma_func_com). Под наименованието „Теория на функционално-комуникативната граматика” е разработена учебна магистърска програма за студентите по специалността руски език като чужд, чието съдържание отвежда до проблематиката на граматическата семантика от гледна точка на теорията на функционалната граматика, разработвана от така нар. Петербургска школа (школата на А. В. Бондарко) (http://new.volsu.ru/download.php?id=00000029549-1.pdf). В края на една презентация на тема „Комуникативна граматика” се цитира следното обяснение на М. В. Всеволодова: „[Функционално-комуникативната граматика] е функционална, защото се стреми да отговори на въпроса как функционира езикът, как функционират в потока на речта всички единици и равнища на езика, а е комуникативна, защото е ориентирана към решаване на нашите комуникативни потребности“ (http://web-local.rudn.ru/web-local/prep/rj/files.php?f=pf_f52f61e5807510c05fc6585dfb084089). От своя страна М. В. Всеволодова свежда съдържанието на магистърския си курс за Филологическия факултет на Московския държавен университет, озаглавен „Теория на функционално-комуникативната граматика“, до теория на функционално-комуникативния синтаксис, като прави препратки към едноименната си монография от 2000 г. (http://www.philol.msu.ru/data/magistracy/fr/17.pdf). Н. И. Формановска пише, че в езикознанието е налице едно сравнително ново направление, което може да се нарече комуникативно-прагматично, възникнало на базата на различните направления и дисциплини, развивани в рамките на системно-структурното описание на езика. Авторката набелязва три основни подхода към езика: функционален, комуникативен и прагматичен, и се опитва да ги разграничи по следния начин: • Функционален подход – описание на онези свойства на езиковите единици, които са заложени в самите тях и се проявяват в речта като особености на употребата им в текста. Функцията принадлежи на езиковата триада форма – значение – функция. • Комуникативен подход – разкрива свойства на езиковите единици, които се проявяват в общуването, т.е. в комуникативното взаимодействие на партньорите. Именно в общуването се актуализират интенционални, социални и други комуникативни смисли. • Прагматичен подход – предполага отчитане на този значещ компонент на езиковите единици, който е свързан с човека, използващ езика като оръдие на общуването и правещ своя избор за постигане на целта [32]. Трите подхода към описанието на езика са тясно свързани и се допълват помежду си. Нуждите на съвременното езиково обучение изискват активното приложение на комуникативно-прагматичния подход, който въвежда в обръщение цяла поредица от периферийни (от гледна точка на системата) езикови явления, ставащи актуални в комуникативната дейност. При това познаването на системно-структурното устройство на езика е фундаментът, върху който стъпват комуникативно-прагматичните наблюдения за особеностите в употребата на езика в процеса на общуване [33]. 4. Два модела на комуникативна граматика Доколкото все още няма разработена цялостна комуникативна граматика с оглед на обучението по български език като роден или като втори/чужд език, нито дори нейна концептуална рамка, по-долу ще разгледаме две конкретни комуникативни граматики, от които особено първата има представителен за вида характер, служила е и може да продължи да служи като добър образец при разработката на подобни трудове. На първо място, ще стане дума за вече цитираната A Communicative Grammar of English (1. изд. 1975) на Лийч и Свартвик, а след това ще разгледаме и труда на Улрих Енгел и Роземария К. Тертел Kommunikative Grammatik Deutsch als Fremdsprache (1993).

Основното различие между двата труда е, че граматиката на Лийч и Свартвик е предназначена за обучаеми изобщо, без оглед на това дали за обучаемите английският е роден или втори/чужд език, а граматиката на Енгел и Тертел, както изрично е посочено в заглавието, е предназначена за обучаеми, за които немският е чужд език. И в двете граматики се прави уговорката, че се разчита на аудитория от обучаеми с познания по съответния език: студенти първокурсници в университет или колеж, които имат основни познания по граматика, след като са учили английски в училище [34]; преподаватели и учители, както и изучаващи немския като чужд, които владеят езика поне в известна степен [35]. 4.1. Geoffrey Leech and Jan Svartvik. A Communicative Grammar of English / Джефри Лийч и Ян Свартвик. Комуникативна граматика на английския език (3. изд. 2002). Тази граматика, първоначално публикувана в 1975 г., има три части: Част 1 – Указания за използването на книгата; Част 2 – Граматиката в употреба (практическа граматика) – централната и най-дългата част на книгата. Представя граматиката през очите на комуникиращия и се фокусира върху употребата, а не върху граматичната структура. Тази част представлява най-голям интерес за нас, затова ще бъде подробно реферирана по-долу; Част 3 – А – Я на английската граматика. Тя дава полезни напътствия за английската граматика, подредени по азбучен ред. Втората част на граматиката е именно частта, която дава името „комуникативна граматика”, защото представя граматиката през погледа на общуващия. Въпросът, на който авторите се опитват да дадат отговор, е кои граматични форми и структури могат да използват за предаването на определени значения в определени ситуации или контексти. По-долу авторите чрез схема от четири намиращи се един в друг кръгове представят различните видове функции на значението и различните начини на организация на подобни функции (вж. схемата). Схема на Лийч и Свартвик [36]

Секция А. Концепти Първият кръг представя концептуалното значение. Тук ние намираме основните семантични категории на граматиката, напр. число, определеност, количество, време, модус, степени. Тези термини сочат аспекти на нашия опит в света. Структурните единици, с които се борави, са по-малки от изречение, напр. отделни думи, изрази, части от изречения. Секция В. Информация, реалност и вярване Този кръг представя логическите аспекти на комуникацията. Тук се използват категориите от секция А, но се оценяват с помощта на концепти като истина и неистина. Подобни категории, като „изказвания, въпроси и отговори”, се отнасят към тази част, както и „потвърждаване”, „отричане”, „възможност” и „сигурност”. Формална единица е изречението. Секция С. Настроение, емоция и нагласи (атитюди) Този кръг включва социалното измерение на комуникацията, което свързва граматиката с отношението и поведението на говорещия и слушащия. От гледна точка на говорещия езикът изразява отношение и емоции и е начин за постигане на социални цели. От страна на получателя на информация езикът може да контролира или да влияе на действията и на отношението на слушащия. Този контролиращ аспект на комуникацията се постига с помощта с речеви актове като заповед, съвет, обещание. Въпреки че се използва логическият аспект на значението (секция В), той е разширен или дори е прекомерно разширен, за да представи различни видове социално функциониране. Секция Д. Значения в свързан дискурс Този кръг се занимава с организацията на комуникацията. Важният въпрос тук е как да представим мислите си, т.е. в каква последователност да ги изкажем и как да ги свържем една с друга, за да се разберем със събеседника си по най-точния или ефективен начин. Граматиката е достатъчно гъвкава, за да предложи значителен избор по тези въпроси. Това е аспект от практическата граматика, който се отнася до контекста, единицата тук следователно е текст или дискурс. По-долу изброяваме някои от предметите, разгледани в съответните секции. Секция А Концепти: Референция към обекти, субстанции и материали; Единствено и множествено число (един и много); Групови съществителни; Част и цяло; Маси; Разпределение на обекти и субстанции; Съществителни за мярка; Конкретни, абстрактни; Величина или количество; Скала на величините; Определено и неопределено значение; Употреба на определителния член; Собствени имена; Местоимения за 3 лице; 1 и 2 лице; Показателни думи; Време, глаголно време и аспект; Положения и събития; Сегашно време; и т.н. Секция В Информация, реалност и вярване: Твърдения, въпроси и отговори; Въпроси за алтернативи; Въпроси с позитивни или негативни предубеждения; Изпускане на информация (кратки отговори); Предаване на чужда реч; Отричане и потвърждаване; Съгласие и несъгласие; Факт, хипотеза и неутралност; Условност; Степени на вероятност (модални глаголи, наречия); Възможност; Вяра, мнение и подобни значения; и т.н. Секция С Настроение, емоция и нагласи (атитюди): Емоционален акцент в речта; Междуметия; Други начини за емоционално подчертаване; Възклицания; Емпатичното so; Повторения; Интензифициращи наречия и

модификатори; Емфаза (акцентуване, подчертаване); Емфатично отрицание; Възклицателни и риторични изречения; Описание на емоции; Думи и изрази за емоции; Харесване и нехаресване; Предпочитания; Някои други емоции – надежда, очакване на удоволствие, разочарование или съжаление, одобрение, неодобрение, изненада, тревога; Волитиви; Намерение; Настояване; Разрешение и необходимост; Прохибитиви (отрицателен съвет); Влияние върху хората (заповеди); Заповеди с граматичен субект („Ти отвори вратата!, Ела тук, Майкъл!); По-слаби команди (моля, побързайте); Молби; Съвети и предложения; Предадени команди, молби и др. (директна - индиректна реч); Предупреждения, обещания и заплахи; Неофициална комуникация (разговор между близки); Започване и приключване на разговор; Поздрави; Пожелания; Представяне, когато срещаш някого за първи път; Поздрави при първа среща; Общи приказки (говорене за дреболии small talk); Започване и завършване на писма; Благодарности; Извинения; Съжаления; Пожелания, поздравления, съболезнования; Предложения; Покани; Обръщения; и др. Секция Д Значенията в свързан дискурс: Свързващи сигнали; Ново започване; Смяна на темата; Изброяване и допълване; Обобщения; Обяснения; Преформулировки; Свързващи подчинени изречения; Контраст, противопоставяне; Причина, основание, резултат; Позитивно условие (съюз и); Отрицателно условие (съюз или); Условие плюс противопоставяне (съюз обаче); Кросреференция и елипса; Представяне и фокусиране на информацията; Словоред, емфаза, тема; Инверсия; Започване с и така; Отлагане; и др.

4.2. Ulrich Engel, Rozemaria K. Tertel. Kommunikative Grammatik. Deutsch als Fremdsprache. Die Regeln der deutschen Gebrauchssprache in 30 gemeinverständlichen Kapiteln – mit Texten und Aufgaben / Улрих Енгел, Роземария К. Тертел. Комуникативна граматика. Немски като чужд език. Правилата на немския общоупотребим език в 30 разбираеми глави с текстове и задачи (1993) В Предговора авторите отбелязват, че книгата предава основните граматични правила на съвременния немски език. Предназначена е за преподаватели и учители, както и за изучаващи немския като чужд език, т.е. за всички, които владеят поне до известна степен немския език като майчин или като чужд. Книгата е в помощ на посочените адресати, като повтаря по нов начин недостатъчно закрепени или лошо разбрани правила, а в единични случаи въвежда и нови правила. Книгата е предназначена както за самообучение, така и за подготовка на учителя. Може да се използва като основно помагало или в допълнение към други учебни системи. Книгата не е пригодна за начеващи, нито за горните нива. Граматичните структури се въвеждат по начин, който според авторите първоначално може да се стори на читателите доста необичаен. Това се отнася и до съдържанието, в което липсва обичайната систематика и вместо да се говори напр. за конюнктив, склонение на прилагателното, падеж и число и пр., се говори за назоваване, квалифициране, подчертаване, сравнение и преценка (оценка) – все понятия, които са добре известни от друг контекст и които не очакваме да срещнем в традиционните граматики. Зад този неконвенционален подход стои определена езиково-дидактична концепция. Авторите изхождат от това, че хората говорят, защото имат нещо да си кажат, искат нещо да споделят или да научат, да предизвикат или да предотвратят, да прецизират нещо, да омаловажат (смекчат) или да подчертаят нещо и др. Всичко това обаче не са граматични, а комуникативни категории: човек общува с другия, защото по отношение на другия има определени потребности, човек говори с другия, защото може да изрази и в крайна сметка да изпълни тези потребности само с езикови средства. Цялата книга е разделена по такива комуникативни потребности. Те имат своя собствена систематика. Основно става дума за това, че когато говорим, винаги

извършваме езикови действия (речеви актове). Няма друг начин освен при говорене едновременно да споделяме, питаме, хвалим или порицаваме, да предизвикваме или забраняваме, да благодарим или да се извиняваме. Често подобни положения на нещата не просто се предават, а същевременно се подлагат на оценка от говорещия. Той може да ги оцени по определен начин. Авторите правят уговорката, че книгата не следва стриктно комуникативната систематика. По дидактически съображения последователността на главите следва принципа „от елементарното към сложното” и „от по-лесното към по-трудното”. Само 16 и 17 глава се различават от тази линия. В тях се разработва централната категория на глаголната валентност. Тук авторите изхождат от езиковата структура и поставят на второ място комуникативната функция. [37] Граматичният материал е разработен в 30 комуникативни категории [38]: (1) Съобщаване и питане (констативни изречения, въпросителни изречения, видове, интонация, въпроси за неща – частни въпроси); (2) Действие и притежание (глаголи с акузативно допълнение; въпроси – кого, какво; анафора; рефлексивни глаголи); (3) Даване и казване (глаголи с акузативно и дативно допълнение, при това даденото или казаното е във винителен падеж, а получателят/заговореното лице е в дателен падеж; анафори – дателни местоимения; дативни форми на личните местоимения); (4) Назоваване на лица и предмети (съществителни – род, склонение; заместване с местоимения); (5) Брой (ед. – множ. число, множ. ч. на глагола, на императива); (6) Числа (числителни бройни имена, редни числителни; приблизително число); (7) Подкани (с оглед социалното положение на лицата), учтива (дистанцирана) форма – неутрална форма – фамилиарна форма; директни подкани; въпросителни изречения с такова значение (за учтивост); парафрази с модални глаголи; констативни изречения с трябва; смекчаване на подканите; употреба на кратки изречения в така нар. „face to face” комуникация; усилване с частици – моля, бе, де, най-сетне); (8) Приключване (завършеност, приключеност на действията) (перфект, в български мин. св.); (9) Принадлежност (това отношение се изразява чрез атрибут, генитив атрибут); (10) Детерминация – притежателен детерминатив, определителен член, неопределителен член, нулев член; (11) Възможност, необходимост, оценка (модализирани действия с помощта на модални елементи – възможност, необходимост, предположение; модални глаголи, частици; значения на модалните глаголи; модализиращи глаголи); (12) Минало и други времеви отношения (претеритум; ситуативни добавки); сегашно време, сегашно вм. бъдеще; сег. историческо; перфект; плусквамперфект; (13) Подреждане (включване, класифициране) и квалифициране (основен глагол съм); предикативно допълнение; отрицание; генерализиращи подчинени изречения; (14) По-точно определяне на лица, предмети и други (прилагателни имена като атрибути на съществителни; причастия; падеж и число на прилагателните; употреба на относителни изречения; препозитивни атрибути; директивни атрибути; че-изречения; темпорални атрибути; място); (15) Положение, посока, отношения (група глаголи, които изискват задължително времево или пространствено ситуиране, става дума за ситуативни допълнения); директивни допълнения; препозиционални фрази и наречия; експанзивни допълнения; подчинени изречения; (16) Валентност (І) (глаголи и неговите допълнения; винително допълнение; генитивно допълнение; дативно допълнение; препозитивно допълнение); (17) Валентност (ІІ) (ситутивно допълнение с анафора там; директивно допълнение с анафора натам; експанзивно допълнение с анафора толкова); (18) По-точно определяне на положението на нещата (І) (времеви и пространствени обстоятелства, връзката причина – следствие, определяне на целта, условност и др. под формата на пояснения); (19) По-точно определяне на положението на нещата (ІІ) (пояснения, които се отнасят не до изреченията, както е по-горе, а до глагола и до изказването; поясненията до глагола се наричат пояснения за начин, най-често това са прилагателни, но могат да бъдат пропозиционални фрази и подчинени изречения; поясненията на изказването не определят съдържанието на изречението, нито го модифицират, а изразяват отношението на говорещото лице към положението на нещата; това са неизменяеми думи, рядко пропозиционални фрази и съвсем рядко – подчинени изречения); (20) Начин на изразяване, свързан с действието (І) (субект на действието; „вършител” на действието (макар реално да не е), напр. вратата заяжда; начин на изразяване, свързан с деятеля (типичен за

немски); абстрахиране от субекта – гледна точка, свързана с действието); (няколко варианта в немски: 1. изречение с глагол без подлог; 2. безлично рефлексивно предаване на нарочни дейности по модела еs + глагол + рефлексивно местоимение + прилагателно + (ситуативно пояснение): действието е възможно, но не е необходимо да бъде извършено, т.е. извършването на действието остава изцяло по преценка на деятеля; 3. изречения с man като подлог; 4. изречения в пасив); (21) Начин на изразяване, свързан с действието (ІІ) (действие, без да се има предвид деятелят – пасивни конструкции); (22) По-точно определяне на живи същества и предмети чрез подчинени изречения (при прецизна формулировка на определенията се използват подчинени определителни изречения и инфинитивни конструкции, различават се относителни изречения, изречения с че/дали, изречения с който); (23) Подчертаване чрез словореда (освен интонацията и логическото ударение, което може да подчертае всеки елемент, словоредът има функцията да подчертава определени части на изказванията); (24) Степенуване и сравнение (прилагателни имена, степени на качествата, степенуване, изразяване; абсолютна и релативна степен); (25) Отричане и оценяване (отрицанието може да се схване като екстремна форма на оценка, но и като форма на субективно изразяване на мнение; положението на нещата се отрича с nicht; подчертано отрицание – не само, абсолютно не, в никакъв случай; ако негираното изречение съдържа субект или допълнение с неопределителен член и това представлява съдържателният акцент на изречението, тогава nicht се заменя с kein; отричане на изказвания; отрицателна реакция); (26) Предаване на текст (пряка – непряка реч; конюнктив І и др.); (27) Говорене с уговорки (валидността на дадено изказване може да е зависима от това дали се изпълнява определено условие, или не; предаването на непряката реч е също говорене с уговорки: тук верността на едно изказване преди всичко зависи от друг човек, от примарния говорещ, от този, който първо е направил това изказване; кондиционал; изречения за отстъпка – концесивни изречения); (28) Свързване на изказвания (техника на свързване на изказвания в текстовете; конектори – съюзи, лични местоимения в 3 лице, определителен член, демонстративи, притежателни думи, които се отнасят до третото лице; частици); (29) Назоваване на цел (подчинени изречения за цел; финални изречения със за да; инфинитивни конструкции); (30) Назоваване на положението на нещата (употреба на съществителни с техните сателити – положението на нещата не се назовава, просто се предава, обикновено под формата на изречения; превръщане на едно положение на нещата в съществително, номинална група; номинализации; трансформация на номинализациите в подчинени изречения; три начина на номинализация на глагола: 1. инфинитивът се превръща в съществително от среден род – номинализираният инфинитив означава процес или резултат от процеса; 2. глаголна основа + суфикс = съществително от женски род; 3. глаголен корен + суфикс; наставка за образуване на съществителни за деятели). 5. Заключение Посочените два модела на комуникативна граматика, заедно с елементи от теорията на руската школа, могат да имат представителен характер за българската лингвистика, когато започнат да се реализират проекти за създаване на комуникативна граматика на българския език. Такава граматика е особено необходима за обучението по български език като първи/роден и като втори/чужд език. Теоретичните въпроси са не по-малко интересни.

Предизвикателството да се състави комуникативна граматика на българския език е улеснено след обнародването на книгата на Мария Костова Комуникативната граматика: теоретични и приложни аспекти (2013). Като цяло този труд има както научна, така и приложна стойност: от една страна, това е първото у нас монографично изследване на въпросите на комуникативната граматика, от друга страна, той може успешно да се използва в обучението на български език като чужд –

както като методическа основа при разработката на учебници и учебни помагала, така и в организацията и провеждането на самото обучение. Трудът ще даде тласък на последващи теоретични и методически изследвания и ще бъде неотменим фактор при подготовката на цялостна комуникативна граматика на българския език, каквато в България все още няма. Има няколко кратки граматики на българския език за чужденци, но те имат изцяло описателен и практически характер, т.е. липсва им каквато и да е теоретична основа и концепция. Доколкото в труда на М. Костова се визира преди всичко проблематиката на чуждоезиковото обучение, отворен е въпросът дали една комуникативна граматика би могла да обслужва еднакво пълноценно както родноезиковото, така и чуждоезиковото обучение. Цитирана литература [1] Eggins, S. (1994). An Introduction to Systemic Functional Linguistics. London: Pinter Publishers, 2. [2] Dik, S. C. (1981). Functional Grammar. Dordrecht: Foris Publications, 4-5. [3] Димитрова, Ст. (2009). Лингвистична прагматика. [София]: Велес, 69. [4] Формановская, Н. И. (2002). Речевое общение. Коммуникативно-прагматический подход. Москва: Русский язык, 9. [5] Формановская, Н. И. (2002). Речевое общение. Коммуникативно-прагматический подход. Москва: Русский язык, 12. [6] Trubetzkoy, N. (1937). Über eine neue Kritik des Phonembegriffes. // Archiv für vergleichende Phonetik. Bd. I, H. 3, 151. [7] Кръстев, Б. (1990). Граматика на комуникацията (Функционално описание на българския език с оглед на изучаването му от чужденци). София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. [8] Кръстев, Б. (1990). Граматика на комуникацията (Функционално описание на българския език с оглед на изучаването му от чужденци). София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 44. [9] Кръстев, Б. (1990). Граматика на комуникацията (Функционално описание на българския език с оглед на изучаването му от чужденци). София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”, 50. [10] Иванов, М. (1902). Българска граматика за ІІ клас (Звукословие, видословие и правописание). София: Ст. Атанасов, 1. [11] Анкова-Ничева, К. (1993). Нов фразеологичен речник на българския език. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. [12] Костова, М. (2013). Комуникативната граматика: теоретични и приложни аспекти. Варна: Издателска къща СТЕНО, 30-146.

[13] Золотова, Г. А. (1973). Очерк функционального синтаксиса русского языка. Москва: Наука. [14] Онипенко, Н. К. (2001). Теория коммуникативной грамматики и проблема системного описания русского синтаксиса. // Русский язык в научном освещении (Москва), № 2, 107-121. [15] Золотова, Г. А., Н. К. Онипенко, М. Ю. Сидорова (2004). Коммуникативная грамматика русского языка. Москва: Институт русского языка им. В. В. Виноградова РАН, 20. [16] Золотова, Г. А., Н. К. Онипенко, М. Ю. Сидорова (2004). Коммуникативная грамматика русского языка. Москва: Институт русского языка им. В. В. Виноградова РАН, 44-45. [17] Leech, G. and J. Svartvik (2002). A Communicative Grammar of English. Third edition. London / New York / Toronto / Sydney / Tokyo / Singapore / Hong Kong / Cape Town / Madrid / Paris / Amsterdam / Munich / Milan: Pearson Education, 3-4. [18] Engel, U., R. K. Tertel (1993). Kommunikative Grammatik. Deutsch als Fremdsprache. Die Regeln der deutschen Gebrauchssprache in 30 gemeinverständlichen Kapiteln – mit Texten und Aufgaben: München: Iudicium-Verlag, 7-8. [19] Ницолова, Р. (1994). За отношението между граматика и прагматика. // Д. Станишева, Р. Ницолова (съст.). Граматика и семантика на славянските езици в комуникативен аспект. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 40. [20] Ницолова, Р. (1994). За отношението между граматика и прагматика. // Д. Станишева, Р. Ницолова (съст.). Граматика и семантика на славянските езици в комуникативен аспект. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 40-44. [21] Димитрова, Ст. (2009). Лингвистична прагматика. [София]: Велес, 4. [22] Иванова, К., Р. Ницолова (1995). Ние, говорещите хора. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. [23] Иванова, К. (1980). Универсалното и специфичното в диалога. // Български език, ХХХ, № 5, 392-399. [24] Иванова, К. (1981). Граматика на диалога. // Е. Георгиева, Н. Тодорова (съст.). Българската книжовна реч. Поредица „Знания за езика”, т. 2. София: Народна просвета, 128-151. [25] Тишева, Й. (2014). Прагматика и устна реч. Как говори съвременният българин, т. 2. София: Фонд Научни изследвания / Фондация Фокус, 11. [26] Ницолова, Р. (1986). Българските местоимения. София: Наука и изкуство.

[27] Ницолова, Р. (2008). Българска граматика. Морфология. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. [28] Норман, Б. Ю. (2009). Прагматический аспект грамматики славянских языков. // Международный научный симпозиум „Славянские языки и культуры в современном мире“, Москва, Филологический факультет МГУ им. М. В. Ломоносова, 24–26 марта 2009 г. <http://www.philol.msu.ru/~slavmir2009/data/10.pdf.>, достъпно на 3.10.2014. Вж. под същото заглавие и статията на автора във Вестник Московского университета, Серия 9. Филология, 2009, № 5, 76-85. [29] Зельдович, Г. М. (2012). Прагматика грамматики. Москва: Языки славянских культур, 7. [30] Ariel, M. (2008). Pragmatics and Grammar. Cambridge, New York, Melbourne, Madrid, Cape Town, Singapore, Sao Paulo: Cambridge University Press, 2. 31] Клобуков, Е. В. (1997). Проблемы изучения коммуникативной грамматики русского слова. // В. В. Красных, А. И. Изотов (ред.). Язык, сознание, коммуникация. Сборник статей. Москва: Филология. Вып. 1, 32. <http://www.philol.msu.ru/~slavphil/books/jsk_01_03klobukov.pdf>, достъпно на 3.10.2014. [32] Формановская, Н. И. (2002). Речевое общение. Коммуникативно-прагматический подход. Москва: Русский язык, 5. [33] Формановская, Н. И. (2002). Речевое общение. Коммуникативно-прагматический подход. Москва: Русский язык, 6-7. [34] Leech, G. and J. Svartvik (2002). A Communicative Grammar of English. Third edition. London / New York / Toronto / Sydney / Tokyo / Singapore / Hong Kong / Cape Town / Madrid / Paris / Amsterdam / Munich / Milan: Pearson Education, 3. [35] Engel, U., R. K. Tertel (1993). Kommunikative Grammatik. Deutsch als Fremdsprache. Die Regeln der deutschen Gebrauchssprache in 30 gemeinverständlichen Kapiteln – mit Texten und Aufgaben: München: Iudicium-Verlag, 7. [36] Leech, G. and J. Svartvik (2002). A Communicative Grammar of English. Third edition. London / New York / Toronto / Sydney / Tokyo / Singapore / Hong Kong / Cape Town / Madrid / Paris / Amsterdam / Munich / Milan: Pearson Education, 6. [37] Engel, U., R. K. Tertel (1993). Kommunikative Grammatik. Deutsch als Fremdsprache. Die Regeln der deutschen Gebrauchssprache in 30 gemeinverständlichen Kapiteln – mit Texten und Aufgaben: München: Iudicium-Verlag. [38]: Engel, U., R. K. Tertel (1993). Kommunikative Grammatik. Deutsch als Fremdsprache. Die Regeln der deutschen Gebrauchssprache in 30 gemeinverständlichen Kapiteln – mit Texten und Aufgaben: München: Iudicium-Verlag, 11-282.

Библиография Анкова-Ничева, К. (1993). Нов фразеологичен речник на българския език. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. Димитрова, Ст. (2009). Лингвистична прагматика. [София]: Велес. Зельдович, Г. М. (2012). Прагматика грамматики. Москва: Языки славянских культур. Золотова, Г. А. (1973). Очерк функционального синтаксиса русского языка. Москва: Наука. Золотова, Г. А., Н. К. Онипенко, М. Ю. Сидорова (2004). Коммуникативная грамматика русского языка. Москва: Институт русского языка им. В. В. Виноградова РАН. Иванов, М. (1902). Българска граматика за ІІ клас (Звукословие, видословие и правописание). София: Ст. Атанасов. Иванова, К. (1980). Универсалното и специфичното в диалога. // Български език, ХХХ, № 5, 392-399. Иванова, К. (1981). Граматика на диалога. // Е. Георгиева, Н. Тодорова (съст.). Българската книжовна реч. Поредица „Знания за езика”, т. 2. София: Народна просвета, 128-151. Иванова, К., Р. Ницолова (1995). Ние, говорещите хора. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. Клобуков, Е. В. (1997). Проблемы изучения коммуникативной грамматики русского слова. // В. В. Красных, А. И. Изотов (ред.). Язык, сознание, коммуникация. Сборник статей. Москва: Филология. Вып. 1, 32-39. <http://www.philol.msu.ru/~slavphil/books/jsk_01_03klobukov.pdf>, достъпно на 3.10.2014. Костова, М. (2013). Комуникативната граматика: теоретични и приложни аспекти. Варна: Издателска къща СТЕНО. Кръстев, Б. (1990). Граматика на комуникацията (Функционално описание на българския език с оглед на изучаването му от чужденци). София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”. Ницолова, Р. (1986). Българските местоимения. София: Наука и изкуство. Ницолова, Р. (1994). За отношението между граматика и прагматика. // Д. Станишева, Р. Ницолова (съст.). Граматика и семантика на славянските езици в комуникативен аспект. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“. Ницолова, Р. (2008). Българска граматика. Морфология. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски”.

Норман, Б. Ю. (2009). Прагматический аспект грамматики славянских языков. // Международный научный симпозиум „Славянские языки и культуры в современном мире“, Москва, Филологический факультет МГУ им. М. В. Ломоносова, 24–26 марта 2009 г. <http://www.philol.msu.ru/~slavmir2009/data/10.pdf.>, достъпно на 3.10.2014. Онипенко, Н. К. (2001). Теория коммуникативной грамматики и проблема системного описания русского синтаксиса. // Русский язык в научном освещении (Москва), № 2, 107-121. Тишева, Й. (2014). Прагматика и устна реч. Как говори съвременният българин, т. 2. София: Фонд Научни изследвания / Фондация Фокус. Формановская, Н. И. (2002). Речевое общение. Коммуникативно-прагматический подход. Москва: Русский язык. Ariel, M. (2008). Pragmatics and Grammar. Cambridge, New York, Melbourne, Madrid, Cape Town, Singapore, Sao Paulo: Cambridge University Press. Dik, S. C. (1981). Functional Grammar. Dordrecht: Foris Publications. Eggins, S. (1994). An Introduction to Systemic Functional Linguistics. London: Pinter Publishers. Engel, U., R. K. Tertel (1993). Kommunikative Grammatik. Deutsch als Fremdsprache. Die Regeln der deutschen Gebrauchssprache in 30 gemeinverständlichen Kapiteln – mit Texten und Aufgaben: München: Iudicium-Verlag. Leech, G. and J. Svartvik (2002). A Communicative Grammar of English. Third edition. London / New York / Toronto / Sydney / Tokyo / Singapore / Hong Kong / Cape Town / Madrid / Paris / Amsterdam / Munich / Milan: Pearson Education. Trubetzkoy, N. (1937). Über eine neue Kritik des Phonembegriffes. // Archiv für vergleichende Phonetik. Bd. I, H. 3, 129-152. Публикувано в електронното научно списание „Реторика и комуникации”, 2014, № 14 <http://rhetoric.bg/> Стоян Буров (1951) е професор във Великотърновския университет “Св. св. Кирил и Методий” по съвременен български език. Завършил е специалност Българска филология в посочения университет. От 1982 г. е доктор (PhD), а от 2004 г. – доктор на филологическите науки. Член-кореспондент на Българската академия на науките. Той е автор и съавтор на близо двеста труда, от които три монографии, множество речници, учебници, помагала и др. Работи в областта на българската граматика, лингвистичната историография и прагматиката, както и в областта на лексикографията и обучението по български език като роден и чужд език. Неговите основни приноси са в областта на функционалната граматика, на теорията на семантичното взаимодействие и на теорията на категоризацията. За него: 1. Проф. д.ф.н. Стоян Панайотов Буров. <http://www.uni-vt.bg/1/?c=userinfo&userid=154> 2. Стоян Буров. Библиография. – Електронно списание LiterNet, 02.08.2013, № 8 (165) <http://liternet.bg/publish28/stoian-burov/bibliografiia.htm> 3.Уикипедия: Стоян Буров. <http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%BE%D1%8F%D0%BD_%D0%91%D1%83%D1%80%D0%BE%D0%B2>

4. Проф. Стоян Банайотов Буров (автобиография и библиография на трудовете) – Езиково и езиковедско наследство http://e-nasledstvo.com/index.php/2014-12-14-12-55-12/2014-12-14-13-53-05 e-mail: stobur@abv.bg Лилия Бурова е доктор (PhD), главен асистент в Катедрата по германистика и скандинавистика на Софийския университет "Св. Климент Охридски". Завършила е специалност Немска филология и магистърска програма по езикознание и превод към същата катедра. Работи в областта на диахронната лингвистика и граматиката на съвременния немски език. Специализирала е в Австрия, Германия и САЩ. e-mail: lilia_burova@hotmail.com