1

3

ÑÏÈÑÀÍÈÅÒÎ Å ÎÑÍÎÂÀÍÎ ÏÐÅÇ 1927 ã.

ISSN 0204–4080

MILITARY HISTORICAL COLLECTION

12

17

21

31

45

49

55

60

2006 4

65

71

74

БАЛКАНСКАТА ВОЙНАОТ „СЕГА ИЛИ НИКОГА“ ДО „ВСИЧКО ИЛИ НИЩО“

Светлозар ЕЛДЪРОВ

ПЛАНОВЕТЕ НА ВОЮВАЩИТЕ СТРАНИЗА ПЪРВАТА БАЛКАНСКА ВОЙНА 1912–1913 г.

Игнат КРИВОРОВ

УЧАСТИЕ НА ГРЪЦКИЯ ФЛОТВ БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ

Панагиотис ФУРАКИС

АРМИЯТА И МАСОНСТВОТО:ПЪРВИТЕ БЪЛГАРСКИ ОФИЦЕРИ МАСОНИ

Тодор ПЕТРОВ

ПРЕГЛЕД НА ПРИЧИНИТЕ ЗА НЕУСПЕХАНА КРАЛСКАТА СРЪБСКА ВОЙСКА ВЪВ ВОЙНАТА

С БЪЛГАРИЯ ОТ 1885 г.Славица РАТКОВИЧ-КОСТИЧ

ЗАЩО НЕ БЕ ВЪЗСТАНОВЕНО ПОДВОДНОТО ПЛАВАНЕ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1936–1939 г.?

Атанас ПАНАЙОТОВ

БЪЛГАРСКО-ГРЪЦКИТЕ ОТНОШЕНИЯВ НАВЕЧЕРИЕТО НА ВТОРАТА СВЕТОВНА ВОЙНА

И ЗАВЗЕМАНЕТО НА БЕЛОМОРИЕТОБисер ПЕТРОВ

СЪВЕТСКО-ПОЛСКАТА ВОЙНА, 1920 г.Румен НИКОЛОВ

СЪВЕТСКАТА АВИАЦИЯВЪВ ВОЙНАТА С ПОЛША ПРЕЗ 1920 г.

Димитър НЕДЯЛКОВ

ОПЕРАЦИЯ „БУРЯ“Давор ДОМАЗЕТ-Лошо

ЗА НАРОДНОСТТА НА КОМАНДИРАНА БЪЛГАРСКАТА ЗЕМСКА ВОЙСКА

ДИМИТЪР ВАТИКИОТИВеселин ИГНАТОВ

ХЕЛМУТ ФОН МОЛТКЕ И БЪЛГАРИЯСнежана РАДОЕВА

ПРОЕКТИ ЗА УКРАСАТА НА БЪЛГАРСКАТА ВОЕННА УНИФОРМА ОТ 1942 г.

Христо П. ДЕРМЕНДЖИЕВ78

THE BALKAN WARFROM ‘NOW OR NEVER’ TO ‘SWIM OR SINK’Svetlozar ELDAROV

THE PLANS OF THE BELLIGERENT PARTIESFOR THE FIRST BALKAN WAR 1912–1913Ignat KRIVOROV

PARTICIPATION OF THE GREEK NAVYIN THE BALKAN WARSPanagiotis FURAKIS

THE ARMY AND THE MASONS:THE FIRST BULGARIAN OFFICERS – MASONSTodor PETROV

REVIEW OF THE REASONS UNDERLYING THE DEFEAT OF THE ROYAL SERBIAN ARMY IN THE WAR WITH BULGARIA OF 1885Slavica RATKOVIC-KOSTIC

WHY WERE THE UNDERWATER ACTIVITIES NOT RESUMED IN BULGARIA IN THE PERIOD 1936-1939?Atanas PANAYOTOV

BULGARIA-GREECE RELATIONS IN THE EVEOF THE SECOND WORLD WAR AND THE SEIZUREOF THE AEGEAN REGIONBisser PETROV

THE SOVIET-POLISH WAR, 1920Roumen NIKOLOV

THE SOVIET AVIATION INTHE WAR WITH POLAND OF 1920Dimiter NEDYALKOV

OPERATION „STORM“Davor DOMAZET-Losho

ABOUT THE NATIONALITYOF DIMITER VATIKIOTI, COMMANDER OF THE BULGARIAN ZEMSKA VOISKA (TERITORIAL TROOPS)Vesselin IGNATOV

HELMUTH VON MOLTKE AND BULGARIASnezhana RADOEVA

DRAFTS OF THE ORNAMENTS ON THE BULGARIAN MILITARY UNIFORM OF 1942Hristo P. DERMENDZHIEV

2

© ÂÎÅÍÍÎ ÈÇÄÀÒÅËÑÒÂÎ ÅÎÎÄ, 1000 Ñîôèÿ, óë. „Èâàí Âàçîâ“ 12 òåë./ôàêñ 02/ 980 27 79, e-mail: vis@vi-books.com www.vi-books.com

VOENNO IZDATELSTVO (Military Publishing House)12, Ivan Vazov Str.,1000 Sofia, Bulgaria, e-mail: vis@vi-books.com

www.vi-books.com

Ðåäàêöèîííà êîëåãèÿ

Ãåîðãè Ìàðêîâ

Äèìèòúð Ìèí÷åâ

Ìàðêî Çëàòåâ

Ñâåòëîçàð Åëäúðîâ

Ñîíÿ Ïåíêîâà

Òîäîð Ïåòðîâ

Ãðàôè÷åí äèçàéí Ñëàâ Äàñêàëîâ

Уважаеми читатели,

Популяризирането на славните събития, изпълнили многовеков-ната българска военна история, на подвизите и дейността на хиля-дите български пълководци, военачалници и герои е една от посто-янните задачи на списание „Военноисторически сборник“. Заедно с това редакционната колегия на списанието се стреми да подбира и предлага на неговите страници статии и материали, разкриващи по-малко познати и дори напълно неизвестни събития, личности и факти, които допълват представите за военната история и армия-та на нашата държава през годините на тяхното съществуване.

Верен на своята издателска политика, „Военноисторически сборник“ се стреми да обхваща и събития от историята на нашите съседи, а и от световната военна история, като за целта дава три-буна на изтъкнати чужди изследователи. В този смисъл не са изклю-чение статиите на чужди автори, написани специално и за настоя-щия брой на списанието. Ние познаваме участието на българската армия в Балканските войни от 1912–1913 г., но мястото и ролята на гръцкия военен флот във войните са малко позната страница за нас. Критично са разгледани причините за поражението на сръб-ската войска във войната срещу България през есента на 1885 г. Статията на хърватския автор е върху по-новата (и отново брато-убийствена) балканска история.

Тъкмо по този начин – чрез съпоставянето (и равнопоставяне-то) на различни гледни точки за едни и същи или сходни събития, читателят още по-точно ще може да прецени какво е мястото на българската история в хода на световния исторически процес. За да бъдат по-добре осмислени историческите поуки...

ВИСб

3

Балканската война многократно е била обект на нау-чен или популярен интерес у нас и в чужбина. Самата є интерпертация вече е история със свой собствен живот и поука. Развявана като знаме за национален подем или принасяна в жертва на пролетарски интернационализъм, тя успя да надживее всяка политическа конюнктура. Въз-величавана, заклеймявана или забравяна, само пет го-дини пред своя едновековен юбилей Балканската война отново застава пред нас, предлага ни своите уроци и иска равносметка от съвременниците.

Настоящата статия си поставя за цел да насочи внима-нието на читателя към един пренебрежително подмина-ван или срамежливо премълчаван аспект на Балканската война, а именно – ролята и значението на уличния натиск върху вземането на съдбоносни решения. Ако и на пръв поглед встрани от фарватера на военната и политичес-ката история, този проблем не бива да бъде подценяван. Най-малко, защото винаги е възможно – дори днес – все-общият ентусиазъм да се превърне в масов гняв, а съзи-дателната енергия – в разрушителна сила.

* * *Младотурският военен преврат през 1908 г., който се

самообяви за революция, коренно промени политичес-ката конюнктура на Балканите. Младотурците дойдоха на власт с лозунга за „хюриет“, т.е. свобода, и действи-телно възстановиха конституцията от 1876 г. и провъз-гласиха равни права за всички народности в империята. Не измина и една година обаче, когато красивите лозун-ги отшумяха, братските прегръдки охладняха, хюриетът се превърна в безвъзвратно минало, а самата дума – в опасна и преследвана от закона. Младотурският грим постепенно избледня и под него се показа едно под-младено старотурско лице, чиито сурови и войнствени черти бяха (в буквалния смисъл) до болка познати на балканските народи. Временно затихнала, национално-освободителната борба на македонските и тракийските българи се разгоря с нова сила, като активизира и дру-ги огнища на напрежение. Серията албански вълнения и локални бунтове, започнала през 1908 г., прерасна в голямо въстание в Северна Албания през пролетта и ля-тото на 1911 г., потушено с цената на жестоки репресии. През септември с.г. Италия обяви война на Турция и

ÁÀËÊÀÍÑÊÀÒÀ ÂÎÉÍÀÎÒ „ÑÅÃÀ ÈËÈ ÍÈÊÎÃÀ“ ÄÎ „ÂÑÈ×ÊÎ ÈËÈ ÍÈÙΓÑâåòëîçàð ÅËÄÚÐÎÂ, ïðîô. ä.è.í.

стовари окупационния си корпус в Триполитания. През април 1912 г. ново, още по-мощно албанско въстание избухна в Косово и бързо се разпростря на юг. През ав-густ въстаниците влязоха победоносно в Скопие. Това събитие отекна по-силно в София и Белград, отколкото в Цариград.

Всички разбраха – най-неочаквано за Македония се беше появил още един претендент!

Въстанаха арабите в Йемен, неспокойно бе на Крит, в напрежение бяха и други провинции. Стана ясно, че дни-те на Османската империя са преброени.

Разбраха го и балканските държави. През 1911 г. между България, Сърбия и Гърция започна серия от преговори, които трябваше да родят християнската коа-лиция срещу Османската империя. Помогна и Русия, ко-ято силно насърчи създаването на Балканския съюз като част от своята стратегия за световната война, която вече хлопаше на вратата на историята. Малки и слаби поот-делно, обединени и сплотени заедно, балканските дър-жави ставаха могъща сила, която можеше да застраши тила на Австро-Унгария и в един европейски конфликт щеше да наклони везната на стратегическото равновесие решително в полза на Антантата и в ущърб на Централ-ните сили. Следователно Съглашението беше толкова заинтересовано от съхраняването на Балканския съюз в пълна боеготовност, колкото противостоящият блок беше заинтересован от неговото разрушаване или из-тощаване още преди началото на решителния сблъсък между Великите сили.

За зла участ Балканският съюз си имаше своята ахи-лесова пета и тя се казваше Македония. За никого не беше тайна, особено за българските политици, държав-ници и дипломати, че Сърбия и Гърция също имаха ин-тереси в Македония и проявяваха аспирации за отдел-ни части от нейната територия. В Белград разглеждаха като изконна сръбска земя т.нар. „Стара Сърбия“, коя-то всъщност обхващаше населеното с албанци Косово и българските райони в Северна Македония. В Атина претендираха не само за етническите гръцки територии в Епир и Южна Македония, но и за онези земи, населе-ни с българи, които в църковно отношение се намираха под ведомството на Цариградската патриаршия и които гръцката пропаганда третираше като „славяногласни

4

елини“. България естествено претендираше за всички територии, населени с българи, независимо от тяхната църковна принадлежност. За да можеше да бъдат за-доволени претенциите и на трите държави, Македония трябваше да бъде тройно по-голяма. Тя обаче беше само една и това неизбежно я превърна в ябълка на раздора за антиосманската коалиция.

След дълги преговори Балканският съюз стана реал-ност и взе формата на двустранни договори и конвенции. По-лоши международни актове дотогава България не бе подписвала. Дипломатическата подготовка беше истинс-ки фалстарт за националното обединение. На 29 февруа-ри 1912 г. в София бе подписан Договор за приятелство и съюз между Царство България и Кралство Сърбия, с който двете страни се задължаваха да си оказват помощ, в случай че една от тях или двете заедно бъдат нападнати от други държави или ако някоя от Великите сили (под-разбираше се Австро-Унгария) се опита да окупира тери-тория от европейските владения на Османската империя. Договорът имаше тайно приложение, в което и дума не се споменаваше за „спорна“ и „безспорна“ зона, както впоследствие упорито ще се твърди и пише. Напротив, педантично се описваше една линия, разсичаща Македо-ния от Крива паланка до Охрид, която по волята на Русия можеше – със или без корекции – да стане сръбско-бъл-гарска граница. В петте члена на тайното приложение Русия, руският цар и руското правителство бяха споме-нати 10 пъти. Всъщност това беше третата и в определен смисъл най-важната страна на договора, на чиято воля беше предоставено всичко – от обявяването на войната до подялбата на плячката. По-късно, на 29 април, бе под-писана и военна конвенция между България и Сърбия, последвана на 19 юни от споразумение между генерални-те щабове на двете армии, които уреждаха конкретните въпроси по организацията и управлението на военните действия. Забележителното в последния документ е, че шест члена подробно разглеждаха съюзническите задъл-жения и отговорности на Вардарския оперативен театър, а само последният седми член третираше положението на Източния или Маришкия, въпреки че здравият разум и военната логика изискваха да бъде тъкмо обратното. Междувременно след дълго протакане на преговорите на 16 май 1912 г. в София бе подписан Отбранителен и съ-юзнически договор между България и Гърция, а по-къс-но – военна конвенция между щабовете на съответните армии. Нито в договора, нито в конвенцията се съдър-жаха някакви постановления по териториалните въпроси. На 15 август 1912 г. България и Черна гора сключиха устна спогодба за съвместни действия срещу Османска-та империя, която срещу прилична финансова субсидия задължаваше малкото войнствено княжество първо да започне военните действия срещу общия противник1.

Така дори след сключването на договорите Македо-ния остана основното противоречие в Балканския съюз.

При наличието на взаимноизключващи се претенции между България, Сърбия и Гърция тази неопределеност на съюзните договори се превърна в бомба със закъсни-тел, която само след година щеше да взриви Балканския съюз.

С оглед на стратегическите цели на съюзническите ар-мии Западният (Вардарският или Македонският) театър на военните действия играеше второстепенна роля. И за най-неизкушения в стратегическото мислене и оператив-ното изкуство дилетант трябва да е било ясно, че край-ният изход на Балканската война ще се реши в Тракия, където се съсредоточаваха основните турски сили. Глав-ната тежест следователно падаше върху българската ар-мия, докато сръбската и гръцката в това отношение бяха облекчени. За тях политическата и военната цел на вой-ната напълно се покриваха, тъй като им предстоеше да оперират в районите на непосредствените си политически интереси и териториални аспирации. Тъкмо тук България бе раздвоена. Тя не успя да подплати претенциите си към Македония с достатъчно военна сила, тъй като се готвеше за решителна битка в Източна Тракия. С други думи, ка-зано малко по-образно, България се оказа широко разкра-чена между традиционния стремеж към Македония, обла-дал съзнанието на три поколения българи и вграден като основен камък в националната доктрина, от една страна, и законите на военното изкуство, императивно налагащи българската армия да изнесе основната тежест на войната за османското наследство на Балканите, от друга. Единс-твената гаранция, че от тази твърде неудобна и във всеки случай крайно нелицеприятна военнополитическа поза нямаше да произлезе нищо лошо, бяха набързо сключе-ните договори със Сърбия и Гърция, в които бъдещето на Македония или въобще не присъстваше, или беше загат-нато с твърде двусмислени клаузи.

Имаше обаче нещо още по-тревожно. Десетилетия на-ред Македония беше поле на сблъсък и съперничество между българи и гърци за училища, църкви, манастири и гробища, т.е. за душата и съзнанието на населението. С течение на времето това доведе двете нации до пълно отчуждение. После се намеси и Сърбия, за да превърне националната вражда в трибой. От началото на ХХ в., но особено след Илинденско-Преображенското въстание, когато в Македония се развихриха сръбските и гръцки-те чети, църковно-училищните противоречия прерасна-ха във въоръжени сблъсъци. Започна периодът на т.нар. „въоръжена пропаганда“, в който правото на по-силния и по-въоръжения заглушаваше аргументите на гражданс-кото или каноническото право. След 1903 г. в Македония рядко имаше под двайсетина офицери от сръбската, гръц-ката и българската армия, които участваха в нелегалните организации и четническите формирования. Това вече не беше четническата борба от романтичния период на антиосманската съпротива, а индиректно стълкновение между България, Сърбия и Гърция, в което съответни-

5

те държави ангажираха, макар в различна степен, своите институции и ресурси. Напрежението в Македония на-расна дотолкова, че само по чудо не се стигна до дирек-тен сблъсък между съперниците. Впрочем през 1907 г. българското правителство сериозно обмисляше възмож-ността за война срещу Сърбия и окупация на Поморави-ето с цел да сложи веднъж завинаги край на сръбските претенции към Македония. Само липсата на обща грани-ца между България и Гърция беше причината двете стра-ни да не се вплетат във военен конфликт, особено през 1905–1906 г., когато гръцките чети отбелязаха апогея на своето насилие срещу македонските българи, а в Бълга-рия ожесточението и недоволството се изляха в масови ангигръцки погроми.

Ако българските политици, държавници и дипломати са си въобразявали, че с едно драсване на подписите си върху договорите със Сърбия и Гърция са зачеркнали де-сетилетната вражда, очевидно са били обладани от тежка форма на политически наивитет. Ако българските поли-тици, държавници и дипломати са очаквали, че сръбските и гръцките войски ще напуснат Македония, след като са се били с турската армия за нея, за да я дадат на Бълга-рия, вече не може да става дума само за наивност или глупост. Глупост е да строиш къща на гнили основи. Да заложиш на гнили основи съдбата на цялата нация – това е престъпно безумие.

* * *Най-големият дял от отговорността за създаването

на Балканския съюз такъв, какъвто вече го познаваме от историята, по право и по достойнство се падаше на държавния глава и на политическия елит. На първия – за-щото по конституция се сдоби с правото лично да ръко-води и да чертае външната политика на България; на вто-рия – защото недостойно и малодушно му подари това конституционно право. Свой принос в архитектурата на Балканския съюз внесоха и други национални фактори, особено що се отнася до припряността в проектирането и строителството.

Новият-стар курс на младотурците с тяхната по-опас-на откогато и да било политика на отоманизация логично доведе до възобновяване на българското националноос-вободително движение в Македония. През април 1910 г. група дейци на ВМОРО под предводителството на Хрис-то Чернопеев възстанови революционната организация и поднови въоръжената борба. На следващата година цяло-то ръководство на Струмишкия революционен окръг, ко-ето имаше важна заслуга за новия курс, начело със самия Чернопеев, обяви с публична декларация присъединява-нето си към Либералната партия на д-р Васил Радосла-вов в България – най-твърдият привърженик на военното решаване на Македонския въпрос. Неговата войнолюби-ва политика намери своеобразен отглас в тактиката на ВМОРО с т.нар. „магарешки атентати“. Тяхното стран-

но наименование идеше от технологията на изпълнение-то – някое магаре, натоварено с динамит и взривено на оживено публично място, – но спокойно би могло да се припише и на интелекта, родил и осъществил подобна ак-ция. А тя имаше само една цел – да осигури нещо силно, въздействащо и разтърсващо, един истински шок, който да загрее общественото мнение в България до степен, че никаква вътрешна или външнополитическа преграда да не може да устои на всеобщия гняв. На 21 ноември 1911 г. първият „магарешки атентат“ бе извършен в Щип. Пос-ледвалото клане на мирни българи в града намери широк отзвук в България, детонира взрив от възмущение сред цялата българска обществeност и получи подобаващо от-ражение по страниците на периодичния печат.

Възстановяването на ВМОРО, възобновяването на четническата борба, серията атентати и ескалиращите турски репресии активизираха процесите в България. На 28 февруари 1912 г. проф. Любомир Милетич и проф. Иван Георгов като най-авторитетни представители на ма-кедоно-одринските изселници и организации в страната и като упълномощени представители на ВМОРО потеглиха на дълга двумесечна обиколка из столиците на Великите сили. Целта на мисията им бе да направят публично досто-яние нетърпимото положение на българското население в Македония и да апелират за възобновяване на реформена-та акция, „разширена до нейния логичен край – автономи-ята“. След завръщането си на 28 април Милетич и Георгов организираха в една от залите на Софийския университет конференция с участието на по-видни граждани от голе-мите градове на страната. Пред тях двамата делегати спо-делиха своите впечатления от европейската си обиколка и изрично подчертаха, че на дипломатически постъпки от-вън не може да се разчита, ако не се даде повод за тях чрез провеждане на някоя акция отвътре. Тъй като според про-фесорите, чиято дума тежеше в обществото, за осъществя-ването на подобна акция не можеше да се разчита на пра-вителството на Иван Евстратиев Гешов, от само себе си се налагаше изводът, че македоно-одринската емиграция в България трябва да поеме нещата в свои ръце2.

Това беше сигнал за консолидация на различните тече-ния, организации и групи в страната. Като обединяващо

Митинг в София по случай обявяването на Балканската война

6

ядро на консолидационните процеси изпъкнаха военните дейци – офицери на действителна служба и от запаса на българската армия. Към техните схващания сега още по-плътно се доближиха македоно-одринските благотвори-телни братства. Така отново – след близо десетгодишна принудителна пауза – възникнаха предпоставки за орга-низационното единство на движението в България.

Важна дата от хронологията на предвечерието на Бал-канската война беше 17 юни 1912 г. На този ден в дома на някогашния близък сподвижник на генерал Цончев и член на Върховния македоно-одрински комитет д-р Димитър Владов се събраха 25 души, сплотени от желанието да обмислят начините, с които „веднъж завинаги да турнат край на македонския въпрос“. Две трети от присъстващи-те бяха военнослужещи – 14 старши и младши офицери на действителна служба и един от запаса на българската армия, останалите – бивши дейци на Върховния комитет и ръководители на македоно-одринските благотворител-ни братства. В събранието се изказаха различни мнения, които бяха единодушни в три пункта: 1) никакъв дележ, целта на националноосвободителното движение остава автономията на Македония и Одринско в техните гео-графски граници; 2) политическата обстановка и опитът от миналото не предлагат друго средство за постигане на целта освен войната, и 3) въздействие върху българското правителство с цел да се накара да воюва с Турция. Като средство за политически натиск над правителството беше избрана легалната дейност чрез организиране на дружес-тва в страната и свикване на всенароден конгрес, който решително да се обяви в полза на войната. От изказвани-ята на участниците стана ясно, че те гледаха на това като на възстановяване на някогашната Македоно-одринска организация начело с Върховния комитет.

Успоредно с организирането на легалната кампания за политически натиск някои от военнослужещите пред-ложиха да се развие и нелегална дейност с цел по-бързо да се възбуди общественото мнение. В хода на разисква-нията изкристализира идеята да се създаде „една тайна

организация, която да действа бързо, енергично“. В раз-стояние на един месец тя трябваше да подготви въстание в Македония и така да предизвика война между България и Турция. Легалната организация в този смисъл се разг-леждаше само като клон на тайната и от нея се очакваха средствата за организиране и поддържане на въоръже-ната борба. Тази идея беше подкрепена и от цивилните дейци, които обаче отдадоха приоритет на въздействието върху обществеността и правителството в полза на вой-ната. Накрая се стигна до консенсус, че „без интервен-цията на България хиляди въстания не ще сторят нищо добро за Македония“3.

След закриването на събранието новоизбраният инци-ативен комитет разпраща циркулярно писмо до македоно-одринските дейци и представителите на политическите партии в страната, с което ги приканва да се организират в дружества и групи, да излъчат настоятелства, назовани „народни бюра“, и да излъчат делегати за предстоящия конгрес. В организационната подготовка на конгреса най-голяма роля изиграват македоно-одринските благот-ворителни братства, подкрепени от военнослужещите, обществено-патриотичните организации и повечето от опозиционните политически партии, на първо място Ли-бералната. Успоредно с кампанията за организиране на народните бюра в страната офицерите започнаха да осъ-ществяват и идеята си за нелегална структура и дейност. Така за трети пореден път възкръснаха Българските ос-вободителни братства, тайната организация на офицери-те на действителна служба в българската армия, създаде-на още през 1897 г.

В началото на юли 1912 г. в София се организира Централно офицерско братство под председателството на подполковник Александър Протогеров. Първата му задача беше да изпрати поверително писмо до около 150 офицери в провинциалните гарнизони, бивши членове на офицерските братства. Писмото картинно рисуваше пос-ледните събития в Османската империя, които не само вещаеха нейния край, но и заплашваха самото същест-вуване на българското население там. „Революционната организация – заявяваха авторите на документа, – рефор-мирана в духа на новото положение и новата тактика и поставена в ръцете на познати Вам борци, които са дали доказателства за безкористие и безукоризнена самоот-верженост, ни упълномощи да се обърнем към българ-ската армия с една молба, която носи ековете на умираю-щите за свободата българи и която може да се резюмира с думите: СЕГА ИЛИ НИКОГА“4.

Припряността на Централното офицерско братство беше в пълно съответствие с динамиката на политичес-ката обстановка в България. Думите „сега или никога“ веднага се превърнаха в лозунг, който съпътстваше всяка патриотична проява от този момент насетне.

Българското офицерство в провинциалните гарнизо-ни спонтанно и масово откликна на молбата на своите

Мобилизацията

7

другари от столицата. Възстановяването на братствената структура започна с голям ентусиазъм, но скоро се на-тъкна на сериозно препятствие. С две тайни заповеди от 20 юли и 27 август министърът на войната генерал-майор Никифор Никифоров забрани участието на офицери на действителна служба в македоно-одринското освободи-телно движение и в създаването на нелегални организа-ционни структури в армията. Министърът квалифици-ра членовете на Централното офицерско братство като „клетвопрестъпници“ и оцени акта по изпращането на писмата до провинциалните гарнизони като „във висша степен осъдителен, крайно непатриотичен, лишен от вся-каква коректност спрямо своите другари и народни во-дители, до известна степен клетвопрестъпен и недобро-съвестен“5.

Тайните заповеди на Военното министерство бяха су-рови и заплашителни, но още по-сурови и заплашителни бяха явните сигнали, които идеха от Македония. На 19 юли в Кочани ВМОРО извърши поредния „магарешки атентат“. Взривените посред бял ден на градската чаршия бомби провокираха мюсюлманския фанатизъм и предиз-викаха масов погром над българското население в града. Според официалните сведения на проведената анкета от атентата и последвалите кланета бяха убити 47 и ранени 251 души, почти всички българи. Тази „иракска“ статис-тика, която днес е ежедневие за медиите по света, тогава беше непривична и непоносима за българското общество.

Както можеше да се очаква, събитията в Кочани на-мериха широк отзвук в България. Вестниците, и без това пълни със сведения и факти за ежедневните насилия над сънародниците в Македония и Одринско, сега повиши-ха тона с няколко октави, чрез които все по-отчетливо започна да звучи лайтмотивът за възмездие. По иници-атива на народните бюра бе подета вълна от протестни митинги, която достигна своя връх с грандиозен митинг на 31 юли в София. В него взеха участие близо 40 хиляди души, които дефилираха из града под знамената на маке-доно-одринските братства, обшити с черен креп в знак на траур. В речите, скандиранията и приетата резолюция най-често срещаната дума бе „война“.

Митингите продължиха и след това, а на 12 август 1912 г. в София се проведе дългоочакваният конгрес, на-речен „Всенароден събор“. В него взеха участие около 500–600 делегати на народните бюра от цялата страна. Бюрото на събора беше конституирано от инициативния комитет и по един делегат от 12-те окръга на страната. Председателстваше подполковник Протогеров, а сред делегатите имаше мнозина запасни офицери. Приета-та с пълно единодушие и голям ентусиазъм резолюция гласеше: „1) Настоява щото правителството на Царство България веднага да мобилизира народната армия, като същевременно предяви пред Великите сили, че иска да се даде пълна автономия на Македония и Одринско с об-ластно народно събрание и народна милиция, начело с

генерал-губернатор християнин, избран от населението и утвърден от Великите сили. 2) Щом като в най-кратък срок не последва удовлетворение на това всенародно ис-кане – настоява да обяви българското правителство осво-бодителната война, ако не иска да предизвика в страната сътресения с многобройни последици“6.

Докато траят заседанията на събора, на площада пред „Славянска беседа“ се събраха хиляди граждани и емиг-ранти от Македония и Одринско, които след това заед-но с делегатите манифестираха из града, като направиха овации пред Военния клуб и Италианската легация, и митинги пред паметниците на Цар Освободител и Васил Левски, където положиха венци.

В подготовката и работата на Всенародния събор ак-тивно участие взе Съюзът на запасните офицери в Бъл-гария, който беше представен от председателя си генерал Никола Ганев и много свои членове. Още в навечерието на конгреса органът на съюза в. „Военен глас“ в уводна статия заяви: „Чашата на търпението е препълнена вече. Време е настъпило да се каже високо комуто трябва „ИЛИ СЕГА, ИЛИ НИКОГА“7. Публичното използване на лозунга на тайната офицерска организация вероятно целеше да покаже на Военното министерство и на кому-то още трябва, че никой не може да забрани на българ- ския офицер да изпълни патриотичния си дълг. Вестникът продължи призивите си за война и в следващите броеве, а на 18 август публикува декларация, с която Съюзът на запасните офицери от свое име и от името на колегите си на действителна служба в армята напълно се солидаризи-ра с решенията на Всенародния събор.

Правителството се отнесе резервирано към войнстве-ната кампания в страната. Вестник „Мир“, орган на уп-равляващата Народна партия, остро осъди Всенародния събор, като му оспори дори правото да се нарича „все-народен“. Неговите организатори според вестника били „неотговорни лица, откъснати от народ и партия, които не представляват никого другиго, освен своята истери-ческа личност“. Речите пък бяха квалифицирани като „подстрекателни и престъпни“, чиято единствена цел била да окажат натиск над правителството и да поставят движението за автономията на Македония и Одринско на „нелегална почва“. Това публично порицание на прави-телствения официоз имаше ефекта на тайните заповеди на Военното министерство, т.е. – никакъв8.

Вече нищо – нито заповеди, нито заклеймявания – не беше в състояние да отклони македоно-одринското дви-жение и офицерския корпус, сраснали се само за някол-ко месеца като сиамски близнаци, от намерението им да извървят пътя докрай. На 17 август подполковник Алек-сандър Протогеров се уволни от служба, за да може да се посвети изцяло на освободителната борба. В писмо до свой другар той написа: „Убеден съм, че ще ги изкарам от това пасивно положение. Решен съм да отида докрай, ако не се съгласят на решителна акция“9.

8

В онзи момент чрез устата на Протогеров говореше офицерският корпус, респективно българската армия. Над нея стоеше само върховният главнокомандващ, той и държавен глава...

* * *Общата мобилизация беше обявена на 17 септември

1912 г. и се посрещна с ентусиазъм от българския народ. България, чието население тогава възлизаше на 4 432 427 жители, мобилизира 607 422 души, или 13,53 % от цяло-то население – едно изключително високо мобилизаци-онно напрежение. От тях 370 000 души бяха включени в състава на Действащата армия, с което страната извади на бойното поле повече хора, отколкото Сърбия, Гър-ция и Черна гора, взети заедно. Българската армия беше сравнително добре подготвена за войната и разполагаше с модерно за времето въоръжение – скорострелна арти-лерия, тежки картечници, магазинни пушки, автомобили, телефони, радиостанции, самолети. Офицерският корпус беше идейно монолитен и отлично подготвен, възприел най-доброто от военното изкуство на Русия и Западна Европа, където бяха получили образованието си редица негови представители.

Българското военно командване прецени, че турската армия ще се мобилизира и съсредоточи много по-бавно от българската, и реши да я разгроми на части във фазата на нейното мудно съсредоточаване. Тъй като Одринската крепост се смяташе за непревземаема, бе решено тя да се блокира от една армия и след изтощителна обсада да се щурмува. Други две армии, дислоцирането на едната от които остана напълно неизвестно за турското коман-дване, трябваше да разбият противника на Тракийския оперативен театър. Два отделни отряда – Родопският и Хасковският – бяха предназначени за настъпление в Родопите и Беломорието. Една самостоятелна диви-зия трябваше да взаимодейства със сръбската армия в Македония. Освен това от средите на българските бе-жанци от Европейска Турция беше създадено добро-волческо формирование под името Македоно-одрин-ско опълчение в състав от 14 760 души. От кадрите на ВМОРО бяха формирани 60 партизански чети с общ със-тав от 2000 души, разпределени по цялото протежение на българско-турската граница с цел да водят разузнаване за противника и да извършват диверсионни акции в тила му. Подобни задачи получиха четите и селската милиция на Вътрешната организация в Македония и Одринско.

Бойните действия започнаха на 5 октомври 1912 г. Източната турска армия получи нареждане с помощта на гарнизона на Одринската крепост да премине в реши-телно настъпление, но почти веднага загуби инициатива-та. Втора българска армия блокира Одрин, а 1-ва и 3-та армия осъществиха Лозенградската операция на 9–12 октомври, с което бе разгромена и обърната в бягство турската източна армия. Съотношението на силите в бо-

евете бе почти изравнено, но българската войска нанесе съкрушително поражение на противника. Поради лошо разузнаване и слаба оперативност 1-ва и 3-та армия спря-ха за почивка, вместо да преследват противника. Това му даде възможност да се организира за отбрана на линията Бунархисар–Люлебургаз. От 14 до 19 октомври тук се проведе втората настъпателна операция на съединените български армии, които извоюваха нова блестяща побе-да. Напълно дезорганизирана, източната турска армия панически отстъпи към Цариград, оставяйки цяла Тракия в ръцете на българите.

Успешно се развиваха бойните операции на българс-ките войски и в Родопско-беломорското направление. Два самостоятелни отряда и Македоно-одринското опълчение енергично настъпваха в Родопския масив, като сломиха съпротивата на противника и достигнаха до бреговете на Бяло море. Особно се отличи Македоно-одринското опълчение, което успя да плени десетхилядния корпус на Явер паша при устието на Марица.

За освобождението на Македония българската войска успя да отдели само 7-а пех. Рилска дивизия и части от 2-ра пех. Тракийска дивизия. Първата заедно със сръб-ската Тимошка дивизия формираше т.нар. Втора съюз-на армия, а втората бе в основата на Родопския отряд. Основното ядро на Рилската дивизия направи всичко възможно да стигне първа до Солун, но турският комен-дант реши да подари града на гърците. Останалите части успешно напредваха по долините на Струма и Места и излязоха на Бяло море. Българските войски не можеха да навлязат по-дълбоко във Вардарска Македония, но за сметка на това се разгоря с нова сила българското на-ционалноосвободително движение. Вътрешната органи-зация мобилизира своите сили и ги предостави на раз-положение на антиосманската коалиция. С действията си българските чети и селската милиция улесниха в немалка степен настъплението на съюзническите армии.

Главното командване не съумя да експлоатира докрай ефекта от победоносните настъпателни операции в Тра-кия. Върховният главнокомандващ цар Фердинанд, него-вият помощник генерал Михаил Савов и началник-щабът на армията генерал Иван Фичев квартируваха в Стара За-гора, твърде далеч от оперативния театър, за да могат да реагират незабавно и енергично. Войските бяха спрени за почивка и така се пропусна шансът за окончателния разг-ром на турската източна армия. Нерационално се използ-ваше и Самостоятелната конна дивизия. Всичко това даде възможност на турците да се укрепят на Чаталджанската позиция. Съединените български армии подновиха своя поход едва на 26 октомври при крайно неблагоприятни метеорологични условия и когато излязоха на Чаталджа, в собствените им редици вече се бе появил нов и опасен противник – холерата. Съчетано с незадоволителното ме-дицинско осигуряване, което на места се представяше като истински провал, и с умората от изтощителния поход, това

9

обстоятелство значително утежняваше положението на българската войска. Въпреки неблагоприятното съотно-шение на силите Главното командване заповяда на 4 но-ември да се атакуват противниковите позиции. Зад това решение прозираха политическите амбиции на цар Ферди-нанд да влезе победоносно в Цариград. Тази илюзорна и рискована цел не съответстваше на реалните възможности на българската войска и атаката се оказа неуспешна.

Междувременно, докато българите гинеха при Чатал-джа, съюзниците триумфално напредваха в Македония, където съотношението на силите беше 3 към 1 в тяхна полза. Сръбските войски овладяха Косово, Северна Ал-бания и Вардарската долина, а гръцките настъпваха към Солун и Епир. Остатъците от западната турска армия от-стъпиха в Албания, а крепостите Шкодра и Янина бяха обсадени от съюзническите войски. При това разположе-ние на силите на 20 ноември бе сключено примирие и в Лондон започнаха преговори с посредничеството на Ве-ликите сили. На 10 януари 1913 г. обаче в Цариград беше извършен военен преврат и властта премина в ръцете на младотурците, които залагаха на военен реванш. Бойните действия отново бяха подновени, но скоро показаха, че Турция няма никакви шансове да обърне хода на война-та. При Чаталджа и Булаир българските войски отразиха атаките на противника, ликвидиран бе и опитът за десант на брега на Мраморно море при Шаркьой. На 20 февру-ари гръцките войски сломиха съпротивата на гарнизона в Янина, на 13 март 2-ра българска армия, подкрепена с две сръбски дивизии, овладя Одринската крепост. Пленен бе целият гарнизон от 80 000 души и 524 оръдия. Това бе краят на Балканската война и на 30 март бе подписано второто примирие10.

* * *Подновените в Лондон преговори извадиха наяве гни-

лите основи на Балканския съюз. Белград предяви пре-тенции за всички завзети от сръбските войски райони на Македония, позовавайки се на принципа на фактическата окупация. Сръбското правителство се мотивира с обс-тоятелството, че било оказало по-голяма военна помощ на България, отколкото предвиждала двустранната во-енна конвенция. България от своя страна настояваше за стриктно спазване на договореностите. Споровете между България и Гърция се съсредоточиха върху Солун и не-говия хинтерланд. Намеси се и Румъния, която в името на балканското равновесие на силите претендираше за тери-ториални компенсации от България и безочливо пожела Южна Добруджа до линията Тутракан–Добрич. В такава обстановка на 17 май 1913 г. се подписа Лондонският ми-рен договор, който отстъпваше на съюзниците територи-ите на Османската империя до линията Мидия–Енос без Албания, но не решаваше техните взаимни претенции.

Сърбия и Гърция всъщност се стремяха да подготвят почвата за бъдещото присъединяване на части от Маке-

дония към съответните страни. Такава бе политическата цел на войната за двете държави, такава бе същността на тяхното управление в заетите области. Въпреки че със-тавляваше мнозинство в Македония, българското насе-ление бе тотално игнорирано от съюзническата админи-страция, която се попълваше главно с кадри от Сърбия и Гърция. Анексионистичните стремежи на двете държави се сблъскаха остро с българското население и неговите национални институции. Осъществявана първоначално от бившите организации на сръбската и гръцката про-паганда, които основно легализираха своите структу-ри, противобългарската дейност бързо ескалираше и се превръщаше в целенасочено и системно настъпление срещу българщината в Македония. Насилието и съответ-но пасивната или активна съпротива срещу него получа-ваха все по-големи размери и се допълваха от споровете между българските и съюзническите административни власти, които на места преминаваха в открити въоръже-ни сблъсъци. През първата половина на 1913 г. в Маке-дония устремно набраше ход една необявена война. За да се превърне в истинска обаче, немалко допринесоха и някои събития в България, които странно наподобяваха събитията от навечерието на Балканската война. Различ-ни бяха само главните действащи лица.

Докато течаха бойните действия, българската общес-твеност не обръщаше внимание, или по-право умишлено беше държана в неведение за поведението на съюзниците в Македония. Въпреки ограниченията на военната цензу-ра в началото на 1913 г. истината за противобългарските действия на сръбските и гръцките окупационни власти започна да излиза наяве. Това породи естествено недо-волство, което някои се постараха да впрегнат в мелница-та на тяснополитическите си интереси. На това поприще най-много се отличи Националният съюз.

Българската общественост научи името на тази ор-ганизация за пръв път през лятото на 1912 г., когато

Манифест за обявяване на войната

10

в. „Военен глас“ публикува нейния устав. Той легити-мира Националния съюз като патриотична и родолюбива организация, която възнамерява да ратува за събуждане и изостряне на националното съзнание на българския народ с цел осъществяване на идеала на националното обединение11. Тази лексика тогава не беше нова и ухото на българския гражданин отдавна беше привикнало към нея от уставите, правилниците, програмите, апелите и възванията на редица организации, които активизираха дейността си в навечерието на Балканската война. Нови бяха само произходът на организацията и нейните амби-ции за лидерство.

Самият факт, че уставът на Националния съюз се по-яви във „Военен глас“, свидетелстваше, че зад него стои Съюзът на запасните офицери. За връзките с българското офицерство подсказваше и обстоятелството, че главен сек-ретар на Управителния съвет на Националния съюз беше Георги Фичев, влиятелен чиновник в Министерството на войната и брат на началник-щаба на Действащата армия генерал Иван Фичев. Националният съюз имаше допирни точки и с някои фракции на македоно-одринското дви-жение. Много по-здрава връзка, ако не и пъпна връв, го свързваше с Либералната партия на В. Радославов, който тогава вече предвкусваше своето възшествие във властта.

Националният съюз се активизира в началото на 1913 г., когато до обществеността в страната достигнаха първите сведения за поведението на сръбските и гръцките окупационни власти в Македония. През януари неговите ръководители биха тревога и се опитаха да свикат в София представителите на всички „партии и класи“, за да обсъ-дят противобългарските действия на съюзниците. Поради нежеланието на правителството да дразни партньорите си от Балканския съюз обаче инициативата, проектирана и рекламирана като „Народен събор“ (очевидно по търсена аналогия с Всенародния събор от предишното лято), не се осъществи. Все пак на 30 април Националният съюз успя да свика в София общоградски митинг, който публично издигна глас срещу нелоялните съюзници. Превземането на Одрин и зачестилите конфликти между съюзническите войски в Македония направиха дейците на Националния съюз още по-радикални. В издадения по повод свикването на митинга позив най-много се говореше за „честта на бъл-гарското оръжие“, „нашите жизнени интереси“, „целокуп-ното обединение“ и „коварните съюзници“. Тези изрази и клишета трайно навлизаха в индивидуалния и публичния речник и ясно индикираха насоката на масовата психоло-гия и политическата конюнктура. Те преобладаваха и в речите на ораторите, а единодушно приетата резолюция точно очертаваше границите на обединена и целокупна България, за която дейците на Националния съюз (респек-тивно техните политически спонсори) ратуваха:

„Балканският полуостров и моретата, които мият бреговете му, трябва да бъдат във властта и разпореж-дането на мощния дух и мощната енергия на българина,

не само като историческо наследство, а и по силата на фактическото положение, което българската нация заема днес – здрава физически и морално, силна духом, енер-гична и трудоспособна да създаде култура и благосъсто-яние и да сътрудничи за общия прогрес... Солун е и ще бъде душата на обединена България, без него тя не може да живее и да се развива, той трябва да бъде наш с цената на всички жертви. Той заедно с цяла Македония, с всич-ки български земи, трябва да бъдат наши и само наши. Ако съюзниците не ни ги предадат доброволно, тогава да опитаме наново щастието на оръжието си и да турим в действие духа на българската мощ. Друг път няма и не може да има. Вероломните съседи и съюзници трябва да бъдат поразени и наказани. Всички новоосвободени български земи трябва да бъдат наши или война на по-хитителите. А щом извадим меча си за освобождението наново от по-тежкото и по-грозното робство на новите завоеватели, то не трябва да забравяме Зайчар, Пирот, Ниш, Враня, Лесковац и прочие. Тази е нашата жизнена национална обединителна политика, за нея ние издигаме гласа си, за нея ще се борим и каним българския народ да ни последва, да си каже мощната дума и да заяви на царя и правителството, че те трябва нея да следват“12.

Така за по-малко от година вълната на патриотичния по-дем, която роди мобилизиращия лозунг „СЕГА ИЛИ НИ-КОГА“, направи пълен оборот и създаде психологическите предпоставки за неговото естествено прерастване в разру-шителната аксиома „ВСИЧКО ИЛИ НИЩО“, която щеше да погребе идеалите на три поколения.

Точно такива гласове от София очакваха да чуят в Белград и Атина. Българските заплахи за нова война бяха идеално алиби за сръбските и гръцките великодържавни програми. На 19 май 1913 г. Сърбия и Гърция сключиха сепаративен договор, според който двете страни се за-дължаваха да не влизат в отделно споразумение с бъл-гарите, а взаимно да си помагат, за да защитят общата граница помежду си. С това формално бе сложен край на Балканския съюз и войната между доскорошните съюз-ници вече стана неизбежна.

Към такова развитие тласкаха събитията и демонст-ративните сръбски и гръцки провокации в Македония. Тяхната цел беше да извадят от равновесие българската общественост и военнополитическия елит, за да направят погрешна стъпка. На тази игра най-лесно се хвана Наци-оналният съюз. На 9 юни той свика още по-многолюден митинг, на който лайтмотивът за нова война и възмездие за вероломните съюзници зазвуча с няколко октави по-високо. Сега в него открито и с цяло гърло се включи Либералната партия, чийто лидер В. Радославов беше първият оратор на митинга. Това ярко политическо при-съствие даде друга принадена стойност на апела, отпра-вен към царя и правителството – „незабавно да заповядат на победоносната армия да прогони новите завоеватели и да донесе свобода и мир на българския народ“13.

11

Площадният патриотизъм на Националния съюз се ока-за заразителен. Лозунгът „всичко или нищо“, призивите за война и желанието за възмездие на коварните съюзници заслепяваха иначе трезвото съзнание на българския народ и притъпяваха неговия природен инстинкт за самосъхра-нение. До каква степен идеите на Националния съюз бяха обладали личното и общественото съзнание, сам по себе си свидетелства и фактът, че дори хрисимият „Съветник“, орган на Свещеническия съюз, на 14 юни излезе със ста-тия, която прорицаваше, че „не ще е чудно, когато чита-телите на вестника ни ще четат настоящите редове, вели-чественото наше „ура“ и „на нож“ да се разнася като буря срещу сърби и гърци и да ги вкара в миши дупки“14.

Яхнал вълната на всеобщото недоволство, Национал-ният съюз насрочи нова, трета поред общоградска мани-фестация за 17 юни 1913 г. Тя трябваше да бъде по-мно-голюдна и грандиозна от предишните две. Накъде щеше да експлодира народният гняв, никой тогава не се наема-ше да прогнозира. За всеки случай столичното градона-чалство реши да забрани мероприятието. То обаче не се състоя по съвсем друга причина.

В нощта на 16 срещу 17 юни 1913 г. по устна заповед на цар Фердинанд българските войски нападнаха сръб-ските и гръцките позиции в Македония. Това безраз-съдно решение, сякаш диктувано от помътения разум на тълпата по столичните площади, а не премислено от трез-вите умове на опитни държавници, стовари върху Бълга-рия цялата отговорност за Междусъюзническата война, която в действителност вече бе подготвена и очаквана с нетърпение от Сърбия и Гърция.

* * *Балканската война беше подготвена и обявена в името

на балканското взаимодействие и солидарност, а завър-ши като кървав конфликт между съюзниците, от който България излезе най-ощетена. Настина тя увеличи тери-торията си с Пиринска Македония и (временно) с част от Беломорието между Места и Марица, но идеалът на няколко поколения българи за национално обединение беше погребан завинаги. След 16 юни 1913 г. български-ят народ вече не беше същият. Върху него легна покру-сата на поражението и огорчението от измяната на съюз-ниците. Това предопредели следващата погрешна стъпка в Първата световна война и задълго програмира неговата съдба. Малка утеха беше, че в следващите десетилетия, та чак до наши дни, бяхме свидетели как съседите ни един след друг преглътнаха горчивия хап на поражението и се простиха с бляновете за велики държави, които да доми-нират Балканите.

Десетилетия след войната в България упорито про-дължаваха да търсят вината за националната катастро-фа – военните я прехвърляха на политиците, политиците на военните, народът върху политическия елит, а цялата нация – на съседите и Великите сили. Изписани са хиляди

страници и дебели томове с аргументи в защита на една или друга версия. Повече или по-малко убедителни, те могат само да обяснят, но не и да променят миналото. От горчивия опит на Балканската война обаче остана една поука, която и днес, пет години преди вековния є юбилей, трябва да проумеем – национални идеали и програми не се осъществяват с атака „Напред на нож“, колкото геро-ична, ефектна и майсторски изпълнена да е тя. Необхо-дима е бавна съзидателна работа, трезва равносметка за различните възможности, съгласие между всички българи и преди всичко – ясно съзнание за бъдещата отговорност. Нашите предшественици през 1912–1913 г. имаха пред себе си този уникален шанс и за съжаление го проиграха. Не трябва да ги виним, но заедно с преклонението пред героизма сме длъжни да бъдем наясно и с безразсъдство-то на тяхното поколение и епоха. Днес съвременността ни предлага други предизвикателства и само от нас зави-си как ще ги посрещнем. Нямаме шанса да се покрием с тяхната заслужена бойна слава, с която България навеки ще се гордее, но нека поне оставим непокътнато на бъде-щите поколения онова наследство, което им се полага и което ние сме приели от нашите предходници, а не да го проиграваме като на хазарт в името на мимолетни поли-тически лозунги. Дори само това да направим, те пак ще ни бъдат благодарни.

Бележки:

1 Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. 2.

С., 1984, 437–452.2 Ден, № 2756, 18 март; № 2768, 18 март; № 2778, 28 март 1912.3 Елдъров, С. Македоно-одринското освободително движение в

България и офицерските братства в българската армия в навече-

рието на Балканската война (юни–август 1912 г.). – Известия на

държавните архиви, кн. 61, 1991, с. 202–205.4 Пак там, с. 209–211.5 ЦВА, ф. 1, оп. 5, а.е. 373, л. 124, 193–194.6 Ден, № 2892, 14 авг.; Пряпорец, № 180, 13 авг.; Народни права,

№ 182, 13 авг.; Македония, № 566, 19 авг. 1912.7 Военен глас, № 32, 10 авг. 1912.8 Мир, № 3629, 14 авг.; № 3629, 24 авг. 1912.9 ЦДА, ф. 949 к, оп. 1, а.е. 12, л. 5.10 Марков, Г. България и Балканският съюз срещу Османската

империя 1912–1913. С., 1989.11 Военен глас, № 16, 20 апр. 1912.12 Дневник, № 3832, 30 апр. 1913.13 Мир, № 3909, 10 юни; Дневник, № 3873, 11 юни 1913.14 Съветник, № 652, 14 юни 1913.

12

Към края на ХIХ и началото на ХХ век в Европа и на Балканите нас-тъпват съществени промени във воен-нополитическата обстановка. Велики-те държави оформят постепенно двете противопоставящи се групировки. В същото време те нямат съгласувана политика по отношение на Балканите, защото интересите им в нашия регион са различни и противоречиви. Това насърчава балканските държави в стремежа им за преразпределение на османското наследство. Към такава стъпка ги подтиква и нестабилното състояние на турската държава. Ко-мандванията и щабовете на въоръже-ните сили започват разработването на планове за наближаващите военни действия. Последните са обект на из-следване дотолкова, доколкото позво-лява преди всичко ограниченият обем на настоящата статия.

Промени настъпват през това вре-ме и в политиката на България, която преоценява схващанията си за евен-туалния противник. За такъв се при-ема Османската империя като главна пречка за обединение на българските земи и население. Това налага на ар-мейското командване да започне пла-нирането на военни действия за една евентуална война с нея1.

Първите оперативни планове се разработват през 1903 и 1904 г. Об-щото в тях е, че те се съставят при недостатъчно познаване на против-ника, което води до преувеличаване на числеността и надценяване на бой-ната готовност и боеспособност на турската армия. Това налага основ-ната идея на оперативните планове да се сведе до водене на стратегическа отбрана с последващо настъпление

ÏËÀÍÎÂÅÒÅ ÍÀ ÂÎÞÂÀÙÈÒÅ ÑÒÐÀÍÈÇÀ ÏÚÐÂÀÒÀ ÁÀËÊÀÍÑÊÀ ÂÎÉÍÀ1912–1913 ã.Èãíàò ÊÐÈÂÎÐÎÂ, äîö. ä-ð

и „внасяне“ на партизанска война в Македония. Предвижда се съсредо-точаване на основните сили на Бъл-гарската армия в Източна Тракия. Допуска се обаче, че при благопри-ятна обстановка главните действия може да се пренесат в Македония2.

През 1908 г. се появява в завър-шен вид нов план за война с Османс-ката империя3, съставен на основата на наложилата се вече дивизионна организация на Българската армия. Планът отчита основните политичес-ки цели на войната, които се свеждат до: освобождаване на всички бълга-ри, намиращи се под чуждо робство, и обединяване на целия български народ; овладяване на северния бряг на Бяло море, крайно необходим за нормалното развитие и съществува-не на българската държава. Оттук произтича и стратегическата цел на войната, която не може да бъде дру-га освен разгром на противниковите въоръжени сили. Смята се, че това е възможно да стане само с решително настъпление на негова територия и затова планът предвижда прилагане-то на този вид военни действия. Така в него се постига пълно съответствие на политическите и стратегическите цели. Едновременно с това се отчита, че в Османската империя се кръстос-ват интересите на много държави, по-ради което в хода на военното стъл-кновение политическото положение може да се усложни дотолкова, че Великите сили да наложат прекра-тяването на войната, преди да бъдат постигнати нейните цели. Това изис-ква превъзходство в силите и средс-твата и най-вече – бързо развитие на военните действия4.

За противопоставяне на очаква-ните противникови действия и пости-гане на политическите и стратегичес-ките цели на войната се предвижда Българската армия да създаде три групировки: на Южния театър – 2-ра и 3-та армия и Хасковския отряд, със задача да разгромят Одринската про-тивникова групировка, да превземат или обходят Одрин и да настъпят към Цариград; на Западния театър – 1-ва армия прикрива София и като се въз-ползва от своето благоприятно раз-положение и бързо съсредоточаване, трябва да настъпи в Македония, да разгроми по части противника, да овладее заеманата от него терито-рия и да предизвика и насърчи общо въстание на българите в Македония; Родопският отряд има за задача най-напред да прикрие долината на р. Ма-рица от нахлуване на противника, а впоследствие да настъпи с основните си сили към Разлог, който да овладее и осъществи взаимодействие със За-падната групировка. Специално вни-мание се обръща на стратегическото развръщане на Българската армия, което трябва да изпревари това на противника.

В процеса на изучаване и усвоява-не на плана през следващите години се стига до извода за необходимостта от неговото усъвършенстване. Това е резултат от огромната дейност на Щаба на армията и щабовете на во-енноинспекционните (армейските) и дивизионни области за разузнаване-то на противниковата армия, изуча-ването и описанието на театъра на военните действия, изследването на чуждестранния опит и проведени-те учения и маневри с войски. През

13

1911 г. се пристъпва към съставяне-то на нов план за война с Османската империя. Реално са разработени само съображенията за силите и съсредо-точаването на противниковата армия и наставленията за съсредоточаване на българските войски5. Затова по същество това е конкретизиране и усъвършенстване на плана от 1908 г.

За съсредоточаването на Българ-ската армия към границата са разра-ботени два плана – „А“ и „А-bis“. По първия се предвижда за превозването на войските да се използват всички жп линии на територията на страната. Планът „А-bis“ изключва жп линията София–Пазарджик–Търново-Сей-мен, която в участъка си Костенец–Белово преминава близо до турската граница (15–20 км). От дадените за съсредоточаването наставления се вижда, че отново граничната зона се разделя на два оперативни театъра, както по плана от 1904 г. – Южен и Западен. При това към първия е при-съединен и Родопският, който преди се определяше като отделен театър.

Новото в плана от 1911 г. по от-ношение на състава и развръщането на Българската армия се свежда ос-новно до следното: охраната на чер-номорския бряг и вътрешността на страната се поверява на опълчение-то, усилено с нескорострелна арти-лерия; Родопският отряд се придава на Западната (1-ва) армия; почти се изравняват възможностите на 2-ра и 3-та армия; за 3-та армия се опреде-ля район за развръщане не на запад-ния, а на източния бряг на р. Тунджа (югоизточно от Ямбол) – резултат от направения нов извод, че по Тун-джанското направление, в това число и източно от реката, могат да дейс-тват големи войскови групировки; районът на Самостоятелната конна дивизия също се измества източно от р. Тунджа пред главните сили на 3-та армия.

На 29 април (12 май) 1912 г. се сключва военна конвенция между България и Сърбия. Тя трябва да бъде основа за разработването от двата генерални щаба на общ оперативен план за война с Османската империя. Няколко месеца продължават усили-ята за уеднаквяване на становищата. Основният спор е върху значимост-

та на отделните оперативни театри. Българският щаб на армията смята, че главен ще бъде Тракийският, и затова там трябва да действат основ-ните съюзнически сили. Основанията за това твърдение са поне три: про-тивникът ще избере за главен стра-тегически обект Българската армия, която е най-силна от съюзниците; театърът създава условия за настъп-ление на големи войскови маси; при участието на гръцкия флот във война-та Егейското море ще бъде затворено за противника и всичките му войски от Азия ще бъдат насочени в Тракия срещу Българската армия6. Затова от българска страна се настоява една сръбска армия от три дивизии с не-обходимата артилерия да действа в Тракия за обсадата на Одрин. В за-мяна на това българска армия от три дивизии да действа от района Кюс-тендил–Дупница по долината на р. Брегалница срещу десния фланг на противниковата Македонска (Запад-на) армия.

Сръбският генерален щаб, като изхожда преди всичко от политичес-ки съображения, застъпва станови-щето, че войната ще се реши на Ма-кедонския оперативен театър, и не приема изпращането на свои войски по другите направления. Нещо по-вече, той настоява сръбските войски да бъдат усилени с една българска армия. Главно поради това не се сти-га до разработването на общ план за действие. Едва в навечерието на вой-ната в резултат на бързо променяща-та се обстановка се стига до подпис-ването на компромисно съглашение. То предвижда сръбската армия да насочи главните си сили срещу про-тивниковите войски в района на Овче поле, а българската армия – в Тракия. В междината между тях в района Гю-ешево–Раково–Дупница–Кюстендил трябва да се съсредоточи една съюз-на армия, за която всяка страна пред-ставя по една пехотна дивизия7.

По този начин на Българската ар-мия предстои да действа по плана от 1911 г., в който се налагат няколко съществени промени. Първа армия (без 7-а пехотна дивизия, която ос-тава в съюзната армия) е освободе-на от предишните си задължения и усилва главната ударна групировка.

Тя се прегрупира по жп линията Со-фия–Търново-Сеймен и заема район източно от р. Тунджа пред 3-та ар-мия. Това налага да се измести още по на изток районът за развръщане на Самостоятелната конна дивизия. Едновременно с това на армията се придава 3-та пехотна дивизия от 2-ра армия, която остава в предишния си район. Така Българската армия съз-дава следните групировки: три армии (1-ва, 2-ра и 3-та) и Самостоятелната конна дивизия – в Тракия; Хасковски отряд, Родопски отряд и 7-а пехотна дивизия – в състава на съюзната 2-ра армия, подчинена на сръбското ко-мандване.

Създадената групировка съот-ветства на замисъла за водене на войната. Той предвижда да се нане-се главен удар с 1-ва и 3-та армия в полосата между Одрин и Лозенград в направление на Цариград. Чрез разв-ръщането в дълбочина на 3-та армия се търси постигането на внезапност в главното направление. С 2-ра армия се изолира Одринската крепост, а с една малка част от силите се нанася спомагателен удар през Родопите към беломорския бряг8. С тази групиров-ка и замисъл Българската армия за-почва Първата Балканска война.

Сърбия няма предварително раз-работен подробен план за самосто-ятелни военни действия срещу Ос-манската империя. От проведените учения в края на ХIХ и началото на ХХ век става ясно, че сръбското ко-мандване предвижда да отбранява направленията, водещи от Македония и Нови пазар по долините на Южна и Западна Морава. Чак след евенту-ално отразяване на противниковите удари се предвиждат настъпателни военни действия на юг.

Планът за водене на войната се оформя постепенно след създаването на коалицията и в хода на разговори-те с представителите на българския Генерален щаб. Той е разработен на основата на оценката, че турската ар-мия ще отбранява направлението Вра-ня–Куманово–Щип, като използва три възможни позиции: Руенска – северно от Куманово, по северните склонове на едноименната планина; Овчепол-ска – по вододела между реките Бре-галница и Крива река; Щипска – от

14

Плачковица планина до височините между Щип и Велес9. Като най-важна и евентуално предпочитана от против-ника се оценява Щипската позиция.

Сръбският замисъл предвижда на-насянето на главен удар срещу трите позиции в общо направление Вра-ня–Куманово. Фронталното настъп-ление се съчетава с обхвати по двата фланга. За неговото реализиране се създава и съответната групировка10.

Първа армия нанася главния удар и затова се развръща в района на Враня. Поради изпъкналото очер-тание на граничната линия на юг се предвижда тя да настъпва с по-малък темп, което да позволи на 3-та армия да я настигне и да започнат едновре-менни действия на рубежа Скопие–Куманово.

Трета армия има задача да настъ-пи от района на Куршумлия и Медве-джа в направление Прищина–Скопие и има готовност за съвместни дейс-твия с 1-ва армия. Ако противникът премине към отбрана на позицията по северните склонове на Руенската планина, армията трябва да задели част от силите си за обход в направ-лението Прищина–Прешево.

Двете армии поначало решават основните задачи за разгрома на про-тивостоящия противник. Изкуствено обаче се задържа настъплението на 1-ва армия по долината на р. Морава до пристигането на 3-та армия. Този способ за действие спъва бързото проникване към Куманово и Щип, което може да се окаже решаващо за изхода на военните действия.

В района на Рашка се развръща Ибърската група. Нейната задача е да настъпи към Нови пазар и Прищина и прочисти Новопазарския санджак от противниковите войски.

Предвижда се Яворската бригада да действа според поведението на Австро-Унгария. При благоприятна обстановка тя може да настъпи към Плевле и Сиеница и да съдейства на Ибърската група.

Сръбското командване разчита твърде много на съюзната 2-ра армия. Тя трябва да съдейства при овладява-нето на трите противникови позиции с последователни флангови атаки на Тимошката дивизия в направленията Крива паланка–Куманово; Крива па-

ланка–Кратово; Кратово–Кочани. Ед-новременно с това армията не трябва да позволява подход от юг към съ-ответните позиции на противникови резерви. Предвижда се съдействие и от нашата 7-а пехотна дивизия, която ще настъпва в направление Царево село–Кочани във фланг на Щипската позиция. Големите очаквания от 2-ра съюзна армия не отговарят на нейни-те възможности – само две пехотни дивизии. В същото време настъпва-щата по спомагателното направление Прищина–Скопие 3-та армия има значително по-голям боен състав.

Подготовката на Гърция за евен-туални военни действия срещу Ос-манската империя се провежда с отчитане на опита от неуспешната война през 1897 г. Тя показва не-достатъчното съсредоточаване на войски в Тесалия. Направен е също изводът, че гръцката армия може да воюва успешно „само при пълна де-зорганизация на Турция или в съюз с други държави“11. Гърция не се заб-луждава, че въпреки покровителст-вото на Великите сили ще може сама даже да се отбранява срещу турската армия.

Процесът на подготовка на гръц-ките въоръжени сили за война се усилва с привличането на френската военна мисия, която реорганизира сухопътните сили и флота. Така те се оказват способни да воюват успешно заедно със съюзниците срещу Ос-манската империя12.

Планината Пинд разделя бъдещия театър на военните действия между гръцката и турската армия на две части. Така на войските предстои да действат в Тесалия и в Епир. Съюзът с България позволява на Гърция да воюва успешно и в двата района.

Най-важните оперативни обекти на гръцката армия са Солун и кре-постта Янина. Планът предвижда едновременни действия за тяхното овладяване. При това главният удар се нанася с основните сили от района на Лариса по направление на шосе-то Лариса–Еласона–Серфидже. Той се съчетава с двоен обхват и обход по фланговете на отбраняващите се слаби съпротиви за овладяване на планинските проходи, преди против-никът да подведе към тях основните

си сили. Впоследствие настъплени-ето се развива в направление Кожа-ни–Бер–Енидже Вардар–Солун. В Епир се предвиждат спомагателни действия. На една пехотна дивизия, усилена с критски доброволци, се възлага да настъпи от района на Арта в направление на полуострова Пре-веза и във взаимодействие с флота да овладее турското укрепление при входа на Артенския залив. Впослед-ствие да пренасочи усилията си към Янина. Главен обект за овладяване тук е крепостта Янина, която доми-нира над цялата област. Затова про-тивникът държи главните си сили в нея, а прикрива границата със слаби отряди13.

Задачите на отделните групиров-ки, редът за съсредоточаване на съ-единенията и прикриването на нап-равленията се уточняват на 16 (29) септември 1912 г. със специална заповед „План на операциите през 1912 г. Стратегическа концентра-ция“14. В деня преди началото на вой-ната войските са готови да настъпят по заповяданите им направления.

Съюзниците определят значител-на роля на гръцките военноморски сили. Съгласно военната конвенция към отбранителния договор между България и Гърция флотът трябва „да стане господар на Егейско море и да прекъсне съобщенията по този път между Мала Азия и Европейска Турция“15. Затова главните му сили получават задача да блокират Дарда-нелите и западните брегове на Мала Азия и да поддържат настъплението на главната ударна групировка на сухопътните войски. Още в начало-то на войната флотът трябва да ов-ладее остров Лемнос и да организира в залива Мудрос база за следващите действия в Бяло море. За блокиране-то на албанските брегове и за съдейс-твие на настъпващите в Епир войски са отделени съвсем малко средства16.

Черна гора също се включва на страната на съюзниците във войната срещу Османската империя. Обекти за нейната армия са Новопазарски-ят санджак (около 80 км коридор, отделящ Черна гора от Сърбия) и крепостта Шкодра. Последната е изг-радена до Шкодренското езеро и кон-тролира съобщенията между Северна

15

Албания и Адриатическото крайбре-жие. Крепостта позволява на турците да държат в респект черногорците и албанците християни. Поради това тя е добре снаряжена и се поддържа в състояние на постоянна готовност17.

Командването на черногорската армия предвижда внезапно настъп-ление срещу крепостта за нейното овладяване, преди противникът да е усилил отбраната є. Поради това действията тук изпреварват тези на съюзниците. Срещу крепостта са насочени три четвърти от пехотните съединения и почти цялата налич-на артилерия. Замисълът предвижда атаката да се осъществи от две гру-пи – северна и южна. Първата е в по-голям състав и се развръща в района на Подгорица. Нейната задача е да преодолее граничните укрепления, след което да настъпи покрай Шкод-ренското езеро и овладее северния сектор на крепостта. Южната група се съсредоточава в районите на Вир-пазар и Антивари. Тя трябва да нас-тъпи в пространството между езеро-то и Адриатическо море и да овладее южния сектор на крепостта. Остана-лите черногорски войски са заделят за съвместни действия със сръбската Ибърска група. Те трябва да настъ-пят в Новопазарския санджак, да го овладеят и впоследствие да се насо-чат също към Шкодра18.

Усилено се подготвя за война и Турция. Нейният генерален щаб раз-работва няколко плана за евентуални военни действия с балканските си съ-седи. Те са в различни варианти: за война с България; за война с Бълга-рия и Гърция; за война с България, Сърбия и Черна гора; за война с Бъл-гария, Сърбия, Черна гора и Гърция и др. Във всички планове за основен и главен противник се приема Бълга-рия и нейната армия. „Българската войска – отбелязва министърът на войната и главнокомандващ Дейст-ващата армия Назъм паша – ще бъде достоен противник на османската. България е сериозният противник, с другите балкански държави лесно може да се разправим“19.

План № 1 е съставен през 1909 г. и предвижда война само с Бълга-рия. Той е разработен подробно и предвижда варианти в зависимост от

действията на Българската армия20. Оценява се, че тя ще съсредоточи ос-новните си сили на Тракийския опе-ративен театър и ще нанесе главния си удар между Одрин и Лозенград. Замисълът за действие на турската армия предвижда с основните сили, съсредоточени южно от Лозенград, да се спре настъплението на Българ-ската армия към Цариград, а при бла-гоприятна обстановка да се настъпи в Южна България. Приема се, че нап-равлението по долината на р. Марица е солидно преградено от Одринската крепост. С останалите сили и средс-тва да се премине в настъпление от Македония към Западна България, с главен удар в направление Горна Джумая–Дупница и спомагателни удари в направленията Царево село–Кадин мост и Куманово–Кюстендил. Активни действия се предвиждат и в Родопите, като развърнатите там войски трябва да настъпят към доли-ната на р. Марица.

По този план се предвиждат раз-лични варианти на поведение на тур-ските войски в зависимост от хода на войната, свързани преди всичко с действията на Българската ар-мия – къде и как ще премине в нас-тъпление или в отбрана, ще успее ли да изпревари в стратегическото си развръщане и доколко ще реализира своя замисъл. Възможните случаи са твърде многобройни и това не е в полза на тяхното твърдо усвояване и готовност за прилагане от турската армия.

Създадената военнополитическа обстановка в навечерието на войната се приближава в най-голяма степен до разработения план под № 4 – вой-на на Турция срещу България, Сър-бия и Черна гора. Той предвижда, че всичките усилия на Българската армия ще бъдат насочени в Тракия, а другите съюзници ще настъпват в Македония. При такава обстановка се планира турската армия в Тракия да действа предпазливо, да остави Одрин в обкръжение, да се оттегли на подготвен рубеж между Люлебур-газ и Чаталджа и там да спре настъп-лението на българските войски. След подвеждането на резерви да се пре-мине в решително настъпление по фронта, съчетано с десанти по край-

брежието на Черно и Мраморно море. Предвижда се в Македония турската армия да води настъпателни действия още в началото на войната21.

При включването на Гърция във войната се планира задържане на настъплението на нейните войски, докато се реши борбата срещу бъл-гарската и сръбската армия. При благоприятен изход се изпращат под-крепления и се преминава в решител-но настъпление срещу гръцките въо-ръжени сили22.

Със започването на мобилизаци-ята турското командване заповядва развръщането на армията по план № 1. Едновременно с това посте-пенно се налага идеята за активни действия по всички оперативни нап-равления. На 3 (16) октомври 1912 г. турският главнокомандващ съобщава за прекъсването на дипломатически-те отношения с България и Сърбия и заповядва на войските: „Предвид на това, препоръчва се предприемане бързо и общо настъпление“23. Жела-нието за активни действия надделява над предварителните разчети и пла-нове, не се съобразява с военнополи-тическата обстановка и това не вещае нищо добро за турската армия.

* * *От началото на миналия век до

Първата Балканска война командва-нето на Българската армия разработ-ва няколко оперативни плана за вой-на с Османската империя. Всички те съответстват в значителна степен на обстановката към времето на тяхното съставяне и са подчинени в по-малка или по-голяма степен на стратегичес-ките цели на предстоящата война.

Въпреки че определя правилно важността на отделните оперативни театри на военните действия, българ-ското командване не можа да реши въпроса за оптималното разпределе-ние на съюзническите сили и средс-тва на тях. В преговорите със сръб-ските съюзници представителите на нашия Генерален щаб не отчитат и не отстояват успешно реалните полити-чески цели на войната. Въпреки че разполагат с достатъчно военни ар-гументи, те печелят спора за значи-мостта на оперативните театри само теоретично. Българската армия оста-

16

ва да настъпва сама на главния теа-тър, срещу основните противникови войски и да отделя сили за действие по второстепенни направления.

Значително по-предвидливо, сръб- ското командване отделя почти поло-вината от войските за „овладяване на територия“. Това отслабва 2-ра съ-юзна армия и не позволява решител-ни действия срещу основните про-тивникови сили. От своя страна пък гърците предпочитат да действат в Македония съвместно със сръбската армия, за да играят еднаква роля при овладяване на населените с българи територии24.

Замисълът на българското коман-дване за настъпление в Източна Тра-кия – прикриване откъм Одринската крепост и настъпление с главните сили за разгром на противниковата полева армия – може да се определи като целесъобразен. Той донася ус-пех, защото противникът действа по очаквания начин. Ако той обаче беше възприел първоначално да се отбра-нява близо до столицата до подвеж-дане на резерви, Българската армия би се изправила пред сериозни зат-руднения. Противникът можеше да създаде значително превъзходство. В съчетание с липсата на пътища за подвоз и евакуация в тила на нашата армия това можеше да има решава-що влияние върху крайния изход на действията в Източна Тракия. Реше-нието на противниковото командва-не, продиктувано от желанието да не губи територия, да премине вед-нага в настъпление от района Лозен- град–Хаскьой поставя армията ни в по-благоприятно положение25.

Плановете за водене на войната от сръбската и черногорската армия не разкриват правилно вероятните действия на противника. Сърбите предполагат, че Западната турска армия ще се отбранява, и нейното преминаване в настъпление още в началото на войната затруднява в из-вестна степен техните действия. Чер-ногорското командване пък оценява, че крепостта Шкодра не е готова да удържи едно внезапно нападение, и това не се оказа вярно. Крепостта издържа дълго време атаките на само на черногорските, но и на съединени-те черногорски и сръбски войски26.

Непълноти и нецелесъобразности естествено са допуснати и в различ-ните варианти на турските планове за водене на войната: ексцентрични-те посоки за действие на двете гру-пировки в Тракия и Македония; раз-връщането на Източната армия близо до държавната граница и нейното преминаване веднага в настъпление; закъсняване в стратегическото раз-връщане главно поради бавната мо-билизация и др. Взети заедно, те пре-допределят поражението на турската армия в тази война.

По обективни и субективни при-чини съюзниците не успяват да раз-работят общ план за война с Осман-ската империя. Всеки самостоятелно организира и води своите действия, подчинени главно на преследваната политическа цел. Показател за сте-пента на нейното постигане са при-добивките, получени от отделните страни след двете балкански войни. Предпоставките за това са заложени не толкова в стратегическите плано-ве, колкото във военнополитически-те договорености при създаването на Балканския съюз.

Бележки:

1 По подробно вж.: Криворов, Иг. Еволю-ция в схващането на командването на Българската армия за водене на война с Османската империя в началото на ХХ век. – В: Българско-турските воен-нополитически отношения през първата половина на ХХ век. С., 2005, с. 22–31.

2 Българската армия 1877–1919. С., с. 178.3 Вж. Фичев, И. Висшето командване през

Балканската война 1912 г. От началото на войната до Чаталджа включително. С., 1927, с. 28–45.

4 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 144–145.

5 Вж. Войната между България и Турция 1912–1913 г. Т.1. Подготовка на войната. С., 1937, с. 390–411.

6 Фичев, И. Балканската война 1912–1913. Преживелици, бележки и документи. С., 1940, с. 83.

7 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 147–148.

8 Христов, Д. Стратегически проблеми на войните. С., 1991, с. 213.

9 Войната между България и Турция 1912–1913 г. Т.1. Подготовка на войната. С., 1937, с. 420–421.

10 Вж. Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 153.

11 Войната между България и Турция 1912–1913 г. Т.1. Подготовка на войната. С., 1937, с. 424.

12 Николаиду, Кл. История на гръко-турс-ката война 1912–1913 г. б.м.г., с. 1–2. Ръко-пис във Военноисторическа библиотека.

13 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 154–155; Войната между България и Турция 1912–1913 г. Т. 1. Подготовка на войната. С., 1937, с. 425; Войната между България и Турция 1912–1913 г. Т. 6. Дейст-вията на Западния операционен театър. С., 1935, с.142, 213.

14 Стратигос, Кс. Гръцко-турската война. Епопеята от 1912 и 1913 година. Атина, 1932, с. 87. Ръкопис във Военноис-торическа библиотека.

15 Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. 2. С., 1984, с. 474.

16 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 155.

17 Войната между България и Турция 1912–1913 г. Т. 6. Действията на Западния операционен театър. С., 1935, с. 225–226.

18 Пак там. Т. 1. Подготовка на война-та. С., 1937, с. 423; Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 156.

19 Марков, Г. България в Балканския съюз срещу Османската империя 1912–1913. С., 1989, с. 35.

20 Вж. Абдулах. Спомени от войната про-тив България 1912. – Военноисторически сборник, 1929, № 1 и 2, с. 23–34.

21 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 157.

22 Войната между България и Турция 1912–1913 г. Т. 6. Действията на Западния операционен театър. С., 1935, с. 141.

23 Абдулах, Спомени от войната против България 1912. – Военноисторически сбор-ник, 1929, № 1 и 2, с. 53

24 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 154; Марков, Г. Пос. съч., с. 26.

25 Балканската война 1912–1913. С., 1961, с. 149.

26 Войната между България и Турция 1912–1913 г. Т.1. Подготовка на войната. С., 1937, с. 422, 423.

17

Балканските войни от 1912–1913 г. допринасят най-вече за промяната на политическото статукво на Бал-канския полуостров. Премахването на османското вла-дичество над целия район довежда до пренасочване на националното господство другаде и предизвиква цялост-на трансформация на континенталните и морските грани-ци, каквато е Егейско море.

За Османската империя Егейско море представлява най-ценният транспортен коридор за стоки и комуника-ционни връзки между азиатската и европейската част на империята. Следователно членовете на Балканския съюз, България и Сърбия, се нуждаят от силата на гръцкия флот в Егейско море, за да могат да се противопоставят на опе-рациите на турския флот. Всъщност сръбската и българ-ската армия имат потенциал успешно да се изправят сре-щу османската армия – без участието на гръцката, – тъй като числеността им е съответно 150 000 и 200 000 души. Въпреки това обаче те са наясно, че отражението и евен-туално изходът от военните операции биха били отрица-телни за тях, ако османският флот необезпокояван кръс-тосва Егейско море. Оттам следва, че мощта на гръцкия флот е жизненоважна за победата на съюзниците.

Член 2 от подписаното на 22 септември 1912 г.1 гръц-ко-българско споразумение за военно сътрудничество недвусмислено дефинира, че „най-важната цел на гръц-кия флот е да наложи господството си над егейския район и да прекъсне морските комуникационни връзки между Мала Азия и европейската част на Турция“2. Потенциалът на българския флот по това време са само 6 торпедни лодки по 100 тона всяка, построени през 1907 г. и използвани за защита на черноморското крайбрежие3, които са твърде леки и не могат да се противопоставят на османците в Егейско море. Като добавим и необхо-димостта от толкова ценното възпрепятстване на прех-върлянето на неприятелски военни единици по морските коридори в Егейско море, гръцката помощ за антиосман-ския съюз се оказва съществена за осигуряване на надмо-щие на съюзниците в егейския район.

Друг важен фактор за участието на Гърция в този антиосмански съюз са интересите на Великобритания. Всъщност тайните преговори за военно сътрудничество

Ó×ÀÑÒÈÅ ÍÀ ÃÐÚÖÊÈß ÔËÎÒ ÁÀËÊÀÍÑÊÈÒÅ ÂÎÉÍÈÏàíàãèîòèñ ÔÓÐÀÊÈÑ, åêñïåðò ïî âîåííà èñòîðèÿ, àñîöèèðàí ÷ëåí íà Ãðúöêàòà êîìèñèÿ ïî âîåííà èñòîðèÿ

между Гърция и България започват през май 1911 г. и се ползват с помощта на журналиста от вестник „Таймс“ Дж. Баучер, който е и агент на разузнаването за Балканите4. Той приема да помогне на гръцкия министър-председател Венизелос да установи контакт с българския министър-председател Иван Гешов за провеждане на преговори за един по-широк, антиосмански план за Балканите. Всъщ-ност Великобритания е силно заинтересована от участи-ето на Гърция в съюза срещу Османската империя. То ще гарантира геополитическите є интереси в Източното Средиземноморие, т.е. да се попречи на Русия да полу-чи излаз на егейското крайбрежие5. Когато България и Сърбия подписват военно споразумение срещу Турция с поощрението на Русия, Великобритания се намесва, като съдейства за включването на Гърция в този съюз.

От военна гледна точка е вярно, че гърците успяват да добият превъзходство в егейския театър на операциите благодарение на покупката на линейния крайцер „Аве-роф“, който е оперативната предпоставка за участието на Гърция в Балканските войни. Приносът на „Авероф“ в Балканските войни се оценява като изключително ва-жен. Всъщност общото усещане е, че участието на Гър-ция в Балканския съюз се определя от този кораб: „Ако администрацията на Мавромихали не беше купила този кораб, Гърция щеше да бъде неконкурентоспособ-на на Турция като морска сила. И в резултат на това тя нямаше да има друга възможност, освен да запази

Гръцкият флагман „Авероф“

18

неутралитет през 1912 г. по време на настъплението на сърби и българи срещу Турция по силата на военно-то споразумение между тях. Този кораб не само спаси Гърция по време на Балканската война от 1912 г., но спаси и нейните съюзници. Той осигури гръцко превъз-ходство в Егейско море и с помощта на други едини-ци от гръцкия флот прекрати транспортирането на турски войски от Мала Азия към Македония и Тракия, като по този начин осигури победата на съюзнически-те сили“ 6.

Гръцкото правителство поръчва този кораб на итали-анската корабостроителница в Орландо през октомври 1909 г. Поръчката е особено драматична – този кораб е обект на преговори между Италия и Турция, които в крайна сметка завършват с неуспех. Гърция използва този развой на нещата и прави поръчката, като пред-плаща значителна сума. Когато турските представители разбират за хода на гърците, прекъсват пътуването си за Париж и се връщат в Италия възможно най-бързо. Но вече е късно!

Общата водоизместимост на кораба достига 10 000 тона, а скоростта му – 24 възла. Огневата му мощ е значи-телна и „Авероф“ наистина е най-съвременният и високо-техничен боен кораб в Егейско море в сравнение с кораби-те на двата неприятелски флота. Освен това той е фактор,

осигуряващ на Гърция важно предимство по море. Това че гърците са в състояние незабавно да пред-

платят 1/3 от цената, е благодарение на дарението на гръцкия бизнесмен от Египет Георгиос Авероф, който изрично записва в завещанието си от 18/30 март 1898 г., че Гърция трябва да използва тези средства за покупката на боен кораб7. В допълнение на това гръцката морска традиция и отличната подготовка на екипажите от бри-танската военноморска мисия на адмирал Тъфнел, която пристига в Атина през пролетта на 1912 г.8 точно за тази цел, осигуряват на гръцкия флот жизненоважно превъз-ходство.

Въпреки всичко обаче нито един от горните фактори не би имал подобно значение без мъдрото и вдъхновява-що ръководство на гръцкия адмирал Павлос Кунтурио-тис, командир на гръцкия флагман „Авероф“. Адмиралът определя като „категорично атакуваща“ ролята на гръц-кия флот.

Кунтуриотис събира в залива Мудрос на остров Лем-нос всички боеспособни единици от флота, които форми-рат Егейския ескадрон:

Линеен крайцер: „Г. Авероф“По-стари бойни кораби: „Хидра“, „Спетсес“ и „Пса-

ра“Ескадрени миноносци: „Аспис“, „Велос“, „Докса“,

„Ники“, „Тиела“, „Нафкратуса“, „Логи“, „Сфендони“, „Аетос“, „Йеракс“, „Леон“, „Пантир“, „Керавнос“, „Неа генеа“

Подводници: „Делфин“Снабдителен кораб: „Канарис“Торпедни лодки: „11“, „12“, „14“, „15“, „16“9

Реквизирани: „Есперия“, „Македония“, „Микали“, „Аркадия“, „Атина“

Войскови транспортен кораб: „Сфактирия“Минопоставач: „Арис“

Въпреки че старите бойни кораби „Хидра“, „Спетсес“ и „Псара“ са купени от министър-председателя Трикупис през 1890–1890 г., те все още са боеспособни единици и заедно с модерния линеен крайцер „Авероф“ формират „ескадрона от бойни кораби“ на гръцкия флот. От друга страна, ескадрените миноносци „Тиела“, „Нафкратуса“, „Логи“, „Сфендони“ са строени в британската корабостро-ителница „Яроу“ в периода 1905–1907 г., докато „Аспис“, „Велос“, „Докса“ и „Ники“ – в германската „Вулкан“ в съ-щия период. Миноносците „Аетос“10, „Йеракс“11, „Леон“ и „Пантир“12, представляващи „ескадрона на зверовете“, са купени в последната минута преди избухването на война-та от британската корабостроителница „Кемъл Лейард“ в Ливърпул, въпреки че са били поръчани от Аржентина. По

План на битката между гръцкия и турския флот, 10.ХII.1912 г.

19

същия начин са купени и произведените в Германия мино-носци „Керванос“ и „Неа Генеа“. Те стават част от гръц-кия флот на 8 ноември 1912 г. Подводницата „Делфин“ е поръчана на френската корабостроителница „Шнайдер“ и е първата подводница в света, която провежда неуспешна торпедна атака по време на битка срещу турския крайцер „Меджидие“ на 9 декември 1912 г.

Превръщането на залива Мудрос във временна во-енноморска база е резултат от стратегическото мисле-не на адмирал Кунтуриотис: той насочва вниманието си върху северната част на егейския район и внимателно изчислява разстоянието между островите Тенедос, Имб-рос, Самотракия и Лемнос и Дарданелите и осъзнава, че Лемнос дава на гръцкия флот множество стратегически предимства, като например гръцките ескадрени минонос-ци системно да патрулират непосредствено пред прото-ка Дарданели и да защитават островите, които предстои да бъдат освободени от гръцкия флот. Островите Тасос, Агиос, Ефстратиос и Имброс са освободени на 18 октом-ври, Самотракия – на следващия ден, Псара – на 21-ви, Тенедос – на 24-ти, Икария – на 4 ноември, Лесбос – на 7-и, и Хиос – на 12-ти.

Превръщането на залива Мудрос на остров Лемнос във временна военноморска база също минимизира труд-ностите при доставката на въглища и амуниции за бойни-те кораби. Когато на 5 октомври 1912 г. бива избран за командващ флота, Кунтуриотис запознава гръцкото пра-вителство с плана си и определя като най-важен приори-тет завладяването на един „неприятелски“ остров, което би представлявало несъмнен морален подтик. Островът е Лемнос.

Настъплението на гръцкия флот с идеята да предизви-ка неприятеля се изразява в две операции на торпедните лодки. При първата торпедна лодка „11“ под командване-то на лейтенант Н. Вотсис, племенник на Кунтуриотис, използва мъглата и навлиза в пристанището на Солун на 18 октомври 1912 г. Там тя торпилира турската корвета „Фети-Бюлент“ от разстояние 150 метра. Втората атака се провежда на 9 ноември 1912 г. в пристанището Кидо-ниес, където торпедна лодка „14“, командвана от лейте-нант П. Аргиропулос, превзема с командоси и в крайна сметка потопява турската артилерийска лодка „Трабзон“. И двете операции се основават на бързината на гръцки-те бойни единици и са типичен пример за настъпателния дух на гръцкия флот.

Много неща трябва да се кажат по отношение на П. Аргиропулос. Той е един от най-значимите и вероятно най-неоценените личности в историята на гръцкия флот. Неговите стратегически прозрения са публикувани през 1907 г. като „Военноморска програма на Гърция“. Там той ясно обяснява необходимостта Гърция да закупи бой-

ни кораби и се противопоставя на програмата за оборуд-ване с подводници на френския адмирал Фурние. Арги-ропулос е пионер на стратегическото мислене в гръцкия флот и вдъхновява адмирал Кунтуриотис13 като теоретик и практик.

Всъщност настъпателният дух на гръцкия флот нами-ра практически израз в двете най-значими военноморски битки за Ели и Лемнос. Първата битка, тази за Ели, се състои на 3 декември 1912 г. и продължава един час, до 10,25 ч, когато турският флот отстъпва и навлиза в про-тока. Надмощието на гръцкия флот е резултат от настъ-пателния дух, който намира израз в пълното използване на потенциала – скорост и тежка артилерия – на брони-рания крайцер „Авероф“. Бойният кораб, който се движи отделно от другите три гръцки бойни кораба и по запо-ведите на Кунтуриотис, успява да подложи на кръстосан огън турските бойни кораби „Барбароса“, „Тургут-Рейс“, „Месуджие“ и „Асар-I Теуфик“. Това принуждава тур- ския адмирал Рамиз да нареди отстъпление на своя флот към протоците, както той самият признава по-късно пред военния трибунал14.

Въпреки победата на гръцкия флот Кунтуриотис е убеден, че войната не е завършила и че неприятелят ще направи още усилия да премине през протоците и да се сражава с гръцкия флот. На базата на това свое убежде-ние той продължава да държи флота фокусиран в района на Дарданелите и в нощта на 1 януари 1913 г. не прес-ледва турския ескадрен миноносец „Шамидие“, когато последният прониква през гръцката блокада и навлиза в Адриатическо море. Тази стъпка на турската страна пре-дизвиква паника сред гръцката общественост, особено след бомбардирането на гръцкия кораб „Македония“ на пристанището на Сирос. Въпреки изричната заповед на Министерството на марината Кунтуриотис да преследва „Шамидие“ с всички средства гръцкият адмирал осъзна-

Моряци от крайцера „Авероф“

20

ва, че подобна стъпка от негова страна би сложила край на гръцката блокада на Дарданелите и би позволила на турски съдове да навлязат и да плъзнат по цялото Егей-ско море. И той остава в залива Мудрос с всички боес-пособни единици на гръцкия флот, изчаквайки евентуал-но навлизане на турски кораби. И наистина то се случва няколко часа по-късно. Така започва втората най-важна военноморска битка по време на Балканските войни.

Сражението при Лемнос, което също е забележително с продължителността и артилерийската си мощ, започва на 5 януари 1913 г. и продължава три часа – от 11,34 до 14,30 ч. Три от четирите турски бойни кораба, участва-щи в битката, понасят тежки щети. От гръцкия флот леки щети понася само „Авероф“. Приносът на „Авероф“ в тази морска битка е жизненоважен. Целта на турския ад-мирал е да атакува гръцката военноморска база в залива Мудрос. Той предприема тази стъпка, подведен от ми-сълта си, че „Авероф“ се е отделил от останалите гръц-ки кораби, за да преследва турския ескадрен миноносец „Шамидие“, който е успял да проникне през гръцката блокада и плава на юг в Егейско море, за да заблуди гръц-кия флот. Затова изненадата на турците при появата на флотилията от гръцки бойни кораби е огромна.

Успехът на гръцкия флот по време на Балканските войни и особено по време на морските битки за Ели и Лемнос е решаващ за промяната на статуквото в Егей-ско море и за установяването на гръцко господство. Тех-нологичното предимство като скорост и огнева мощ на гръцкия линеен крайцер „Авероф“ е определящ фактор за изхода от двете битки. Въпреки това обаче няма съм-нение, че човешкият фактор е в основата на победите на гръцкия флот. Гръцкият адмирал Павлос Кунтуриотис изцяло използва потенциала на своя флагман, а от так-тическа гледна точка не се колебае да поеме множество рискове, за да изпълни своите оперативни цели.

Участието и ценният принос на гръцкия флот в Бал-канските войни наистина е един от най-значимите фак-тори, които довеждат до победата на съюзниците над Османската империя. Разумното използване на потенци-ала на всички бойни единици заедно с човешкия фактор, вдъхновен от мъдрото командване на адмирал Кунтурио-тис, допринасят за съюзническата победа срещу Осман-ската империя, за повторното превръщане на Егейско море в „гръцко езеро“ (първия път през Античността) и за установяването на гръцко господство в източната част на Егейско море.

Бележки:

1 Според Христодулидес, Т. Diplomatiki Istoria (Diplomatic History), Атина, 1997, с. 421, военното споразумение между Гърция и Бълга-рия е подписано на 5 октомври 1912. За него се споменава в архива на Дирекцията по история на армията (1637, Гръцко-българско военно споразумение, Член 2, 5), 18.10.1912.

2 Вж. Army History Directorate (1637, Greek-Bulgarian Military Agreement, article 2, 5), 18.10.1912. Също British Documents on the Origins of the War, 1898–1919, ed.. G.P. Gooch and H. Temperley, London 1926, vol. IX, p. 781–784 и Economou, Ν., Oi Valkanikoi Polemoi kai i prosartisi ton neon choron, o A’ Valkanikos Polemos („Балканските войни и анексирането на други държави“, Първа балканска война), в: Istoria Ellinikoy Ethnous, vol. Ι∆΄, p. 302. Също Loucas, I., Thalassia Ischis kai elliniko kratos, o stolos tis Megalis Ideas („Морска сила и гръцката държава, флотът на Голямата идея“), Атина, 1998, с. 212–213.

3 Economou, Ν. Пак там, с. 314.4 Вж. Svolopoulos, K., O Venizelos, o Bautcher kai I idea tis valkanikis

symmachias (Венизелос, Баучер и идеята за Балкански съюз), Ати-на, 1975 (повторна публикация във вестник „To Bima“, неделя, 27 април 1975).

5 Също и Loucas, I. Пак там, с. 212–213.6 Argyropoulos, P., Memoirs, Athens, 1996, p. 87. Вж. също Pagalos,

Th., My Memoirs, Athens, 1959, p. 95.7 Вж. също параграф 13 от завещанието на Авероф, Stathakis

Ν.Α., Thorikto „G. Averof“, Chroniko toy thoriktoy tis nikis (Боен ко-раб „Г. Авероф“, Хроники на бойния кораб на победата“), Атина, 1999, с. 26–27 и 31.

8 Британската военноморска мисия на адмирал Тъфнел включва следните офицери: контраадмирал Л. Г. Тъфнел, главен ковчеж-ник Т. Таунсенд, лейтенанти Гофтън-Салмънд и Харви, г-н. Х. Кембъл (секретар на Тъфнел). Те пристигат в Атина през април 1911. След един месец пристигат капитан инж. П. Пил и конст-рукторът Г. Гулд. Капинат Бойл, началник-щаб, се качва на „Аве-роф“ през юни, когато корабът е във Великобритания. Съставът на щаба бива допълнен по-късно през годината, когато 7 пенсиони-рани уорънт-офицери пристигат като инструктори.

9 Тези 5 торпедни лодки са твърде стари; посторени са през 1881 г.10 „Аетос“ става част от Егейския ескадрон на 29 ноември 1912 г.11 „Йеракс“ става част от гръцкия флот на 19 ноември 1912 г.12 „Леон“ и „Пантир“ стават част от флота на 18 октомври

1912 г.13 „Военноморска програма на Гърция“ на Аргиропулос представ-

лява едно дълбоко стратегическо изследване на мощта на гръцкия флот, което повлиява на адмирал Кунтуриотис: „(...) то беше много полезно за адмирал Кунтуриотис, който ясно призна, че по време на битката за Лемнос е използвал това изследване не само защото не знае чужд език, но и защото е сметнал, че ще му бъде полезен наръчник“. Арфилопулос, П. Пак там, с. 42.

14 Ventiris, G., I Ellas toy 1910–1920 („Гърция през 1910–1920“), Атина, 1920, с. 133.

21

Обвито с воала на тайнственото, неизвестното и загадъчното, масонс-твото винаги е предизвиквало оправ-дания интерес на обществото. Тъкмо поради неговия скрит, а до голяма степен и затворен характер мнения-та и оценките за организацията, дей-ността и изявите му нерядко са твърде противоречиви, а понякога и взаимно изключващи се. И все пак независимо от липсата на достатъчно за широка-та общественост сведения и въпреки сравнително недостатъчната є инфор-мираност по проблема, възникването, организацията, структурите и дей-ността на масонството винаги са били обект на научни изследвания, при това не само в чужбина, а и у нас.

Всеизвестен факт е, че масон-ството се заражда и оформя като специфично обществено движение в началото на XVIII в. в Англия, от-където се разпространява по целия свят. Още в средата на същия век то достига границите на Османската им-перия, където трайно се настанява.

През XIX в. са създадени първите масонски ложи и в другите балкан- ски страни – първоначално в Гърция, а впоследствие и в Румъния. Интере-сен и малко известен е фактът, че през 1874 г. в Свищов вече съществува масонска ложа, макар че не само там, но и в други градове на българските земи – Русе, Видин, Варна, Ниш и Тулча, подобни ложи са изградени още през 50-те години на XIX в., без обаче в тях да членува нито един бъл-гарин. В Сърбия първата масонска ложа е основана през 1876 г.1.

По време на Руско-турската ос-вободителна война 1877–1878 г. и на друго място по днешните български земи – край Плевен, възниква, този път

ÀÐÌÈßÒÀ È ÌÀÑÎÍÑÒÂÎÒÎ:ÏÚÐÂÈÒÅ ÁÚËÃÀÐÑÊÈ ÎÔÈÖÅÐÈÌÀÑÎÍÈÒîäîð ÏÅÒÐÎÂ, ñò.í.ñ. ä-ð

военна полева масонска ложа. Извест-но е, че аналогични ложи са създавани и в други държави, при това далеч пре-ди войната. Подобна военна походна ложа, станала известна под името „Во-енна вярност“, например е основана в руската армия по време на Отечестве-ната война на Русия от 1812 г.2.

Инициатори за създаването на ло-жата, възникнала през 1877 г. край Пле-вен и получила името „Steaua Duna- rei“ („Дунавска звезда“), са няколко румънски офицери, участници в Рус-ко-турската война от 1877–1878 г., а основаването є става под патронажа на Великия изток на Португалия. Не-зависимо от обстоятелството, че за пореден път в нея не са допуснати да членуват никакви българи, по-малко от три години по-късно ложата изиг-рава изключително важна роля при създаването на първата българска ма-сонска ложа след Освобождението3.

Това става в Русчук (дн. Русе) на 21 февруари/5 март 1880 г., т.е. годи-на след подписването на Санстефан- ския мирен договор и Освобождени-ето на България, благодарение на ко-ето най-сетне се създават подходящи условия и за организирането на сво-бодно зидарско движение в България. По това време градът е най-модерно-то и най-голямото българско селище във въстановената българска държа-ва, който е често посещаван от княз Александър I след неговото възшест-вие. Разположен на р. Дунав, градът има изключително удобно географско местоположение, което дава възмож-ност за бързо и сравнително лесно осъществяване на връзка с европей-ските държави. Постоянните контакти с пристигащите от Централна Европа позволяват на русенци да чувстват

осезателно полъха на просвещени-ето и свободолюбивите европейски идеи. Сравнително голям е и броят на образованите българи в града. Тук живее многобройна интелигенция, ко-ято дава облик на обществения живот в селището и от чиито недра излизат първите масони в нова България.

На 21 януари 1880 г.4, след като предварително влиза в контакт с ру-мънската масонска ложа „La Loge d’Héliopolis“ („Хелиополис“), Иван Николов Ведър5, сам въведен в дви-жението на свободните зидари през 1863 г. с препоръката на тогавашния английския посланик в Цариград, посещава Букурещ. Заедно с него пътуват подпоручик Върбан Нико-лов Винаров от 23-а пеша Русен- ска дружина6, квартируваща в града, прокурорът на Окръжния съд в Русе Тома Антонов Кърджиев и чиновни-кът (според други сведения – учител) Йордан Станчов Джумалиев.

Макар и родом от Разград, Иван Ведър живее отдавна в Русе и поз-нава отлично тримата младежи. Като дългогодишен кореспондент на чуж-дестранни вестници, а по-сетне и като служител в железниците той има възможност често да пътува и да контактува с много и различни хора. Богатият му житейски опит му помага да разпознава характерите на хора-та, интелектуалните, личностните и професионалните им качества и дос-тойнства. Именно преценката му за тримата младежи му дава основание да се ориентира към тях с цел прив-личането им в масонското общество. Така след като предварително е вля-зъл във връзка с румънската ложа и е уточнил тяхното въвеждане в масонс-твото, още в деня на пристигането си в

22

Букурещ те са посветени за свободни зидари в румънската ложа „Хелиопо-лис“, работеща под покровителството на Grand Orient de France (Великия Ориент на Франция). Едновременно с това те получават и първата си ма-сонска степен. По такъв начин подпо-ручик Върбан Винаров става първият български офицер масон.

Две седмици по-късно – на 4 фев-руари 1880 г., в масонството са въве-дени други двама души, също живеещи по това време в Русе – помощник-сек-ретарят на Русенския апелативен съд Захари Стоянов и административният управител на града (т.нар. полицей-мейстер) видинчанинът Александър П. Цанов. Според различни сведения същия ден или няколко дни по-късно в обществото на свободните зидари е приет още един русенец – офицерът от местния гарнизон, подпоручикът от 23-а пеша Русенска дружина Ма-рин Янакиев Маринов7.

Въвеждането на тримата нови членове в масонското общество става очевидно отново със съдействието и препоръките на Иван Ведър. По всяка вероятност то се осъществява и след проведени от негова страна разгово-ри и след като изслушва мнението и на приетите вече за свободни зидари в Букурещ през януари 1880 г. техни съмишленици и колеги.

Захари Стоянов, Тома Кърджиев и Йордан Джумалиев са не само спод-вижници, но и идейни съратници и дейни участници в българското наци-

оналноосвободително движение от до-освобожденската епоха. Едновременно с това Тома Кърджиев и Захари Стоя-нов са основатели на Русенския таен революционен комитет през 1871 г. и негови членове, а през 1875 г. вземат участие и в Старозагорското въстание. От своя страна като преводач и разуз-навач на служба в 13-и руски корпус Тома Кърджиев организира агентурна мрежа в близкия тил на противника, която доставя ценни сведения за него-вото разположение и численост8.

Йордан Джумалиев също е деен сътрудник на Русенския революци-онен комитет. Заловен от турските власти, през септември 1877 г. той е изпратен заради своята активна ре-волюционна дейност в Цариградския затвор, където престоява до края на март 1878 г. След Освобождението е началник на канцеларията при руско-то губернаторство9.

От своя страна двамата кореняци русенци – офицерите Върбан Вина-ров и Марин Маринов, са връстници и неразделни от деца – те са родени през една и съща година (1856 г.)10. Произхождайки от заможни семейс-тва, двамата учат заедно в Робърт колеж в Цариград, а по-късно и във Военното училище, служат съвмест-но като субалтерн (младши) офицери и в 23-а пеша дружина в Русе. Не на последно място прокурорът Кър-джиев и полицеймейстерът Цанов като крепители на новоустановената българска власт в Княжеството са в постоянни служебни, лични, а и при-ятелски контакти помежду си.

Приемането на шестимата българи в движението на свободните зидари дава възможност на Иван Ведър да се заеме със създаването и на масонска ложа в града. Тъй като основаването є става със съдействието на румънската ложа, намираща се под патронажа на Великия изток на Португалия, Ведър урежда с нейното ръководство практи-ческото реализиране на замисленото и признаването на българската ложа. За целта той поддържа постоянни връзки с един от основателите на румънската военна полева ложа край Плевен през 1877 г. – капитан Константин Морою, впоследствие велик майстор на Вели-ката национална ложа на Румъния, а в момента – майстор на румънската ложа „Дунавска звезда“.

На 1/13 февруари 1880 г. те се сре-щат в Русе и уточняват състава на бъ-дещата ложа. Освен Иван Ведър, който е определен за неин почетен майстор, в състава є се предвижда да бъдат включени също подпоручик Върбан Винаров и Тома Кърджиев – като над-зиратели, Захари Стоянов – като попе-чител, Й. Джумалиев – като секретар, Ал. Цанов – като оратор и подпоручик Марин Маринов – като касиер. Два дни по-късно, на 3/15 февруари, ложата е създадена в русенския хотел „Буку-рещ“. Ложата обаче е „несъвършена“ и има временен характер, тъй като е учредена с единствената цел да прове-де ритуал, с който да бъде провъзгла-сена за „съвършена“ и законна11.

На 6/18 февруари 1880 г., сега вече в дома на Иван Ведър, според масон-ската терминология в новата ложа е внесена светлина, а създаването є е провъзгласено под името „Etoile des Balkanes“ („Балканска звезда“)12. Всичко това става възможно благо-дарение препоръката на румънската ложа „Дунавска звезда“ и се осъщес-твява в присъствието и с участието на четиричленна румънска масонска делегация в състав капитан Констан-тин Морою, капитан Мишел Катул, Коюндушпуло и Манолеско. По този начин създаването на първата редовна българска ложа е окончателно завър-шено, а ложата е открита и започва своя живот. На 20 март/1 април с.г., след като вече е официално регистри-рана, новосъздадената ложа е утвър-дена под № 134 от Великия изток на Португалия. С това окончателното є създаване се превръща в реален факт.

Според оскъдните сведения, дос-тигнали до наши дни, за около две години, т.е. докъм средата на март 1882 г., съставът на ложа „Балкан-ска звезда“ достига 27 души. Освен първомайстора Иван Ведър, който е с 33-а степен според практикувания ма-сонски ритуал, трима от нейните чле-новете са с 18-а степен13 – румънският капитан Мишел Катул, Тома Кърджи-ев и аптекарят Георги Силаги. Други 12 имат трета степен (майстор) – офицерите подпоручик Върбан Ви-наров, подпоручик Марин Маринов и подпоручик Христо Кръстев, както и Йордан Джумалиев, Захари Стоянов, Александър Цанов, кметът Панайот А. Попов, Владимир Золотович, учи-

Ген. Върбан Винаров

23

телят Антон Наследников, силистрен-ският окръжен началник Г. Вълчанов, фотографът Оноре (Онорий) Мар-колеску и началникът на пощенската станция в Русе Ради Иванов.

Както е известно, Р. Иванов е също от Русе и като близък сподвиж-ник на З. Стоянов, Т. Кърджиев и Й. Джумалиев взема дейно участие в националноосвободителните борби през Възраждането и в Сръбско-тур-ската война от 1876 г., а по време на Руско-турската война от 1877–1878 г. е преводач в щаба на 2-ра гвардейска пехотна дивизия14. Вероятно от вре-мето, по което работи в железниците, се познава с Иван Ведър, който по по-добие на неговите съидейници впос-ледствие го въвежда в масонството.

Девет от членовете на ложата са с втора степен (другар) – военният лекар д-р Стефан (според други, по-досто-верни сведения – Стоян) Т. Михай-ловски (Михайловский, Михайлов)15, учителят Т. Чернев, търговецът Алек-сандър Шишманов, златарят Оханес Енкалериян, д-р Иван Пенков, Йосиф Клайн, сърмаджията Зенон Масирли, белгийският консул в града Мариан (според Никола Обретенов – Матей) Р. Кличиян16, Александър Борович и д-р Иван Янчев (Енчев), а само четирима имат първа степен (ученик) – окръж-ният управител Никола Обретенов, Панайот Дюлгеров, Фотиас Христидес и Драган Драганов17. Както се вижда от списъчния състав на ложа „Балканска звезда“, верни на масонските принци-пи, нейните основатели приемат и при-общават в редовете є не само българи, но и представители на други национал-ности, при това без разлика на тяхното вероизповедание и политическа при-надлежност и пристрастия.

Занятията на ложата се посещават често и от Александър Батенберг по време на неговите визити в града. Как-то князът, сам посветен в свободното зидарство в австро-унгарска масонска ложа във Виена, така и някои от из-броените по-горе и присъединили се към ложа „Балканска звезда“ франк-масони стават членове на масонската общност в чужбина далеч преди пър-вата българска ложа да е създадена18.

Както е известно, княз Александър Батенберг е роден през 1857 г. във Ве-рона, Италия, в семейството на Алек-сандър фон Хесен (брат на съпругата

на руския император Александър II Мария) и графиня, а по-късно принце-са Юлия Хауке. Завършва кадетското училище в Дрезден, служи за кратко като офицер в армията на Великото херцогство Хесен, а впоследствие – и в руската армия, в състава на която по време на Руско-турската война от 1877–1878 г. взема участие в боевете при Плевен, Стара и Нова Загора.

След избирането му за княз на България през 1879 г. Александър Батенберг е начело на българската държава до 1886 г., когато е прину-ден да абдикира. През 1885 г. оглавя-ва всенародното движение и цялост-ната подготовка за осъществяването на Съединението, а през есента на същата година в качеството си на главнокомандващ оглавява българ-ската войска, която само за 15 дни разбива войските на нашественика и достойно защитава обединението на Княжество България и Източна Руме-лия. Умира в Грац, Австро-Унгария, през 1893 г., след като достига до чин фелдмаршал-лейтенант и дивизионен генерал в австрийската армия19.

Посещаваната от княз Алексан-дър I ложа „Балканска звезда“ осъ-ществява своята дейност в продъл-жение на малко повече от три години. През това време членовете є правят известни опити за популяризиране и разширяване влиянието на масон-ството и в други български градо-ве – Варна, Търново (дн. Велико Търново), Свищов, Плевен и София. Отделно от това по време на редов-ните занятия на ложата членовете є постепенно усвояват масонската идеология, принципи и организация, както и присъщите му символика, ритуали и церемонии. Интересен и малко известен факт е, че по време на едно от поредните посещения на княз Александър I в ложата (на 12/24 юни 1880 г.) той едва успява да се спаси от набезите на въоръжена банда, на-паднала поредното є занятие20.

На 2 март 1883 г. ложата провежда последното си редовно занятие, след което преустановява по-нататъшната си дейност. Една от причините за ней-ното закриване е обстоятелството, че значителна част от членовете є пора-ди преместването си в столицата или другаде са принудени да прекратят своето членство в нея. Други поради

постоянното им местожителство в София, Силистра или Велико Търно-во пътуват до Русе за провеждането на всяко поредно занятие на ложата, което при тогавашната пътна мрежа е свързано с редица затруднения и не-минуемо им създава неудобства. Ос-новна причина за „приспиването“ на ложата обаче са политическите бор-би, които се разгарят остро по това време в Княжество България и в ко-ито част от нейните членове застават един срещу друг като представители на различни политически партии21.

Немного след това, на 7/19 юни 1883 г., отново по почин на Иван Ве-дър и под патронажа на Великия из-ток на Португалия в София е основа-на нова масонска ложа – този път под името „Братство за короната на Бъл-гария“. За неин първомайстор този път е избран д-р Димитър Каранфи-лович, по-късно един от основатели-те и пръв председател на дружество-то на Българския червен кръст22.

Без да се впускам в подробности, ще отбележа, че членове на новосъз-дадената ложа са редица изтъкнати за своето време обществено-полити-чески и културни дейци, лица от ад-министрацията на княз Александър I, военнослужещи, учени, лекари, юрис-ти, писатели и други най-високопос-тавени представители на българската интелигенция, които полагат основите на младата българска държава. Част от тях по-късно стават министри или министър-председатели (Михаил Те-нев, Найден Бенев, Константин Ве-

Марин Маринов

24

личков, д-р Константин Стоилов, То-дор Иванчов и др.), дипломати, висши чиновници. Нейни членове например са и Михаил Сарафов, Спас Вацов, д-р Асен Шишманов, проф. Георги Златарски, Янко Ковачев, Филип Си-мидов, Михалаки Георгиев и др.

В ложата членуват също част от членовете на закритата русенска ложа „Балканска звезда“ – офицерите Вър-бан Винаров и Марин Маринов, Йор-дан Джумалиев, Никола Обретенов, военният лекар д-р Стоян (Стефан) Т. Михайловски, Ради Иванов и др. Чест гост на занятията на масоните отново е и княз Александър I, както и неговият частен секретар и дирек-тор на цивилната листа Александър Л. Менгес, придворният аптекар д-р Никола Странски (който по-късно става княжески комисар), архитектът на княжеския дворец Густав Витрал, а също и някои други лица от личната му свита. Сред членовете на ложата са и няколко души свободни зидари, приети вече в масонското общество

зад граница. Детронирането на княз Александър I, както и възникнала-та във връзка с това продължителна политическа криза, стават причина за закриването и на тази ложа, която през 1887 г. прекратява своето по-нататъшно съществуване, а всеки от членовете є поема своя по-нататъшен житейски и професионален път23.

Вече стана дума, че Марин Ма-ринов и Върбан Винаров са първите двама български офицери, въведени в обществото на свободните зидари, последвани от техния колега Христо Кръстев и от военния лекар д-р Сто-ян (Стефан) Т. Михайловски. Не бива обаче да се отминава фактът, че още през Кримската война (1853–1856 г.) първият български масон Иван Ведър постъпва и работи в тиловото управ-ление на английските войски, взели участие в нея, което по това време е разположено на територията на Бъл-гария. Все по време на войната Ведър заминава с английските войски и за Крим, т.е. още в годините, когато все още не е възстановена българската държава и българската армия, Ведър вече е тясно свързан със структурите на армейска институция, макар и на друга държава24.

Не трябва, разбира се, да се пре-небрегва и фактът, че като членове на масонското общество споменати-те по-горе български офицери са из-преварени по време от по-сетнешния министър-председател на България д-р Константин Стоилов, сам приет за масон в германската ложа „Аполо“ в Лайпциг на 6/18 септември 1876 г. по време на следването си в Герма-ния. В началото на 80-те години на ХIХ в. той е личен секретар на княз Александър I, а през 1881 г. по свое лично желание постъпва и служи в Българската армия. На 19/31 януари 1882 г. д-р Стоилов получава първо-то си офицерско звание подпоручик, а впоследствие напуска нейните ре-дове. По-късно, на 7/19 септември 1885 г., Константин Стоилов отново по свое желание облича офицерския мундир и като командир на 3-ти взвод от 2-ри конен полк взема участие в Сръбско-българската война25.

Въпреки че до края на живота си остава член на германската ложа „Апо-ло“ (макар че не взема редовно учас-тие в нейните занимания), д-р Стои-

лов поддържа постоянна връзка и с масоните от българските ложи26. Това се потвърждава от неговия дневник, където заедно с посочената информа-ция се споменава един изключително интересен факт, досега избягвал от полезрението на изследователите. На 5/17 ноември 1885 г. той буквално от-белязва: „Срещнах се с [княжеския ко-мисар д-р Никола] Странски. Разправи ми [за] работата на дружеството“, т.е. на масонската ложа „Братство“ в Со-фия. И продължава: „Изказа мнение да се изпратят хора, за да действат чрез ложите в полза на България“27.

Дали подобни срещи на някои от високопоставените български масони с техни колеги от други страни през следващите десетина дни до края на войната, или пък след това – до под-писването на мирния договор между България и Сърбия на 19 февруари/3 март 1886 г., са били осъществени и ако това се е случило – какво точно се е преговаряло, засега остава тайна. Като се има предвид обаче записаното в дневника, може да се предполага, че е напълно възможно подобни контак-ти да са били установени, при това не само с оглед подписването на успешен мирен договор след края на войната, но преди всичко – за признаването на Съединението от 1885 г. при най-бла-гоприятни за България условия, а в крайна сметка – с цел допринасянето на полза за бъдещето на страната.

Срещите на Константин Стоилов с други български масони и обмяната на мнения и информация с тях про-дължават и на следващия ден (6/18 ноември), вече по време на посеще-нието му на централната позиция на Сливница, където по това време е разположена главната квартира на нашата армия. По време на своята визита той се среща последователно с княз Александър I, с неговия час-тен секретар Александър Менгес, с маршала на двореца и негов фли-гел-адютант подполковник барон Фон Ридезел, с капитаните Върбан Винаров и Христо Кръстев, както и с подпредседателя на продоволстве-ната комисия Михаил Тенев. Самият Стоилов отбелязва, че в разговорите усилено се коментира ходът на бой-ните действия и че след първона-чалното поемане на противниковия удар българската армия се готви за

Никола Обретенов

25

Иван Ведър Ради Иванов

контранастъпление. На 8/20 ноември д-р Стоилов отново се среща с кня-за, Менгес и адютантите (подполк. Фон Ридезел и капитан Винаров) и продължава разговорите. Напълно вероятно е по време на срещите да се обмисля търсенето и на други пъти-ща за по-бързото и благоприятно ре-шаване изхода на войната, но повече информация за това липсва28.

Първите кадрови български офи-цери масони обаче, както бе посоче-но по-горе, са подпоручиците Върбан Винаров, Марин Маринов и Хрис-то Кръстев, а също военният лекар д-р Стоян (Стефан) Михайловски. Ос-вен че завършват заедно началното и средното си образование (съответно в родния си град Русе и в Цариград, където научават английски, френски и немски език), през 1878 г. Върбан Николов Винаров и Марин Янакиев Маринов са призовани едновремен-но в редовете на Българската земска войска. На 8/20 август 1878 г. заед-но с новобранците от първия є набор двамата са зачислени в състава на 14-а пеша Русенска дружина в род-ния си град, а пет месеца по-късно полагат успешно встъпителни изпи-ти в новооткритото Военно училище в София29. На 7/19 декември 1878 г. със заповед на императорския рус-ки комисар по военното управление на България генерал-адютант княз

Александър Дондуков-Корсаков те са прехвърлени от Русенската дру-жина във Военното училище в сто-лицата, където са зачислени като юнкери в първия му випуск. Само няколко месеца по-късно – на 10/22 май 1879 г., вече след завършването курса на своето обучение, двамата са произведени едновременно в първо офицерско звание прапоршчик. След премахването на офицерския чин в Българската войска през декември 1879 г. те (отново едновременно) по-лучават званието подпоручик30.

Събрала отрано двамата младежи, житейската им съдба ги води заедно и през следващите години, когато те про-дължават да служат в родния си град. Интересен е и фактът, че и двамата за-емат длъжността на субалтерн офицер, при това в една и съща военна част – в 14-а (впоследствие 23-а) пеша Русен-ска дружина от Българската земска войска. Скоро обаче, макар и в състава на подразделението, Маринов е пре-назначен на нова длъжност – адютант на дружинния командир31.

След посвещаването им в масон-ството двамата офицери се срещат често със своите съграждани масони, а и с княз Александър I, който редов-но посещава занятията на ложата. Срещите дават възможност на мо-нарха да получи непосредствени впе-чатления за М. Маринов и В. Вина-ров, за техния интелект и ерудиция, за човешките и професионалните им качества и достойнства.

Получил преки впечатления, ско-ро след това князът им дава възмож-ност да продължат по-нататъшното си професионално израстване като кадрови офицери от българската ар-мия и им съдейства да получат нови назначения. През август 1880 г., след издържането на „конкурсните екза-мени“, Върбан Винаров е изпратен в столицата на Русия Санкт Петер-бург, за да следва в Николаевската академия на руския Генерален щаб32. От своя страна подпоручик Марин Маринов е привлечен в София за ор-динарец на княз Александър I, а от 1 септември с.г. получава ново назна-чение като негов флигел-адютант33. Впоследствие на една и съща дата – 30 август/11 септември 1882 г., и двамата са произведени в следващо офицерско звание поручик34.

В началото на 1883 г. поручик Маринов също е прикомандирован в Русия, но за разлика от своя съви-пускник поручик Винаров – в Царс-кое село, където е изпратен „за прак-тическото изучвание на службата“ в Лейбгвардейския императорски 2-ри стрелкови батальон на руската армия. Непосредствено преди заминаването си Марин Маринов е преназначен на нова длъжност в Българската вой-ска – в 1-ва Софийска на Негово ви-сочество дружина35.

Житейската съдба обаче отново събира двамата съграждани и прия-тели. След кратковременен престой в Царское село поручик Маринов също e прикомандирован в Санкт Петер-бург, но за разлика от поручик Вина-ров – в Стрелковата школа. Според предварителния замисъл на Военно-то министерство на Княжество Бъл-гария след завършването є се пред-виждало поручик Маринов да бъде изпратен в някоя от руските военни академии, за да продължи образо-ванието си. Обтегнатите отношения между княз Александър Батенберг и руския император Александър III обаче стават причина за своевремен-ното отзоваване на младия офицер в родината. Веднага след завръщането си в София през 1884 г. той заема предишната си длъжност на флигел-адютант в свитата на княза36.

26

В същото време след завършване-то на Николаевската академия през 1883 г. поручик Винаров е изпратен на практически занятия в гр. Бендер в Одеския военен окръг. Завърнал се в родината през септември с.г., той е приведен за кратко на служба в 16-а пеша Плевенска дружина, а не след дълго – отново в състава на свитата на монарха, първоначално като личен ординарец, а от началото на 1884 г. – като флигел-адютант на княз Алек-сандър I. Именно в качеството си на близко и доверено на княза лице през същата година капитан Винаров зами-нава за Австро-Унгария, за да присъс-тва като негов личен пратеник на авс-трийските императорски маневри37.

Назначаването на двамата млади офицери в свитата, по това време състояща се само от шестима офи-цери, свидетелства за високото до-верие, което княз Александър I им гласува, за благоразположението му към тях, а също и за отношението му към професионалните им достойнст-ва. Едновременно с това то е израз и висока оценка и за тяхната офицер-ска квалификация и подготовка, а съ-щевременно и доказателство за лич-ностните и човешките им качества.

Една интересна случка, илюст-рираща дълбоката преданост, а съ-щевременно и отношенията между

масоните Марин Маринов и княз Александър I, е отразена в книгата на германския автор А. фон Хун. От нея става ясно, че единствено благодаре-ние на проявената съобразителност и самопожертвователност от страна на поручик Маринов по време на едно от неговите дежурства в двореца в София през август 1883 г. е предот-вратен заговорът на двамата руски генерали – Александър Каулбарс и Леонид Соболев да провокират арес-туването и детронирането на княза. По този начин поручик Маринов не само изпълнява своя дълг на офицер от Българската войска, но и на дело демонстрира масонския принцип в случай на нужда да окаже помощ на изпадналия в беда свой другар38.

На 30 август/11 септември 1885 г. Винаров и Маринов (отново едновре-менно) са произведени в следващото офицерско звание капитан. Непосред-ствено след обявяването на Съедине-нието на 6 септември 1885 г. пътищата на двамата офицери най-сетне се раз-делят. Капитан Винаров е прикоман-дирован в кавалерийската бригада в Хебибчево (дн. Любимец, Хасковска област), а след обявяването на Сръб-ско-българската война е призован от Александър I и в качеството си на негов флигел-адютант го придружава неизменно на всички позиции, посете-ни от княза по време на войната39.

От своя страна в желанието си да вземе непосредствено участие в бойните действия срещу войските на нашественика капитан Маринов отп-равя лична молба до Александър I, като настоява да бъде изпратен на западната ни граница. Молбата му е удовлетворена и младият капитан е назначен за командир на 3-ти пехо-тен Бдински полк. Така още в първи-те дни на въоръжения сблъсък – на 6/18 и 7/19 ноември 1885 г., той по-лучава възможността да вземе непос-редствено участие в ожесточените боеве край с. Врабча и на височината Три уши при Сливница. На кон и със сабя в ръка капитан Маринов повеж-да лично атаките на бдинци, без да обръща внимание на непрестанния огън на противника. Едва след като е повторно ранен и изпада в безсъзна-ние, той е принуден да прекрати по-нататъшното си участие в боевете.

В желанието си да направи всичко

възможно, за да подпомогне по-ско-рошното оздравяване на капитан Ма-ринов, княз Александър I осигурява пристигането от Германия на трима опитни лекари хирурзи, които да се заемат специално със случая. Незави-симо от направената му от тях повтор-на операция обаче в резултат на полу-ченото усложнение на раните на 18/30 декември 1885 г. капитан Маринов умира в една от софийските болници. В телеграмата, изпратена от монарха до родителите на младия офицер по повод кончината му, той отбелязва, че е изгубил един „от най-добрите и храбрите си офицери и един от най-обичните си приятели, а отечеството един от най-верните си синове“40.

Макар и твърде млад, Марин Ма-ринов е награждаван многократно за своите заслуги към отечеството. Но-сител е на третата степен на военния орден „За храброст“ и на орден „За заслуга“, както и на няколко чужде-странни ордена41.

Почти по същото време – след сключването на примирие със Сър-бия, от 22 ноември/4 декември 1885 г. капитан Върбан Винаров е причис-лен към Генералния щаб, където е назначен на длъжността помощник на началника на Щаба на армията. След по-малко от месец – на 17/29 декември с.г., в изпълнение на лич-ните указания на княз Александър I е назначен за член на Кавалерствения съвет на ордена „За храброст“, който изготвя всички предложения за наг-раждаване с ордени42.

През следващите месеци до под-писването на мирния договор със за-падната ни съседка той взема участие в международната военна комисия в Пирот, подготвяща неговите клаузи, а през 1887 г. е произведен в следва-щото офицерско звание майор. От 20 юли/1 август 1887 г. Винаров изпълня-ва временно длъжността началник на Военното училище в София, но само няколко месеца по-късно е назначен за почетен флигел-адютант на новоизбра-ния български княз Фердинанд I43.

Повишен през 1891 г. в звание подполковник, през следващите годи-ни Върбан Винаров заема последо-вателно редица отговорни армейски постове – началник-щаб е на 1-ва пехотна Софийска бригада, командир на 9-и пехотен Пловдивски полк (от

Тома Кърджиев

27

1891 г.) и началник-щаб на 2-ра пе-хотна Тракийска дивизия (от 1892 г.), а от 1894 г. – и почетен флигел-адю-тант на княза – длъжност, която заема до 1900 г. Едновременно с това той е и началник-щаб на 1-ва пехотна Со-фийска дивизия (от 1894 г.), през 1897 г., вече като полковник, той поема ко-мандването на 4-та пехотна Преславс-ка дивизия, през 1898 г. е началник на отделение във Военното министерс-тво, а през 1899 г. е назначен на една от най-висшите армейски длъжности – началник на Щаба на армията. На 15 ноември 1900 г. Винаров е произведен в чин генерал-майор и е преведен на нова длъжност – инспектор на конни-цата, която неотклонно изпълнява до смъртта си във Виена на 27 февруари 1908 г.

Върбан Винаров е известен и със своята издателска дейност. Като висш български офицер, който взема пряко участие в започналото реформиране и модернизиране на армията, генерал-ма-йор Винаров винаги се стреми да бъде в крак с новото. Той следи внимателно излизащата зад граница литература, в която се отразяват най-новите пости-жения във военното дело. Макар че из-казва многократно личното си мнение обаче, той рядко го отразява на стра-ниците на специализирания военен пе-риодичен печат. Все пак в качеството си на офицер, който говори свободно четири чужди езика, той не устоява на изкушението да преведе на български език някоя от най-значимите книги на военна тематика по това време. Така през 1906 г. на български език се поя-вява първият превод на книгата на ин-спектора на кавалерията в английската армия генерал-майор Баден-Пауел „В помощ на разузнавачите“, която впос-ледствие намира широко приложение в българската войска44.

Според мнението на ген. Винаров, отразено в предговора към книгата, чрез публикуването є на „нашия ра-зузнавач, който е лишен от едно доб-ро ръководство“, се дава „възмож-ност да се самообразова“ и дори „да се пристрасти към делото“. Едновре-менно с това обаче изданието има и определено практическо значение, тъй като служи и за „най-добър дру-гар и съветник при изпълнението на трудните и придружени с опасност задачи“45.

Върбан Винаров прави много и за реформирането и разрастването на българската конница, за организира-нето на първите в Българската армия специални кавалерийски маневри (1905 г.), за усъвършенстване подго-товка на българските кавалерийски офицери и др. Богатият професиона-лен и житейски опит, четирите езика, които владее, справедливостта и ра-зумът, които проявява при всякакви ситуации, стават причина нееднок-ратно да му се предлага заемането на дипломатически пост, но ген. Вина-ров винаги отказва.

Още приживе той получава многок-ратно висока оценка за своята дейност, а за своите заслуги е награждаван с най-значимите български и чуждестранни отличия. Носител е на II степен на най-високия по това време княжески орден „Св. Александър“, както и на III и IV степен на същото отличие с мечове. Награден е също с орден „За заслуга“, както и със знаците, раздавани за 10- и за 20-годишна отлична служба. Отдел-но от всички тези отличия за прояве-ната по време на Сръбско-българската война през 1885 г. лична храброст и се-беотрицание генерал Винаров е награ-ден с два ордена „За храброст“ – III ст. и IV ст., което е единственият подобен случай във войната46.

В оценката си за живота и дело-то на починалия генерал официозът „Военни известия“ отбелязва, че той е „един от нашите висши офицери, кой-то с достойнство е заемал най-видни-те длъжности в армията“ и винаги се е отличавал „между офицерството“ със своята „висока интелигентност, образование и добър характер“47. А според в. „Нашата конница“ „Него-вите рицарските качества и обноски завинаги ще напомнят [за] типа на ка-валерийския офицер [и] преди всичко за благородството, което трябва да обладава“48. Тези оценки отразяват точно дейността и личните качества на генерал-майор Върбан Винаров и не се нуждаят от никакъв коментар.

По друг начин се развива съдбата на третия от първите български офи-цери масони капитан Христо Кръстев (Х. К. Николов). Макар че неговата биография има твърде много общи до-пирни точки с тези на двамата му ко-леги Маринов и Винаров, житейската му съдба е доста по-различна. Той е

най-младият от тримата офицери и е роден на 2/14 април 1861 г., също в Русе. Произхожда от родолюбиво българско семейство, тясно свързано с националноосвободителните борби от епохата на Възраждането49.

Заедно с двамата си по-сетнешни колеги съграждани младежът издър-жа встъпителния изпит във Военното училище в столицата, след което на 7/19 декември 1878 г. е зачислен като юнкер в първия му випуск. Само ня-колко месеца по-късно – на 10/22 май 1879 г., току-що навършилият 18 го-дини Кръстев получава заедно с тях първото си офицерско звание. Непос-редствено след това младият офицер е назначен на длъжността субалтерн офицер в 23-а пеша Русенска дружина в родния си град, където продължава да служи със своите съграждани и съ-випускници Марин Маринов и Вър-бан Винаров50.

На 30 август/11 септември 1882 г. Кръстев е произведен в следващо-то офицерско звание поручик, а през следващия месец заминава за Офи-церската стрелкова школа в Крон-щат, Санкт Петербург. Година по-късно – след завършването є, той е прикомандирован временно в 122-ри Тамбовски полк в Харков. Завърнал се в родината, Христо Кръстев е пови-шен в звание капитан, след което по-лучава назначение за командир на 5-а рота от 5-и пехотен Дунавски полк, а

Поручик Константин Стоилов

28

впоследствие – на 2-ра дружина от съ-щия полк, дислоцирана по това време в Силистра51. През 1885 г. начело на дружината участва в Сръбско-българ-ската война, като се бие с войските на нашественика край Сливница и Пирот. За проявеното от него себеотрицание и мъжество е награден с четвъртата сте-пен на военния орден „За храброст“, а след края на войната служи отново в Силистренския гарнизон52.

През 1886 г. на политическия не-босклон на Княжество България наз-ряват сериозни събития. През август с.г. е осъществен преврат и детрони-ране на княз Александър I, послед-вани от контрапреврат и връщане на монарха на българския трон, който обаче скоро след това абдикира и на-пуска завинаги страната. Бурните по-литически събития са съпроводени с намесата на част от офицерския кор-пус в тях, а непосредствено след зав-ръщането на княз Александър I – и с емигрирането на офицерите, свърза-ни с опита за преврат. Вече зад гра-ница заедно със свои сподвижници те създават в Букурещ русофилска емигрантска организация „Револю-ционен комитет“ и подготвят бунто-ве в Русе и Силистра, насочени този път срещу регентството, при това с ясно определената цел – образуване на правителство, поддържащо про-руска политика. Ето защо те влизат във връзка с противници на регентс-твото и пристъпват към непосредст-вена подготовка на въстание.

Въпреки че е русофил, капитан Христо Кръстев първоначално се

дистанцира от организаторите на кон-спирацията. Все пак в началото на 1887 г., макар и след дълго вътреш-но колебание, той влиза във връзка с част от участниците в преврата за дет-ронирането на княз Александър I от 9 август 1886 г. – капитан Радко Димит-риев, ротмистър Анастас Бендерев и майор Петър Груев, намиращи се по това време в Румъния, които в момен-та оглавяват емигранската организа-ция, и обявява своето съгласие да им съдейства в замисляното начинание.

Поради разкриването подготовка-та на предстоящия бунт обаче Кръс-тев е принуден преждевременно да обяви неговото начало в Силистра на 16 февруари 1887 г., независимо от опитите на неговия приятел и другар масон Никола Обретенов, който по това време е силистренски окръжен управител, да предотврати замисъла на метежниците53. В стремежа си да намери най-безболезненото решение на възникналия сериозен проблем Обретенов нееднократно се среща и разговаря с капитан Кръстев, с когото отдавна и добре се познават и с когото и двамата са членували в ложа „Бал-канска звезда“ в родния им град.

По повод на една от проведените между двамата срещи във Военния клуб в Силистра и увереността му, че ще се споразумеят, Никола Обрете-нов недвусмислено отбелязва в своя дневник: „Нали сме и двама русенци, а още повече масони, то ще можем да си караме работата спокойно“54.

Въпреки несигурната и противо-речива обстановка и постепенното

нарастване на напрежението през следващите дни окръжният упра-вител Никола Обретенов остава на своя пост. На 16 февруари обаче, оценявайки сложността на ситуаци-ята, той решава да напусне града и да замине за Тутракан. Независимо че в случая капитан Кръстев е негов политически противник, Обретенов се обръща за помощ и защита тъкмо към своя брат масон55, като за целта търси и съдействието на още един те-хен сподвижник от русенската ложа „Балканска звезда“ – силистренския окръжен лекар д-р Иван Енчев.

При реализирането на своя зами-съл Обретенов е улеснен от писмена-та покана, която получава същия ден от Кръстев. В желанието си да пред-пази Обретенов от физическо унищо-жение в напрегнатата ситуация, в ко-ято се намира, младият офицер прави всичко възможно да го защити, като едновременно с това не забравя, че и в най-тежките минути се намира из-ход. „Кольо, в името на масонството ще та приема като брат, ела ей сега, хем да си дръпнеме у [офицера Сто-ян] Арнаудова“ – пише му той в кар-тичката, с която го кани в своя дом в деня преди обявяването на бунта56.

Когато положението става неси-гурно и дори опасно за живота на ок-ръжния управител, капитан Кръстев не се поколебава нито за миг да се застъпи лично за него. Само благо-дарение на своята намеса и на про-явеното от него хладнокръвие той съумява да спаси Никола Обретенов от заплахите и посегателството на двама от ръководителите на бунта – капитаните Радко Димитриев и Вичо Диков, които възнамеряват лично да го ликвидират57.

По този повод Никола Обре-тенов отбелязва лаконично в своя дневник: „Капитан Кръстев строго ги смъмра и ги изпъди в коридора с думите: „Никому косъм няма да пад-не от главата! Тук аз заповядвам! Аз съм комендант!“. За да бъде напъл-но сигурен, че ще опази живота на своя брат-масон, капитан Кръстев му предоставя един от подчинените си войници за лична охрана. Боецът се справя с поставената му задача, като ликвидира своевременно въо-ръжената заплаха към Обретенов, причинена този път от назначения

Русе в края на XIX век

29

от бунтовниците полицейски прис-тав Иван Тодоров58.

Политическите пристрастия на капитан Кръстев обаче се оказват по-силни от желанието му за сътруд-ничество и избягване противопоста-вянето на русофилите с техните про-тивници. Поради нежеланието си да преустанови своето участие в започ-натото начинание той продължава своята антиправителствена дейност и в опита си да даде ход на замисляно-то въстание на 19 февруари/1 март е убит край границата от верни на пра-вителството войски. Така младият и перспективен, едва 26-годишен бъл-гарски офицер заплаща със своя жи-вот за участието си в конспиративна-та антиправителствена дейност59.

Макар че не е офицер, в качество-то си на военен лекар д-р Михайлов-ски също има пряко отношение към армията, а в случая – и към разглеж-даната тема. За разлика от запазените документи за тримата офицери исто-рическите извори съдържат твърде оскъдни биографични сведения за неговия живот и дейност.

За д-р Михайловски се споменава в няколко обнародвани в „Държавен вестник“ списъци на лекари, на кои-то е позволено да практикуват своя-та дейност в Княжество България в годините след Освобождението. До-кументите обхващат периода 1880–1883 г. и категорично потвърждават, че лекар с името Стефан (както от-белязват някои изследователи) няма. Единственото лице с фамилията Ми-хайловски (изписвана и във вари-антите Михайлов и Михайловский) се среща само в съчетание с името Стоян и според списъците в началото на 1883 г. живее в Силистра, където и практикува своята лекарска дей-ност. Това навярно е точното име на д-р Михайловски (неправилно разче-тено като Стефан), вероятно поради нечетливостта на ръкописа, в който е изписано, или пък в резултат на неправилно препредаване от негов съратник или съвременник60.

Не е известно също кога и къде е роден д-р Стоян Т. Михайловски, нито пък какъв е произходът му. Все пак фактът, че става лекар в годините до Освобождението от 1878 г., свидетелс-тва достатъчно убедително, че е от дос-татъчно заможно семейство, което е в

състояние да го издържа в продълже-ние на няколко години, докато завър-ши висшето си образование. За този период от живота на д-р Михайлов- ски е известно единствено, че следва и завършва медицина в Цариград, къде-то впоследствие получава и степента „доктор“, също по медицина61.

От скромната информация, с ко-ято разполагаме, става ясно, че до 31 юли/12 август 1879 г. д-р Михай-ловски работи в гр. Радомир, където заема длъжността на окръжен лекар, след което с княжески указ „ся увол-нява по негова молба“. В резултат на последвалото през следващия месец „представление“ на военния минис-тър генерал-майор Пьотр Паренсов и подписването на нов указ от княз Александър I на 1/13 септември 1879 г. д-р Стоян Михайловский е назначен на нова длъжност – лекар на 18-а Силистренска пеша дружина, което обаче влиза в сила със задна дата – от 16/28 август с.г.62.

Списъците на офицерите от Бъл-гарската армия от следващите години свидетелстват, че след като напуска Българската армия, д-р Михайловски никога повече не се завръща в нейни-те редове – нито като дружинен, нито пък като полкови или дивизионен ле-кар. Вероятният мотив за това него-во решение е откриването на частна практика в Силистра или другаде след 1883 г., когато дирите му окончателно се губят. Тъй като запазената доку-ментация за д-р Михайловски е доста оскъдна, може само да се предполага, че е възможно приемането му в ма-сонската ложа „Балканска звезда“ да се дължи на личните му познанства с д-р Иван Енчев и аптекаря Георги Силаги, с които поддържа близки от-ношения още от годините на съвмес-тното им следване в Цариград.

Тези всъщност са първите общо 9 души (един генерал, 4 офицери и 4 цивилни лица), служили в армия-та, които се свързват с масонството още при първите му опити трайно да заеме своето място сред обществото на младата българска държава. Как-то бе отбелязано, освен главноко-мандващия Българската войска княз Александър I трима от тях (Върбан Винаров, Марин Маринов и Христо Кръстев) са кадрови офицери, един (д-р Константин Стоилов) – запасен

офицер от Българската войска; а един (д-р Стоян Михайловски) е цивилен и е назначен за военен лекар. Отдел-но от тях други трима заемат различ-ни длъжности в чужди армии – един (Иван Ведър) в британската и двама (Тома Кърджиев и Ради Иванов) – в руската. Като кадрови офицер (а впоследствие и като генерал) пос-ледователно в армиите на Великото херцогство Хесен, на Русия и Авст-ро-Унгария по различно време служи и княз Александър Батенберг.

Независимо от сравнително ран-ната смърт на българските офицери ген. Винаров все пак съумява да се добере до един от най-високите вър-хове на своята професионална кари-ера. Макар и трудно, през 1899 г., току-що навършил 43 години, той става началник на Щаба на Българ-ската войска. Един (капитан Марин Маринов) загива на 29 години в Сръб-ско-българската война през 1885 г., а един (капитан Христо Кръстев) също загива (при това едва 26-годи-шен) в началото на 1887 г. по време на русофилския бунт. От своя страна ген. Винаров също умира сравнител-но млад – на 52-годишна възраст, но вследствие на заболяване, подобно и на запасния офицер Константин Сто-илов, починал в резултат на подобна причина, но на 47 години.

Професионалната реализация на запасния офицер Стоилов е значител-но по-сериозна. След като още през 1879 г. е избран за депутат и секретар на Учредителното събрание, а еднов-ременно с това е и главен секретар на канцеларията на княз Александър I, през следващите години той премина-ва последователно през различни ми-нистерски кресла, за да достигне през 1894 г. до поста министър-председа-тел на Княжество България.

Безспорната водеща политическа фигура в Княжество България през разглеждания период (при това не само между първите български масо-ни) обаче е княз Александър I, който е не само първият владетел на въз- становената българската държава, но и главнокомандващ Българската вой-ска, и който по стечение на обстоятел-ствата също умира твърде млад, малко след като е навършил 36 години.

Дори само тези примери свиде-телстват, че към масонското общес-

30

тво са приобщавани едни от най-ин-телигентните и авторитетни българи от епохата след Освобождението от 1878 г., лица от елита на българско-то общество по това време. Част от тях в момента или впоследствие зас-тават начело на държавата. И тъкмо тези българи известният наш публи-цист, журналист, историк и дипломат Симеон Радев, подобно и на други знаменити и заслужили за България личности, също включва в опреде-лението „строители на съвременна България“.

Бележки:

1 Георгиев, В. Масонството в България. (Проникване, организация, развитие и роля до средата на тридесетте години на ХХ век). С., 1986, с. 6, 15, 16.

2 История масонства. Смоленск, 2002, с. 319.

3 Георгиев, В. Пос. съч., с. 17.4 Според проф. Величко Георгиев посещението

в Букурещ се осъществява на 21 февруари 1879 г. – Вж. Георгиев, В. Пос. съч., с. 18. За разлика от него Димитър Недков отбелязва, че пътуване-то става на 21 януари 1880 г. – Вж. Недков, Д. Третото хилядолетие на масонството. С., 2000, с. 191. Този факт косвено се потвърж-дава и от обстоятелството, че в началото на 1879 г. Върбан Винаров е все още юнкер във Военното училище; в първо офицерско звание той е произведен на 5 май 1879 г., поради което не е възможно да е участвал в пътуването до Букурещ през февруари 1879 г. – Срв. Руменин, Р. Офицерският корпус в България 1878–1944 г. Т. 1–2. С., 1996, с. 141.

5 За живота и дейността на Ив. Ведър вж. по-подробно: Шиваров, Н. Пос. съч., с. 269–273.

6 На 6 септември 1879 г. с Указ № 36 на княз Александър I на пехотните дружини от Българс-ката земска войска е присвоена нова номерация. Така 14-а пеша Русенска дружина запазва името си, но променя номерацията си и се трансфо-мира в 23-а пеша Русенска дружина. (ЦВА, ф. 1, оп. 5, а.е. 3, л. 79–80. Срв. и Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. 2. С., 1984, с. 67). Така по време на посещението си в Румъния в началото на 1880 г. подпоручик Вина-ров вече служи в 23-а пехотна Русенска, а не в 14-а пеша дружина, както погрешно съобщава Никола Шиваров. – Вж. Шиваров, Н. За Ивана Николов Ведър. – Българска сбирка, 1915, № 5, с. 269.

7 Шиваров, Н. Пос. съч., с. 269; Георгиев, В. Пос. съч., с. 18; Недков, Д. Пос. съч., с. 192.

8 Сиромахова, Ж. Русе през Възраждането. С., 1997, с. 204; Тодоров, Г. Ролята на българите в руското разузнаване през освободителната Руско-турска война (1877–1878). – Известия на Института за история. Т. 9, 1960, с. 5, 25–26, 29; Ралев, М. Предвестници на бъдещи бури. С., 1975, с. 87–89.

9 Сиромахова, Ж. Пос. съч., с. 206.10 Марин Янакиев Маринов е роден на 10 май

1856 г. – Вж. Петров, Т. Българските офицери, загинали в Сръбско-българската война 1885 г. – Военноисторически сборник, 2005, № 4, с. 8. За рождената дата на Върбан Винаров към насто-ящия момент информация не бе открита.

11 Шиваров, Н. Пос. съч., с. 270; Недков, Д. Пос. съч., с. 192; Ганев, М. Масонството. – В: Бълга-рия 20 век. Алманах. С., 1999, с. 459.

12 Вж. по-подробно: Захари Стоянов. Неизда-дени съчинения. Редакция, увод и бележки от А. Емануилов. С., 1943, с. 534.

13 За масонските степени и ритуали вж. подробно: Палу, Ж. Масонството. Организация. Ритуали. Символи. С., 2004, с. 103–104.

14 Обретенов, Н. Дневници и спомени (1877–1939). С., 1988, с. 389; Вж. и Енциклопедия България. Т. 3. С., 1982, с. 21.

15 Георгиев, В. Пос. съч., с. 18; Вж. и Списък на лекарите, на които е позволено да вършат лекарска практика в Княжеството, 16/28 февруари 1883 г. – Държавен вестник, № 28, 23 март 1883, с. 233.

16 Захари Стоянов. Неиздадени съчинения..., с. 534; Обретенов, Н. Пос. съч., с. 54; Георгиев, В. Пос. съч., с. 18; Паскалева, В. Средна Европа и земите по Долния Дунав през ХVIII–ХIХ в. (Соци-ално-икономически аспекти). С., 1986, с. 239.

17 Георгиев, В. Пос. съч., с. 18–19.18 Богданов, И в. Пос. съч., с. 73.19 По-подробно за живота и дейността на княз

Александър Батенберг вж. напр.: Головин, А. Княз Александър Първи Български. Варна, 1897; Радев, С. Строителите на съвременна България. Т. 1–2. С., 1990; Фон Мах, Р. Из българските бурни времена. С., 1929 и др.

20 Захари Стоянов. Неиздадени съчинения..., с.534; Богданов, Ив. Синовете на вдовицата. С., 1994, с. 73.

21 Георгиев, В. Пос. съч., с. 19.22 За дейността му във връзка с учредяването

на дружеството вж. по-подробно: Радев, Н. Делото на Червения кръст в България и странс-тво. С., 1909, с. 32 и сл.

23 Богданов, И в. Пос. съч., с. 73; Георгиев, В. Пос. съч., с. 20–21.

24 Шиваров, Н. Пос. съч., с. 272; Георгиев, В. На-чало на масонския периодичен печат в България: списание „Зидарски вести“. – Минало, 2001, № 1, с. 74. По време на Кримската война щабът на английските войски е разположен в българската махала Варош в родния град на Ив. Ведър Разг-рад. – Вж. по-подробно: Явашов, А н. Разград. Неговото археологическо и историческо минало. Ч. 1. С., 1930, с. 129.

25 ЦДА, ф. 600, оп. 1, а.е. 87, л. 4; Д-р Констан-тин Стоилов. Дневник. Ч. 1. С., 1996, с. 26, 250, 254, 265, 450. Вж. също Списък на генералите, щаб и обер-офицерите от Българс-ката войска с тяхното старшинство. Съставен към 1-й март. С., 1882, с. 72.

26 Георгиев, В. Пос. съч., с. 16–17.27 Д-р Константин Стоилов. Дневник..., с. 455.28 По-подробно за срещите вж. Д-р Констан-

тин Стоилов. Дневник..., с. 456–457.29 Д. [Д. Мамарчев]. Портрети и кратки

биографически сведения за загиналите български офицери и портупей-юнкери във войната със Сърбия през 1885 год. (Със 17 портрета). С., 1890, с. 4; Списък на генералите, щаб и обер-офицерите от Българската войска с тяхното старшинство. Съставен към 1-й март. С., 1883, с. 112, 120. Българската земска войска 1877–1879 г. Сборник от документи и материа-ли. С., 1959, с. 543.

30 Първий випуск на Софийското военно учи-лище. По случай 50-годишнината от производ-ството му. (1879–1929). С., 1929, с. 65, 67, 73; Българската земска войска 1877–1879 г. Сборник от документи и материали. С., 1959, с. 543, 561, 562. М. Маринов и В. Винаров са произведени в първо офицерско звание прапоршчик с приказ № 40 по военното управление на императорския руски комисар в България генерал-адютант княз Ал. Дондуков-Корсаков от 10 май 1879 г.

31 Д. [Д. Мамарчев]. Пос. съч., с. 4.32 Държавен вестник, № 66, 20 авг. 1880; Спи-

сък на генералите…, С., 1882, с. 50.33 Държавен вестник, № 103, 1 септ. 1880;

Списък на генералите…, С., 1882, с. 45.34 Списък на генералите, щаб и обер-офицерите

от Българската войска с тяхното старшинс-тво. Съставен към 1-й март 1884 г. С., 1884, с. 96, 105.

35 Списък на генералите..., С., 1883, с. 112; Списък на генералите, щаб и обер-офицерите от Българската войска с тяхното старшинство. Съставен към 1-й март 1884 г. С., 1884, с. 96.

36 Д. [Д. Мамарчев]. Пос. съч., с. 4–5.37 Списък на генералите, щаб и обер-офицерите

от Българската войска с тяхното старшинст-во. Съставен към 1-й априлий 1885 год. С., 1885, с. 67; Военни известия, № 24, 6 март 1908 г., с. 6; Ташев, Т. и С. Недев. Върховното ръководство и висшето командване на Българската армия (1879–1999). С., 2000, с. 299.

38 Фон Хун, А. Борбата на българите за съе-динението си. Политическо-военна история на българо-румелийските събития в 1885 г. Русе, 1887, с. 59–60. Според С. Радев опитът на двамата генерали е предотвратен от поручик Върбан Винаров. Вж. Радев, С. Строителите на съвременна България. Т. 1. Царуването на кн. Александра 1879–1886. С., 1990, с. 389.

39 Военни известия, № 24, 6 март 1908, с. 6; Генерал-майор Винаров. – Нашата конница, 1919, № 3, с. 3.

40 Д. [Д. Мамарчев]. Пос. съч., с. 11. Вж. и Радев, С. Пос. съч., с. 628.

41 Списък на наградените лица с княжески бъл-гарски ордени от 1879 до 22-и септемврий 1908 година. С., 1911, с. 4, 153.

42 ЦВА, ф. 1, оп. 5, а.е. 11, л. 97–98, 99–100.43 Вж. по-подробно: Генерал-майор Винаров. –

Нашата конница, 1919–1920, № 3, с. 3–4; Ташев, Т. и С. Недев. Пос. съч., с. 299–300.

44 Стойчев, И. Строители и бойни вождове на българската войска 1879–1941. С., 1941, с. 27.

45 Баден-Пауел. В помощ на разузнавачите. С., 1906, с. 5.

46 Списък на наградените лица с княжески български ордени..., с. 3, 4, 18, 19, 153.

47 Военни известия, № 24, 6 март 1908, с. 7; Ташев, Т., С. Недев. Пос. съч., с. 300.

48 Генерал-майор Винаров. – Нашата конница, 1919, № 3, с. 4.

49 Обретенов, Н. Пос. съч., с. 394; За живота и дейността на Христо Кръстев вж. Руменин, Р. Пос. съч. Т. 3–4. С., 1996, с. 148; Енциклопедия България. Т. 3..., с. 628; Радев, С. Пос. съч. Т. 2. Регентството. С., 1990, с. 553 и сл.

50 Българската земска войска 1877–1879 г. Сборник от документи и материали. С., 1959, с. 544, 562; Списък на генералите... С., 1882, с. 52.

51 Списък на генералите... С., 1883, с. 125; Списък на генералите... С., 1884, с.110; Списък на генералите... С., 1885, с. 35, 107.

52 Списък на наградените лица с княжески български ордени..., с. 6.

53 За бунта в Силистра вж. по-подробно: Попов, Р. България на кръстопът. Регентството 1886–1887. С., 1991, с. 333–335.

54 Обретенов, Н. Пос. съч., с. 309, 311.55 В разговорите и кореспонденцията си

масоните използват специална терминология, като организацията си наричат „братство“, а помежду си се назовават „братя“. – Вж. Геор-гиев, В. Пос. съч., с. 85.

56 Обретенов, Н. Пос. съч., с. 314.57 Пак там, с. 315–316.58 Пак там, с. 316.59 ЦВА, ф. 1, оп. 5, а.е. 82, л. 105–106; НА-БАН,

ф. 19к, а.е. 13, л. 76–79; Радев, С. Пос. съч. Т. 2. Регентството. С., 1990, с. 567, 570–574.

60 Двата списъка вж. в Държавен вестник, № 7, 21 януари 1882, с. 52–53; № 28, 12 март 1883, с. 233.

61 Държавен вестник, № 25, 9 февр. 1880; № 11, 25 февр. 1881, с. 84.

62 Пак там, № 2, 4 авг. 1879; № 7, 19 септ. 1879.

31

Сръбската историография през годините не регис-трира особен интерес към военните действия между Кралство Сърбия и Княжество България от 1885 г., точ-но обратно на българската. В Белград през 1891 г. са публикувани Военноисторически бележки за Сръбско-българската война. Текстът е подписан с инициалите К. И., а Саво Груич го превежда от български, добавяйки към него предговор и бележки, там където е сметнал, че има неточности. В началото на новия век – през 1901 г. – трудът е последван от две нови книги на германски до-кументалисти (К. Регенсбурски, Сливнишката битка от 5, 6 и 7 ноември 1885 г., превод от немски, Белград, 1901; М. Кунц, Сръбско-българската война, превод от немски, Белград, 1906), а по-късно и от значителен брой други публикации на българската историография. Д-р Владан Джорджевич публикува през 1908 г. свои-те мемоари (История на Сръбско-българската война от 1885 г., I–II том, Белград), които много бързо се превръщат в едно от най-ценните свидетелства от този период не само защото по време на войната той изпъл-нява длъжността началник на Санитарното отделение, но защото в тях са публикувани и няколко документа на Върховното командване, запазени в личния му ар-хив, тъй като голяма част от архивните единици от този период са унищожени или сериозно увредени по време на Първата световна война. През втората половина на XX век излизат и други мемоаристични книги (Ж. Ми-шич, Моите спомени, Белград, 1969; С. Степанович, Дневник на Сръбско-българската война 1885–1886, Военни дневници, I, Чачак, 1996). Студия за войната от 1885 г. пише и Слободан Йованович, но нея по-скоро бихме могли да причислим към изследванията на дип-ломатическите отношения, а не към военната история. Тя е написана на основата на служебни извори и стеног-рамите от парламентарните дебати, както и дипломати-ческите преписки между двете държави и именно като такава – цялостна и фактологически обогатена дипло-матическа история – тя е и най-ценна. От съвременните сръбски историографи само няколко проявяват интерес към темата – преди всички трябва да поставим името на акад. Владимир Стоянчевич и д-р Саво Скоко, които се докосват до темата, осветлявайки личната и истори-ческа съдба на някои от най-известните сръбски военни ръководители.

ÏÐÅÃËÅÄ ÍÀ ÏÐÈ×ÈÍÈÒÅ ÇÀ ÍÅÓÑÏÅÕÀÍÀ ÊÐÀËÑÊÀÒÀ ÑÐÚÁÑÊÀ ÂÎÉÑÊÀÂÚ ÂÎÉÍÀÒÀ Ñ ÁÚËÃÀÐÈß ÎÒ 1885 ã.Ñëàâèöà ÐÀÒÊÎÂÈ×-ÊÎÑÒÈ×, ä-ð

* * *Сръбско-българската война започва на 2 (14) ноем-

ври 1885 г. и завършва на 20 февруари (2 март) 1886 г. Целта на сръбските военни действия е бързо завладяване на част от територията на Северна България за сметка на нейното териториално разширяване след съединението є с Източна Румелия. Вече значително окрупнената и обе-динена България – два пъти по-голяма от Сърбия – бързо се превръща в сериозна заплаха за западната си съседка. Крал Милан Обренович взема еднолично решение, вслед-ствие на промененото след Берлинския конгрес от 1878 г. балканско статукво и приемайки за сериозно застрашени интересите на кралството, да поведе страната във военни действия против България1.

Суматохата около първите бойни маневри започва с реорганизацията на сръбската войска. Народните войс-кови подразделения били разформировани и разоръжени едва към средата на 1883 г. В тях все още служили едни от най-опитните и калени в бойните действия с Турция през периода 1876–1878 г. войници. Към този момент Сърбия притежава редовна армия (действащи войско-ви подразделения и военен запас) с всички атрибути на модерните европейски войски, но все още много млада и малобройна по численост. Именно на нея предстояло да нахлуе стремително във война, нападайки територия, отличаваща се с висока степен на трудна проходимост, срещу българския народ в един важен за него психоло-гически момент, когато, едва обединил се, трябвало да защити и опази не само своето съединение, но и своята свобода и съществуване като нация2. Крал Милан Об-ренович, напротив, не възприемал войната с България като сериозно военно начинание, а по-скоро като „мал-ка военна разходка до София“3. Уверен в леката победа, кралят не предприел радикални действия да мобилизира цялото годно мъжко население, нито въоръжил сериоз-но армейските подразделения4. До войната с източната є съседка през редиците на редовната сръбска армия пре-минават едва 28 000 войници. Тази статистика ясно по-казва, че по-голямата част от бойците са необучени и без какъвто и да било войскови опит. За тях малко след вой-ната генералщабният полковник Станойло Стокич казва: „Лошо стрелят, често възпроизвеждат безсмислени из-стрели във въздуха, в строя винаги развалят дисципли-ната и бавят мобилността на единицата, а когато наблизо

32

избухне граната или изсвисти куршум, е много трудно да бъдат удържани в редица“5. Но като най-голяма слабост от всички се оценявал недостигът на офицерски кадри. Висшето военно ядро е с капацитет, който едва покри-вал нуждите на войската в мирновременна ситуация. При формирането на бойните единици след първата и втората мобилизационна вълна недостигът на офицери е оценен на 3000 души, а първият военен набор показал и сериоз-на липса на подготвени подофицерски кадри – 4900 души. Така например всяка рота имала едва по един офицер (ко-мандващ ротата) и двама до трима подофицери6.

Не по-различно било положението и с въоръжението и боеприпасите, които не отговаряли нито на необходимия за такава военна операция брой, нито по качество. Въпре-ки че полагала големи усилия, Сърбия не успяла своевре-менно да въоръжи войската си с модерни оръжия, още по-малко да съумее да осигури така необходимите резерви за попълване на боеприпасите в случай на загуба. Наистина пехотните батальони били въоръжени с модерните пуш-ки със задно пълнене по системата Маузер-Кок – отлично оръжие, което от 1885 г. било сред основното въоръжение на европейските армии и на едно от първите места по тех-нически показатели. „Кокинките“ били изключително пре-цизни в стрелбата, имали далечен обхват на изстрела и на онзи етап се оказали значително по-добри от българските, но само в ръцете на добри стрелци и при наличието на дос-татъчен запас от муниции. Междувременно рапортите на офицерския състав показали, че към момента на започване на военните действия голяма част от войниците не били достатъчно добре подготвени и нямали нужния практичес-ки опит, с което значително намалява и възможността да бъдат показани истинската ефективност и техническо пре-възходство на пушките.

Всяка войска в процес на превъоръжаване се намира в критично състояние, каквато по това време е и сръб-ската пехота. Заедно с това количеството на мунициите било крайно недостатъчно. Според по-късни изчисления на специалисти за пълното оборудване на войсковите единици са били необходими 15 млн. висококачествени куршуми, а до началото на бойните действия армията разполагала едва със 7 млн. От фабриката в Крагуевац се очаквало производството на още около 1,5 млн. до края на октомври при дневна норма от 100 000 куршума. Сле-дователно при около 9 млн. куршума наличност на всяка пушка се полагали по 300 броя. Било ясно, че това ко-личество е крайно незадоволително, но преобладаващото мнение приемало военната акция като кратковременна и със скорошен край8. Към това се прибавила и преценка-та на производствените мощности на военната фабрика, която била погрешна, тъй като действителните възмож-ности били едва за около 30 000 куршума дневно9. А за петнайсетината военни дни към фронтовата линия отпъ-тували само 300 000 куршума.

Втората мобилизационна вълна била въоръжена с пушки с предно зареждане, които значително отстъпвали на Маузер-Кок системата, а боеприпасите и за тях били недостатъчни.

Конницата и артилерията от първата мобилизационна вълна били снабдени с карабини тип Маузер, а втора-

та – със значително по-остарелите пушки от системата Пибоди, преправени от предно зареждане през 1871 г. в Белград10. Артилерията, освен с по-новите четири оръдия тип Круп с предно зареждане, калибър 80 и 90 мм, кои-то Сърбия пленила във войната с Турция през 1877 г.11, разполагала на въоръжение със значително по-старите и силно амортизирани френски топове Ла хит (La hitte), познати още и като „четверофунташи“ и „дванадесето-фунташи“. Принципът им на действие е с предно пълне-не, а според своите балистични и конструктивни харак-теристики спадали към най-ниския клас артилерийско въоръжение от този период. Към тези факти се прибавя и обстоятелството, че те били значително износени от многократната преупотреба в предишните войни. Меж-дувременно новите топове по системата Де банж, които били заръчани във Франция, така и не пристигат навре-ме за започването на военните маневри12. Всички бойни единици получили изрична заповед при използването на топовете Ла хит да не стрелят на далечни разстояния, а да употребяват едри сачми и гранати, напълнени с дреб-но претопени валчести гвоздеи, които се разпръсквали на далечина не повече от 300–400 метра – система, коя-то била изоставена като боен метод на действие в почти всички европейски страни13.

Артилерията била снабдена с добре охранени расови жребци, но недостатъчни за покриване на всички воен-ни нужди. По-голяма част от впряговете били водени от по-дребни и слаби домашни коне и катъри, изкупени от селското население дни преди започването на войната.

Обозното отделение, военнополевата болница, инже-нерното отделение и интендантската част разполагали единствено със слаби и мудни волове, което неизбежно се отразило както на маневреността на тила, така и при непосредственото снабдяване на фронтовата армейска линия в най-тежките оперативни моменти14.

Униформите на различните видове войски също били крайно недостатъчни, тъй като почти веднага след започ-ване на бойните действия било употребено цялото налич-но количество сукно в складовете, дори и онова, което до този момент се смятало за излишно. Така например в бюджетната план-сметка на военните действия били за-ложени само средства, необходими за дрехи, униформи и обувки на войниците от редовната армия, без да бъдат включени в нея нуждите на първия и втория допълните-лен военен набор. Сам по себе си този факт означавал едно – удобни и топли нови униформи само за редовни-те армейски части. Но непосредствено в навечерието на войната икономическият отдел към Министерството на войната получил седемстотин динара за изработването на десет хиляди допълнителни „чохени облекла“. Заедно с тях били поръчани и ушити 19 000 шинела, 14 000 па-радни униформи без шинели, както и 18 000 обикновени; 2000 летни и 30 000 чифта военни обувки15. Така при мо-билизацията първата вълна войници била снабдена с „па-радни костюми с шинели, по един кат обикновени дрехи с шинели и по един без шинели, както и с по един комплект цивилни дрехи с летни шинели, но така подбрани, че в отделните единици да няма нито един войник с различно облекло“16. И въпреки че по време на мобилизацията, а и

33

по-късно, чак до началото на сблъсъците, била дадена из-рична заповед да се ускори изработването на униформи, повечето от активно действащите батальони носили лет-ни дрехи чак до октомври, а някои дори и до по-късно17. Тимочката и Дринската дивизия били сред най-слабо окомплектованите – не само им липсвали униформи, но и отделни елементарни боеприпаси и предмети от войниш-кия бит (ножове, фишеци, пояси и колани). Тъй като не са имали самостоятелни хранилища, едната разчитала на складовете на Моравската дивизия, а другата – на базата на Военнотехническия завод18.

Втората мобилизационна вълна събрала под бойните знамена невероятната пъстрота на обикновения сръбски народ – хора без ясна представа за предстоящите съби-тия и без никакво бойно обучение. Гледайки дефилето на Валевския полк през центъра на Белград, Милан Мили-чевич отбелязал в дневника си: „Ух! Такава голотия, чак да те е страх да я гледаш“.

Бъдещите военни действия щели да се водят в късната есен и зимата на 1885 г., което означавало, че войската ще прекара в полеви условия на открито повече от месец, изложена на виелиците, кишата и снега, оскъдицата в об-леклото – проблеми, които сръбското военно командване така и не решило19. Не по-различно било положението и с полевите палатки и шатри – 4000, – достатъчни за около 26 000 души, колкото бил и съставът на редовната войска20.

Сериозна оскъдица откъм оборудване изпитвали не само армейските лагери и бази, но и полевите болници и инженерните отделения. Но най-лошо снабдените подраз-деления били помощните: медицинското, занаятчийското и отделението, което отговаряло за амунициите. Всъщ-ност те почти не получавали нищо и може да се твърди, че навлезли във войната без каквато и да било материал-но-техническа база на разположение21. А що се отнася до обувките, то пехотата използвала обикновени селски опинци, докато ботушите стигнали само за конницата и артилерията22.

Полевото болнично отделение влезнало във война-та напълно неподготвено, тъй като и тук организацията се осъществявала спорадично и нецеленасочено. В този момент на военна служба в сръбската армия били 22 ле-кари, 11 аптекари и 20 фелдшери и санитари, но дори и с допълнително мобилизирания от гражданските и час-тни служби медицински състав санитарните отделения изпитвали остър недостиг. И докато Главният военноап-течен склад посрещнал началото на войната в задоволи-телно състояние, тъй като разполагал с медикаменти за следващите два месеца, то в санитарното депо можело да се открие всичко само не и медикаментите и санитарни материали за оказване на първа помощ. Така за двайсетте полеви болници, от които по предварителните разчети е трябвало да има по двеста легла във всяка, при започва-нето на военните действия не е имало нито едно; изцяло липсвали чаршафи, одеяла, както и санитарни превозни средства за евакуация на тежко ранените и болните. Изк-лючение правела единствено Дунавската дивизия, която потеглила за фронта от Белград (където било и седали-щето на Главното санитарно депо) добре оборудвана с

медикаменти и санитарни материали. Всички останали дивизии се отправили към фронтовата линия от различни локални центрове на територията на страната без каквато и да било медико-санитарна готовност и провизии23.

Подготовката на народа, самата държава и войската за военните действия специално и тенденциозно били из-веждани на преден план с цел повдигане на всеобщото морално ниво и по-специално за създаване на нагласата, че армията може да понесе нови и още по-големи жертви в името на страната. Не било обърнато никакво внимание на заздравяването и повдигането на бойния морал вътре в самата войска. За всеки обикновен гражданин, освен на крал Милан Обренович, било ясно, че ролята на всеки сръбски войник в предстоящите битки щяла да предопре-дели изхода от войната, че от него се очаквало и изиск-вало да издържи на изключително сериозно физическо и психическо напрежение, както и да понесе най-голямата жертва, отдавайки живота си за родината.

Световната военна история отделя изключително го-лямо внимание на отношението между пълководците и войниците и ролята им в повдигането на бойния военен морал. Умението да убедиш една армия в правотата на нейната мисия е най-печелившата стратегия и би дало си-гурността, че такава войска ще се бори до краен предел и в най-тежките полеви условия. Кралят, изглежда раз-читайки на високия борбен морал на сръбската войска, мобилизиран до краен предел в поредицата въстания и последвалата война с Турция от 1877–1878 г., и сега про-дължавал да разчита на обстоятелството, че той е пос-тоянна величина. Моралната народна и воинска сила и издръжливост той съзирал в някои общонационални и психологически особености на сръбския войник, без да взема под внимание обаче някои съществени промени, назрели в сръбското общество през последните няколко години. Сред тях като най-важно се оформило обстоятел-ството, че истинските бойни качества на сръбския воин могат да се проявят единствено когато той е мотивиран, че брани своето отечество, факт, който явно се изплъз-нал от полезрението на краля. Истински борбен морал във войската кралят така и не успял да изгради, тъй като обикновеният сръбски войник влезнал в тази война, без да е уверен в оправданоста на военната цел, която Ми-лан Обренович си поставял. Нещо повече, обикновеният сърбин не само не се въодушевявал от предначертания от неговия крал военен план, но и през по-голяма част от времето изобщо не го разбирал24. След предходните две освободителни войни против Турция сега обикновеният сръбски войник бил изпълнен от усещането, че го във-личат в нова, но този път окупаторска и несправедлива война. Вероятно именно поради тази причина в началото кралят не намирал за необходимо открито да съобщи на своите подразделения против кого ще воюват25, а се огра-ничил със суховатата и твърде оскъдна дипломатическа фраза „борба против нашия неприятел“, за запазване на балканското статукво и равноправие и други подобни.

Идеята за балканска взаимност и разбирателство меж-ду народите на полуострова, която намерила най-благоп-риятна почва за своето развитие по време на управле-нието на княз Михаил Обренович, все още била твърде

34

жива в Сърбия, поради което народът така и не можел да разбере защо българското съединение толкова много пречело на крал Милан. Заедно с това сърбите гледали на българите като на свои естествени съюзници в борба-та за освобождение на поробените балкански народи от турска власт, както и срещу опитите за налагане на агре-сивното австро-унгарско влияние в региона. В сръбското обществено съзнание все още твърде жива била идеята за създаването на балкански съюз и една сръбско-българ-ска държава.

Противоречиви сигнали и противопоставяне на по-добни идеи нарочно отправяла към общественото съзна-ние радикалната партия, най-силната политическа сила по това време в Сърбия. Либералите пък твърде лесно усвоили основните аргументи на крал Милан Обренович, че пловдивският преврат категорично ще промени създа-дената балканска хармония, и били твърде недоверчиви спрямо българите заради програмата на техните нацио-налисти, които издигали реваншисткия девиз „Всичко до Морава – българско“. Но все пак лидерът им Йован Ристич не одобрявал войната с България. Така по същес-тво никой в Сърбия не бил особено въодушевен от агре-сивната и експанзивна военна политика на крал Милан Обренович. Тези факти, съвсем естествено, не останали незабелязани в сръбското общество и оказали негатив-но влияние на бойния дух и морал на сръбската войска, която била изправена пред плана за войната с България от 1885 г., роден в последния момент. В идеите на краля не влизало като цел окупирането на цялата българска те-ритория, а само на онази част от българското землище, която да бъде приета като компенсация на неговото раз-ширяване в югоизточна посока, към Източна Румелия. Заедно с това войната била планирана с ограничена цел, а не като офанзива до безусловната българска капитула-ция. Предпоставяйки, че българската войска няма да ока-же сериозен отпор, кралят планирал след завземането на София сръбската войска да не продължава своя победен поход на изток, а по-скоро да затвърди позициите си в българския запад и преорганизира войската, очаквайки евентуална българска контраофанзива. Той се надявал, че едно подобно настъпление ще внесе смут не само в България, но и в дипломатическите реакции на Велики-те сили, които според неговия план трябвало бързо да се намесят и прекратят войната, преди тя да се разрази в пълната си сила.

Към есента на 1885 г. Сърбия разполагала с възмож-ност да мобилизира и дислоцира по границата си с Бъл-гария около 150 000 войници. Междувременно бойният план предвиждал участието на не повече от 50–60 000 души, което само по себе си означавало сравнително слаба войскова мощ с оглед на поставените бойни цели. Предвидени били мобилизация и извършването на бой-ни действия само от подразделенията на редовната ар-мия като главна бойна сила и незначително участие на единици, сформирани от допълнителна мобилизационна вълна, най-вече разположени в допълнителни гарнизони, които трябвало да се включат при крайна необходимост. По този начин и без това малката войскова мощ била раз-делена според плана в две отделно обособени зони – ни-

шавска и тимочка, вместо в една обща стратегически кон-центрирана бойна единица.

Отново според военния план на сръбското главно ко-мандване основната армейска част, групирана по проте-жение на оста Своге–Пирот–Бела паланка, трябвало да предприеме енергична масирана атака към столицата Со-фия, а помощните единици към Видин и Буковица, завзе-майки изцяло територията на софийска област, чак до Их-тиман, а в крайния северозапад – видинска област – чак до р. Лом. Така според крал Милан Сърбия единствено щяла да бъде компенсирана за нарушената от България балканска цялост26. Според плана войската била разде-лена в две групи: първата – стратегически и най-добре оборудвана технически, – съставена от Дринската, Ду-навската, Шумадийската и Моравската пехотна дивизия и Коничката бригада. Те образували основното ядро на сръбската армия, трансформирани и известни по-късно в Нишавска армия. Втората оперативна група, създаде-на като помощна, била съставена от Тимочката дивизия, която имала за задача след пресичането на границата да започне бойни действия по посока Видин, паралелно с това осигурявайки десния фланг откъм Белоградчик и осланяйки се на левия си фланг, който трябвало да се разпростре до Дунав. След завземането на Видин планът предвиждал в града да се разположи сръбски гарнизон, а останалата част от войската да се отправи в настъпление към Белоградчик и Берковица и оттам в случай на нужда към Търново или София. При евентуален неуспех разпо-реждането било „Видин да остане под наблюдение“, като останалата част от войската не трябвало да губи време и сили и да продължи по посока Белоградчик и по-ната-тък към Берковица. В краен случай и провал на акцията инвазията трябвало да се ограничи до поетапна обсада на Видин с оглед на Белоградчик, като по този начин се обезпечи тимочкият фланг при нападение на българските части, докато не се стигне до решаваща битка в подстъ-пите към София.

Основна задача на сръбската армия била по-голямата част от нея да се концентрира и организира в един зна-чително по-широк периметър в долината на р. Нишава, откъдето удобно по всяко време да може да потегли към София. С оглед на географските особености на местност-та и поставената стратегическа цел – София, трябва да отбележим, че сръбският военен план правилно и много точно предвиждал групирането на войсковите части, как-то и посоката на атака. Междувременно обаче станало ясно, че силите за осъществяването на този иначе добър план били крайно недостатъчни27.

Като цяло сръбското върховно командване подценя-вало българския войскови потенциал. За него то разпо-лагало с оскъдна и непълна информация28. Събирането на сведения за българската войска спадало към задъл-женията на специален отдел към Главния генералщаб на сръбската армия, но крал Милан Обренович естествено също имал свои специални източници за събиране на не-обходимата му информация. Началникът на Оперативния отдел към Върховния щаб подполковник Йован Атанац-кович засвидетелствал предаността си пред краля със следните думи: „За шпионите не се притеснявайте, те са

35

моя грижа! Аз имам свои начини, за да разбера всичко, което става в България, и всяка информация, която Ви потрябва, ще я имате. Само я поискайте“29. Впоследст-вие се оказало, че сръбската войска няма специализиран отдел, който в мирно време, още по-малко по време на война, да се занимава със събирането на данни и изуча-ването на противника и неговата военна стратегия, кое-то било и сред решаващите предпоставки за българския успех както в сливнишката битка, така и като цяло при изхода от войната. Тъй като нито тайните служби (аген-турата), а по-късно – по време на войната – и създадената информационно-разузнавателна служба не се оказали на нужната висота.

Качествена и солидна разузнавателна служба – око и ухо на всяка армия – Сърбия по това време изобщо няма-ла. Ето защо нейната тайна агентура в мирно време така и не могла да открие и проучи в цялост военния потенциал на българите, техните стратегически тактики, политичес-ките настроения в страната, точния брой на армейските части, въоръжението. Тактическа грешка било да се вле-зе във войната без добре организирани разузнавателни служби, чиято основна задача е да събират и навременно предоставят цялостна информация за българската армия, нейната бойна стратегия и полева тактика, снаряжението є и армейските щабове. Без тях сръбската войска няма-ла възможност адекватно да изпълни своята задача, нито командването є могло да вземе правилните тактически решения и успешно да проведе операцията.

Световната военна история ни припомня Наполеоно-вите думи: „Изкуството на войната се състои в това, ви-наги да се знае какво става на отсрещния бряг на реката, тъй като нищо друго не дава такава увереност и храброст при изпълнението на една задача както доброто познава-не на противника“.

Едно от най-важните правила при прилагането на военната тактика, което сръбската армия теоретически добре била усвоила, е, че неприятелят трябва да бъде из-тласкан на определено предварително добре обмислено място и точно в определен момент, а това „определено място“ и този „определен момент“ тогава били възмож-ни правилно да бъдат определени единствено с помощ-та на разузнавателните служби. Съгледвачите на крал Милан Обренович имали възможност, поне в близост до границата, където живеели шопите, традиционно добре разположено към Сърбия местно население, да получат сведения за положението в България, нейната войска и евентуалното є движение. Но дори този стратегически ход не бил предприет30. Ясно било, че сръбският крал не е имал точна представа за България и нейната армейска мощ, а една от основните причини за това била липса-та на адекватни и навременно предоставени сведения на тайната агентура. Но най-тежката последица, произтекла от този факт, била, че сръбското главно командване нито за момент не предвидило възможността войската на Из-точна Румелия да бъде употребена във войната, което се оказало и фаталната грешка, предрешила хода на по-сет-нешните събития.

Според оперативната стратегия на командването сръбската войска природно била защитена от високите

и непристъпни планински гранични вериги, характерни с тежката си проходимост, които се превърнали в естестве-на преграда за българските атаки. Единствените достъп-ни участъци в тази непробиваема стена били три: първи-ят – от Пирот към долината на Нишава, вторият – през Дашчански кладенец и последният, трети – към Власина. На тези три пункта сръбският генералитет разчитал като отправни точки за начало на офанзивата. В същото вре-ме този план не бил категорично утвърден и обезпечен, което означавало, че не били предприети необходимите мерки всеки един от трите евентуални пътища да поеме войсковите маневри, нито да обезпечи безопасното зав-ръщане и опора в случай на неуспех и оттегляне31. Но все пак и трите възможности за прибиране на войската съществували и сръбските генерали се надявали в слу-чай на провал на маршрута през Пирот да отстъпят през Дашчански кладенец или Власина. Подобна широка ге-ографска основа поне предлагала сравнитело добри въз-можности за свободно маневриране на голяма група от хора и техника в значително кратки срокове в дълбочина по цялата широчина на фронтовата линия. Що се отна-сяло до Тимочката войска, и фортификационно, и чисто топографски нейният маршрут не бил добре съобразен, особено северният му дял32.

Върховният главнокомандващ – крал Милан Обре-нович – изоставил първоначалния си план да започне войната веднага след мобилизацията и групирането на батальоните с надеждата, че ще постигне целта си още с отправените първоначални заплахи. След като този негов замисъл пропаднал, на 22 октомври (4 ноември) той издал заповед армията да пресече границата с Княжество Бъл-гария. Неувереният и непостоянен в решенията си крал Милан обаче много скоро след това отново променил ре-шението си. По съвет на австро-унгарския посланик той отложил нападението, изчаквайки резултата от срещата в Цариград между Великите сили и най-вече решението им дали все пак не биха анулирали последиците от Пловдив-ския преврат33. По този начин сръбската войска останала повече от месец в неизвестност, притисната в сравни-телно малкото крайгранично пространство, изложена на постоянния студ и суграшицата. Тъй като малките френ-ски палатки, с които била оборудвана войската, бързо подгизвали от падащата киша, „войниците били изцяло мокри и каляви до шия“, вследствие на което значител-на част от тях страдали от остра форма на простуда34. В същото време, усилено марширувайки денем и нощем, без почивка и прекъсване на хода, българските армей- ски части бързо се прехвърляли от източния към запад-ния фронт, с което поднесли на сръбското командване огромна изненада в стратегически план.

Бойните действия започнали на 2 (14) ноември с много оспорвано и нерешително настъпление на сръбската ар-мия, която в стремежа си да потисне българите се оказала разпиляна по протежението на един много широк фронт. При тези условия била водена и стратегическата битка, в която сърбите не успяват да превземат Сливница и да си проправят път към София, нещо повече – след жес-токи сражения претърпели сериозно поражение и били принудени да се оттеглят. Българската армия, в подкрепа

36

на която постоянно пристигали нови и свежи подразделе-ния, принудила сръбските бойни единици да се изтеглят от Драгоманския проход, западно от Цариброд. Така вой-ната преминала на сръбска територия. Българите завзели Пирот, а разгромената сръбска войска отстъпила в посо-ка към Ниш.

Неочакваните бойни успехи на източната съседка пре-дизвикали безпокойство и възбудили духовете в Сърбия. Под изричния ултиматум на Русия, Германия и най-вече на Австро-Унгария, на която тогавашна Сърбия разчи-тала безпрекословно, България била принудена да изос-тави офанзивната си тактика и настъплението. Мирът, сключен в Букурещ на 20 февруари (2 март) 1886 г., само потвърдил оше веднъж предвоенното статукво, в което териториални промени не се предвиждали35.

Причините за сръбското поражение във войната с Бъл-гария от 1885 г., както много висши военни, подобно на генерал Коста Протич, заключавали, се свеждали до две простички думи – крал Милан36. И това лаконично заклю-чение не било далеч от истината. Доколкото една война може да бъде сведена до делото на една-единствена лич-ност, то в нейния сръбски вариант това безспорно била фигурата на крал Милан Обренович. Не само като пълнов-ластен господар, който абсолютистично владеел Сърбия, но и като върховен главнокомандващ сръбските военни сили той единствен вземал решенията дали, кога и как Кралство Сърбия да води война с Турция или България.

Малко са историческите примери за войни, които така очевидно и елементарно са били проигравани и губени от несъстоятелните действия на своите монарси37. Целият план на крал Милан всъщност се опирал на две основни обстоятелства: неподготвеността и слабостта в този мо-мент на българската армия и на подготвеността и пълната увереност в силите на собствената войска. За съжаление времето много скоро след това показало, че и двата му водещи мотива се оказват погрешни38.

Крал Милан Обренович, подтикван от користните цели на Виена, сляпо и против народната воля влезнал в една война, за която нито политически, нито военно бил подготвен. Демонстрирал малодушие и страхливост пред опасности, които били или съвсем предумишлено и оче-видно съчинени, или силно преувеличени. Страхувайки се от мощно и неочаквано нападение от страна на Турция, боейки се от евентуалните упреци на австро-унгарската дипломация, той не обявил войната веднага, опитвайки се да използва удобния момент на изненадата, за да нах-луе в столицата София39. Към тези причини се добавили и боязънта му от собствения народ, особено от радикали-те, влизането в боевете без сериозна организация на си-лите (едва с няколко отряда), самонадеяната опора само на редовната армия, която на този етап все още била ма-лобройна, тъй като не била мобилизирана в цялост – към момента на влизането във войната тя едва достигала по-ловината от своя реален капацитет. Нещо повече, дори от тази слаба армейска наличност, опасявайки се от нов тимочки бунт, кралят отделил допълнително пет активно действащи батальона за обезпечаване на личната си си-гурност, което било 1/9 от общия воински мобилизиран потенциал. Ако се вземе предвид и фактът, че втората мо-

билизационна вълна щяла да успее да събере под бойните знамена още 60 нови батальона, в които участие вземали предимно стари и опитни воини, ветерани от войната с Турция (1876–1878 г.), то може да се предположи, че с оглед предполагаемия резултат политическите обстоя-телства не само я позволявали, но и я налагали40.

Върховното командване се намирало в ръцете на крал Милан, който показал липса на всякаква храброст и сил-но колебание при вземането на решения. Умението на един главнокомандващ най-добре проличава в неговата способност бързо и точно да преценява ситуацията и да издава адекватни команди, а подобни качества изисква-ли висок морал, далновидност и сериозен воински опит. Без тях той не би бил полезен на народа си нито в мир-но, нито във военно време. За съжаление крал Милан не притежавал нито едно от тези държавнически умения41. Той не предположил, че след преценката на релевантните обстоятелства ще трябва да вземе и сериозни и бързи ре-шения, нито успял да обезпечи привеждането им в реал-ни действия. За неуспеха му като предводител сериозна роля изиграл и колебливият му характер, както и честата промяна на последващите заповеди. Неопитен в коман-дването, той не знаел как да задържи инициативата при вземането на решенията в свои ръце, тъй като за това се изисквало и смелост в битките, нещо, което не му дости-гало като лично качество. Така, ако трябва да обобщим с няколко думи, от всяка една гледна точка той не бил в състояние да поведе сръбската войска в битката срещу българите.

След мобилизацията кралят цял месец държал вой-ската на открито, при крайно лоши атмосферни условия, струпана по източната си граница, колебаейки се поради различни вътрешни и външни политически причини дали да започне бойните действия или не. Така бил пропуснат и най-подходящият момент, след който повече изненади не настъпили. На България била дадена възможност и време да поправи своето тежко стратегическо положение, да реорганизира бойните си звена и така да съумее да се подготви за началото на една успешна за нея война.

Заради неоснователния си страх, че българската вой-ска ще съумее да заобиколи сръбското ляво крило, още в първия ден на сливнишката битка, когато все още нищо не било изгубено, кралят напуснал бойното поле с цялото върховно командване, оставяйки своите бойци без коман-дири. Това решително повлияло и на операцията, проведе-на на 6 (18) и 7 (19) ноември. Неговото отсъствие дошло като по поръчка за българите. Според К. Регенсбурски в така създалата се ситуация, когато главнокомандващият и неговият щаб напускат бойното поле, не било чудно, че низшият офицерски състав е силно разколебан и затруд-нен, тъй като не бил в състояние да прецени докъде се простират правата и какви точно са отговорностите му42.

В своята паника и без добра координация помежду си командващите щабове на отделните дивизии не успели да обезпечат единството в предстоящата акция на Нишав-ската армия като цяло. Ето защо още в самото начало на действията противникът забелязва множеството такти-чески и маневрени грешки при групирането на армиите. Когато малко след войната министър-председателят Ми-

37

лутин Гарашанин се срещнал с кралица Наталия, той не без основания прекъснал разговора им с въпроса: „Защо по-рано не ми казахте какъв е кралят? Ако знаех за тези негови черти в началото, никога нямаше да влезна заедно с него в тази война!“43.

Самият крал Милан не отричал, че е искал тази вой-на и че тя е изгубена по негова вина44. Пред дописника на „Winer Allgemeine zeitung“ заявил: „Ние направихме множество погрешни ходове45, но аз съм виновен за всич-ки тях и с цялата си отговорност ги приемам пред лицето на историята“46.

Междувременно съществували и чисто военни причи-ни за краха на Сърбия в тази война. Сръбската войска по-казала изключително сериозни слабости при планиране-то и непосредственото провеждане на бойните операции, организацията на командването и координацията между отделните звена, материалното обезпечаване и бойна дисциплина. Страната изгубила цялата война в една- единствена, но съдбоносна битка. Военните анализатори упрекват бойната тактика, изтъквайки, че ако българска-та отбрана не било възможно да бъде преодоляна в една решителна атака, то веднага е трябвало армейските части да бъдат прегрупирани и насочени в множество последо-вателни, разположени по максимална дължина на фрон-товата линия по-малки удари в дълбочина и във всички случаи по посока, различна от Видин. Тъй като опера-тивните действия към дунавския град в началото имали значение, защото се провеждали в рамките на цялост-ната стратегическа офанзива, а и самостоятелно в тази зона, предполага се, че са могли съществено да повлияят на крайния изход, ако изцяло били изведени към десния фланг на българската войска с оглед на сливнишкото є местоположение. Последвалите събития показват, че до такъв тактически ход така и не се стигнало, а отго-ворността за това носи върховното командване. Докато оперативната задача на Тимочката войска се свеждала до координиране във времето и пространството с една-един-ствена стратегическа цел – да бъде изтласкана българ-ската войска към Сливница, в преддверието на столицата София като основен стратегически обект за Сърбия.

Неуспехът на сливнишката операция косвено бил пре-допределен и от политическите грешки, а и непосредствено от неправилните ходове на военното върховно ръководст-во. Но развитието на последвалите събития напълно изне-надало сръбския генералщаб. Не било предвидено време за създаването на сериозен и всестранен оперативен план както за началото, така и за самия ход на бойните дейст-вия. Сърбия започнала войната с непълен военен план, а според някои историци – само с няколко предварителни скици, които така и не се превърнали в сериозна бойна стратегия. Предвидена била мобилизация на значително по-малък брой мъже, а дори и те били разделени в две час-ти. Към това се прибавил и фактът, че не бил отделен и никакъв стратегически резерв. Войсковите подразделения били разпръснати по цялата гранична линия, въпреки че хората не достигали за подобна тактическа акция47.

Пълното непознаване на терена също допринесло за погрешно издадените заповеди, а и тези, които били пра-вилни, често поради същата причина не могли да доведат

до положителни резултати. Така например планът за на-падението на Сливница тактически бил правилен и добър. Това сражение не търсело пробой във фронтовата линия, т.е. директно фронтално нападение, а по-скоро, съобразя-вайки се с модерните бойни стратегии, планирало заедно с групирането на главните войскови части на решаващата стратегическа позиция – сливнишкото землище, да комби-нира фронталното нападение с атака по фланговете, но и неочаквано и бързо нападение в тил на българската армия. В съответствие с този план били определени и лъчовете за нападение на дивизиите. Междувременно последвалите събития – неприятната българска изненада и преди всичко некомпетентното командване на върховния щаб, довели до провала на иначе добрия тактически замисъл.

Заедно с това се оформил пробив и в координация-та на действията – изглежда, че никой в Генералния щаб не успял добре да пресметне кога точно нарежданията ще стигнат до дивизионното командване и в кой момент ще бъдат извършени. Заповедите достигали до едини-ците, пренасяни от конници, но те не били благонадеж-дни, тъй като много често не били на разположение на командващите офицери или пристигали много по-късно, като по този начин удобните моменти за извършване-то на определени тактически или бойни действия били пропускани48. Така организираната връзка не могла да обезпечи навременността, единството и координация-та в действията между войската и останалите единици спрямо плановете на главното командване. Конниците като главно съобщително звено не успявали да осигурят на Върховното командване непрекъснатост на връзката, потребна за управление на частите, разпръснати по зна-чително широкия фронт край Сливница. За успешната координация на действията и установяването на постоян-на връзка между частите било необходимо създаването на няколко различни и независими един от друг източ-ници, които да могат да функционират едновременно и взаимно да се заменят помежду си в случай на нужда. Сръбската войска до края на бойните действия така и не получила възможност да разполага с избор на свързочна техника или методи за добра и надеждна връзка, а като съществен пропуск анализаторите отбелязват и факта, че звеното, което отговаряло за свръзката, пропуснало да осигури и активно използва и новите технически средст-ва за комуникация – телеграфа и морзовия апарат, както и старото изпитано средство – куриерите пешаци. Нещо повече, дори не била използвана и съществуващата бъл-гарска телеграфна мрежа за организирането на връзка между звената! Всички заповеди, нареждания, известия, информационни и тактически съобщения били доставяни единствено от куриерите конници, изложени на риска да бъдат заловени или да загинат по пътя. Тяхната задача усложнявало и едно чисто природно обстоятелство – ска-листият, силно насечен и неравен терен, което донякъде обяснява и множеството закъснения при приемането на заповедите, честите разминавания и недоразумения, так-тическите неуспехи и дискоординация в действията на отделните армейски части. Действително добра връзка, която да синхронизира от един централен пункт (който така и не бил организиран никога) действията на армия-

38

та, не било лесно да се организира, тъй като крал Милан често променял и месторазположението на Генералния щаб, все повече отдалечавайки се от фронтовата линия. Но докато връзката на генералитета с войската така и не се осъществявала добре поради лошата куриерска дос-тавка, което нанесло големи пропуски, то несъгласието и несигурността в действията на дивизиите се дължали и на факта, че координацията и съдействието между сами-те отделните армейски подразделения, дори разположе-ните в съседство едно до друго, а и вътре в самите тях, така и не били осъществени изобщо, като се изключат отделните лични, спорадични контакти между командва-щите дивизиите офицери, които с големи усилия пости-гали кратковременна и разпокъсана обща координация. Поради тази причина нямало единна информация, обща координация в действията и съгласие за успешното про-веждане на бойните действия между съседните отделения и по-отдалечените по време и разположение единици при извършването на обединени бойни операции, продик-тувани от духа на моментната ситуация и нужда. Бил е необходим най-малко един ден, за да могат Моравската и Шумадийската дивизия да напреднат пред останалите подразделения и заемат своите позиции, компенсирай-ки закъснението си по определения им маршрут. При тази ситуация Върховното главно командване отложило заплануваната операция и решило да уважи молбата на командващия Шумадийската дивизия, одобрявайки един ден почивка, но не само за тази бойна част, а и за всички останали. С решението на Генералния щаб за отлагане на нападението с един ден била изгубена една от най-важните битки – тази за печелене на време. Този акт дал възможност на българското командване да придвижи и разположи достатъчно войскови потенциал край Слив-ница, сериозно да промени армейското съотношение и вземе в свои ръце стратегическата инициатива. Трябва да подчертаем, че крал Милан изрично бил предупреден, че отлагането на атаката срещу Сливница дори с един ден може да се окаже пагубно и при всички случаи ще даде възможност на българите да използват момента за мащабно прегрупиране на силите и пренасочването им към дясното крило. Това щяло да им даде и възможност светкавично да нападнат и опасно застрашат и без това прекалено изнесеното напред и разпръснато ляво крило, което и от стратегическо, и от тактическо гледище пред-ставлявало най-слабата страна в бойния план на сръб-ската армия, парализирайки мащабните сръбски маневри и предрешавайки в своя полза изхода от битката преди пристигането на Шумадийската и Моравската дивизия. В противовес на тази сериозна заплаха върховният главно-командващ не предприел никакви мерки.

Една от най-сериозните причини за неуспеха на сръб-ската войска била слабата организация и координация между висшия офицерски състав. Някои военни исто-риографи смятат, че най-целесъобразно било основната част от армията да не бъде разделяна, а да остане обеди-нена в едно цяло, както и става по-късно с образуването на Нишавската войска. Наред с това оперативният план предвиждал разделянето на армията на две отделни под-части: Тимочка и Нишавска.

Тимочката армия щяла да получава разпореждания в движение и спазвайки първоначално съставения план. И въпреки че географски била доста отдалечена, с отделна оперативна цел, се оказало, че и тя, доколкото това било необходимо на главното командване, скоро щяла да бъде призована в негова защита.

За разлика от Тимочката Нишавската армия, съставена от четири малобройни и слаби дивизии, била под прякото командване на Генералния щаб. Тя ръководела общите бойни действия без обаче да се впуска в изясняването на начина, по който ще бъдат осъществени. В основата си това била погрешна тактика, тъй като така се появил проблемът с прекалено многото командири на отделни бойни единици, което увеличавало риска от вземането на множество разнопосочни и хаотични решения49. Армия-та изпитвала остра нужда от обединение на всичките си сили за единни оперативни действия, поставяйки всички командващи бойни звена офицери под общото главно ко-мандване. Заедно с това сред неразумните ходове бил и този военният министър да оглави командването на Ге-нералния щаб, още повече че полковник Йован Петрович нямал опита и далновидността да застане начело на по-добни мащабни действия, а по думите на свои съвремен-ници бил и с разклатено здраве50.

По време на мобилизацията, а още повече след края на войната, една от най-дискутираните теми си остава-ла тази за погрешния избор на генералитета от крал Ми-лан, както и на ръководещите отделните дивизии висши офицери. С основания бил упрекван, че е изоставил едни от най-смелите си бойци, проверени в предишните вой-ни, и особено Йован Белимаркович, Коста С. Протич и Джуро Хорватович. Не му били спестени и забележките, че е хвърлил сляпо във война много обикновени сърби, без дори да направи рутинните мирновременни маневри и обучение на войската. Множеството обикновено на-селение, а и голяма част от военния елит смятали, че за практическата подготовка на армията е било необходимо да бъдат изхарчени не двеста, триста или четиристотин хиляди динара, а милиони, за да могат повече батальони и техните командири да се обучат навременно и добре51. И наистина още в първите военни операции неопитността и неумението да се справят с поставените задачи и дове-дат бойните действия до победен край проличали както в действията на армейските части, така и в издаваните от техните офицери заповеди. Противникът бързо съз-рял лошата подготовка, липсата на единство в действията и рутина при подобни операции, никога неотработвани в мирно време. Нещо повече, внимание при обучението било отделяно повече на отдаването на почит и бораве-нето с оръжието, най-вече с пушките. Но дори и след това много от войниците често повреждали в незнание-то и неумението си сами оръжията и похабявали и без това малкото муниции, с които разполагали, което само доказвало, че дори това нищожно обучение не било на необходимата висота.

Сериозна негативна бойна последица се оказало и об-стоятелството, че армията като цяло не била подготвена и обучена какви точно действия да предприеме непосред-ствено преди битка и по време на боя; в случай на отс-

39

тъпление и загуба на територии и стратегическо место-положение; в честите моменти на излагане под директен артилерийски обстрел и загуба на битката. За предстоя-щите военни действия всичко това било от голямо зна-чение, защото от този опит зависела и вътревойсковата бързина и реакция на единицата.

Върховното главно командване било съставено твър-де бързо и предимно от току-що завършили Военната школа млади офицери, на които не достигали някои от основните качества на опитния воин като хладнокръвие, самообладание, решителност и способност за вземането на „бързи решения“. От такова ръководство произлезли само „хаос и издаване на безсмислени заповеди“52. А към това се прибавяло и несъобразяването с чисто физичес-ките възможности на войниците, които често трябвало за кратко време да преодоляват несгодите на пресечения и скалист терен, лошите атмосферни условия, глада и мизе-рията и понякога, без каквато и да била потребност, да се подчинят на поредната заповед „ходом марш“.

Поради слабото разузнаване, по-специално липсата на добра агентурна организация и специално отделение, което да се занимава с тази задача, командващите подраз-деленията офицери не познавали или само отчасти били запознати с мощта на българската армия, нито съзнава-ли слабостите на собствената си войска и Върховното командване, факти, които при всички случаи заслужили тежката присъда на времето и историята. Един от тези офицери, комендантът на Шумадийската дивизия пол-ковник Стеван Бинички открито се осмелил да обвини генералщаба, че изобщо не познава териториите, където изпраща сънародниците си, нито има ясна представа за противника, а започва войната повече „по памет, извеж-дайки операциите на коренно погрешен път“53.

Войската често била разделяна на части, което нанес-ло много щети на физическата є мощ и потенциал. Най-тежко било това, че в решителните моменти Върховното командване абдикирало от бойното поле; с всеки изминал ден то отдалечавало щаба от арената на полесраженията, оставяйки на фронта един или двама, често неопитни и с малка популярност офицери да ръководят операциите54.

Българските командири въпреки младостта си и нео-питността в бойното изкуство се отличавали с предпри-емчивост, инициативност и дори дързост при взимането на решения – качества, които изцяло липсвали на сръб-ските коменданти.

Сръбската войска била ръководена нерешително и некоординирано, а връзки между отделните дивизии на практика не съществували. Генералният щаб позволил на всеки командващ бойна единица да действа по свое усмотрение, преценявайки всяка отделна ситуация на място. Подхождало се като във мирновременна ситуа-ция. Това потвърждавали и много от преките участници във войната в своите спомени55. Част от командващите офицери още в самото начало проявили склонност към несъобразяване с централните решения на щаба и пред-почитали да вземат нещата „в свои ръце“, без оглед каква точно е общата цел на действията, а други командвали поверените им части малодушно, безволево, чиновничес-ки, с очевидно една-единствена цел – да избегнат поема-

нето на отговорност и излишен риск в случаите на напа-дение. Сякаш водели войната сами за себе си, „на парче“, всеки със своето подразделение, независимо от другите, при това опитвайки се да съхраняват войниците си, без да се притичат на помощ на другите подразделения, не само когато това било необходимо, но дори и в случаи-те, когато това било наредено. Към постовете и властта на командващите дивизии в хаоса на войната проявявали претенции и някои от по-низшите офицери – командири-те на полкове, батальони и чети. Ситуацията дотолкова излезла извън контрол, че се наложило генерал Джуро Хорватович, назначен на 20 ноември (2 декември) 1885 г. за главнокомандващ Нишавската армия, да предприеме драстични мерки и преустрои йерархическите взаимоот-ношения сред висшия команден състав. Междувременно военните действия вече били приключили56.

Сръбската военна историография винаги е изтъквала на преден план и подчертавала като най-ценни и важни воински качества предприемчивостта, инициативността, премерената смелост и готовност да се поема отговорност за решенията, но когато са трезво обмислени, продикту-вани от наложителността на ситуацията, както и колеги-алната отзивчивост към останалите бойни звена в случай на нужда. В такъв момент от офицерите не се очаквало колебание, изчакване на закъснели заповеди от Върхов-ното командване и бягство от поемането на отговорност. За съжаление подобни качества сръбското командване, особено висшето офицерство, не показало в тази война. Напротив! Практиката да се отказва помощ на попадна-лите в нужда и застрашени съседни дивизии, както и да не се координират действията помежду им била често и много характерно явление. Едва доста по-късно във во-енните училища и академии при изучаването на бойната тактика, особено в часовете по военна исторя, винаги са изтъквани именно грешките, допуснати в битката край Сливница. Равносметките били направени, а поуките из-вадени и в последвалите войни в периода 1912–1918 г. сръбската армия повече не ги повторила57.

Не по-различно било и положението с организацията и функционирането на военната разузнавателна служба в Кралство Сърбия. Най-доброто доказателство за слаба-та є ефективност било участието на румелийски отряди в българската войска, което се оказало пълна изненада за службите, както и силно преувеличената информация за заобикалящия лявото крило на сръбската армия „бъл-гарски призрак“ (кавички на прев. – Д.Г.) при Сливница. Още по-лош обаче се оказал фактът, че агентурата дори не си направила труда да провери тези сведения. Очевид-но в сръбската армия не бил култивиран опитът да се взе-мат под внимание дори най-дребните детайли или отдел-ните сведения, нито да се анализират техните източници; не била създадена стройна система да се издават запо-веди само въз основа на достоверността и повторната проверка58. Много от злощастните и нежелани последици в тази война били резултат от пълната неадекватност и неразчитане на посланията от сръбското разузнаване. Недопустимо слабата работа на тази служба довела на-ред с всичко останало до лекомисленото подценяване на воинската мощ и техническите възможности на против-

40

ника, а по този начин и до нерационалното използване на собствените сили. Тайната разузнавателна служба не само показала изключителна слабост в оперативно-стра-тегически смисъл, но и фронтовите є звена в тактически аспект не се оказали на необходимата висота.

Като една от сериозните причини за неуспеха на съг-ледвачите били изтъквани дълбочината и разпокъсаност-та на бойната линия. Това възпрепятствало възможност-та за бързото локализиране на българските части при евентуално нападение, точната преценка за широчината на полевата линия, разположението на крилата и резерва, артилерийската мощ и отбранителните планове. Не било възприето старото разузнавателно правило неприятелят да се изучава денем и нощем, при подготовката му за вой-на и в самата нея, по начина, по който напада противника и в неговата отбрана.

В заповедта за нападението на Сливница липсвали основни задачи за разузнавателния отряд и отделните единици, но най-вече за конницата. Специално в разуз-наването много под очакваното били използвани кон-ните дивизионни ескадрони, особено Конната бригада, която Върховното командване, с оглед на задачите за които била обучавана, изобщо не третирало като орган за оперативно-статегическо наблюдение, каквато всъщ-ност е била. Нейната задача трябвало да бъде постоян-но оперативно разузнаване и предпазването на сръб- ското ляво крило от нападенията на българската армия. Поради неразбираеми причини тя изгубила допира си с противниковите единици по пътя, след което получавала спорадична и неточна информация от хората в обозната част, че значителна българска сила заобикаля това сръб-ско крило. Дори в този момент на Конната бригада не била дадена заповед да провери достоверността на тази новина и да даде по-подробни сведения за ситуацията. Много поучителен за съдбата на тази бригада е примерът за нейното използване от третия ден на войната – 4 (16) ноември 1885 г. Замисълът на коменданта подполковник Йован Прапорчетович бил да прехвърли Пешчанското възвишение и заобиколи изненадващо българското дясно крило, нахлувайки в Софийската котловина и сериозно застрашавайки не само него, но и целия тил на българска-та армия край Сливница. Този план като цяло бил много добър и лесно осъществим, тъй като това направление по онова време е защитавано от незначителен брой войско-ви единици. Освен това съвпадал и с основния план на Главното командване, тъй като с подобни действия било възможно да се компенсира и без това голямото изоста-ване на основната част армейски сили и чрез комбинира-ни фронтални нападения да се обезпечи успехът против междувременно силно укрепналата и нараснала българ-ска войска. Междувременно генералщабът със своите неясни и колебливи нареждания осуетил тази маневра и изпратил конницата към тежкопроходим терен. Противно на това, на втория и най-важен ден от Сливнишката битка работата на конното разузнаване била сведена до приема-нето на заповеди, обричайки я на унищожение, които час подир час я изпращали ту със задача дълбоко напред, ту встрани по фланга или обатно назад към сръбските пози-ции. Целия ден бригадата се лутала по дестинацията Дра-

гоман–Калотина–Станинац–Беренде. Потвърдено било, че в това направление български сили не са дислоцирани освен в Голеч и Шума. Но все пак трябва да бъде отбе-ляно, че във всички, макар и по-скоро дезорганизиращи разузнаването заповеди, проличала ясно и загрижеността на командването за левия фланг и като цяло за тази част на войската, както и настояване те да бъдат защитени.

Сръбската армия била в пълна бойна готовност да из-върши на 6 (18) ноември успешен и решителен удар сре-щу българската армия край Сливница. Тя притежавала достатъчен боен ресурс за това: пет пехотни полка, де-ветнайсет гвардейски батальона и една значителна конна бригада. Междувременно, тъй като Върховното команд-ване, както и командните щабове на отделните дивизии изобщо не били наясно каква е точната ситуация на бой-ното поле, войската прекарала целия ден в постоянно без-целно движение от една към друга позиция и едва накрая преминала в стратегическа дефанзива. Така тя изпаднала в парадоксалната ситуация да влезе в двубой без ясна цел и задачи, без командване и командири. И наистина може би българската войска трябва да бъде благодарна на крал Милан Обренович, който със своята нерешителност и не-далновидност улеснил победата є. Така например около обяд, същия ден, кралят и всички генерали напуснали Ца-риброд, отправяйки се към Пирот. Така сръбската войска била оставена сама на себе си в един от най-решителните моменти. През целия ден на 7 (19) ноември това довело до окончателен и категоричен неуспех, последван от от-теглянето на армията към границата. На предишния ден – 6 (18) ноември, в отсъствието на главнокомандващия и не-говите генерали, които трябвало да обединят оперативните действия на всички дивизии в една обща и масирана атака, всеки от командващите отделните войскови звена пред-приемал единични и изолирани действия, преценявайки сам за себе си бойната ситуация. Било изгубено безцен-но време в безсмислено преговаряне, без в крайна сметка да се стигне да споразумение за общо противодействие. Резултат от тази дисхармония и дезориентация било из-губването на позициите край Мека црев – най-ключовия и най-значителен обект в стратегическия и боен план на сръбското командване.

Крайно необходимо се оказало в така създалата се си-туация всяка една от единиците сама за себе си в своето бойно направление много внимателно и постоянно да из-вършва разузнавателни операции, изучаване и анализ на всяка новопостъпила информация относно българската войска. Тъй като това не било направено до края на вой-ната и поради факта, че Сърбия влязла във войната с мно-го неточна, дори изцяло невярна в някои случаи инфор-мация, тя доживяла и своя позор край Сливница, срама при бягството от бойното поле и множество последващи неприятни изненади на собствена земя. А съдбоносно-то решение и последвалата го заповед на крал Милан да промени в последния момент плана за активно нападение и оттегляне на дивизиите от бойната линия, което като последица имало загубата не само на битката, но и на цялата война, не било основано на точните сведения на разузнавателните органи, по-скоро на непроверени и не-надеждни вести, базирани най-вече на силно изплашения

41

обоз, който твърдял, че значителна част от българската армия заобикаля и се готви да нападне в гръб сръбското ляво крило. Тази информация не била точна, но Главното командване не отделило нито време, нито хора да про-верят това, а и как би било възможно подобно действие, след като, обзето от силна паника, то не само бързо се изтеглило от фронтовите позиции, но и се прибрало зна-чително навътре в своята територия.

С оглед познаването на този географски участък по-ложението било и още по-лошо. Картата на България, из-дадена от Виенския картографски институт, била неточна и с големи празнини при отбелязването на стратегически обекти и месности именно в районите, където сръбски-те сили трябвало да проведат планираните операции. В действителност едва със започването на войната някои части от землището били заснети и картографирани от самите сръбски офицери, но цялата информация била на-лична само в оригиналните свитъци, които се намирали при самите военни, без с нея да разполагат нито тактици-те, нито щабът на войската. С точни карти на Княжество България не разполагали нито в Генералния щаб, нито в Министерството на войната. Такава била търсена и във Виена, и в Петербург, но открита, разбира се, в Моск-ва, пристигайки в щаба едва когато войната вече била завършена59. От друга страна, не бива да се подценява и фактът, че българската войска поема първия и най-важен дял от военните действия на своя територия, която естес-твено познавала добре.

За Сливнишкото поражение голяма роля изиграли и ло-шото и погрешно обучение и наставления на пехотата. До-като българите били обучавани във военното изкуство и под вещото напътствие на един от най-добрите руски офи-цери, то сръбската войска се учела от прусаците и по-спе-циално от техния тактически и боен опит, натрупан след немската победа над Франция от 1870–1871 г. На днешна-та историография добре е известно колко много след тази война нараства авторитета на немската армия и значение-то на „открития огън“ (кавички на прев. – Д.Г.) като главен елемент от воденето на бойните действия. В Русия меж-дувременно идеята за надмощието на тази техника навли-зала много по-бавно; чак до 1897 г. руската войска залага-ла като основна бойна техника на нападението и воденето на война с байонети. И именно на нея българите заложили като свой основен военен подход при обучението за раз-лика от сърбите, които отдали първостепенно значение на открития огън над байонетите. Тогавашната доктрина разглеждала нападението с байонети и атаката „на щурм“ като второстепенен начин за водене на война от пехотата. Затова и офицерите, и войниците били обучавани единст-вено в тактическите особености на „открития огън“, чрез които да се противопоставят. Изобщо не се предполагало, че е възможно да попаднат на противник, който е обучаван и в други бойни техники, освен на заложената от сръбския Генерален щаб, поради което и офицерите по дивизии били силно объркани и не помислили за вариант в стремителна атака на щик да постигнат бърза победа или задържат вече извоюваните позиции.

Поради начина на водене на борбата и незадоволи-телното обучение на стрелците сръбските войници из-

разходвали сериозно количество муниции още в първия ден, без да разполагат със запаси. Тази криза много ско-ро достигнала своя връх – на 12 (24) ноември 1885 г., когато със специална шифрограма командването издало спешна заповед на командира на Нишавската войска „да се щадят мунициите“, тъй като са на изчерпване! Боепри-пасите привършили в един от най-напрегнатите моменти на битката – в разгара на бойните действия при Нешко-во възвишение, когато българската армия вече била на граничната бразда с намерението да мине през Суково и да атакува Пирот! Привечер на 15 (27) ноември, т.е. на втория ден от битката за града, в оперативния дневник на Дринската дивизия е записано: „В наличност засега са останали муниции за топовете, но боеприпаси за пехота-та изцяло липсват“60.

Поради специфичната техническа конструкция на сръбските пушки чуждестранните фабрики, натоварени с изпълнението на поръчките за муниции, не могли за тол-кова кратък срок да изпълнят необходимите количества, а производствените възможности на крагуевацката воен-на фабрика били крайно незадоволителни. Това била и една от сериозните причини, които натежали в полза на решението да бъде сключен мир.

Бойният потенциал на артилерията също бил изключи-телно слаб. В хода на войната сръбската артилерия нито веднъж не използвала шрапнела като боен способ за воде-не на борба, а той бил с най-ефикасен потенциал за пора-жение на живи цели. Употребявани били най-вече гранати-те, като по този начин една българска батарея, използваща шрапнели, била по-ефикасна от четири сръбски единици от същия тип. Случвало се снарядът да не се разпръсне и така една вражеска част да остане с часове изложена на най-ожесточения открит огън, без да бъде в края на опера-цията неутрализирана61. Такава сръбска артилерия с малък обхват на действие и слаба поразяваща сила не можела с голям успех да съдейства и в настъпление да помага на пе-хотата и дивизиите, разположени край Сливница, нито по-късно, в отбраната на тила, при оттеглянето от фронтовата линия. Тя не съумяла нито чрез прегрупиране и контраре-организация да се противопостави на модерните българ- ски оръдия, нито поради численото и техническо надмо-щие на вражеската артилерия била в състояние със собст-вени сили, откривайки огън, да предприеме нападение, т.е. да неутрализира и поне частично да унищожи българските единици и тяхната огнева мощ преди пехотата в стреми-телна атака да достигне до определената позиция. А когато с наличния си потенциал не била в състояние да обезпечи атаките на нож на своята пехота и завземането на страте-гически позиции, осигурявайки устойчиви опорни точки в най-предните звена на българската отбрана, то съвсем без-предметно остава разглеждането на нейните възможности за артилерийското обезпечаване във войната на сръбската пехота в дълбочина. В тази фаза от нападението сръбската артилерия била още твърде неспособна да предложи неп-рекъсната огнева подкрепа на своите отделения при пре-одоляването на българската защита по цялата дълбочина на отбранителните коти, нито умело да съчетае маневрите с полевия огън, съпътствайки ги в придвижването от една позиция към друга.

42

С оглед на пресечения и стръмен планински терен се усещал и недостигът на специалисти и техника за под-дръжка на и без това малобройните високопланински артилерийски отделения, както и като цяло на модерно структурирани и обучени артилерийски звена с голям обхват на действие, каквито Сърбия по онова време не притежавала. Трябва да отбележим, че географските ус-ловията на терена (труднопроходимият високопланински участък, в който се провеждали бойните действия) не съ-действали за по-сериозното ангажиране на артилерията, нито за по-ефикасната координация и помощ, оказвана на пехотата. Във всеки случай категорично може да се заключи, че артилерията не дала своя принос за една по-успешна развръзка на Сливнишката битка. Предим-но пригодена за равнинни битки, тя изпитвала сериоз-ни трудности във всеки един по-стръмен скалист терен, където се налагало да заема бойни позиции извън пътя, придружавайки пехотата, поради което и малко участва-ла в отделните битки.

Неподготвеността на войската и във фортификацион-но отношение също повлияла за неуспешната развръз-ка на войната. В това отношение така и нищо не било направено до края на бойните маневри. От тази гледна точка е и разбираемо, че малко след Сливница сръбски-те части трябвало да напуснат и заетите позиции във и около Драгоманския проход. Но най-тежко било това, че граничната линия и Пирот не били защитени с никакви по-сериозни укрепления. Освен това било необходимо да се предприемат и извършат и сериозни строителни рабо-ти по укрепването на Зайчар, както и за участъка около Плоча и района на село Луково. Ниш също спешно се нуждаел от укрепление, както и проектирането на цялос-тна фортификационна система за всеки един от най-важ-ните мостове по вододелната граница помежду Нишава, от една страна, и Тимок, от друга – при Бабина глава и Грамада. От всички тези задачи нито една не била сериоз-но планирана и съответно нито една не намерила своето изпълнение. Въпреки че сръбската войска била моби-лизирана в твърде кратки срокове – едва за два месеца, никъде в планираните отделни оперативни зони не била направена дори и една копка. Тази така важна задача била напълно изоставена ог Главното командване. Например укрепителните действия в района около Плоча започнали едва през декември от частите, сформирани при втората мобилизационна вълна. Като основна оперативна зона за Нишавската войска районът не бил подготвен да поеме войската и да є предложи убежище в случай на неуспех или отстъпление. Оттегляйки се към базата си, сръбската войска всъщност не намерила „така необходимия прием; място, където да се освежи и отпочине, а напротив – бър-зо изгубила своите защитни съоръжения по пътя, нещо което не би трябвало да се случва така безпроблемно, ако оперативната база бе превърната в зона на концен-трирано фортификационно укрепване“62. Поради това трябвало фортификационно да бъде укрепена граничната фронтова линия и по-специално най-важните є отделни звена – ключовите точки по нея.

Организацията на тила също била на много ниско ниво63. Докато отделните видове войски продължавали

да пребивават на собствена територия, недостатъците не се усещали, поне не в значителна степен. С преминава-нето на дивизиите в настъпление интендантската служба и по-специално отделението, отговарящо за прехраната, извършило множество злоупотреби, недохранвало вой-ската и укривало продукти, което оказало неблагоприят-но влияние на войнския морал и бойните способности на армията64. Например, както пише и Живоин Мишич, ста-ра и доказана в битките истина е, че добре нахраненият войник е и по-храбър, и по-издръжлив. Междувременно сръбската войска влезнала в решителната борба и умо-рена, и гладна65. При особено тежки и неблагоприятни условия водили сражения Моравската и Шумадийската дивизия66.

Главните хранилища били добре пригодени да обслу-жат нуждите на войската при воденето на една отбрани-телна война на сръбска територия или в непосредствена близост до нея, но за активна и настъпателна офанзива, за армия, която да действа надалеко отвъд собствените си предели, те много трудно щели да се справят като ос-новен продоволствен източник. Проблемът бил в това, че според Закона за набавяне на парични средства за задоволяване на военните нужди във военновременна обстановка армията се снабдявала с необходимите є продоволствени стоки и боеприпаси предимно чрез зап-лащането им в брой. Реквизицията във вид на събиране на стоки, храна и вещи от първа необходимост от мест-ни, регионални източници не била приложена, а наистина само комбинацията и на двата вида снабдяване – заку-пуването с готови финансови средства и реквизицията – можела да обезпечи добрата битово-техническа база на войсковите единици и изхранването им67.

Още в първите бойни действия проличали сръбска-та икономическа немощ и много слабата организация на войсковия тил. Станало ясно, че нуждите на армия-та няма да могат да бъдат задоволени, особено на една войска, която, напускайки своята територия в стреми-телна, но неорганизирана и хаотична атака, навлизала дълбоко във вражеска земя, отдалечавайки се фатално от интендантските служби и останалите свои складови бази и хранилища в Сърбия. И въпреки че в тази война била водена само една решителна битка – Сливнишката, – тя погълнала значителна част от сръбските запаси, които впоследствие обозната част така и не могла да попълни, претърпявайки големи загуби с бягството си от фронта на материални ресурси, макар да била длъжна да ги оси-гурява ритмично. Според специалистите, ако военните действия бяха продължили още известно време, макар и кратко, то моралните и икономическите сили на Кралс-тво Сърбия щели да бъдат подложени на изключително тежко изпитание. Така още по време на самата война нас-тъпили значителни проблеми не само в снабдяването на дивизиите с муниции, но и с доставката на хранителни запаси, с които по принцип Сърбия разполагала, но не достигали до фронта. Поради тази причина често войни-ците влизали гладни и немощни в битките. Тилът претър-пял пълен провал в задачата си да осигури фронтовата линия не само поради факта, че хранилищата останали далеч от нея, но и поради изключително слабата подвиж-

43

ност и незначителните възможности на волските впряго-ве, които били на разположение на отделните единици. Слабата връзка се дължала отчасти и на факта, че арми-ята изпитвала остър недостатък от достатъчно на брой и разположени на равномерно разстояние едни от други обозни части и лагери, както и поради лошите пътища, които по-често затруднявали снабдяването, отколкото го улеснявали.

При такава слаба и несигурна организация на тила, командван от малоброен офицерски състав, естествено войсковият морал бил на ниско ниво; армията бързо и лесно се демобилизирала и отчайвала, а по този начин отслабвала и нейната боева мощ.

Сръбско-българската война от 1885 г. значително намалила военното и политическо значение и тежест на Кралство Сърбия в региона. От друга страна, България се прославила и укрепила позициите си на най-голямата военна сила на Балканите. И въпреки че официално нико-га не са анализирани причините за поражението, войната подействала отрезвяващо на сръбския военен генерали-тет. Тя дала тласък за започването на промяна и усъвър-шенстването на остарелите принципи и способи за ръко-водство на войската; за приспособяването на множество съвременни технически и военни европейски начала при воденето на модерна и бърза война, без да бъдат забравя-ни и специфичните потребности на сръбската армия.

Бележки:

1 По-подробно вж.: С. Јовановић, Српско-бугарски рат. Расправе из дипломатске историје, Београд, 1901; В. Вучковић, Дипломат-ска историја српско-бугарског рата (1885–1886), Београд 1956; М. Екмечић, Стварање Југославије, II, Београд 1984; История на България, II, Софија 1953.

2 Ж. Живановић, Политичка историја Србије, II, Београд 1924, 281.3 С. Јовановић, Краљ Милан и српско-бугарски рат. Политичке и

правне расправе, Београд 1908, 269 и 275.4 С. Скоко, Тимочка буна и српско-бугарски рат 1885–1886, в:

Зборник радова Тимочка буна, Београд 1986, 97.5 Из Српско-бугарског рата 1885. године, до сада необјављивана

документа (По-нататък в текста: Необјављивана документа), Војни весник, 6/1927, 13.

6 Формација целокупне војске, 31. јануар 1883, СВЛ 1883, 169–186; С. Скоко, П. Опачић, Војвода Степа Степановић, I, Београд 1984, 121; С. Ратковић-Костић, Српска војска у очи рата с Бугарском, Војноисторијски гласник, 1, 1997.

7 АВИИ, п. 16, к. 28, р.б. 2/1, 46, По-подробно вж.: К. Костић, Сравњење наше нове пушке са пушкама наших суседа, СВЛ 1882, 1286 и 1357. Конструктивно-технически сведения за пушка модел М 80: дължина на пушката 1,290 м, тегло на пушката без байоне-та 4,5 кг; мерник: средна отдалеченост 400 м, най-далечна 2700 м; начално ускорение 512 м/с (тегло на съчмата 22,10 г); дължина на черния барут 17,8; тегло на целия изстрел 39,9 г.

8 АВИИ, п. 1, к. 5, б. 9 (Писмо потпуковника Атанацковића начел-ника Оперативног одељења Врховне команде, упућено из Зајечара 26. фебруара 1886. непознатом лицу у Краљево), 13.

9 Ж. Спасић, Крагујевачка војна фабрика 1853–1953, Београд 1973, 96.

0 Тъй като не са притежавали на склад муниции за тях, тези пушки са пълнени с единични куршуми калибър 14,8 мм, при които зърното било съединено с метална гилза, което позволявало на

стрелеца да изстрелва 3–4 куршума в минута. Така пригодени, тези куршуми достигали на разстояние от около 1000 м (С. Скоко, П. Опачић, Српско-турски ратови 1876–1878, Београд 1981, 30).

1 С оглед на състоянието, в което се намирал материалът, и топовете тип Круп също били значително ръждясали (М. Кунц, Српско-бугарски рат (превод с немачког), Београд 1906, 19).

2 Достигат местопредназначението си едва през февруари 1886 г. и не са употребени във военните действия (Д. Динић, Познавање наоружања Краљевине Југославије и њених суседа, Београд 1937, 87; Љ. Алексић, Политика француске владе према Србији за време рата 1885. године, Историјски часопис, 7/1958, 176).

3 АВИИ, п. 1, к. 6, ф. 1, б. 12/2; Ж. Спасић, Крагујевачка војна фабрика 1853–1953, 77.

4 В Закона за обслужване нуждите на войската (23.IХ.1885 г.) било предвидено реквизираните по време на войната коне, вещи и коли след нейния край да бъдат върнати на стопаните или те да бъдат парично обезпечавани.

5 Извештај о радњи економског одељења војног министарства у рату српско-бугарском 1885. и 1886. године, Београд 1886, 1, 22 и 34.

6 АВИИ, п. 1, ф. 1, к. 5, р.б. 2, лист 27 (Наредбе министра војног, 12.IХ.1885).

7 К.И., Војноисторијске белешке о српско-бугарском рату (превод с бугарског), Београд 1891, 65.

8 АВИИ, п. 2, ф. 2, к. 2, р.б. 14/4, лист 6.9 В. Ђорђевић, Историја српско-бугарског рата 1885, I, Београд

1886, 69 и 77.20 Извештај о радњи економског одељења војног министарства у

рату српско-бугарском 1885–1886. године, 39.21 С. Грујић, Сливница, Рат Србије и Бугарске 1885, Београд 1887,

10.22 П. Васић, Униформе српске војске 1908-1918, Београд 1980, 67.23 В. Ђорђевић, Историја српског војног санитета, IV, Београд

1886, 251; П. Станојевић, Историја српског војног санитета, Беог-рад 1992 (прво издање 1925), 141.

24 С. Јовановић, Влада Милана Обреновића, III, 253; В. Ђорђевић, Историја српско-бугарског рата 1885, I, 76.

25 „По това време излезе и указ за мобилизация на войската и започна усилено да се говори за предстояща война, но с кого именно щеше да се води тя, никой не знаеше... Едва през втората полови-на на октомври разбрахме, че ще воюваме срещу българите“ (Ж. Мишић, Моје успомене, Београд 1984, 119 и 123).

26 АВИИ, п. 1, к. 6, ф. 1, р.б. 12 (Српско-бугарски рат), 33 и 34; Р. Путник, Стратегија, Београд 1992, 97; В. Белић, Ратови Српског народа у ХIХ веку (1788–1918), Београд ѕ.а., 93.

27 АВИИ, п. 1, к. 6, ф. 1, р.б. 12, 33–38; В. Ђорђевић, Историја српско-бугарског рата 1885, I, 267–272; С. Грујић, н.д., 31–34; Б. Панић, Српско-бугарски рат 1885, Сливничка операција 5, 6. и 7. новембра 1885, Пешадијско-артиљеријски гласник, 1/1993, 136.

28 АВИИ, п. 1, к. 4, ф. 1, фак. 8/11–14 (Списак материјала о земљама и војсци суседних држава. Спољни одсек Оперативног одељења Главног генералштаба); С. Грујић, Основи војног уређења Кнежевине Бугарске, Ратник, год. I, 1979, књ. II, 1004–1031; С. Грујић, Основи устројства источноруменлијске војске, Ратник, год. II, 1880, књ. II, 1031; Преглед састава бугарске војске, СВЛ 1880, 1255–1258; Рад у ђенералштабу: Бугарска војска према стању у год. 1881, Ратник, септембар 1882, књ. VIII, св. 3, 222.

29 АВИИ, п. 1, к. 5, р.б. 9, стр. 10, 11, 13.30 По-подробно вж.: В. Стојанчевић, Из проблематике српско-бу-

гарског рата 1885. Политичке агитације српске владе у погранич-ним крајевима Бугарске пред рат 1885. године, Историјски часопис ХХХII, 1985, 187–208.

31 „В инженерните отделения имало достатъчно способни офице-ри, в складовете – необходимата апаратура и съоръжения, време и

44

човешки ресурс също – както в главната войска, така и чрез набор на специалисти при евентуална трета мобилизационна вълна, – но въпреки всичко Пирот така и не бил укрепен и подсигурен“ (В. Ђорђевић, Историја српско-бугарског рата 1885, I, 249).

32 Ж. Мишић, Стратегија, 35 и 36.33 По-подробно вж.: В. Вучковић, Дипломатска историја, 36–39; Ч.

Попов, Немирне године и везивање за Аустро-Угарску, у: Историја српског народа, VI-1, 81; По-подробно за пловдивския преврат може да се види у: М. Миловановић, Пловдивски преврат и српско-бугарски рат; Историа на Булариа, II, Софија 1953, 69 и 70.

34 Ж. Мишић, Моје успомене, 122; С. Скоко, Војвода Радомир Путник, II, 146.

35 По-подробно вж.: С. Ратковић-Костић, Битке и бојеви у Српско-бугарском рату 1885, у: Битке и бојеви српског и црногорс-ког народа, књига II, Београд, 1998.

36 В. Чубриловић, В. Ћоровић, Србија од 1858. до 1903. године, 140. За войната между Кралство Сърбия и Княжество България от 1885 г. както в сръбската, така и в българската историография съществува становището, че неин инициатор е крал Милан Обре-нович, който е и главният отговорник за тежкото поражение край Сливница, вж.: С. Новаковић, Бугарско-српски рат и оновремене кризе, Београд 1901; М. Гарашанин, Поглед на политику Србије пос-ле Берлинског конгреса, Београд 1887, 51 и 52; H. Hungrbuhler, La Mission militaire Swise sur la theatre de la querre Srbo-bulgare, Paris 1886; История на България 1858–1912, I, От Освобождението до Балканската война, София 1923.

37 С. Јовановић, Политичке и правне расправе, Краљ Милан и Српско-бугарски рат, Београд 1908, 249; П. Томац, Ратови армија ХIХ века, Београд 1968, 741.

38 С. Новаковић, Бугарско-српски рат и оновремене кризе, 28.39 С. Јовановић, Влада Милана Обреновића, III, 312.40 Ж. Мишић, Моје успомене, 129; Б. Пантић, Српско-бугарске рат

1885 – Сливничка операција, Пешадијско-артиљеријски гласник, 1993/I, 492.

41 Макар и до голяма степен пристрастен, Владимир Чорович каз-ва за крал Милан Обренович, че „не е никакъв войник“, а по своята природа бил най-малко пригоден да заеме мястото на върховен главнокомандващ сръбската армия (Историја Срба, III, Београд 1989, 156).

42 К. Регенсбурски, Сливничке борбе 5, 6. и 7. новембар 1885 (пре-вод от немски), Београд 1901, 188.

43 С. Јовановић, Влада Милана Обреновића, III, 312.44 На 19 ноември крал Милан пише на кралица Наталия: „...всички

последици от моето нещастно пълководство, моето голямо по-ражение аз приемам лично върху себе си“ (В. Ђорђевић, Историја српско-бугарског рата, II, 1362).

45 Тук имаме предвид грешките на Върховното командване във войната с България.

46 С. Јовановић, Политичке и правне расправе, Краљ Милан и Српско-бугарски рат, 251.

47 АВИИ, п. 1, к. 5, р.б. 12, лист 36; п. 1, к. 5, р.б. 9, лист 10; Б. Пантић, Српско-бугарски рат 1885. Сливничка операција 5, 6. и 7. новембра 1885, Пешадијско-артиљеријски гласник, 1/1933, 493.

48 С. Новаковић, Бугарско-српски рат и оновремене кризе, 29; С. Ратковић-Костић, Нека искуства и поуке из рата Србије и Бугарс-ке 1885, Војноисторијски гласник, 1–3, 1999.

49 В. Ђорђевић, Историја српско-бугарског рата, 695.50 За началника на Върховното командване полковник Йован Пет-

рович Михайло Маркович пише, че е „много болен човек, който заб-равя какво е наредил веднага след като е издал поредната заповед“ (Моје успомене, 185–286); доктор Владан Джорджевич твърди, че е с „размекнат мозък“ (Историја српско-бугарског рата, II, 1363), а Стоян Новакович твърди, че е „човек обикновен, неотличителен с нищо по-особено“ (Бугарско-српски рат и оновремене кризе, 32).

51 АВИИ, п. 1, к. 5, р.б. 3 (Релација Шумадијске дивизије); АВИИ, п. 1, к. 6, ф. 1, р.б. 12 (Српско-бугарски рат), 73; Из Српско-бугарс-ког рата 1885. До сада необјављивана документа 1926/1–2, 16.

52 М. Марковић, Моје успомене, 357; В. Ђорђевић, Отаџбина, XVII, 403; С. Новковић, Бугарско-српски рат и оновремене кризе, 29.

53 АВИИ, п. 1, к. 5, р.б. 3 (Релације Шумадијске дивизије, 30. новем-бар 1885), лист 59.

54 Самият крал Милан Обренович веднага след войната признава, че началникът на Оперативното отделение към Върховното ко-мандване Йован Атанацкович „не бил на необходимата за заемания от него пост висота“, а в целия щаб имало един-единствен офицер, който бил в течение на ситуацията и разбирал от стратегии, но „поради ниския си чин и функции, които изпълнявал в него, не могъл да изиграе по-голяма роля при взимането на важните военни решения“. Така крал Милан охарактеризира личността и делото на капитан I ранг Светозар Нешич (Ж. Мишић, Стратегија, 317).

55 АВИИ, п. 16, к. 28, р.б. 2/1, 258; В. Ђорђевић, Историја српско-бугарског рата, II, 1363.

56 АВИИ, п. 1, к. 5, р.б. 1, лист 1.57 Взаимното подпомагане и „притичането на помощ“ на от-

делните дивизии в случай на нужда се смятало за най-сигурната гаранция за успех. Поради тази причина в началото на военните действия недвусмислено е изтъкнато, че всички родове войски „се задължават взаимно да се подпомагат навсякъде и по всеки възмо-жен начин“ (Ратна служба, Београд 1911, 327).

58 С. Новаковић, Бугарско-српски рат и оновремене кризе, 29.59 АВИИ, п. 1, к. 5, р.б. 9 (Писмо потпуковника Ј. Атанацковића),

13; В. Ђорђевић, Историја српско-бугарског рата, I, 269.60 АВИИ, п. 1, к. 5, р.б. 2, лист 126; С. Грујић, Сливница, 127; В.

Ђорђевић, Отаџбина, XVIII, 85; С. Новаковић, Бугарско-српски рат и оновремене кризе, 32.

61 АВИИ, п. 1, к. 6, р.б. 12 (Српско-бугарски рат), I, 67; Б. Пантић, Српско-бугарски рат 1885. Сливничка операција 5, 6. и 7. новембар 1885, Пешадијски гласник, 1/1933, 494 и 495.

62 Ж. Мишић, Стратегија, 35; С. Новаковић, Бугарско-српски рат и оновремене кризе, 32; Б. Пантић, Српско-бугарски рат 1885. Сливничка операција 5, 6. и 7. новембра 1885, Пешадијски гласник 1/1933, 131 и 459.

63 Чак до 1883 г. народната войска сама се снабдявала с всичко необходимо, а още в 1879 г. станало ясно, че интендантската служба няма да бъде адекватно подготвена за евентуална война (АВИИ, п. 14, к. 7, ф. 1, 9/1).

64 Тъй като в Ниш не разполагали с достатъчно хранителни запа-си за войската, която първоначално трябвало да бъде разположена там, веднага се пристъпило към разместването на отделните части (С. Грујић, Сливница, Рат Србије и Бугарске 1885, 119 и 120).

65 Ж. Мишић, Стратегија, 35.66 Комендантът на активнодействащия полк Х се оплакал, че

неговата единица търпяла постоянна оскъдица и лишения от храна главно поради честите заповеди за бързи маневри или постоян-ното придвижване на полка (Обозът ги намира едва след четири дена при последното им придвижване), а не на последно място и поради лошото състояние и на самия обоз (АВИИ, п. 1, к. 5, р.б. 4 – Релација Х активног пешадијског пука, 7.ХI.1885. – лист 6).

67 Главното интендантство одобрява Упътване за прилагането на реквизиционни действия при военновременни условия (СВЛ 1885, 1361–1370), но именно в неговия чл. 10 било определено, че общата реквизиция може да започне едва тогава, когато тя бъде одобрена от върховния главнокомандващ – одобрение, което така и не било дадено.

Превод от сръбски език: Дончо Георгиев

45

На 6 ноември 2006 г. се навърш-ват 90 години от гибелта на немската подводница UB-45 край Варна. На този ден тя излиза, ескортирана от българския торпедоносец „Строги“, за носенето на бойно дежурство в от-крито море вместо българската под-водница UB-18, която остава на кея за неотложен ремонт. Между Аладжа манастир и нос Екрене, на разстоя-ние 2 мили от брега (43.12N, 28.09E), UB-45 се натъква на неприятелска мина и потъва. Загиват 15 души от екипажа є, а от „Строги“ успяват да спасят само петима, между които и двама офицери.

През 1932 г. командването на българския военен флот предприема действия по издирването и изваж-дането на UB-45, за да се подобри бойната подготовка на водолазната команда и с цел поправката и вкар-ването на подводницата в строя, или най-малкото да се използват оръжия и части от нея. Не на последно място се поставя и задачата за издирването на телата на загиналите подводничари и погребването им с военни почести. На 19 юли 1934 г. миночистачите от флота откриват останките на подвод-ницата пред нос Екрене, непосредст-вено до тогавашната българо-румън-ска граница. Започва безпримерна в нашата военноморска история опе-рация по изваждането на пречупения на две части корпус на 260-тонна-та подводница. Това става факт на 25 февруари 1936 г. Пристигналата

ÇÀÙÎ ÍÅ ÁÅ ÂÚÇÑÒÀÍÎÂÅÍÎÏÎÄÂÎÄÍÎÒÎ ÏËÀÂÀÍÅ Â ÁÚËÃÀÐÈßÏÐÅÇ 1936–1939 ã.?Àòàíàñ ÏÀÍÀÉÎÒÎÂ, êàïèòàí II ðàíã, î.ð. ä-ð

компетентна германска комисия оце-нява високо дейността на български-те си колеги и дава заключението, че след ремонт подводницата може да се използва отново. Колкото до фи-нансирането на подемната операция, то се оценява няколко пъти по-ниско от стойността на изваденото напълно годно за използване 88-мм оръдие с боезапас.

Началникът на флота капитан I ранг Сава Иванов изпраща до воен-ното министерство доклад, в който обосновава необходимостта от ре-монта на UB-45 с цел включването є в състава на флота като учебна. Стойността на ремонта се посочва като равна на една трета от цената на нов кораб от този тип. Успоредно с

това се изтъкват сериозните предим-ства, произтичащи от реализирането на идеята: Възстановяването на под-водницата може да стане за 18 месе-ца, докато за доставката на нова ще трябва да се чака много повече вре-ме; UB-45 може да бъде не само база за подготовка на собствени кадри – подводничари, но и за специализира-не на българските корабостроители и кораборемонтчици в нова сфера с цел сглобяването на поръчаните за флота подводници да стане у нас, а не в чужбина. Макар че този проект е докладван и на цар Борис III, който реагира благосклонно, идеята остава само на книга.

Цялата история дотук е разказа-на и в книгата на Вълкан Вълканов:

Подводницата UB-45 след изваждането є на стапел във Флотския район във Варна, 1936 г.

46

„UB-45 – съдбата на една немска подводница и екипажа є“, която из-лезе от печат преди пет години1. Този изследовател обаче не разглежда историята докрай, а тя има интерес-но продължение. На 1 април 1937 г. начело на флота застава контра-адмирал Иван Вариклечков, който вече го е командвал през периода 1933–1935 г., а през следващия пе-риод е флигел-адютант в свитата на цар Борис III. Без да омаловажаваме усилията на капитан I ранг Сава Ива-нов, който става първи заместник на Вариклечков, трябва да подчертаем, че както самата идея за изваждането и ремонтирането на UB-45, така и окончателната є обосновка и защита пред военното министерство принад-лежат на контраадмирала.

Иван Вариклечков е професио-нален подводничар, втори командир на първата българска подводница, завършил училището за команди-ри на подводници в Кил, Германия, стажувал на германски подводници по време на Първата световна вой-на както в Черно, така и в Северно море. В новоизлязлата биографична книга за него от Георги Антонов са публикувани и картини от неговата колекция, рисувани именно по вре-ме на стажа му в германския подво-

ден флот2. Вариклечков е автор на първото у нас сериозно изследване за развитието на подводното дело, като последната глава от своята книга „Съвременното състояние на подводното дело“ е озаглавил „Под-водниците и България“. Още през 1930 г. той публично призовава за ревизия на Ньойския договор (1919) и завършва книгата си така: „За да се попълни държавната отбрана, налага се на отговорните лица чрез настойчиви постъпки да уредят въп-роса за подводниците у нас“3.

Всъщност, настойчивите стъпки се предприемат само от него и от капитан I ранг Сава Иванов. Без да чака отговор от военното министер-ство на доклада, изпратен от него-вия предшественик, той енергично използва скромните възможности на флота за реализирането на идеята. Едва след като са постигнати някак-ви резултати, а това става на 10 март 1938 г. – почти година, след като е оглавил флота, той пише строго по-верително донесение до министъра на войната. В него първо съобщава, че 88-мм оръдие с част от бойните му припаси е готово за използване заед-но с четирите 500-мм торпеда, систе-ма „Шварцкопф“, с два изправни тор-педни апарата. Единият от дизеловите

двигатели вече работи на учебния кораб „Асен“. След това информи-ра, че препоръчаните от германското Адмиралтейство и поканени със зна-нието на Министерството на войната инженери корабостроители от кора-бостроителницата „Везер“ в Бремен след дълги проучвания и изпитания са стигнали до извода, че след поп-равката на UB-45 тя ще може да се използва не само като учебна, но и като бойна подводница4. Това е се-риозна крачка напред след изводите на комисията по времето на капитан I ранг Сава Иванов, нещо повече – от 18 месеца срокът за възстановяване-то на подводницата е определен на 5–6 месеца. От предоставените на флота оферти за доставка на нови подводници от същата големина и тип се вижда, че те струват между 56 и 65 млн. лв., а ремонтът за възста-новяването на UB-45 ще възлиза на около 21 млн. лв.

По-нататък контраадмирал Ва-риклечков защитава тезата, че попра-вената UB-45 по своите тактически, технически и мореходни качества напълно ще съответства на съвре-менна, еднотипна с нея подводница с 250–300 т водоизместване. Капаци-тетът на UB-45 да приема по-голямо количество гориво є дава възмож-ност да изпълнява задачи не само в интерес на бреговата отбрана, но и да действа в неприятелски води в Черно море и в източната част на Средизем-но море. Наличното 88-мм оръдие вече се монтира на двойно по-голе-мите подводници и тя наравно с тях може да разрушава брегови обекти, да участва в търговска морска война и да действа срещу по-слабо въоръ-жени неприятелски кораби.

Като признава, че вместо пости-ганата от съвременните еднотипни подводници скорост от 13 възла, UB-45 ще може да развива до 11 възла, той допълва, че това напълно се компенсира с около два пъти по-големия є район на действие. UB-45

Полагане на венец пред гроба на загиналите подводничари от UB-45,18 август 1991 г.

47

отстъпва и с дълбочината на потапя-не – 50 м, вместо постиганите вече 80–100 м, но това за района на Черно море не е решаващо. Не е сериозен недостатък и това, че еднотипните подводници от по-ново време носят по пет торпеда, а UB-45 – четири. Предимство на по-старата подводни-ца е обаче фактът, че при строителст-вото на нейния корпус са взети много по-големи мерки за сигурност, дебе-лината на ламарината е по-голяма и гарантира по-висока издръжливост срещу евентуалните подводни взри-вове. Вследствие на това, че част от цистерните на UB-45 са изнесени из-вън здравия є корпус, то вътрешните помещения са по-обитаеми за екипа-жа. Този корпус осигурява и по-голя-ма мореходност на кораба.

В това си донесение контраадми-рал Вариклечков доразвива аргумен-тите, изложени още от неговия пред-шественик, като посочва: „Предвид претрупаността на чуждите кора-бостроителници с военни поръчки доставката на нови подводници в никакъв случай не може да стане по-рано от две години, даже ако веднага се започнат преговори за такава дос-тавка.“ Не е е за подценяване и кон-статацията на подводничаря: „С вли-зането на UB-45 в строя ще се има възможност веднага да се започне подготовката на обслугите (офицери, подофицери, моряци) за подводно-то плаване, още повече че от опита, който имаме, иностранните флоти не тъй охотно дават възможност за една правилна и основна подготов-ка на изпратените в странство наши офицери и подофицери.“ Този извод Вариклечков прави не само на базата на собствения си опит, но и след връ-щането от обучението по подводно дело в Германия на офицерите Вълчо Тонков и Димитър Карагьозов, както и на подофицерите Стефан Дечев и Марин Маринчев5.

Вариклечков добре знае възмож-ностите на германската корабост-

роителна промишленост. По време на продължителната си подготовка във военния флот на Германия през 1933 г. той на два пъти стажува в корабостроителницата в Бремерсха-фен. Знае и за започналото усилено строителство на подводници там, ко-ето на първо място е насочено към задоволяването на нуждите на собс-твения им флот. Затова не изключва възможността новите подводници да

се сглобяват у нас, а за това са не-обходими добре подготвени специа-листи, които могат да се създадат при ремонта на UB-45.

Контраадмиралът, който има и икономическо образование, добре знае ограничените възможности на военния бюджет и правилно преценя-ва, че дори една трета от стойността на нова подводница не би била по си-лите му. Затова в края на донесение-

Траурната процесия за пренасяне на костите на загиналите от UB-45 до гробищата преминава през централните улици на Варна, 13 ноември 1938 г.

Контраадмирал Иван Вариклечков (1891–1974 г.)

48

то той изиграва главния си коз: Начи-на на финансиране на оригиналната си идея: „Плюс всичко това донасям, че новият управител на Българската земледелска и кооперативна банка, който е подводен специалист – морс-ки офицер6, беше доскоро военизиран във флота и е запознат с въпроса, сам ми предложи, щото Земледелската банка да отпусне на Министерството на войната под формата на 5-годишен заем необходимата за поправката на подводника сума. Така с отделянето по около 5 млн. лв. – вътре в 1 го-дина, България ще има един боеспо-собен – първия си подводник, което е един невероятно изгоден случай за засилване на нашата крайбрежна отбрана. Поради всичко гореизложе-но – моля да се разреши поправката на подводник UB-45, от което Бъл-гария и Българският флот само ще спечелят.“ Към донесението е при-ложена подробна разчетна сметка от четири машинописни страници.

Този път отговорът на министъ-ра на войната (от 24 януари 1938 г. до 11 април 1942 г. тази длъжност се изпълнява от генерал Теодоси Дас-калов) не закъснява: „Това може да стане от кредита, отпуснат за наба-вяне на нови морски единици. Ако щабът на дивизията7 е съгласен да се вземат от тоя кредит за поправката на същия подводник, да донесе, за да му се отпуснат необходимите суми. ЗАПОВЕД“8. Контраадмирал Ва-риклечков е изправен пред сериозна дилема. Решението, което взема, е мълчалив отказ. Основания за това той има. Публична тайна е фактът, че макар двамата военачалници да са приближени на цар Борис III, между тях съществува неприкрита лична неприязън един към друг. Начални-кът на флота не знае какъв ще бъде следващият ход на министъра на войната, който неведнъж публично е демонстрирал резервираност към идеите за обновлението и развитието на флота. А в Адмиралтейството вече

съществува техническа комисия за доставки на ново въоръжение, която под ръководството на Вариклечков започва непосредствените преговори с фирми в Германия от 4 юли 1938 г. за доставката на торпедни катери, подводници и подслушвателни (хид-роакустически) станции9. Команди-рът на Морската дивизия решава да даде предимство на новите доставки. Така през периода 1936–1939 г. в състава на военния флот на Бълга-рия не постъпва боен кораб, с който да се възстанови подводното плаване у нас, прекъснато с изпълнението на клаузите на Ньойския договор.

Но подводници не постъпват в българския флот и през целия период на Втората световна война независи-мо от сключения на 24 май 1939 г. с Германия договор за доставките на три такива бойни кораба. Изводите и препоръките на флотската техничес-ка комисия са тотално пренебрегнати и зад гърба на контраадмирал Варик-лечков се водят преговори за достав-ката не на предварително обявените 413-тонни, а на 280-тонни подвод-ници „със съмнителни тактически качества“, използвани по това вре-ме в германския флот като учебни10. Реакцията на Вариклечков е остра и аргументирана, но той отново е пос-тавен пред дилема: Или тези подвод-ници, или парите отиват за доставка на бойни самолети11. Но дори и тези, поръчани официално подводници, остават и воюват в състава на гер-манския флот. След няколкократно удължаване на сроковете за достав-ка договорът „временно“ е спрян за изпълнение през април 1943 г. Под-водното плаване в България се въз-становява неофициално едва през 1948 г. с изпращането в тогавашния СССР за обучение на три екипажа на подводници тип „М“ („Малютка“), пребазирани у нас през 1954 г.

Неуспелият опит за възстановя-ването на подводното плаване у нас през периода 1936–1939 г. е не само

малко известна страница от военно-морската ни история. Този опит би трябвало да послужи и като поука за управляващите сега България, които със своите действия или бездействия могат да върнат подводното ни пла-ване отново в историята.

Бележки:

1 Вълканов, В. UB-45 – съдбата на една

немска подводница и екипажа є. В., 2001,

с. 40.2 Централен военен архив (ЦВА), ф.1027,

оп. 1, а.е. 5, л. 585; Антонов, Г. Съдбата

на адмирала (Щрихи от живота и делото

на контраадмирал Иван Вариклечков). В.,

2006, с. 80.3 Вариклечков, Ив. Съвременното състоя-

ние на подводното дело. С., 1930, с. 113.4 Военноморски музей (ВММ). Вх. №

457–1956, п. 85, л. 20.5 Четиримата са заминали за Германия

на 3 ноември 1936 г. и са се завърнали на

31 декември 1936 г. (Вж. Строго повери-

телни Министерска заповед № 370/1936 г.

и Министерска заповед № 43/1937 г.).

Обучението им продължава от 2 август

до 24 септември 1937 г. (Вж. Поверителна

Министерска заповед № 485/1937 г.).6 Става въпрос за о.з. капитан II ранг

Никола Тодоров – първият командир на

първата българска подводница UB-18.7 С Поверителна министерска заповед от

9 януари 1938 г. на генерал-майор Христо

Луков от 1 януари с.г. Флотът на Н.В. се

развръща в Морска дивизия.8 ВММ, Вх. № 457–1956, п. 85, л. 25.9 ВММ, Вх. № 123–1956, п. 76, л. 1, 7.10 Антонов, Г. Несполучливи опити за

доставяне на подводни лодки в българския

военен флот в навечерието на Втора-

та световна война, Научни трудове на

ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров“, № 19/1984, С.,

1985 г.11 Антонов, Г. Съдбата на адмирала...,

с. 28.

49

България излиза от Първата световна война победена, с тежък мирен договор – значителна част от българските земи и население са оставени в съседните на България държави. Хиляди бежанци, напуснали родните си огни-ща, търсят подслон на българска територия, а българска-та държава е разорена и заставена да плаща непосилни за стопанските є възможности репарации. Това положение определя основната цел на българската външна полити-ка – освобождаване на страната от заробващите клаузи на Ньойския договор, което в същността си означава ре-визия на наложеното след войната статукво.

Политиката, насочена към мирна ревизия на Ньойския договор, се основава на член 19 от Пакта на Обществото на народите, който предвижда възможност за промяна на мирните договори, и член 48 от самия Ньойски договор, задължаващ Великите сили да гарантират свободата на икономически излаз на България на Егейско море. При това българските управляващи неизменно подчертават, че разглеждат ревизията на договорите като непременно условие за справедлив и дълготраен мир. Оттук и нейно-то искане предварително да се разрешат съществуващи-те между балканските държави проблеми, особено тези, които се отнасят до правата на малцинствата, и едва след това да се пристъпи към преговори за по-широко балкан-ско споразумение1.

Поради горчивия си опит България се стреми да не се въвлича във военни конфликти и авантюри и не желае да си затваря пътя към Обществото на народите. Тя възприема политика на лавиране и необвързаност с никоя от Великите сили – неангажираността става основен принцип на българ-ската външна политика след Първата световна война.

Българско-гръцките отношения след войната са сил-но обтегнати и обременени от миналото. В периода 1919–1939 г. два главни въпроса стоят в тяхната основа: предвиденият от Ньойския договор излаз на България на Егейско море и малцинствено-бежанският въпрос. Пър-вият се изтъква на преден план до лятото на 1923 г. (до Лозанската конференция), докато вторият в решаваща степен остава да определя характера на двустранните от-ношения през целия междувоенен период.

ÁÚËÃÀÐÑÊÎ-ÃÐÚÖÊÈÒÅ ÎÒÍÎØÅÍÈß ÍÀÂÅ×ÅÐÈÅÒÎÍÀ ÂÒÎÐÀÒÀ ÑÂÅÒÎÂÍÀ ÂÎÉÍÀÈ ÇÀÂÇÅÌÀÍÅÒÎ ÍÀ ÁÅËÎÌÎÐÈÅÒÎÁèñåð ÏÅÒÐÎÂ, í.ñ. ä-ð

Малцинствено-бежанският въпрос е обект на след-военни международно-правни актове и споразумения. Става дума преди всичко за самия Ньойски договор и съпътстващата го Конвенция за доброволна размяна на население между България и Гърция, както и допълни-телните договори за защита и покровителство на малцин-ствата, подписани след Първата световна война. Спо-годбата „Моллов–Кафандарис“ от 1927 г. е призвана да разреши финансово-имуществения спор между страните за недвижимите имоти на бежанците. От 1930 г. нататък обаче Гърция обвързва изпълнението є с други спорни въпроси, на първо място със следвоенните репарационни задължения на България. Тя прекратява изпълнението на дълга си към българските бежанци по тази спогодба, ко-ято фактически престава да съществува2.

В самия край на 20-те години Гърция отказва да приз-нава повече наличието на българско малцинство на своя територия, твърдейки, че ако такова е имало, то вече се е изселило в България, а финансово-икономическите под-робности са били уредени със спогодбата „Моллов–Ка-фандарис“. Тя затваря въпроса за българското малцинс-тво и отказва да го обсъжда повече за в бъдеще. Всичко това се оказва крайно неприемливо за българската страна

50

и неизбежно води до до-пълнително трайно вло-шаване на двустранните отношения.

Нерешените и спор-ни въпроси между двете страни се отразяват и на търговските є взаимо-отношения. През 1930 г. гръцкото правителство денонсира двустранната търговска спогодба от 1927 г. и на практика обя-вява митническа война на България. Практическото замразяване на двустран-

ната търговия продължава чак до началото на 1938 г., когато се подписва споразумение между Българската на-родна банка и Банк дьо Грес за плащане на стокообмена. Сключването му се посреща със задоволство от общест-веността на двете страни и с надежди за подобряване и на политическите отношения, но до него така и не се стига3.

В общи линии, така очертаните проблеми в двустранни-те отношения от края на 20-те и началото на 30-те години продължават да доминират до края на междувоенния пе-риод и да задържат естественото им развитие в по-добра и положителна посока.

През 30-те години, чак до Мюнхенския договор от септември 1938 г., България не изработва някаква здрава концепция, която да є позволи да осъществи набелязаните външнополитически цели. Освен това в международното развитие няма случай, който да послужи като прецедент за решаване на териториалните є проблеми по мирен начин. Естествено, България симпатизира на онези Велики сили, които желаят ревизия на статуквото, давайки си обаче в същото време и сметка за значението и силата на насрещ-ния лагер, крепящ това статукво.

През 1933–1934 г. постепенно България изработва конкретизация на ревизионистките си искания, които ос-тават валидни до самия край на 30-те години. Новото в подхода е, че аспирациите към Югославия се премълча-ват за сметка на тези към Гърция. Формирането на гръц-ко-турския съюз от 1933 г. се приема зле от България и я подбужда към сближаване с Югославия и чрез нея с френската система от съюзи4. Тя посреща също така отрицателно и образуването през 1934 г. на Балканския пакт, в който влизат съседните є Гърция, Турция, Румъ-ния и Югославия. Правителството в София го тълкува като отказ на тези държави да изпълнят задълженията си, изхождащи от Ньойския договор, които са благоприятни за страната (чл. 48) и от даване на малцинствени права на българите в духа на съответните документи на ОН.

Въпреки известното затопляне на българско-гръцките отношения през 1936 г., когато се заговорва за подновява-не на преговорите по нерешените въпроси, до конкретни резултати не се стига. България не се отказва от аспира-циите си, а Гърция се бои да не би северната є съседка по примера на Германия еднократно да наруши военните кла-узи на Ньойския договор или да поиска, успоредно с турс-

кото искане за изменение на режима на Проливите, излаз на Бяло море5.

Подписването на Пакта за вечно приятелство меж-ду България и Югославия в началото на 1937 г., чрез който България излиза от международната изолация и прави пробив в Балкан-ското съглашение, се пос-реща със страх от Гърция. По всяка вероятност опа-сенията є са били до голя-ма степен оправдани. Има данни, че на своя среща в края на октомври 1938 г. министър-председателите Милан Стоядинович и Георги Кьосеиванов постигат устно нео-фициално съгласие за съвместна акция на юг – при добро стечение на обстоятелствата Югославия да получи Солун, а България така жадувания излаз на Бяло море6.

Българско-югославският пакт принуждава съседни-те на България държави да потърсят възможности за решаване на спорните с нея въпроси. Същото желание изразява и гръцкият премиер Йоанис Метаксас, който настоява това да не се отлага повече. Но този път Бъл-гария не бърза с тяхното уреждане – по принцип тя не е против сключването на двустранни пактове с другите държави, но само при задоволителното за нея разреша-ване. По този начин шансовете за постигане на съгласие и разбирателство със съседните є страни, включително с Гърция, значително намаляват.

Съотношението на силите в Европа през 1937–1938 г. продължава да се изменя в полза на тоталитарните дър-жави. България в лицето на министър-председателя дек-ларира, че ще води политика на неангажираност и балан-сиране, за да не се повторят грешките от 1913 и 1915 г. На този фон българско-гръцките отношения продължа-ват да се намират в плен на застоя, обусловен от старите подозрения и недоверие. Продължаващото гръцко-турс-ко сближаване се възприема от София като отговор на българско-югославското и насочено срещу нея. На свой ред Гърция упорито брани статуквото и се подготвя за евентуално нападение от север, укрепвайки усилено гра-ницата си с България.

Солунското споразумение от 31 юли 1938 г., сключе-но между България и Балканското съглашение (формал-но представлявано от Метаксас), отменя военните клаузи на Ньойския договор и постановленията на Лозанската конференция от 24 юли 1923 г. за демилитаризираната зона по протежение на българско-гръцката и българско-турската граница в Тракия. По този начин България по-лучава правото отново да се въоръжава – нещо, от което тя побързва да се възползва.

След Мюнхенската конференция България продъл-жава да се придържа към политиката на неутралитет, но териториалните є искания започват да придобиват по-конкретен вид. Те се свеждат, най-общо казано, до възс-тановяване на границите от 1913 г., т.е. от преди Първата

Иван Попов Богдан Филов

51

световна война. След па-дането на правителство-то на Стоядинович през февруари 1939 г. идеята за съвместен българско-югославски излаз на Бяло море губи актуалност. На първо място вече се пос-тавя въпросът за връща-не на Южна Добруджа от Румъния. Към него се на-сочват и усилията на бъл-гарската дипломация.

На 19 април 1939 г. непосредствено след оку-пацията на Албания от Италия и предоставянето

на британски гаранции на Гърция и Румъния българско-то правителство издава Директива №19 за външнополи-тическата ориентация на страната, която се изпраща до легациите в чужбина. В нея се казва, че България запазва неутралитета си и че не възнамерява да влезе в Балканско-то съглашение, защото не може да приеме настоящите си граници. Териториалните искания се степенуват в следния ред: връщане на Южна Добруджа, излаз на Бяло море чрез Тракия и връщане на Цариброд и Босилеград от Югосла-вия. Въпреки обявената неангажираност, документът съз-дава впечатление, че българската външна политика е силно резервирана спрямо Балканското съглашение и британс-ко-френския блок, без обаче в същото време да споменава нищо за германско-италианския. Това дава основание да се направи изводът, че българският неутралитет е зареден с известна доза прогерманско съдържание7.

След получаването на Южна Добруджа през септем-ври 1940 г. България поставя на дневен ред и въпроса за излаз на Егейско море. Правителството на професор Богдан Филов, възползвайки се от военната ситуация, преминава към етап на практическа реализация на реви-зионистките намерения. Моделът, който се възприема, е опиране на Германия и получаване съгласието на другите сили и на самата заинтересувана държава. Затова, когато през есента на 1940 г. правителството издига искането за излаз на Егейско море, то не възнамерява да напада Гърция, а изчаква по-благоприятни възможности за ре-шаване на въпроса. Италианското нападение срещу Гър-ция от 28 октомври обаче обърква изцяло обстановката на Балканите, довеждайки в крайна сметка до пълното покоряване на полуострова от силите на Оста.

На 16 октомври, на другия ден след вземането на ре-шението за нападението срещу Гърция, Мусолини пише писмо на цар Борис III, с което го приканва да се присъе-дини към замисленото начинание, осъществявайки по този начин аспирациите за излаз на Егейския бряг. Точно на съ-щия ден и Рибентроп изпраща телеграма до своя българс-ки колега Иван Попов, с която дава на България тридневен срок да се присъедини към Тристранния пакт. Царят отк-лонява и двете предложения. По това време, през есента на 1940 г., българските управляващи все още хранят надеж-ди, че страната би могла да запази неутралитет и да не се

въвлече във войната. От-казът на цар Борис да отк-лони примамливото пред-ложение на Мусолини за участие в планираното начинание се основава не толкова на разбирането, че това е самостоятелна авантюра на Мусолини без знанието на Хитлер, а на реални опасения от поведението на Турция. Така или иначе, злополуч-ната италианска агресия претърпява крах, който Мусолини впоследствие оправдава пред Хитлер с три главни мотива: лошото време, измяната на албанските части в италианската армия и поведението на България, благодарение на което Гърция изкарва 8 дивизии от Тра-кия и ги изпраща на Албанския фронт в Епир8.

След крушението на начинанието и изпаднал в явна безизходица, Мусолини може да разчита единствено на германска помощ. Той поставя в затруднено положение Хитлер, който се опасява от възможността британците да прехвърлят сили в Гърция и по този начин да застрашат тила и десния фланг на заплануваното нападение срещу СССР. Фюрерът желае да разреши кардинално проблема, като елиминира изцяло британската заплаха. Затова той не изпраща войски в Албания в помощ на изпадналия в беда съюзник, а на 12 ноември 1940 г. подписва Директива № 18 за завземането на Северна Гърция от територията на България със силите на 10 дивизии, прехвърлени от Румъния. През следващите два месеца планът се доразра-ботва и обвързва в оперативно отношение с плановете за действие срещу Съветския съюз и в Северна Африка. На 13 декември Хитлер издава Директива № 20 по кодовото име „Марита“ за военна операция срещу Гърция през март 1941 г. с увеличен брой на дивизиите до 24. Хитлеристката агресия на Балканите е вече само въпрос на време.

При това развитие на нещата управляващият режим в София попада под силен германски натиск да се при-съедини към Тристранния пакт и да предостави терито-рията си за германската агресия срещу Гърция. Царят и правителството се опитват по всякакъв начин да избегнат съдбоносното решение. На среща на 16 ноември 1940 г. с Хитлер монархът отново отклонява предложението Бъл-гария да се присъедини към пакта и отказва участието на български войски в нападението срещу Гърция9. Това е и една от причините за увеличаване на германските части в заплануваната акция.

С наближаване на времето за осъществяване на „Ма-рита“ търпението на Хитлер започва да се изчерпва и от България се изисква да заеме категорична позиция – или да се присъедини към хитлеристката коалиция, или да бъде окупирана. Царят и правителството са поставени в положение, от което те не са в състояние да се измък-нат с лавиране и отлагане. На 4 януари 1941 г. Хитлер приема Филов в резиденцията си в Оберзалцберг. Той

Генерал от пехотата Ойген От Метаксас

52

разкрива пред него на-мерението си да нападне Гърция през пролетта и изисква България да до-пусне на територията си частите на Вермахта, без да участва непосредст-вено във военните дейс-твия. Фюрерът обещава, че в замяна на това Бъл-гария ще получи излаз на Егейско море, но без да уточнява размера му10.

При завръщането си в София Филов докладва на царя, че страната е поставе-на пред свършен факт и не є остава нищо друго, освен

да се подчини на германското искане. На 20 януари 1941 г. българското правителство взема решение в този смисъл и на 1 март във Виена Филов подписва от името на България протокола за присъединяване към пакта. Същия ден 12-а германска армия преминава Дунав и след два дена предните є части заемат позиции по българско-гръцката граница. В деня на подписването на пакта Рибентроп уведомява Филов, че при новото уреждане на границите на Балканите излазът на Егейско море ще се простира приблизително от устието на Струма до устието на Марица11.

На 22 март фюрерът издава нова директива, в която се казва, че с оглед на цялостната обстановка се налага пълна окупация на континентална Гърция, включително и на Пелопонес. Напредване на български войски към Тракия се приема за нежелателно, освен ако неприятелят не предприеме действия на българска територия. Като жест към Турция, придвижването на германски и българ-ски части източно от линията Свиленград–Дидимотикон не трябва да се предприема12.

На 25 март към пакта се присъединява и Югославия, но на 27 март проанглийски настроени офицери извърш-ват военен преврат и свалят правителството. Възникна-лата нова ситуация вбесява Хитлер и още същия ден той издава Директива № 25 за нападение срещу Югославия, синхронизирано с това срещу Гърция. Планът „Марита“ се преработва и пред 12-а армия се поставя допълнител-на задача да навлезе и в Югославия, а подсигуряването на турската граница се оставя на българите13. При този развой на нещата нацистките управляващи са готови да предоставят на България и Вардарска Македония.

С присъединяването на България към Тристранния пакт цар Борис III и правителството най-накрая опреде-лят страната към една от воюващите групировки. Те не устояват на силния дипломатически и военен натиск и предоставят територията на страната за нацистката агре-сия срещу съседните Гърция и Югославия. Едновремен-но с това те виждат в така създалата се ситуация добра възможност за решаване на българския национален и те-риториален въпрос. Управляващите не допускат участие на българската армия в германската операция, не желаей-ки да се въвличат пряко в конфликта.

Неучастието на Бълга-рия в заплануваната акция е потвърдено в Директива № 26 от 3 април на фю-рера, в която се казва, че България няма да участва във военните действия, а нейната войска, подк-репена с една германска бронирана единица, ще осигурява тиловото обез-печаване срещу Турция. За тази цел също така тя трябва да разположи три дивизии и на гръцката граница14.

Периодът след 6 ап-рил, когато германската агресия на Балканите започва, до влизането на българ-ската армия в Беломорието, се характеризира с голямо напрежение и тревожно очакване сред българските уп-равляващи, породени от неопределеността на германски-те обещания относно териториалните придобивки.

Междувременно на 13 април Хитлер издава Директи-ва № 27 за воденето на военните действия, в която се каз-ва, че в Тракия ще бъде оставена една дивизия, докато ос-таналата част на областта ще се предаде на българите на дата, определена от него. Освен това бреговата отбрана на Северното Егейско крайбрежие, включително Солун, ще се поеме от българите, докато прилежащият източен Егейски бряг, до и включително Сароническия залив, ще остане в германски ръце15.

Едва на 17 април Рибентроп уведомява София, че българската армия може да завземе Гръцка Тракия, огра-ничена на изток от демаркационната линия Свиленград–Александруполис и на запад по течението на Струма. При това положение правителството решава навлизането на българската армия в Беломорието да започне възмож-но най-скоро16.

На 18 април началник-щабът на 12-та германска армия генерал-майор Ханс фон Грайфенберг с писмо до начал-ник щаба на българската войска генерал-лейтенант Никола Хаджипетков разрешава на българската армия да навлезе и завземе областта. За връзка и координация с Вермахта той определя командването на XXX германски корпус, дислоциран в Кавала. Същия ден генерал Хаджипетков заповядва военното завземане на Беломорието да се из-върши със силите на 2-ра българска армия, командвана от генерал-лейтенант Георги Марков, смятано от 20 април17.

С цел да се избегнат неблагоприятните за България тълкувания от световната общественост царят и прави-телството не говорят за окупация на части на Гърция и Югославия, а за навлизане на български войски в тях за „запазване на мира и спокойствието“. Между българско-то и германското военно и политическо ръководство няма специално споразумение за влизането на 2-ра армия в Бе-ломорието. По всяка вероятност германците умишлено из- бягват да се обвързват с подобен документ, не желаейки да се ангажират предварително и стремейки се да държат

Ген. Константин Лукаш Йоахим фон Рибентроп

53

българските държавници в напрежение, че терито-риалният въпрос в полза на България не е разре-шен окончателно. На този етап те говорят само за военна окупация на тези земи, но не и за гражданс-кото им управление18.

На 19 април цар Борис посещава Хитлер, за да преговаря лично с него по установяването на новите граници. По време на во-дените разговори (за които няма запазени протоколи)

той поставя въпроса за получаване на Солун, но фюрерът отклонява искането. По време на срещата между Рибен-троп и Чано във Виена на 22 април германският външен министър уведомява италианския си колега за искането на царя. По думите му, фюрерът споделял мнението, че цели-ят комплекс въпроси относно Гърция ще се разреши между него и Мусолини след края на войната. Според Рибентроп вероятно Борис е бил подтикнат да постави това искане, ко-гато е научил, че Солун е бил обещан на югославяните при влизането им в пакта. Аргументът на българския цар бил, че хинтерландът на града и самата Македония са естествено свързани и едното не можело да съществува без другото. Според личното мнение на външния министър на Райха, Хитлер симпатизирал на българското искане. Но по въп-роса за новите граници на България той се ангажира пред Чано да обясни на българите, че заради желанията на Ита-лия те ще трябва да се задоволят с по-малко благоприятни за тях граници19. Става дума преди всичко за тези искани от България територии, които италианското фашистко ръко-водство възнамерява да включи в така замислената Велика Албания.

На 23 април в София пристига личният пратеник на Ри-бентроп Карл Клодиус, заместник-началник на отдела за икономическа политика в германското външно министерс-тво. Пред него българските управляващи поставят въпро-са за получаване на районите на Лерин, Кукуш и Солун, в случай че те не бъдат задържани от Райха. На германския дипломат са предоставени материали и карти, доказващи българския етнически характер на тези области. По същото време българският пълномощен министър в Берлин Първан Драганов провежда дипломатическа инициатива, с която се опитва да убеди германската страна тези спорни земи от Гръцка Македония да бъдат предадени на България20.

На 4 май Рибентроп изпраща указания до германската легация в София във връзка с исканията, повдигнати от цар Борис пред Клодиус по време на посещението му в страната. Германският посланик е упълномощен да уве-доми българското правителство, че въпросът за Лерин остава проблематичен заради италианските претенции. Остават открити и въпросите за искането на царя за град Кукуш и за поделяне на буферната зона по турската грани-ца между Турция и България21. По този начин българските претенции са отклонени и тези територии остават извън

новоприсъединените към България земи.

На 24 април в Со-фия между българския външен министър Иван Попов и Клодиус се под-писва тайна спогодба, уточняваща германските икономически интереси в предадените на България югославски територии. Три дена по-късно към спогодбата „Клодиус–По-пов“ се прилага допълни-телен протокол, с който се уточнява, че тя ще се прилага и спрямо отнетите от Гърция земи. Нито един от шестте пункта на документа не предвижда някакви права на България. Включени са само задължения, които бъл-гарското правителство трябва да изпълнява дори и след евентуално окончателно предаване на тези области на българската държава22. Но тъй като до подобно уреждане на статута им в полза на България така и никога не се стига, задълженията по спогодбата „Клодиус–Попов“ се оказват цената, която българската държава заплаща на Райха за предоставените територии.

На 20 април частите на 2-ра армия минават българско-гръцката граница и започват завземането на Беломорие-то. На следващия ден северната част на областта попа-да в български ръце, включително градовете Комотини, Драма и Ксанти. На 23 април гръцкият пълномощен ми-нистър в София Панайотис Пипинелис връчва в Минис-терството на външните работи нота, с която съобщава за решението на правителството си да скъса дипломатичес-ките отношения с България. На другия ден то обявява и война на България. След този акт България поддържа от-ношения единствено с куислинговското правителство на генерал Георгиос Цолакоглу23.

Заемането на областта от българската армия премина-ва спокойно и без инциденти. Но предаването на властта от XXX германски корпус не минава съвсем гладко и без търкания. Нещата се оправят, след като в началото на ме-сец май подсилената с 11-а пехотна дивизия 2-ра българ-ска армия се преименува на 1-ва армия и командването є е поверено на генерал-лейтенант Константин Лукаш, а командирът на XXX корпус генерал-лейтенант Ойген От е заменен от генерала от пехотата Ханс фон Залмут.

Генерал Лукаш нарежда във всички по-големи населе-ни пунктове, в които има военни части, да се сформират веднага комендантства, които да поемат службата от гер-манските военни комендантства. Тези военни комендант-ства поемат първоначално цялата административна и гар-низонна служба в областта. По същество изпълнителната власт преминава в ръцете на командването на 1-ва армия. Нововъдените в областта български граждански власти временно влизат в подчинение на военните власти, т.е. на съответните командири и военни комендантства24.

На 10 май германците предават под българска юрис-дикция територията, ограничена на запад от Струма, на

П. Драганов Никола Хаджипетков

54

изток от демаркационната линия Свиленград–Александ-руполис и на юг от Беломорския бряг с островите Та-сос и Самотраки. Същия ден генерал Лукаш издава две заповеди за разгласа сред местното население. В първа-та се казва, че от настоящия ден заетата от българската войска територия остава под българско управление и се отменят всички действия на гръцките власти. Във втора-та подробно са изложени влизащите в сила забрани – въ-вежда се смъртно наказание за саботаж, за разграбване на обществено и военно имущество, за притежаване на оръжие, въвеждат се открити листове за ограничаване движението на населението и т.н.25.

На 17 май Хитлер издава Директива № 29, с която обявява задачата на Вермахта в Югоизточна Европа за изпълнена и заповядва изтеглянето на повечето части от Гърция. Наред с другото фюрерът нарежда „по северния бряг на Егея германското влияние върху българската брегова отбрана да се осигури, както в миналото“26. На другия ден ХХХ германски корпус започва да се изтегля от Беломорската област. Окончателното и пълно заемане на областта се осъществява на 28 май, когато българска-та армия поема от 134-та германска дивизия отбраната на Беломорския бряг и на островите Тасос и Самотраки.

Българското правителство се възползва от създадена-та външнополитическа обстановка и привежда войските си в Беломорието в мирновременен състав. Военното командване извършва демобилизация и предислокация на съединения от българската армия. Реорганизацията засяга 1-ва армия, която се изтегля във вътрешността на страната, а нейното място се заема от Беломорски отряд, сформиран на 29 юни 1941 г. към 2-ра дивизионна област в Пловдив като мирновременно формирование, пряко подчинено на Щаба на войската.

Наред с военното завземане на областта се пристъп-ва и към организиране на българската администрация. Взема се решение да не се създава специален режим на управление с цел нейното по-лесно инкорпориране в ста-рите предели на държавата. На 3 май се учредява нова ад-министративна единица Беломорска област с център град Ксанти. За областен управител е назначен Илия Кожуха-ров – бивш министър на правосъдието и на търговията и промишлеността в два кабинета на Кьосеиванов.

Непосредствено след влизането на армията в областта пристигат и първите групи командировани униформени полицаи. На 26 април след тях идват и медицински служи-тели, учители, чиновници и свещеници. Българският Све-ти Синод взема решение от заварените 5 гръцки епархии да се сформират две български – Струмишко-Драмска с център Драма и Маронийска с престолен град Ксанти27.

Към 10 юни Беломорието е заето напълно в админис-тративно отношение от българските власти. Новосъзда-дената в рамките на българската държава Беломорска област с административен център град Ксанти се разделя на 10 околии. В областта попадат 840 населени места, ко-ито се включват и обособяват в 116 общини. Като цяло, в резултат на присъединяването на земи от разгромена Гърция към дотогавашната територия на Царство Бъл-гария се добавят още 12 990,6 км2 територия с населе-ние 640 419 души. В тях влизат остров Тасос с 443 км2

и 13 500 души и остров Самотраки със 184 км2 и насе-ление 3886 души, а континенталната част на областта е 12 363 км2 с население 632 033 души28.

Към лятото на 1941 г. положението в завзетите от Бъл-гария земи е спокойно и нищо не предвещава, че то ще се промени в друга насока и в бъдеще. Но начинът на при-добиване на Беломорската област, обвързано с крайната германска победа, изначално предрешава оставането є в пределите на България след края на войната. Българските управляващи свързват съдбата на страната си с тази с на-цистка Германия и се възползват от разгрома на Гърция, за да реализират така дълго желания си стремеж за излаз на Бяло море. Въпреки че те наистина полагат усилия да се отнасят към областта не като към временно окупирана чужда територия, а като към равноправна териториално-административна и стопанска единица, това на практика не се получава. Първоначалната еуфория, както и убеде-ността, че териториалното разширение е окончателно и вечно, в крайна сметка ще се окажат измамни и кратки.

Бележки:

1 Манчев, К., В. Бистрицки. България и нейните съседи, 1931–1938: Политически и дипломатически отношения. С., 1978, с. 24–25.

2 Димитров, Г. Малцинствено-бежанският въпрос в българо-гръц-ките отношения. Благоевград, 1982, с. 375–378.

3 Кацаркова, В. Икономическите отношения на България с балканските държави в периода между двете световни войни, 1919–1941. С., 1989, с.104–116.

4 Манчев, К., В. Бистрицки. Пос. съч., с. 50.5 Пак там, с. 200.6 Пак там, с. 227.7 Сирков, Д. Външната политика на България, 1938–1941. С.,

1979, с. 127–131.8 Димитров, И. Българско-италиански политически отношения,

1922–1943. С., 1976, с. 386–396.9 Тошкова, В. България и Третият Райх, 1941–1944: Политически

отношения. С., 1975, с. 28–29.10 Филов, Б. Дневник. С., 1986, с. 207–209.11 Documents on German Foreign Policy (DGFP), 1918–1945. Series

D (1937–1945). Vol. XII. The War Years. February 1- June 22, 1941. London, 1962, р. 203.

12 Ibidem, p. 203.13 Ibidem, pp. 373–374.14 Ibidem, p. 440.15 Ibidem, p. 540.16 Ibidem, p. 577.17 Даскалов, Г. Драмското въстание, 1941. С., 1992, c. 63.18 Йончев, Д. България и Беломорието (октомври 1940 – 9 сеп-

тември 1944): Военнополитически аспекти. С., 1993, c. 34.19 DGFP, pp. 609–610.20 Даскалов, Г. Участта на българите в Егейска Македония,

1936–1946: Политическа и военна история. С., 1999, c. 156–157.21 DGFP, p. 577.22 Дипломатически документи за участието на България във

Втората световна война. С., 2006, c. 540–541.23 Даскалов, Г. Драмското въстание..., c. 68–69.24 Йончев, Д. Пос. съч., c. 51.25 Даскалов, Г. Драмското въстание..., c. 72.26 DGFP, p. 846.27 Даскалов, Г. Драмското въстание..., c. 81–83.28 Йончев, Д. Пос. съч., c. 55.

55

На 29 август 1918 г. правителство-то на провъзгласената след падането на монархията Руска съветска феде-ративна социалистическа република (РСФСР) приема специален декрет, с който обявява своя отказ от всич-ки насочени спрямо Полша полити-чески договори и актове, сключени от Руската империя. Това решение премахва всички дипломатически препятствия пред възстановяване-то на суверенната полска държава, чиито земи до началото на Първата световна война са съставни части от Русия, Германия и Австро-Унгария, и нейната независимост бива обяве-на на 7 ноември 1918 г. Възродената полска държавност вдъхва живот на мечтата за пълно възстановяване на границите на Полша, съществували до разделянето є между трите импе-рии. И тъй като Версайският договор фиксира полско-германската грани-ца, Варшава насочва вниманието си на изток. Полският лидер Юзеф Пил-судски обмисля реализацията на про-екта за създаване на федерация меж-ду Полша, Украйна, Беларус и Литва с водеща роля на Варшава в нея.

По това време общата численост на полската войска се равнява на повече от 700 000 души, включени в 8 армии, като пехотните съеди-нения са 22 дивизии и 3 бригади, а кавалерията е в състав от 2 дивизии (9 бригади). На източната полска граница са развърнати два фронта: Североизточен (1-ва, 4-та и 7-а ар-мия) и Югоизточен (2-ра, 3-та и 6-а армия), предназначени за действия съответно в Белорусия и Украйна – по смоленското и по киевското нап-равление. Числеността им е от общо близо 150 000 бойци, разполагащи с 4200 картечници, 300 минохвър-гачки и 900 оръдия. Разположените

192055

ÑÚÂÅÒÑÊÎ-ÏÎËÑÊÀÒÀ ÂÎÉÍÀÐóìåí ÍÈÊÎËÎÂ

срещу тях червеноармейски части са обединени в два фронта – Западен (15-а и 16-армия) и Югозападен (11-а и 12-а армия), с обща числе-ност от малко над 100 000 войници с 670 оръдия и 3000 картечници. Съ-отношението на силите и средствата е изцяло на полска страна, като по киевското направление, където се предвижда да бъде нанесен главният удар, достига 4:1 в полза на полска-та войска. Замисълът на полското командване се изразява в разгром на войските на Югозападния фронт и овладяване на деснобрежна Украй-на, след което се извършва прегру-пиране на силите, нанасяне на удар срещу Западния фронт и овладяване на Белорусия.

На 25 април полската войска нав-лиза на съветска територия по целия

фронт между реките Припят и Днес-тър и използвайки значителното си превъзходството в сили и средства, след двуседмични боеве изтласква на 200–300 км на изток противосто-ящите є съветски части, които дават голям брой жертви и военнопленни-ци. Още на 7 май полските войски ов-ладяват украинската столица, а до 14 май излизат на линията Киев-Ямпол.

Въпреки че полското настъпление е спряно с много усилия от части на Червената армия, обремененото с достатъчно проблеми в други райони на страната политическо ръководство на РСФСР изпада в паника. Създало-то се положение на полския фронт е обсъдено на извънредни заседания на Политбюро на ЦК на РКП (б), а Л. Троцки разработва тезисите „Пол-ският фронт и нашите задачи“. В тях патетично се твърди, че „Войната против нас на белогвардейска Полша е грабеж, завоевателство, кървава авантюра. Нашата война против белогвардейска Полша е революци-онна самоотбрана, свещена защита на независимостта на трудещите се, на щастливото бъдеще на наши-те деца и внуци“. И се отправя при-зивът: „Червеноармейци! Червени моряци, червени казаци! Вие трябва да нанесете такъв удар по полските помешчици и капиталисти, че ехото от него да прозвучи по улиците на Варшава и целия свят“. На 4 май пра-вителството на РСФСР приема специ-ално постановление относно въвежда-не на общодържавна организация по оказване на помощ на фронта, а пар-ламентът отправя апел към „полските трудещи се“ да прекратят братоубийс-твената война. В плен на идеологичес-ките си илюзии политическите органи в армията – фронтовите Революцион-ни военни съвети (РВС) – започват да Маршал С. Будьони

56

отпечатват в огромни тиражи за полс-ките военнослужещи „Пропуск в Рус-ката социалистическа федеративна съветска република. Всеки командир, комисар и червеноармеец е длъжен да посрещне братски полския вой-ник, предявил настоящия пропуск, и да го съпроводи до щаба на своята част“.

Войната с Полша е обявена за главна задача на страната и след като Ленин издига лозунга „Всичко за войната!“, към фронта се насочват хиляди комунистически, комсомол-ски и профсъюзни активисти. Поли-тическото ръководство всячески се стреми да обърне хода на военните действия, защото след овладяването на обширни украински и белоруски територии от страна на Варшава вече се демонстрира готовност за сключ-ване на примирие при създалите се изгодни за нея обстоятелства. За да изпревари очаквания натиск за прек-ратяване на военните действия от страна на международни фактори, Ленин настоява пред ръководството на РККА за „бясно“ ускоряване на приготовленията за настъпление.

Съветска Русия се превръща в огромен военен лагер и към полс-кия фронт от Сибир и Урал започва прехвърляне на най-боеспособните части на Червената армия, между които 1-ва конна армия на С. Бу-дьони, 3-ти Кавалерийски корпус на

Г. Гай и знаменитата 25-а „Чапаевс-ка“ дивизия. Съсредоточаваните сили и средства усилват значително двата съветски фронта: Западен (в Бело-русия) с командващ М. Тухачевский и членове на РВС Ю. Уншлихт и И. Смилга и Югозападен (в Украй-на) с командващ А. Егоров и членове на РВС Р. Берзин и Й. Сталин. В със-тава на двата фронта за броени дни постъпват съответно 40 000 и 23 000 червеноармейци, като постепенно тяхната численост достига общо 30 стрелкови и 9 кавалерийски дивизии, или около половината от целия боен ресурс на Червената армия.

Разработва се план за разгром на полските войски, който предвижда нанасяне на главен удар северно от Полесието със силите на Западния фронт, като същевременно войски-те на Югозападния фронт нанесат спомагателен удар южно от Полеси-ето по направлението Ровно-Брест. След първия етап на настъплението се предвижда установяване на тяс-но взаимодействие между войските на двата фронта за бърз разгром на противника, изтласкването му от те-риторията на страната и решително настъпление към Варшава.

Започнало успешно (за няколко дни войските се придвижват на 50–80 км), контранастъплението на Запад-ния фронт скоро е спряно от поляци-те, които в началото на юни го отх-върлят на изходните му позиции. На 26 май започва и контранастъпление на Югозападния фронт, чиято основ-на ударна сила е 1-ва конна армия на С. Будьони. То постига значително по-добри резултати, макар и поради забавяне при форсирането на Днепър неговите войски да не съумяват да ре-ализират основния замисъл – обкръ-жаване и унищожаване на 3-та полс-ка армия, съсредоточена около Киев по линията от устието на р. Припят до Бяла Церква. Все пак войските на фронта принуждават 3-та полска армия да се оттегли, освобождават Киев и към 10 юли достигат линията Ровно-Каменец Подолски, излизайки пред източната граница на Полша.

Възползвайки се от успехите на Югозападния, на 4 юли силите на За-

падния фронт, достигнали численост от над 90 000 щика и саби, предпри-емат нови настъпателни действия, принудили противостоящите полски сили (1-ва и 4-та армия) да започнат да отстъпват, напразно опитвайки се да се задържат на малкото предвари-телно оборудвани отбранителни ру-бежи. В хода на настъплението до 20 юли са овладени Минск, Барановичи, Вилно и Гродно, като поляците са из-тласкани от белоруска територия, но се спасяват от обкръжение и съумя-ват да запазят живата сила на двете си армии. В началото на август те за пореден път се опитват да се закре-пят на рубежа на р. Западен Буг, но попадането на Брест в съветски ръце и атакуващият от север 3-ти кавале-рийски корпус ги принуждават към по-нататъшно отстъпление по нап-равление на Варшава. Оттегляйки се отвъд Буг и Висла, те разрушават всички пътища, мостове и комуни-кационни линии. Междувременно на украинска земя 1-ва конна заема Дубно и Кременец, а другите съеди-нения на Югозападния фронт (12-а и 14-а армия) излизат съответно на ре-ките Щир и Сбруч.

Успешното лятно настъпление на Червената армия предизвиква обърк-ване не само във Варшава, но и сред ръководните кръгове на Франция и Англия. От тяхно име на 11 юли британският външен министър лорд Дж. Кързън връчва на Москва улти-матум, с който се настоява за незабав-но прекратяване на военните действия и сключване на примирие. От Черве-ната армия се изисква да се оттегли на 50 км източно от линията Гродно–Брест Литовск–Руска Рава–Преми-шъл–Карпатите, по която реално пре-минава етнографската граница между Полша, Украйна и Белорусия.

Въодушевено от успехите на Чер-вената армия, в отговора си от 17 юли 1920 г. съветското правителство отх-върля ултиматума. Отказът от прек-ратяване на настъпателните военни действия в никакъв случай не може да бъде аргументиран единствено с желание да се разгромят окончател-но противниковите сили, за да бъдат границите на страната защитени от

Маршал Тухачевски

Непознати войни

57Непознати войни

Маршал Пилсудски.

евентуално повторно нападение на полската войска. Причините за по-нататъшното настъпление на Черве-ната армия са значително по-дълбоки и опират до болшевишкия постулат за износ на революция. Съвсем неот-давна, през 1918–1919 г., в Европа се разразяват революционни процеси и за кратко съществуват Баварска, Ун-гарска и Словашка съветска репуб-лика. Те биват бързо ликвидирани, но сега се разкрива възможност бла-годарение щиковете и сабите на Чер-вената армия пожарът на световната революция отново да бъде разпален. Не случайно сред войските е разп-ространен лозунгът „След Варшава иде ред на Берлин!“.

След като на 23 юли излизат на рубежа Гродно-Брест, войските на Тухачевски веднага продължават настъплението си към Варшава, като на 10 август се озовават на линията Млава–Седлце. Въпреки че подчине-ните му сили, изминали в непрестан-ни боеве за месец повече от 500 км, са загубили повече от половината от личния си състав и вече наброяват малко повече от 50 000 бойци с край-но ограничено количество пехотни и артилерийски боеприпаси вследс-твие на откъсването си от тиловите части и обози, командващият фронта упорито не се отказва от идеята си да нанесе удар срещу Варшава от север и зад Висла да разбие окончателно полската армия. Настояванията на Ленин „с незабавна и революционна бързина“ като попълнение на войс-ките да се използват „белоруските работници и селяни“, остават без съществен резултат и не довеждат до формиране на сериозен резерв за войските.

В същото време полската войска е попълнена откъм въоръжение, боеп-рипаси и личен състав. Навлизането на съветски войски на полска терито-рия предизвиква такъв небивал изб-лик на патриотизъм сред население-то, че броят на доброволците само за няколко дни надхвърля 100 000 души. Очаквали възторжено посрещане от полските работници и селяни, части-те на Червената армия се сблъскват със сплотено население, възприема-

що ги като завоеватели, застрашава-щи току-що придобитата национална независимост и носещи на Полша ново поробване. Полският Съвет за държавна отбрана излиза с декла-рация, според която враг на Полша не са руснаците, а „болшевизмът, наложил на руския народ игото на нова страшна тирания, който иска да натрапи и на нашата земя сво-ята власт на кръв и мрак“. В запо-вед по цялата полска войска също се подчертава, че тя няма да се сражава с руския народ, а с „онзи порядък, който… унищожи всички свободи и доведе своята страна до глад и ра-зорение“. Когато войските на Туха-чевски излизат пред Варшава, срещу тях се изправят два полски фронта (Северен и Централен), чиито части и съединения са с обща численост от над 110 000 силно мотивирани за съпротива бойци. Северно и южно от Варшава се съсредоточават силни ударни групировки, предназначени за действия срещу фланговете и тила на съветските войски.

Успехите на Червената армия вдъхват на нейното командване пре-калена самоувереност и внушават у него идеята, че е възможно против-никът да бъде окончателно разбит в едно решаващо сражение. Първо-началният план предвижда настъп-ление срещу Варшава по сходящи направления със силите на Западния и Югозападния фронт. На 23 юли по нареждане на главнокомандващия Червената армия С. Каменев обаче е решено направлението на главния удар да се пренасочи от направле-нието Люблин-Брест на лвовското направление, с което на практика настъплението се превръща в раз-ходящо, с рязко нарушаване на вза-имодействието между двата фронта. Като краен срок за овладяване на полската столица е фиксирана датата 12 август. Така отново политичес-ките съображения се оказват с при-оритет спрямо военните изисквания. Защото настъпление по лвовското направление открива пътя към Из-точна Галиция, а оттам към Унгария, Румъния и целите Балкани, където съветските вождове също мечтаят да

разпалят пламъка на пролетарската революция.

Настъпилата към Лвов ударна групировка на Югозападния фронт (близо 60 000 щика и саби) обаче не съумява да преодолее противникова-та съпротива и затъва в продължи-телни позиционни боеве. През това време войските на Западния фронт овладяват Брест и се насочват към Варшава, но в резултат на решението от 23 юли настъпателните действия на неговите армии се концентрират по дясното му крило. По-боеспособ-ните 3-та, 4-та и 15-а армия напред-ват северно от р. Западен Буг с цел обход на Варшава от запад, а на юж-ния фланг изостават малочислената 16-а армия и допълващи я части. На 13 август войските на фронта изли-зат на линията Яблоново–Плоцк–Любаров–Холм, чиято протяжност надхвърля 500 км. По лявото крило на фронта на близо 160-километров участък се оказват разпръснати поч-ти без връзка помежду незначител-ни по състав и бойни възможности червеноармейски части, които не са в състояние да установят реално взаимодействие с дясното крило на Югозападния фронт. А и насърча-ван от Сталин, неговият командващ А. Егоров отказва да изпълни нареж-дането на главнокомандващия Черве-

58 Непознати войни

59

ната армия С. Каменев от 13 август за оказване на мощна поддръжка на настъпващите към Варшава войски със силите на 12-та и 1-ва конна ар-мия, предпочитайки да ги използва в проточилата се битка за Лвов.

Рано сутринта на 16 август ко-мандвана от Пилсудски полска гру-пировка (3-та и 4-та армия) нанася съкрушителен удар именно по ляво-то крило на Западния фронт и само за два дни напредва на 60–80 км в разпо-ложението на съветските войски. На 18 август в настъпление преминават и останалите полски сили, като 1-ва и 5-а армия нанасят мощен фронтален удар. Червеноармейските войски не са в състояние да го удържат и бързо започват да отстъпват, като оттегля-нето им преминава в паническо бяг-ство. Случва се „чудото на Висла“. Равносметката от Варшавската опе-рация е катастрофална за съветската армия – над 25 000 червеноармейци са убити и ранени, а около 66 000 по-падат в плен. Като трофеи в полски ръце остават над 1000 картечници и 230 оръдия.

Основни причини за тежкото по-ражение на Червената армия в реши-телната за войната битка за Варшава са сериозните грешки на нейното по-литическо и военно ръководство, до-пуснати при планирането и организи-рането на настъпателните действие, самодоволството и подценяването на противника, липсата на ефикасно взаимодействие между фронтовете, отсъствието на резерви, недостатъч-ното осигуряване на войските с въ-оръжение и продоволствие. Варшав-ското сражение е образцов пример за това, как откъснали се от своя тил настъпващи армии стават лесна жер-тва на добре обмислен и подготвен контраудар.

Разгромът при Варшава внася решителен прелом в хода на война-та, давайки възможност на полската войска да поеме изцяло инициатива-та във военните действия. Под ней-ния натиск до 25 август основната маса от съветските войски се оттегля на повече от 200 км източно от лини-ята Липск–Белосток–Брест Литовск. Част от тях обаче са принудени да

отстъпят на територията на Източна Прусия, където са обезоръжени и ин-тернирани. Към началото на септем-ври всички съветски войски са изт-ласкани от територията на Западна Белорусия и Западна Украйна. Опи-тът на М. Тухачевски да реоргани-зира остатъците от Западния фронт и да окаже съпротива на рубежа на р. Неман претърпява пълен провал. Полските сили навлизат в Беларус и въпреки оказваното им противодейс-твие в началото на октомври достигат линията Тарнопол–Дубно–Минск. По същото време в Украйна две пол-ски армии (3-та и 6-а) продължават преследването на отстъпващите съ-ветски 12-а, 14-а и 1-ва конна армия. Спасилият Варшава патриотичен по-дем обаче не трае дълго, Полша не разполага с достатъчно ресурси, за да продължи войната, а и Русия се нуждае от мир.

На 12 октомври 1920 г. двете стра-ни подписват договор за примирие и на 17 октомври бойните действия по протежение на целия съветско-полски фронт са преустановени. В Рига започ-ват продължителни мирни преговори, завършили на 18 март 1921 г. с под-писването на Рижкия мирен договор при достатъчно неизгодни за съветс-ката страна условия – прокарване на границата много по-източно от линия-та Кързън (но все пак и на 100–150 км западно от линията, достигната от пол-ските войски в началото на войната) и изплащане на контрибуция от 30 млн. златни рубли. Установената между двете държави граница, вследствие на която Западна Украйна и Западна Белорусия преминават в състава на полската държава, остава в сила до на-чалото на Втората световна война,

Макар да е краткотрайна и про-текла на огромен ТВД, обхващаш

Убити Ранени Безследно изчезнали Всичко

Полска войска 17 278 113 510 51 374 182 132

Червена армия 17 642 96 533 94 875 209 050

Таблица 1

близо 0,5 млн. кв.км от територията на Белорусия, Украйна, Литва и Пол-ша с дължина на фронтовата линия до 1200 км, войната е съпроводена със сравнително големи загуби в личен състав за двете страни (Табл. 1).

Броят на пленените червеноармей-ци надхвърля 120 000, мнозинството от които не оцелява във военноплен-ническите лагери, а числеността на попадналите в плен поляци се равня-ва на около 30 000 души.

Освен задълбочаването на враж-дебността между двата народа пос-ледствията от съветско-полската война имат предимно политически измерения, доколкото тя може да се счита за най важния въоръжен сблъ-сък през първата четвърт на ХХ век, спрял поне за няколко десетилетия пътя на комунистическата инвазия към сърцето на Европа. След разгро-ма на Червената армия при Варшава и най-агресивните вождове в Кремъл разбират, че световна пролетарска революция скоро няма да има…

Литература:

Полторак С. Победоносное поражение: Размышления о советско-польской войне 1920 г. в канун ее 75-летия. СПб., 1994.

Шефов, Н. Битвы России. Военно-истори-ческая библиотека. М., 2002.

Davies, N. White Eagle, Red Star: The Polish-Soviet War 1919–1920. L., 1972.

Szymczak, R. Polish-Soviet War: Battle of Warsaw. – Military History, 1995, № 2.

Непознати войни

60

Предвид липсата на значима информация за обекта и предмета на едно подобно изследване може да се постави задача с ограничени цели, а именно бойните действия на съветската авиация в периода от началото на Мозирската операция (18 март 1920 г.) до 20 октомври 1920 г., когато е сключен мирният договор с Полша. Това е и най-ак-тивната част от активността на съветските авиационни подразделения на Западния фронт.

Всъщност началото на кризата в района започва още в началото на август 1919 г., когато полските войски завземат Минск. Без да срещне съпротива в района, полското воен-но ръководство продължава да нараства войските в района, подготвяйки групировката си за по-крупномащабни дейс-твия. Стратегическата цел е осъществяване на вековния полски идеал за държава, простираща се „от море до море“. Първата оперативна задача се изразява в разгрома на 12-а съветска армия и недопускане на оттегляне на основните є сили зад река Тетерев. Следващата задача е продължаване на настъплението за овладяване на Белорусия и прибрежна-та част на Украйна, включително с град Киев.

За осъществяване на своя замисъл в интерес на опера-тивните действия е създадена и авиационна групировка. Тя наброява около 140 съвременни летателни апарата от пър-ва и втора линия1. Те са предоставени основно от Франция. Преобладават изтребителите „СПАД“ и многоцелевите „Бреге“. Немалка част са и трофейни германски самолети „Бранденбург“, „Елфауге“, „Албатрос“, „Халбещат“ и „Фо-кер“, прехвърлени на театъра на войната със съгласието на държавите от Антантата. От италианските авиационни отря-ди в Полша също остават известно количество „Капрони“. Летателният състав на този доста пъстър спектър от авиа-ционна техника е многонационален, включително и русна-ци, и с немалък боен опит. Основните центрове за приемане, поддържане на авиационната техника и подготовка на кадри са развърнати във Варшава, Краков и Познан.

Полското настъпление в Украйна започва след запо-вед на генерал Пилсудски през март 1920 г. Основните усилия са насочени срещу десния фланг на 12-а армия със задачата с активни действия да се осигури флангът на войските, настъпващи в Украйна. Така се поставя на-чалото на боевете в стика между 12-а и 16-а съветска ар-мия. Мозирският район, където протичат тези събития, е от особена важност и за Червената армия, защото прид-вижването на противника може да доведе до загубата на два основни жп възела – Жлобинския и Гомелския.

ÑÚÂÅÒÑÊÀÒÀ ÀÂÈÀÖÈßÂÚ ÂÎÉÍÀÒÀ Ñ ÏÎËØÀ ÏÐÅÇ 1920 ã.Äèìèòúð ÍÅÄßËÊÎÂ, ïîëê. äîö. ä-ð

Полската авиация оказва активна непосредствена ави-ационна поддръжка на своите части. В най-напрегнатите моменти тя „виси“ над бойното поле, бомбардира и об-стрелва неприятеля. Действията є носят групов характер и се отличават с голям професионализъм. Отделни гру-пи достигат до 10 самолета, от което може да се направи изводът, че полската авиационна групировка в района включва в състава си над 50 % от споменатата авиаци-онна техника. В кабините се намират обстреляни пилоти и наблюдатели. От това определено се нуждаят сухопът-ните командири, още повече че метеорологичната обста-новка се отличава с много облачни дни, съпроводени с намалена видимост и валежи. Гористата местност също затруднява екипажите.

В същите условия са поставени пилотите от друга-та страна на оформилия се фронт с дължина 100 км. В продължение на месец март частите на Червената армия могат да разчитат едва на няколкото изправни самолета на 32-ри авиационен отряд. По ведомостта за бойните по-лети всъщност са летели два самолета – сопвич и нюпор, т.е. на всеки самолет се пада 50-километров участък от фронта.

С началото на април към застрашения участък са прех-върлени подкрепления от дълбочина на Русия и активно действат два разузнавателни (18-и и 32-ри) и два изтре-бителни (1-ви и 2-ри) авиационни отряда, разполагащи общо с 14 самолета (6 разузнавателни и 8 изтребителни). За месеца пилотите на изтребители изпълнили 30 задачи за баражиране и съпровождане, а тези от другите два от-ряда – 14 задачи за въздушно разузнаване и нанасяне на бомбардировъчни удари.

Тенденцията за нарастване на интензивността от из-ползване на „червената“ авиация остава и през май, когато само за 20 дни 1-ви и 18-и авиационен отряд изпълняват с 9 изправни самолета 48 бойни полета. На 9 май красвоен-летът Сапожников в желанието си да предизвика против-ника излита със своя изтребител с 25-фунтова авиобомба на борда, която хвърля над противниково летище. Тя се взривява между самолетните палатки. При завръщането си той обстрелва полски наблюдателен змейков балон и въпреки че не разполага със запалителни куршуми в бое-комплекта си, го заставя да се спусне.

На следващия ден над полевото летище Славное в 10,30 часа се появяват натоварени с авиобомби три пол-ски самолета LVG с явното намерение да нанесат удар

61

от въздуха. Красвоенлетът Сапожников заедно с други пилоти изтребители излитат за отразяване на нападени-ето. Нападащите екипажи при вида на нарасналата опас-ност бързат да хвърлят бойния си товар и да се ретират на своя територия. В хода на преследването познатият ни вече пилот успява да свали един от полските биплани в района на Жлобин, а друг да повреди. Екипажът на сва-лената машина е пленен. Пилотът є се оказва командирът на 12-и полски авиационен отряд.

На 18 май, когато е най-интензивният ден от бойната дейност, 1-ви авиоотряд изпълнява 5 бойни полета, като двама от пилотите реализират по две задачи.

Общата дейност на „червената“ авиация в хода на Мо-зирската операция се състои във водене на въздушно ра-зузнаване с нанасяне на удари по разузнатия притивник и баражиране в района на бойните действия. Разузнават се райони с най-интензивно движение на противникови войскови форморования, развърната артилерия и резер-ви. Пилотите получават обикновено задачите от щабовете на заинтересованите части в общ вид, указващ маршрута или района, изискващ „осветляване“. Подобно поставяне на задачите, съчетано с ниските летателни характеристи-ки на самолетите и не съвсем качествената подготовка на екипажите следствие от нередовните полети, е причина за ниската ефективност. Пилотите и летците наблюдате-ли обикновено сами регулират своите задания, съсредо-точавайки вниманието на определени обекти. В резултат въздушното разузнаване не попълва в нужната степен обема от данни за заинтересованите щабове.

С отстъпването на частите от Червената армия зад р. Днепър вниманието на красвоенлетите основно е при-ковано в района на Речица2. От общо 66 разузнавателни бойни полета, проведени от 10 март до 20 май, 50 % са изпълнени точно в този район. При това повечето от тях се съпровождат с използване на бомбовото въоръжение на самолетите. Фотографирането като способ за водене на въздушно разузнаване се използва в краен случай. Едва пет са подобните полети, три от които при форсира-нето на р. Березина, а два при разузнаване на противни-кови резерви в тила.

Основно се лети поединично. Единични са и случаи-те на съпровождане от страна на изтребители. За споме-натия период от време са хвърлени авиационни бомби с общо тегло от 506 кг, като бойното натоварване в една мисия се колебае в границите от 4 кг до 88 кг. Основният калибър авиобомби са 4-килограмовите и 8-килограмо-вите, а основните обекти, срещу които се използват, са струпвания на противникови войски, щабове и обози.

Ешелоните за въздушно разузнаване са между 1000 м и 3000 м, но най-масово се използват височините около 1800 м, където ефективността на стрелковото въоръже-ние е почти нулева. Двата изтребителни отряда (1-ви и 2-ри) обикновено баражират на ешелона от 2500 м. Про-дължителността на задачите се колебае от 1 час до 3 часа. На изтребителите понякога се налага и изпълнението на нехарактерните агитационни задачи, в които трябва да хвърлят около 1000 листовки на полет.

Основният недостатък на действията на „червената“ авиация в хода на Мозирската операция е липсата на тяс-но взаимодействие със сухопътните части, особено ко-гато се налага непосредствена авиационна поддръжка в хода на упоритите боеве. Полската въздушна групировка демонстрира далеч по-голяма ефективност в това нап-равление. По време на атаката на 17-а стрелкова дивизия срещу укрепени полски позиции в района на Якимовкая–Шупейки–Елан например, ползвайки се от отличните ме-теорологични условия, полската авиация лети активно на групи от по 3–4 самолета, бомбардира съветските бойни редове от височини 500 м и след снижение ги обстрелва с бордовите картечници. Това оказва силно морално въз-действие върху настъпващите и им нанася чувствителни загуби. На 17 април 1920 г. полските войски предприемат контранастъпателни действия, също поддържани от ави-ация, завършили с успех. Така е и в следващите дни, ко-гато полската авиация на групи до 10 самолета с различ-но тактическо назначение със своите щурмови действия непосредствено поддържа настъплението на своите вой-ски. То също е успешно. Завзети са градовете Бердичев и Житомир, а на 6 май полските войски влизат в Киев. Превъзходството в сили е решаващо за тези успехи, но въпреки всичко 12-а армия не е разгромена. С маневрени действия тя се оттегля, запазвайки своя боен потенциал.

За групировка на съветската авиация в началото на полското настъпление обаче е трудно да се говори, за-щото приоритетите през 1919 г. и началото на 1920 г. са на други фронтове на гражданската война. За подобна групировка може да се спомене едва след предприетите действия за предислокация на авиационни подразделения от други фронтове. Те са факт едва след като се разбира сериозността на намеренията на полското военно ръко-водство и са част от общото прехвърляне на съединения и обединения за отразяване на агресията. Към края на април 1920 г. в „най-горещите“ дни на Мозирската опе-рация в състава на военновъздушните сили на 16-а армия се числят седем изтребителни и пет разузнавателни отря-да. От това количество пряко или косвено на Мозирско-то направление действат три изтребителни (1-ви, 2-ри и 4-ти) и два разузнавателни (18-и и 32-ри през април и 18-и и 1-ви през май) авиационни отряда. Те изпълняват

Нюпорт XXI

62

от 10 март до 20 май 96 бойни полета, от които 60 са ра-зузнавателни, а останалите за баражиране при прикритие на своите войски. Вече беше отбелязан най-големият не-достатък при осигуряването на действията на собствени-те войски на бойното поле. Те са разчитали едва на 50% от полетите на авиацията и 11% от хвърлените авиобом-би, което е крайно недостатъчно. Другият недостатък е количеството на баражиращите изтребители. Обикнове-но са единични или двойки, а в практиката често им се налага да се срещат с групи от пет до десет противникови самолета, което прави задачата им трудно изпълнима.

Осъзнавайки цялата сериозност на положението на Западния фронт, по време на Военен съвет на щаба на фронта Ленин дава указания за организиране на настъп-ление. Задачата на фронта е със спомагателни действия на Полоцкото и Мозирското направление да се привле-кат силите на противника и да се нанесе главният удар в направление Игумен–Минск. В окончателния вариант на плана за основния удар се привличат дивизиите на 15-а армия, а на 16-а армия се поставят спомагателни задачи. Планът налага и прегрупиране на войските, завършило на 13 май, когато съединенията заемат изходните райо-ни. Щабът на Западния фронт се развръща за работа във Витебск.

Задачата, поставена на Западния фронт, изисква съз-даването на значително по-мощна авиационна групиров-ка от досега съществуващата. Общото количество на са-молетите, включително неизправните и тези намиращи се в ремонтните бази, е 220. Непосредствено в състава на 21 авиационни отряда се числят 84 изправни и 26 неизп-равни летателни апарата, от които 67 са изтребители. Те се базират на 12 основни летища. Освен това са подгот-вени запасни и резервни полеви площадки. В резерв и в работилниците се намират 52 изправни и 58 неизправни самолета. По такъв начин групировката може да разчита на 136 изправни самолета, 106 пилота и 45 наблюдателя. Некомплектът от летци е 50 %, а от самолети е 35 %3.

Отрядът е авиационно подразделение, състоящо се от авиозвена. Те от своя страна имат в състава си от 3 до 5 самолета. По-голяма част от летателните апарати в съветската авиация са останали от времето на Първата световна война и достатъчно интензивно използвани на фронтовете на гражданската война. Това са нюпорти, сопвичи, бомбардировачи „Иля Морумец“ и разузнава-телни фармани, с ниски тактико-технически характерис-

тики. Само известно количество „Бреге“ и „СПАД“ са равностойни на неприятеля. Освен това се използват и единици от много други типове самолети, което доприна-ся за голямо разнообразие от различна авиационна тех-ника и въоръжение. Споменавайки последното, може да се отбележи, че основните бордови картечници са от типа „Викерс“ – за синхронизирана стрелба в предна полу- сфера и „Люис“ – за стрелба от турелни установки. Авио-бомбите се хвърлят „на око“, като 4-килограмовите са основно за едноместните самолети, 8–10-килограмови-те – за двуместните, а по-големите калибри са отредени за останалите на въоръжение четиримоторни руски бом-бардировачи „Иля Морумец“. Техническите трудности за поддържане в изправно състояние на самолетите са огромни. Ремонтът им се извършва на летищата и от спе-циални ремонтни жп композиции, състоящи се от 24 до 30 вагона с различно предназначение. Тези композиции не се движат близо до фронтовата линия поради прето-вареността си с резервни части и машини. Обикновено натам пътуват специално създадени предни бази.

Основните задачи на съветската военновъздушна гру-пировка се свеждат до следните:

– подавяне действията на противниковата авиация и завоюване на господство във въздуха;

– водене на въздушно разузнаване в интерес на конт-ранастъплението на войските от Западния фронт;

– деморализация на войските на противника;– активно съдействие на другите родове войски и

службите за свръзка;– хвърляне на агитационни материали в разположени-

ето на противника.Тези задачи са разпределени по родове авиация и от

19 май 1920 г. потенциалът на групировката, която е най-голямата от началото на военния конфликт с Полша, е задействан с изпълнение на мисии в целия спектър от бойно използване. Тя е разделена и по направления на действие – част е придадена на 15-а и 16-а армия за не-посредствено осигуряване, част (като отряд за оператив-но разузнаване и отряд бомбардировачи „Иля Морумец“) е заделена за изпълнение на оперативни задачи. В нап-равлението на главния удар например и в непосредствено подчинение на 15-а армия на полево летище Язвино се дислоцират 6-и и 17-и авиационни отряди, а 31-ви и 46-и се развръщат на летищата Идрици и Дретун. Тези отряди разполагат едва с 12 изправни разузнавателни самолета и 8 изтребителя. Дислокацията на останалите сили обаче предполага основна възможност за използване в райони, където впоследствие се оказва, че не се водят активни бо-еве, което е огромната грешка в процеса на оперативно планиране и подготовка на настъпателната операция.

В същото време полската авиация на Западния фронт е разпределена в седем ескадри и се състои от 60 самоле-та от първа линия и 50 самолета в резерв. Самолетите са твърде разнообразни по тип и основно предназначение, но като цяло превъзхождат по тактико-техническите си характеристики своя противник. В хода на последващите действия полското командване успява да запази числото

„Иля Морумец“

63

на активно действащата авиация почти неизменно, кое-то е несъмнен успех. До юни обаче общото количество на самолетите вследствие на бойните действия все пак се съкращава до 75 изправни и 42, които се нуждаят от ремонт. Летателният състав е попълнен за сметка на на-емни пилоти. Освен поляците на полевите летища служат 54 французи, 17 американци и трима англичани.

Полските ескадри по своята същност и състав предс-тавляват подразделения. В разузнавателните обикновено разполагат с 12 самолета, бомбардировъчните с 3, а изт-ребителните – с 5–6. Ескадрите се обединяват в дивизи-он, чийто командир изпълнява и длъжността началник на авиацията в щаба на армията.

На 19 май 1920 г. на участъка на 1-ва полска армия се дислоцират четири ескадри с различно тактическо предназ-начение. На участъка на 4-та полска армия се развръщат пет ескадри. Четиринайсета разузнавателна ескадра в със-тав от 8 самолета (само 4 изправни) се разполага на полево летище Жодино. Там е и 19-а изтребителна ескадра. Други две разузнавателни ескадри – 12-а и 13-а, в състав от 21 самолета (11 изправни) е на полево летище Бобруйск. На Мозирския участък в началото на май със своите 7 само-лета прелита и 10-а разузнавателна ескадра.

Независимо от високата активност на полската авиа-ция в началото на май екипажите є не успяват да откри-ят извършващото се прегрупиране на Червената армия. Фактически настъпателните действия на 15-а армия за-почват на 14 май и до 18 май армията настъпва по фронта на дълбочина 75 км по десния си фланг и на 40–50 км на левия. Настъплението на 16-а армия започва на 19 май и също има успешен характер.

Авиацията на Западния фронт рязко увеличава своята активност с изгрева на 19 май. Действията се отличават с груповия си характер. Групи до 10 самолета нанасят удари по струпвания на полски войски в района на село Борисов. Само на споменатия ден в 6 мисии са изпрате-ни във въздуха 40 самолета, които действат в интерес на 16-а армия. Само 4 екипажа не изпълняват своите зада-чи – два самолета са завръщат поради неизправни двига-тели, един по същата причина се разбива, без да достигне летището, и един се разбива при излитане, удряйки с кри-ло земята. Самите групови полети се оказват трудни за екипажите на „червената“ авиация. Не достига техника на пилотиране и те я усвояват в новата обстановка, но не- винаги с достатъчна крайна ефективност.

Борбата за господство във въздуха обаче е добре ре-шена задача от съветските летци. Основната причина са успешните действия срещу полското летище Жодино, където се базират 8 изтребители и разузнавателни само-лета. Нанесените загуби на противника и подавянето на полските опити да издигнат наблюдателен змейков балон в участъка на 16-а армия дават предимство на съветската авиация във въздуха. От това се възползва разузнавател-ната авиация, чиито действия спомагат за началния успех на настъплението.

Освен необходимостта от групови действия съветски-те авиационни командири обръщат внимание и на начина

на поддържане на авиационната техника в изправно със-тояние. Липсата на резервни части бързо снижава коли-чеството на използваеми самолети. Като най-надеждни се проявяват нюпорите, които се оказват и ремонтопри-годни в полеви условия. Тези самолети обаче са с малък радиус на действие и недостатъчно за непосредствена авиационна поддръжка въоръжение. Далеч по-ефективни са полските двуместни LVG, но в своите рейдове ескад-рите губят няколко самолета от този тип.

Твърде кратък е успехът на Червената армия. На 21 май настъплението губи темп и на 26 май полските вой- ски започват контранастъпателни действия. Започва кри-за на Западния фронт. Тя се задълбочава след контрауда-ра на съединенията от 7-а резервна полска армия и опера-тивната група на генерал Сикорски на 31 май. На 4 юни командващият Западния фронт взема решение за отстъп-лението на 15-а армия на рубеж, близък до изходното по-ложение от 13 май. Същото се случва и на 16-а армия. За да спаси ситуацията, на 24–27 май започва ново съветско настъпление, този път с войските на Югозападния фронт. Към споменатата дата съветската авиация в хода на ак-тивни действия вече е налетяла над 1500 часа в 1000 бой-ни полета. В тези действия са свалени 4 полски самолета. Като състав тя остава внушителна сила – 24 авиационни отряда с 236 самолета, от които обаче едва 110 са изп-равни и на границата на разполагаемия ресурс. Въпреки занижения боен потенциал „червената“ авиация запазва относително високата интензивност на бойните полети, осигурявайки настъпателните действия на сухопътните части в началото и на юни. Само в полосата на 12-а ар-мия два авиационни отряда за юни изпълняват 77 бойни полета с общ нальот от 92 часа. Тази активност е забе-лязана от неприятеля в редица отчети и взетите мерки за предислокация на полските ескадри по-близо до фронта. Това не пречи на съветски екипажи да нанесат няколко успешни удара от въздуха срещу полски формирования край Киев и в самия град. Въздушните нападения пре-дизвикват дневно дежурство на полски изтребители във въздуха. Стига се до въздушни боеве, в които на 5 юни е свален полски бреге. Пилотът му се приземява аварийно, но умира по пътя за болницата. Загуби на поляците са на-несени и при бързото придвижване на Червената армия. При превземането на Киев част от полските самолети са запалени на близкото летище от своите екипажи, за да не попаднат в ръцете на противника.

Нюпорт XXIII

64

Преместването на фронтовата линия на запад налага и предислокация на съветската авиация. Маньовърът е част от подготовката за юлското настъпление на Черве-ната армия и осъзнатото окрупняване на авиационната групировка. Създават се обединения от отряди, нарече-ни ескадрили, които се придават на пряко подчинение на армейските щабове. Така например командващият 16-а армия в своя директива заповядва предислокация на по-добна ескадрила в състав 1-ви, 2-ри и 4-ти изтребителен отряд и 32-ри разузнавателен отряд на летище Белиничи. Те наброяват 14 изтребителя и три двуместни разузнава-телни самолета. От тях изправни са разузнавателните са-молети и 10 изтребителя. Поради износената материална част, състояща се основно от самолети „Нюпорт“ XXIII и XXIV, към ескадрилата се придават три бомбардировача „Иля Морумец“, чиято основна задача е бомбардирането на обекти около и в град Минск.

В същото време срещу войските на 16-а армия се на-мират петте пехотни дивизии на 4-та полска армия. Те разполагат с 24 870 щика, 3670 саби, 875 картечници, 195 оръдия, 15 танка, 2 бронеавтомобила, 15 самолета и 2 ае-ростата. Неголямото числено превъзходство на съветс-ката авиация е допълнено с активни действия. Основните задачи се свеждат до изпълнението на едновременни и последователни разузнавателни полети в тактическа и оперативна дълбочина, нанасяне на въздушни удари, ба-ражиране и непосредствена авиационна поддръжка. За-силва се груповият характер на действията на съветските екипажи. Особено висока е ефективността на екипажите на четиримоторните бомбардировачи „Иля Морумец“, срещу които полската страна не намира ефективно про-тиводействие.

До края на настъпателните действия на 16-а армия в средата на юли 1920 г. придадената ескадрила изпълня-ва 633 бойни полета с обща продължителност 767 часа и са хвърлени 80 пуда авиобомби и 17 пуда агитацион-на литература. За дейността си тя е отличена с Почетна награда Революционно Червено знаме. Отстъплението на Червената армия от Варшава заварва ескадрилата в етап на прехвърляне на Южния фронт срещу войските на барон Врангел. На практика това лишава Западния фронт от най-активната авиационна групировка. Същи-ят процес тече и в полосите на другите обединения от Западния и Югозападния фронт. Въпреки че общото ко-личество на летателната техника, останала в тяхно разпо-реждане към 28 август 1920 г., е 273 самолета, едва 73 от тях непосредствено се намират в авиационните отряди, а 22 са в изправно състояние. Тяхната дислокация е значи-телно отдалечена от фронтовата линия и не предполага ефективното им използване в интерес на заелите отбрана войски на Червената армия. Това налага ново обедине-ние на авиационните отряди в ескадрили, придадени към щабовете на 15-а и 16-а армия. При започналите активни бойни действия в края на септември, довели до бързо-то преместване на фронта на изток, тези формирования активно поддържат ариергардните боеве на отстъпва-щите части на съветските войски. Особено активни са

щурмовите действия на ескадрилата към 16-а армия в ра-йона на Минск. Екипажите є разгромяват щаба на 14-та полска пехотна дивизия. От разрив на авиобомба е убит командирът на дивизията. Атаките от въздуха задържат придвижването на полските войски в района с няколко часа. На 4 октомври в 13,00 ч ескадрилата в пълен състав щурмува полската конница от височини 300–400 м. След 10–15 минути от кавалерийския полк практически не ос-тава нищо годно за бой.

Подобна активност е характерна и за двете ескадрили до 7 октомври 1920 г. След подписването на примирието в Рига авиационната техника и личният състав са прех-върлени на Южния фронт, където са и насочени основ-ните усилия на младата съветска държава.

Описвайки действията на съветската авиация срещу полската интервенция, могат да се направят следните из-води:

– В разглеждания период за първи път по фронтовете на Гражданската война се прилагат съвременни методи и способи на бойно използване на авиационния компонент на войските.

– Дадено е начало на масираното използване на сили-те и средствата за достигане на оперативни цели.

– За първи път в историята на „червената“ авиация се прилагат групови полети в състав, по-голям от 3–4 само-лета.

– Успешно е изпълнена задачата за завоюване и удър-жане на превъзходство във въздуха.

Наред с приносите са регистрирани и редица негатив-ни примери и тенденции в изграждането и развитието на съветската военна авиация. На първо място са неумелото боравене на щабовете на войските с въздушния потен-циал и недостатъчната осведоменост на авиационните командири за общите задачи, в изпълнението на които участват и те. Епизодичността в действията на „червена-та“ авиация и слабото взаимодействие не допринасят за ефективността в използването є. Освен това тя се оказ-ва неподготвена за изпълнението на оперативни задачи. Последното особено се отразява в завършващите отбра-нителни боеве и налага своите изводи в последващото строителство на съветските военновъздушни сили, които първи в света, още в средата на 30-те години, достигат нивата на въздушна мощ, позволяваща решаването на са-мостоятелни стратегически задачи. Това може би е тема на друго изложение.

Библиография:

1. Березин, П. Ф. Красная авиация в борьбе с белополяками. Вое-низдат, М., 1940, с. 5.

2. Советская военная энциклопедия. Т. 3. Воениздат, М., 1977, с. 17.

3. Березин, П. Ф. Красная авиация в борьбе с белополяками. Вое-низдат, М., 1940, с. 37.

65

Процесът на разрушаване на ко-мунистическите режими в цяла Из-точна Европа след пропадането на двуполюсното разделение на света в многонационална Югаславия – за разлика от страните в Средна и Из-точна Европа – предизвика трагични събития. Между другото, трагедията на територията на бивша Югославия никога не е била заплаха за сигур-ността на целия регион, въпреки че за много политически аналитици тя беше именно това. Една от причи-ните е, че тази трагедия се развива-ше в строго определени граници на контролирани насилия, които се съз-даваха не толкова от самите военни действия, колкото от отношението на вътрешните фактори и от начина на решаване на създадените проблеми, особено от страна на Великобрита-ния и Франция. Тези две европейски сили, потискайки своите столетни конфликти и неспоразумения, водени от общата им цел да се запази изкус-твено създадената Югославия като продължение на техния политически проект, създаден през 1918 година в залите на Версай, оставиха Слободан

ÎÏÅÐÀÖÈß „ÁÓÐß“ÑÈÌÂÎË ÍÀ ÕÚÐÂÀÒÑÊÀÒÀ ÏÎÁÅÄÀ ÎÒÅ×ÅÑÒÂÅÍÀÒÀ ÂÎÉÍÀÀäìèðàë Äàâîð ÄÎÌÀÇÅÒ-Ëîøî

Основни характеристики на операция „Буря“Операция „Буря“ започва на 4 август 1995 година в 5 часа сутринта и завършва на 7 август в 15 часа,

т.е. тя трае само 92 часа. Съотношението на силите на воюващите страни е: в човешки ресурси 3,7:1 (180 000:50 000), в артилерия 1,6:1, минохвъргачки 2,4:1, танкове 1,5:1, борбени самолети 1,5:1. Фронтът, на който са започнали нападението хърватските сили, е дълъг 630 километра, а освободената територия е 11 500 km2. Военното изкуство налага при нападателна стратегическа операция общото съотношение на силите в човешки ресурси и техника да бъде най-малко 3:1, а е желателно да е 5:1 и повече. Хърватия е изпълнила тези изисквания само в човешките ресурси. Характерно за операция „Буря“ е това, че бойните действия са водени едновременно на фронта и в дълбочина, главната атака на хърватските сили е по фланговете, приоритетно са атакувани заповедните и комуникационните центрове с интензивно елект-ронно действие. Всъщност операция „Буря“ е една форма на въздушно-сухоземна битка.

Милошевич на вълната на сръбския национализъм да опита да постигне целта им. Милошевич и политичес-ките сили, които го подкрепяха, бяха уверени в успеха, защото имаха в ръцете си въоръжена сила, нарича-на Югославска народна армия. В нея 70 % от офицерския състав имаше сръбска националност. На пътя за осъществяване на проекта „Велика Сърбия“ като замяна за Югославия, единствената реална сила, която им се изпречи, бе Хърватия. Затова и тя първа дойде под ударите им, тъй като Словения получи зелена светлина от Сърбия, за да излезе от Югославия.

След агресията срещу Хърватия през лятото и есента на 1991 година Югославската народна армия не осъ-ществи поставената си стратегическа цел да порази хърватската армия и да стъпи на словенската грани-ца и по този начин, според идеята на Сръбската академия на науките (САНУ), да стигне до „западната сръбска граница“ Вировитица–Кар-ловац–Карлобаг. Все пак ЮНА оку-пира почти 30 % от територията на Република Хърватия. Тази окупира-

на част през 1992 година, когато там идват военните сили на ООН, сърби-те провъзгласиха Република Сръбска Крайна с намерение по-късно, след окупацията на Босна и Херцеговина да я приключат към „Велика Сър-бия“. Чрез безогледни военни дейс-твия, използвайки неподготвеността и истинската благосклонност на част от влиятелните европейски държави, вече споменатите Великобритания и Франция, сръбските военни сили през 1992 година и първата полови-на на 1993 успяха да покорят Босна и Херцеговина, да я окупират, предим-но етнически да прочистят Източна Босна и да контролират средната и западната част на БиХ. С помощта на британските тайни служби през 1993 г. беше инсцениран конфликт между мюсюлманите и хърватите и този нещастен сблъсък се превърна в нов, значителен принос в свалянето на ипотеката на злодеянията от сръб-ските военни сили, за да се предс-тавят събитията така, като че ли не е имало сръбска агресия в Босна и Херцеговина, а там да са воювали всеки против всеки. Ще победи онзи,

66

който успее да задържи възможно най-голяма част от БиХ. Ролята на победителя предвид на въведеното ембарго на оръжие и на факта, че са успели да окупират 70 % от терито-рията на Босна и Херцеговина, беше предопределена само за сърбите.

Такова състояние, от гледна точка на хърватските национални интереси, беше непоносимо, защото беше дове-дено под въпрос и съществуването на самата Хърватия, а в последствие и на Босна и Херцеговина. Освен всич-ко казано дотук, основни причини за провеждането на освободителната военна операция „Буря“ бяха и неус-пешните четиригодишни преговори, неуспешното провеждане на мандата на UNPROFOR и UNCRO, заплахата над град Бихач в БиХ като защитена зона, реалната окупация на значител-на част от хърватската държава и на-пълно погрешната посока на мирния процес.

Когато над Книнската крепост на 5 август 1995 г. се развя хърватското знаме, означавайки края на победо-носната „Буря“, и когато президентът

д-р Франьо Туджман целуна победо-носния трибагреник, обикновеният хърватски човек дълбоко в себе си се надяваше, че това е началото на нов живот, защото едва с победата на операция „Буря“ Хърватия де факто постигна териториалната си цялост. Това бе общохърватска победа, не подарена, а извоювана на бойното поле. Какво се случи или се случва след цели 11 години с този символ на хърватската победа?

Започна непоносима заглушаваща какафония, която има за цел не само жертвите на агресията и военният по-бедител да се превърнат в агресори на собствената си територия, а и да се пробутва страшна теза, че всяка дър-жавно съзидателна идея на хърватите е част от злодейска (фашистка) идео-логия. Хагските обвинителни актове се опитват да пакетират това и юри-дически. Какви последствия ще има тази акция за хърватите, не е трудно да се отгатне. Нов (стар) грях и нова (стара) ипотека. Затова се поставя въпросът: какъв да е подходът към операция „Буря“, а с това и към ця-

лата хърватска отбранителна война? Известно е, че е неблагодарна зада-ча да се отговаря на всички изказани мнения, написани статии и анализи в тези изминали 11 години, защото биха се изгубили методологическата важност и яснота при обясняването на истинските причини за агресия в зората на 21-вия век на територията на Югоизточна Европа. Тези отгово-ри изискват допълнителни научни из-следвания. Защо след войната Хърва-тия води нова „война“, още по-тежка, а в духовен смисъл и по-разоряваща, въпреки че тя вече не се нарича така? Постоянното оркестрирано говорене за петната в хърватската отбранител-на война, особено за тези в операция „Буря“, има своето дълбоко полити-ческо и никакво друго оправдание. С признаването на стратегическа-та победа на Република Хърватия и на нейните национални интереси се довеждат в опасност национал-ните интереси на отделни водещи страни в международната общ-ност, главно на Великобритания и Франция, които те имат в Югоиз-точна Европа.

Отношението към хърватската отбранителна война, а също така и към освободителната стратегическа операция „Буря“ не търпи предраз-съдъци. Всеки аналитик може да се запита: защо толкова се ангажират международните фактори в това об-съждане, и то главно след войната? Значи ли това, че те не са били неми наблюдатели на събитията, а всеки по свой начин се е борил за собстве-ните си цели както в динамиката на войната, така и след постигането на мира?

След войната Република Хър-ватия по непоносим начин е под-ложена на нова война – информа-ционната. Колкото повече време минава, причините и последствията от сръбската агресия умишлено се довеждат в контрадикторност, за да остане недоизказаност и бъркотия. Поради това към „Буря“, както вече бе казано, този символ на хърват-ската отбранителна война прикри-то, а колкото повече време минава, и открито ще се изпращат стрелите на противоречието. И въпреки това

Република Хърватска, 1991–1995 (освобождаване на окупираните райони)

67

операция „Буря“ присъства в ана-лизите на всички военни и цивилни аналитици независимо от подбудите и/или политическата ориентация в смисъл на подкрепа или „оспорява-не“. За тази операция се пише, го-вори, дискутира, тя е образец за ус-пешно военно изкуство или излишна и рискована военна акция. Така или иначе, тя е тук и иска ли това някой, или не, тя е станала норма във воен-ното ни изкуство. И именно защо-то е норма и правило, т.е. сложна стратегическа гравитационна точка на хърватската отбранителна война, само с допълнително, дълготрайно и постоянно политическо и особе-но медийно въздействие може да се „промени“ нейното определение. Това тези, които я отричат, въпреки усилията си няма да успеят, защото „Буря“ едновременно сублимира и показва няколко значителни стра-тегически начала и което е още по-важно – истини.

Първо, стратегическото рав-новесие. На територията, наричана бивша Югославия (и в по-широк смисъл – на югоизток в Европа – до операция „Буря“ в действителност), то е било скрито и не е било отмерва-но. Цялата неефикасност на между-народната общност даваше възмож-ност на сръбската политика да води „непрекъсната пълзяща“ окупация и в Хърватия, и в Босна и Херцегови-на, създавайки по този начин мит, че сърбите са единствените господари на войната и тя – войната, може да се прекрати само когато бъдат задо-волени техните апетити. Операция „Буря“ просто промени стратегичес-кото отношение, което стана съизме-римо или както казва американският президент Клинтън: „Сега е време да се използва тази открехната вра-та да се накарат сърбите да приемат политическото решение“1. Хърватия с операция „Буря“ не само спечели стратегическа победа, с която въз-върна своята окупирана територия, а и доведе до моралното разпадане на противника до такава степен, че го принуди да приеме условията, които ще му бъдат наложени от междуна-родната общност – Дейтънското спо-разумение.

Второ, Хърватия, а не междуна-родната общност отбрани и спа-си Босна и Херцеговина. Ако беше успяло нападението на съединените сръбски сили (Армията на Репуб-лика Сръбска Крайна и Армията на Република Сръбска) през есента на 1994 г. и лятото на 1995 г. срещу град Бихач, оперативната ситуация би се променила съществено, което на стратегическо ниво бе неизгодно за Хърватия. И не само това – веро-ятно сърбите биха били провъзгласе-ни за победители във войната, както тогава се говореше в политическите кръгове на главните западни играчи, защото, както вече бе казано, сърбите контролираха 70 % от територията на Босна и Херцеговина. С падането на защитената зона Бихач този процент би нарасъл на почти 80. Тази страте-гическа точка за просъществуването и отбраната на Босна и Херцеговина, но и на Хърватия, която беше под контрола на международните сили и за нея носеше отговорност междуна-родната политика, бе „бранена“ по

начин, за който най-добре говорят американската оценка и изявлениета на разузнавателните структури: въз-душните нападения на НАТО на 23 ноември 1994 г. на територията на Западна Босна „бяха по обем и ефект нищожни“. Такъв лош ефект е пос-ледица, както казват американските извори, „от това, че французите и британците се възпротивиха на ре-шителни и силни акции. И не само това, те ги саботираха чрез дипло-матическите мисии на Акаши, лорд Оуен и генерал Росе. Преди всичко бяха унищожени сръбските радарни съоръжения, докато конкретните бронетранспортьори и артилерийс-ки съоръжения, както и пехотата, не бяха атакувани“. Това, което беше трудно разбираемо и неприемливо в този момент, бе да се чуят изявления, че „европейските съюзници не се тревожат кой знае колко от евен-туалното падане на Бихач“. С дру-ги думи, Западна Босна е защитавана от част от международната общност, така че да не бъде защитена. При та-

Хърватска и Босна-Херцеговина преди операция „Буря“ („Олуя“), 1995

68

кива, най-меко казано, двусмислени постъпки, е разбираемо, че сърбите в нито един момент не бяха разколеба-ни в усилията си да завземат Бихач. Това, което международната общност не пожела да направи, напрaви Хър-ватия – попречи на падането на Бихач с операциите „Зима-94“, „Лято-95“ и накрая го отбрани с операция „Буря“. Благодарение на Хърватия и на ней-ните въоръжени сили, а не на между-народната общност и на НАТО през лятото на 1995 г. Западна Босна не доживя съдбата на Сребреница, която би била и още по-страшна.

Потвърждение на тези твърдения, както и признаване на значението на безспорната хърватска победа не е трудно да се намери в анализите и статиите на чуждестранните анали-тици. Напротив! Вестник Die Welt2 установява, че западнобосненски анклав в Бихач не е доживял съдбата на Сребреница и Жепе, но не благо-дарение на НАТО или САЩ, а из- ключително и изцяло благодарение на

военните успехи на хърватските въо-ръжени сили. Това, че операциите на хърватската армия наистина са про-менили стратегическата картина, все-ки ще признае по свой начин. „Хър-ватската победа дава възможност за постигане на мир в Босна“, казва американският президент Клинтън3. В статията „Хърватското нападе-ние променя сръбското положение“ пише, че „мечтата на сръбския прези-дент Слободан Милошевич за създа-ване на Велика Сърбия, в която всич-ки сърби би живели в една държава, почти е била изпълнена“, а хърватите и мюсюлманите са били жертвите на тази мечта. Тогава е изведена опера-ция „Буря“. Много повече от военна победа, хърватският мълниеносен пробив през Крайна, на границата с Босна, в началото на август е довел до основна промяна в равновесието на силите на Балкана4.

Отношението между главните международни политически фактори и техните гледища и становища, ин-

тереси и постъпки картинно и ясно са показани в статията „Хърватия дока-за, че Западът е в грешка“5. В нея се казва, че мълниеносната хърватска война срещу контролираната от сър-бите Крайна е загорчала на запад-ните правителства, които са били в центъра на четиригодишната пасивна политика в бивша Югославия. Осо-бено са изтъкнати правителствата в Лондон и Париж, които не са били толкова разтревожени за колоната бежанци пред хърватското мълни-еносно напредване, колкото заради факта, че е разрушен митът за без-погрешността на тяхната идея да не се интервенира в Югославия и да се запази ембаргото на оръжие. Специ-ално е подчертана неефективността на UNPROFOR, защото докато хър-ватската войска не е издигнала свое-то знаме над град Книн, и то само 36 часа след началото на операцията, го-ворителите на ООН никога не са про-пускали възможността да говорят за високата бойна готовност и изкуство на сръбските сили. Същевременно са изказвали лошото си мнение за во-енните способности на хърватските сили, а политическият елит на НАТО е бил разгневен заради сръбското по-нижение. Накрая, се казва в статията, се е оказало, че западните генерали са давали на своите политически гос-подари такива доказателства против интервенцията, каквито те са и иска-ли. Хърватската победа е показала, че са говорили глупости. Основната теза в статията е, че освен понижение за UNPROFOR и западните полити-ци хърватската победа е създала коренно нова ситуация6.

Трето, операция „Буря“ показа каква е и що е то хърватска армия. За тази картина нека отново да ни пос-лужат няколко статии в чуждия пе-чат. Проблемът, който четири години не можаха да решат ООН и НАТО, блицакцията на хърватите реши за три дни. Това бе направено с успеш-ното изграждане на съвременна, под-вижна и мотивирана армия, която се равнява по стандартите на НАТО7. Стратегическият обрат и новите от-ношения, които настъпиха, със си-гурност са в полза на твърдението, че вероятно президентът Туджман

Хърватска и Босна-Херцеговина след операция „Буря“ и Дейтънското споразумение,21 март 1996

69

има право, когато казва, че днес Хър-ватия е една регионална сила, която не може да се пренебрегне в средно-европейското пространство. Неочак-вано бързият успех в Крайна, който е постигнат с помощта на съвременна, по западните стандарти въоръжена и ръководена армия, наистина създава нова ситуация8. Ето каква е била в очите и анализите на чуждестраните коментатори хърватската армия след операция „Буря“.

Четвърто, Хърватия първа в съвременния свят се бори против тероризма и го победи. Важно е, и то особено важно, да се подчертае против каква стратегия се е бори-ла Хърватия. През август 1993 г., 6 месеца след операция „Маслини-ца“ (операция за съединяване на се-верната и южната част на Хърватия, проведена северно от град Задар) е обявена „стратегия на реалната зап-лаха“ или „стратегия на отмъщени-ето“, както още са я наричали, като цялостна военна стратетия на сърби-те от окупираните райони на Репуб-лика Хърватия. Трябва да се отбеле-жи и още един факт – окупираните от сърбите райони – т.е. изкуствено създадената псевдодържава „Репуб-лика Сръбска Крайна – RSK“ – бяха под наблюдението на UNPROFOR. Анализът на горепосочената военна стратегия недвусмислено показва, че става въпрос за съставна част от гло-балната великосръбска военна стра-тегия, чиито извори са великосръбс-ките идеи, политическата и военната им практика, а опорната є точка е общата военна сила на „сръбските земи“, т.е. СР Югославия, „Републи-ка Сръбска“ в Босна и Херцеговина и Република Сръбска Крайна на оку-пираната хърватска територия. Този факт създателите и пропагандатори-те на тази стратегия не се опитваха дори да скрият.

Каква е била целта на тази страте-гия? В нея се тръгва от предпоставка-та за „единство на сръбските земи“, което значи единство на геострате-гическото пространство и целокуп-ност на материалния и демографския военен потенциал. Тази стратегия е насочена против Република Хър-ватия като държава със стремеж за

нейното рушене. Или както вече бе казано, извори са великосръбските идеи и политическата и военната им практика, а основана е на следните постановки:

1. Геостратегическото положение на Хърватия е изключително небла-гоприятно, т.е. геостратегическото положение на Република Сръбс-ка Крайна, свързана с останалите „сръбски земи“ спрямо Хърватия, е по-добро, защото дава възможност за отваряне на фронт от областта Ба-раня до полуостров Превлака.

2. Хърватия няма достатъчен де-мографски потенциал, нито други възможности да създаде военна сила, която би била в състояние да оси-гури благоприятно съотношение на силите за мълниеносна нападателна операция против Република Сръбска Крайна.

3. „Сръбската армия на Край-на – SVK“ има достатъчно ракетни и артилерийски средства за отбрана и стратетията є може да се основава на отмъщението като действителна зап-лаха и/или методите на практическа употреба на ракетни и артилерийски средства. Хърватия няма средства, с които би могла своевременно да им попречи, а и да ги набави, Крайна пак има предимство, защото няма отгова-рящи доходни цели.

4. Отбраната на Крайна допуска употребата на всички разполагащи средства, а Хърватия няма начин да им се възпротиви.

Както може да се види, всъщност начинът на терористичната употреба на средствата на военната техника е основна характеристика на тази стратегия и следователно терорис-тична е и политиката, от която про-излиза. В представянето на третата група фактори, които принадлежат на класическия „материално-техни-чески фактор на войната“, в началото се идентифицират следните жизнено най-важни обекти: 1. Град Загреб и неговите индустриални и инф-раструктурни капацитети в близък и по-широк периметър. 2. Районът Карловац–Огулин и шосето Карло-вац–Риека, единствената сухопътна връзка с град Риека и областта Истра, и по-натък, сухопътният и морският

път към Далмация. 3. Районът, който определя Масленичния провлак и 4. Крайбрежните градове Задар, Ши-беник, Сплит и Дубровник. По-ната-тък в стратегията се подчертава: „А всички тези системи би се срутили предимно върху Загреб и неговата близка околност. Никакви споразу-мения при това няма да има, защото всички сърби биха били наясно, че става дума за окончателно уреждане на сметките с Хърватия...“.

Стратегията на реалната заплаха не променя съществено великосръбските цели и/или стремежи както глобално, така и специално – по отношение на територията на Република Хърватия. Обратното, след подписване на Спо-разумението за прекратяване на огъня (през март 1994 г. в Руското посолство в Загреб) няма съмнение, че стремежи-те на великосръбската политика са се простирали и по-далече – все до пос-тоянното осуетяване на функциони-рането на Република Хърватия, т.е. до нейното разрушаване като самостоя-телна и суверенна държава. „Хърватия е осъдена като държава да умира в дъл-готрайна агония“ – е била единствена-та цел, поставена в тази стратегия.

Така че тази кардинална и явно обявена сръбска стратегия е продукт на приспособяването и теростичния начин на употреба на наличните во-енни сили в действителни (актуални) условия, което по този или онзи на-чин им е позволявала международна-та общност, а и впоследствие – съг-ласно постоянните общи и специални цели на великосръбската политика. Хърватия с операция „Буря“ е по-разила в първата половина на 90-те години на миналия век една терорис-тична стратетия по времето, когато тероризмът едва започваше да чука на вратата на света.

Пето, операция „Буря“ предот-врати федерализирането на Хърва-тия. Тъй като цяла Босна и Херцего-вина и почти две трети от Хърватия са били обхванати от проекта „Велика Сърбия“, от стратегическа гледна точ-ка цялата тази територия може да се смята, а и сърбите така са я смятали, за единна цялост. На тази територия се разиграха всички важни операции, и то предимно в нейния център – в

70

района на градовете Купрес и Лив-но. Тук мереха своите сили не само главните участници в конфликта, а и онзи фактор, който общо и съвсем не-дефинирано се нарича международна общност. Вътре в тази международна общност на хърватско-босненско-херцеговинския фронт съществуваше разделение на ролите на много нива. Най-важните главни играчи бяха Ве-ликобритания, Франция и САЩ. На по-ниско ниво своята второстепен-на роля играеха Германия, Русия и донякъде Италия. Разбира се, че не може без обикновени статисти - тях-ната роля играеха много страни – от Украйна до Бангладеш, които нямаха абсолютно никакво влияние. Когато хърватските сили (Хърватската армия и Хърватският съвет за отбрана – ар-мия на хърватите от БиХ) и армията на БиХ (въоръжените сили на бос-ненските мюсюлмани) започнаха да завладяват стратегическите центрове и сърбите започнаха да доживяват непрекъснати поражения едно след друго, на Хърватия бе поставен нов голям политически капан – план Z-4. Какво световните господари всъщ-ност искаха да направят с Хърватия и хърватите или как своята определена и/или планирана роля имаха намере-ние да отиграят най-добре, ни открива този план.

„План Z-4 е готов“ обяви на 28 декември 1994 г. в Загреб шефът на Наблюдаващата мисия на ЕС за бивша Югославия Пол Йоахим фон Стулпнагел. „Според мен Хърватия би могла с този план да бъде доволна. Не знам дали ще бъде така“. Как Хър-ватия би могла да бъде доволна, кога-то план Z-4 предвиждаше „държава в държавата“. За този план може да се каже, че е продължение на окупаци-ята на Хърватия с други средства. Комисията за вътрешна политика и национална сигурност в Хърватския парламент оцени план Z-4 като удар върху суверенитета на Хърватия. Сърбите в гр. Книн дори не пожелаха да приемат текста на плана от група-та посланици, която трябваше да им го предаде. Не ги прие и Слободан Милошевич. Така бе създадена нова ситуация, при която задържането на мандата на UNPROFOR стана при-

емливо решение за status quo. План Z-4 предвиждаше създаването на ав-тономни райони, а Република Хърва-тия щеше да бъде длъжна да приеме законите, които „краинските“ власти приемеха. Знамето и гербът на Ре-публика Хърватия можеха да се пос-тавят в Крайна само на хърватските държавни учреждения. Що се отнася до езика, в Крайна се предвиждаше употребата на сръбски език и кири-лица. Народната банка на Хърватия трябваше да издава за Крайна специ-ални парични знаци, които биха има-ли същата стойност като хърватската парична единица (хърватска куна), а името и дизайнът на тези пари би трябвало да определят „краински-те власти“. Хърватия не можеше да събира данъци в Крайна! Крайна не може да има войска, но и хърватска-та армия няма право да влиза в райо-на на Крайна и т.н., и т.н. Операция „Буря“ разпердушини този план!

Шесто, операция „Буря“ предот-врати повтарянето на трагедията от Сребреница. След успешното осъ-ществяване на „тест“ операциите в района на гр. Сребреница в БиХ (през юли 1995 г.) намерението на политическите и военните структури на Република Сръбска е било и по-нататък да продължи с операцията по прочистването на останалите защите-ни зони. След успешното за сърбите завладяване на Сребреница, по време на което очевидно е тестирана и реак-цията на международната общност, е продължена подготовката – военна и рекламна – за нападение и превзема-не на защитените зони Жепе, Гораж-де и като корона на всичко – Бихач. В рамките на рекламната кампания бе разпространен 15-минутен филм за Сребреница, който информативната служба на главния щаб на „армията на Република Сръбска“ е предложи-ла на медиите във Великобритания!? Хърватският отговор на сръбските намерени беше „Буря“.

Но преди самата операция на сърбите бе дадена още една възмож-ност – под наблюдението и контрола на международната общност да се пристъпи към политическо решение и да се приеме договор за мирна ре-интеграция на окупираните хърватс-

ки райони в конституционно-правния ред на Република Хърватия. Между другото, в директните контакти със своята делегация на преговорите в Женева (на 3 април 1995 г.) такова решение военнополитическата вър-хушка на Република Сръбска Крайна отказа да приеме.

Днес, 11 години след „Буря“, се чуват мнения, как трябва да се ус-танови истината за тази операция. Коя и каква истина? Истината е само една! Съвсем друг въпрос е иска ли се наистина тя да се знае. Лесно е да се стигне до истината, ако има жела-ние и добра воля, обективност и нак-рая и почтеност. Защото истината за операция „Буря“ е съвсем проста – „Буря“ предотврати повтарянето на Сребреница, „Буря“ предотврати фе-дерализирането на Хърватия, „Буря“ порази стратегията на тероризма, „Буря“ показа, че хърватската армия има и използва най-съвременна воен-на доктрина, „Буря“ де факто защити не само Хърватия, а и съседната дър-жава Босна и Херцеговина. „Буря“ наложи стратегическо равновесие на територията на бивша Югославия и осигури мир. Това е истината за опе-рация „Буря“ и въпреки всичко и вся-какви дискусии и опити за нейното оспорване, въпреки всички усилия, тя, истината, няма така лесно да се унищожи.

Превод Диана Гласнова

Бележки:

1 The Washington Post, 8 август 1995 г.2 Хърватското поръчение, август, 1995 г.3 The Washington Post, 8 август, 1995 г. 4 The Washington Post, 22 август 1995 г.5 The Wall Street Journal, 10 август 1995 г.6 Пак там.7 След блицакцията. Die Welt, 8 авг. 1995 г.8 Радио „Дойче Веле“, 10 август 1995 г.

71

Първата българска национална военна единица с войскови статут е регламентирана през 1811 г. като ре-ално представително боево формирование в щата на рус-ката Дунавска (Молдовска) армия под наименованието Българска земска войска. Тя участва активно във воен-ни действия срещу османците до 29 май 1812 г., когато е разпусната със заповед на адмирал П. В. Чичагов1.

Мненията за етническата принадлежност на нейния командир Димитър Павлов Ватикиоти, по същество предводителят на първата българска национална войско-ва единица, се раздвояват: считат го за грък по произход В. Конобеев, Н. Тодоров, С. Дойнов и др2, а за бълга-рин – Е. Хаджиниколова, А. Бенов и т. н.3.

Още в началото трябва да се изтъкне, че инициати-вата за създаването на именно българска войскова част е подета от самия Д. Ватикиоти. – През юни 1811 г. той се обръща чрез посредничеството на генерал-майор И. Н. Инзов към командващия Дунавската армия М. И. Кутузов за разрешение да организира от заселилите се по северния бряг на р. Дунав български емигранти Зем-ска местна войска4. Пълководецът подкрепя идеята и разпорежда сред доброволците във формированието да бъде установен порядък „съобразно техния живот и тра-диции“, като им се позволи „да назначат между себе си чиновници (командири) със звания по тяхно желание“5.

Като се съобразява с това разпореждане, натоваре-ният със създаването на войсковото подразделение гене-рал-майор Турчанинов определя за командир на образу-ваните в началото два конни полка Д. Ватикиоти6. Всички останали командни чинове са българи: Христо Косякоглу, Хаджи Пенчо, Хаджи Кулев, Георги Мамарчев и пр.7.

Защо „гъркът“ Д. Ватикиоти не получава назначение в организираната по същото време Гръцка земска войс-ка, още повече че броят на постъпилите там гърци се оказва недостатъчен – по численост те отстъпват чувс-твително на българите8? Защо той поема финансирането на „чуждоетническото“ подразделение и го обезпечава с лични средства9? Защо привлича в състава му и своя

ÇÀ ÍÀÐÎÄÍÎÑÒÒÀ ÍÀ ÊÎÌÀÍÄÈÐÀÍÀ ÁÚËÃÀÐÑÊÀÒÀ ÇÅÌÑÊÀ ÂÎÉÑÊÀÄÈÌÈÒÚÐ ÂÀÒÈÊÈÎÒÈÂåñåëèí ÈÃÍÀÒÎÂ

брат Иван10? Защо цялата му дейност от 1809 г., когато е регистрирана първата негова бойна проява в документ, до смъртта му през 1820 г. е посветена изключително на българската кауза11? Възможно ли е на тези въпроси да се отговори убедително с презумпция за интернацио-нална солидарност на „гърка“ Д. Ватикиоти, който дори усвоява българския език, при положение че отлично си служи с руския, достатъчен за комуникация с неговите подчинени българи12?

За определянето на националността на командира на Българската земска войска съществуват редица ясни сви-детелства:

1. През 1809 г. руският майор Яри споменава Д. Вати-киоти в състава на българска команда от 80 души, която участва във военните действия против османците след преминаването на р. Дунав13.

2. През 1810 г. Д. Ватикиоти предводителства отряд от „желаещи българи“, изпращан от коменданта на Си-листра генерал-майор И. Н. Инзов в акции за прочиства-не на района и „винаги се връщали с желания успех“14.

3. На 11 май 1811 г. Пенко и Д. Ватикиоти начело на 150 българи водят бой край Тутракан, пленяват 6 турски войници15. Според рапорта на М. И. Кутузов до импера-тор Александър I от 20 май командирите били „миналите на наша страна двама български началници“16.

4. В донесение до военния министър Барклай де Толи от 11 юни 1811 г. М. И. Кутузов изтъква: „От българи-те, преселили се от Силистра, 30 души измежду най-изя-вените под командата на някой си Ватикиоти, пожелали да разузнаят числеността на войската на Илик-оглу“. Те атакували османска част, взели двама души в плен. М. И. Кутузов предлага Д. Ватикиоти да бъде повишен в чин поручик17.

5. На 14 септември 1811 г. българска команда, водена от Д. Ватикиоти, провежда разузнавателна акция към Си-листра и пленява 5 османски войници18.

6. Начело на отряд от доброволци, по израза на глав-нокомандващия – „нашите българи“, в състава на войс-

72

ките от левия фланг Д. Ватикиоти участва в превзема-нето на Силистра през нощта на 11 срещу 12 октомври 1811 г. М. И. Кутузов го представя за награда – златна сабя с надпис „За храброст“ – с атестацията: „Изпълни с усърдие и желание дадената му заповед да се прехвърли с командата си на десния бряг на Дунава, с нея пръв удари Силистра срещу тутраканските врати и като се втурна в града, унищожаваше неприятеля, с което много помогна за спечелване на победата“19.

7. През февруари 1816 г. Д. Ватикиоти е определен за помощник на А. П. Юшневски, оглавяващ комисия за събиране на сведения за българските преселници в Бе-сарабия. Двамата „действат като изразители на интере-сите им, защитават ги“. Конкретно за ангажираността на Д. Ватикиоти с устройването на българските преселници в Южна Бесарабия изследователите Иван Грек и Николай Червенков пишат: „Именно той придава на действията им организиран, целенасочен и масов характер и съдейства в Буджака да се създаде за българите и гагаузите осо-бено административно устройство с елементи на авто-номия“20. Последователните усилия на бившия командир на Земската войска да защити интересите на българските преселници от своеволията на помешчици и корумпи-рани служители му създават безспорен авторитет и на 29 декември 1819 г. е назначен за техен пръв попечител – по предложение на генерал-майор И. Н. Инзов и „всеобщ избор на самите българи“. По време на придвижването си от Санкт Петербург за местоназначението му обаче той умира в самото начало на 1820 г.21.

8. В хода на подготовката на гръцкото въстание Д. Ватикиоти е приет за член на Филики етерия на 2 ав-густ 1817 г. и определен за апостол за България. Първият историк на гръцката революция И. Филимон твърди: „С Хетерията се бе свързал и един многочислен корпус от 14 хиляди български бойци, намиращи се в Бесарабия. В село Томарово филикът Секирис посветил в Хетерията вожда на корпуса Димитър Ватикиоти, а той впоследст-вие своите офицери и други“22. Защо ли е пропуснато да се маркира „гръцкото“ произхождение на функционер от такъв мащаб, който гарантира, че „при първото известие ще потегли срещу турците с цялата българска част“23? За свои помощници Д. Ватикиоти отново привлича само българи – Хаджи Михалис и Велко24.

9. Гръцката форма на фамилията на командира на Българската земска войска не бива да смущава с оглед на ярко изразената чрез делата му българска национал-на принадлежност – Съби Стойков Попович от Котел се е самоназовавал Георги Стефанидис и Георги Македон, но пламенната му родолюбива дейност не оставя никакво съмнение в неговия произход и го утвърждава като „ря-дък патриот и борец“, „един от най-бележитите синове на

българския народ“ под името Георги Раковски25.При липсата на държавни и културни собствени инсти-

туции именната практика на българите в края на ХVIII – началото на ХIХ в. не е нормативно регламентирана, ос-новава се на патриархалната традиция или на свободен личен избор. След проучване на имената на спомощест-вователите от Бесарабия в интервала 1843–1875 г. Елка Дроснева констатира: „Едно до друго се редят имена със славянски корен и окончания, осветени от християнската традиция и отдавна възприемани като български; руски, украински, гръцки; с български, руски, арабски, румънс-ки, гръцки окончания, често в причудливи съчетания – да речем собствено име със славянска първооснова, прези-ме с гръцки корен и арабско окончание; фамилии, озна-чаващи родното място, занятие или придобития прякор, съчинени от носителите, „за да им отварят високите пор-ти“ в съответната страна – Княжески, Боляров, или пък подчертаващи българската принадлежност, като Бълга-ров, например и най-оригиналната сред тях, избрана от един сопотски род, живеещ в Болград: Кралимаркови“26.

Гръкоморфната структура на фамилията Ватикиоти може да е продукт на една широко прилагана практика: „Гръцките учители са преименували българчетата при записване в гръцките училища. Промяната се е правела и лично понякога поради увлечение в гърцизма и срам да не бъде подложен на хули и презрение като българин“27. Според Иван Селимински например през 1825 г. в Сли-вен българите се делели на благородни, които наричали себе си гърци, и неблагородни, торлаци; Пандели Киси-мов свидетелства, че под грък се разбирало „гражданин, градски човек, по живеене и облекло“, докато „българин човек можеше да бъде селянинът“. Все И. Селимински изтъква, че до оформянето на понятието за народност у нас „ние сме се включвали във верското понятие „гър-ци“28, т.е. етнонимът „грък“ обозначава и верска при-надлежност. До 1849 г., когато за пръв път в официален османски документ се употребява названието „булгар миллет“, се използва „рум-миллет“ („гръцки народ“) за всички православни поданици на империята.

Етимологията на фамилията Ватикиоти не е изяснена. Една от възможностите е тя да представлява производ от новогръцкото „емватикион“ – според Г. Раковски „дип-лома за попове и калугери и др“; според Илия Блъсков „ембатик“ е свещенически данък, плащан на владика-та – „право за попско ежегодишно даждие: Щом се ръ-коположеше свещеникът, определяше му се според голе-мината на селото, в което ще попува, даждие от 500 до 3500 гроша, което сяка година в определен ден, без друго трябваше свещеникът, без никаква покана или напомне-ние, да внесе изведнъж на владиката си, иначе подпада-ше в немилост, дори и на наказание“29. В диалектите под

73

„ембатик“ се разбира „данък, който свещеници са пла-щали на владика“30. В такъв случай фамилията може да е възникнала като професионално прозвище на пряк кръ-вен предшественик на командира на Българската земска войска – свещеник или владишки наместник, натоварен със събирането на дължимите суми.

Друга възможност за етимологизиране предоставя гръцката лексема „ватос“ - „къпина“ в съчетание с фор-манта „киоти“ за отбелязване на местообитаване, както в изведената от названието на град Делвино словоформа Делвинакиоти, приета за фамилия31. Тогава Ватикиоти би означавало „капиновчанин“ – човек, произхождащ или живеещ в селище, наричано Къпиново, Къпинец, Къпиново, Къпиновци, намиращи се съответно във В. Търновско, Разградско, Генерал-Тошевско, Исперихско. Известна е фамилия Ватиков в с. Селиолу (Одринско) през 1903 г.

Човек се легитимира и изявява своята същност във и чрез делата си. Както отбелязва за Д. Ватикиоти из-следователят В. Д. Конобеев: „Цялата негова дейност е свързана обаче с българския народ“32. Тя го разкрива като решителен и последователен ратник на българската национална кауза, което е немислимо за индивид с небъл-гарско самосъзнание.

Като свой са го възприемали, чувствали и тачили и българските изселници в южноруските области. Първо-то, основано след кончината му село през 1821 г., те на-зовават Димитриевка в негова чест, памет и славослов!

Бележки:

1 Конобеев, В. Д. Българското националноосвободително движе-

ние. Идеология, програма, развитие. С., 1972, с. 168.2 Пак там, с. 171. Тодоров, Н. Балкански измерения на Гръцкото

въстание от 1821 година. Приносът на българите. С., 1984, с. 54;

Дойнов, С. Българите и руско-турските войни 1774–1856. С., 1987,

с. 147.3 Хаджиниколова, Е. Българските преселници в южните области

на Русия 1856/1877. С., 1987, с. 28; Бенов, А. Българско, българи.

Неизвестно за известното. С., 1988, с. 16. За разновидност на

това становище може да се смята „гагаузката“ версия (Криста-

нов, Ц., Маслев, С., Пенаков, И. Д-р Иван Селимински като учител,

лекар и общественик. С., 1962, с. 86, бел. 1), тъй като гагаузите са

българска етнографска група; с българско самосъзнание са и живе-

ещите в Бесарабия гагаузки преселници (Титоров, И. Българите в

Бесарабия. С., 1903, с. 279).4 Конобеев, В. Д. Цит. съч., с. 152.5 Атанасов, Щ. Селските въстания в България към края на

ХVIII в. и началото на ХIХ в. и създаването на Българската земска

войска. С., 1958, с. 335.6 Конобеев, В. Д. Цит. съч., с. 154.7 Дойнов, С. Цит. съч., с. 83.8 Тодоров, Н. Цит. съч., с. 44.9 Мещерюк, И. И. Социально-экономическое развитие болгарских

и гагаузских сел в Южной Бесарабии (1808–1856 г. г.). Кишинев,

1970, с. 200.10 Грек, И., Н. Червенков. Българите от Украйна и Молдова. С.,

1993, с. 127.11 Конобеев, В. Д. Цит. съч., с. 151.12 Кристанов, Ц., С. Маслев, И. Пенаков. Цит. съч., с. 324.13 Конобеев, В. Д. Цит. съч., с. 119.14 Пак там, с. 140.15 Пак там, с. 151.16 Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 226.17 Пак там, с. 338–339.18 Конобеев, В. Д. Цит. съч., с. 156.19 Пак там, с. 158.20 Грек, И., Н. Червенков. Цит. съч., с. 145.21 Скальковский, А. Болгарския колонии в Бессарабии и Новорос-

сийскомъ-края. Одеса, 1848, с. 27–28.22 Атанасов, Щ. Цит. съч., с. 273.23 Тодоров, Н. Цит. съч., с. 54.24 Пак там, с. 49, 54, 247.25 Трайков, В. Георги Стойков Раковски. Биография. С., 1974, с.

76, 80, 383.26 Дроснева, Е. Българската възрожденска книга в Бесарабия. – В:

„Българите в Северното Причерноморие. Изследвания и материа-

ли“. В. Търново, Т. III, 1994, с. 150.27 Кристанов, Ц., С. Маслев, И. Пенаков. Цит. съч., с. 26, бел. 1, с. 60.28 Пак там, с. 60, 260.29 Раковски, Г. С. Съчинения. Т. I, С., 1983, с. 348. Блъсков, И. По-

вествования за възрожденското време. С., 1985, с. 507, бел. 6.30 Български етимологичен речник. Т. I, С., 1971, с. 494.31 Тодоров, Н. Цит. съч., с. 138.32 Конобеев, В. Д. Цит. съч., с. 151.

74

Видният пруски маршал, свързал името си с България през 30-те го-дини на XIX век, е роден на 26 ок-томври 1800 г.1 в гр. Пархим, област Мекленбург2, в семейството на обед-нял дребен пруски аристократ. Едва 11-годишен, Хелмут Карл Бернхард фон Молтке е изпратен в кадетско училище в Копенхаген, където в про-дължение на шест години усвоява упорито преподаваната военна ма-терия. Независимо от неизгодната за него ситуация – да изучава всичко на чужд език, на изпитите младият Молт- ке се класира на първо място.

След завършване на училището, през 1819 г. Молтке започва службата си като офицер в пехотен полк в Ренд-сбург, но скоро осъзнава, че възмож-ностите му за израстване в малката датска армия са твърде ограничени. Това подтиква младия и амбициозен офицер към решението да премине на служба в пруската армия. Така през януари 1822 г. той пристига в Берлин, където след блестящо издържани из-пити получава званието лейтенант и е назначен в 3-ти батальон на 8-и пехо-тен полк, разположен на гарнизон във Франкфурт на Одер3. Воден от жела-нието си да обогатява познанията си все повече, още през същата година той постъпва във Военната академия в Берлин. По същото време началник на академията е видният военен тео-ретик и историк Карл фон Клаузевиц (1780–1831). В продължение на че-тири години Молтке „се въздържа от всякакви развлечения и удоволствия“ в името на военната наука, която иска да познава в дълбочина4.

Десет години по-късно – през 1832 г., Молтке вече е на служба в то-пографското бюро на Генералния щаб на пруската армия. По това време той има възможност да посети Италия, а през 1835 заминава и за Турция5. Следващите четири години от живо-та на капитан Молтке са изпълнени с множество преживявания, както и с

ÕÅËÌÓÒ ÔÎÍ ÌÎËÒÊÅ È ÁÚËÃÀÐÈßÑíåæàíà ÐÀÄÎÅÂÀ

много нови отговорности като военен съветник на султан Махмуд II (1784–1839). Неговите усилия и внимание са насочени в помощ на амбициозния проект на турския султан за реоргани-зация на армията. Военните познания и инженерните умения на Молтке са основните му препоръки пред султа-на, когото той има задължението да придружава по време на пътуването из България и Мала Азия. По време на това пътуване младият Молтке изработва голям брой планове, про-ектира мостове, дворци и водохрани-лища, инспектира и дава сведения за състоянието на укрепленията, а също така ръководи пряко разнообразните дейности, свързани с укрепяването на градовете Русе, Силистра, Варна и Шумен6. За известно време той е доверен съветник на главнокомандва-щия турската армия Мехмед Шесреф паша, който в израз на благодарност го награждава с турския медал Нишан7.

Въпреки че основното му задъл-жение е свързано с модернизация-та на турската армия, през 1838 г. Молтке участва в кампанията срещу кюрдите, а година по-късно – през 1839 г., и във Втората турско-еги-петска война, като съветник на ко-мандващия турската армия Хафиз паша при нахлуването є в Сирия. Тук той за първи път има непосредствена възможност да приложи на практика обширните си теоретични познания.

След петгодишно отсъствие Молт-ке се завръща в Прусия и поема отно-во задълженията си като капитан от генералния щаб. Възникналите здра-вословни проблеми обаче го отвеж-дат през лятото на 1841 г. на лечение в курорта Хелиголанд (Heligoland). Три години по-късно той е назначен за адютант на принц Хенри Пруски, но след смъртта на принца в края на 1846 г. се връща отново към военната служба. От 1848 до 1855 г. заема пос-та началник-щаб на Първи армейски корпус в Магдебург8.

През 1855 г. Молтке е произведен в чин полковник и след като е назначен за флигел-адютант на принц Фридрих (бъдещият император Фридрих III), го придружава в пътешествията му до Санкт Петербург, Москва, Париж и Лондон. Тези пътувания предоставят на Молтке неповторими възможнос-ти да се запознае с живота, нравите и обичаите на дворовете на едни от най-големите държави в Европа, а така също да види и оцени техните армии и командния им състав. Богатите си впечатления по-късно Молтке описва в книгата „Писма за Русия“.

Заедно с всичко това Молтке про-дължава да напредва и в йерархията. В резултат на отличната му работа и компетентност през 1858 г. е назначен за началник на Пруския генерален щаб (от 1871 г. имперски) – длъжност, ко-ято му дава възможност да разгърне изцяло своите идеи и организаторски гений за създаването на съвременна мощна и ефективна армия.

По случай триумфалното завръ-щане на Х. Молтке от Франция на 16 юни 1871 г. император Вилхелм I Хо-хенцолерн (1797–1888) го провъзгла-сява за генерал-фелдмаршал, а името му е вписано на второ място в списъка на получилите парични дарения, раз-дадени със съгласието на Райхстага. Много от големите градове в Герма-ния, включително Берлин, Хамбург, Магдебург и Лайпциг го обявяват за свой почетен гражданин. Молтке е из-бран за депутат в парламента от окръг Манд-Хайдекраг (Mand-Heydekrag), а на 28 януари 1872 г. императорът го провъзгласява за пожизнен член на Горната камара9.

На 2 октомври 1876 г., още при-живе, в родното му място Пархим в присъствието на херцога на област Мекленбург–Шверин и голяма воен-на делегация е открита издигнатата в негова чест колосална статуя.

През последните шестнайсет годи-ни – до 1888 г., като началник на Гене-

75

ралния щаб той ръководи написването на официалната история на Френско-пруската война от 1870–1871, както и разработването на план за кампании против Франция и Русия10.

Хелмут фон Молтке завършва жизнения си път на 91-годишна въз-раст на 24 април 1891 г. в Берлин. В последните си дни фелдмаршалът е обграден с почести, признание и ува-жение, както е изпълнен с чувство на удовлетворение от реализираните си начинания11.

* * *Още от най-ранни години Молтке

проявява интерес към литературата и историческите изследвания. През 1827 г. публикува роман, озаглавен „Двамата приятели“, а през 1831 г. написва и есе – „Холандия и Белгия в техните взаимоотношения от раз-делянето им при Филип II до обеди-нението при Уилям I“. В началото на 30-те години успява да преведе девет тома от труда на английския историк Едуард Гибон „История на залеза и упадъка на Римската империя“. През 1841 г. издава „Писма от Изтока“, а през 1845 г. – „История на войната на Русия с Турция през 1828–1829 г.“12.

Заедно с тези трудове той оставя на поколенията и своите писма до семейс-твото. Богатото епистоларно наследс-тво на Молтке ни дава възможност да надникнем в света на видния маршал, да се докоснем до чисто човешките му чувства и преживявания. Да разберем, че той е „човек като всички нас, един човек с топло сърце“13, изпълнен с надежди и съмнения, любов и омраза. Нещо повече, те са свидетелство за не-говата силна вяра в Бога, за изключи-телната привързаност към семейство-то и за желязната му воля за постигане на перфекционизъм.

Текстовете, които предлагаме на вниманието на читателите – „Из пътуването в България в свитата на султана“ (Търново, 18 май 1837 г. и Казанлък, 21 май 1837 г.), са превод от руското издание на книгата14. Те са част от поредицата писма, които Молтке изпраща до сестрите си и до някои от приятелите си. В тях той описва впечатленията си от пътува-нията си със султан Махмуд II през периода от 1835 до 1839 г.

Писмата са подредени в хроноло-гичен ред, като първото е от 13 април 1836 г., а последното – от 10 август 1839 г. В тях Молтке дава най-под-робни сведения за местата, които посещава – Дарданелите, Босфора, Константинопол, България, както и Мала Азия. Авторът е съумял да пре-даде с един изключително живописен и точен език видяното и преживяно-то и да съчетае по най-добрия начин полезната и любопитна географска информация с историческата за тези места.

Безспорно всички писма заслужа-ват внимание, но за българския чита-тел е особено интересно да прочете и да се запознае преди всичко с онези от тях, които се отнасят до градовете Търново, Казанлък и Одрин, а така също и за Добруджа.

Писмата са снабдени с кратки обяснителни бележки под линия по техния текст и съдържание. Уточне-ни са някои чужди думи, както и ня-кои географски понятия.

* * *ИЗ ПЪТУВАНЕТО

ПО БЪЛГАРИЯ В СВИТАТАНА СУЛТАНА

Търново, 18 май 1837 г.

Чудна страна е тази България; тук всичко е зелено; краищата на дълбо-ките долини са обкръжени с липи и

диви круши, широките ливади са об-точени с ручеи; разкошни житни по-лета покриват равнините и даже голе-мите пространства необработена земя са обрасли с висока сочна трева.

Множеството самотно стоящи дървета придават особена живо-писност на местността и със своята тъмна зеленина се отделят на свет-лозеления фон. Дунавската низина живо напомня някои местности от Германия, например околностите на Десау15. Селата, разсеяни тук много нарядко, са големи, тъй като да се живее в самотни домове, все още не е съвсем безопасно.

По бреговете на Дунав срещах почти само турски села. По всяка ве-роятност християнските жители са се преселили в княжествата на отсрещ-ния бряг на реката, откъдето се носи камбанен звън, където камбанариите смело издигат глави към светлосиньо-то небе. Едва ли можеш да си предста-виш как изглежда българската черква. По време на моето пътешествие по Балканите преди година и половина, случи ми се да пренощувам в бед-на къщурка. На двора, в близост до обора, видях нещо като колиба или къщурка, десетина фута16 широка; сламеният покрив бе толкова нисък, че беше почти невъзможно да стоиш изправен, светлината влизаше само през вратата. На задната стена висе-ше голяма мушама с безчислено коли-чество изображения на светии. Тази мушама с чифт свещници и парче от килим представляваха цялата вътреш-на украса на тази колиба. Ето такава беше черквата на това съвсем нищож-но селце, по име Хаса-бейлен. Тук, в разклоненията на Балкана, мнозин-ството селски жители са християни. Българите излизат от жилищата си, за да се убедят дали е истина „че нашият чорбаджи“ (нашият повелител и хра-нител) е пристигнал от далечния Ца-риград. За няколко месеца това беше толкова невероятно, все едно стрида да се откъсне от скалата си или косте-нурка да изпълзи от черупката си.

Вчера пристигнахме в Търново. От този момент, тъй като нямахме определена работа, аз заедно с оста-налата свита, яздейки, следвам Него-во Величество. Тъй като в султанс-ката свита представлявам съвършено

Фелдмаршал Хелмут фон Молтке

76

ненормално явление, беше ми трудно да си намеря подобаващо място. При всяко неловко положение винаги се оказваш ту твърде голям, ту твърде нищожен. Тъй като все пак султанът ежеминутно ме викаше при себе си, беше необходимо да се намирам бли-зо до неговата особа. Шествието за-почва с рушчукския паша, вече тре-ти ден, назначен за везир. След него следва ефендимис17 – „нашият пове-лител“, в карета с четири коня. След него следват неговите приближени, клас хора, които не мога да нарека нито паши, нито камерхери18, нито тайни държавни съветници, но които изпълняват всички тези длъжности заедно, като при това се ползват със значително влияние. Първи сред тях е Васаф ефенди, везирът се държи пред него, стоейки и не сяда, дока-

то той не му даде знак. Аз, наисти-на, сам си давам този знак, но затова пък имам основание да предполагам, че не съм в списъка на симпатични-те. След това следва голяма смесица от хора – офицери, Негово превъз-ходителство, придворният шут, раз-давачът на милостиня, аз, няколко други изтъкнати личности и накрая младшите офицери, келнерите и цял полк прислужници. Ежедневно пре-карвахме в пътуване десетина часа. На кръстопът се спира, за да се за-куси; обикновено като моя част ми се пада блюдо пилаф с неизмерима дъл-бочина, цяло печено агне, отлично приготвено, след това сладко блюдо, след това плодове и отново сладки блюда, на брой до десет. Опазвайки се по този начин от гладна смърт, тръгваме по-нататък по пътя.

Доста преди Търново жителите вече са се строили в шпалир от двете страни на пътя; местната стража се е явила в пълно парадно оборудване, а гръцките жени заемаха плоските покриви и тераси, за да зърнат своя властелин. Никога не ми се е случ-вало да видя по-романтично место-положение от местоположението на този град. Представете си тесен планински пролом, в който Янтра е издълбала своето дълбоко ложе между отвесните песъкливи стени и фантастично се вие в него подобно на змия. Едната от каменните сте-ни, окръжаваща долината, е изцяло обрасла с гора, а на другата е раз-положен градът. Посред долината се възвисява конусообразна скала, об-разуваща природна крепост. Реката я обгръща подобно на остров и тя се съединява с останалата част на гра-да само посредством природна прег-рада с дължина двеста и височина десет фута. Никога не ми се е случ-вало да видя по-фантастична скала и тъй като моят повелител отиде днес в джамията, възползвах се от сво-бодното време, за да се запозная с местността и да я картографирам.

Не можете да си представите нищо по-живописно от опознатия от мен тукашен гръцки дом. Въобще аз съм пристрастен към неправилни-те сгради, чийто план е начертан от необходимостта. В средата можете да видите неголям двор и градинка с рози и плодни дръвчета. Около него върви едноетажен ред от коридори и просторни покои, изцяло отворени към двора, така че тук живееш бук-вално на открито. Краищата на кори-дорите образуват естради, застлани с килими и обзаведени с ниски, широ-ки, меки дивани. Издаденият напред покрив засенчва саксии с карамфили и жълт шибой, наредени по края на цялата галерия. Стаите се осветяват откъм коридора и в тях цари приятен полумрак, в който окото почива от яр-ката светлина на това чудно небе. Не можете да си представите по-уютно място за мечти и леност, както моята естрада. Срещу мен се извисява го-риста планина, обточваща долината, от чийто гъсталак се носят песните на славей, а над дърветата се виждат снежните върхове на Балкана.

Молтке, битката при Садова, 3 юли 1866

77

Казанлък, 21 май 1837 г.

Днес се прехвърлихме през Бал-кана. Струва ми се, че височината на главния превал, по който минава пъ-тят, не е повече от 3000 фута над се-лото Габрово, намиращо се в основата на планината, където и нощувахме. Проходите през Тюрингенския лес19, например, ми се струват по-високи, но пътят там е толкова удобен, че височи-ната на прохода става незабележима. Наистина, на запад се съзират доста високи върхове, покрити със сняг. От върха на острия гребен се открива ши-рок изглед към хълмистите части на България и още по-красив откъм руме-лийската страна към прелестната до-лина на Казанлък. Виждаш пред себе си като на карта полета, ливади, села, бели пътища и ручеи, чието течение се обозначава от обточващи ги превъз-ходни дървета. От другата страна се извисяват други, по-ниски планински вериги и цялата тази картина живо ми напомня прелестната Хиршбергска до-лина, ако се гледа откъм Кинаст.

Южният склон на Балкана се спус-ка стръмно към равнината; за по-малко от час стигнахме по новопостроения за султана път до Шипка в подножие-то на планинската верига. Сам по себе си Балканът като планинска верига не представлява значителна трудност за преминаване, както обикновено се предполага, но в тази негъсто насе-лена местност не само планините, но даже и плодородните равнини са лошо обработени и заселени. Тук не се чува шумът на заводи, не се виждат нито ковачници, ни мелници, нито фабрики като у нас; няма села, но няма и пъти-ща и затова тези, които съществуват, са от особено значение.

Още издалече видяхме горичка с исполински орехови дървета, сред които е разположено градчето Казан-лък. Даже върховете на минаретата не могат да надникнат изпод планините от листа и клони, под които сякаш са погребани. Ореховото дърво (гръцки орех) безспорно е едно от най-прек-расните дървета в света. Тук видях някои екземпляри, които разпростира-ха хоризонтално клони над простран-ство от сто фута в диаметър. Свежата зеленина на широките листа, гъстият мрак под техния листвен свод и пре-

възходната растителност около ство-ла, а накрая и шумоленето на близкия извор – всичко това е възхитително. Тези дървета можем да назовем раз-кошни дворци, в които се приютяват хиляди диви гълъби и славеи. Едва ли можем да добием представа за цялото богатство на тази местност. По пътя видях извор, който бълваше право нагоре струя, широка девет дюйма20, след което продължаваше пътя си като неголям ручей. Подобно като в Ломбардия, така и тук всички градини и поля се оросяват ежедневно от во-ден запас, съхраняващ се във вади и ровове. Цялата долина представлява картина на завидно благосъстояние и разкошно плодородие, наистина обе-тована земя: обширни поля, обрасли с вълнуващите се стебла на жито с ви-сочина колкото човешки ръст, по ли-вадите пасат безчислени стада овни и биволи. В небето няма недостатък от гъсти дъждовни облаци, скупчващи се около снежните планински върхове и поливащи от време на време долините с благотворни порои. В промеждутъ-ците свети ярко слънце, което отново ги съгрява. Въздухът изцяло е пропит с благоухание, което трябва да се при-ема решително в буквалния смисъл на думата, а не в преносния, като думи-те въобще на много пътешественици. Казанлък е европейският Кашмир, турският Гюлистан – „страната на розите“, тук това цвете се отглежда не като у нас в саксии и градини, а на полето като картофите. Решително не можете да си представите нищо по-прелестно от подобно розово поле. Милиони, да, цели милиони столисти рози, са разпръснати върху светлозе-ления килим на розовото поле, въпре-ки че не са разтворили даже и четвърт от цветовете си. Според Корана рози-те са се появили по време на нощно-то възнасяне на небето на пророка, а именно белите рози от капките негова пот, жълтите от капките пот на коня му, а червените от капките пот на ар-хангел Гавраил. В Казанлък неволно стигаш до убеждението, че за арханге-ла в крайна сметка това пътешествие е било доста изморително.

Розата (гюл) неволно би ме отпра-тила към думата „бюлбюл“21, ако не се опасявах да не навляза твърде много в областта на поезията: Un voyageur

doit se garder de l’enthousiasme s’il en a et surtout s’il n’en pas22. Затова само ще отбележа, че тук не само се любуват на розите, миришат ги, но и ги ядат. Розовото сладко е много лю-бимо блюдо в Турция и се яде сутрин с чаша вода преди кафето. Твърдя, че този навик съвсем не е толкова лош.

Бележки:

1 Датите в изложението са по стар календарен стил.

2 Историческа област на територията на Североизточна Германия, от 1348 г. самостоятелно херцогство. През 1621 г. се разделя на две херцогства: Мекленбург–Шверин и Мекленбург Гюстров (от 1815 г. Велики херцогства).

3 Adams, W. H. Davenport. Eminent soldiers. London, s.a., p. 304.

4 Lewal. Le marechal de Moltke. Organizaeur et stratege. Paris, 1891, p.10.

5 Moltke, H. Lettres a sa mère et a ses frères Adolphe et Louis (1823–1888). 3. ed., Paris, 1892.

6 Lewal. Le marechal de Moltke. p. 11.7 Adams, W. H. Eminent soldiers, p. 305;

(Вероятно става дума за турския орден Нишан Ифтикар, учреден през 1831 г. като награда за общи заслуги).

8 Пак там, с. 306.9 Adams, W. H. Eminent soldiers, p. 329.10 Дюпюи, Е. и др. Всемирная история

войн. Кн. 3, М., 1998, с. 360.11 Lewal. Le marechal de Moltke. p. 6.12 Moltke, von. Der russisch-turkische

Feldzug in der europaischen Turkei 1828 und 1829. 2.Aufl. Berlin, 1877.

13 Moltke, H. Lettres a sa mère... p. II.14 Мольтке, Гелльмута. Письма о

событиях и приключениях в Турции от 1835–1839 гг. С. Петербург, 1877, с. 19–22; Moltke, von. Briefe uber Zustand und Begebenheisen in der Turki aus der Jahren 1835–1839. Berlin, 1841.

15 Град в Германия, разположен на р. Мулде.

16 Фут (англ.) – мярка за дължина, равна на 30,48 см.

17 Господин, господар (гр., тур.).18 Почетна титла на придворен чиновник

(нем.).19 Планински хребет в Германия.20 Дюйм (хол.) Мярка за дължина, равна

на 2,5 см.21 Бюлбюл (тур.) – славей.22 Пътешественикът трябва да въздържа

възторга си, ако го има, и особено, ако го няма (фр.).

78

Периодът 1940–1944 г. е един от най-интересните и богати на идеи за усъвременяване на българската во-енна униформа, което е съобразено с новите тенденции, възприети в ар-миите на най-развитите европейски страни. По това време в армиите на Германия, Англия, Франция и САЩ намира широко разпространение практиката да се пришиват бродирани или апликирани върху парчета раз-ноцветен плат определени символни изображения на различни части от униформата – шапката, яката, ръка-вите и в областта на гърдите на курт-ката и шинела, които се превръщат в отличителни емблеми за съответния род оръжие, самостоятелни подраз-деления, служби и отделни части със специално предназначение. Успоред-но с това са въведени и емблеми за принадлежност към отделните армии, корпуси, дивизии, бригади и полко-ве, които се пришиват задължително върху бойната униформа заедно с ос-таналите отличителни знаци, изпъл-нявайки по този начин допълнителна функция към пагоните и различните рангови отличия чрез закодираната в тях информация. В Германия е въз- приета една по-различна схема за обозначаване, която няма подобен аналог в армиите на останалите во-юващи страни. Освен пришитите към шапките и ръкавите отличител-ни знаци на отделните самостоятел-ни подразделения там се поставят и възпоминателните знаци за участие в големите сражения на Източния и Западния фронт и в Африка, в които е проявен масов героизъм от дадена част, оказал се решаващ за крайния

победен изход; на левия или десния ръкав над обшлага в униформите на някои от елитните корпуси и дивизии от сухопътните войски, военновъз-душните и военноморските сили са пришивани ленти, на които с ръкопис-на готика са изписвани техните име-на – например на пехотната дивизия „Бранденбург“ („Brandenburg“), на танковия корпус „Велика Германия“ („Gross Deutschland“), на 6-а ударна бригада „Лангемарк“ („Landmark“), на ескадрилата „Рихтхофен“ (Jagdgexchwader „Richthofan“) и т.н.1.

За българската армия и нейните традиции по отношение на украсата на униформата това не е чак толко-ва голяма новост, тъй като началото, макар и като изолиран случай, е пос-тавено още през 1884 г., когато върху левия ръкав на мундира и шинела на пионерните части е пришит отличи-телен знак – върху черно парче плат апликация от червен памучен плат на кръстосани брадва и лопата2. Години по-късно отличителен знак за специ-алност носят привързан на лента към левия ръкав телеграфистите, когато са на служба3. Тази традиция най-силно е развита във Военноморския флот, която води своето начало от последното десетилетие на XIX в.4, а по-късно намира приложение и в авиацията5. Встрани от тази практика остават основните родове оръжие в Сухопътните войски – пехота, арти-лерия и кавалерия. В периода 1942–1943 г. Министерството на войната си поставя за цел тази празнина да бъде запълнена чрез създаването и въвеждането на нови отличителни

знаци за пришиване към униформите на пехотата и артилерията. Под влия-ние на германската традиция се пра-ви опит за въвеждането на нови под-офицерски и фелдфебелски звания с разработка на проекти във варианти за техните пагони.

Датата 1 септември 1939 г. се превръща в начало на Втората све-товна война. Независимо от обявения неутралитет, който България спазва стриктно до 1 март 1941 г., когато е принудена да се присъедини към Тристранния пакт, в Министерството на войната следят отблизо не само раз-витието на бойните действия по фрон-товете на Европа, но и всичко онова, което се отнася до новостите във въоръжението, снаряжението и обо-рудването на войските на воюващите страни. Определен интерес представ-ляват и тенденциите за въвеждането на основни изменения на строевата и бойната униформа, включително тях-ната украса и евентуалното премина-ване към камуфлажа – първоначално за определени части със специално предназначение.

Въпреки че Българската войска не участва в преки бойни действия, на практика България е воюваща страна. Сериозното внимание, което обръщат върху богатата украса на униформа-та, такива велики сили като Германия, Англия, САЩ и СССР, не е случайно. По това време, след 25-годишно пре-късване, в Съветската армия отново връщат военните звания, пагоните и отличителните знаци6. В тези страни традицията на многообразната украса на униформата е с дълга и богата ис-тория, поради което там никога не са

ÏÐÎÅÊÒÈ ÇÀ ÓÊÐÀÑÀÒÀÍÀ ÁÚËÃÀÐÑÊÀÒÀÂÎÅÍÍÀ ÓÍÈÔÎÐÌÀ ÎÒ 1942 ã.Õðèñòî Ï. ÄÅÐÌÅÍÄÆÈÅÂ

79

гледали на нея като на нещо излишно въпреки големите разходи, които са принудени да правят. Презумпцията е ясна – външният вид на армията е в пряка зависимост с дисциплината и боеспособността, а оттам и с прес-тижа на самата държава в нейните международни отношения. От дос-тигналите до нас документи личи, че в Министерството на войната се отнасят с необходимата сериозност към този въпрос, като стремежът към създаването на нови униформи и еле-менти на украса намира своето пряко приложение независимо от факта, че редица от предложенията и проекти-те остават нереализирани по редица обективни и субективни причини.

Тъй като по-надолу ще стане дума за проектите на отличителните знаци за униформите в пехотата и артиле-рията и за пагоните за новите под-офицерски и фелдфебелски звания, за по-голяма прегледност ще ги разг-ледаме в самостоятелни раздели.

ПЕХОТА

Вероятно в началото на септем-ври 1942 г. министърът на войната в съответствие с взетите решения за въвеждането на нова украса към униформите в пехотните части се обръща с писма към командирите на някои от пехотните полкове с пред-ложение да бъдат разработени проек-ти от самите войници и подофицери. До нас са достигнали проектите, раз-работени в 8-и пехотен Приморски на Нейно царско височество княгиня Мария Луиза полк и в 19-и пехотен Шуменски на Негово царско висо-чество престолонаследника Симеон княз Търновски полк, които са изп-ратени със съпроводителни писма до адютанта на министъра на войната.

Текстът на писмата дава някои ин-тересни сведения по отношение как-то на идеята, така и на практическото използване на знаците и мястото, на което трябва да бъдат поставени, ко-ето ги превръща засега в единствен източник на информация. По някакво съвпадение и двете писма са изпрате-ни на една и съща дата – 23 октомври 1942 г.

За по-голяма прегледност пред-ставям поотделно текстовете на съп-роводителните писма и приложените към тях проекти:

8-и Приморски на НЦВкн. Мария Луиза полк№ 954923.Х.1942 г.Варна

София – Министерството на вой-ната

Адютант на г. Министъра.

Приложени изпращам 8 скици на разни значки, които се изработиха от войниците за поставяне върху облек-лото им.

Представляват се самите лично изработени скици от войниците, така, както те ги желаят. Дали тези значки ще се пришиват върху отделно плат-че и след това ще се пришиват отно-во на плата на дрехата, или ще бъде нещо металическо, което ще се при-кача с телче, остава да се произнесат тези, които ще решават.

Изобщо не се дава нещо възпри-емчиво и оригинално. Почти всички дават лъвчето, но на кепето имаме също лъвче, та 2 лъвчета ще дойдат много.

Наградите се раздадоха.

ПРИЛОЖЕНИЕ: Скици.ПОЛКОВНИК /п/ не се чете.

По диагонала върху текста на пис-мото министърът на войната генерал-лейтенант Никола Михов е поставил следната резолюция:

Канцеларията.За сведение.

Представени са по повод искане войници сами да представят идея и скици как желаят да се украси вой-нишкото облекло.

Ген. Михов.16.Х.1942 г.7.

Тази резолюция показва, че не ге-нерал Михов е бил инициаторът на идеята войниците сами да разработят проекти за отличителните знаци, които ще трябва да носят пришити към кур-

тката. Единственият, с чието мнение е бил длъжен да се съобразява генерал Михов, е цар Борис III, който е върхо-вен главнокомандващ на Българската войска, така че няма да сбъркам, ако изразя мнението, че тази идея е била на царя, въпреки че неговото име никъде не се споменава в докумен-та. Вероятно той е разчитал, че при по-масово участие на представители на войнишкия и подофицерския със-тав в разработване на проектите ще даде, ако не конкретен проект, който да бъде изпълнен, то поне добра идея, която може да бъде използвана от професионален военен художник. От предложените осем проекта само един е дело на редник, останалите са на по-дофицери и фелд-фебел-школници. Всъщност проектите са не осем, както е отбелязано в писмото, а дванайсет, но представени във варианти на осем листа. Оценката, която дава в писмото командирът на полка, не е съвсем точ-на и обективна – върху шест от тях на-истина са представени лъвове като ос-новен национален символ в различна композиционна разработка и в съче-тание с други символни изображения, вензели и т.н., при останалите шест присъстват съвсем различни символи, включително и представянето на бъл-гарски войник. Друг е въпросът, че в тези проекти липсват онези елементи, които по недвусмислен начин биха показали принадлежността на воен-нослужещия точно към този, а не към някой друг полк. Такъв елемент задъл-жително е трябвало да бъде вензелът на шефа на полка княгиня Мария Лу-иза, а не на цар Борис III, както е при три от проектите. Пет от проектите са черно-бели, останалите са цветни. Автор на първите три проекта е кан-дидат-подофицер8 Иван Илиев Иванов от 1-ва тежкокартечна рота.

I проектВ изрязан щит на червен фон зелен

лавров венец, в който е разположен обърнат надясно златен, въоръжен и коронован лъв в свободна графич-на интерпретация, който не дублира лъва от герба. Под проекта – обяс-нителна бележка: „За носене на дяс-ната страна върху джоба на куртката и лятната риза“. (Ил. 1)

80

II проектВ щит със същата форма на фона

на Военния орден „За храброст“ III степен I клас с надпис в дясната страна „Храброст 1916“ е предста-вена фигурата на войник в атака „На нож“. Цялата композиция е разполо-жена върху червен фон. Над щита – корона, оцветена в черно и жълто. Короната е от несъществуващ тип, но напомня на някои от типовете за-падни корони, характерни за малки-те васални владетели. Надписът под проекта е същият. (Ил. 2)

III проектВ средата на зелен лавров венец,

оцветен в черно вензел на цар Бо-рис III. Над венеца същата корона, както при втория проект. Под про-екта – надпис: „За носене на левия ръкав на куртката, лятната риза и шинела.“ (Ил. 3)

Листът с трите проекта е заведен под № 19.

Проекти на фелдфебел-школник Димо Неделчев Димов от 1-ва тежко-картечна рота:

I проектВ свободен вариант на изрязан

германски щит на червен фон, зелен лавров венец, в средата на която е раз-положен обърнат надясно изправен златен, въоръжен и коронован лъв. В горната вдлъбната навътре част на щита – зелен лавров венец със зелен вензел на цар Борис III. Над венеца с вензела българската царска корона, оцветена в жълто с червени лилии.

Под знака – пояснителен надпис: „За носене на лявата страна върху джоба на куртката или лятната рубашка.“ (Ил. 4)

II проектВъв вариант на триъгълен щит

на фона на българското национално знаме – войник с каска, пушка с на-тъкнат нож на рамо и знакът на Вой-нишкия кръст „За храброст“ и ръчна бомба тип „бухалка“, представени в черно-бяло. Под знака – същият над-пис. (Ил. 5)

III проектПолето на изрязан щит е разделе-

но на три по хоризонтала и оцветено в бяло, зелено, червено. Върху бя-лата ивица същата корона от първия проект; на зеленото поле – вензелът на цар Борис III и на червената ивица оцветени в черно каска и пушка. Под знака пояснителен надпис: „За носе-не на лявата ръка“. (Ил. 6)

Листът с проектите е заведен под № 210.

Проект за гарниране войнишка-та куртка от редника Ангел Т. Ани-гов от 2-ра т. карт. рота 8-и пехотен полк, Варна.

Знакът представлява петоъгълен щит, в чието поле е поместен обър-нат надясно изправен, въоръжен и коронован лъв. Проектът е черно-бял. (Ил. 7,а)11.

Този автор е единственият, който подхожда съвсем професионално по отношение на пояснителния текст, в който подробно описва начина, по който трябва да бъде изпълнен зна-кът, и какви материали могат да бъдат използвани като най-удачни. Вдясно от легендата на втория лист са пред-ставени скици на куртката и лятната риза с указване на мястото, където трябва да бъде пришит знакът.

Л е г е н д а:Черният фон подразбира изреза,

който ще се пришие на куртката или ризата и върху който ще се бродира с бяло или жълто лъвчето. Жела-телно е контурите (линиите), които ограничават някои части на тялото, като например гривата на лъва, къ-дето нямат допир с фона (черния цвят) да личат, т.е. да се почне да се бродира край линията от двете страни, за да остане една тясна иви-ца, която ще бъде именно новият контур (линия). Относно цвета на тази платка биха били възможни за тази униформа, която съществува днес – 2 цвята.

1. За лятната риза би се предпочел

Ил. 1 Ил. 2 Ил. 3

Ил. 4

81

тъмнозеленият цвят с бяла или жълта бродерия.

2. За зимните куртки главно кафя-вият, и то според цвета на дрехата.

Добре би било и в двата случая цветът на платката да се слее с този на дрехата. В такъв случай ще изпък-не само лъвчето12. (Ил. 7,б)

Листовете с проекта, скиците и легендата са заведени под № 3.

Проект значка за украса на вой-нишкото облекло на кандидат под-офицер Марин Кондов Станев, 3-та ударна рота.

От всички представени проекти този е най-слабият – в щит, чиято форма напомня изрязания германс-ки щит, обърнат надясно, изправен, въоръжен и коронован лъв. Скицата е черно-бяла, но под нея в легенда е пояснено, че полето на щита е черве-но, а лъвът жълт13. (Ил. 8)

Листът с проекта е заведен под № 4.

Проект за украса на войнишкото

облекло – за ръкава – от ф-л шк. Сте-фан Н. Роботович, 6-а р., 7-и пехотен полк.

В средата на лавров венец, привър-зан на четири места с кръстосани лен-ти, е поставен войнишки нож от кара-бина „Манлихер“ и от двете му страни, разположени по двата срещуположни диагонала – дъбови листа. Проектът е черно-бял, но в легендата вляво под него е пояснено: „венец – тъмнозелен, ленти – златни, поле – червено, нож – чер, листа – зелени“. (Ил. 9)14

Листът с проекта е заведен под № 5.

Проект на фелдфебел школника Величко Иванов Георгиев, 6-а пехот-на рота.

Обърнат надясно, изправен, въо-ръжен и коронован златен лъв, стъ-пил върху кръг с широк кант, разде-лен на три сектора, оцветени в бяло, зелено, червено; в централното поле вензелът на цар Борис III. Проектът е черно-бяла графика, като в леген-

дата е пояснено: „Лъв – жълт цвят, кръг – бяло, зелено, червено, буквата Б – със сърма жълта. За лявата стра-на на гърдите“. (Ил. 10)15

Листът с проекта е заведен под № 6.

Проект на фелдфебел-школника Валентин Иванов, 2-ра тежкокартеч-на рота.

Проектът е съвсем подобен на описания по-горе с тази разлика, че е цветен – лъвът жълт, а кръгът раз-делен по радиуса на три равни час-ти, оцветени – бяло, зелено, червено. В пояснителния текст е отбелязано: „Поставена на долната страна на левия джоб. Изработена от цветни конци, съответно на показаните цве-тове.“ (Ил. 11)16

Листът с проекта е заведен под № 7.

На последния проект името на автора не е отбелязано. Знакът пред-ставлява картуш с формата на елип-совиден медальон, върху полето е

Ил. 5 Ил. 6 Ил. 7,а

Ил. 7,б

Фиг.1

Фиг.2

Ил. 8 Ил. 9

82

представен войник в атака с пълно бойно въоръжение и снаряжение; под медальона дъбово клонче с лис-та и жълъди. Проектът е черно-бяла скица. (Ил. 12)17.

Листът с проекта е заведен под № 8.

Проектите, разработени в 19-и Шуменски пехотен полк са изпрате-ни със Служебна бележка № 161 от 23 октомври 1942 г.:

„Изпращам три проекта от ем-блеми за украсяване облеклото на войниците, изработени от войници от полка съгласно желанието на г-н министра на войната.

Същите следва да бъдат извеза-ни от копринени или други здрави конци и да се нашият, както следва: № 1 и 2 – на левия ръкав на куртката; № 3 – на гърдите над десния джоб на същата, по подобие на германците.

Отпуснатата сума от 1000 лева от г-н министра на войната се даде на състезателите, както следва: на Про-

ект № 1 – първа награда – 500 лв.; Проект № 2 – втора награда – 250 лв.; Проект № 3 – трета награ-да – 250 лв.

Моля проектите да бъдат доклад-вани по принадлежност.

ПРИЛОЖЕНИЕ: 3 проекта./п/ АТАНАСОВПОЛКОВНИК – командир 19-й

пех. Шум.на Н.Ц.В.Пр. Симеон Кн. Търнов-

ски полк.Ст. София – Адютанта на М-ра на

Войната18“.Проект № 1 – кандидат подофи-

цер Димитър Ив. Беров.Обърнат надясно, приклекнал на

задните си крака лъв, под него симет-рично разположени от двете страни във венец житни класове, дафинови (лаврови) листа и ружи. Проектът изцяло е изпълнен в черно-бяло. (Ил. 13)19

В този проект има един изключи-телно интересен момент, който ни

връща към 1880 г., когато в Народно-то събрание се обсъжда въпросът за отсичането на български златни, сре-бърни и медни монети. Единодушно е прието предложението на реверса номиналът и годината на отсичането да бъдат поставени във венец от жит-ни класове, цвят на ружа и лаврови листа като символ на трите български области Мизия, Тракия и Македония, обединени в границите на Княжество България20. Тази идея на автора на проекта е пряко отражение на лелея-ната мечта на целия български народ за обединение в етническите граници на Санстефанска България.

Към проекта неизвестна ръка е нанесла бележки с молив, вероятно в Канцеларията на Министерството на войната и едната от тях се отнася до лъва – да се постави език, оста-налите се отнасят до мястото, където трябва да бъде поставен знакът.

Проект № 2 от същия автор.Лъвска глава с част от гърдите,

Ил. 10 Ил. 11 Ил. 12

Ил. 13 Ил. 14 Ил. 15

83

обърната на лява хералдическа страна; на гърдите вензелът на цар Борис III и от двете му страни симетрично разпо-ложени две дъбови листа и два жълъда с клонка, разположена така, че служи за основа, върху която е „стъпила“ цялата композиция. Проектът е графи-чен, черно-бял. (Ил. 14)21

Проект № 3 – санитарен кандидат подофицер Димитър М. Димитров.

Знакът, предназначен за пришиване над десния джоб на куртката, е заимс-тван от задължителния елемент в ук-расата на униформата на сухопътните войски на германската армия, който е общ за всички родове оръжие от нея. Той е разработен по същата схема, но с някои съществени отлики, съобразе-ни с българската национална традиция в областта на възприетата военна сим-волика: горната част е оформена като крило, чието поле е разделено по хо-ризонтала на три ивици – бяла, зелена и червена; в средата – Военният орден „За храброст“ III степен I клас, и от двете му страни – симетрично по един житен клас оцветени в жълто под кри-лото в кръг на червен фон, обърнат на дясна хералдическа страна изправен, въоръжен и коронован лъв. Крилото и кръгът са заобиколени с широк черен кант. (Ил. 15)22

Ако се съди по достигналите до нас проекти, експериментът с възлагането им на непрофесионално ангажирани войници и подофицери от двата пол-ка да разработят проекти за нагръдни и наръкавни знаци за униформата на пехотните части, е повече от неуда-чен. Тук трябва да бъде отбелязан и фактът, че редица от проектите за отличителни знаци, предназначени за поставяне на пагоните, разработени от офицери, са на изключително ви-сокопрофесионално ниво, независимо от това, че самите те не са професи-онални художници. Това поставя ри-торичния въпрос, защо тези проекти не са били възложени на офицери, доказали своите възможности в тази област или на някого от военните ху-дожници? Като резултат от този опит предвидените знаци за украса на уни-формата не са приети и по неизвестни причини не се преминава към разра-ботването на нови проекти вече на професионално ниво.

Независимо от получения резултат този неудачен опит представлява оп-ределен интерес за цялостното проуч-ване на историята на българската во-енна униформа, тъй като е съществен момент в търсенето да се отговори на съвременните тенденции в най-разви-тите армии по отношение на необхо-димостта от въвеждането на такива опознавателни знаци. Липсват сведе-ния дали целта на този своеобразен конкурс е била да се създадат единни знаци за всички пехотни части или на знаци на отделните пехотни полкове и самостоятелни подразделения. Прави впечатление и още един факт – и двата полка, в които са създадени предложе-ните проекти, са шефски. Засега не е известно и дали само на тези полкове са били възложени тези разработки, или са участвали и други, чиито про-екти по една или друга причина не са достигнали до нас.

АРТИЛЕРИЯСредата на 30-те и началото на

40-те години на миналия век бележат създаването на някои нови родове оръжие и успоредно с това на нови видове униформи и отличителни зна-ци за тях. Работи се усилено и върху създаването на опознавателни знаци за принадлежност, изработени с бро-дерия върху тъкан, предназначена за пришиване към различни части на униформата. Особено интересно в това отношение и показателен при-мер е Изложение № 2 „Относно фор-мирането на щурмово А.О.“23, в кое-то намира основно място въпросът за създаването на нова униформа, която да се отличава от униформите на ос-таналите родове оръжие24. В точка 2 е отбелязано:

„2. Формата.За създаването на дух на нов род

оръжие, какъвто е щурмовата арти-лерия, немалко значение, особено на първо време, има и формата, с която чиновете от отделението да се чувст-ват горди като войници и като щур-мови артилеристи.

Формата на щурмовата артилерия трябва да отговаря на две изисквания:

– да бъде такава, че да бъде носе-на с гордост;

– да бъде удобна, особено да не

Капитан Манголд, командир на баталион щурмови оръдия от дивизията „Гросдойчланд“.Униформа на германските бронеизтребителни части – 1941–1945 г.

Униформа на германските бронеизтребителни части – 1941–1945 г.

84

спъва движенията при оръдията и моторните коли.

Красива, удобна, а в същото вре-ме и най-близка до нашата национал-на носия, е формата на германските щурмови артилеристи.

Тя се състои от дълъг панталон, свободен в коляното и събран при обувката25 (без малки навивки като във формата на бронирания полк), къса, пристегната в кръста дрешка26 и кепе или фуражка.

Най-добре ще се види тази форма, носена от германския капитан-инст-руктор по щурмовата артилерия.

В нея, съобразно нашите условия, могат да се направят следните изме-нения:

– вместо риза с яка и връзка, може да се приеме рубашка с ниска яка и с ръкави с маншети с две копчета. Тази рубашка само с панталоните може да се носи и като лятна форма. С разкоп-чана яка и засукани ръкави тя ще бъде много по-лека от общата лятна форма;

– петлиците и пагоните да бъдат по образеца на общите артилерийски пет-лици и пагони. Така не ще се откъсне формата от артилерийската форма, а в същото време и ще бъде достатъчно удобна и красива, за да направи носе-щите я да се гордеят с нея27“.

Това изложение представлява особен интерес и със своите два ак-цента:

1. Да бъде създадена такава уни-форма, с която чиновете от този нов род оръжие да се гордеят – нещо, на което до този момент никога не е об-ръщано внимание.

2. Да бъде не само красива и удобна, но и „най-близка до нашата национална носия“, т.е. да носи та-кива характерни отлики, които да я различават от посочения германски образец, като по този начин се избег-нат сляпото подражателство и копи-рането на готовия образец.

Към изложението са приложени и две снимки – едната на германски щурмови артилерист с неговата гор-на част на униформата, която пред-ставлява яке с дълбоко прихлупващи се предници и обърната мека яка с пришити към нея петлици (Ил. 16); другата снимка представя български селянин с носия от онова време, уши-

та от домашен шаяк, от какъвто се шият и зимните бойни униформи за войската, която представлява елек с дълги ръкави и също такива дълбоко прихлупващи се предници, закопчан на всички копчета, но без яка.

Авторът на изложението прави и интересната констатация, че „прили-ката на германската форма на щурмо-вата артилерия с нашата национална носия е много по-голяма, отколкото на сегашната ни форма със селското облекло28“. Без съмнение, отбеляза-ната прилика на германската щур-мова артилерия с показания българ-ски национален костюм е абсолютна случайност, която обаче не отбягва от окото на автора, който я изтъква, воден от стремежа за създаването на нов вид униформа, която да е съобра-зена не само с климатичните условия на Балканите, но и с националната традиция в облеклото, с неговите от-личителни характеристики.

Накрая авторът прави предложе-ние да бъде назначена комисия, в коя-то да участват представители на Кан-целарията и Главното интендантство, която във възможно най-кратък срок да приеме новата униформа, така че, когато в началото на юни се завърнат участниците в подготвителния курс в Ниш, да бъдат облечени с нея „и за-почнат работа с чувството и съзнани-ето на отделен род оръжие29“.

В чернова е запазено „Описание на формата на чиновете от щурмо-вата артилерия“ с нанесени на ръка с мастило бележки по него, като ду-мите „щурмовата артилерия“ са за-чертани и вместо тях е отбелязано „бронеизтребителната дружина“30. Ако се съди по направените бележки и поправки, това описание е било из-пратено за мнение по подразделени-ята на новосформираните щурмова и бронеизтребителна артилерия. За основа на „Описанието“ са послужи-ли Изложение № 2 и „Правилникът за щурмово-артилерийската значка и отличителен знак на щурмовата арти-лерия, което го датира не по-рано от края на декември 1943 г.

(Следва)

Бележки:

1 G. De Lagarde, Soldats Ellemands de la Secande guerre mondial. Paris, 1994, p. 92–93, 96–97, 98–99, 110–111, 114–115.

2 Укази и заповеди по Военното ведомст-во за 1884 г. Приказ № 87 от 14 юни 1884 г.

3 Укази и заповеди по Военното ведомс-тво за 1920 г. МЗ № 639 от 15.12.1920 г., ЦВА, ф. ИНВ, оп. 17528, л. 427гр-428.

4 Вж. Заповед по Военното ведомство № 31 от 30 януари 1902 г. ЦВА, ф. 1, оп. V, а.е. 160, л. 120–127; Хр. П. Дерменджи-ев. Отличителни знаци за специалност и рангови отличия във флота (1921–1934 г.). Военноисторически сборник 2005 г., Кн. 1, с. 30–31.

5 Вж. Поверителен Височайши указ № 20/1932 г. и приложенията към него. Строго поверителна заповед на команди-ра на въздухоплавателния полк № 119 от 21.09.1931 г., ЦВА, ф. 1049, оп. 1, а.е. 47, л. 146л, 146гр-147; София – По личния състав, ЦВА, ф. 1049, оп. 1, а.е. 57, л. 105л. гр.

6 Липатов, П. Униформа Красной армии и Вермахта. Знаки различия, обмундирова-ние, снаряжение Сухопутных войск Крас-ной армии и Вооруженных сил Германии. М., 1995, с. 21–25.

7 ЦВА, ф. 9, оп. 1, а.е. 48, л. 60. 8 Отговаря на званието младши сержант.9 ЦВА, ф. 9, oп. 1, а.е. 48, л. 62.10 Пак там, л. 63.11 Пак там, л. 64л, гр.12 Пак там.13 Пак там, л. 65.14 Пак там, л. 66.15 Пак там, л. 68.16 Пак там, л. 69.17 Пак там, л. 67.18 Пак там, л. 70.19 Пак там, л. 73.20 Дневници на Второто обикновено На-

родно събрание. С, 1880, с. 598–599.21 ЦВА, ф. 9, оп. 1, а.е. 48, л. 72.22 Пак там, л. 71.23 А. О. – Артилерийско отделение. Едно

артилерийско отделение се състои от три батареи и един домакински взвод. Във връз-ка с ограничителните клаузи на Ньойския договор осемте артилерийски полка са сведени до осем артилерийски отделения, които запазват номерата на съответните полкове. Царски указ № 96 от 29.12.1920 г., Държавен вестник, бр. 221 от 29 декември 1920 г.

24 ЦВА, ф. 9, оп. 1, а.е. 48, л. 83–84. Доку-ментът е съставен от капитан Стоянов и носи дата 25 май 1943 г.

25 Т. нар. „панталон“ е голф или клин.26 Става въпрос за яке, подобно на това,

което носят при бойната униформа в бронирания полк.

27 ЦВА, цит. единица, л. 83.28 Пак там, л. 84.29 Пак там.30 Пак там, л. 223–224.